Смъртоносна опасност

Глава 15

Мъртъв преди изгрев-слънце – казах аз. – Звезди, Боб, защо просто не прекрачиш всички мелодраматични граници и не ми кажеш, че ще стана храна за рибите.

– Не съм сигурен, че ще остане нещо и за тях – отвърна сериозно Боб. – Хари, помисли хубаво за тази твар. Виж какво е сътворила. Тя е прекосила праг.

– И какво от това? – попитах аз. – Много други го правят. Помниш ли демона жаба? Той мина през моя праг и направи къщата ми на пух и прах.

– Първо на първо, Хари – рече Боб, – ти си ерген. При теб прагът е нещо относително. Малоун обаче е бил семеен човек.

– И какво?

– Това означава, че домът му има много по-голямо значение. Освен това демонът жаба влезе тук и всичко, което последва, си беше чисто физическо действие. Трошеше разни неща, пръскаше навсякъде киселинна слюнка, такива работи. Не се опита да разкъса душата ти на части или да те потопи в магически сън.

– Разликата е доста голяма, Боб.

– Защото е така. Поиска ли да те поканят, преди да влезеш в дома на Малоун?

– Да – отвърнах аз. – Мисля, че поисках. Това е проява на учтивост и...

– И щеше да ти е по-трудно да правиш магии в дома, ако не те бяха поканили. Прекосиш ли прага непоканен, все едно оставяш голяма част от силата си пред вратата. На теб това няма да окаже голямо влияние, Хари, защото си смъртен, но въпреки това ще те засегне.

– А ако бях същество от света на духовете... – започнах аз.

Боб кимна.

– Тогава щеше да ти повлияе много по-силно. Ако този Кошмар е призрак, както казваш, тогава прагът щеше да го спре на място – и дори да беше успял да премине, едва ли щеше да разполага с достатъчно сила, за да нарани до такава степен някой смъртен.

Намръщих се, потраках още малко с молива и си записах няколко неща, опитвайки се да навържа всичко.

– И тя със сигурност нямаше да е достатъчна, за да наложи толкова страшно заклинание върху Малоун.

– Със сигурност.

– Тогава какво би могло да го направи, Боб? С какво си имаме работа тук?

Очите на Боб зашариха из стаята.

– Възможно е да са две създания от света на духовете. Сигурен ли си, че искаш да разбереш кои? – Изгледах го кръвнишки. – Добре де, добре. Във всеки случай трябва да е нещо голямо. Толкова голямо, че дори само частица от него да е достатъчна, за да нападне Малоун и да му направи онова заклинание. Може да е някое божество, което някой е изровил точно с тази цел. Хеката, Кали или някой от Древните.

– Не – отвърнах аз с равен глас. – Боб, ако създанието беше толкова могъщо, нямаше да троши колите на хората и да разкъсва на парчета котенца. Това не отговаря на представата ми за божествено зло. Тази твар е просто адски ядосана.

– Хари, то е преминало през прага – рече Боб. – Призраците не правят такива неща. Просто не могат!

Изправих се и закрачих напред-назад по малкото свободно пространство в магическия ми кръг.

– Не е някой от Древните. Защитните заклинания по цял свят веднага ще се активират, ще предупредят Пазителя на Портала и Съвета, или нещо такова. Не, това е нещо локално.

– Хари, ако грешиш...

Насочих пръста си към Боб.

– Ако съм прав, значи, някакво чудовище върлува в града ми и аз съм длъжен да направя нещо по въпроса, преди още някой да пострада.

Боб въздъхна.

– Успяло е да премине през прага.

– Значи... – казах аз, без да спирам да крача, – сигурно има и друг начин да се заобиколи прага. А ако е получило покана?

– И как, смяташ, е станало това? – попита Боб. – Звън, звън, Душегубци с доставка по домовете, може ли да вляза?

– Знам ли? – отвърнах аз. – А ако е хванало Лидия? Когато е напуснала църквата, може да е станала уязвима за него.

– Обладаване? – рече Боб. – Сигурно е възможно, но тя нали носеше талисмана ти.

– Щом тази твар може да премине през прага, сигурно е намерила нещо и за талисмана. Отива при Малоун с вид на напълно безпомощна и получава покана.

– Може би. – Боб направи доста добра имитация на сбърчване на вежди. – Но защо му е трябвало да разкъсва всички онези животинки отвън? Тук нещо не се връзва. Твърде много предположения.

