Смъртоносна гледка

38.

Уолт рязко похлопа с месинговото чукче по входната врата. Въпреки че работата му налагаше чести съприкосновения с богатството и лукса, така и не успя да свикне с това. Тъкмо обратното — парадната пищност на ранчото и потомственото благосъстояние, което символизираше, го отблъскваха.

Брандън се местеше от крак на крак на верандата, опитвайки се да се сгрее.

— Сигурен ли си за това, шерифе? Почти три сутринта е.

— Нямам намерение да идваме пак по светло.

— Не се обиждай, но не ухаеш особено приятно.

Уолт удари още веднъж с чукчето — месингов каубойски ботуш — по вратата.

Стояха под стряхата на верандата и не видяха светването на лампата в една от спалните на втория етаж, но снегът зад тях се озари от отражението на прозореца и Уолт отстъпи назад.

Входната врата изтрака и се отвори.

Сенатор Джеймс Пийви носеше джинси и обърнат наопаки пуловер. Лампата на верандата блесна в лицето му и той присви очи. На темето му се ветрееше бял кичур оредяла коса, който обикновено стоеше скрит под вечната му каубойска шапка.

— Шерифе? — Удивление. — Помощник-шерифе?

— Можеш ли да ни отделиш една минута? — попита Уолт.

— Идваш по никое време и смърдиш ужасно. Очевидно е важно — отвърна Пийви и отвори широко вратата. — Влизайте.

Фоайето приличаше на музейна зала. Пийви ги покани да седнат. Уолт предпочиташе да остане прав, но все пак се настани на малко канапе, тапицирано в синьо кадифе с яркочервени ширити. Брандън приседна в края на пейката пред пианото, с лице към просторното помещение. На прозорците — от стъкло, осеяно с въздушни мехурчета и други несъвършенства — висяха фини завеси.

Пийви остана прав; факт, който вбеси Уолт. Сенаторът очевидно го усети, седна на синьо-бял люлеещ се стол и започна да се поклаща леко напред-назад.

— Е?

— Какво би могло да накара Лон Бърни да изгори петдесет глави добитък? Овце. И защо посред нощ?

Политическата кариера на Пийви в комбинация с времето, прекарано в дълбоката пустош на долината, го бяха дарили с необикновено изразително лице — благо, любезно, дори красиво. Даже в полубудно състояние сенаторът притежаваше спокойствието на свещеник и хладнокръвието на лекар.

— Искаш да говорим за овцете на Лон Бърни? — изненадано го погледна той.

— Нямам намерение да заобикалям проблемите. Животът на Марк Ейкър е в опасност. Има нещо гнило тук и преди да съм се гмурнал в мътилката, исках да ти дам възможност да ми кажеш какво става.

— Посещението ти е продиктувано от дълбока загриженост, така ли да го разбирам? В три часа сутринта?

— Удобно време.

— Не бих казал.

— Радиационна зараза — каза Уолт.

Пийви свъси вежди — по лицето му се четеше единствено изненада.

— Господи, каква е тази воня?

— Хайде, Джеймс, подскажи ми — рече Уолт. — Какво става тук?

— Ти твърдиш, че става нещо.

— Поканата да замина за Вашингтон. Ти си го уредил. Защо?

— Защото смятам, че си недооценен, Уолт. Понякога успяваме да контролираме събитията в живота си, друг път не. Вицепрезидент Шейлър има огромно желание да изявиш способностите си на национално ниво. Не си мисли, че заслугата е изцяло моя. Имаш повече приятели, отколкото предполагаш.

— Един от тях е мъртъв. Друг е в неизвестност.

Неловко мълчание. Пейката пред пианото изскърца под тежестта на Брандън.

— Викал си Марк да се погрижи за овцете ти.

— Това вече го обсъдихме.

— Първоначално смятах, че проблемът е в сеното или зърното. Или пък луда крава, нещо такова. Оказва се, че е водата.

Пийви помоли да остане насаме с Уолт, ала шерифът нареди на Брандън да не мърда от мястото си. Трябваше му свидетел на разговора и го заяви на сенатора. Пийви направи гримаса — нещо средно между възмущение и примирение.

— Шерифе, ако ще ме обвиняваш в извършването на конкретно престъпление, моля, направи го. В противен случай…

— Джеймс…

— Разбирам тревогата ти за Марк Ейкър. Споделям я. Не знам нищо относно изчезването му. Чуваш ли ме, Уолт? Нищичко. Колкото до предположението ти… по другия въпрос… ето какво ще ти кажа: когато един фермер загуби една-две глави добитък, джобът му олеква. Но това, което ми разправяш за Лон — двайсет и пет, петдесет глави — тук вече не говорим за удар по джоба, а за опасност от банкрут. Казано в цифри — четирийсет и пет хилядарки, а като добавим и загубата от неродените агнета, вероятно сто хиляди, грубо пресметнато. Помисли в какво се забъркваш, Уолт. Хубаво помисли. Твърде непредпазлив подход. Мислиш си, че поканата ти за Вашингтон ме облагодетелства по някакъв начин. Ами ако аз или пък някои високопоставени личности се опитваме да те предпазим? Не допускаш ли, че може да си го разтълкувал погрешно?

— Ако е налице престъпление, значи ти си жертва — Лон Бърни е жертва. Защо мълчиш тогава? Как изобщо можеш да си траеш?

Сенаторът вдигна вежди.

— Такова е твоето обяснение, не моето.

— А какво е твоето тогава?

— Нямам такова. Не ми е нужно.

— Марк е дошъл в тези ферми заради болни овце. Открил е радиационно отравяне на водата. Работил е по проблема встрани от ветеринарната клиника, защото е наясно с политиката. Опита се да ме предупреди във връзка с политиката.

— Ти обаче не се вслушваш.

— Все едно не говориш ти, сенаторе. Познаваме се от цяла вечност. Смятам, че сме приятели — каза Уолт.

— Ако знаех нещо за Марк Ейкър, щях да ти помогна. Обаче не знам.

Двамата приковаха очи един в друг.

— Никой няма да ти помогне. Опитвам се да те предпазя, шерифе. Замини за Вашингтон.

— Да ме предпазиш? — Лицето на Уолт пламна, а гласът му отекна в просторната стая.

— Лонбърниевците на този свят създават свои собствени закони. И двамата с теб знаем, че една полицейска значка не значи кой знае колко в тази долина. Каква ирония — при положение че и двамата с теб сме служители на закона. Но тук е различно. Знаеш го. Всичко е точно като преди сто години, ако изключим превозните средства.

— Може да са подкупили местния шериф, само че аз не съм местният шериф.

— Няма да е зле да не го забравяш.

Уолт се изправи, пристъпи заплашително към невъзмутимия Пийви, но бързо се овладя.

Брандън се надигна от пейката.

— Може би ако откриеш Марк Ейкър, ще намериш и търсените от теб отговори. Не знам дали е така. Но докато го издирваш, излагаш себе си на риск, Уолт. Вслушай се в думите ми. И то добре. Тази част на долината е опасна за теб. Иди си вкъщи. Стой си от твоята страна на планината. Тук няма да намериш нищо повече от неприятности.

— Но ако си в ролята на жертва, защо не се оплачеш? — повтори Уолт, вече ядосано. — Откога някой е в състояние да заплашва Джеймс Пийви?

Сенаторът не каза нито дума повече. Лицето му не изразяваше примирение, а решителност, което накара Уолт да се почувства объркан.

Домакинът отиде до вратата и широко я отвори. По-студена нощ Уолт не помнеше да е имало някога.

39.

Върху писмото стоеше неговото име, изписано с изключително красив почерк, макар че Уолт дори не докосна плика, тъй като бе опакован в плътен червеникав найлон. Отпред с големи печатни букви пишеше ОПАСНОСТ ОТ БИОЛОГИЧНА ЗАРАЗА.

Дежурният полицай обясни, че пликът — доставен лично от Фиона Кеншоу — бе активирал електронния детектор, през който минаваше цялата входяща поща.

Заразен.

Успя да дремне четиридесет и пет минути преди алармата на часовника да звънне. Взе душ, избръсна се, облече чиста униформа и изяде бърканите яйца, които му приготви Лиза. Тя бе прекарала нощта на дивана. Бе позволила на момичетата да й правят прически и косата й изглеждаше в безпорядък, докато миеше чиниите, а Уолт закусваше. Чувстваше се странно да я вижда в къщата. Така и не й благодари. Размениха си само няколко думи. Погледите им се срещнаха по време на сутрешната бъркотия, точно преди тя да си тръгне. В нейните очи прочете съжаление към него, а единственото, което той чувстваше, бе смазваща вина. Закара момичетата на училище, както всяка сутрин. По пътя играха на думи — едно от любимите им занимания — и Уолт усети, че няма никакво желание да спира. Искаше му се просто да продължи да шофира, хвърляйки поглед към момичетата в огледалото за обратно виждане. Остави ги пред училището и побърза да излезе от колата, за да ги прегърне. И двете изглеждаха засрамени от жеста му, ала нито една от тях не възропта.

— Радиация? — попита той дежурния полицай.

— Не! Пишеше само „Опасност от биологична зараза“ — отвърна служителката. — Машината не изпада в подробности. Ако някоя от пратките се окаже радиоактивна, отива в специалната кутия, която ни дадоха. Биологично заразните са за червените пликове.

След атентатите от 11 септември в полицейското управление на Блейн се бе получил плик, съдържащ бял прах, който впоследствие се оказа арсеник, но първоначалните съмнения бяха за антракс. По настояване на федералните се наложи да инсталират електронния детектор — машина за петнайсет хиляди долара, субсидирана от правителството — и оттогава проверката на цялата входяща поща на управлението се превърна в стандартна оперативна процедура. Писмото, надписано без съмнение с почерка на Фиона, бе първото, което активираше детектора от момента на инсталирането му, и дежурният полицай бе по-скоро развълнуван, отколкото уплашен от случилото се.

— Да я обявя ли за ПН? — попита дежурната. Под наблюдение.

— Нямам намерение да я арестувам — каза Уолт. — Тя работи за нас.

Служителката не каза нищо, но погледът й му припомняше, че по устав бе длъжен да арестува всеки, заподозрян в опит за умишлено заразяване. Процедурата включваше и разпит на пощенските служители.

Той незабавно отговори на упрека в погледа й:

— Това не е било изпратено по пощата. Не е умишлено заразяване и както предполагам, ще се окаже едно голямо недоразумение. Преди да се обадим на когото и да било, смятам да го разнищя.

— А какво да правя с това? — попита тя, уловила червената торбичка с два пръста.

— Дай ми го — отвърна той и взе плика от ръката й.

Уолт свика сутрешна работна среща с двамата си лейтенанти и разпредели задачите им за деня, за да може спокойно да продължи разследването си по случая с отвличането на Ейкър. През това време Нанси звънна на Фиона и когато тя пристигна, шерифът я отведе навън, за да се разходят покрай бившата Съдебна палата и Градски съвет — внушителна триетажна тухлена сграда, построена в края на 1800 г. Сега там се помещаваха управлението на КАТ и Областният архив. Уолт излезе без яке; температурата бавно се покачваше над нулата. Зимата отрано бе показала зъбите си и, изглежда, омекваше.

Той извади червената торбичка от джоба си.

— Не исках да обсъждаме това в управлението. Но ще бъдеш ли така добра да ми обясниш защо си оставила плик за мен, който е активирал нашия електронен детектор? Можеше да ме предупредиш.

Фиона закова на място.

— Писмото ми е биозараза!

— Помислих, че си решила да ми го оставиш, защото си знаела, че е заразено и има някаква връзка с работата на Марк.

Тогава тя му разказа как Шон Лън я е закарал до имението на Хилабранд. Как е забелязала изсъхналата кал върху стъпалото на кадилака. И как опитното й фотографско око е разпознало необичайно бледия й цвят — като на калта върху дрехите на изнасиленото момиче.

Докато тя говореше, Уолт разпечата найлоновата опаковка. Разкъса плика и видя съдържанието му — бележка и парченце бледокафява кал.

— Роджър Хилабранд?

— Калта беше по неговата кола. Мислех да ти предложа да я дадеш в лабораторията, за да я сравнят с онази по обувките на момичето.

— Това е чудесна възможност.

— Роджър — или по-скоро Лън — е ходил с тази кола близо до мястото, където това момиче…

— Тулевич. Кайра Тулевич — подсказа й той.

— … се е намирало.

— Охайо Гълч или Трайъмф — каза Уолт. — Двете най-вероятни места в тази долина, където могат да се намерят заразни вещества: сметището и старата мина Трайъмф. Но Кайра Тулевич всъщност е била на сватбата в дома на Хилабранд. Ти си свидетел. Една и съща кал по колата му и нейните обувки — тоест има голяма вероятност да е от неговото имение.

— Всичко е замръзнало като камък и покрито с половин метър сняг — припомни му тя.

— Може би не всичко — каза той. — Искаш ли да помогнеш?

— Разбира се!

— Можеш ли да направиш така, че пак да те покани на гости?

— Искаш да шпионирам за теб?

— Веднъж щом установим, че двете проби от калта са еднакви, аз и моите хора ще можем да огледаме Охайо Гълч и Трайъмф, както и ще направим. Но първата стъпка в каквото и да било разследване е да изключим Хилабранд от цялата картина. Започни с най-очевидното — факта, че е била с тези обувки в имението му през нощта, в която е била изнасилена. Калта може да няма никаква връзка с нищо, освен с обстоятелството, че Кайра е присъствала на приема. Ти не шпионираш — каза той и сви пръсти във въображаеми кавички. — Ти го изключваш от подозрение.

— Аз също бях на приема, но не се прибрах вкъщи с кал по обувките.

— Казвам само, че оттам трябва да започнем. Ако аз се появя в къщата на Хилабранд с искане да събера улики, пред вратата ми незабавно ще цъфне цяла армия от адвокати.

— Добре, приемам. Ще шпионирам за теб — каза тя.

— Това не е шпиониране. Просто издирваме малко кал. Той има езеро там горе. Но по-вероятно е да я открием около външен басейн с гореща минерална вода или пък покрай отопляема алея за автомобили.

— И да бъде заразна?

— Аз не твърдя, че знам отговорите. Просто те насочвам откъде да започнеш.

— Няма да открия никаква кал в имението му, Уолт. Всичко е вкочанено от студ. Връзката е кадилакът. Ако питаш мен, шофьорът на Роджър Шон Лън е бил на същото вечерно парти след приема, в същия бар — или където там са празнували — като Кайра. Шон може и да не го знае, но той е човекът, който може да ти помогне. Не че някога ще го направи.

— Женска интуиция?

— Не се прави на интересен, Уолт. Роджър никога няма да го допусне. По-скоро ще качи човечеца на частния си самолет и ще го изпрати в Бразилия за цяла вечност, отколкото да го остави да се забърка в нещо, което само ще опетни името на компанията му.

— Явно си започнала да го опознаваш.

— Ревността не ти отива.

Уолт усети как лицето му пламва. Ревнуваше ли наистина? Като че ли да.

Фиона побърза да го извади от неудобното положение.

— Колко време ще отнеме лабораторното сравняване на двете проби кал?

— Няколко седмици, предполагам. Винаги се бавят.

Лицето й помръкна.

— Сравнителното изследване може и да се окаже излишно — каза той. — Вече имаме проба от калта по обувките й. Взехме я от болницата. Мисля си, че единственото, което трябва да направим, е да я пуснем през детектора за пощата в управлението. Ако покаже опасност от биозараза, това ми е достатъчно. Можем да я изпратим в лабораторията, но без да се налага да чакаме резултати от по-специални изследвания.

Фиона кимна.

— Ще си нося фотоапарата. Така ще имам допълнително извинение да огледам навсякъде. Но не може да е от външен басейн с гореща вода. Калта беше на стъпалото на кадилака. Колата е била опръскана с нея в движение. Значи трябва да е път или алея за автомобили и единственото, което ми идва наум, е заразните вещества да са били в солената вода, използвана, за да предотврати образуването на лед.

— Охайо Гълч и Трайъмф, както вече споменах. Вече имаме отправна точка. — Може би заради факта, че го казваше отново, или заради нейното уверено твърдение, че солта предотвратява заледяването, но Уолт внезапно се сети точно къде и с кого да започне обсъждането на този проблем.

Преди няколко дни почти бе на път да осъществи тази възможност.

40.

— Облаци, махайте се — повтаряше си Уолт, докато гледаше нагоре през предното стъкло на черокито.

За район с около триста слънчеви дни годишно небето бе избрало точно този ноемврийски понеделник, за да се мръщи. За капак на всичко, температурите бяха малко над нулата — и то точно когато той си бе поставил за задача да търси стара кал.

Помнеше времето — не много отдавна — когато към сметището се отиваше по неподдържан черен път, водещ право към огромна, неохраняема дупка в земята. Сега пътят бе асфалтиран, а множеството изкопи бяха оградени с телена мрежа и се наблюдаваха от служител, който дежуреше в кабинка на входа.

— Здрасти, Джини — каза Уолт, подпрял лакът на отворения си прозорец.

Черокито стоеше върху огромна бетонна плоча — автомобилна везна, достатъчно голяма, за да побере трактор с ремарке.

— Уолт.

— Просто исках да поогледам наоколо.

— Ще хвърляш ли нещо?

— Не.

— Как са момичетата?

— Щуреят. Влизат в пубертета.

— Съчувствам ти.

— Майка ти как е? — попита той.

— Все така. Ще надживее всички ни.

— Радвам се да го чуя.

— Втори злокачествен тумор за последните две години, а все още си пазарува сама.

— Така и трябва.

— Надявам се и аз да съм така жилава, като стана на осемдесет. Има ли новини за Марк Ейкър?

— Работим по въпроса. Цялото управление е на крак.

— Това ли те води насам?

— Не. Просто разглеждам.

— Да. Неподправена красота. А и миризмата си я бива.

— Свят да ти се завие. Може ли да мина?

— Заповядай.

Жената натисна бутона, който вдигаше боядисаната в червено-бели ивици бариера, и Уолт насочи автомобила по черния път. Беше покрит с натрошен гранит като почти всички пътища в областта; дребни камъчета и пясък, смесени със солидно количество пръст с цвят на кафе със сметана. Не беше голям познавач, дори се смяташе за далтонист, но сухата кал по обувките на Кайра бе с бледокафяв към сивкав оттенък. Калта, която виждаше тук, нямаше нищо общо с цвета й.

Ямите в сметището непрекъснато се дълбаеха, зариваха, после отново се разкопаваха и на повърхността постоянно излизаха най-различни ненужни вещи. Уолт се озова на открито поле, покрито с пръст и купчини боклуци. В единия му край бе монтирана наклонена рампа, по която огромни трактори и багери „Катерпилар“ се спускаха надолу към петнайсетметров трап и разтоварваха боклука на дъното му.

Предното стъкло внезапно се покри със ситни капчици дъжд и шерифът ядосано изруга на глас.

Уолт пое на север от Охайо Гълч и след няколко километра стигна разклонението за Ийст Форк — каньон в долината, простиращ се на изток от магистралата и успоредно на едноименната река. Ийст Форк символизираше границата, разцепваща долината надве; кръстопътят, където се срещаха и разделяха работническата общност на Трайъмф, разположен върху територията на изоставена мина, и именията на стойност милиони долари, разпръснати покрай брега на реката. Мината бе изкопана и изчерпана век по-рано, оставяйки след себе си огромна площ от отровени с химикали остатъци от пръст и чакъл, толкова токсични, че там не вирееше нищичко — дори стръкче трева. Пустеещите скални плочи — всяка с размерите на няколко футболни игрища — се издигаха на три последователни нива с височина десетина-дванайсет метра веднага щом Ийст Форк Роуд напуснеше очертанията на богаташките квартали.

В края на 60-те на миналия век в Трайъмф се бе заселила хипарска комуна, поела риска да обитава най-горния пласт на отровния рудник. В продължение на трийсет години този район фигурираше сред петте най-токсични обекта в списъка на Агенцията за опазване на околната среда, очакващи финансиране от фонда за борба с химическото замърсяване. Но до този момент пари така и не бяха отпускани. Въпреки предупрежденията, че районът е опасен за здравето, жителите му отказваха да го напуснат. Когато цените на земята се повишиха рязко, на мястото на порутените бараки се появиха фургони и каравани, както и някоя и друга дървена къщичка. В резултат на това се оформи селище с разнородни постройки за живеене, чиито обитатели се славеха като ексцентрици, ренегати, а в някои случаи дори престъпници.

Предупреждението на сенатор Джеймс Пийви кънтеше в ушите на Уолт, и то все по-логично: хората ковяха свои собствени закони. В тази държава имаше райони, в които полицейската значка се възприемаше по-скоро като мишена, отколкото като отличителен белег на органите на властта. Трайъмф бе един от тях.

Последната отсечка от пътя ставаше все по-стръмна. Останки от старите минни съоръжения стърчаха наоколо като древни паметници. Пътят водеше към струпани едно до друго жилища в окаяно състояние — тъжна гледка на фона на впечатляващия пейзаж в западна посока.

Докато шофираше, Уолт забеляза, че всяка от каменните тераси е покрита с пръст в различен цвят. Най-долната изглеждаше черно-сива, средната — сиво-зелена, а най-горната — сиво-жълта. И макар да бе наполовина далтонист, шерифът веднага забеляза приликата с изсъхналата кал по обувките на Кайра Тулевич.

Намали скоростта и бавно започна да обикаля квартала. Не беше идвал тук отдавна и с изненада забеляза няколкото съвсем прилични къщи, издигащи се между караваните. От комините излизаше пушек. Наоколо сновяха кучета.

До разнебитена каравана бе паркирано очукано субару, което Уолт разпозна като собственост на Тейлър Крабтрий. Колата бе конфискувана от полицията два пъти. Калта от едната й страна се виждаше отдалеч.

Нещата започваха да се навързват — Крабтрий, непълнолетен престъпник, рецидивист; разбитата му физиономия; а сега и кал по колата му. Уолт паркира точно до нея. Калта имаше същия сивкаво-жълтеникав оттенък като онази от обувките на Кайра Тулевич.

Шерифът видя собственото си отражение в страничния прозорец на субаруто, докато надничаше вътре. Тъмният му „скиорски“ тен прикриваше всички издайнически следи от умора и загриженост по лицето му, а очилата маскираха очите му. Единствено напуканите му устни и наболата му брада загатваха за напрежението от последните няколко дни.

Шерифът присви очи и се наведе още по-близо към прозореца. На таблото до волана имаше лепенка с надпис „Кей Би — Бърза закуска“. Единствената оскъдна информация, която им бе предоставила Кайра Тулевич в болницата, бе точно това име — „Кей Би“.

Уолт отчупи парченце кал от колата, прибра го в торбичка и измъкна беретата от кобура си. Приклекна встрани до субаруто и натисна три пъти бутона на радиостанцията, закрепена на пагона на якето му. Този безмълвен начин за комуникация с централата означаваше, че служителят там трябва да му отговори по същия начин. Уолт съобщи шепнешком местоположението си и поиска подкрепление, пояснявайки чрез съответния радиосигнал, че изпратената полицейска кола не бива да използва лампа или сирена. Свали пръста си от копчето за микрофона и зачака.

Две изщраквания. Подкреплението беше на път към него.

Две минути по-късно шерифът изгуби търпение да ги чака. Напомни си, че Крабтрий е просто едно хлапе.

Заобиколи колата, запъти се към караваната и долепи ухо до вратата. Ако момчето се измъкнеше през прозореца от другата страна или през люка на покрива, Уолт щеше да съжалява, че не е изчакал. Но въпреки това похлопа на вратата.

— Крабтрий! Шериф Флеминг е. Отвори вратата, ако обичаш!

Караваната се размърда леко и ресорите й проскърцаха.

— Крабтрий! — извика високо Уолт. — Не бъди глупав!

Вратата се отвори.

— Дръж ръцете си така, че да ги виждам.

Крабтрий носеше сини джинси и същата дочена риза, с която беше облечен и в гаража на Елби. По ръцете си имаше мазни черни петна, а косата му бе в пълен безпорядък. В насинените му очи се четеше презрение и недоверие.

— Какво има?

— Излез навън — каза Уолт и отстъпи назад. — Добре… Сега застани с гръб към мен и подпри ръце върху караваната. — Шерифът сръчно го претърси за оръжие. — Добре. — Той прибра обратно беретата в кобура си и накара Крабтрий да се обърне с лице към него.

— Не знам нищо за никакви хора, които се опитват да вербуват други хора за нещо си.

— Не става въпрос за това — каза Уолт.

Крабтрий сви рамене.

— Познаваш ли едно момиче — млада жена — на име Кайра Тулевич?

— Аха.

Признанието му изненада Уолт. Крабтрий бе от ония хлапета, които отричаха всичко.

— Откъде я познаваш?

— От училище. От улицата.

Отново запръска дъжд. Уолт не му обърна внимание. Крабтрий погледна на два пъти към небето и шерифът успя да огледа обезобразеното му лице.

— Добре я познаваш, така ли?

— А, не! Просто знам коя е. Нямам допирни точки с такива като нея.

— Като нея? Какво искаш да кажеш, че е по-голяма, че е твърде красива, какво?

— Богата — отвърна той. — В училище е така: ние и те. Сещаш се.

— Кога я видя за последен път?

Крабтрий се поколеба, преди да отговори:

— Не знам.

— Знаеш ли какво ще направим, Тейлър? Ще извикаме екип криминалисти от Бойси да огледат колата ти. Гледал ли си „От местопрестъплението“? Нещо такова. Пускат прахосмукачка в колата. Вземат отпечатъци. Правят снимки. Търсят косми и влакна, които да се свържат с Кайра Тулевич. Включително и калта по колата. Всички тези улики — някои от които дори не се виждат с просто око — ще се стоварят отгоре ти като цял тон тухли. Това ли искаш?

Крабтрий не го слушаше. Уолт проследи погледа му: по Ийст Форк Роуд насам се движеха два пикапа, а далеч зад тях, на около километър и половина разстояние от караваната — полицейска кола. Подкреплението му.

Уолт реши да се възползва.

— Времето ти изтича. Кога за последен път видя Кайра Тулевич?

Крабтрий върна погледа си върху суровото лице на Уолт.

— Когато я видях за последно, едва я познах. Никога не бях я виждал толкова издокарана. — Очите на момчето отново се стрелнаха към приближаващата се патрулна кола.

— Не й обръщай внимание — рече Уолт и даде инструкции на колегите си да спрат.

Колата отби встрани от пътя.

— Значи си я видял?

— Нали това казах, пак ли да повтарям? — Крабтрий звучеше изнервено. — Вървеше… край пътя…

— Вървеше? По кой път?

— И аз спрях да… е, сещаш се…

— Нека приемем, че не се сещам — каза Уолт.

— Качи се. Обаче беше много зле.

— Ти как разбра?

— Ами просто беше зле. По дяволите, шерифе. Не знаеш ли какво значи зле?

— В какъв смисъл зле?

— Надрусана. Яко надрусана. Едва ме позна. Почти не можеше да стои на краката си. В такъв смисъл зле. Брутално зле.

— Пияна ли беше?

— Не. По-зле. Надрусана. И пияна също, но тотално гипсирана. Изобщо не знаеше къде се намира. И аз й викам: „Качвай се“. И тя се качва, ама така, сякаш се кефи. Разбираш ли? Че ме вижда. И аз направо не мога да повярвам, че се случва. Питам я: „Къде да те карам?“. А е късно… и аз не знам колко късно, по среднощ.

— По кой път вървеше? — попита Уолт.

Крабтрий стреснато го погледна.

— По този път — каза той и посочи с ръка. — Ийст Форк. В посока към магистралата.

— А ти къде беше тръгнал по това време? По среднощ?

— Не знам. Не помня. За цигари, предполагам. От „Маунтин Вю“. — Имаше предвид магазинчето на бензиностанцията.

— Добре.

— Та влиза тя в колата и аз направо се уплаших! Роклята й е парцал. Лицето й е подпухнало, като размазано от бой. Лявата й гърда се показва от роклята, обаче на нея почти не й прави впечатление. Напъхва я обратно и ме поглежда с празен поглед, тръпки да те побият. Тогава започвам да си мисля, че е замаяна, защото някой я е ударил лошо по главата или нещо подобно. Преживял съм го с майка ми… Затова се отказвам да питам накъде да карам и поемам направо към болницата.

— Ти си я закарал до болницата?

— Оставих я отпред, да. Мислех да вляза с нея, ама какво щеше да стане с мен, а? Щеше да започнеш да ме разпитваш. Което и правиш в момента. И никой нямаше да ми повярва, както и ти не ми вярваш. Такава ми е орисията. Никой не ми вярва, така че си казах, майната му. Оставям я отпред и да се оправя.

— Ти си идвал до къщата ми онази вечер, нали? — каза Уолт. — На задната веранда.

— Не съм бил аз. — Твърде бърз отговор, с вперени в земята очи.

— Искаше да ми кажеш за Кайра ли?

Момчето беше готово да говори. Изгаряше от желание да каже всичко и да му олекне. На по-спокойно място, при други обстоятелства. Крабтрий вдигна поглед към патрулната кола и искрата в погледа му угасна. Запали цигара. Моментът беше отминал.

— Не ми оставяш избор, Тейлър — каза Уолт.

— Заклевам се, не съм аз. Не съм я пипнал с пръст, шерифе.

— Не е казано, че ще обвинят теб за това. Обаче ми трябва още информация. Каза ли ти нещо? Някакво име?

Крабтрий смръщи поглед. Дръпна дълбоко от цигарата и димът потъна в дробовете му.

