Смъртоносна опасност

Глава 29

Страхът има най-различни оттенъци и аромати. Има остър, сребърен страх, който удря като мълния ръцете и краката ви, подтиквайки ги към действие, към движение. Има тежък, оловен страх, който прониква на слитъци, натрупва се в корема ви в празните часове между полунощ и изгрев-слънце, когато всичко е потънало в мрак, всеки проблем изглежда още по-голям и всяка болест и рана се влошават.

Има го и медния страх, който изопва нервите като струни на цигулка и започва да вибрира в един и същи тон, който не може да бъде издържан повече от секунда – но той не спира да звучи, нагнетява напрежението преди неизбежния гръм на цимбали, металическия призив на тръби и заплашителния тътен на тимпаните.

Точно този тип страх ме изпълваше в момента. Ужасно, вцепеняващо напрежение, което оставяше меден вкус на кръв в устата ми. Страх от създанията, които ме заобикаляха в тъмнината, от собствената ми слабост, породена от липсата на силата, която Кошмара беше откъснал от мен. И страх за онези около мен, за хората, които нямаха моята сила. За Сюзан. За Майкъл. За всички млади хора, които лежаха в тъмното, упоени и умиращи или може би вече мъртви, твърде глупави или твърде безразсъдни, за да избягнат тази вечер.

Знаех какво могат да им причинят тези създания. Те бяха хищници, зли убийци. И ми изкарваха акъла от страх.

Страхът и гневът винаги вървят ръка за ръка. Гневът е моето убежище от страха, моят кит и моят меч в борбата срещу него. Очаквах гневът да засили решимостта ми, да влее стомана в ръцете ми. Очаквах прилива на ярост и мощ, да почувствам как силата ме обгръща като облак.

Така и не го дочаках. Усетих само пърхаща празнота под токата на колана ми. За миг почувствах отново зъбите на демона от съня ми. Започнах да треперя.

Огледах се. Просторният двор беше заобиколен отвсякъде с ограда от високи храсти, подрязани в назъбени квадрати, имитиращи крепостна стена. В ъглите растяха дървета, подстригани във формата на стражеви кули. Малки проходи в плета водеха към сумрачната вътрешност на къщата, но те бяха затворени с железни решетки. Единственият изход от двора се намираше до върха на стълбището, а там, облегната с гръб към затворената врата, водеща към моравата пред къщата, стоеше Мавра. Тя ме погледна със своите замъглени като на труп очи и синкавите й устни се изкривиха във вледеняваща усмивка.

Стиснах бастуна с двете си ръце. Бастун, в който беше скрита шпага, разбира се – от онези, които правеха в доб-рата стара Англия от времето на Джак Изкормвача, а не някаква си имитация, каквито предлагат в списанията за мъже заедно с лава лампи и лазерни показалки. Истинска стомана. Но колкото и да я стисках, не се почувствах по-добре. Продължавах да треперя.

Логика. Логиката беше следващата ми отбранителна линия. Страхът се поражда от невежеството. Затова познанието е оръжие срещу него, а логиката е инструмент на познанието. Обърнах се отново към платформата точно когато Бианка започна да засипва тълпата с някакви тщеславни дрънканици, на които не обърнах никакво внимание. Логиката. Фактите.

Факт номер едно: някой беше организирал раздвижването на мъртвите и измъчването на неспокойните духове. Най-вероятно Мавра беше направила самото заклинание. Размириците в света на духовете бяха позволили на Кошмара – призрака на демона, който двамата с Майкъл бяхме убили – да премине от тази страна и да се втурне след мен.

Факт номер две: отмъщението на Кошмара беше насочено лично срещу мен и Майкъл, като той нападаше нас и нашите приятели. Възможно беше действията му да бяха ръководени от Мавра. Не беше изключено Бианка да е научила за това от Мавра и да е решила да се възползва. И в двата случая резултатът беше един и същ.

Факт номер три: той не ни беше нападнал след залез-слънце, както бяхме очаквали.

Факт номер четири: бях заобиколен от чудовища и само многовековната традиция не им позволяваше да разкъсат гърлото ми. Тя като че ли ги удържаше. Засега.

Освен ако...

– По дяволите – изругах аз. – Мразя, когато отговорът на загадката идва твърде късно.