Поклатих глава.

– Не, не. Имам предчувствие за това.

– И преди си го казвал. Помниш ли, когато искаше да правиш „умен динамит“ за онази минна компания?

Намръщих се.

– Тогава не си бях доспал. Пък и противопожарната система се включи навреме.

Боб се изкиска.

– Или пък онзи път, когато се опита да омагьосаш метлата, за да можеш да полетиш? Това помниш ли го? Помислих си, че ще е необходима поне година, за да се изчисти всичката кал от веждите ти.

– Би ли се съсредоточил, ако обичаш? – оплаках се аз. Притиснах длани към слепоочията си, за да попреча на главата ми да се пръсне от наплива на предположения, и постепенно ги редуцирах до онези, които не противоречаха на фактите. – Съществуват само две възможности. Първо, имаме си работа с някакво божество, което означава, че сме прецакани.

– И наградата за абсурдно омаловажаване се присъжда на Хари Дрезден.

Погледнах го ядосано.

– Или – продължих аз, вдигайки пръст, – второ, тази твар е призрак, с какъвто сме се сблъсквали и преди, и той използва пушек и огледала в рамките на известните ни правила. И в двата случая съм убеден, че Лидия знае повече, отколкото ми каза.

– Боже, жена, която се възползва от Капитан Галантност. Кой би предположил?

– Уф! – възкликнах аз. – Ако успея да я открия и разбера какво знае, бих могъл още днес да го спипам.

– Забравяш третата възможност – рече любезно Боб. – Трето, това е нещо ново, което никой от нас не разбира и в своето невежество ти се хвърляш с главата напред право в устата на Харибда.

– Изобщо не ми помагаш – казах аз, докато си връзвах гривната и си слагах пръстена.

Двата талисмана излъчваха тиха, жужаща енергия.

Незнайно как Боб успя да се намръщи.

– Хей, ти никога не си излизал с Харибда. Какъв е планът?

– Дадох на Лидия Талисмана на мъртвеца – отвърнах аз.

– Все още не мога да повярвам, че след всички усилия, които вложихме, ти си го дал на първото срещнато момиче.

Погледнах го намръщено.

– Ако все още е у нея, ще успея да направя заклинание, което да го открие, по същия начин, по който намирам брачните халки на хората.

– Страхотно – каза Боб. – Разкажи им играта, Хари. Щурмувай замъка за свое удоволствие.

– Не бързай толкова – отвърнах аз. – Може да не е у нея. Ако работи заедно с Кошмара, може да го е изхвърлила веднага след като го е получила от мен. И точно тук се намесваш ти.

– АЗ? – изписка Боб.

– Да. Ще излезеш на улицата и ще поговориш с всичките си контакти, за да се опитаме да се доберем до нея преди залез-слънце. Разполагаме само с два часа.

– Хари, слънцето още е горе – отбеляза Боб. – Аз съм изтощен. Не мога просто да се шляя наоколо като някоя безмозъчна фея.

– Вземи Мистър – казах му аз. – Той няма нищо против да го яздиш. А и упражнението ще му дойде добре. Само гледай да не го убият.

– Уха! – възкликна Боб. – Към пробива отново, храбри мои, а?⁷ Хари, никога не се отказвай от занаята си, за да ставаш мотивационен говорител. Имам разрешението ти да изляза навън?

⁷ Цитат от „Хенри V“ на Шекспир, превод Валери Петров. – Б. пр.

– Аха – отвърнах аз, – но само за целта на тази мисия. И не си губи отново времето в обикаляне на женските съблекални.

Угасих свещите и печката и се заизкачвах по стълбата. Боб ме последва, изпълзявайки от очните ябълки на черепа под формата на сияещ облак с цвета на пламък на свещ, и се промъкна по стълбата покрай мен. Плъзна се към Мистър, който дремеше на топлото си местенце край почти угасналия огън и се зарови в сивата му козина. Котаракът се надигна, погледна ме и примигна със жълтеникавозелените си очи. После се протегна, махна веднъж с чуканчето на опашката си и укорително измяука.

Изгледах намръщено Мистър и Боб, облякох шлифера си и взех стрелящата пръчка и старата черна докторска чанта, в която държах принадлежностите си за екзорсизъм.

– Хайде, момчета – казах им аз. – Имаме следа. Предимството е на наша страна. Какво би могло да се обърка?