— Изглеждаш уплашен, Тейлър. Много уплашен. От мен? От вероятността да влезеш в затвора? Или от нещо друго?

Крабтрий дълго мълча, преди да отговори:

— От нещо друго.

— Обвинение в изнасилване оставя петно за цял живот. Хората ще лепят плакати по стълбовете около къщата ти и ще те избягват като чумав.

Крабтрий трепна при споменаването на думата „изнасилване“. Очите му се присвиха; той нямаше представа за това. Уолт усети невероятно облекчение. По лицето му плъзна неволна усмивка, но той побърза да я прикрие с опакото на ръката си.

— Дрън-дрън. — Крабтрий отново зашари с поглед наоколо. Или се страхуваше да погледне Уолт в очите, или се чудеше как да избяга.

— Не си го и помисляй! — каза шерифът.

— Кое?

— Каквото и да си си наумил.

— Е, ще ми слагаш ли белезници или не? — Той протегна ръце напред.

— Съдействай ми, Тейлър.

Крабтрий впери поглед в Уолт.

— Да ти го начукам! И на теб, и на скапаните плакати!

— Моля те! — настоя шерифът.

— Хайде, върши си работата — каза Крабтрий.

41.

Стръмният планински склон се губеше в обятията на гъстата, непроходима гора; тъмната кора на дърветата се открояваше на фона на искрящия от белота сняг. По отъпканата от дивеча пътека се носеше моторна шейна. Воят й цепеше тишината, а изпод гъсеничните й вериги хвърчаха буци лед и замръзнали животински изпражнения. Досадното ръмжене на двигателя й утихна и бавно потъна в далечината.

По същия маршрут се издигаше и величествена ела, белязана от гръмотевица четири десетилетия по-рано. Дънерът бе разцепен надве чак до основата, с диаметър около метър и двайсет, и макар едната половина от дървото да бе мъртва, другата бе осеяна с млади клони, устремени към небето като снопове стрели. Почернелият, V-образен процеп в дънера на елата изглеждаше като врата на индианска колиба и бе достатъчно широк, за да мине човек през него. Точно това направи и Марк Ейкър няколко часа по-рано, и то без да се отклонява от дивечовата пътека и без да оставя отпечатъци по снега, които биха могли да разкрият скривалището му.

Напъха се в цепнатината и се озова в кухината на дървото, върху постеля от сухи листа, половин метър под снежната покривка. Ейкър се бе заровил в листата, използвайки ги както за изолация, така и за прикритие. Прекара най-студените часове от нощта в неспокойна дрямка, свил колене към гърдите си. Събуди го бръмченето на моторната шейна, дразнещо слуха му като досадно насекомо. Машината профуча покрай скривалището му и Ейкър осъзна, че поне засега бе в безопасност. И макар да имаше нужда да възстанови силите си, скоро трябваше отново да се раздвижи, ако искаше да спаси краката си от измръзване. По някое време щеше да се наложи да се отклони от отъпканата пътека и да поеме през дълбокия сняг, рискувайки да разкрие маршрута си на своите похитители.

Чака близо час завръщането на шейната. През процепа се виждаше гората, окъпана в ярка слънчева светлина. Коутс бе взел часовника му, но Ейкър предполагаше, че е късна утрин или ранен следобед. Омразната машина се върна, но този път се движеше доста по-бавно. По всяка вероятност я управляваше Гиърбокс и още по-внимателно се оглеждаше за следи от беглеца. Ейкър се надяваше, че се е справил добре; когато воят от двигателя на шейната утихна в далечината, той въздъхна с облекчение и започна да планира следващия си ход.

42.

Разкъсван от чувство за вина, Уолт описа в доклада си срещата с Крабтрий. Хлапето вече бе на осемнайсет и шерифът не можеше повече да покровителства досието му.

Хапна една поничка, за да успокои раздразнения си стомах, ала хладкото кафе само засили неразположението му. Сред множеството телефонни съобщения имаше няколко, които нямаше как да подмине: две от конгресмен Макмилиън относно участието на Уолт в Националната полицейска конференция и едно от Джеймс Пийви. Трябваше да им се обади. Шерифът бе длъжностно лице и се нуждаеше от подкрепата на партията си, особено сега, когато предстояха избори за поста му.

— На Макмилиън ли да звънна първо? — попита Нанси.

— Чакай малко. Обаждал ли се е някой от Ядрената лаборатория на Айдахо?

Вероятността водата в района да е радиоактивна бе накарала Уолт да позвъни в ядрената лаборатория, която се простираше върху площ от хиляда и четиристотин квадратни километра в централната част на щата и стопанисваше повече от трийсет реактора — както действащи, така и спрени от експлоатация.

— Обаждах се на няколко души от лабораторията. Всички до един отказаха среща. Бяха достатъчно любезни, но не мисля, че ще се получи.

— Добре, за последен път тогава. Свържи ме с директора им.

— Сега?

— Сега.

Нанси набра номера. Отсреща я помолиха да изчака. Няколко пъти. Накрая тя благодари и затвори.

— Зает е. Ще се обади при първа възможност.

Уолт се замисли. Най-разумно от тяхна страна би било да се съгласят на разговор или среща и да дадат гласност на серия от опровержения. Но фактът, че отказваха какъвто и да било контакт с него, караше шерифа да смята, че имаха нужда да обмислят становището си, а това му даваше чудесна възможност за атака.

— Обади се на Фиона. Виж дали е свободна по-късно днес. Може да се наложи да прави нощни снимки. Кажи й да си приготви нужната апаратура и да се облече топло.

— Да уведомя ли шерифа на окръг Бют, че отиваш?

— Не. Обади се на авиационната служба в Сън Вали и се опитай да ми запазиш час за самолет буксировчик.

Нанси се ококори изненадано:

— Ще пилотираш безмоторен самолет?

Уолт се усмихна. За пръв път през този ден.

Уолт и пилотът на буксировчика внимателно се отделиха един от друг. Едномоторната „Чесна“ направи плавен вираж надясно и се спусна встрани, а Уолт вдигна носа на безмоторника нагоре и леко наляво.

— По-шумно е, отколкото си представях — обади се Фиона зад него.

— Как се чувстваш?

— Добре съм — отвърна тя. — Казах ти, че нямам проблем с малки самолети.

Уолт пилотираше безмоторни самолети от двайсетгодишна възраст. Интересът му към тях се дължеше на благородната завист, която изпитваше към орлите и ястребите, както и на липсата на достатъчно средства за учебни часове по управление на едномоторна летателна машина.

Планерът внезапно попадна на вертикално въздушно течение от подножието на планината и в рамките на няколко секунди се вдигна трийсетина метра по-високо, оставяйки и у двамата усещането, че стомасите им залепват за плексигласовия капак на кабината.

— Все още ли си добре? — попита Уолт.

— Започвам да свиквам.

Уолт вече виждаше буксировчика. Чесната бе направила пълен завой и се подготвяше за кацане на бетонната писта в Арко. Според уговорката помежду им самолетът щеше да ги чака там, вместо да се връща в Хейли.

— Достигнахме ли необходимата височина? — обади се Фиона, опитвайки се да надвика рева на вятъра покрай крилете на порещия небето безмоторен самолет.

— Работя по въпроса.

Уолт умело насочи планера в широка спираловидна траектория към безоблачната синева, носен от топлите планински въздушни течения. Убийствена гледка, помисли си той. Вдясно от тях, като езеро сред пустиня, се простираше необятната централна равнина на Айдахо, тук-там осеяна с конусите на притихнали в хилядолетен сън вулкани, които приличаха на изкуствени. Видяха постройки, подобни на бункери, опасани със сложни плетеници от тръби и площадки за обслужване на товарни самолети. Толкова секретна бе дейността, която се извършваше тук, и така важна за националната сигурност, че на всички сателитни карти в интернет този район фигурираше като сиво петно. Теренът дори не бе отбелязан правилно на картата — а интересът на Уолт бе насочен именно към него.

От планините извираха реки и потоци и лъкатушеха от запад на изток. Теорията на Уолт за наличие на зараза имаше тежест единствено ако съществуваше подпочвена вода, течаща в северозападна посока от Ядрената лаборатория на Айдахо. Според предварителните му проучвания еднородният водоносен хоризонт на Роки Маунтин, простиращ се от Канада до Мексико, също бе ориентиран основно на юг и съвсем леко на изток. Шерифът искаше да добие представа от птичи поглед, с цел да потвърди или отхвърли теорията си, но достъпът до въздушното пространство над ядрената лаборатория бе ограничен и наложената забрана се спазваше изключително строго.

Уолт реши да нахлуе в забранената територия и да оправдае действията си с „неволна, но неизбежна пилотска грешка“. Надяваше се, че вечерните въздушни течения ще задържат планера във въздуха достатъчно дълго, за да успее да направи нужните маневри и да заеме позиция. В стремежа си да набере още височина, той продължи да се изкачва по изящната, широка около километър траектория на въздушната спирала. Достигна 3300 метра над морското равнище — 1800 метра над земята — и задържа планера. По-нагоре щяха да са им нужни кислородни бутилки.

— Готово ли е всичко? — попита той.

— Да. Можем да действаме.

— Нямам никаква представа какво ще предприемат, когато навлезем във въздушното им пространство, но не вярвам да започнат да стрелят по нас.

— Звучи обнадеждаващо.

— Снимай всичко, което можеш, както се разбрахме.

— Добре.

— А ако ни свалят принудително, в никакъв случай не им давай апаратурата си. Не сваляй фотоапарата от врата си при никакви обстоятелства. Ще се позоват на какви ли не права, но едва ли ще прибегнат до насилствено отнемане на апарата.

— Ами ако грешиш?

— Ще отнесем въпроса до адвокат.

— Ами ако адвокатът се провали?

Уолт мълчеше.

— Уолт? — настоятелно го погледна Фиона. После получи внезапно прозрение. — О, не! По дяволите! Кажи ми, че не си способен на подобна низост… Не би ме използвал така!

— Как?

— Именно ти ми каза, че компанията на Роджър „Семпер Груп“ има договор с държавата за стопанисване на атомни електроцентрали, освен всичко останало. Ядрената лаборатория на Айдахо се обслужва от „Семпер“, нали?

— Да, обаче…

— Ти действително ли смяташе, че ако сега ни свалят принудително, аз ще се обадя на Роджър? Това ли е причината да ме вземеш със себе си? Аз ли съм твоят спасителен пояс? И това ако не е егоизъм!

— Дори през ум не ми е минавало. Просто ми трябват снимки.

— Но не беше задължително да ги правя аз.

— Напротив.

— Разчиташ на това, че познанството ми с Роджър ще те измъкне от тази каша. Що за отчаян ход!

— Мисля, че малко преиграваш. — Уолт насочи планера към равнината. Кървавочервеното слънце почти докосваше линията на западния хоризонт. — А аз реших, че тук горе ще ти хареса.

Последва неловко мълчание. Беше толкова шумно, че Уолт изобщо не чуваше как Фиона подготвя апаратурата си.

— Странно, обаче наистина ми харесва.

Уолт се усмихна на себе си и плъзна напред лоста за управление. Планерът бързо набра скорост и се гмурна в забранената територия.

43.

Рой Коутс замахна с брадвата и разцепи пъна с един-единствен мощен удар, който разтърси тялото му в болезнен спазъм. На няколко крачки встрани от него стоеше Гиърбокс, загледан в лъскавото острие на секирата.

— Трябва да се срещна с нея — процеди Коутс през зъби. Всяко движение на лицевите му мускули му причиняваше нетърпима болка в дълбоката рана под мишницата. Гласът му звучеше заплашително. — Щом тя изпълни нейната част от уговорката, докторът вече е без значение. Да мръзне в гората. Само че аз не мога да съм напълно сигурен, че тя ще направи доставката. Затова няма да мръдна оттук, докато не подготвим резервен план за действие. Това значи, че ти трябва да го откриеш на всяка цена. — Коутс замахна и разцепи още един пън с брадвата.

— Нали точно това правихме досега?

— Открий го — повтори Коутс. Свали ръкавицата си и внимателно докосна обгорената кожа на лицето си. По пръстите му остана жълта гной и той я избърса в панталона си. Раната имаше нужда от обработка и лечение и това бе основната причина, поради която той искаше да върне ветеринаря в хижата. — Той се движи пеша през снега. Ние сме с моторна шейна. Ти майтапиш ли се, по дяволите?

— Но с кучетата… — каза Гиърбокс.

— Не можем да ги чакаме. Губим ценно време.

— Но Бил каза…

— Майната му на Били! Ако кучетата дойдат, добре. Но с всяка изминала минута той се отдалечава все повече и повече. И знаеш ли кое е по-лошото? По-лошо е, ако вземе да умре там някъде. Щом казвам, че ни е нужен, значи е така!

— Отворен съм за всякакви предложения — каза Гиърбокс.

Коутс бавно се обърна и Гиърбокс се сви от страх. Секирата се поклащаше като махало в ръката му.

— Повече от десет пъти сме обходили пътя и в двете посоки — заоправдава се Гиърбокс. — Както и дивечовите пътеки. Без кучета едва ли ще успеем.

— Майната им на кучетата! — Внезапно го осени идея. — Добре — каза Коутс малко по-спокойно. — Помниш ли, като ни се изплъзна онази котка в Източен Орегон?

— Аха — кимна Гиърбокс.

— Ще разделим района на участъци и ще търсим наред. Рано или късно ще се натъкнем на дирите му. Не може да е отишъл далеч.

— Добре — каза Гиърбокс. Не звучеше много уверено.

— Аз не мога да пропусна срещата си с нея. Слушаш ли ме изобщо? Ако тя донесе бидона, както я помолих, в рамките на една седмица целият свят ще чуе за Самакините. Там съхраняват… колко… поне десет хиляди такива бидона? Двайсет? И всичките са пълни с „нискорадиоактивни отпадъци“ — каза Коутс и сви пръсти във въображаеми кавички. — Да не мислиш, че ще усетят липсата на един? Такова нещо не е правено никога досега. По дяволите, това даже няма да е новина, а повратен момент в историята.

Лицето му се разтегли в широка усмивка, което за пореден път му причини мъчителна болка. Този път обаче си струваше.

44.

Единственият шанс на Марк Ейкър да се изплъзне от преследвачите си бе да намери река. Така нямаше да оставя дири, дори ако го преследваха с кучета. Стараеше се да се движи под короните на дърветата, където снежната покривка бе оскъдна. Зад себе си влачеше клон, за да изтрива следите си. Когато дърветата бяха разположени близо едно до друго, успяваше да измине петдесетина метра, без да оставя никакви отпечатъци. Но после отново се изправяше пред дълбоките преспи, които го принуждаваха да разкрие маршрута си. Ако беше лято, щеше да е почти невъзможно да го проследят, нямаше да му се налага да се бори с природните стихии и щеше да разполага с изобилие от храна и вода. А сега бе потен, премръзнал, гладен и жаден и се въздържаше да използва откраднатите от хижата провизии. Възнамеряваше да ги пази колкото се може по-дълго.

До ушите му достигна звукът, от който бягаше цял ден — далечен вой на моторна шейна. И не близостта на преследвачите му го тревожеше, а тяхната упоритост.

На петдесетина метра вдясно от себе си забеляза скално възвишение, което започваше ниско и постепенно се увиваше като пояс около невисок хълм. Вниманието му бе привлечено от тъмния полукръг, който се виждаше по средата. Осени го идея. Ако успееше да се покатери на оголените от вятъра скали, нямаше да остави отпечатъци след себе си.

За петнайсетина минути сътвори фалшив маршрут в южна посока от малката горичка наблизо и внимателно се върна обратно по същите дири. После тръгна покрай една голяма пряспа, където снегът бе дълбок едва няколко сантиметра, като продължаваше да влачи боровия клон зад гърба си, за да заличава следите си. Остана изключително доволен от резултата — по нищо не личеше, че е поел в посока към скалите. Започна да се катери по възвишението. Колкото по-високо се изкачваше, толкова по-уверен ставаше, че е измислил успешен начин да заблуди преследвачите си.

Внимателно приближи до тъмната извивка в скалите. Оказа се малка пещера, точно както очакваше. Допълзя до входа съвсем тихо, пъхна глава в отвора и подуши въздуха. Влажният, кисел мирис го изпълни с вълнение и той измъкна от раницата коктейла, който Коутс бе използвал, за да го упои. Щедро напълни спринцовката, стисна я в лявата си ръка и освети пещерата с фенерчето.

Зашари с лъча в тясната дупка, уверен, че инстинктът му не го лъже. Възнамеряваше да направи нещо, което граничеше със самоубийство — а малцина знаеха това по-добре от един ветеринарен лекар — но изборът му вече беше направен и той нямаше намерение да се отказва. Разчисти част от снега, който закриваше дупката, стараейки се да не оголва входа към пещерата твърде много.

Пъхна раницата пред себе си и внимателно пропълзя през тесния отвор. Зловонието ставаше все по-тежко — комбинация от гранясала сланина и животински изпражнения. Без да изпуска спринцовката от ръката си, Ейкър затули с длан стъклото на фенерчето, за да притъпи светлината, и го насочи към стената на пещерата и замръзналата кал по пода. Дори и след две десетилетия работа с всякакви животни, сърцето му трепна от вълнение при вида на грубата кафява козина. Мечката бе огромна, може би над двеста и петдесет килограма. Лежеше свита в гигантска дишаща космата топка. Главата й бе сгушена на топло под предните й лапи. Самите лапи бяха с размер на детска бейзболна ръкавица и завършваха с дълги, криви нокти, покрити със засъхнала кал.

Мечката спеше зимен сън, но не беше в безсъзнание. По време на зимен сън сърдечният й ритъм спадаше от петдесет на десет удара в минута, но животното запазваше усещанията си и можеше да се събуди — макар и бавно — ако се почувстваше застрашено. Мечката вече го бе подушила и осъзнаваше близостта на неканения гост. Ейкър разполагаше с две до осем минути — най-много десет — преди тя да се изправи на крака, за да брани бърлогата си.

Бе подготвил значително по-малка доза приспивателно. Не очакваше да попадне на толкова едър екземпляр. Бръкна в раницата и допълни спринцовката с още 30 кубика. Цялото шишенце; всичко или нищо. Мечката отдръпна лапите от лицето си и отвори тъжните си очи. Беше будна, но не в пълно съзнание. Свирепият й поглед можеше да уплаши до смърт дори човек като Ейкър, свикнал с присъствието на животни около себе си. Дълбоките драскотини по стените и пода бяха достатъчно красноречиво предупреждение.

Дупката беше твърде тясна и Ейкър се принуди да легне по корем, за да достигне животното. Единият крак на мечката трепна. Очите й се отвориха малко по-широко. Все още беше ранна есен и животното се нуждаеше от още време, за да настрои метаболизма си така, че да прекара в сън дългата зима. Събуждаше се много по-бързо от очакванията на Ейкър. Гигантската лапа се вдигна и замахна във въздуха, макар и тромаво и с притъпени рефлекси. Ейкър се претърколи встрани и заби иглата дълбоко под мечата козина. Натисна буталото и изпразни цялата спринцовка. Остави я забучена в плътта на животното и побърза да се изтегли към входа на малката пещера.

Мечката повдигна натежалите си клепачи. Предният й крак трепна и огромната й лапа се стовари точно там, където допреди малко лежеше Ейкър. Изминаха няколко безкрайни минути, през които Марк не спираше да се пита дали планът му щеше да успее. Животното примигна още веднъж и затвори очи. По време на зимен сън мечките поддържаха телесна температура от почти трийсет градуса по Целзий. Ейкър допълзя обратно и притисна гърба си към топлия кожух на заспалото животно. Само след няколко секунди гърбът му се затопли. После краката му, а не след дълго и цялото му тяло започна да се приспособява — първо го втресе, после се успокои и постепенно спря да усеща студа. Успокоителните щяха да държат мечката в безсъзнание в продължение на няколко часа. А по време на зимен сън, въпреки огромната й телесна маса, би могла да остане в това състояние цял ден или дори по-дълго.

За пръв път от бягството си насам Ейкър се почувства почти в безопасност. Съмняваше се, че Коутс или Гиърбокс ще открият пещерата. Щеше да успее да възстанови силите си. Въпреки тежката миризма в пещерата, поне бе успял да намери заслон и източник на топлина. Можеше да остане там около четири часа, а може би и повече. В началото се бореше със съня; непрекъснато гледаше входа на пещерата и се ослушваше за моторната шейна. Колкото и обнадежден да се чувстваше в момента, Ейкър съзнаваше, че оцеляването му зависеше изцяло от усилията на Уолт Флеминг да го открие. Ако скоро не пристигнеше помощ, Марк отново щеше да е принуден да бяга през скованата от студ планина, където шансовете му да оцелее бяха нищожни.

45.

Вдясно от безмоторния самолет се появи ято прелетни канадски жерави. Размахваха широко криле в съвършен синхрон, опънали шии, и отдалеч лесно можеха да се сбъркат с гъски или лебеди. Но след по-внимателен поглед ясно се виждаше, че са твърде изящни за гъски и прекалено големи за лебеди. Движеха се като трептяща V-образна нишка, като самостоятелен жив организъм на фона на огненочервеното небе.

Уолт посочи ятото на спътничката си. Усети дланта й върху рамото си и тайно се наслади на мимолетното й докосване. Фиона очевидно споделяше мнението му, че подобен момент е достоен за безмълвно съзерцание, а не за радостни възгласи в и бездруго шумната кабина, и това само засили топлите му чувства към нея.

Ятото се насочи към планера, водено от любопитство или пък от заблуда, че виждат себеподобно. Жеравите прелетяха толкова близо, че Уолт за кратко успя да различи не само разрошените им от вятъра нежни пера, но и очите им — неподвижни лъскави мъниста. Ятото отмина и под него, като зад вдигната завеса на фона на необятната пустиня, внезапно се появиха очертанията на хеликоптер. Приличаше на огромно, агресивно насекомо.

Фиона стреснато подскочи в седалката си и чукна главата си в плексигласовия таван.

Военен хеликоптер, според преценката на Уолт, изключително бърз и маневрен. Двамата пилоти в кабината също приличаха на насекоми. Помощник-пилотът посочи с ръка изпъкналите слушалки, монтирани върху шлема му.

Уолт нарочно бе сменил радиочестотата, за да избегне комуникацията с кулата за въздушен контрол, откъдето незабавно щяха да му наредят да напусне забранената зона, преди Фиона да успее да направи снимките. Даде знак на пилотите от хеликоптера, че е разбрал молбата им, и бързо настрои радиостанцията. Свърза се с диспечерите от Въздушен контрол, представи се и изслуша инструкциите им да превключи на друга честота, за да комуникира директно с пилота на хеликоптера.

Изслуша стандартното предупреждение, изречено с подобаваща строгост: Уолт бе навлязъл без разрешение във въздушно пространство с ограничен достъп и незабавно трябваше да приземи планера на малкото летище в Арко, окръг Бют, където в момента ги чакаше буксировчикът. Предупредиха го, че предстои проверка на борда на самолета му и арест. Стандартната реплика за „проверка на борда на самолета“ го накара да се усмихне — кабината на безмоторника едва побираше двама пътници. Онова, което го тревожеше, бе вероятността да го арестуват. Не възнамеряваше да използва най-силния си коз — служебното си положение — поне докато не кацнеха.

— Ще искат да видят апаратурата ти — извика Уолт на Фиона. — Ако разберат, че сме дошли да шпионираме, а не на разходка, ни чакат големи неприятности. Само това ни липсва и на двамата. Най-добре ще е да изтриеш всички снимки на ядрената лаборатория. Запази пейзажите, поне ще имаме оправдание за фотоапарата.

— С колко време разполагаме?

— Вече ни ескортират. Трябва да кацна незабавно.

— Колко ще отнеме все пак?

— Пет-десет минути. Трябва да обърна посоката заради вятъра. Няма да започнат да стрелят по нас без предупреждение. Защо питаш?

— Можеш ли да се забавиш повече от десет минути?

— Колко време ти е нужно, за да изтриеш няколко снимки? Едва ли ще…

— Уолт — прекъсна го тя, — някои от снимките са уникални. Сърце не ми дава да ги унищожа.

Десетина минути по-рано бяха прелетели над една от постройките в района на лабораторията, около която кипеше усилена изкопна работа. Долу гъмжеше от багери и работници, въпреки че минаваше седем вечерта. Очевидно имаше някаква неотложна работа за вършене. Уолт вероятно бе задействал радара им, обикаляйки над разкопките. Фиона успя да направи десетки снимки, в това число и на Пахсимерой Вали в северозападна посока. Шерифът възнамеряваше да ги разгледа на спокойствие, но не искаше да ги арестуват, затова бе готов да се лиши от тях.

— Не си струва.

— Снимките се съхраняват в микрочип, голям колкото нокът. Едва ли ще ни претърсват толкова старателно. Мога да го скрия в сутиена си. Предполагам, че няма да ни събличат. — Уолт мълчеше. — Нали? — добави тя настоятелно.

— Обектът се охранява от военните. Кой може да знае какво ще направят? Но ако открият този чип у теб, особено пък старателно скрит, считай, че сме го загазили. Тези хора изобщо не си поплюват.

Фиона замълча, обмисляйки ситуацията.

— Мога да сложа парола за достъп до фотоапарата.

— Фасулска работа за тях. Освен това колкото повече се прикриваме, толкова по-съмнителни ставаме. Излишни усилия. Изтрий ги. Ще ти осигуря десетина минути.

— А ако все пак успея да ги запазя?

— Казвам ти, не си струва рискът. Ще ги открият.

— Не и ако ги изпратя на електронната си поща, преди да ги изтрия. Телефонът ми е PDA, Уолт, и е съвместим с микрочипа за фотоапарата. Дай ми достатъчно време и ще успея да изпратя поне няколко снимки.

През следващите десетина минути Уолт всячески се опитваше да увърта и хитрува, отклонявайки все по-настоятелните молби на диспечерите да се приземи незабавно. Фиона размени микрочиповете и започна изпращането на снимките. Само че файловете бяха твърде големи и процесът бе изключително бавен.

Уолт приземи планера — малко по-твърдо от обикновено — карайки Фиона да изхълца от уплаха. Използва инерцията и насочи самолета към една от трите подвижни стълби на единствената писта. Хеликоптерът кацна точно пред тях — толкова близо, че въздушната струя от въртящите се перки разклати планера като детска играчка и го избута около метър назад, като едва не повреди опашката му. Пилотът изгаси двигателя. Два бели джипа на федералните власти спряха встрани.

— Докъде сме? — извика Уолт към Фиона.

— Трябва ми още време — тревожно отвърна тя.

— Зарежи всичко и просто ги изтрий.

— Чипът е извън фотоапарата; няма нищо за изтриване. Не мога да ги изтрия от телефона, преди да са се изпратили, а това става ужасно бавно.

Мъж във военна униформа похлопа по плексигласовия капак.

— Прибери телефона в джоба си — инструктира я Уолт и наведе глава, преструвайки се, че пипа нещо по таблото.

— Отворете незабавно! — изкрещя военният.

— По-интересен ще им е фотоапаратът, отколкото телефонът — каза Уолт възможно най-тихо, за да не го чуе мъжът отвън.

— Ще им стане доста интересен, като разберат, че вътре няма чип — отвърна тя. — Чакай! Имам резервен… момент… можеш ли да ми осигуриш трийсет секунди?

Военният отново похлопа по капака.

— Десет секунди — отчаяно прошепна тя.

Уолт плъзна встрани малкия триъгълен отдушник от своята страна на капака и се наведе към отвора.

— Спътничката ми се чувства малко зле след полета. Трябва й минутка да се възстанови.

— Отворете незабавно кабината, иначе ще разбия капака!

— Секунда само, моля ви — настоятелно повтори Уолт.

— Добре съм вече — обяви тя, изправи глава и помаха на униформения мъж. После подпря брадичка на рамото на Уолт и с нежна усмивка прошепна в ухото му: — Телефонът продължава да изпраща.

— В чантата — прошепна той с ръка пред устата, преструвайки се, че почесва носа си.

Уолт отвори капака на кабината. Военният ги инструктира да излязат от самолета. Шерифът усещаше, че положението е сериозно, и се запита дали не бе въвлякъл Фиона в нещо, за което по-късно щеше да съжалява.

Тя се зае да прибира нещата си.

— Не пипайте нищо, госпожо. Ние ще съберем вещите ви.

— Ама защо? — запротестира Фиона. — Той пилотира това чудо. Негова бе идеята за романтична среща в небето по залез-слънце. Да ме пита човек защо се съгласих! Голяма романтика, няма що! Толкова ми е лошо, сега пък и вие се появихте. Кои сте вие всъщност?

— Навлязохте в забранена територия — констатира униформеният офицер и посочи към слушалките й. — Чухте ли разговора ни с пилота?

— Единственото, което той ми каза — смутено отвърна тя, стиснала в ръка чантата и фотоапарата, — е това, че се налага да кацнем принудително. А най-смешното в случая е, че май трябва да ви благодаря. Струва ми се, че току-що ми спестихте летенето обратно до Сън Вали.

— Пуснете чантите, госпожо. Моля ви. Просто ги оставете там.

— Това е фотоапаратът ми — запротестира тя.

— Ще се наложи да го погледнем.

— Уолт! Направи нещо! Нали си шериф!

Офицерът обърна поглед към Уолт, който най-после се представи и показа значката и документите си. Военният ги пое и започна да ги разглежда.

— По работа ли сте тук, шерифе?

— Не. Реших да организирам малка вечерна разходка. Исках да впечатля тази жена.