Към нас се обърнаха дузина светещи очи. Сюзан заби лакът в ребрата ми.

– Млъквай, Дрезден – изсъска тя. – Накара ги да поглед-нат към нас.

– Хари? – прошепна Майкъл.

– Това е техният сценарий – обясних му тихо. – Паднахме в капана.

– Какво? – изръмжа Майкъл.

– Всичко това – отвърнах аз. Фактите постепенно си идваха по местата, само че бяха закъснели с два часа. – От самото начало е било нагласено. Призраците. Кошмара демон. Нападенията над приятелите и семейството ни. Всичко.

– За какво? – прошепна Майкъл. – За какво е било нагласено?

– От самото начало е имала намерение да ни накара да се появим. Научила си е урока по история – отвърнах аз. – Трябва да се махнем оттук.

– Урока по история? – рече Майкъл.

– Да. Спомняш ли си какво е направил Влад Цепеш при възкачването си на престола?

– О, господи – изпъшка Майкъл. – Бог да ни пази.

– Не разбирам – обади се Сюзан с тих глас. – Какво е направил този тип?

– Поканил всичките си политически и лични врагове на пиршество. След това ги заключил вътре и ги изгорил живи. Искал е да започне управлението си начисто.

– Разбирам – рече тя. – И според теб Бианка смята да постъпи по същия начин?

– Боже, опази ни – промърмори отново Майкъл.

– Казвали са ми, че Той помага на онези, които сами си помагат – казах аз. – Трябва да се махнем оттук.

Майкъл се огледа и бронята му издрънча.

– Блокирали са изходите.

– Знам. С колко от тях ще успееш да се справиш без Меча?

– Ако става въпрос само да ги задържа...

– Но не става. Ще се наложи да пробием дупка в отбраната им.

Майкъл поклати глава.

– Не съм сигурен. Може би двама или трима, ако даде Бог.

Намръщих се. Изходите се пазеха от по един вампир, но освен тях във вътрешния двор имаше още поне двайсет, ако не и трийсет от тях – без да броя кръстницата ми или някой от другите гости като Мавра.

– Да опитаме онзи изход – каза Майкъл и кимна към една от най-близките врати в плета.

Поклатих глава.

– Няма да се получи.

– При теб ще се получи – увери ме Майкъл. – Мисля, че ще успея да се справя с тях.

– Няма да се получи този глупав план – казах аз. – Трябва ни нещо, което да помогне на всички ни да се измъкнем живи оттук.

– Не, Хари. От мен се очаква да заставам между хората и злите създания като тези тук. Дори това да означава, че ще загина. Това ми е работата.

– Да, но от Меча се очаква да ти помага. А него го няма по моя вина, затова, докато не ти го върна, ще се наложи да поуталожиш саможертвените си пориви. Не искам още някой да ми тежи на съвестта. – Или пък Чарити, която ще тръгне да търси отмъщение заради смъртта на бащата на децата си. – Не може да няма изход оттук.

– Чакайте да видя дали съм разбрала правилно – каза тихо Сюзан, докато Бианка продължаваше с речта си. – Не можем да си тръгнем сега, защото така ще обидим вампирите.

– И ще им дадем повод да поискат незабавно удовлетворение.

– Незабавно удовлетворение – повтори Сюзан. – Какво е това?

– Дуел до смърт. Което означава, че някой от тях ще ми откъсне ръцете и ще гледа как кръвта ми изтича – отвърнах аз. – И то само ако извадя късмет.

Сюзан преглътна.

– Разбирам. А какво ще стане, ако просто изчакаме?

– Бианка или някой от останалите ще намери начин да ни накара да прекрачим границата и да нанесем първи удар. Тогава ще ни убият.

– А ако не нанесем първи удар? – попита Сюзан.

– Предполагам, че за всеки случай има резервен план как да ни унищожи.

– Нас? – попита Сюзан.

– Боя се, че да. – Погледнах към Майкъл. – Трябва ни нещо за отвличане на вниманието. Нещо, което да ги накара да гледат на другата страна.

Той кимна и каза:

– Ти може би ще се справиш с това по-добре от мен, Хари.