— Изумително! — обади се Фиона. — Чудно ми е какво ли ще измислиш за втората среща.

Офицерът неволно се усмихна, но бързо се овладя.

— Ще се наложи да си поговорим — обърна се той към Уолт. — И с двамата — допълни и премести поглед върху Фиона. — Ако всичко това се окаже вярно, нямате основание да се тревожите.

Фиона отвори дамската си чанта.

— Може ли да звънна? — попита тя и посегна към телефона си, изпреварвайки реакцията на офицера.

— Не пипайте нищо — каза той и разпери длан срещу нея.

Фиона хвърли поглед към Уолт и обърна телефона с екрана към него. Пъстроцветният дисплей показваше, че снимките са били изпратени — или поне така изглеждаше.

— Не мога ли да се обадя на някого да дойде и да ме вземе? — попита тя офицера.

Точно тогава Уолт проумя, че Фиона не бе успяла да изтрие снимките от микрочипа и в момента държеше уликите в ръката си.

— Очевидно не — обади се Уолт. — А освен това ми се струва, че от теб се иска да предадеш и телефона си.

Фиона го подаде на военния и хвърли тревожен поглед към Уолт, което потвърди подозренията му.

— Може би ще ти позволят да се обадиш, когато ни отведат на мястото, където ще ни разпитват — предположи шерифът.

Офицерът не възрази.

— А защо трябва да ни водят някъде? — оплака се Фиона. — Той каза, че просто трябва да си поговорим.

— Униформените служители, в това число и аз, винаги водят хората някъде за разпит — каза Уолт.

Фиона го изгледа свирепо.

— Моля те, кажи ми, че си скалъпил тази история, за да ме впечатлиш. Кажи ми, че това е някаква извратена шега — каза тя и погледна офицера с надежда.

— Опасявам се, че не е — отвърна той.

— Като говорим за романтични срещи — обърна се Фиона към Уолт, вживявайки се в ролята си с подозрителна лекота, — искам да знаеш, че тази беше пълен провал!

46.

— Радиостанцията на безмоторния самолет е в пълна изправност, наясно ли сте с това? — попита мъжът, който водеше разпита на Уолт.

Представи се с името Ръсел Еймиш — непривлекателен мъж, около 45-годишен, който изговаряше гласните носово, а на врата си имаше лилаво петно, подобно на онези, които тийнейджърите си оставяха по шиите след страстни целувки. Личеше си, че някога човекът е бил в добра физическа форма, но се бе занемарил и сега изглеждаше като омекнал плод, отдавна забравен на дъното на купата. В черните му очи се четеше презрение към полицейската значка на Уолт.

Шерифът срещна и самонадеяни младоци — частни охранители, опиянени от усещането за власт, които си въобразяваха, че заплахите им имат някаква тежест. Въпросният мъж, Еймиш, си придаваше излишна важност; всъщност просто имаше договорни отношения със „Семпер“, а „Семпер“ имаше договорни отношения с правителството. Притежаваше някакви пълномощия, но шерифът стоеше по-високо в йерархията от него и това не беше тайна и за двамата.

Разделиха Уолт и Фиона незабавно, качиха ги в отделни коли и ги отведоха в безлична едноетажна сграда, пред която висеше американското знаме. Наблизо имаше още няколко подобни постройки, а наоколо им, докъдето поглед стигаше, се простираше необятната пустиня. Другите сгради приличаха на големи гаражи. Може би бяха входове към подземни тунели или складове или пък изпълняваха редица други — неизвестно какви — функции. Ядрените изпитания бяха територия, напълно непозната за Уолт.

— Нека го наречем пилотска грешка — каза Уолт и се огледа наоколо. Акустичен таван. Две видеокамери. Маса с винилово покритие, а върху нея — касетофон.

— Не разбирам много от безмоторни самолети, шерифе. Знам само, че във въздуха ги държат въздушните течения и вятърът, но посоката на полета се определя от пилота.

— На около три хиляди метра височина попаднахме на силно течение от север, което ни отнесе над вашето въздушно пространство — каза Уолт. — Трябва да го има на радара ви. Проверете траекторията на полета. Опитвах се да се измъкна от течението и да се върна обратно. — Той замълча и се вгледа в очите на мъжа отсреща, опитвайки се да разбере дали е проверил показанията на радара. — Когато човек пилотира безмоторен самолет, господин Еймиш, не е лошо да има писта наблизо, където да кацне. Въпреки красивата гледка, която предлага вашето въздушно пространство, при всички положения бих предпочел да имам на разположение прав бетониран участък някъде под мен.

— Пътуването ви служебно ли беше или не?

— Не беше. Виждате, че съм цивилен, господин Еймиш. В процес на развод съм, както лесно може да се уверите — Уолт сниши глас, — и ми се щеше да се впусна в нещо ново, ако ме разбирате. Търсех начин да я впечатля и се спрях на този: „Топ Гън“ и „Нешънъл Джиографик“ в едно. Можеше и да успея, ако не й беше станало лошо и ако вие не се бяхте намесили.

— Съмнявам се — каза Еймиш. — Не в развръзката на романтичната ви среща, а в историята ви. — Той разлисти някакви документи пред себе си. Придаваше си тежест. — Идвате отдалеч, господин Флеминг.

— По въздуха не е толкова далеч.

— Пилотът на буксировчика ни уведоми, че ви е дръпнал от Лунните кратери. Доста сте се отдалечили от първоначалната точка на излитане.

— Виждали ли сте някога как изглежда паркът отвисоко? Огромните потоци лава, сякаш някой е разлял мастило и то е застинало по земята. Ако ви се прииска да впечатлите жена, господин Еймиш, покажете й кратерите по залез-слънце. Кацнете в Арко. Поръчайте й пържола в „Мел-Оу-Дий“, а след това я заведете вкъщи. Направете така, че да й падне шапката, а ако имате късмет, и останалата част от дрехите й.

Еймиш потисна усмивката си. Уолт за момент си помисли, че е успял да го убеди в достоверността на историята си. Ала се оказа, че усмивката му го бе заблудила.

— Мис Кеншоу работи като нещатен фотограф към вашето управление, шерифе. Дошла е на романтичната ви лудория с два фотоапарата, пет обектива, светломер и най-различни филтри. А, щях да забравя… и инфрачервен филтър. Нахлули сте в нашето въздушно пространство, а радиостанцията ви е била недостъпна в продължение на двайсет и седем минути преди въздушният патрул да ви свали принудително. Единствените снимки, които открихме във фотоапарата й, са на жертва от престъпление — млада жена, жестоко пребита, облечена в разкъсана официална рокля? Абитуриентка? Шаферка? Правени са преди по-малко от седмица, ако съдя по датата. Значи искате да повярвам, че сте тръгнали на „романтична среща“, за да снимате залеза, а в крайна сметка тя е била толкова увлечена в сладки приказки, че е забравила да снима?

— Ще трябва да попитате нея.

— Това и правим в момента.

Уолт се зачуди дали Фиона щеше да се справи с въпросите и осъзна, че трябваше предварително да измисли версия, към която да се придържат и двамата. Еймиш вероятно знаеше, че шерифът се бе опитвал да се свърже по телефона с директора на лабораторията. Въпреки това доказателствата си бяха доказателства. Независимо в какво вярваше Еймиш, нямаше доказателства за намеренията му.

— Безмоторният самолет не е много по-различен от парапланер. Никога ли не са минавали парапланери над вашето въздушно пространство?

— Предпочитаме да работим заедно с вас, отколкото срещу вас — каза Еймиш.

— Значи не искате да уведомявам вицепрезидента за този проблем, така ли да го разбирам? — каза Уолт.

— Знам за приятелството ви с вицепрезидент Шейлър. Запознат съм със служебното ви досие. Вие сте нещо като герой, шерифе. Наясно съм с това.

— Вие сте военен в оставка — каза Уолт. — Раната на врата ви е от химическо изгаряне най-вероятно. Операция „Пустинна буря“, предполагам. В тази война са използвани химични съединения, за които малцина са чували, нали така? Съмнявам се, че сте били във военното разузнаване, господин Еймиш. Имате полеви опит, в това съм почти сигурен. Военноморските сили? — Погледът на мъжа отсреща едва доловимо трепна и точно това го издаде. Почти незабележимо повдигане на клепачите, овладяно с цената на много усилия. — Вашият началник е бил подчинен на Буш Първи по времето, когато той е оглавявал ЦРУ. Говоря за началника на вашия началник, Роджър Хилабранд. Служил е във военноморските сили, нали? Важна фигура в „Пустинна буря“. Когато навлиза в частния сектор, назначава на работа бойните си другари и създава „Семпер Груп“. Вие сте верен служител, господин Еймиш. Можем да прекараме часове наред в тази стая и единственото, което ще постигнем, е да загубя и малкия шанс за успех, който имам с мис Кеншоу. Работата е много деликатна, защото началникът на вашия началник има лични отношения с мис Кеншоу — и ако той има нещо общо с приземяването ни, ако е вдигнал телефона, за да се намеси, значи нещата са на лична основа. Смесване на работата с удоволствието. Използва властта си… за да осуети намеренията ми спрямо нея. Аз бях решил да сваля униформата, да я разходя със самолета над кратерите и да я впечатля. Евентуално да си спечеля някоя и друга точка в моя полза. Но Хилабранд явно не е бил съгласен. Доста неловко положение, господин Еймиш. Извикали сте патрул от Националната служба за въздушна охрана. Заради една жена. Защо просто не ни пуснете, докато все още не е късно за мен да направя опит да спася опропастената вечер, и да забравим за цялата случка?

— Безмоторният самолет ще бъде задържан до второ нареждане. Колегите ми ще го разглобят — парче по парче, ако се наложи — за да се убедим, че вътре няма скрити камери. Не се съмнявам в добрите ви намерения, шерифе. Но и двамата знаем, че добрите намерения по-скоро вредят, отколкото помагат.

— Бях на среща с жена. Опитвах се да създам романтична обстановка. Искате да ме арестувате за това? Добре, признавам се за виновен.

В погледа на Еймиш проблесна гневна искра. Понечи да каже нещо, но стисна зъби и премълча. Ала Уолт продължи да го дразни, ухилен глуповато до ушите. Целта му бе да го унижи и да го накара да се почувства така, сякаш самият той бе на разпит.

— Тази лаборатория се намира под непрекъснато наблюдение — гордо каза Еймиш. — Дори и в момента ни наблюдават. — Той посочи към двете камери в стаята. — Всичко се записва, разследва и разглежда като под лупа. Отговаряме за действията си пред шест различни министерства. Отчитаме се пред Комисията по ядрено регулиране. Сигурно много хора си мислят, че в Ядрената лаборатория на Айдахо се върши някаква конспирация, като се вземат предвид материалите, с които работим, и секретното естество на проучванията ни. Около обекта редовно се организират протести и демонстрации и сме наясно с общественото мнение. Представляваме чудесна мишена за еколозите. Но тази лаборатория освети първия град в света с атомна енергия. Тук е бил създаден и тестван ядреният двигател за подводници. Критични ситуации като тази на „Остров Три Мили“ са приключвали успешно благодарение на нашата апаратура за симулация на ядрени аварии. Това място е важно. А онези, които работят тук, не могат дори носа си да почешат без някоя подкомисия в Сената да разбере за това. Ние не сме престъпници. Независимо какво мислят за нас хората като шериф Уолт Флеминг. Тук няма нищо, което да ви помогне в разследването на онова убийство. — Уолт го погледна изненадано. — Четем вестници, шерифе.

Уолт изпита огромно желание да скочи и да удари мъжа отсреща, не толкова от гняв, колкото от безсилие, но успя да се овладее. Самоувереността му караше шерифа да губи почва под краката си. На вратата се почука и в стаята влезе някакъв мъж, който прошепна нещо на ухото на Еймиш.

— Тази вечер се прибирате вкъщи, но случаят не е приключен. Ще докладваме за вашето нарушение на някои от вече споменатите шест министерства. Сигурен съм, че съвсем скоро ще се наложи отново да давате обяснения. Доста глупав ход от ваша страна, шерифе. Никого не успяхте да заблудите с цялата тази въздушна акробатика.

Щом го пускаха още тази вечер, значи не бяха успели да открият снимките.

Час по-късно — около девет вечерта — Уолт и Фиона бяха откарани с кола до летището в Арко, където ги чакаше буксировчикът.

Двамата не обелиха и дума пред придружаващите ги служители от охраната. Но веднага щом слязоха от автомобила и останаха сами, шерифът нетърпеливо се обърна към Фиона.

— Е?

Тя стисна устни и намести удобно през рамо чантата с фотографското оборудване.

— Обадих се.

— За снимките ли говориш? Успя ли да ги изпратиш?

— Говоря за другото обаждане — отвърна тя. — Защо според теб се измъкнахме толкова лесно?

— Хилабранд?

Тя кимна ядосано.

— Но… те не разполагаха с нищо, за което да ни обвинят — запротестира Уолт. — Защо е било нужно да въвличаш Хилабранд в това, при положение че така или иначе щяха да ни пуснат?

— Дай да се разберем! Ядосан си ми, че измъкнах и двама ни оттам?

— Не съм ти ядосан. Но те нямаха никакви доказателства.

— Бяхме затворени в стаи за разпит. Взеха телефона ми. Моят телефон, не твоя. А всички снимки бяха вътре. В крайна сметка точно затова ме взе със себе си, нали? Вече говорихме за това.

— Грешиш — възрази Уолт. — Дори не се бях сетил за Хилабранд, докато ти не го спомена.

— Не е вярно — отвърна тя.

— Вярно е! Помолих те да дойдеш, за да направиш снимки. Ако не ни бяха свалили принудително, аз сам щях да сляза, за да огледам онези разкопки. Моля те, чуй ме, дори през ум не ми е минавало да използвам твоята… връзка… с Хилабранд за лични облаги. Даже ми стана смешно, когато го спомена, Фиона. Ако смяташ, че съм способен на такова нещо, значи изобщо не ме познаваш.

— Нямам връзка с Роджър, ако искаш да знаеш. Дори и да е имало нещо, тази вечер сложи край на всичко. Почувствах се като непослушно момиченце, което се обажда на татко си. Кой знае какво си е помислил. Десет минути по-късно ни пуснаха. Очаквам да ми благодариш.

Тя се обърна и забърза към буксировчика. Уолт се настани до нея и двамата прекараха краткия трийсетминутен полет един до друг на тясната седалка зад пилота. Фиона не обели и дума. Той на два пъти опита да я заговори, но не успя. Щом кацнаха в авиобазата на Сън Вали, Фиона се качи в колата си и потегли, без да го погледне.

Уолт се прибра вкъщи потиснат и тревожен. Чудеше се дали ядрената лаборатория щеше да повдигне обвинение срещу тях. Въвличането на Хилабранд в ситуацията допълнително усложняваше нещата.

Паркира черокито пред входната врата, както обикновено, въпреки че гаражът отзад стоеше празен. Харесваше му да вижда полицейската кола пред дома си. Изтича към верандата леко разтревожен, че лампата отпред, както и осветлението в цялата къща, не светеше. Винаги караше Лиза да оставя поне няколко лампи включени.

Отключи вратата и запали осветлението.

— Лиза? — прошепна той.

На дивана нямаше никого. Когато закъсняваше, обикновено я намираше задрямала там. Може би спеше до някое от момичетата с книга в ръка.

— Лиза? — извика той, този път по-силно.

Завладя го тревожно чувство.

Изтича към стаята на Емили и внимателно отвори вратата. Празна. После стаята на Ники. Празна. Погледна екрана на телефона си — единайсет съобщения. Бе предположил, че са служебни, и възнамеряваше да ги прослуша веднага щом се прибере вкъщи.

Надникна в своята спалня.

Тъмна и празна.

Започна да прослушва съобщенията едно по едно, изпълнен с лошо предчувствие.

Най-после чу гласа на Лиза, който звучеше почти истерично:

— Уолт? Дойде Гейл. Беше… не знам… за пръв път я виждам такава. Каза, че двамата имате споразумение да не каниш жени в къщата. Мислех, че има предвид мен. Опитах се да я успокоя, но тя профуча край мен и взе да обяснява, че тя била майката. Момичетата са добре. При нея са. Моля те, обади ми се. Не знаех как да постъпя, Уолт. Не знаех какво да направя.

Уолт хвърли ядосано телефона си. Апаратът се удари в кухненската маса, отскочи към прозореца и строши стъклото.

Уолт хукна към вратата. Знаеше много добре какво трябва да направи — да прибере децата си обратно. На прага спря и се замисли. Момичетата бяха преживели достатъчно за една вечер. Гейл едва ли ги бе завела у Брандън. Имаха уговорка по този въпрос.

Върна се обратно, тръшна вратата и я заключи. После угаси лампите. Не искаше да вижда празната къща. Чуваше единствено учестеното си дишане. Едно беше ясно — двамата с Гейл бяха прекрачили границата и бяха сложили край на твърде дългото примирие помежду си.

47.

В предишния си живот градската библиотека на Хейли бе изпълнявала ролята на супермаркет. Уолт често идваше тук с момичетата, но все още не можеше да се отърси от спомените си; очакваше да го посрещне аромат на прясно кафе и понички. Подмина рецепцията и масата, на която бяха изложени новите книги. Една от купчините бе посветена изцяло на Хемингуей. За жалост голяма част от славата на градчето се дължеше не на факта, че Хемингуей бе прекарал последните години от живота си в долината, а на това, че бе сложил край на живота си именно тук — нещо, което носеше на местния шериф единствено неприятности. Мнозина идваха тук, за да последват примера на великия писател и да лапнат дулото на пистолета също като него.

Уолт никога досега не бе обръщал внимание на заседателната зала на библиотеката. Вътре имаше овална маса за десет души, която изпълваше почти цялото помещение, и бяла дъска в дъното, на която се виждаха бележки, написани с розов маркер.

Не обичаше да го карат да чака, но гласът на Дани Кътър звучеше отчаяно по телефона, а шерифът се стремеше да поддържа добри отношения с милионерите и техните семейства. Петте минути станаха десет, а той продължаваше да чака.

Най-после вратата се отвори.

Имаше нещо в приятния слънчев загар и цялостното излъчване на Дани Кътър, което мигновено печелеше симпатиите на околните.

Носеше сини джинси, изгладена бяла риза и черно палто с кафява кожена яка.

— Съжалявам, че те накарах да чакаш — каза той и побърза да заключи вратата и да спусне щорите на прозорците. Чак тогава се здрависа с шерифа. — Исках да съм сигурен, че ще дойда тук след теб, в случай че някой ме следи.

— Някой те следи?

Кътър се намръщи.

— Всичко е възможно.

— Сядай — рече Уолт.

Кътър се настани на стола до шерифа и заговори съвсем тихо:

— Става въпрос за случката в хотела. За нарушението на условната ми присъда. Чък Уеб ми каза, че знаеш. Каза също, че можело да е и по-зле, много по-зле, и ти си този, на когото трябва да благодаря за това.

— Нямам представа какво е имал предвид — каза Уолт с каменно изражение на лицето.

— Някой се е обадил в полицейското управление на Сън Вали. Казал е, че съм пиян или дрогиран. Или и двете. Взеха ми кръвна проба, която се оказа положителна за кокаин — кокаин, който нямам спомен да съм употребявал, да уточня. От цялата работа излиза, че съм в нарушение на условната си присъда.

— Чък ми разказа за това — призна Уолт. — Не знаех само за резултата от кръвната проба.

— Знам, че това не те засяга, но последиците са много интересни.

— Какво имаш предвид? — попита Уолт, обзет от внезапна тревога.

Кътър нервно стрелна поглед към заключената врата и продължи да говори още по-тихо, принуждавайки Уолт да напряга слуха си, за да го чува.

— Не е редно да го споделям с теб, знам. Точно с теб, от всички възможни хора. Трудно ми е да ти го кажа, още по-трудно ми е да го скрия. Но работата е там, че ме предупредиха следното — в случай че не спазя споразумението за конфиденциалност, което подписах, ме чакат големи неприятности. Според условната ми присъда обаче ти трябва да си информиран за всякакви нарушения от моя страна, така че поемам огромен риск, шерифе. Наистина огромен.

— Чакай малко. Подписал си споразумение за конфиденциалност?

— Подкупиха ме. Петдесет хиляди долара плюс всички възможни разходи, произтичащи от заразяването. Беше ми заявено, че ако приема парите, обвинението срещу мен във връзка с нарушението на условната присъда ще отпадне, бутилирането на „Трилогия“ ще бъде възобновено в рамките на две седмици и ще бъда обезщетен за всички понесени загуби, в това число оборудване и очаквани приходи за въпросния период. Само трябва да им покажа счетоводните си книги за последните три месеца, за да добият представа за сумата.

Уолт веднага се сети за вонята от горящите овчи трупове и репликата на Пийви относно огромните финансови загуби, в които се измерваше подобно събитие за един фермер.

— Кой ти направи това предложение?

— Нямам представа. Обадиха ми се по телефона. Скрит номер. Опитах се да го проследя. Потърсих дори съдействието на брат ми — той е собственик на мобилния оператор в крайна сметка. Ударих на камък.

— Може да е било шега — предположи Уолт.

— На следващия ден в сметката ми бяха преведени пет хиляди долара. В личната ми банкова сметка, не в тази на компанията. Проверих в банката — парите са внесени в брой, през банкомат. Абсолютно невъзможно да бъдат проследени. — Той хвърли още един поглед към заключената врата. — Последва ново телефонно обаждане, в което ми бе заявено, че петте хиляди са само за доказателство, че офертата е истинска.

— А условията? Какво точно искат от теб?

— Ще ми ги изпратят в писмен вид. Трябва да спазя инструкциите абсолютно точно.

— А проверката от Центъра за контрол на болестите?

— Очевидно докладът на мис Безел ще е направен така, че да съответства на моето изявление, каквото и да е то.

Уолт се опита да смели цялата информация. Кой би могъл да контролира по този начин Центъра за контрол и превенция на болестите?

— Защо ми казваш всичко това, Дани?

— Защо ти го казвам ли? — повтори той и избухна в нервен смях. — Вече съм нарушил условната си присъда — тази работа с кокаина, която, нека повторя, е абсолютно нагласена. Не казвам, че очаквам от теб да ми повярваш, но начинът, по който се случи…

— Вярвам ти — прекъсна го Уолт. — Кажи ми за подкупа.

— Казах ти всичко. Две обаждания. Споразумението за конфиденциалност. Пет хилядарки авансово. Кокаиновата история се заличава.

— Но кой би могъл да ти гарантира подобно нещо? — попита Уолт.

— Точно това се чудя и аз.

— Ти какво отговори?

— Подписах. Шегуваш ли се? Представяш ли си какъв удар бих понесъл иначе? Оборудването на фабриката разрушено. Производствената дейност — спряна. Нямам застраховка за такова нещо. Кой ли пък има? Направо потъвам. Тотално прецакан. И изведнъж получавам това обаждане по телефона. Петдесет хиляди, и то след като покрият всичките ми загуби. Освен това ме уверяват, че ще бъда обезщетен и за периода, в който фабриката ще е затворена.

— Добре… но аз продължавам да не разбирам защо го казваш на мен — повтори Уолт.

— Сигурно нарушавам поне десет закона, нали? Имах възможност да обмисля предложението и реших да говоря с теб. Колкото и примамливо да звучи тази сделка, ако заради нея трябва да прекарам още двайсет месеца в затвора — не, благодаря.

— Това няма нищо общо с управлението, ако изключим нарушението на условната присъда.

— Но точно за това става въпрос, нали? Това е чиста проба нарушение на условната присъда, нали? Приемането на сделката.

— Съучастничество в измама? Да. Отиваш зад решетките. Но от ясно по-ясно е, че онзи, който предлага тази сделка, има доста голямо влияние. И може наистина да ти се размине. И… нека помисля как точно да го формулирам… — Шерифът направи пауза. — Да кажем, че не си единственият, който е получил подобно предложение.

— И с теб ли са се свързали?

— С мен? Не! — Беше ред на Уолт да погледне към вратата; после стана от мястото си и надникна през щорите. Не забеляза нищо подозрително.

— В случая е важно да отбележим, Дани, че предложението е направено от същия човек — или група от хора — който е изфабрикувал и случката с кокаина.

— Знам.

— А това прави нещата доста сериозни, не мислиш ли? Имам предвид, че след това може да ти предложат подкуп, с който да те накарат да избегнеш проверка от Центъра за контрол на болестите или каквото там им хрумне. Стига да поискат.

— Точно затова съм тук, шерифе. Чудя се дали са ме натопили с кокаина просто за да са сигурни, че ще приема тази оферта, или ми готвят нещо много по-мащабно. Някой ми диша във врата и аз съм прецакан и в двата случая.

— Нямам отговор на това.

— По-добре да фалирам, отколкото да се върна в проклетия затвор.

— Но ти си се съгласил да вземеш парите.

— Да, но само петте хиляди. Дойдох при теб, за да сключим сделка. Разкаянието на купувача. Парите не ме интересуват. Казах ти всичко. Повярвай ми, напълно откровен съм. Ще запазя парите като допълнителна гаранция. Няма да пипна и цент от тях. Готов съм да нося микрофон, да подслушвате телефоните ми — съгласен съм на всичко. Не искам да се забърквам в нищо незаконно. Наясно съм, че вече съм успял да го направя — бързо добави той, — но в момента се опитвам да поправя грешката си.

— Ако тези хора са в състояние да изпълнят обещанието си, тогава нямаш нужда от мен — призна Уолт.

— Сигурно са от правителството, нали? Кой друг би могъл да дава подобни гаранции?

— Или хора от големия бизнес — каза Уолт, споделяйки на глас мислите си. Лош навик.

Кътър се облегна на стола си.

— Ти знаеш кой е — каза той, неспособен да скрие изненадата си.

— Не знам.

— Имаш някакво предположение.

— Предполагам, че ти също — отвърна шерифът.

— Нямам! Единственото ми предположение е за човек от правителството, както казах. Една частна компания, независимо от мащаба й, не може да свали повдигнато срещу някого обвинение. Кой от правителството ще го е грижа дали моята компания ще фалира или не? Този човек обеща, че нарушението на гаранцията ми ще бъде заличено. Споразумението за конфиденциалност не ми дава никаква насока за това кой стои зад цялата тази работа. Нямам никаква представа. Честно.

— Мисля, че е време да приключим с този разговор, Дани. Ще е по-добре и за двама ни.

— Да приключим? Но аз не съм приключил.

— Благодарен съм ти за тази информация. Колкото до сделката, нищо не мога да ти обещая без съдебно разпореждане, а ако тръгна да търся съдебно разпореждане и опра до онзи, който ти е направил предложението, това няма да е добре за никого. — Уолт се замисли и закрачи от единия до другия ъгъл на стаята. — Бих искал да ми се обадиш, ако решат да установят контакт с теб. Ако имаш готовност да станеш информатор, това трябва да мине през Министерството на правосъдието. Мога да ти съдействам за процедурата. Но ако нещо се обърка и твоят тайнствен благодетел разбере, че играеш двойна игра, бъди сигурен, че ще оттегли предложението си и ти ще се върнеш в затвора. Сценарият с кокаина е целял твоето злепоставяне, Дани. Така са те подредили, че от тук нататък всяко твое публично изказване може лесно да бъде заклеймено като голословно обвинение, изречено от отчаян човек. Много добре обмислен ход от тяхна страна.

— Аха — саркастично отвърна Дани. — Да им се възхити човек.

— Не исках да прозвучи така.

— И откога в правителството работят такива умници?

Уолт се подсмихна под мустак. После стана от стола си и каза:

— Успех, Дани.

— Дойдох при теб с добри намерения, шерифе. Не можеш да тръгнеш просто ей така.

— Имам куп други проблеми на главата си, Дани. Нямам друг избор. Изчакал си прекалено дълго. Трябваше да ме запознаеш със ситуацията, преди да подпишеш споразумението и преди да приемеш парите.

Кътър изглеждаше отчаян.

Уолт откъсна лист от бележника си и надраска някакво име.

— Анди Хамилтън, прокурор от Сиатъл. Анди е неподкупен. — Той подаде листчето на Кътър. — Можеш да споменеш името ми.

— Благодаря, шерифе.

— Стъпвай внимателно, Дани. И не казвай и дума по този въпрос на мис Безел. Не бих се изненадал, ако и тя е забъркана в това.

Кътър го погледна така, сякаш шерифът му бе ударил шамар.

— Всъщност сигурни ли сме, че тя изобщо работи към Центъра за контрол и превенция на болестите? — попита Уолт. — Аз така и не погледнах документите й за самоличност.

— Мили боже!

— Не се доверявай на никого, Дани — каза Уолт и довърши мисълта си наум: Дори и на мен.

48.

— Може би не обяснявам както трябва. — Джон Бортън бе едър, недодялан мъж с червеникава коса, големи очи и изненадващо спокоен тембър на гласа, като на свещеник.

Беше започнал като инспектор на главните водоизточници за напоителните канали; контролираше дебита и докладваше за нарушения. По-късно пое надзора по преразпределението на речната вода към частните земевладелци — дълъг процес, продължил цели пет години, който едва не отне няколко човешки живота. Днес той бе господарят на водата в централната част на долината; постът му позволяваше да властва като феодал над фермите на стойност милиони долари и да се разпорежда с вековното им законно право да ползват както повърхностните водоизточници, така и подземните водоносни пластове, простиращи се от Британска Колумбия до Мексико.

Кабинетът му бе твърде малък дори и за държавните стандарти. Службата по водоснабдяване се помещаваше в една и съща сграда с Отдела по опазване на околната среда.

Уолт и Бортън разглеждаха разпръснатите върху бюрото въздушни снимки на Фиона, сателитно изображение на Централно Айдахо и топографска карта на район от около осемдесет квадратни километра, простиращ се от Лунните кратери до Пахсимерой Вали.

— Представи си го като водовъртеж — каза Бортън. — Само че в този случай това става в подпочвените пластове. Мощен порой, на дълбочина хиляди метри под земята, който се движи като река от север на юг. Огромно количество вода. През по-голямата част от маршрута си се изкачва доста близо до повърхността на земята. Но всъщност винаги се движи по пътя на най-малкото съпротивление и търси най-ниската възможна точка. Тази верига — каза той, сочейки към планинските възвишения в близост до пустинята, където се намираше Ядрената лаборатория на Айдахо — играе ролята на бариера, на нещо като дига или вълнолом.

— Но ти каза, че водата тече от север на юг — припомни му Уолт. — А Пахсимерой Вали е на по-високо надморско равнище в сравнение с пустинята. Интересува ме дали водата може да се придвижи оттук — каза той, сочейки пустинята — и да стигне дотук. — Шерифът заби пръст в центъра на Пахсимерой Вали.

— Логически погледнато, е невъзможно. Как би могла водата да се движи в посока нагоре? — Бортън придърпа сателитното изображение по-близо до себе си. — Но в Северното полукълбо някои реки текат в северна посока, нали така? Същото важи и за някои водоносни пластове. В този случай това се получава в резултат на подземен разлом и издатина. — Той посочи към планинските очертания върху сателитното изображение. — Това тук изглежда като метеорологична карта, но тези сиви облаци всъщност представляват подпочвената вода — част от северния междупланински речен басейн на Роки Маунтин — която се намира на хиляди метри под земята и е една минимална част от сладководния поток, простиращ се от Канада до Мексико. Биг Лост Ривър изчезва напълно под този участък от пустинята и се появява отново на повърхността чак след неколкостотин километра. Но това налягане в посока надолу има същия ефект като при стеснен участък на река — увеличава се скоростта. Това изтласква голямо количество вода на запад и около тази подземна издатина. По-нататък течението се ограничава от разломи и от двете страни и понеже няма къде другаде да отиде, се придвижва на север, в продължение на стотина километра, след което бива погълнато от порестите горни пластове на Пахсимерой.

От съображения за сигурност районът около Ядрената лаборатория на Айдахо изглеждаше като сиво петно върху сателитното изображение, но Уолт придърпа снимката на Фиона и направи сравнение между двете. Подпочвеното течение правеше завой и се губеше точно под района, където двамата с Фиона бяха забелязали товароподемните машини. Шерифът се замисли, загледан в изображенията пред себе си.

— Успях ли да помогна? — попита Бортън, смутен от дългото мълчание.

Уолт вдигна поглед към него, после отново се вгледа в разпръснатите по бюрото снимки.

— Подпочвената вода изобщо излиза ли някъде на повърхността в Пахсимерой Вали?

— Това е много спорен въпрос — каза Бортън и прокара показалец по сателитното изображение, — тъй като съществува непрекъснат повърхностен воден поток, придвижващ се от север на юг. Когато натрупаният през зимата сняг започне да се топи, той бавно попива в утаечния слой и потъва в долината. Но този приток на вода е сезонен и непостоянен, както знаем, а нещата се усложняват още повече поради факта, че някои от фермерите са си изкопали доста дълбоки кладенци. Тези кладенци черпят вода директно от подпочвения водоносен слой, а не от повърхностните извори, и представляват доста сериозен проблем за нас.

— Знаем ли къде се намират тези дълбоки кладенци? — попита Уолт.

— Имаме списък с няколко от тях, тъй като предстои да се вземе решение за съдбата им.

Бортън нито веднъж не попита защо е цялата тази работа, макар Уолт да усещаше любопитството му.

— Трудно ли ще е да се снабдя с въпросния списък? — попита шерифът.

— Това е общодостъпен документ — бързо отвърна Бортън, сякаш очакваше подобен въпрос. — Аз нямам при себе си подобна информация, но държавната комисия по водно регулиране би трябвало да разполага с копия.

— Това ще ми свърши работа.

— Имам достъп до тяхната база данни — каза Бортън и в погледа му проблесна дяволита искра. — Имам и принтер. Но не искам да фигурирам където и да било като източник на тази информация. Попаднал си на нея от друго място, Уолт.

— Разбрано.

Бортън се огледа наоколо.

— Чакай ме тук — каза той.

49.

Усилията на Уолт да открие Гейл не дадоха резултат, но той устоя на изкушението да се възползва от удобството на служебното си положение при търсенето, съзнавайки, че така само ще си навреди. Вместо това се свърза с бракоразводния си адвокат Джен Уайгъл, за да се опита да върне момичетата при себе си.

Докато седеше в чакалнята на кабинета, се заслуша в регионалната новинарска емисия от Бойси, предавана по националното радио.

— Днес сенатската комисия по въпросите на околната среда ще изслуша обществените коментари относно управлението на Ядрената лаборатория на Айдахо от компанията „Семпер Груп“. Според условията на държавния си договор в края на всяко полугодие „Семпер“ подлежи на проверка във връзка с безопасността на условията за труд на територията на обекта. Преди две години „Семпер“ пое управлението от изпадналата във финансови затруднения „Дженеръл Индъстрис“ и стана третата компания, стопанисвала ядрената лаборатория за краткия период от шест години. Чуйте подробностите от кореспондента ни в столицата на щата Лиза Леърд.

Репортерката продължи да говори по темата, припомняйки на слушателите за отвъдокеанските доставки на ядрени отпадъци до Ядрената лаборатория в Айдахо. Твърдеше се, че опасните пратки, които представляваха голяма част от японските и корейските нискорадиоактивни отпадъци, пристигаха за временно съхранение, а всъщност стояха складирани в бидони в централната част на Айдахо вече цяло десетилетие. Говореше се, че „Семпер“ преговарят за разширяване на програмата и са на път да започнат да приемат и радиоактивни отпадъци от Русия. Лиза Леърд спомена и името на Роджър Хилабранд, който щеше да бъде главен свидетел на публичното заседание на комисията, насрочено за три часа следобед.

До Бойси се стигаше за два часа с кола или за трийсет минути по въздуха. Уолт незабавно посегна към телефона си, но не звънна на Нанси, нито пък на Бардж Леви, който би могъл да го откара с хеликоптера до столицата, след като собственото му пилотско разрешително бе отнето. Обади се на Дани Кътър и молбата, която му отправи, го остави безмълвен.

— Искаш от мен… какво? — попита Дани, след като се опомни.

— Правилно ме чу — отвърна Уолт.

— Не съм сигурен дали е възможно.

— Намери начин — заяви Уолт. — От това може би зависи бъдещето и на двама ни.

Уолт пристигна в Капитолия на Бойси, пременен в безупречна, колосана униформа и лъснати до блясък обувки. Точно в три часа и двадесет минути шерифът влезе в заседателната зала. Зад подиума седяха петима щатски сенатори — четирима мъже и една жена. Просторното помещение пазеше величествения дух на грандиозните сгради на Конгреса от деветнадесети век — интериор в тъмен махагон и орех, мраморен под и дървен таван с релефни орнаменти, от който висяха четири внушителни полилея. Роджър Хилабранд седеше в центъра на дълга маса, с гръб към входа, и изобщо не забеляза появата на шерифа.

За разлика от Джеймс Пийви.

Фермерът с благородническа осанка седеше на петия ред от пейките в залата. Носеше обичайната си широкопола шапка, синьо сако и бяла риза. Изгледа кръвнишки шерифа и леко поклати глава, за да му припомни предупреждението си.

Основната тема на изслушването бе предложението за увеличаване на количеството радиоактивни отпадъци за „временно“ съхранение и когато настъпи моментът за публичните коментари, цялата зала настръхна срещу Хилабранд. Най-накрая председателят го спаси от мъките му, закривайки дебатите по конкретната тема, и болшинството от присъстващите напуснаха залата. Останаха по-малко от десетина души, желаещи да зададат въпросите си към управата на „Семпер Груп“.

Някакъв ентусиазиран природозащитник изпревари Уолт и застана пред микрофона. Човекът се интересуваше дали Хилабранд е наясно, че високата ограда около лабораторията възпрепятства свободното стадно придвижване на лосовете през зимата.

Хилабранд се извърна, за да отговори, и точно тогава забеляза Уолт. Лицето му едва забележимо трепна.

Минута по-късно шерифът застана пред поставения по средата на пътеката микрофон и се представи на членовете от комисията. С всички до един се бе срещал по други поводи. Със себе си носеше два еднакви комплекта, съдържащи карти, снимки и подробно описание на собственото си разследване. Остави единия на подиума, а другия връчи на Хилабранд.

Председателят на комисията посочи с пръст документите и се наведе към микрофона пред себе си:

— Шериф Флеминг, господин Хилабранд е тук по собствено желание. Той не е подсъдим.

— Наясно съм с това — отвърна Уолт.

— Това е изслушване. Обсъждаме доклада на господин Хилабранд за полугодието и неговата оценка за състоянието на ядрената лаборатория, както и плановете му за нейното развитие през следващите шест месеца.

— Да.

— Ако имате някакъв коментар по тези въпроси…

— Имам, сенаторе. — Уолт се извърна леко в посока към Хилабранд. — Свидетелят под клетва ли е?

— Да, той сам пожела да го направи — отвърна сенаторът. — Законът не го изисква в този случай.

— Както и да е, надявам се да е от полза. — Той заби поглед в свидетеля. — Господин Хилабранд, бихте ли погледнали снимката, обозначена с „Б“, преди да отговорите на въпроса ми? — Снимка „Б“ представляваше въздушно изображение на огромните товароподемни машини, работещи до една от новите сгради в района на ядрената лаборатория. — Имате ли информация за наличие на опасност за здравето, в това число изсипване, изтичане или неправилно съхранение на ядрени отпадъци, в стопанисваната от компанията ви лаборатория?

Въпросът определено изненада както сенаторите на подиума, така и неколцината присъстващи в залата.

— Ще отговоря на въпроса — самонадеяно отвърна Хилабранд. — Но първо искам да попитам дали комисията е наясно, че снощи бяхте задържан от охраната на ядрената лаборатория, шерифе, и дали тези ваши въпроси не са отчаян опит да поизчистите опетнената си репутация след снощния инцидент? Всички знаем, че предстоят избори за поста, който заемате в момента.

— Шерифе? — попита председателят на комисията.

— Това няма нищо общо с политиката, господин председател. — Уолт не откъсваше поглед от самодоволно ухиления свидетел. — Имам още един-два допълнителни въпроса, ако господин Хилабранд благоволи да отговори на този.

Председателят не изгаряше от желание да превръща изслушването в дуел между Уолт и Хилабранд.

— Нека първо уточним въпроса с вашето задържане. Потвърждавате ли случилото се?

— Да, сър. Безмоторният самолет, който пилотирах, се отклони от курса си вследствие на силно въздушно течение и попадна над въздушното пространство на ядрената лаборатория. Бях принуден да кацна. След проведения разпит от страна на охраната бях освободен без повдигане на обвинение.

Хилабранд изсумтя в микрофона и без да чака разрешение от председателя, размаха снимката във въздуха.

— Колко удобно! Въздушното течение го отнесло точно над обекта ни. Смятам за важно да припомня на комисията, че тази снимка е направена в разрез със закона и разглеждането й тук ми дава право да повдигна обвинение срещу автора й.

Изявлението му изненада Уолт. Хилабранд хвърли Фиона под колелетата на влака, без да му мигне окото. Шерифът се бе надявал, че отношенията между Фиона и Хилабранд биха смекчили желанието му да предприеме разследване по случая.

Членовете на комисията започнаха да обсъждат нещо помежду си. В залата се носеше едва доловим шепот на фона на пукането и потракването от радиаторите. Уолт отчаяно се надяваше да получи отговор поне на първия си въпрос, въпреки че Хилабранд очевидно възнамеряваше да лъже.

— Казахте, че ще отговорите на въпроса ми — припомни шерифът.

— Нямам информация за никакво опасно за здравето изсипване или изтичане, причинено от действията ни, на територията на ядрената лаборатория.

— Вие или някой от служителите ви — продължи Уолт — предлагали ли сте заплащане на Лон Бърни, Джеймс Пийви или Даниъл Кътър в замяна на мълчанието им и участието им в заговор за замърсяване на подпочвените води в района на Пахсимерой Вали?

Въпросът вся смут сред комисията и предизвика повторно съвещание помежду им; от подиума се стрелкаха гневни погледи към Уолт и Хилабранд. Един от присъстващите излезе от залата и секунди по-късно вътре нахълтаха десетина души, в това число и няколко репортери. Председателят на комисията забеляза нахлуването на журналистите, прикри устата си с ръка и продължи да шепне на колегите си.

— Шериф Флеминг — обади се най-после председателят, — комисията високо цени професионалните ви заслуги за щата Айдахо, но същевременно считаме, че въпросите ви са неуместни за тази трибуна.

— Доколкото ми е известно, това изслушване е свързано с проблемите на околната среда, не е ли така? — попита Уолт.

— Така е.

— В такъв случай, господин председател, бих искал да уведомя комисията, че Ядрената лаборатория на Айдахо, под ръководството на господин Хилабранд, е замърсила подпочвените води от междупланинския речен басейн на Роки Маунтин, минаващи дълбоко под Пахсимерой Вали. Присъствах лично на изгарянето на над петдесет глави добитък. Кой фермер би унищожил животните си по този начин, господин председател? Бък — сенатор Узър — вие отглеждате овце. Случвало ли ви се е някога да запалите собствения си добитък?

Бък Узър поклати глава отрицателно.

— Разполагам и с медицинска документация за двама служители от фабриката за бутилиране на изворна вода „Трилогия“, приети в болница в Солт Лейк Сити. След направените им обстойни изследвания е било потвърдено, че страдат от радиационно отравяне. На тази карта може да се види — каза Уолт и пристъпи близо до подиума — относителната близост на…

— Попитайте шерифа — прекъсна го Хилабранд на висок глас — дали е експерт по радиационно отравяне. Попитайте го също дали е чувал за наличието на радиоактивния елемент радон в подземните пластове на Централно Айдахо.

— Господин Хилабранд, радонът съществува от хиляди, дори милиони години, предполагам. Но той не е източник на радиация, който периодично се появява или изчезва. Проблемите на тези фермери са съвсем отскоро. В момента заразата е плъзнала в целия този район.

— Ако действително имаше масово измиране на добитък и заразени работници в бутилиращи компании — обърна се Хилабранд към председателя на комисията, — не мислите ли, че досега щеше да се разчуе за това? Един областен шериф започва да сипе обвинения и ние трябва да ги приемем за достоверни? Вие експерт ли сте по тези въпроси, господин Флеминг? — Той се обърна. — Джеймс Пийви седи точно зад мен. Защо председателят не попита почитаемия сенатор Пийви дали неговият добитък страда от радиационно отравяне?

Пийви се надигна от мястото си.

Председателят на комисията изглеждаше объркан.

— Това не е съдебен процес, господин Хилабранд, господин Флеминг — измърмори той. — Това е изслушване. Оплакването ви е взето под внимание, господин Флеминг, и ще бъде разгледано. Седнете, ако обичате, господин Пийви.

Пийви седна, но очевидната му готовност да свидетелства бе отбелязана от комисията.

— Има ли други коментари? — попита председателят.

— Той е подкупил сенатор Пийви — каза Уолт. — Също както се е опитал да предложи пари и на Даниъл Кътър срещу мълчанието му във връзка с болните служители от фабриката му. — Присъстващите развълнувано зашушукаха помежду си. — Съжалявам, господин председател, но вземането под внимание на оплакването не ми е достатъчно. Тук е заложен на карта човешки живот.

— Обвиненията са безпочвени! — обади се Хилабранд. — Абсолютно безпочвени!

— Шериф Флеминг — каза председателят, — моля ви да се върнете на мястото си!

Уолт запази самообладание.

— Безпочвени, така ли, господин Хилабранд?

— Съвършено безпочвени.

Уолт вдигна показалец във въздуха, за да си спечели няколко секунди време, и забърза към мястото си.

— Най-после — рече председателят достатъчно високо, за да го чуят всички.

— Не съм свършил! — обади се Уолт, докато ровеше в куфарчето си. — Господин Хилабранд! — Той подхвърли нещо към Хилабранд, който се протегна и го улови с една ръка. — Половинлитрова бутилка вода „Трилогия“ от партидата, която впоследствие е била поставена под карантина и спряна от продажба заради съмнения за заразяване. Ако сте толкова сигурен, че подпочвените води не са били отровени от изтичане на радиоактивни отпадъци в Ядрената лаборатория на Айдахо, пийнете една чаша от нея. Убедете и мен.

Хилабранд погледна бутилката, после към Уолт и накрая към подиума. Един репортер в дъното на залата се изправи и направи снимка на Хилабранд с бутилката в ръка. Хилабранд отново погледна към Уолт с каменно изражение на лицето. Отвинти капачката и наля вода в чашата си.

— Не пий от нея — каза шерифът и се втурна към масата на свидетеля. — Водата наистина е от карантинната партида. Заразна е…

Но Хилабранд я надигна и започна да пие.

Уолт блъсна чашата от ръката му и тя се строши на парчета точно пред подиума.

Хилабранд изтръска с ръка капките вода от скъпия си костюм.

— Луд ли си? — попита го Уолт достатъчно високо, за да го чуят всички. — Защо пиеш от нея? Видях с очите си мъртвите овце на Лон Бърни и лично направих измервания; радиационните показатели са толкова високи, че труповете им би трябвало да светят в тъмното. Разполагам с информация от експерт по водоносните пластове, че точно под ядрената лаборатория минава подпочвена река, която завива на север, в посока към Пахсимерой. Всичко… свърши.

— Ако твърденията ти са верни, бих ли рискувал да пия от тази вода? — изсумтя Хилабранд и размаха бутилката.

Уолт я сграбчи и я изтръгна от ръката му. Към масата се втурна някакъв мъж, в когото шерифът разпозна Шон Лън, съдейки по даденото от Фиона описание. Хилабранд го отпрати с ръка.

Уолт запокити отворената бутилка на пода.

— Това ми е достатъчно — каза председателят. — Стига толкова, шерифе. Всъщност изслушването приключи. Следващото публично изслушване ще се състои след около три месеца. Приятен ден на всички!

Уолт и Хилабранд продължаваха да се гледат втренчено, задъхани от борбата с бутилката.

— Защо? — отчаяно го попита Уолт. — Наясно си какво се случи с работниците на Кътър. Знам, че си наясно.

Хилабранд постепенно успокои дишането си.

— Чакам те в кабинета на Бък — прошепна той. — След десет минути. — После се изправи и продължи да изтръсква водата от костюма си. — Благодаря ви, господин председател.

Лън стоеше до него като добре обучено куче.

— Мислиш си, че ще можеш да купиш и мен ли? — също толкова тихо каза Уолт.

— Надявам се — отвърна Хилабранд.

50.

Кабинетът на Бък Узър ухаеше приятно на тютюн за лула. От двете страни на голямото писалище имаше саксии с перуника; през прозорците нахлуваха ярките слънчеви лъчи и обливаха в светлина гладката повърхност на бюрото и облегалката на високия кожен стол зад него.

Уолт влезе в кабинета. Вътре вече го чакаха Хилабранд и Лън. Узър отсъстваше.

— Ще помоля Шон да провери дали не носиш микрофон — рече Хилабранд.

— Не се и съмнявам.

— Иначе няма да говорим.

— Не нося микрофон.

— Значи не би трябвало да имаш нещо против. Освен това Шон ще вземе куфарчето, мобилния ти телефон, радиостанцията и папката с документи и ще ги изнесе отвън със себе си.

Уолт замълча и прецени, че няма смисъл да се противопоставя. Така или иначе не носеше микрофон. Свали колана си, на който бяха закрепени оръжието му, чифт белезници и джобно фенерче, остави го на пода и вдигна ръце.

Лън прокара около тялото му портативен детектор за метал, помоли го да свали часовника си и го обяви за чист.

Хилабранд кимна и Лън излезе навън заедно с куфарчето и папката на шерифа. Вратата щракна зад гърба му.

Хилабранд се изправи и застана с гръб към проблясващия в газовата камина пламък.

Никой от двамата не проговори в продължение на няколко минути.

— Откъде да започнем? — рече най-после Хилабранд.

— Бих бил доволен и на нещо, което поне малко се доближава до истината — отвърна Уолт, вдигна колана си от пода и го постави върху един от столовете.

Двамата мъже останаха прави.

— Смяташ, че всичко ти е ясно, така ли?

— Предполагам, че да — каза Уолт, все още ядосан от разиграния от Хилабранд театър пред комисията. — Ти пи от водата. — Още не можеше да го проумее. — Знаеше, че е заразна, но въпреки това я изпи.

— Надявах се да блъфираш.

— Не блъфирах.

— Насилих се да повърна преди малко — призна Хилабранд. — Надявам се това да помогне.

— Ами ако е късно? Ако вече си се заразил?

Роджър сви рамене.

Каква наглост, помисли си Уолт; двама души вече бяха заразени, но той се смяташе за недосегаем.

— Това не може да остане в тайна за дълго — каза Уолт. — Едва ли ще бъда единственият, разгадал този случай.

— Смяташ, че си го разгадал, така ли?

— Подозирам, че съм доста близо до истината.

— Поредният предприемач, сключил договор с правителството, който се стреми да бръкне колкото се може по-дълбоко в кацата и да прикрие грешките си максимално бързо.

— Нещо такова, да.

— Нека си изясним нещо — каза Хилабранд. — Смъртта на ветеринаря Ранди Ейкър — нямаме нищо общо. Изчезването на брат му — нямаме нищо общо.

— Ще ми се да можех да ти повярвам.

— Ще ми повярваш.

— Едва ли.

— Защо не седнеш?

— Добре съм така.

— Наистина ли видя изгарянето на петдесет овце? — попита Хилабранд.

— Да. Не си изпипал добре нещата.

— Аз? Не мисля. Проклетите фермери са виновни. Ако ти се прииска да видиш как е изглеждала Америка преди един век, качи се в колата и шофирай два часа на изток от Хейли. Божичко, какво сме принудени да търпим!

— Не им е лек животът.

— Прочети това — каза Хилабранд и кимна към бюрото на Узър, където лежеше получен по факса документ.

Уолт разпозна правителственото лого в ъгъла и усети как настръхва.

— Това е споразумение за конфиденциалност.

— Да. Желязно споразумение с правителството — каза Хилабранд. — Ще вземат първородния ти наследник дори ако само ти мине през ум да разгласиш онова, което ти предстои да научиш. Точно така, хубаво помисли, преди да подпишеш.

Уолт прочете първия параграф.

— Нямам намерение да подписвам, щом не мога да използвам онова, което ще ми кажеш.

— Споменал ли съм, че възнамерявам да ти казвам каквото и да било? — отвърна Хилабранд.

Уолт вдигна поглед към него.

— С днешна дата е.

— Пристигна по факса преди пет минути.

— Бързо действаш.

— Ти ме принуждаваш, шерифе. Лично аз се надявах, че изслушването ще се върти предимно около темата за новите доставки.

Уолт не беше сигурен дали го разбира.

— Няма никакви нови доставки от Русия, така ли? — предположи той.

Хилабранд не отговори. Не беше и нужно.

— Всичко е твоя измислица — новите доставки на радиоактивни отпадъци — за да насочиш изслушването в друга посока, далеч от истинските проблеми.

— И аз подписах едно такова — каза Хилабранд и кимна към документа на бюрото. — Нищо повече не мога да ти кажа, освен ако не се присъединиш към клуба.

— Не си падам много по членство в клубове. Имам клубна карта за намаление от „Костко“15 и това ми стига.

— Това е кажи-речи същото.

— Защо изобщо да го подписвам? — попита Уолт. — Вече имам деветдесет и девет процента от отговорите. Не ми трябва.

— Трябва ти. За да научиш истината. Твоята безценна истина. — Хилабранд се обърна с лице към огъня. — И за да мога да ти кажа всичко, което знам за изчезналия ти приятел.

Уолт усети как лицето му пламва.

— Но ако го подпиша, няма да имам възможност да използвам получената информация.

— Не е точно така. Почти мога да ти обещая, че ще можеш да я използваш. Едното води до другото и… нещата се разплитат.

— Но в момента нямам нищо.

— Ще имаш. Част от нещата ще можеш да разследваш, друга част — не.

— Нека позная коя част няма да мога — каза Уолт.

— Разбирам, че по природа си подозрителен. И съвсем основателно. Не те карам да се преструваш на такъв, какъвто не си. Дори не те моля да ми имаш доверие, защото на този етап това е твърде много за вродената ти интуиция. Прав ли съм?

— Мислиш ли, че не бих подписал споразумението, ако това ми дава шанс да спася Марк Ейкър? — Въпросът му беше риторичен. — Смяташ, че съм твърде… подозрителен… горд… или за какъвто там ме смяташ?

— Недоверчив е точната дума, струва ми се.

— Със сигурност.

— Не казвам, че мога да ти помогна за Ейкър. По-скоро не. Но вярвам, че ще ти е от полза да разбереш какво не е сторено и кой не стои зад това. Понякога имаме нужда точно от това, за да тръгнем в правилната посока. Като човек, който се занимава с разследвания, ти би трябвало да го знаеш най-добре.

— Да, наричаме го подвеждаща информация — саркастично отвърна Уолт.

— Само че не е, разбираш ли? Веднъж щом подпишеш споразумението, повече няма да ми се налага да те лъжа.

За Уолт беше трудно да приеме Хилабранд като жертва на правителството, както на него му се искаше. Изглеждаше нелепо и фалшиво в подобна роля. Шерифът искаше да вярва, че е способен и сам да открие истината — че вече почти е стигнал до нея — само че този процес отнемаше време, а Марк Ейкър не разполагаше с никакво.

Уолт извади писалка от джоба си и подписа документа.

— Подай ми го, ако обичаш — каза Хилабранд.

Не искаше да рискува. Уолт можеше да хвърли листа в огъня веднага щом научеше истината.

Хилабранд внимателно сгъна документа и го прибра във вътрешния джоб на сакото си. После втренчи поглед в Уолт.

— Не е изхвърляне на радиоактивни отпадъци — каза той. — И парите не идват от моята компания.

— Платил си на фермерите да покрият загубите си. Подобно предложение е получил и Дани Кътър.

— Моята компания направи въпросните споразумения, но парите са на данъкоплатците.

— Щом не е изхвърляне, какво е, изтичане? Разсипване? Или какво?

— Толкова упорито се опитваш да ме видиш в определена светлина, че отказваш да проумееш каква е истината, нали? Ами ако съм невинен до доказване на противното? Звучи ти направо невероятно.

Беше прав. Уолт смяташе „Семпер“, в частност Хилабранд, за престъпници. Всички улики водеха към тях. Нежеланието на директора на ядрената лаборатория да разговаря с него окончателно бе затвърдило убеждението му. Но сега, след като видя с очите си споразумението за конфиденциалност, нещата започваха да изглеждат малко по-различно — може би никой не бе пожелал да се срещне с него именно защото всички бяха обвързани със същия договор за запазване на мълчание.

— Саботаж — измърмори Уолт, шокиран от внезапната промяна в собствените си възприятия за събитията.

— Терористична атака на местна почва — тихо каза Хилабранд, като внимателно подбираше думите си. — И не става въпрос за шайка луди араби, а за шайка луди американски селяни.

Уолт настръхна от ужас.

— Самакините — спомни си той полученото неотдавна предупреждение.

— Ти знаеш за тях?

— Съвсем отскоро.

— Избрали са за цел добре охраняван район с размерите на Манхатън, в който са разпръснати останките на четиридесет и два реактора — каза Хилабранд. — Атакували са една от най-отдалечените сгради и са причинили пропукване. Малко, за щастие, но все пак става въпрос за радиоактивна субстанция. Смятаме, че извършителите са четирима, а може би и по-малко. Това се случва точно когато настоящата администрация е в процес на тайни преговори с Пакистан, Северна Корея и Иран относно ядрената им политика. Опитваме се да определяме правила, за да контролираме световната безопасност. Последното нещо, от което правителството се нуждае в момента, е да създаде впечатлението, че не може да опази собствените си ядрени отпадъци. Получихме инструкции от правителството да запазим атаката в тайна. Те поеха ангажимента да се погрижат за всички последствия. За щастие пострадалият район е слабо населен. Заразената подпочвена вода течеше в посока север, към Пахсимерой Вали. Осъзнахме мащаба на саботажа едва когато животните започнаха да се разболяват. Оттогава не сме спирали да работим ден и нощ по възстановяването на щетите. Слава богу, неколцината пострадали фермери се оказаха патриоти. Подписаха същото това споразумение, получиха парично обезщетение за причинените неприятности и запазиха мълчание. Две неща обаче не успяхме да предвидим.

— Марк Ейкър и изворна вода „Трилогия“ — каза Уолт.

— Трябваше да се сетим за „Трилогия“. Огромен пропуск от наша страна. Дори не знаехме за съществуването на бутилиращата фабрика. Изключително глупава грешка.

— Фермерите са се свързали с ветеринарните лекари преди вас.

— Ейкър видя в колко тежко състояние са овцете. Тъкмо се бе заел да ги лекува, когато ние помолихме фермерите да го отпратят. Уведомиха го, че им е по-удобно да ползват услугите на местен ветеринарен лекар. Само че ние пропуснахме да вкараме в играта местния ветеринар. Ейкър явно го е потърсил и лъжата лъсна. А Ейкър започна да души наоколо.