Поех си дълбоко дъх и се огледах, за да видя какво бих могъл да използвам. Не разполагахме с много време. Речта на Бианка приближаваше своя край.

– И така – извиси глас тя, – ние стоим на прага на една нова епоха за нашия вид, първият признат в целите Съединени щати Двор. Повече няма защо да се боим от гнева на нашите врагове. Няма да прекланяме мекушаво глави и да предлагаме гърлата си на онези, които претендират да имат власт над нас. – След тези думи тъмните й очи се втренчиха право в мен. – Най-накрая, подкрепяни от силата на целия Двор, подкрепяни от силата на Повелителите на нощта, ние ще се изправим срещу враговете ни. И ще ги поставим на колене.

Тя се усмихна тържествуващо и окървавените й рез-ци проблеснаха.

Бианка прекара пръст по гърлото си, след което го поднесе към устните си, облиза кръвта и потрепери.

– Мои скъпи поданици. Тази вечер сред нас са нашите гости. Поканихме ги, за да станат свидетели на нашия възход. Моля ви, приятели мои. Помогнете ми да ги приветствам.

Лъчите на прожекторите зашариха наоколо. Един от тях се спря върху малката ни групичка – аз, Майкъл и Сюзан, и стоящите леко встрани Томас и Джъстин. Вторият освети Мавра, която стоеше най-отгоре на стълбището, и подчерта още повече нездравата й бледност. Третият се спря върху кръстницата ми, чиято красота засия под светлината му; тя отметна небрежно косата си назад и се усмихна ослепително на тълпата. До нея стоеше господин Феро, между устните на който продължаваше да виси незапалената цигара, а от ноздрите му се виеше дим. Той изглеждаше войнствен и невъзмутим в центурионската си униформа и като че ли не проявяваше никакъв интерес към случващото се.

От заобикалящата ни тъмнина се разнесоха ръкопляскания, апатични и някак зловещи. Трябва да се приеме някакъв закон. Всичко, което е толкова зло, че дори ръкоплясканията му звучат зловещо, трябва да бъде забранено или нещо подобно. Или може би аз просто бях ужасно изнервен. Прокашлях се и учтиво размахах ръка.

– А сега Червеният двор с радост ще се възползва от възможността да поднесе на нашите гости подаръци – обяви Бианка, – за да почувстват колко дълбоко, наистина дълбоко, ценим тяхната добра воля. Затова без повече церемонии призовавам господин Феро да пристъпи напред и да ми окаже честта да приеме този знак на добра воля от мен и от моя Двор.

Прожекторът следваше Феро, който вървеше към платформата. Когато стигна до подножието на стълбището й, той се спря, кимна леко, но с уважение и се издигна, за да застане пред Бианка. Вампирката се поклони в отговор и махна с ръка. Една от фигурите с качулки, която стоеше зад нея, пристъпи напред, поднасяйки малка бъчонка с размерите на кутия за хляб. Когато отвори капака й, лъчите на прожектора паднаха върху нещо, което засия и заблещука.

Очите на Феро проблеснаха. Той протегна ръка и я зарови до китката в съдържанието на бъчонката. Устните му потрепнаха в лека усмивка и той с неохота извади ръката си.

– Превъзходен дар – промърмори Феро. – Особено в тази епоха на бедняци. Благодаря ви.

Двамата с Бианка размениха поклони; нейният отново беше по-нисък от неговия. Феро затвори бъчонката, хвана я под мишница и отстъпи учтиво крачка назад, преди да се обърне и да се спусне по стълбите.

Бианка се усмихна и отново се обърна към тълпата.

– Томас, от Дома Рейт, представител на нашите братя и сестри от Белия двор. Моля те, приближи се, за да те даря със символа на нашето уважение.

Погледнах към Томас. Той бавно си пое дъх и ми каза:

– Ще останете ли при Джъстин, докато се върна?

Погледнах към момичето. Тя стоеше и гледаше Томас, без да пуска ръката му. Очите й бяха изпълнени с тревога и тя леко хапеше устната си. Изглеждаше толкова малка и млада, и уплашена.

– Разбира се – отвърнах аз.