— Но в такъв случай смъртта на Ранди е ваше дело — каза Уолт.

— Моите хора твърдят, че нямат нищо общо. Може би искат да ме предпазят, но казват, че нямаме пръст в тази работа. Предполагаме, че са замесени Самакините. Оставили са бележка, която още тогава бе предадена на ФБР. Някакъв манифест с бръщолевения относно неправдите в държавата. Искат посланието им да получи гласност. Стандартните глупости.

— А с потулването на замърсяването… на саботажа — поправи се Уолт — вие сериозно сте ги ядосали.

— Група от десетина подлеци не могат да диктуват как да се управлява цяла държава. Впоследствие са се свързали с няколко вестника и са направили изявления. Наложи се да дадем отговор. Отрекохме да е имало каквато и да било авария. Същото направи и правителството. Няма щети, няма замърсяване. Просто поредната група откачалки, която подхвърля безпочвени обвинения. Оттогава не са писани статии по темата. Самакините пуснаха съобщения в интернет относно замърсяването, но без каквито и да било доказателства…

— И тук се появявам аз — каза Уолт. — Защо обаче трябва да вярвам на цялата тази история? Едно споразумение за конфиденциалност не доказва каквото и да било.

— Така е. — Хилабранд замълча за момент. — Очаквах да реагираш точно по този начин. — Той отвори вратата на кабинета и кимна на някого.

В стаята влезе млада жена, която хвърли поглед към Уолт и седна зад бюрото. Проведе неколкоминутен телефонен разговор, докато тракаше по клавиатурата на компютъра.

Уолт и Хилабранд стояха мълчаливо и чакаха.

— Готови ли сме? — попита жената и Уолт за момент си помисли, че говореше на него.

— При нас всичко е наред — обади се някакъв глас от компютъра.

Хилабранд тръгна към вратата, следван от сътрудничката, която кимна към Уолт да заеме мястото й зад бюрото.

— Няма нужда да правите каквото и да било. Просто седнете.

Уолт се настани пред монитора, откъдето го гледаше лицето на млад мъж.

— Шериф Флеминг?

— Да — отвърна Уолт и се намести удобно на стола.

— Изчакайте така, за да разговаряте с вицепрезидент Шейлър.

Мъжът се отдръпна и в полезрението на Уолт остана само една завеса и няколко снимки в рамки. Снежният планински пейзаж на едната от тях му бе до болка познат.

Уолт хвърли поглед към Хилабранд, който тъкмо излизаше.

— Надявам се, че поне на нея ще повярваш. Ще бъда отвън — каза той и затвори вратата.

— Уолт? Така се радвам да те видя! — възкликна тя от екрана.

— Госпожо вицепрезидент…

— Стига, Уолт, за теб съм Лиз, знаеш го.

— Изглеждаш добре.

— Така се и чувствам, благодаря ти. А ти? Изглеждаш изморен.

— Предполагам, че времето ти е ограничено. Току-що разговарях с Роджър Хилабранд. Той каза, че ще ми разясниш някои неща.

— Всичко, което Роджър ти е разказал, е истина, Уолт. Бяхме атакувани и се наложи да действаме твърдо, за да предотвратим провала на настоящите преговори. Искам да знаеш, че и двете камари на Конгреса са уведомени за случая от съответните сенатски комисии. Всички подкрепяме Закона за свободен достъп до информация, но има неща, които просто трябва да бъдат запазени в тайна. Този случай е именно такъв.

— Направен е опит да се скалъпи лъжливо обвинение срещу Дани Кътър за употреба на наркотици — каза Уолт. — Това допустимо ли е?

— Не съм наясно с подробностите. Знам само, че в някои случаи се вземат под внимание определени човешки слабости и действително се прибягва до натиск, с цел гарантиране на пълно сътрудничество. Инструкциите са ясни — всички трябва да подпишат споразумението за конфиденциалност и да предоставят пълното си съдействие по случая. В случай на колебание се опира до изнудване. Съгласна съм, че подобен начин на действие е подъл, и се извинявам за това. Вече изразих неодобрението си относно някои от прилаганите методи.

— А жена ми? Децата ми? — Уолт внезапно видя действията на Гейл в съвършено различна светлина.

— Какво за тях?

— Няма значение.

— Кажи ми. Моля те.

— Няма връзка със случая.

— Но не е сигурно, Уолт — каза тя. — Моля те, кажи ми.

Той набързо й разказа за внезапното желание на Гейл да спечели попечителството над децата, и то след като бе сложила край на брака им именно заради факта, че майчинството й идваше в повече. Уолт не се бе замислял над това до този момент.

— Чудя се дали е възможно да е получила анонимно обаждане с някакъв намек по мой адрес. Питам се също дали е възможно някой тайно да се е ровил в бракоразводните ми документи.

— Уолт, никога не бих подкрепила подобно нещо. Искам да знаеш това. Двамата с президента получаваме информация за случая ежедневно, но очевидно ни спестяват подробностите. Нямах никаква представа за случилото се с Дани Кътър и определено съм изненадана от нещата, които преживяваш самият ти. Мога — и възнамерявам — да проведа няколко телефонни разговора.

— Този случай — каза Уолт, — имам предвид саботажа, няма как да се запази в тайна. Наясно си с това, нали?

— Имаш предвид новината за случилото се или самото заразяване?

— Новината.

— Колкото до заразата, степента е минимална. Касае се за огромно количество вода. Радиоактивните стойности са доста по-ниски, отколкото преди две-три седмици. Уверяват ни, че след по-малко от месец водата ще бъде напълно чиста. — Тя присви устни и отмести поглед встрани. — Що се отнася до изтичането на информация относно инцидента, искрено вярваме, че ще успеем да го запазим в тайна. Трябва да успеем. Нуждаем се от твоето съдействие, за да се справим.

— Подписах споразумението за конфиденциалност, Лиз. Не искам да си имам неприятности. Ще държа устата си затворена.

— Не става въпрос само за това, Уолт. Тук е замесен и Марк Ейкър. Искаме да го открием, преди да са го принудили да публикува нещо, което може да се окаже пагубно.

— Да публикува?

— Може би Роджър не ти е казал всичко. Основната цел на Самакините е да добият известност. Достоверност. А достоверността се постига с доказателства. Те имат нужда от потвърждение, че саботажът им е успешен.

— Научно доказателство — каза Уолт. — Като например доклад от ветеринарен лекар за състоянието на овцете.

— Саботажът се разследва. Самакините не биха могли да го направят без помощ от вътрешен човек. Хората на Роджър работят денонощно заедно с ФБР, за да открият въпросното лице. Вече сме информирани, че ФБР наблюдава групата им и са готови да ги атакуват. И двамата знаем каква ще е съдбата на Марк Ейкър, ако е в техни ръце по същото време.

— Ще ми е необходима цялата налична поверителна информация — каза Уолт и се приведе напред към екрана.

— Нямам достъп до всички подробности. Това е твърде далеч от моята сфера на действие.

— Но ти сама каза, че трябва да измъкнем Марк оттам.

— Всички помнят Руби Ридж16, Уолт. ФБР се боят от провал и това е една от причините, които ги спират. Ако направят погрешен ход и стигнат до задънена улица, Самакините ще постигнат заветната си цел да попаднат на първа страница във вестниците. Не можем да го допуснем. Затова сме принудени да търсим алтернативни варианти. Но ако Марк Ейкър е вън от уравнението, ще разполагаме с много по-голяма свобода на действие. Все още не е късно да се включиш, за да ни помогнеш да оправим тази каша.

— Но аз не разполагам с нищо — отвърна Уолт. — Трябва да тръгна отнякъде, да се опра на нещо.

— Опри се на Роджър. Работете заедно, Уолт. Той не е враг. Точно затова ти се обаждам — за да се опитам да ви сближа. Неговите хора са стигнали донякъде, има заподозрени лица. Може би между двама ви…

Уолт бе смятал Хилабранд за заподозрян твърде дълго. Не му беше лесно да започне да гледа на него като на свой съюзник. Ставаше му зле дори при мисълта да работят заедно. Човекът бе използвал Фиона, за да го шпионира; твърдеше, че не знае нищо за смъртта на Ранди Ейкър, което звучеше неправдоподобно.

Но отвътре го ядеше мисълта за това колко неуместни са били подозренията му, колко предубеден е бил относно милионите на Хилабранд и с каква лекота бе сметнал „Семпер“ за злосторниците, а фермерите — за техни съучастници. Сенатор Пийви се бе опитал да го изпрати във Вашингтон и многократно му бе повтарял, че се опитва да му помогне, но Уолт и за миг не бе допуснал, че човекът може и да е искрен в намеренията си. Може би целта е била да го срещнат очи в очи с Шейлър, която да му разясни ситуацията. Сега вече всичко му изглеждаше много по-различно.

— Виж какво — каза Лиз Шейлър, — трябва да тръгвам. Но искам добре да помислиш върху разговора ни. Следвай инстинктите си, Уолт. Аз винаги съм се доверявала на интуицията ти.

— Благодаря ти. — Самият той обаче се съмняваше в собствената си интуиция и похвалата й само затвърди това негово усещане.

— Трябва да обединим усилията си, да открием злосторниците и да освободим Марк Ейкър. Длъжни сме да го направим.

— Съгласен съм.

Уолт усети тревогата в погледа на Лиз Шейлър дори и от екрана. Твърда решителност, граничеща със страх. Дългът към заложника, примесен с ужаса от радиоактивната заплаха. Сякаш безмълвно му казваше, че ако се наложеше Марк да бъде пожертван в името на „по-велика цел“, то колебанията бяха излишни.

51.

Рой Коутс живееше с болката. Докторът бе отмъкнал всички силни лекарства, а аспиринът не му вършеше работа. Най-добре се чувстваше, когато седеше и си почиваше до печката. Същата печка, чието фабрично име бе изписано огледално върху лицето му с гноясали букви. Изобщо не можеше да движи единия си крак; раната му се бе превърнала в зейнала дупка, покрита с инфектирани струпеи. Раната под мишницата му не го тревожеше толкова. Болката се търпеше. Но щом излезеше навън на студа, лицето му пламваше в агония. Затова стоеше и чакаше — свъсил вежди, нетърпелив и сгърчен от болка — готов да откъсне главата на първото живо същество, което прекрачеше прага на хижата.

Очакваното почукване на вратата веднага привлече вниманието му.

Той изръмжа на посетителя си да влиза.

Топката на бравата се завъртя, вратата се открехна и вътре плахо пристъпи Нюбс.

— Тъкмо навреме — рече Коутс.

Дони Нюбъри бе на двайсет и три, но кръглото му лице, обрасло с гъста, неподдържана брада, му придаваше вид на трийсетгодишен. Едрото му телосложение сякаш изпълни цялата хижа.

— Доведох Шайло — вяло рече Нюбъри. Хвърли плах поглед към Коутс, без да помръдва от вратата. — Нося радионашийник и нови батерии, както ми поръча. Ако ми беше казал, щях да взема нещо и за… лицето ти.

Коутс изсумтя. Той приемаше сполетялото го нещастие като изпитание.

— Ами Лейкли?

— Нищо не стана — каза Нюбъри и застана нащрек, в случай че Коутс реагираше непредвидено. — Той отиде в „Мел-Оу-Дий“, както поръча ти. Да се срещне с онова момиче — научната работничка — вместо теб. Да приключи сделката и да вземе бидона с отпадъците. Само че всичко се прецака, Рой. Аз наблюдавах отстрани, както ти ми поръча. От пикапа. Той стоя вътре твърде дълго, разбираш ли? Трябваше да й остави стоката, да вземе нейните ключове и да направят размяната. Обаче всичко се прецака. Работата е там, че той трябваше да огледа колите на паркинга. Не е нужно да си гений, за да забележиш джиповете. Джипове пред „Мел-Оу-Дий“? Стига бе! Нормално е да има пикапи и някой друг стар кадилак, ама чисто нови, лъскави джипове?!

— Давай по същество — прекъсна го Коутс и изпъшка от болка.

— Федерални агенти. Виждах проблясъците в прозорците. Голяма стрелба падна. Явно Лейкли сериозно им се е опънал, защото продължи доста дълго. Когато всичко утихна, пристигна линейката. В Арко имат само една линейка, затова напъхаха два от чувалите за трупове отзад в един пикап. Общо три. Единият е Лейкли, предполагам, така и не го видях да излиза. Мамка му, Рой, ама нашият човек направо им разказа играта, казвам ти. Имаше и доста ранени, освен тримата убити.

Стаята сякаш се завъртя пред очите на Коутс. Кръвта заблъска в слепоочията му, ушите му бучаха. Имаше чувството, че главата му ще се пръсне всеки момент.

— Бидонът? — процеди той през стиснати зъби.

Двеста и петдесет литра радиоактивни отпадъци. Достатъчно количество за мръсна бомба. Неговата мръсна бомба. Бомбата, която трябваше да привлече вниманието на цялото човечество и да заеме първите страници на вестниците в цял свят. Посланието на Самакините най-после щеше да бъде чуто.

Но сега Рой бе изгубил бидона. Както и Лейкли.

— Момичето?

Нюбъри поклати глава. Беше изгубил и момичето.

— Това, че не съм я видял да излиза, не доказва нищо.

Федералните я бяха прибрали. Какво точно знаеше тя за него? До каква степен се бе разкрил пред нея с тъпите си опити да завърже разговор? И най-важното, беше ли виждала пикапа му? Регистрационните му номера? Ако федералните успееха да се докопат до тази информация, с него бе свършено. Край! Щяха да се стоварят отгоре му като мухи на мед.

Всичко опираше до доктора. Отново. Трябваше да го открият на всяка цена.

— Двамата с Гиърбокс се разделяте. Гиърбокс тръгва с Шайло. Ти поемаш по стария път. Намерете доктора на всяка цена.

Отвън се разнесе бръмченето на моторната шейна. Минута по-късно на вратата се похлопа.

— Да! — изсумтя Коутс.

Гиърбокс пристъпи навътре, полузамръзнал.

— Нюбс ще те въведе в ситуацията — каза Коутс. — Открийте доктора и ми го доведете. Ще го накарам да напише онова писмо. Все още има надежда да успеем. — Той сведе поглед към подутия си крак. Докторът щеше да се погрижи и за раната му. Имаше нужда от някой и друг шев.

Ако Ейкър не го беше намушкал с ножа, сега в торбата за трупове щеше да е той, а не Лейкли. Няма нищо случайно на този свят.

— Какво сте ме зяпнали, по дяволите! — изпъшка той. — Намерете доктора и ми го доведете!

После мярна отражението си в прозореца и разбра защо Нюбс го гледаше така втренчено — мехурите се бяха пукнали и по бузите му течеше гъста жълта течност. Сякаш лицето му се топеше като восък.

52.

Уолт следваше лъскавата плешивина върху темето на колегата си Джими Магна, когото всички наричаха Магнум. Четиридесет и пет годишната сграда на общинския затвор не изглеждаше особено приветливо. Вратите му с дебелина седемдесет сантиметра изглеждаха като люкове на подводница и бяха толкова тесни, че носилката с легналия върху нея Тейлър Крабтрий трябваше да се наклони на една страна, за да се събере през отвора. Дясното рамо на младежа бе шинирано и превързано, липсваха му и два предни зъба, но като цяло бе извадил късмет. Затворниците не гледаха с добро око на обвинените в задиряне на момичета на възрастта на дъщерите им.

— Добре ли си? — обърна се Уолт към Крабтрий, когато носилката се наклони отново, за да премине през втората врата.

Щеше му се да можеше някак да върне времето назад и да предотврати жестокия побой над момчето. Изрично бе предупредил тъмничарите, че Крабтрий е в опасност, и място не можеше да си намери от яд заради проявената небрежност от тяхна страна.

— Искам да се махна оттук — прошепна Крабтрий през подутите си устни.

— Ще измислим нещо. Първо ще те закараме до болницата. Може би ще имаш нужда и от зъболекар. — Уолт нямаше търпение да разпита момчето.

Надяваше се Крабтрий да му разкаже нещо за Шон Лън, да намери начин да притисне Хилабранд. Ала хлапето имаше спешна нужда от лекарска помощ и Уолт възнамеряваше да му я осигури възможно най-бързо.

— Няма да се върна тук — рече момчето.

— Не става така — отвърна Уолт. — Ще те изолираме по някакъв начин.

— Моля те — прошепна младежът.

В думите му имаше нещо повече от молба; извинение, изповед, искреност, каквато не бе проявявал към никого от години.

Уолт виждаше пред себе си един разкаял се Тейлър Крабтрий. Винаги се бе надявал, че момчето е способно да изпита това чувство, и съзнаваше колко важен и крехък е този момент. Но ако не уважеше правото му да получи незабавна медицинска помощ, Тейлър би могъл да подаде оплакване, а Уолт щеше да си има неприятности. Ала предоставената възможност си струваше риска.

— Щом излезем оттук — поръча Уолт на подчинените си, — веднага го развържете. Искам да го заведем в оперативната стая и да сложим малко лед на устната му. Помолете линейката да изчака.

— Нямам нужда от линейка — възропта Крабтрий.

— Такава е процедурата — обясни Уолт. — Вече си в системата. Има правила, които трябва да се спазват.

— Дреме ми за системата!

— Точно така се влиза тук — каза шерифът, — но доста по-трудно се излиза.

Оперативната стая миришеше на пот, кафе и понички. Точно както спортистът разпознаваше специфичния мирис на съблекалнята, така и полицаят се чувстваше в свои води сред тази комбинация от аромати.

Крабтрий седеше на един от столовете, притиснал торбичка с лед върху устните си.

— Подобни случаи не са практика в моя затвор — каза Уолт.

— Какво ще стане, ако променя решението си и се съглася да говоря с теб?

— Бих могъл да ти кажа, че това ще промени нещата в твоя полза, но честно казано, Тейлър, не искам да те лъжа. Нямам никаква представа какво би помогнало в твоята ситуация и дали изобщо има такава възможност. Досието ти е доста дебело. Всеки съдия, у когото попадне, ще се запознае подробно с него. Ще гледат на теб като на ония младежи, които не могат да влязат в правия път.

— Но аз мога. Питай Елби.

— Аз ти вярвам. И с открито сърце бих се застъпил за теб. Но системата е строга и не прощава. Мисля си, че ако успеем да те върнем в Алтернативното училище и ти действително си стоиш на задника там — никакви уебкамери, никакви глупости — съдията може и да прояви снизходителност.

— Можеш ли да попиташ господин Леви дали е съгласен да ми даде още един шанс?

— Ако той те приеме обратно в училището, каква е гаранцията, че няма да прекрачиш отново границата?

— Попитай Елби. На мен може да се разчита. Никога не закъснявам. Не хитрувам с обедните почивки, спазвам ги до минута.

— Ще говоря с Бардж.

Крабтрий кимна и внимателно намести торбичката с лед.

— Излъгах за Кайра.

Започна се.

— Преди да затънеш още по-дълбоко — прекъсна го Уолт, — нека ти кажа какво знам аз. Първо: не си прибирал Кайра Тулевич от пътя. Второ: знам, че е била в колата ти и си я оставил пред болницата, точно както ми каза. Трето: синините по лицето ти — те все още се забелязват — не са дело на Кайра, нито са вследствие на злополука със сноуборд. Няма индикации, че момичето се е съпротивлявало.

Крабтрий се ококори от изненада. Или пък от тревога, че не му е останало почти нищо ново за споделяне.

— Нямаме улики, които да свързват Кайра с караваната ти. Вътре не открихме никакви опиати. Очевидно е, че не ти си човекът, който я е упоил. Така че за мен остава мистерия какво й се е случило и къде, но знам защо, а може би знам и поне една от замесените страни. Така че, Тейлър, не си и помисляй да ме лъжеш, защото най-вероятно ще те хвана, а това няма да е от полза за никого. — Уолт млъкна, за да предостави на момчето няколко секунди за размисъл. — Няма да е проблем, ако решиш да не говориш. По-добре да мълчиш, отколкото да се опиташ да ме изпързаляш. Ясен ли бях?

Момчето кимна.

— Е, да се обаждам ли на екипа от линейката?

Крабтрий поклати глава.

— Страхуваш се. — Беше изписано върху лицето му. — От какво? Отмъщение? От кого?

Крабтрий впери поглед в шерифа.

— От кого?

Момчето не отговори.

— Съвсем нормално е за младеж в твоето положение да гравитира около установена група. Някоя банда? Мексиканците?

— Да бе — изсмя се той.

— Самакините?

Лицето на Крабтрий замръзна.

— Искам много добре да си помислиш, Краб — рече Уолт, усещайки, че е на прав път. — Само по себе си общуването със Самакините не е престъпление. Участието в определени техни действия би могло да бъде, но ако решиш да…

— Мамка му, ти май изобщо не проумяваш, а?

— Помогни ми, Краб, хайде, искам да го проумея.

— По дяволите!

— Синините. Онези, с които беше нашарено лицето ти, когато те видях при Елби.

— Не съм причинявал нищо лошо на Кайра.

— Но и не си се обезобразил така, докато си карал сноуборд.

— Аз я спасих. — Кървясалият му поглед пронизваше шерифа. — Схващаш всичко наопаки, шерифе! Аз съм този, който я спаси.

— Добре тогава. От кого?

— От тях. От Коутс и онзи другия. — Той отмести поглед встрани. — Той живее наблизо. Около Трайъмф. Говоря за Коутс. Заедно с кучетата си. Шибаните кучета лаят денонощно. Обаче ще посмее ли някой да се оплаче от тях? Едва ли…

— Рой Коутс — повтори Уолт.

Коутс бе един от последните истински планинари, останали в района. Следотърсач. Нелегален, според мнозина. Неведнъж бе обвиняван, че слага радионашийници на кучетата си и ги пуска по следите на пуми за негови анонимни клиенти. Уолт се сети за слуховете около Ранди Ейкър и бракониерството. Коутс? Отделът за защита на рибата и дивеча се бяха опитали да повдигнат обвинения срещу Коутс преди няколко години. Оттогава не беше чувал името му.

— Видях го да измъква Кайра от клетка за кучета. От каросерията на пикапа си. Беше много късно през нощта. Валеше силно, а той я натикал в клетка за кучета.

Уолт се огледа наоколо. Много му се искаше да запише разговора на лента, но се страхуваше да не подплаши момчето. Измъкна бележника от джоба на ризата си и каза:

— Ще си записвам.

Крабтрий кимна.

— После я завлече вътре.

— Домът му близо ли е до караваната ти?

Покрай племенника си Кевин Уолт безпогрешно се бе научил да разпознава кога един тийнейджър започва да преминава в отстъпление. Крабтрий заби поглед в прогореното от цигара петно до ръба на масата. Раменете му се прегърбиха. Нетърпението на Уолт и липсата на сън заплашваха да вземат връх. Шерифът едва се сдържаше да не заобиколи масата, да сграбчи Тейлър за ризата и да му налее малко разум в главата. Но той отдавна бе овладял изкуството на самоконтрола и се бе научил да не приема тези разпити твърде лично. Крабтрий желаеше да оправи както настоящото си положение, така и бъдещето си. Уолт можеше да му помогне, но само ако успееше да се отърве от завладялото го чувство на безсилие.

— Къщата му вижда ли се от караваната ти? — спокойно повтори той.

— Нищо няма да кажа.

— Тейлър… опитай да си помогнеш сам. Можеш да го направиш. Това е верният път. Спри да мислиш за себе си за момент. Помисли за Кайра. Сега помагаш на Кайра. Искаш да й помогнеш, нали?

Лицето на момчето изразяваше яд, примесен с безсилие. Уолт добре познаваше тези две състояния.

— Каза ли нещо? — попита той.

— Не мога да ти кажа.

— Трябва да ми кажеш.

— Обаче не мога.

— Добре тогава. Предлагам ти следното. Засичаме по часовник. Всичко, което ми кажеш през следващите пет минути, ще си остане неофициално. Не се е случило. Изобщо не съм го чул.

— Това е полицейска хитрост. Гледал съм го в „Закон и ред“. Всички полицейски номера са ми ясни.

— Четири минути — каза Уолт, загледан в циферблата на часовника си. — Никакви номера. Имаш думата ми.

Крабтрий огледа шерифа от глава до пети. Усещаше, че може да му се вярва.

— Коутс рядко си стои вкъщи. Мисля, че ходи на лов с кучетата. Може да има и друг дом някъде. Почти не се вясва наоколо. Обаче кучетата… повечето от тях са там непрекъснато. Има едно момиче… идва да наглежда къщата. Грижи се за кучетата. Страшно парче. — Крабтрий погледна към Уолт, който се опита да остане безразличен към изразните му средства. Момчето явно нямаше намерение да говори повече.

— Хубаво момиче — каза шерифът.

— Веднъж ме помоли да се погрижа за кучетата вместо нея. Майка й била много болна и не можеше да остане. Казах й, че няма проблем. Тогава тя ми остави ключ.

И отново млъкна. Сякаш отново нямаше намерение да продължи.

— Ключ за дома на Коутс.

— Точно така.

— И ти нахрани кучетата вместо нея. Това има ли връзка с Кайра, Тейлър? Малко ме притиска времето.

— Монтирах две уебкамери вътре — каза той и наведе засрамено глава.

— Вътре в къщата.

— В хижата му, да. В банята и в спалнята.

Уолт зяпна от изненада. Потисна удивлението си, прокашля се и се опита да прозвучи възможно най-спокойно. Ала вътрешно кипеше от смесени чувства — възмущение заради нарушаването на нечие лично пространство, а от друга — еуфория от вероятността Крабтрий да е видял престъплението с очите си. Ако изобщо успееше да открие Марк Ейкър, състоянието му вероятно щеше да е безпомощно и доказването на отвличането нямаше да е лесна работа. Но ако разполагаше със свидетел на изнасилване, извършено в област Блейн, Уолт можеше да изпрати Коутс зад решетките за доста дълъг период от време. Не таеше големи надежди, че би могъл да използва това в полза на Крабтрий, но поне беше нещо.

— Тейлър, разбирам те. Страхуваш се от обвинение във връзка с уебкамерите. Тревогата ти е основателна, като се има предвид, че те изгониха от Алтернативното училище заради същото нарушение. Ако срещу теб бъде повдигнато такова обвинение, съдията изобщо няма да е доволен. Но аз ти гарантирам — гарантирам, Тейлър — че това няма да се случи. Ако си станал свидетел на онова, за което аз си мисля, срещу теб никога няма да бъде повдигнато такова обвинение. Нещо повече, възможно е другите ти обвинения да бъдат напълно заличени. Искам от теб да ми разкажеш всичко, без да увърташ. Разбираш ли? Абсолютно всичко, така както е било. И най-малкото несъответствие може да провали цялата работа.

Момчето кимна.

— Имам десетки часове филм на DVD — каза той.

— На?

— Момичето. В банята. Как се облича. Как се съблича. В леглото. Имаше си един приятел, който… сещаш се. Идваше често при нея в хижата. И те… сещаш се какво правеха.

— Ти си го записал — каза Уолт с леко треперещ глас. Едва контролираше вълнението си. — Изнасилването, Тейлър? Краб? Записа ли изнасилването?

— Не съм го пекъл, ако това имаш предвид.

— Не съм много навътре с терминологията, помогни ми.

— Не съм го записвал на DVD. В компютъра ми е. Имам около петнайсет часа на твърдия диск.

Петнайсет часа.

— Включително и изнасилването — каза Уолт.

Крабтрий кимна, силно засрамен.

— Как иначе щях да я измъкна оттам? Да не мислиш, че съм възнамерявал да се бия с онези мъже? — Уолт отбеляза множественото число. — Просто решиха да си починат малко. Господи… какво й причиниха само! Горкичката Кайра. Но аз успях да я измъкна оттам и я качих в колата си. Толкова много бързах, че си ударих лицето във вратата, докато я отварях. Носех Кайра на ръце и си фраснах лицето във вратата. — Той протегна ръка и докосна белезите си. — Здравата се бях подредил. Самият аз имах нужда от лекар. Карах като луд. Закарах я до болницата. Никой не разбра, че аз съм й помогнал. Вчера, когато ти дойде в караваната ми, не се уплаших от полицейската ти кола, а…

— От двата пикапа. — Уолт веднага се сети за тях.

Хлапето отново кимна.

— Непрекъснато имам чувството, че някой ще почука на вратата ми и ще ми разбие главата. Коутс е абсолютна откачалка. Ще ми свети маслото, ако разбере, че съм бил аз. Единственото, което искам, е да разкарам камерите оттам. Те все още са там. Разбираш ли? Рано или късно той ще ги открие и с мен е свършено.

— Смятам, че мога да ти помогна за това — каза Уолт. Свят му се виеше от цялата тази информация. — В нощта на изнасилването Коутс е имал компания, така ли?

— Аха.

— Черен кадилак „Ескалейд“? Мъж на около 35–40 години. Добре сложен. Изтупан.

Момчето го погледна изумено.

— Откъде знаеш?

— Това ми е работата, Тейлър — рече Уолт, а после измърмори на себе си: — Това ми е работата.

53.

— Защо ме принуждаваш да гледам това? — попита Фиона, застанала рамо до рамо с Уолт в командния център на управлението. Вратата беше заключена, звукът на телевизора намален, така че агонията на Кайра Тулевич да не излиза отвъд стените на помещението.

— Съжалявам — каза Уолт, — но ти си моят експерт по фотография.

— Тези хора са за бесилото. Не, по добре да ги кастрират с кухненски нож, после да ги разкъсат крайник по крайник, а накрая да ги изтърбушат и разфасоват на парчета. И пак ще им е малко.