Протегнах вцепенената си ръка. Момичето се вкопчи в лакътя ми, а Томас се обърна с ослепителна усмивка и съпровождан от лъчите на прожектора, се изкачи по стъпалата. Джъстин ухаеше възхитително на цветя или ягоди, а отдолу се усещаше някакъв главозамайващ и чувствен мускусен аромат.

– Тя го ненавижда – прошепна Джъстин. Пръстите й се впиха болезнено в ръката ми. – Те всички го мразят.

Намръщих се и погледнах момичето. Макар и разтревожена, тя изглеждаше все така ужасно красива, въпреки че близостта й до мен смекчаваше въздействието на тоалета й. Или липсата на такъв. Съсредоточих се върху лицето й и казах:

– Защо го мразят толкова?

Тя преглътна и прошепна:

– Лорд Рейт е върховният повелител на Белия двор. Бианка покани него, а вместо това лордът изпрати Томас. Той е негов незаконен син. От всички в Белия двор той заема най-ниския пост, най-малко уважавания. Присъствието му тук е обида за Бианка.

Преглътнах изненадата си от бъбривостта на момичето.

– Има ли някаква вражда между тях?

Джъстин кимна, а в този момент на платформата Томас и Бианка размениха поклони. Тя му връчи един плик, казвайки му нещо толкова тихо, че никой не успя да я чуе. Той отвърна по същия начин.

– Причината съм аз – каза Джъстин. – Аз съм виновна. Бианка ме искаше за себе си. Но Томас ме намери пръв. Тя още не му е простила за това. Нарича го бракониер.

В това имаше някакъв смисъл. Бианка се беше издигнала до сегашния си статус на една от най-прочутите Мадам на Чикаго. Нейният „Кадифен салон“ осигуряваше услугите на такива момичета, за каквито повечето мъже можеха само да мечтаят, на доста надути цени. Беше си осигурила достатъчно компромати и политически връзки, за да се защити от преследването на закона, без дори да се налага да прибягва до вампирските си номера, които владееше до съвършенство. Бианка би пожелала някоя като Джъстин – сладка, великолепна, сексапилна до безумие. Сигурно щеше да я облече в плисирана пола и колосана бяла ризка с...

Спри се, Хари. По дяволите.

– Затова ли остана при него? – попитах я аз. – Защото смяташ, че заради теб си е създал врагове?

Тя ме погледна за миг и бързо се извърна настрани, за да скрие изписаната на лицето й тъга.

– Няма да го разберете.

– Виж какво. Той е вампир. Знам отлично какво влияние имат върху хората, но ти може да си в опасност...

– Не се нуждая от спасяване, господин Дрезден – прекъсна ме тя. Прекрасните й очи проблеснаха решително и твърдо. – Но има нещо друго, което бихте могли да направите за мен.

Усетих как нещо ме жегва и се взрях предпазливо в лицето й.

– Нима? И какво е то?

– Можете да ни вземете със себе си, когато си тръгнете оттук.

– Пристигате тук с лимузина, а искате аз да ви откарам вкъщи?

– Не се правете на скромен, господин Дрезден – каза тя. – Знам какво обсъждахте с приятелите си.

Раменете ми се напрегнаха.

– Чула си ни. В такъв случай не си човек.

– Човек съм, господин Дрезден. Просто умея да чета по устните. Ще му помогнете ли, или не?

– Не съм длъжен да го защитавам.

Джъстин сви устни.

– Аз го превръщам във ваше задължение.

– Заплашваш ли ме?

Лицето й порозовя като така наречената й рокля, но тя не отстъпи.

– Ние се нуждаем от приятели, господин Дрезден. Ако не ни помогнете, аз ще се опитам да купя благоразположението на Бианка, като й разкрия плановете ви за бягство и заявя, че съм ви чула да обсъждате убийството й.

– Това е лъжа – изсъсках аз.

– Просто преувеличение – отвърна тя с тих глас. После се наведе поглед. – Но това ще бъде достатъчно за нея, за да ви предизвика на дуел. Или да ви изнуди да пролеете кръв. А когато това се случи, вие ще умрете. – Тя си пое дълбоко дъх. – Не искам да го правя. Но ако не направим нещо, за да се защитим, тя ще го убие. И ще ме превърне в някоя от своите дресирани курви.

– Няма да позволя да ти се случи това – казах аз.