На екрана пред тях Рой Коутс и някакъв мъж с неизвестна самоличност се редуваха да се гаврят с Кайра Тулевич. Ужасът бе заснет на черно-бял филм от уебкамерата на Крабтрий, чийто компютър бе конфискуван от караваната му.

— Надявах се да си в състояние да забележиш някакъв кадър, който да увеличим или обработим допълнително, така че да установим самоличността на втория мъж.

— И се надяваш да ти повярвам, нали? — нападна го тя. — Какво ти става, Уолт? Винаги имаш някакви скрити помисли. Никога не си го признаваш. Защо просто не заявиш открито, че според теб това е Шон Лън?

— Така ли ти се струва?

— О, я престани!

— Той ли е?

— Така мисля, да. Обаче ако ме питаш дали виждам нещо, което го потвърждава — не, не виждам. Само че ти не смееш да кажеш името му на висок глас.

— Не мога — рече Уолт.

Фиона се ококори от изненада.

— Трябвам ти като свидетел? — предположи тя.

— Трябва ми някой, който да потвърди самоличността на втория мъж. Да. Това ще бъде от голяма полза.

— Значи не споменаваш името му, защото това може да бъде изтълкувано като подвеждане на свидетеля.

— Нещо такова.

— Съжалявам. — Тя прокара пръсти през косата си и наклони глава назад. Имаше елегантна шия. Дълга и царствена. — Смесвам професионалните отношения с личните, нали?

— Става неусетно.

— Ти как успяваш да ги разграничиш? — попита тя.

На екрана бе дошъл редът на Коутс. Кайра нададе ужасяващ писък и Фиона извърна поглед встрани.

— Ако човек иска да се отврати от секса, този филм ще му свърши работа.

— Искам и двамата да си платят за това, Фиона. Не само Коутс. Колкото до Коутс… аз ще се погрижа за него.

— Задържан ли е вече?

— Не.

— Знаете ли къде е?

— Не. Но знаем, че федералните са имали сблъсък с някакъв мъж, за когото смятат, че е член на Самакините — екстремистка групировка, нещо средно между Тед Казински и арийската раса. Има и втори заподозрян, жена, която е арестувана. Наркоманка, доста инатлива. Разполагаме и с описание на мъж, което до голяма степен се покрива с това на Коутс. Но засега всичко е доста неясно.

Фиона се осмели да вдигне поглед към екрана.

— Божичко… вече не издържам. Горкото момиче.

Уолт не сваляше поглед от монитора.

— Аха. Какво ще кажеш за това? — попита той и чукна по клавиатурата, за да спре картината на пауза. После зашари с курсора на мишката по екрана. — Това на стената е огледало, нали? Не можем ли да избистрим лицето му в огледалото?

— Твърде зърнесто е — каза тя. — Няма да стане. Резолюцията е прекалено ниска, Уолт. Картината е много лоша. Можем да я увеличим, но само ако кадърът е с добро качество.

Пуснаха записа отново и гледаха още трийсетина секунди. Фиона периодично извръщаше поглед встрани.

— Уолт! — даде му знак тя.

Шерифът спря видеото на пауза.

Фиона се наведе напред и посочи екрана, но не лицето на мъжа, а свлечените под коленете му панталони. — Виж. Задната гайка за колана. Скъсана е. Държи се само в горната си част.

Уолт се вгледа отблизо.

— Как изобщо успя да я забележиш?

— Насочих вниманието си към детайлите, за да не гледам какво става.

Уолт повтори краткия отрязък от записа няколко пъти. Гайката на колана със сигурност висеше в долния си край. Виждаше се съвсем за малко, но я имаше на запис.

— Не е достатъчно основание за издаване на съдебно разпореждане. Както и не е доказателство, че това е Шон Лън. Трябва да видя Шон Лън обут в тези панталони и това ще ми даде сериозен повод за по-широко разследване. Трудна работа.

— Но ще претърсите хижата, нали?

— Чакаме съдебно разпореждане. Съдията играе голф в Туин Фолс. Времето там все още е меко и игрищата са отворени. Един от моите хора се опитва да издейства разрешително за обиск по телефона.

— Аз ще идвам ли?

— Това е третата причина, поради която си тук. Именно затова те помолих да донесеш и фотографската си апаратура.

— Все още съм ти много ядосана, да знаеш! — гордо заяви Фиона.

— Знам.

— Роджър не ми се е обаждал оттогава.

— Може и да не съм бил прав за него — каза Уолт.

Прозвуча като изповед, а не му се искаше да е така.

— Малко си закъснял.

— Старая се, Фиона. Все още работя по случая и не съм стигнал доникъде. Да загубя Марк така нелепо… Колкото и да се старая да не го приемам лично, той ми е приятел. Това е най-важното в крайна сметка. Нали? Трябва да го открия, жив или мъртъв. Трябва да разбера какво се е случило. Тръгнах погрешно и се обърках, но възнамерявам да положа повече усилия, за да запазя приятелствата си. Смятам да започна от теб. Все някога. Не искам да си ми ядосана.

Тя го изгледа кръвнишки. В очите й се четеше враждебност и обида и Уолт осъзна, че няма да му е лесно с нея.

— Добре — рече той. — Схващам посланието.

— Знаеш ли защо всъщност те мразя? — прошепна тя.

— Дори не знаех, че ме мразиш.

— Защото не мога да съм ти ядосана за дълго. — Фиона бутна назад стола си. — Ако не спреш този запис, ще си тръгна още сега. — Тя спря до вратата и взе да рови в чантата си. Измъкна отвътре визитна картичка и я размаха под носа му. — Шон Лън. Даде ми я онази вечер, когато дойде да ми предаде поканата от Хилабранд. Каза да му се обадя, ако имам нужда от нещо. Така че ще му се обадя. Знаеш ли какво забелязвам у мъжете? Че обичат да носят едни и същи дрехи. Искаш ли да се обзаложим, че ще е обут със същите тези панталони?

— Наистина ли ще го направиш? — попита Уолт.

— Не каза ли току-що, че приятелството е на първо място? — попита Фиона.

— Мислех, че ме мразиш.

— Не си много добър следовател, шерифе. Съжалявам, че ми се налага да ти го кажа.

54.

Разрешителното за обиск бе издадено по телефона от съдия Дан Албан направо от игрището за голф. В рамките на двайсет и пет минути Уолт разпредели осем от своите подчинени на стратегически места около къщата на Коутс, включително и един снайперист, който зае позиция на хълма, скрит зад останките на разрушената мина. Тази организация предизвика объркване в управлението, където останаха само двама дежурни полицаи за област с размерите на Роуд Айлънд.

Къщата бе разположена така, че допълнителната пристройка, която служеше за гараж, блокираше гледката към нея от другите къщи и изоставени каравани, разпръснати наоколо из голата пустош. Стърчеше си сама, скрита от поглед, опасана с неестествено висока телена ограда, върху която имаше навита на спирала бодлива тел. На входа висяха две неприветливи табели „Внимание, зло куче!“ и „Забранено за търговски пътници!“.

Уолт и колегата му Бил Ноланд влязоха първи през портата и тичешком прекосиха двора. Младокът Ноланд държеше дълга шокова палка, в случай че кучетата ги нападнеха. Уолт носеше светлинно-звукова граната. И двамата бяха извадили беретите си, заредени и със свалени предпазители. Следваха ги още двама полицаи; единият носеше стоманен чук, тежък около трийсет килограма, способен да разбие почти всяка врата.

Уолт завъртя топката на бравата. Заключено.

Чукът се стовари върху нея и вратата се отвори. Уолт хвърли гранатата в помещението и хората от екипа му едновременно се обърнаха с гръб към хижата. Светлинно-звуковите гранати се използваха за щурмуване на затворени пространства и временно поразяваха слуха и зрението на присъстващите в помещението и причиняваха кратко зашеметяване.

Водени от Ноланд, хората от екипа му се втурнаха през вратата. Уолт влезе последен. Хижата беше малка — всекидневна, баня и тясна спалня. Всичко наоколо изглеждаше познато на Уолт от видеото.

— Чисто! — извикаха хората му, след като огледаха навсякъде.

Следващата граната полетя към мазето, чийто капак бе монтиран в пода на килера към спалнята. Там също нямаше никого. Когато хората му се върнаха обратно в спалнята, Уолт вече бе прибрал двете уебкамери във вътрешния джоб на якето си.

— Ще опитаме да затворим вратата колкото се може по-плътно. Извикайте Фиона и криминалните следователи. Ще сложим постове на пътя — и в двете посоки — и ще държим къщата под денонощно наблюдение. Въпроси?

— Шерифе? — Ноланд го викаше от кухненския бокс.

Уолт спря пред хладилника, осеян с пощенски картички, сметки и бележки, закрепени към гладката повърхност с магнитни думи.

— Бенджамин Франклин — каза Уолт, загледан в изречението.

Рой Коутс очевидно бе упорит мъж.

— Не това — каза Ноланд и посочи към фотокопие на колаж от снимки.

Най-отдолу пишеше: „Благодаря ти, че беше наш водач. Приятен лов! — Ралф“. На снимката в центъра се виждаха трима мъже с пушки в ръце, застанали пред малка дървена хижа, с допълнителна пристройка отстрани. Уолт веднага разпозна Коутс от снимката му за шофьорска книжка в архива на управлението, а освен това той бе и най-едрият от тримата. Здрав мъжага с рунтава брада, който изглеждаше така, сякаш не се бе къпал от седмици. Държеше по-малка пушка от останалите: модифицирана, за стрели, 22-ри калибър, предположи Уолт. Същата пушка, заради която шерифът на два пъти бе губил приятел. Около централната снимка имаше други пет, на три от които се виждаха допълнителните пристройки в двора на хижата и назъбените планински върхове в далечината.

— Започваме издирване — каза Уолт. — Искам да открием колкото се може повече снимки на тази хижа. — Той заби пръст в колажа. — Разровете се в данъчната документация на недвижимата собственост за всяка област в щата, като започнете от нашия окръг. Искам информация за всички имоти на името на Коутс. Вдигай всички по тревога и действайте. Дяволски добра работа, Ноланд.

— Да, сър — отвърна Ноланд. Похвалата сякаш му даде криле.

Уолт разгледа подробно всяка една от фотографиите. Всички заедно даваха добра представа за три четвърти от околната панорама. Но само на две от тях се виждаше планината на заден план и точно те грабнаха вниманието му. Прокара пръст по очертанията на върховете, докосващи кобалтовосиньото небе. Имаше планински вериги, чиито силуети знаеше наизуст, но гледани под точно определен ъгъл, например от път, по който често минаваше, или друга подобна перспектива. Ако застанеше от другата страна на същата верига, не би могъл да я разпознае. Затова не се изненада, че очертанията на хълмовете от снимката му бяха непознати.

Прокара още веднъж пръста си по назъбения планински силует от снимките.

— Карти! — извика Уолт. Гласът му прозвуча твърде силно за тясното пространство. Излезе от кухненския бокс и се обърна към екипа си: — Претърсете хижата. Искам всички възможни карти и снимки, които можем да открием. Сложете си ръкавици и претърсете всеки сантиметър. Пипайте чисто, момчета. Внимателно. И слагайте всяко нещо обратно на мястото му.

Уолт затаи дъх, докато наблюдаваше как екипът му ентусиазирано се захваща за работа. Както всеки път.

Коутс го гледаше от снимката в средата на колажа.

55.

В работата си Уолт не обичаше да залага на случайността. Бе отделил твърде много време за семинари, полеви обучения и курсове за повишаване на квалификацията и не разчиташе особено на късмет или щастливо стечение на обстоятелствата. На първо място в работата си поставяше контрола над нещата. Бе обучен така, че той да води разследването, а не разследването да води него. Затова когато влезе в женската част на рушащия се затвор — или по-точно двете килии в североизточния ъгъл на неголямата постройка — и завари Тейлър Крабтрий погълнат от видеоиграта си, Уолт болезнено осъзна, че не вижда изход от това разследване, освен ако не ги сполетеше някакъв невероятен късмет.

Известен холивудски актьор, притежаващ имение в Сън Вали, бе дарил на затвора стар модел „Плейстейшън“ и десетина игри за забавление на осъдените. Крабтрий бе потънал в бойната си мисия пред малкия компютър. Уолт чуваше глухите звуци от стрелбата и експлозиите, носещи се от слушалките на ушите му. На монитора се виждаше пейзаж като от афганистанска пустиня; зад пясъчните дюни се издигаше планинска верига на фона на озареното от пламъци небе.

Уолт отново се сети за пейзажа от снимката. До болка позната гледка.

Шерифът стисна с две ръце решетките на вратата.

В главата му изплува идея. Вече знаеше как да открие хижата на Коутс.

Върху надрасканата овална маса в командния център бяха подредени четири компютъра, включително и конфискуваният от караваната на Крабтрий. Уолт изучаваше напрегнатите лица на четирите момчета, настанени пред клавиатурите — Крабтрий; племенникът на Уолт Кевин; шестнайсетгодишен младеж на име Уилдър; и още едно хлапе, Джейсън. Уилдър и Джейсън учеха в Алтернативното училище и бяха доведени тук от Крабтрий. И двамата бяха запалени геймъри.

Минавайки покрай Кевин, Уолт разроши косата му и го потупа по гърба.

Идеята да събере момчетата му хрумна, докато наблюдаваше как Крабтрий се забавлява с видеоиграта „Плейстейшън“. В момента хлапетата използваха „Гугъл Ърт“ — софтуер за триизмерни сателитни изображения на Земята — опитвайки се да открият точното местоположение на конкретния планински пейзаж от Айдахо, уловен на снимките от колажа. Момчетата — виртуози с джойстика и мишката — се намираха в интерактивния триизмерен атлас на Гугъл и с вперени в мониторите погледи накланяха хоризонта, увеличаваха и смаляваха отделни кадри или правеха пълни обиколки около конкретна точка, опитвайки се да открият съвпадение между планинския силует от снимките и сателитните изображения.

Имаше хиляди планински хълмове за сравнение и задачата им можеше да продължи до безкрайност, ако с логичните си разсъждения Крабтрий не бе стеснил рамките на издирването — четири от върховете на снимките бяха покрити със сняг; три от фотографиите имаха надпис с датата и часа на заснемане, включително и целият колаж. След един телефонен разговор с Областната горска служба и още един с Националния център за пожарна безопасност в Бойси, които следяха нивото на снежната покривка, успяха да установят, че през деня, в който бяха направени снимките — почти година по-рано — сняг е имало по върховете с височина над две хиляди и седемстотин метра.

Хората от екипа на Уолт маркираха върху топографска карта всички върхове над въпросната височина и допълнително стесниха търсенето, отбелязвайки в различен цвят веригите, съдържащи три съседни възвишения, разположени в радиус от трийсет километра.

В момента разполагаха с карта, осеяна с двайсет и една застъпващи се окръжности, и с четири момчета, които усилено търсеха съвпадения на мониторите си между снимките от колажа и сателитните изображения.

Подчинените на Уолт щяха да се мъчат часове наред да разгадаят как работи програмата на Гугъл, докато младежите успяха да се ориентират само за няколко минути. Шерифът обикаляше около масата и надничаше иззад раменете им. За неопитното око образите се местеха твърде бързо, сякаш хвърчаха и се премятаха в кръг на екрана. Уолт едва потискаше желанието си да им каже да намалят темпото, но техните очи възприемаха изображенията по различен начин от неговите. Там, където той виждаше мъглявина, те успяваха да различат ясни очертания.

Четиридесет минути след началото на експеримента Крабтрий кимна на Уолт. Момчето посочи към екрана, където се виждаха няколко планински върха. После посочи към възвишенията от колажа.

— Аха — каза Уолт, отбелязвайки приликата.

В гърдите му се надигна вълнение, но не каза нищо повече. До момента имаха общо пет фалшиви тревоги.

— Тези бараки — каза Крабтрий и посочи постройките от снимките — са тук… и тук. — Той премести пръста си върху миниатюрните геометрични фигури на екрана. Така изглеждаха покривите върху сателитните изображения и повечето от тях едва се забелязваха изпод иглолистната растителност. Два триъгълника. Част от правоъгълник. Уолт никога не би успял да ги различи без чужда помощ. Приличаха му на тъмни петънца. — Струва ми се — продължи Крабтрий, — че тези снимки са правени точно тук. Зад хижата има поляна. Тази рекичка е от едната й страна.

Кевин стана от стола си и се надвеси над рамото на Тейлър. Запомни координатите и бързо откри същото място върху екрана на своя компютър. Уолт стоеше прав между двете момчета и местеше поглед от единия монитор на другия. Не след дълго образите спряха да се движат и върху екраните им се появи сателитно изображение на планински върхове, които точно съвпадаха с тези от снимките.

— Запишете координатите — каза Уолт. После се наведе към ухото на Крабтрий и прошепна: — Поздравления. Ти току-що купи свободата си.

56.

В два часа следобед Уолт информира ФБР, че възнамерява да тръгне с екип към ловния резерват в района на Чалис. Имаше нужда от подкрепата на Бюрото. Надяваше се да му осигурят въздушна помощ, както и да му дадат одобрението си да действа, без да уведомява за намеренията си шерифа на Чалис. Отдавна подозираше, че в тяхното управление има къртица.

Прецени момента на обаждането си много внимателно. Така ФБР щяха да имат достатъчно време да се почувстват част от операцията, но нямаше да имат достатъчно време да вземат пряко участие. Събра сериозна група от осемнайсет души, които старателно подбра от различните полицейски управления в цялата долина. Тепърва обаче трябваше да вземе решение кои от тях щяха да го придружават в основната атака.

Заседателната маса в командния център бе твърде тясна за всичките осемнайсет мъже, затова половината от тях останаха прави. Уолт вече бе успял да ги запознае с основната цел на операцията и насочи вниманието им към подготвената от Нанси „Пауър Пойнт“ презентация.

— Трудността, пред която сме изправени — продължи Уолт, — е достъпът до мястото. В радиус от десет километра около хижата няма никакви пътища. През лятото вероятно има някакви пътеки, но в момента те не ни вършат работа. Или знаем накъде се движим, или не. Като се вземе предвид състоянието на терена — обърнете внимание на околните хълмове — и вероятността там да има заложник, ще бъде трудно да се придвижваме накуп, без опасност да ни забележат, с което рискуваме живота на заложника. Затова ще се разделим на три групи — Алфа, Браво, Делта — и ще подходим към целта от различни посоки. Моторните шейни вдигат голям шум, особено сред тишината на планината, за хеликоптерите да не говорим. Поради тази причина екипите ще изоставят моторните шейни на тези три места — каза той и посочи към екрана — и ще се придвижват със снегоходки по ето тези маршрути. Водачите ще носят GPS устройства за ориентация. Избраните маршрути минават през доста труден терен, но целта е да избегнем обичайните пътища за достъп до хижата, по които е напълно възможно да има поставени патрули или капани. Аз и още един човек ще пристигнем с безмоторен самолет малко по-рано и ще се опитаме да измъкнем заложника преди стрелбата — ако се стигне до такава.

— Значи федералните са ти върнали планера, а?

Уолт не успя да разбере чия беше репликата. Пред себе си виждаше десетина наведени глави, които се подсмихваха.

— Безмоторният ми самолет все още е конфискуван за ваше сведение — обясни той. — Но Люк Уолън бе така добър да ми предложи неговия. Сега, ако ми позволите, смятам да продължа с разясненията.

Главите се изправиха, но усмивките по лицата им си останаха. Уолт нямаше нищо против шегите по негов адрес, но се надяваше да започнат да приемат думите му малко по-сериозно.

— Ще кацнем тук, на тази поляна, и ще продължим пеша към хижата, в посока северозапад. Ако ситуацията позволява, ще използваме инфрачервена светлина, за да се ориентираме за броя на техните хора по топлинното излъчване на телата им. Тази информация ще е от полза за вашето придвижване. Радиовръзката ще е ограничена. Просто помнете: ние двамата — а ако имаме късмет, ще бъдем и трима — сме от добрите. Ще носим бронирана жилетка и за заложника, но ви моля, направете ми услуга и проверявайте добре по кого стреляте.

Сред присъстващите премина вълна от нервен кикот.

— Водачите на отделните екипи ще ви запознаят с маршрута на групата ви и с ролята на всеки един в операцията. Някои от вас ще наблюдават периметъра, други ще участват в атаката, трети ще стоят в тил, за да подсигурят измъкването ни. Искам всички да сте подготвени за елемента „шок и страх“ в действията ни: веднага щом атакуваме, във въздушното пространство над къщата ще се появят един или два хеликоптера. Те ще са там, за да ни помогнат да се измъкнем от района, но лично аз се надявам, че с тяхна помощ ще успеем да изненадаме и объркаме противника. Нашите екипи трябва да са подготвени за този момент. Ще настъпят невъобразим шум и хаос и не искам това да ви изнервя или напряга. Въпроси?

Уолт отговори на десетината рутинни въпроса, които му бяха зададени. Нападението щеше да се извърши през нощта. Някои от членовете на екипа щяха да бъдат оборудвани с апаратура за нощно виждане, други не, тази подробност се нуждаеше от разясняване. Стаята се изпълни с тревога и напрежение, което бе за предпочитане пред прекалената самонадеяност. Уолт тепърва трябваше да си избере партньор за задачата. Двамата заедно щяха да се опитат да измъкнат Марк Ейкър от хижата или поне да заемат позиция наблизо, преди да е започнала главната операция. Това бе най-добрият шанс за оцеляване на Марк и щеше да предотврати използването му като разменна монета.

Уолт огледа внимателно присъстващите, търсейки най-подходящия човек. През стъклото на вратата забеляза Томи Брандън, който тъкмо влизаше в сградата. По всяка вероятност именно той бе помогнал на Гейл в отвличането на дъщерите му. Не носеше униформа, а цивилни дрехи. Превръзката на ръката му липсваше.

Уолт се извини на присъстващите, помоли един от колегите си да го замести и пресрещна Брандън във фоайето. В продължение на няколко дълги секунди двамата просто стояха един срещу друг и се гледаха мълчаливо.

— Идеята не беше моя… — каза Брандън.

— Искам си ги обратно вкъщи — прекъсна го Уолт.

— Тя е наясно с това — поколеба се Брандън. — Шерифе, искам да взема участие в операцията.

Уолт пое дълбоко въздух.

— Ами ръката ти?

Брандън я раздвижи, въпреки че очевидно все още изпитваше болка.

— Добре съм — каза той. — Търпи се. Искам да участвам.

— Гейл нямаше право да постъпва така с мен — каза Уолт. — Ти ли я закара до вкъщи?

— Нямам нищо общо с цялата тази работа.

— И аз съм длъжен да ти повярвам, така ли?

— Разговаряли сме по въпроса, ако това имаш предвид. Казах й да се свърже с адвокат. Не искаше и да чуе. Беше откачила. Заради това, че си завел момиче у вас. Знаеш я каква е.

Уолт огледа събеседника си от глава до пети. Томи Брандън — полицаят, когото искаше за свой партньор в безмоторния самолет. Томи Брандън — любовникът на жена му; един мъж, с когото не желаеше да има нищо общо.

— Как ти понасят малките самолети?

— Мразя ги.

— Чудесно. Обличай се.

57.

Фиона Кеншоу позвъни на входната врата на семейство Тулевич. Посрещнаха я с известна доза подозрителност. Някой — вероятно от болницата — бе уведомил местната преса, че шерифът е разпитвал дъщеря им Кайра във връзка с изчезването на Марк Ейкър, и в продължение на цяла седмица семейството бе атакувано от куп нежелани посетители.

Служебната значка, която Фиона използваше в качеството си на криминален фотограф, бързо стопи съмненията им и й издейства покана да влезе. Няколко минути по-късно тя вече седеше на кожения диван срещу камината и чакаше Кайра. Момичето изглеждаше свито и срамежливо, а от раните й нямаше и следа.

Упойващият коктейл бил изтрил изнасилването от паметта й, обясни тя, въпреки че все още изпитвала болки навсякъде и имала усещането, че обитава нечие чуждо тяло. Предстояли й още медицински прегледи, препоръчали й и консултации с психолог, които според нея били излишни, тъй като не помнела абсолютно нищо от случилото се.

Въпреки твърденията й, че не си спомня нищо, Кайра изглеждаше потисната и с отнесен поглед.

— Няма да ти отнема много време — каза Фиона. — Искам да подчертая, че не съм тук в качеството си на служебно лице. Просто исках да разбера как се чувстваш и да ти пожелая бързо възстановяване. А шерифът ме помоли да ти предам, че си изиграла важна роля в едно разследване на много високо ниво.

— Наистина ли? — престори се на заинтригувана тя.

— Едва ли е някаква утеха за теб, но случилото се с теб даде отговори на някои много важни въпроси.

— Важни за други хора, това имаш предвид, нали? — отбеляза Кайра с ледено изражение на лицето.

— Съзнавам, че това едва ли ти е от полза.

— Какво се очаква от мен да кажа? Радвам се, че успях да помогна?

В стаята влезе майка й, опитвайки се — неуспешно — да изглежда гостоприемна.

— Всичко е наред, мамо — отряза я Кайра. — Предпочитаме да говорим насаме.

Жената стисна устни и се оттегли.

Фиона усети напрежението между майка и дъщеря.

Всяка жертва е като хвърлено в езеро камъче, осъзна тя; вълните, които то образуваше около себе си, стигаха доста надалеч.

— Дори зъбите си не мога да измия без някой от тях да ми виси на главата — прошепна Кайра. — Сякаш дебнат дали няма да ми хрумне да посегна на живота си.

Може би точно това правят, помисли си Фиона.

— Ти всъщност затова ли дойде? За да ме похвалиш за случилото се? — изненадано попита Кайра.

— Не, разбира се! В никакъв случай. Дойдох, за да ти покажа това — каза тя и й подаде пет снимки от сватбата.

Момичето ги прехвърли набързо и на лицето й се появи мимолетна усмивка, която бързо угасна.

— Древна история — измърмори тя. — Колко странно. Имам чувството, че се е случило преди година.

— Това е добро начало.

Кайра задъвка устната си и се вгледа по-внимателно в снимките.

— Тази тук, с букета…

— Тази не съм я правила аз.

— Това си ти.

— Да.

— Не помня да съм те виждала на тържеството.

— Защото присъствах като фотограф. Не съм подходящо облечена за повода, както е видно.

— Хванала си букета.

— Технически погледнато, не. Само така изглежда.

Още една усмивка. Още една малка победа.

— Мога ли да ги задържа?

— Разбира се. Те са за теб.

— Благодаря — каза Кайра и погледна Фиона в очите.

— Има и още нещо. Не съм сигурна дали е редно да ти го казвам, но ми се иска да го знаеш — каза Фиона и сбърчи вежди. — Всъщност изобщо не ми е работа, знам го. Но семейството ти очевидно е заможно и… така де… просто се чувствам длъжна да ти го кажа, въпреки всичко. Познато ли ти е това усещане?

Кайра кимна.

— Добре. — Фиона замълча, за да събере мислите си. — Има едно момче на име Тейлър Крабтрий.

— Този пропаднал тип?

— Значи го познаваш.

— Знам кой е. Не го познавам лично.

— Точно за това става въпрос. Той е човекът, който те е измъкнал оттам. — Тя изчака момичето да проумее думите й. — От хижата. Той те е закарал до болницата.

— Този глупак?

— Същият.

— Но защо? Как?

— Видял е… къде са те отвели. Съумял е да те измъкне. Никой не знае за това между другото. Момчето може да си навлече големи неприятности — може дори да го убият — ако се разчуе. Надявам се, че ще си остане между нас.

Кайра кимна.

— Разбирам. Обещавам да не казвам на никого. — Момичето отмести поглед встрани. — Само че просто не мога да го проумея. Тейлър Крабтрий?

— Животът му изобщо не е лесен. Расъл е в лоша семейна среда, при доста тежки условия. Забърквал се е в много неприятности.

— Знам за това. Един мой приятел беше негов съученик в Алтернативното училище.

— В момента работи при Елби, в Хейли.

— Намекваш за някакво парично възнаграждение, нали?

— Не точно. Писмена препоръка от баща ти би му помогнала много. Нова работа — нещо по-добро от това да сменя гуми. Малко подкрепа да се измъкне от това положение. Но пак казвам, не е задължително, дори не съм сигурна дали е редно. Просто се почувствах длъжна да те уведомя за това. Но може би не трябваше. Нека спрем дотук.

— Нямам никакво намерение да му пиша благодарствено писмо.

— Направи каквото намериш за добре.

— Значи той лично ме е измъкнал от мястото, където съм била отведена?

— Точно така.

— И сте сигурни, че не той е човекът, който…

— Сигурни сме — отвърна Фиона.

— Съвсем сам?

— Да.

— Тейлър Крабтрий?

— Думата герой се употребява за щяло и нещяло. А често става така, че истинските герои са точно онези, които най-малко очакваме.

— Той е спасил живота ми.

— Няма как да сме сигурни в това.

— Божичко!

— Както и да е… трябва да тръгвам. Радвам се, че се възстановяваш бързо.

— Правиш това, защото го съжаляваш.

— Правя това, защото смятам, че е редно. Защото момчета като Тейлър Крабтрий много често остават неразбрани. Лично моето мнение за него се промени доста, когато научих как е постъпил. Имах съвсем друго впечатление за него от един предишен случай…

— Онази работа с уебкамерите?

— Не, доста преди тях всъщност. Градът е малък и нещата бързо се разчуват… Човек като теб лесно би могъл да промени репутацията му — сред приятелите му имам предвид. Не точно сега, разбира се, но може би по-късно, когато всичко това приключи.

— А кога ще приключи?

Фиона не отговори.

— За мен това никога няма да приключи — каза Кайра. — Поне така се чувствам.

— Все още е твърде рано. Честно казано, консултациите с психолог помагат много в случаи като твоя.

— На чужд гръб лесно се дават съвети — рязко отвърна Кайра.

Фиона търпеливо изчака, докато момичето се осмели да я погледне в очите.

После започна да говори, също толкова твърдо:

— Имам зад гърба си една разрушителна връзка, точно преди да се преместя тук. Преживях голяма част от нещата, които се случиха с теб, само че без упойващите медикаменти. Една от причините да дойда днес при теб е тази, че при мен никой никога не дойде да си поговорим. Никой не знаеше какво преживявах. Никой не знаеше какво се случваше. Имах нужда да кажа на някого, но бях твърде уплашена. Мислех си, че това ще промени мнението на хората за мен, че ще загубя приятелите си, че ще разбие живота ми. Докато един ден не осъзнах, че животът ми вече бе разбит много повече, отколкото нечие мнение за мен би могло да го стори. Тогава реших да се взема в ръце и да се оттласна от дъното. Обещах си, че ако някога дори ми се стори, че някой преживява онова, което преживях и аз, ще се намеся на всяка цена. Няма да стоя със скръстени ръце, а ще действам. Не знам защо дойдох при теб. Ти нямаш нужда от мен. Но може би аз имам нужда от теб. Имах нужда да ти кажа, че времето лекува. Че с всеки изминал ден ще се чувстваш мъничко по-добре. — Кайра плачеше с наведена глава. — Имаш чувството, че случилото се е по твоя вина. Че си го предизвикала сама по някакъв начин. С нещо в поведението си, в облеклото си. Но това са пълни глупости. И аз съм тук, за да те уверя, че ти не си виновна. Изгони тези гласове от главата си.

Кайра жално хлипаше.

— Чувствам се толкова… мръсна.

— Поговори с някого, Кайра. Ще се почувстваш много по-добре, ако просто си поговориш с някого.

Момичето кимна.

Фиона си пое дълбоко въздух; Кайра бе първият човек, с когото споделяше тези неща. Почувства огромно облекчение и сковаващ страх едновременно. Някои тайни бяха много по-опасни от други.

— Защо чак сега ми го каза — попита Кайра. — Защо не започна с това?

— Все още изпитвам страх. От него. От истината. От мъжете. Не си мисли, че ще успееш да се справиш сама. Независимо дали помниш какво е станало или не, ще се съвземеш много по-бързо, ако го споделиш с някого.

Фиона се изправи.

— Ще дойдеш ли пак? — попита момичето.

— Стига да искаш.

Кайра вдигна към нея мокрото си от сълзи лице.

— Бих се радвала.

Фиона се насили да се усмихне.

— И аз. Значи ще се видим скоро.

58.

Уолт се наслади на моментното усещане за тишина и спокойствие. Обстановката в кабината на безмоторния самолет винаги му действаше по този начин. Но съобщенията по радиостанцията започнаха да валят едно след друго и бързо го върнаха в действителността. Брандън не спираше да се оплаква от вертикалните въздушни течения, а пилотът на буксировчика поддържаше непрекъснато връзка с планера, за да съгласува с Уолт точния момент на отделянето им. Двамата пилоти следяха скоростта на вятъра и отбелязаха разминаването в курса на движението си спрямо предварително набелязания сухоземен маршрут. Уолт помоли да го изтеглят малко по на север. Пилотът на буксировчика го бе предупредил за възможното закъснение — залезът обагряше небето в кървавочервено, а под тях се стелеше сива мъгла, което допълнително щеше да затрудни приземяването.

Уолт се стремеше към възможно най-прекия заход до целта. Провери показанията на портативния авиационен GPS, в който бяха въведени откритите от Крабтрий координати. Най-подходящото място за кацане бе поляната, намираща се на по-малко от километър зад двора на хижата. Приземяването щеше да бъде доста трудно. Ако случайно пропуснеше мястото, друга възможност нямаше да има. Около единствената поляна — истинско бижу насред тясната долина, простираща се между високите хребети на две планински вериги — имаше само дървета и хълмове. Беше спестил на Брандън всички тези подробности. Каза му само, че ще използват планера, за да се придвижат безшумно до хижата. До този момент една част от екипа вече бе започнала придвижването пеша; останалите щяха да ги последват на моторни шейни след подадена команда от Уолт.

Тиловото управление на операцията беше колкото сложно, толкова и опасно. Една седмица подготовка би била за предпочитане пред няколкото часа, които имаха на разположение.

— Струва ми се, че ще повърна — обади се Брандън от задната седалка.

— В джоба на облегалката пред теб има торбичка. Гледай само да не забравиш да махнеш кислородната маска от устата си. — Уолт се усмихна. Някои неща си струваха чакането.

Радиостанцията изпука и мъжки глас съобщи номера на опашката му. Уолт потвърди. Мъжът се представи като „приятел от изток“, което припомни на Уолт, че използваха отворена честота, достъпна както за пилоти, така и за наземни радиоприемници.

ФБР, предположи Уолт.

— Засякохме топлинни сигнатури — уведоми го гласът.

Което означаваше, че ФБР бяха използвали сателит за инфрачервено наблюдение и с негова помощ бяха открили топлинно излъчване от хижата. Мястото бе обитаемо. Долу имаше хора.

— Трима души — каза гласът.

Добро съотношение в наша полза, помисли си Уолт.

— Прието — отвърна той. — Благодаря.

— Това какво означава? Същото, за което си мисля ли? — попита прежълтелият Брандън.

— Влизаме — каза Уолт и плъзна лоста за управление напред.

Носът на планера се наклони почти незабележимо. Трябваше да използва единствената си възможност за кацане.

В пълен мрак.

В планината.

— Щом ти кажа „Готов за кацане“, искам от теб да се наведеш напред и да останеш с плътно притиснати колене към гърдите си — инструктира го шерифът. — Не се опитвай да поглеждаш навън или да се изправяш, докато не спрем напълно. Ще бъде трудно кацане.

— Това не ми звучи много успокоително — обади се Брандън и повърна за пореден път.

— Влизаме — каза Уолт.

59.

Досадното, до болка познато бръмчене от моторна шейна пробуди Марк Ейкър от дълбокия сън, в който неволно бе потънал. И въпреки че съзнанието му все още дремеше, той веднага разбра, че шейната се движи към него, а не в обратна посока. Гърбът му опираше в спящата мечка. Пещерата вече не му миришеше на лошо, което значеше, че е стоял там твърде дълго и е спал много повече от предвиденото.

Мечката се бе напъхала в дъното на пещерата. Между нея и скалата имаше съвсем малко място, застлано с корени и спечена кал. Марк лежеше пред нея, с лице към входа на пещерата. Стрелките на часовника му не светеха; нямаше никаква представа за часа, но предполагаше, че е вечер. Беше гладен и жаден. Имаше нужда да се подкрепи, но не смееше да помръдне, за да не раздразни животното. Ученическата му мечта да се сгуши до спяща зимен сън мечка най-после се беше сбъднала. Сякаш сънуваше. Ако някой друг му бе разказал подобна история, едва ли щеше да му повярва…

Кучешки лай.

Моторната шейна вече не се чуваше, но онова, което стигаше до ушите му, го изправи на нокти. Рой Коутс отглеждаше и обучаваше кучета следотърсачи. Кучета със силно развито обоняние, тренирани да преследват пуми дни наред, на десетки километри разстояние през планинската пустош. Коутс им слагаше радионашийници, пускаше ги по дирите на дивеча и те не спираха, докато не заклещеха плячката си на някое дърво. Марк бе убеден, че сега той беше плячката, той бе заклещеният на дървото.

Лаят ставаше все по-свиреп и се чуваше все по-отблизо. Кучетата душеха по следа — със сигурност неговата. И докато човек на моторна шейна можеше и да пропусне входа на пещерата в скалите, обонянието на кучетата без съмнение щеше да ги отведе право пред скривалището му.

През целия си съзнателен живот Марк се бе занимавал с животни. Като ветеринарен лекар в Айдахо бе ставал свидетел на такива абсурдни случаи, каквито човек не би могъл да прочете в учебниците по медицина, защото звучаха крайно невероятно. Практиката му го бе сблъсквала с повече диви животни и последствията от конфронтация с тях от всеки средностатистически ветеринарен лекар. И поради това прекрасно знаеше какво щеше да се случи само след няколко минути. Виждаше го в съзнанието си като на екран между тъмните стени на пещерата. И гледката изобщо не му хареса.

Сякаш прочела мислите му, мечката се размърда. Кучешкият лай ставаше все по-силен.

Марк трябваше да вземе решение. Имаше две възможности — еднакво неприемливи за жалост. Ако останеше на мястото си, мечката щеше да го размаже веднага щом се събудеше; ако излезеше навън, кучетата или щяха да го разкъсат, или да го заклещят на някое дърво.

Но ако прескочеше мечката и се скриеше зад гърба й, имаше голяма вероятност шумът и миризмата на кучетата да отвлекат вниманието на пробуждащото се животно. Сетивата й щяха да са притъпени, а освен това мечките не виждаха много добре. Огромният звяр лежеше с лице към входа на пещерата и Марк допускаше, че планът му можеше и да успее — мечката щеше да се фокусира върху първото нещо, което видеше и чуеше.

Лаят идваше все по-отблизо и Марк усети как косата му се изправя от ужас — кучетата тичаха нагоре по хълма.

Право към него.

60.

Безмоторният самолет се движеше твърде ниско, но вече нищо не можеше да се направи по въпроса. След отделянето на буксировчика, във въздуха го държаха единствено вятърът и инерцията. Колкото по-ниско се спускаха, толкова по-тъмно ставаше. Уолт направи една обиколка над тясната поляна, разположена от северната страна на замръзналата река, и предприе спираловидно спускане към заострените сиво-зелени върхове на дърветата, открояващи се на фона на белия килим под тях. Слънцето бе потънало зад хоризонта преди часове и поляната се губеше под тъмния плащ на нощта. Тук-там по небето все още се виждаха бледосини проблясъци, които обливаха побелялата земя в призрачни сенки.

Уолт не можеше да си позволи да пропусне единствената си възможност за кацане.

Щом приближи до по-близкия край на поляната, шерифът плъзна лоста назад, повдигайки носа леко нагоре, като в същото време се стремеше да избегне пълната загуба на скоростта. За момент самолетът сякаш закова на място, а опашката му докосна върховете на високите борове.

— Какво беше това? — стреснато попита Брандън след стържещия звук, който отекна в кабината.

Съсредоточен върху поляната пред себе си — продълговато сиво петно с неясни очертания — Уолт разчиташе единствено на интуицията си и се молеше да успее.

Хубавото на безмоторния самолет в случая бе фактът, че му липсваше тежка поддържаща конструкция за колелетата; разполагаше само с едно малко колело под носа и едно още по-малко под опашката, което му придаваше идеална форма за приземяване в сняг.

— Готов за кацане! — извика шерифът.

Той задържа носа нагоре възможно най-дълго и спусна машината надолу. Самолетът тупна рязко в снега, при което главите и на двамата се удариха в плексигласовия капак. Краката му инстинктивно натиснаха и двата педала, но за спирането всъщност щеше да се погрижи дясната му ръка, която контролираше задкрилките с лоста за управление. Върху носа се изсипа мощна струя сняг и го лиши и от оскъдната видимост, с която разполагаше. Дясното крило се удари в нещо, планерът рязко се завъртя и пое в друга посока със скърцане и клатушкане, без да намалява скорост. Уолт бе убеден, че крехката му конструкция ще се разпадне всеки момент.

Самолетът заора в снега, после подскочи назад и най-после спря.

— Добре ли си? — попита Уолт.

— Мамка му… по дяволите — обади се Брандън от задната седалка.

Уолт угаси електрониката по таблото; нямаше никаква представа как щяха да измъкнат самолета оттам, но сега имаше много по-важна задача. Той отвори капака, провери показанията на портативното GPS устройство и даде знак на Брандън да тръгва към другия край на поляната. Брандън вдигна палец и се измъкна от кабината. Двамата се разделиха безмълвно.

Уолт измъкна от раницата си приспособлението за нощно виждане и го нахлузи на главата си. Пейзажът пред него се обля в зловеща черно-зелена окраска. Въпросният уред не му се нравеше особено, защото ограничаваше периферното зрение, но все пак остана доволен от резултата — виждаше много по-ясно и доста по-надалеч.

До слуха му достигна някакъв вой. Отне му няколко секунди да го разпознае — не беше койот, нито вълк, а куче. Може би две. Лаеха доста далеч в южна посока, вероятно от другата страна на реката.

После долови друг звук, от моторна шейна.

Възможно ли беше момчетата от екипа му да са атакували хижата, преди да дочакат сигнала му? Ако Марк Ейкър действително се намираше вътре, то животът му бе поставен в огромна опасност.

После му хрумна нещо друго. Може би Рой Коутс бе забелязал самолета или пък бе разбрал за атаката предварително?

Уолт забърза в посока към хижата, пренебрегвайки кучешкия лай засега. Ако държаха Марк там, звукът от моторната шейна можеше да значи само едно — че в момента го охраняваше един човек по-малко.

Уолт щеше да приближи към двора от изток, а Брандън — от северозапад. Шерифът ускори крачка, като внимаваше да не падне. Искрено се надяваше да не са закъснели.

61.

Брандън внимателно се придвижваше напред. През очилата за нощно виждане теренът около него грееше в зелено и черно. В далечината се стелеше зеленикавобяло ефирно петно, най-вероятно пушек от комина на хижата. Нямаше как да определи разстоянието точно — можеше да са както сто крачки, така и сто метра. Нещата се усложняваха допълнително и от младата растителност, която никнеше на мястото на гората, изпепелена от огромен пожар десетина години по-рано. В момента теренът представляваше смесица от стърчащи мъртви дънери, млади борове, буйни храсти и купчини гнили овъглени клони. Брандън едва си проправяше път през гъсталака и ако не разполагаше с портативния GPS, досега със сигурност щеше да се е изгубил. Освен това се видя принуден да избере заобиколен път към хижата заради стръмния хълм между нея и поляната, на която се приземиха.

Кракът му се закачи в нещо и той погледна надолу. Снегоходката му бе скъсала някаква жица, която стърчеше в краката му.

Той отскочи встрани и се хвърли в снега по очи, прикривайки главата си с ръце. Очакваше, че там има заложена противопехотна мина. Преброи наум до пет. После до десет.

Нямаше експлозия.

Което значеше, че жицата бе част от предупредителна система за нахлуване в периметъра.

Току-що официално бе прекосил границите на имота. И поради собствената си немарливост бе предупредил обитателите му за това.

Брандън включи радиостанцията си и установи връзка с шерифа.

— Препънах се в жица — каза той.

Радиоприемниците бяха цифрови. Нямаше начин разговорите между силите на реда да бъдат подслушвани.

— Прието. — Гласът на шерифа звучеше напълно спокойно.

— Виждам някакви светлини.

— Аз също. На около триста метра от мен, в посока север-североизток от мястото, на което се намирам — каза шерифът.

— При мен е север-северозапад — каза Брандън, след като погледна показанията на портативния GPS. — В добра позиция сме.

— Намери някакво възвишение или друго място, подходящо за прикритие. Нека дойдат при теб. Остави радиото включено. Ако ги чуеш да идват, кажи ми. Аз ще отвлека вниманието им и ще доведа подкрепление. Нека се чудят какво става.

— Прието.

— Не се прави на герой.

— Край — каза Брандън и прекъсна връзката.

Чувстваше се виновен, че настъпи жицата. Това може би щеше да принуди шерифа да извика останалите, а пристигането им нямаше да се отрази добре на ситуацията с Ейкър.

Според плана Брандън и Уолт трябваше да изпреварят атаката, за да изненадат противника, нахлувайки в хижата от две различни посоки.

Брандън нямаше никакво намерение да проваля предварителния замисъл. Не беше в природата му да се противопоставя на заповеди, но точно сега смяташе да послуша собствената си интуиция. Беше убеден, че шерифът не смята да губи време в чакане. Нямаше да му позволи да влезе вътре сам.

Лампичката върху монтираната на стената кутия започна да мига, предупреждавайки за нахлуване в периметъра.

Плячката се завръща, обади се гласът зад кадър в главата на Рой Коутс. Търпението на ловеца е неговото най-голямо предимство.

Започваше да става забавно.

Коутс се протегна към портативния радиопредавател. Болката в крака му го прониза от глава до пети. Разтревожи се, че отново е отворил раната си. Проклетата дупка не спираше да кърви.

— Нюбс. Имаме посетител в зона три. Изглежда, докторът се прибира у дома за още провизии.

— Отивам да проверя — отвърна Нюбс.

— Обади ми се, щом го пипнеш.

Изтощен от глада и жаждата, плячката се завръща в лагера, воден от неистово желание да оцелее. След два дни лутане той най-после е разбрал, че лагерът е единственият му шанс за спасение, и с неохота се завръща при похитителите си. Ловецът го очаква. Търпението му е възнаградено и той ще посрещне плячката си с отворени обятия.

62.

След купищата информация, натрупана в главата му през годините, Марк Ейкър бе шокиран да види с очите си как една мечка — при това упоена — се събужда от зимен сън толкова бързо. Животното се надигна и Ейкър се притисна плътно до стената зад себе си, за да не го премаже, ако реши да легне обратно.

Мечката насочи вниманието си към входа на пещерата и лая, който се носеше оттам. Кучето стоеше отпред и свирепо ръмжеше с оголени зъби, но острата миризма го спираше и то не смееше да пристъпи по-навътре, доверявайки се на инстинкта си за самосъхранение.

В пещерата се стелеше мрак и Ейкър не успя да види дали мечката обърна поглед към него, но долови колебанието й, чу я как души въздуха и разбра, че го е усетила. Нямаше съмнение, че е доловила миризмата му, но разсеяна от яростния кучешки лай, бе насочила вниманието си нататък.

По тавана на пещерата пробяга лъч от джобно фенерче и очерта силуета на огромния звяр, който скочи от мястото си и атакува. Кучето изскимтя и нададе жален вой. Лъчът от фенерчето потрепери.

— Мамка му! — изрева мъжки глас съвсем наблизо.

Чу се изстрел от пушка, последван от отчаян писък. Мечката се хвърли мощно напред. Разнесе се още един вик, още по-ужасяващ.

Коутс — или Гиърбокс — бе следвал кучето твърде плътно, бе приближил пещерата твърде бързо и с огромна изненада бе открил, че в пещерата се крие мечка, а не избягалият ветеринар.

Щом мечката излезе от пещерата, Ейкър побърза да я последва. Фенерчето на мъжа — Гиърбокс, съдейки по ръста му — лежеше на земята, изцапано с кръв. Мечката тичаше изненадващо бързо в посока към пътя, но все още изглеждаше сънлива или пък ранена.

Кучето лежеше в снега с окървавено гърло, но кръвта около фенерчето не беше негова. Ако съдеше по количеството й, мечката очевидно бе успяла да откъсне задоволително парче и от Гиърбокс.

Ейкър взе фенерчето и го насочи към кучето, а после към пътя. Мечката все още преследваше Гиърбокс, който също тичаше изненадващо бързо. Марк се чувстваше изтощен от глада и умората и скован от дългото обездвижване, но точно сега бе моментът да се измъкне.

Ако мечката бе улучена от изстрела, щеше да се върне още по-разярена.

Ейкър погледна отново раненото куче. Сърце не му даваше да го остави да умре там.

Вдигна го и внимателно го преметна през раменете си. Улови краката му пред гърдите си и пое нагоре по хълма. Мечката едва ли щеше да го последва по каменистия терен. Нямаше да има желание за нищо друго, освен за сън.

На места снегът ставаше твърде дълбок за ботушите му. На двайсетина метра от пещерата Ейкър осъзна, че е забравил там снегоходките си, но не смяташе да се връща. Мечката скоро щеше да се прибере в леговището си и нямаше да е в добро настроение заради принудителното събуждане. Единствената му цел в момента бе да се отдалечи от пещерата колкото се може повече.

Ревът на моторната шейна отново разцепи тишината. Приближаваше се. Ейкър изключи фенерчето; не искаше да разкрива местоположението си. Светлината от фаровете й се плъзна между дърветата и обля заснежения хълм. Ейкър закова на място и затаи дъх.

Шейната направи полукръг и изчезна в мрака. Пронизителният вой на мотора й утихна и планината отново потъна в тишина.

63.

Уолт се натъкна на дирята от моторна шейна в същия момент, когато до ушите му стигна единичен изстрел от мощна пушка. Този звук винаги го зареждаше с огромна доза адреналин. Стисна дръжката на пистолета си и тръгна в посока на гърмежа.

В далечината проблеснаха фарове. Все още не можеше да прецени какво точно ставаше, но искрено се надяваше, че не Брандън е бил под прицела на пушката. Щом чу гласа му в слушалките си, страховете му мигом се разсеяха.

— Местоположението ти? — попита Брандън.

— Следвам диря от моторна шейна на север от хижата. Изстрелът дойде от североизток, на неколкостотин метра от мен. Имам топлинна сигнатура в полезрението си, вероятно от моторната шейна. Остани в позиция.

— Аха…

Уолт познаваше този тон.

— Местоположението ти?

— Ами не съм съвсем в позиция. Почти до самата хижа съм.

— Това беше заповед!

— Не можех да те оставя сам, шерифе! Освен това нали предварително преговорихме всичко? Задачата ми е да пресека всякакви опити за измъкване от хижата.

— Това беше, преди да настъпиш жицата.

— Станалото — станало. По теб ли стреляха?

— Съмнявам се.

— Нито пък по мен — каза Брандън.

— Сега ме чуй много внимателно: остани в позиция! След малко ще ти се обадя.

— Край.

Уолт забеляза още една светлина, още по-ярка, през очилата за нощно виждане. А щом чу и звука от запалването на моторна шейна, мигновено разбра какво трябва да се направи. Пристъпи встрани от пътеката, хвърли раницата си на земята и разкопча прикрепеното към нея трийсетметрово алпинистко въже. Размота го и метна единия му край от другата страна на дирята. Пипаше внимателно и с вещина; живееше за тези моменти. Заемеше ли се с подобна задача, мигом изпразваше съзнанието си от всичко останало; точно в този момент мислеше само за това как да спре моторната шейна. Приемаше полицейската работа като занаят, като комбинация от цел и експедитивност, и влагаше огромно старание в детайлите. Въжето беше сиво с червена спираловидна шарка, затова се налагаше да го прикрие. Завърза здраво края му за едно от дърветата, опъна го през пътеката и го засипа със сняг.

Шейната бързо приближаваше. Не биваше да пропуска момента. Прехвърли свободния край на въжето около дебелия дънер на друго дърво, издигащо се на около метър от пътеката.

Фарът на шейната обля в светлина околните клони. Уолт едва си поемаше въздух от вълнение. Устата му беше пресъхнала, очите му пареха. Ярката светлина го заслепяваше и той внимателно повдигна очилата за нощно виждане. Отне му няколко секунди да се адаптира.

Нямаше време за мислене; доверяваше се изцяло на интуицията си.

Стисна края на въжето и зачака. Надяваше се да улучи по-скоро шофьора, отколкото возилото.

Бялата светлина се процеди надолу по клоните и се утаи в долната част на дърветата; воят на двуцилиндровия мотор ставаше все по-силен.

Най-после шейната се появи в полезрението му.

Уолт не виждаше добре шофьора, нито пък самата шейна, а само ослепителната светлина от фара й, която всеки момент щеше да го подмине.

Той изчака… и после рязко дръпна въжето с две ръце.

Въжето подскочи изпод снега и се опъна като тетива между двете дървета.

Плексигласовият щит на машината се удари в него и то се плъзна към гърлото на водача. Шейната полетя към дърветата, а шофьорът се превъртя във въздуха, приземи се на глава и потъна до раменете в отъпкания сняг на пътеката.

Уолт извади пистолета си и хукна към мъжа. Издърпа го и установи, че вратът му е счупен; главата му остана килната встрани под неестествен ъгъл. Най-много го изненада количеството лепкава кръв по тялото му. Шерифът включи фенерчето си и едва тогава забеляза разкъсванията по рамото и гърдите му. От пума? Или пък мечка? Дълбоки рани; плътта от гърдите му бе откъсната чак до ребрата. Фактът, че мъжът бе успял да докара шейната дотук в подобно състояние, не само впечатли Уолт, но и му даде да разбере, че Коутс и бандата му бяха доста издръжливи мъжаги.

Шерифът изтича до моторната шейна, огледа я и остана доволен. Издърпа я от пряспата и я възседна.

Включи радиостанцията и направи опит да се свърже с Брандън.

— Аз съм на моторната шейна. Повтарям, аз карам моторната шейна и идвам към хижата.

Зачака потвърждение, но никой не му отговори. Изчака още малко.

— Брандън? Чуваш ли ме?… Брандън?

Никакъв отговор.

— Алфа — извика Уолт.

— Алфа — отвърна мъжки глас, който принадлежеше на Анди Каргил.

— Дайте ми пет минути. Ако не се обадя дотогава, свържете се с Бета и Делта и тръгвайте към къщата.

Водачът на групата потвърди.

Сега единственото, което делеше Уолт от хижата, бяха няколкостотин метра разстояние.

64.

Брандън забеляза топлинно излъчване през очилата за нощно виждане и се скри зад дънера на близкото дърво. Беше човек, а не лос или елен. Съвсем близо, на по-малко от петдесет метра разстояние. Движеше се право към него, и то доста бързо, въпреки дълбокия сняг.

Брандън внимателно насочи щурмовата карабина Д4 пред себе си. Нагласи спусъка на серии от по три изстрела и несъзнателно докосна гърдите си, просто за да се увери, че бронираната жилетка е на мястото си. Сърцето му биеше неудържимо; сърбяха го пръстите да започне да стреля, но в същото време изпитваше сковаващ страх.

— Ейкър! — извика мъжки глас отсреща. Брандън се ококори от изненада. — В ръцете си държа пушка, насочена право към дървото, зад което се криеш.

Гласът на шерифа се намеси и Брандън изскубна слушалката от ухото си, за да може да чува.

— Аз знам, че си там, и ти знаеш, че си там, така че стига сме си играли на криеница. Нямам никакво желание да стрелям, но ако се наложи, ще го направя. Имаме храна и вода, а в хижата е топло. Знам, че си там. Знам и какво ти е нужно. Е, какво ще кажеш?

Марк Ейкър беше избягал. Друго обяснение нямаше. Новината се стовари върху Брандън толкова внезапно, че той зяпна от изненада и трескаво започна да мисли.

— Аз няма да ти се покажа, докато не го направиш ти, Ейкър. Ако не излезеш оттам веднага, ще се наложи да те принудя, а нямам никакво желание за това.

Брандън бързо прецени ситуацията — в момента той владееше елемента на изненадата, но колкото по-дълго се протакаше това, толкова по-неизгодна ставаше позицията му. Носеше ли мъжът очила за нощно виждане? Ако да, значи щеше да забележи оръжието му и да открие стрелба. Имаше ли бронирана жилетка? Добър стрелец ли беше? Колко мощен бе фенерът, който със сигурност носеше?

Опита се да изхлузи снегоходките си, но ремъците бяха здраво затегнати и не успя. Трябваше да се наведе, за да ги разкопчае, а това значеше да се изложи на показ, освен ако…

Той се обърна с гръб към дървото, бързо разхлаби ремъците и на двете снегоходки и стъпи на земята. Налагаше се да потъне малко в снега, за да изглежда по-нисък — надвишаваше ръста на Марк Ейкър с около петнайсет сантиметра. Преметна карабината зад гърба си, така че отпред да се вижда само ремъкът. Владееше добре тренирано движение — перфектно изпипано рязко завъртане — с което премяташе пушката пред себе си и я улавяше за секунди. Но винаги досега го бе правил на твърда земя и нямаше представа дали дебелото яке и снегът нямаше да му попречат. Свали ръкавиците и ги напъха в джобовете си.

Ръцете му трепереха — от студ или от напрежение. Трябваше да възвърне самообладанието си; адреналинът пречеше на здравия разум.

— Ейкър, не се дръж като глупак — извика гласът.

Доста по-отблизо.

Двайсет-трийсет метра разстояние, предположи Брандън.

Отдалеч се разнесе вой на моторна шейна и ставаше все по-ясен. Идваше към хижата.

— Вода — обади се Брандън с дрезгав глас.

Вече беше готов. Трябваше да направи само една стъпка и да излезе на открито, но в същото време професионалистът в него крещеше, че не бива да го прави.

— Казах ти — отвърна гласът. — Имаме вода и храна, Топлина. Печка. Горещо кафе. Просто трябва да се покажеш. Хайде.

Съзнавайки, че се превръща в лесна мишена, Брандън пое дълбоко въздух и се показа иззад дървото.

65.

Яхнал моторната шейна, Уолт следваше отъпканата диря през гората. Край едно от дърветата забеляза жица, отместена встрани от пътя. Продължение на същата предупредителна система за нахлуване в периметъра, която Брандън бе настъпил.

Уолт пресече границата на противниковия лагер, управлявайки шейната с една ръка. С другата държеше карабината, скрита зад контролното табло.