Думите излязоха от устата ми, преди да успея да ги премисля. Но това си беше чистата и проста истина. Ох, мамка му.

Джъстин ме погледна неуверено и отново прехапа меката си устна.

– Наистина ли? – прошепна тя. – Наистина ще го нап-равите, нали?

Намръщих се.

– Да. Да, ще го направя.

– Значи, ще ми помогнете? Ще помогнете и на двамата?

Майкъл, Сюзан, Джъстин, Томас. Скоро щях да имам нужда от секретарка, за да води на отчет всички, за които трябваше да се грижа.

– На теб. Томас може сам да се погрижи за себе си.

В очите на Джъстин проблеснаха сълзи.

– Господин Дрезден, моля ви. Ако има нещо, което мога да кажа или да направя, за да ви убедя, то...

– Проклятие! – изругах аз, спечелвайки си укорителен поглед от Майкъл. – Проклятие, проклятие, проклятие, жено. Всички жени всъщност. – Това ми спечели укорителен поглед от Сюзан. – Той е вампир, Джъстин. Той яде от теб. Защо ти пука толкова какво ще се случи с него?

– Освен това е и личност, господин Дрезден – отвърна Джъстин. – Личност, която никога не ви е навредила. Защо да не ви пука какво ще се случи с него?

Мразя, когато някоя жена ме помоли за помощ и аз й я давам, без да се замисля, въпреки десетките сериозни причини да не го правя. Мразя, когато ме принуждават със заплаха и оръжие да направя нещо глупаво и рисковано. А най-вече мразя някой да спори с мен по въпросите на морала и да ме победи.

Джъстин беше направила и трите, но не можех да й се сърдя. Тя просто изглеждаше твърде сладка и безпомощна.

– Добре – съгласих се аз, въпреки че това противоречеше на здравия разум. – Добре, само стойте наблизо. Ако искате да ви защитя, правете каквото ви казвам, когато ви го казвам и може да успеем да се измъкнем живи оттук.

Джъстин потрепери по абсолютно привлекателен начин и се притисна към мен.

– Благодаря ви – промърмори тя, заравяйки лице в ямичката на гърлото ми, което накара всичките ми косъмчета да настръхнат. – Благодаря ви, господин Дрезден.

Изкашлях се смутено и твърдо прогоних от главата си всички мисли за това, как по-късно да се възползвам по-пълно от благодарността й, въпреки възраженията на някои съществени части от тялото ми. Реших, че отровата от вампирската слюнка ме е направила по-възприемчив към подобни неща. Разбира се. Отблъснах леко Джъстин настрани и извърнах глава тъкмо навреме, за да видя как Томас се връща при нас, стиснал плика в ръка.

– Е, какво – приветствах го аз тихичко, когато застана до нас. – Като че ли всичко мина добре.

Той ми отвърна с доста пребледняла усмивка.

– Тя може да е доста страховита, когато го пожелае.

– Не й позволявайте да ви влияе – посъветвах го аз. – Какво ви даде?

Томас обгърна Джъстин с двете си ръце и тя се притисна към него така, сякаш искаше да се слее с тялото му. Той вдигна плика във въздуха и каза:

– Апартамент в Хаваите. И билет дотам за късния полет тази вечер. Предположи, че може да пожелая да напусна Чикаго. Завинаги.

– Един билет – казах аз и погледнах към Джъстин.

– Ммм.

– Колко мило от нейна страна – отбелязах. – Вижте какво, Томас. И двамата искаме да се махнем оттук. Просто стойте по-близо до мен и правете каквото ви казвам. Ясно ли е?

Той леко се намръщи и погледна укорително Джъстин.

– Джъстин, нали те помолих...

– Трябваше да го направя – прекъсна го тя със сериозно, уплашено изражение на лицето. – Трябваше да направя нещо, за да ти помогна.

Той се закашля.

– Простете ми, господин Дрезден. Не исках да замесвам когото и да било в проблемите ми.

Разтърках врата си.

– Няма нищо. Предполагам, че можем да си помогнем взаимно.

Томас затвори за миг очи.

– Благодаря ви – рече най-накрая той, просто и искрено.

– Шшт – казах аз.