Наложи се да намали скоростта. Дирята завиваше вдясно и се сливаше с друг път, който изглеждаше добре почистен и много по-често използван в сравнение с пътеката през гората. Уолт осъзна, че по всяка вероятност противникът имаше числено превъзходство, и здраво стисна заредената карабина. Пред погледа му изникна хижата. Зад нея се виждаха две, а може би и повече допълнителни постройки.

От комина на покрива се виеше пушек. През трите прозореца — два отпред и един отстрани — се процеждаше бледа светлина. Уолт бе подготвен за сблъсък до такава степен, че едва не откри огън по нещо, което впоследствие се оказа безобидна сянка, хвърлена от фара на шейната.

Угаси мотора, стъпи в снега и тревожно се огледа наоколо в очакване да го засипе дъжд от куршуми. Но после осъзна, че раненият човек пътуваше точно в тази посока, така че пристигането на шейната не беше неочаквано. Друго обяснение за липсата на посрещачи не му идваше наум. Вдигна очилата за нощно виждане на челото си, шмугна се в сянката и се запромъква към хижата, озъртайки се във всички посоки.

Натисна веднъж копчето на радиостанцията си.

В слушалката дойде отговор от три ясни изщраквания, пауза, след това още четири. Уолт опита пак — единично натискане.

Пауза, последвана от три изщраквания, после още четири. По предварителна уговорка Брандън отговаряше с две изщраквания, а Алфа и Бета — съответно с три и четири.

Брандън бе с неизвестно местонахождение, ранен, пленен или мъртъв.

Шерифът приклекна и тихо се придвижи към хижата, скрит в хвърляната от стената сянка. Щорите на прозорците бяха не просто спуснати, а залепени — с тиксо — към дървените рамки. Нескопосно свършена работа; тук-там зееха процепи, през които се процеждаше светлина.

Уолт пое дълбоко въздух. Не искаше да нахлува в хижата без Брандън. Но именно мълчанието на Брандън налагаше да се действа незабавно. С гръб към стената — може би само на няколко сантиметра от Марк Ейкър — Уолт запристъпва към входната врата, чудейки се какво ли го очаква там.

66.

Рой Коутс трескаво се опитваше да подреди събитията от последните няколко минути в главата си. От единичния изстрел до пресичането на ограничителната жица.

Беше ли се свързал с Гиърбокс, след като чу изстрела? Не можеше да си спомни. Мъчителната болка замъгляваше съзнанието му. Сбърчи чело и се опита да се сети.

Помнеше разговора си с Нюбс за нахлуването в периметъра. А току-що и моторната шейна — с Гиърбокс на волана — се бе завърнала в хижата.

В главата му кънтеше някакво непрекъснато цъкане, като от часовников механизъм. Небцето го сърбеше. Изпитваше нужда и да се облекчи.

Беше ли говорил с Гиърбокс или не? Взе портативния радиоприемник и го повика. Зачака. Никакъв отговор.

Защо се бавеше толкова да почука на вратата?

— Гиърбокс? — кресна Коутс, достатъчно силно, за да го чуе и през стената. — Довлечи си задника тук и ми обясни…

Думите му бяха прекъснати от полуавтоматична стрелба някъде отвън. На около двеста метра разстояние.

Съзнанието му се концентрира върху най-важната подробност в случая — полуавтоматична. Техните автомати бяха пипнати допълнително от Рупърт Фолкс в Джером и можеха да се настройват или за единична, или за изцяло автоматична стрелба. Нямаше опция за полуавтоматична.

В същия момент топката на вратата се завъртя без предварително почукване. Неговите хора винаги проявяваха уважение и си правеха труда да почукат.

Той грабна оръжието си от масата и прати три куршума във вратата, преди проклетият пистолет да направи засечка. Хвърли го разярен през стаята и чак тогава съжали за прибързаността си.

Огледа се наоколо за друго оръжие.

Миризмата на барут изпълни ноздрите му. Надигна се мъчително от стола си и от раната на крака му отново бликна кръв.

Отвън се разнесе още един полуавтоматичен откос.

Атакуваха лагера.

67.

Една от любимите филмови сцени на Брандън за всички времена бе от „Индиана Джоунс“ — Харисън Форд стои срещу египтянин, който разгорещено размахва меч в сложни фехтовални пози, и без да се трогва особено, просто вади пистолета си и го застрелва.

Щом пристъпи встрани от дървото с вдигнати ръце, той изчака мъжа да се покаже, даде си пет секунди и изпълни знаменитото си рязко движение, което завъртя карабината около тялото му и я прати право в разперените му длани.

Полуавтоматичната серия от три изстрела покоси коленете на мъжа отсреща. Човекът се свлече като сгъваем стол, а оръжието му хвръкна във въздуха и се заплете в ниските клони на дървото, което бе използвал за прикритие. Ремъкът остана заклещен под брадичката му и той се заклати като марионетка; съсипаните му колене се огънаха под неестествен ъгъл, създавайки впечатлението, че краката му са ампутирани. Оръжието се откачи от клона и мъжът се просна по лице в снега, който го погълна като морска пяна.

Брандън видя всичко това доста неясно, на фона на бледата лунна светлина, но предвидливо отскочи зад дънера на дървото веднага щом пушката се свлече от клоните и тупна до ранения човек.

Брандън залегна.

Мъжът вдигна пушката и стреля.

Брандън отговори на удара с два бързи откоса и извади късмет — парче от главата на противника му хвръкна във въздуха като подплашена птица.

Подпрян на потрошените си колене, със зейнал череп, мъжът размаха ръце във въздуха като удавник; после залитна напред и отново се просна в снега.

Брандън се изправи и сложи очилата за нощно виждане, за да се увери, че човекът е мъртъв.

Грозна картинка.

Усети, че целият трепери; изведнъж му стана много студено.

От хижата се разнесоха три изстрела. Магнум, 45-и калибър. Не беше шерифът.

68.

Уолт лежеше по гръб, скован от пронизваща болка в гърдите. Два от изстрелите го бяха улучили; третият мина толкова близо до ухото му, че чу свистенето. Без да изпуска от прицел входната врата, той изхлузи лявата си ръкавица и пъхна пръст в дупката на бронираната си жилетка, където лежеше все още топлият куршум. Другият се бе заклещил в радиостанцията. Силната болка се дължеше на спукано ребро и му отне малко време да осъзнае напълно — да повярва — че не е ранен.

Претърколи се и положи усилие да се изправи. Чувстваше се като прегазен от автобус. Приклекнал плътно до стената на хижата, той завъртя дръжката на бравата и бутна вратата.

— Шериф Флеминг! — представи се той на висок глас.

Къде, по дяволите, беше Брандън?

В далечината, на около два километра разстояние, се разнесе жуженето на моторни шейни. Звучаха като ято комари. Двата екипа се движеха към хижата.

Уолт с мъка си поемаше въздух. Всяко вдишване му причиняваше непоносима болка. Изправи се, блъсна силно вратата, за да е сигурен, че никой не се крие отзад, и нахълта вътре, стиснал оръжието с две ръце.

Чисто.

Пистолетът — 45-и калибър — лежеше на пода от дясната му страна. Наведе се да го вземе, извади пълнителя и захвърли и двете му части навън в снега. Придвижваше се внимателно, използвайки мебелите като прикритие. Обърна единствената маса, мина приведен зад нея, после край печката и се озова пред единствената друга врата в помещението. Пое си дълбоко въздух и болката отново го преряза.

Завъртя топката на бравата и натисна. Вратата се отвори. Малка спалня с две двуетажни легла, разположени под ъгъл. Никакви шкафове. Дрехи, окачени на куки по стените.

Чисто.

Отворен прозорец, щората все още се поклащаше.

Уолт надникна отвън и бързо се дръпна назад.

Чисто.

Прехвърли се през прозореца и скочи на земята.

Снегът бе осеян с хаотични следи.

Една от дирите го привлече повече от другите; водеше право към бараката на петнайсетина метра зад къщата. Десният крак бе ранен и се влачеше тежко след здравия. Уолт се замисли. Това обясняваше защо стрелецът — Коутс? — не се беше втурнал към вратата, за да го довърши.

Шерифът намести очилата за нощно виждане пред очите си и пейзажът наоколо грейна в зелени и черни краски. Сякаш някой беше включил прожектор — виждаше не само бараката и оградата до нея, но и купчината нацепени дърва доста по-нататък.

Уолт предпазливо си проправяше път през снега с насочено напред оръжие. Сърцето му блъскаше неудържимо в контузения му гръден кош и му причиняваше непрестанна болка.

Къде беше Марк? В бараката ли го държаха? Дали целта на Коутс не беше именно тази — да стои близо до разменната си монета?

Някакъв звук зад гърба му го накара да се обърне. Заби коляно в земята, завъртя оръжието и се прицели. В полезрението му стърчеше фигура с широки като гардероб рамене и ръст над метър и осемдесет. Уолт примигна и бавно отмести пръста си от спусъка.

Мечка. Огромна мечка, изправена на задните си крака. На десетина-петнайсет метра от него. Дори и през очилата ясно се виждаше пяната по устата й. Сърдита мечка. Разярена. После забеляза тъмното петно на рамото й. Ранена мечка.

Можеше да се пробва да я убие, но щеше да изразходи цялото съдържание на пълнителя си, а тя най-вероятно щеше да го разкъса, преди да издъхне. Мечка се убиваше с точен удар в сърцето. Уолт беше чувал не една история за куршуми, рикоширали безуспешно в черепа на мечка. Обърна се и хукна към бараката. Нямаше нужда от огледало за обратно виждане, за да разбере, че мечката е в галоп по петите му.

Втурна се през вратата на пристройката, хлопна я зад гърба си и отново коленичи. Помещението служеше за гараж и кланица едновременно. Наоколо се търкаляха инструменти, чували, автомобилни гуми и най-различни вехтории. Огромен труп на крава висеше на кука, прикрепена към тавана посредством скрипец и верига. Дългият й, подут и черен език почти опираше в мръсния под, където се въргаляха омазана в слуз плацента и разпорено новородено теленце. Вонята беше задушаваща — дори студът не можеше да замрази смъртта.

Цялата стена зад него се разтресе от удара на мечката. Зад трупа на кравата имаше стар трактор или пикап на трупчета, разглобен до метален скелет с разхвърляни наоколо части. Уолт чуваше свистенето на собственото си болезнено дишане. Секунди по-късно бараката се разклати отново. Мечката се опитваше да влезе. Туловището й се стовари върху вратата с такава мощ, че закачената на стената лопата падна с трясък върху металните туби за гориво под нея.

После настъпи тишина.

Предната половина на правоъгълната барака беше празна, така че ако Коутс беше тук, той вероятно се криеше между останките на трактора. Уолт се изправи и предпазливо тръгна покрай стената, като внимаваше да не се спъне в разхвърляните вехтории. Мечката кротуваше засега, но Уолт крадешком поглеждаше към вратата, която едва се крепеше на пантите си.

Зад гърба му се строши стъкло. Шерифът рязко се обърна и стреля два пъти. Очакваше да види Коутс, но вместо него съзря гигантската меча лапа, която се опитваше да го докопа през счупения прозорец. Огромните й, извити като куки нокти се забиха в рамото му. Уолт залитна към мъртвата крава, залюля я, подхлъзна се в лигавата слуз на пода и бързо се изправи на крака. Мечката не се виждаше никъде; в дъсчената стена зееха две дупки, пробити от куршумите.

Веригата, която крепеше люлеещата се крава, зловещо скърцаше.

Уолт повдигна леко очилата. Щеше му се да ги махне, ала разликата бе огромна — в бараката едва забележимо се процеждаше бледата лунна светлина. Уолт побърза да се върне в света на черно-зелените багри и бавно запристъпва към трактора.

Застана в центъра на бараката, задъхан от стълкновението с мечката. Рамото му туптеше, очите му шареха във всички посоки, търсейки ниши и скрити местенца, в очакване на изненадваща атака.

Скърцането зад него утихна и люлеещата се като огромен метроном крава спря да се клати. Разпореният корем на животното се отвори и отвътре се подаде човешка ръка. После и другата, стиснала между пръстите си окървавена месарска кука. Процепът се разшири и от дупката се показа пламналото лице на Рой Коутс.

Уолт чу пропукването на замръзналия кравешки труп зад гърба си и рязко се обърна.

Месарската кука потъна в дясната му ръка. Оръжието му тупна на земята. Той извика от болка и залитна под тягата на куката. Очилата му изхвърчаха встрани. Шерифът се стовари по очи на мръсния под; болката в гърдите го прониза от глава до пети.

Коутс се мъчеше да освободи куката, ала острието се бе забило в дланта на Уолт и не излизаше. Двамата мъже бяха като закопчани един за друг — Коутс не я пускаше, а Уолт не можеше да се отскубне. Шерифът замахна към лицето му и юмрукът му потъна в нещо влажно и хлъзгаво. Рой изстена от болка и пусна желязото.

Уолт хвана куката за дръжката, стисна зъби и рязко я изскубна от дланта си. После замахна с лявата си ръка към гърдите на Коутс, точно когато онзи надигаше главата си, но успя само да го одраска.

Стовари ритника си в същата посока, улучи брадичката му и чу звук от трошене на зъби.

Коутс докопа куката от ръката му и замахна към Уолт — веднъж… после отново — но не успя да го улучи. Шерифът отскочи назад и се блъсна в купчина вехтории. Измъкна оттам парче желязна тръба и изби куката от ръката на Коутс.

После стовари тръбата върху глезена му и човекът отново изрева от болка.

Бараката се разлюля като при земетресение.

Уолт се огледа, видя оръжието си — на около метър и половина от лявата му страна — и се хвърли да го вземе.

Коутс се хвърли напред, заби коляно в лицето на Уолт и неволно ритна пистолета, запращайки го в купчина отпадъци до стената. Шерифът се надигна на колене, замахна с тръбата и отново улучи противника си. После скочи на крака.

Коутс се дръпна назад, за да избегне поредния сблъсък с тръбата, влачейки непохватно десния си крак.

Уолт залитна напред, изтощен, с безполезно увиснала дясна ръка.

Рой докопа падналата лопата и яростно я запрати към шерифа, но улучи вкочанения труп на кравата.

Вратата изхвръкна от пантите си и се стовари с трясък на пода. Няколко секунди по-късно правоъгълният отрязък лунна светлина бе закрит от внушителна фигура. Мечката се хвърли към първото нещо, което се изпречи пред погледа й — Рой Коутс.

Във въздуха се разнесе звук от разкъсване на дреха, последван от жалкия опит на Коутс да извика. От гърлото му излезе само немощно хъркане. Половината му лице вече го нямаше.

Уолт прецени, че е твърде рисковано да тича към вратата. Мечката лесно би могла да предпочете него пред сегашната си жертва.

Разтвори внимателно разпорения търбух на кравата и се напъха в ледената й утроба. Ужасяващите звуци отвън утихнаха и Рой Коутс замлъкна завинаги. Мечката се заклати към вратата и потъна в мрака.

69.

Докато петнайсетте полицаи от екипа издирваха Марк Ейкър под дърво и камък, той се появи в лагера съвсем сам.

Мълвата стигна до Уолт, докато обработваха раните му в хижата.

— Шерифе! — подаде се Брандън на вратата. Настоятелната нотка в гласа му накара Уолт да подскочи от мястото си и да зареже лекаря, който се занимаваше с ръката му. Брандън го отведе зад ъгъла на къщата и прошепна: — Той просто… си стоеше ей тук.

Марк Ейкър стърчеше неподвижно в дълбокия около половин метър сняг между бараката и купчината дърва. Стискаше краката на някакво животно, преметнато около врата му. Куче, отбеляза Уолт след по-внимателно взиране.

— Приближих се — информира го Брандън, — но той отстъпи назад. Повтаряше името ти непрекъснато. В шок е, а може и по-зле да е.

— Марк — извика Уолт. — Аз съм.

— Шериф Уолт Флеминг — за пореден път каза Ейкър, сякаш не го чуваше, и отстъпи още една крачка назад.

— Извади фенерчето си — обърна се Уолт към Брандън — и го насочи към мен.

Светлината обля Уолт — целия в белези и кръв — и Ейкър тръгна към него. Уолт даде знак на Брандън да не мърда от мястото си. Марк очевидно бе в състояние на шок или хипотермия и беше изплашен и непредсказуем.

Ейкър падна на колене на няколко метра от Уолт. Така поне си помисли шерифът. Всъщност Ейкър бе коленичил, за да свали кучето от раменете си. После го взе на ръце, изправи се с мъка и подаде животното на Брандън.

Едва тогава се обърна с лице към Уолт и каза:

— Защо се забави толкова?

— В хижата е топло. Имаме и лекар. — Уолт кимна в посока към къщата.

— Коутс?

— Мъртъв е.

— Намери ли епруветката? — Ейкър вече пристъпваше към хижата.

Брандън стоеше с кучето на ръце и се чудеше какво да го прави.

— Можеше да напишеш и бележка — каза Уолт.

— Опитвах се да си спечеля време. — Гласът му едва се чуваше.

Уолт осъзна, че състоянието му се влошаваше.

Веднага щом го въведоха в хижата, Ейкър започна да се тресе неконтролируемо. Лекарят незабавно му сложи инжекция, разсъблякоха го и го увиха във вълнени одеяла. Четиридесет минути по-късно двамата с Уолт бяха откарани в Бойси с хеликоптер. Ейкър изгуби съзнание още по пътя и изпадна в кома. Три дни по-късно, като по чудо — според лекарите — той просто се надигна в леглото си, свеж и напълно възстановен.

Уолт стоеше до леглото му неотлъчно. Държеше връзка с кабинета си по телефона и пишеше докладите си от стая 317.

Чак когато Ейкър дойде в съзнание, успяха да установят контакт със семейството му. Намираха се в хотел „Холидей Ин“ в Огден, щата Юта, по нареждане на Марк.

Те вероятно щяха да пристигнат и по-рано, ако пресата се бе докопала до историята, само че за събитията от последните няколко седмици нямаше да се напише и дума — нито сега, нито когато и да било. Екип от федерални агенти се бе погрижил всички замесени в случая, включително и целият екип на Уолт, да подпишат споразумения за конфиденциалност.

Правата на малцина за добруването на всички, помисли си Уолт.

Бе сътворен сценарий за първа страница на вестниците, в който се споменаваше за проблем със сърцето, от който уж страдал бащата на Марк, и за желанието на семейството му да бъде оставено на спокойствие. Усърдната работа на правителството изненада всички замесени; успяха да запушат устата дори на Дани Кътър — доста трудна задача. Уолт предполагаше, че мълчанието на Кътър е струвало доста скъпо.

Три седмици по-късно първите слухове плъзнаха из долината. Уолт отказваше да коментира, но знаеше, че историите са спомогнали за преизбирането му.

В навечерието на Вси светии Уолт придружи Гейл и момичетата в обиколката им по домовете из мразовитите улици на Хейли. Докато дъщерите им чакаха на опашка пред една от къщите, Гейл му проговори за пръв път от доста време насам.

— Ако ги искаш обратно…

— Разбира се, че ги искам — каза той.

Знаеше, че ще се стигне дотук; майчинството така и не успя да докосне сърцето на Гейл. После дойде ред на извиненията.

— Може би реагирах твърде прибързано и емоционално — каза тя.

Момичетата дотичаха обратно, натоварени с лакомства; Емили гордо стискаше в ръка шоколадово зайче. Уолт се усъмни, че е изостанало в шкафовете на хората от Великден, и поиска да го види.

Вървяха като семейство до следващата къща и Уолт се изненада колко неловко се чувстваше в компанията на Гейл. Момичетата изтичаха да позвънят на вратата.

— Промяната в теб не ми харесва — каза той.

— Знам.

— Не искам разводът да навреди на момичетата.

— Аз, изглежда, им вредя, дори без да полагам усилие. Не знам защо не ми се получава, просто нямам представа — каза тя и сведе поглед надолу.

— Странна двойка сме ние с теб.

— Ние не сме двойка — поправи го тя. После се извини.

— Те имат нужда и от двама ни — рече Уолт. — Трябва да се разберем някак по този въпрос.

— Не знам какво очакваш да ти кажа.

— Предпочитам да го обсъдим на четири очи, отколкото да разговаряме чрез адвокати. Не искам съдът да решава кое е най-доброто за децата ни.

Гейл не каза нищо; пристигането на момичетата отново я спаси от мъчението да търси отговор. Разходката им продължи още почти час, през който си размениха няколко откъслечни реплики, но нищо съществено. Споменаването на адвокатите бе разрушило магията или пък просто нямаха какво повече да си кажат след десетте години, прекарани заедно.

Момичетата тъжно погледнаха към баща си и последваха Гейл към колата й. Ала тя ги спря, измъкна отвътре малък сак и го подаде на Уолт. Очите на Емили грейнаха, а Ники го улови за ръката. Гейл отегчено погледна и тримата, насили се да се усмихне и след като целуна набързо момичетата, се настани зад волана.

Уолт заведе децата си вкъщи, помогна им да си легнат и им почете по-дълго от обикновено. Нямаше никакво желание да угася лампата.

После влезе в своята спалня, спря по средата и се огледа. Отвори нейния гардероб и го изпразни на земята. Напълни четири найлонови торби за боклук с дрехи и ги изнесе на задната веранда — малка част от багажа й. Свали венчалната си халка и я прибра в едно чекмедже, заедно с чифт копчета за ръкавели, които никога не използваше. Изпи две бири пред телевизора и заспа на фотьойла.

70.

Шофирайки по частния път към имението на Хилабранд, Уолт отново се замисли за положението и властта на този мъж, за огромното богатство, концентрирано в Сън Вали, и за това колко внимателно се налагаше да стъпва човек наоколо. Отвори му прислужница и го покани да влезе. Шон Лън не се виждаше никъде.

Хилабранд го посрещна в просторната си всекидневна, от която се откриваше панорамен изглед към Кечъм и Сън Вали. От слънчевия му загар нямаше и следа. Лицето му беше бледо и изпито.

— Изглеждаш по-добре, отколкото очаквах — излъга Уолт.

— Понякога външният вид лъже. Минах през ада. Изпих само една чаша в крайна сметка. Казаха ми, че черният ми дроб е сериозно засегнат и след години ще ми създаде проблеми. Иначе лекарите твърдят, че започвам да се възстановявам, въпреки че далеч не се чувствам по-добре.

— Не биваше да те поставям в това положение. Само това исках да ти кажа.

— Не биваше.

— Всичко свърши.

— Така е.

— Нямам какво друго да кажа. — Уолт се запъти към вратата.

— Чакай — спря го Хилабранд. — Кажи ми защо пренебрегна предупреждението на Джеймс Пийви.

— Не знам. Той по-скоро ме настърви, отколкото да ме обезкуражи. Така се стигна до разкриването на ямата с мъртвите овце. Обучен съм да водя разследвания. Това е.

— Хора като Коутс… Не можем да позволим на шепа фанатици като него да упражняват подобен натиск върху цяла държава. Това няма нищо общо с демокрацията. Подло и нередно е.

— А редно ли е невинни хора да останат в неведение, че водата е отровна? — попита Уолт.

— Знам, че не ми вярваш, но всичко беше под контрол. Ако сега дадеш проба за изследване, ще се увериш, че в подпочвените води няма и следа от замърсяването. Просто се опитвахме да спечелим време. Изворна вода „Трилогия“… беше пропуск… от недоглеждане. Пропуск, който ни излезе доста скъпо. Сериозна грешка. Нямам оправдание за това.

— Бях сигурен, че злодеят си ти — призна Уолт. — Дори за миг не ми мина през ум, че Ядрената лаборатория на Айдахо би могла да е жертвата.

— Истинските жертви бяха фермерите — каза Хилабранд. — Но запазиха мълчание, за да помогнат на страната си.

— Запазиха мълчание, защото сте им платили за това — възрази Уолт. — Точно там е проблемът.

— Не те разбирам.

— Ти и шепата управници от Вашингтон сте били убедени, че онова, което вършите, е за доброто на държавата.

— Да. Но какво искаш да кажеш с това?

Уолт се поколеба и плъзна поглед из просторната, луксозно обзаведена всекидневна.

— Какво ви прави по-различни от Самакините? Нима те не вършеха абсолютно същото?

Хилабранд понечи да му отговори, но замълча.

— Но ние сме от добрите — каза той след кратка пауза.

Уолт извади от джоба си DVD-то със записа от камерата на Крабтрий и го остави на масата.

— Напълно сигурен ли си? Искам да видиш това. Искам много добре да огледаш мъжа, който се гаври с момичето заедно с Коутс. Очаквам Шон Лън да се предаде сам в рамките на двайсет и четири часа. Ако не го направи, ще го обявим за издирване. А аз лично ще се погрижа цялата тази история да стигне до вестниците, независимо от споразумението за конфиденциалност. Ще рискувам. — Очите му хвърляха искри.

Хилабранд взе диска от масата.

— Добре — каза той. — Ще го погледна.

Уолт се замисли — пред него стоеше човек, който разполагаше с достатъчно власт да накара един заподозрян сам да се предаде в полицията.

— Коутс е работел за Лън — каза шерифът. — Лън го е наел да отвлече Марк Ейкър и да разбере какво е знаел Марк за случая. Когато нещата са излезли извън контрол, са се насочили към асистентката на Ейкър. — Уолт кимна към диска. — В един момент Коутс се е обърнал срещу работодателя си и е решил да използва Марк за собствената си кауза. Разбираш ли какво означава това?

Хилабранд почервеня като рак; вените на шията му изпъкнаха.

— Не, шерифе. Какво означава?

— Ако Коутс е работел за Лън, значи е работел и за теб — каза Уолт. — Защото му е плащано с твоите пари.

— Ако Шон Лън действително е направил така, както твърдиш ти, то е било без моето знание. Увлякъл се е. Може би си е въобразявал, че ще ми направи добро впечатление, опитвайки се да се справи с проблема сам. Случва се. Но аз никога не бих одобрил подобни методи. Никога.

— Може и така да е, но може и да не е — каза Уолт. — Съдът ще прецени. Като се вземат предвид обстоятелствата обаче, как да приеме човек, че сте от добрите?

Той се обърна и остави Хилабранд сам в разкошната му всекидневна с великолепен изглед, стиснал диска с уличаващия запис между пръстите си.

71.

Тя се съгласи да се срещнат според поставените от нея условия. Избра пейка край затрупаната от снега велосипедна алея с изглед към Биг Ууд Ривър. Зад тях се носеше бученето на автомобилите по магистрала 75 — твърде шумно за живописната обстановка. Седяха рамо до рамо, много по-близо, отколкото той бе очаквал. Няколко зеленоглави патици се стрелнаха към тъмните води на реката.

— Мразиш ли ме? — попита той.

— Не сме в седми клас, Уолт.

— Някои от нас се държат така, сякаш че сме.

— Аз… има неща, които… Отидох да видя Кайра и това ме върна към някои стари спомени.

— Искам да знаеш, че не съм се възползвал нито от теб, нито от връзката ти с Хилабранд. Знам какво си помисли, но не беше така. Когато го спомена, звучеше логично, но просто нямаше нищо общо с истината.

— Иска ми се да съхраним професионалните си отношения непокътнати.

— Разбира се — дрезгаво отвърна той.

Думите й прозвучаха като сбогуване.

— Благодаря ти.

— Какво ще кажеш да вечеряме заедно… някой път? — бързо добави Уолт. — Ако бяхме в седми клас, щях да те поканя на кино или да хапнем сладолед. Направи ми това удоволствие.

— Работата като фотограф при теб ми харесва. И то доста.

— Виждаш ли се с някого?

Над реката прелетя чапла и Фиона остана загледана след нея, докато се изгуби в далечината.

— Имах една връзка — каза тя. — Преди да се преместя тук. Преди почти три години. Изобщо не вървеше добре. Прекратих я и избягах чак тук. Опитвам се да забравя, но след разговора ми с Кайра осъзнах, че няма да е лесно. Можем да излезем да пием кафе, разбира се. Или пък на кино. Но не и вечеря. Още не. Нито с теб, нито с когото и да било.

— Човек трябва да намери сили да продължи напред.

— Напомни ми го пак, след като приключиш с развода си.

Уолт вдиша дълбоко ледения въздух.

— Това беше доста грубо от моя страна — каза тя. — Много съжалявам. Ето, виждаш ли какво имам предвид? Дори самата себе си не познавам.

— Когато се опознаеш — каза той, — ще видиш колко много ще се харесаш… повярвай ми.

— Някои рани зарастват отвън, но продължават да кървят отвътре.

— Кой го е казал това? — попита Уолт.

— Аз. Току-що.

Край реката застана рибар, обут с високи непромокаеми ботуши, и със завидна вещина метна въдицата си почти до другия бряг.

— Пълно е с откачалки — каза Уолт.

— Не сме ли всички такива? — попита тя.

— Може и да си права.

Поговориха си за снимките и компютъра, конфискувани от дома й; Фиона му призна, че все още пази кадрите от безмоторния самолет на допълнителна карта във фотоапарата си. Поставиха на везните правата на отделната личност срещу правата на цялото общество и поспориха кое е по-важно.

Именно спорът им накара Уолт да се почувства по-добре. Имаше нещо успокояващо в разногласието.

— Значи нищо от това не се е случвало — каза Фиона след дълго мълчание.

— Така чух и аз — каза той. После добави: — Само че не от теб.

Тя се усмихна и лицето на Уолт грейна.

Рибарят най-после успя да улови нещо. Радостният му възглас отекна чак до алеята, край която седяха. Човекът освободи рибата от кукичката и я хвърли обратно в реката.

— Хвани и пусни — каза Уолт. — Струва ми се, че сега нещата са ми малко по-ясни, отколкото преди.

— Преди какво?

— Добър въпрос — отвърна той.