Погледнах към Бианка, която разговаряше с една от закачулените фигури. После двамата се изгубиха в тъмната задна част на платформата и се върнаха, носейки нещо, което очевидно беше много тежко. Те поставиха доста обемистия предмет, скрит под тъмночервено пок-ривало, на пода до Бианка.

– Хари Дрезден – изрече меко тя. – Нашият стар и добър познат, магьосник от Белия съвет. Моля, качете се при мен, за да получите нещо, което от доста време копнея да ви дам.

Преглътнах и погледнах към Майкъл и Сюзан.

– Бъдете нащрек. Ако е намислила нещо, то ще се случи сега, когато сме разделени.

Майкъл положи ръка на рамото й и каза:

– Бог ще бъде с теб, Хари.

Енергията загъделичка кожата ми и най-близкостоящите вампири се размърдаха смутено и отстъпиха няколко крачки встрани. Майкъл видя, че съм го забелязал, и ми се усмихна смутено.

– Внимавайте, господин Дрезден – каза Сюзан.

Присвих леко вежди, кимнах на Томас и Джъстин и започнах да се изкачвам по стълбите с бастуна в ръка. Евтината ми пелерина се развяваше зад мен, на очите ми залютя от капчиците пот, които сигурно бяха размазали грима ми. Не им обърнах внимание и се изправих пред Бианка, отвръщайки на погледа й.

Вампирите нямат души. Тя нямаше защо да се бои от погледа ми, но и нямаше необходимите умения, за да надникне в мен. Поне преди две години ги нямаше. Бианка срещна погледа ми спокойно; очите й бяха тъмни, красиви и бездънни.

Реших да се представя като смелчага и фокусирах погледа си върху върха на перфектното й чипо носле. Видях как гърдите й се повдигат и се спускат под пламъците, които я обгръщаха, и тя издаде тих, мъркащ звук на задоволство.

– О, Хари Дрезден. С нетърпение очаквах да те видя тази вечер. Все пак ти си доста привлекателен мъж. Но изглеждаш абсурдно.

– Благодаря – отвърнах аз. Никой, освен може би двамата качулати прислужници, които стояха в дъното на платформата, не можеше да ни чуе. – Как възнамеряваш да ме убиеш?

Бианка помълча замислено за миг. След това наведе официално глава, за пред тълпата, която се беше събрала в подножието на платформата.

– Спомняш ли си Паула, господин Дрезден? – попита тя.

Отговорих на поклона й, но доста по-сдържано, влагайки в него капчица оскърбление.

– Помня я. Красива беше. Учтива. Така и не се срещнахме отново.

– Да. Тя беше мъртва по-малко от час след като кракът ти стъпи в моя дом.

– Знаех си, че нещата ще се развият по този начин – отвърнах аз.

– Че може би ще я убиеш ли, имаш предвид?

– Не съм виновен, че си си изпуснала нервите и си я изяла, Бианка.

Тя се усмихна, разкривайки идеално белите си зъби.

– Напротив, вината е изцяло твоя, господин Дрезден. Ти дойде в дома ми. Докара ме до състояние, близко до безумието. Принуди ме да ти сътруднича под заплахата от унищожение. – Тя се наведе напред, позволявайки ми да надникна под огнената рокля. Отдолу беше гола. – Сега възнамерявам да ти върна услугата. Аз не съм от онези, които можеш просто да прегазиш и да подмяташ насам-натам, когато ти се прииска. Вече не. – Тя замълча за миг и продължи: – До известна степен съм ти благодарна, господин Дрезден. Ако не желаех толкова силно да те убия, никога нямаше да се сдобия с настоящата си сила и връзки. Никога нямаше да се издигна в Двора. – Бианка махна с ръка към тълпата вампири, към двора, към тъмнината. – До известна степен всичко това стана възможно благодарение на теб.

– Това е лъжа – отвърнах тихо аз. – Не съм те карал да принуждаваш Мавра да работи за теб. Не съм те карал да й нареждаш да измъчва онези нещастни призраци, да разбунва Небивалото и да изпраща обратно домашния демон на Кравос по петите на група невинни хора само за да се докопаш до мен.

Усмивката й стана още по-широка.

– Значи, според теб се е случило точно така? Ох, господин Дрезден. Очаква те доста неприятна изненада.

Гневът ме накара да я погледна в очите, даде ми силата да се опъна на привличането им. Нямаше никакво съмнение – през последните две години тя беше станала доста по-силна.

– Може ли просто да приключваме с това?

– Всяко нещо, което доставя удоволствие, се върши бавно – промърмори тя, но протегна ръка и дръпна тъмночервеното покривало, разкривайки предмета, който лежеше под него. – За теб, господин Дрезден. Моите най-искрени почитания.

Платът се плъзна встрани и разкри бял мраморен надгробен камък със златен пентаграм в средата. С големи печатни букви над него пишеше: ТУК ПОЧИВА ХАРИ ДРЕЗДЕН. Надписът под пентаграма гласеше: ТОЙ УМРЯ, ПОСТЪПВАЙКИ ПРАВИЛНО. Към надгробния камък беше прикрепен плик.

– Харесва ли ти? – измърка Бианка. – Върви заедно с парцел в „Грейсленд“, близо до скъпата малка Инес. Сигурна съм, че двамата ще има за какво да поговорите. Когато ви дойде времето, разбира се.

Отново вдигнах поглед към лицето й.

– Давай – казах аз. – Направи своя ход.

Тя се разсмя звучно и звукът се разнесе над тълпата.

– О, господин Дрезден – каза тя, снижавайки глас. – Наистина не разбираш, нали? Не мога просто така да те убия. Въпреки всичко, което ми причини. Но мога да се защитя. Мога да гледам отстрани, докато гостите ми се защитават. Мога да те гледам как умираш. А ако нещата се объркат сериозно и заедно с теб умрат и други – какво да се прави. Едва ли мога да бъда обвинявана за това.

– Томас – казах аз.

– И малката му курва. И рицарят, и твоята приятелка, репортерката. Остатъкът от вечерта ще ми донесе голяма наслада, Хари.

– Само приятелите ме наричат Хари – отвърнах аз. – Не и ти.

Тя се усмихна и рече:

– Отмъщението е като секса, господин Дрезден. Най-сладко е, когато то идва бавно и постепенно, докато настъпи кулминацията.

– Нали знаеш какво казват за отмъщението. Дано си приготвила още един надгробен камък, Бианка. За втория гроб.

Думите ми я жегнаха и тя замълча. След това махна с ръка на прислужниците си, за да вдигнат надгробния ми камък с облечените си в ръкавици ръце и да го отнесат отзад.

– Ще се погрижа да го доставят в „Грейсленд“, господин Дрезден. Преди да залезе слънцето, последната ти постеля ще бъде готова.

Тя царствено махна с ръка, давайки да се разбере, че е приключила с мен.

Наведох глава в студен, презрителен поклон.

– Ще видим.

Добър отговор, а? Обърнах се и заслизах по стълбите. Краката ми леко трепереха, а цялото ми тяло беше сковано.

– Хари – каза Майкъл, когато се приближих до него. – Какво се случи?

Предупредително вдигнах ръка и поклатих глава, опитвайки се да мисля. Капанът се затваряше около мен. Усещах го. Но ако успеех да разгадая плана на Бианка, да предусетя какво ме чака, може би щях да измисля начин да се измъкна.

Оставих Майкъл и останалите да следят за неприятности, докато усилено разсъждавах и се опитвах да вляза в главата на Бианка. Кръстницата ми се понесе напред и аз спрях за момент, за да погледна към платформата.

Бианка й подари малко черно ковчеже. Лий го отвори и по тялото й пробягаха тръпки, от които пламтящо червената й коса се раздвижи и заблестя. Кръстницата ми го затвори и каза:

– Ценен дар. За щастие, както повелява обичаят на моя народ, аз съм донесла за вас нещо също толкова ценно.

Лий кимна на прислужника си и той й подаде продълговата тъмна кутия. Тя я отвори, показа я за миг на Бианка, след което се обърна и я разкри пред целия Двор.

Аморакус. Мечът на Майкъл. Той лежеше в тъмната кутия и сияеше, отразявайки яркочервената светлина с чисти, сребристобели лъчи. Стоящият до мен Майкъл се вцепени и сподави вика си.

Из тълпата от вампири и всякакви създания се понесе шепот. Те също бяха разпознали меча. Лий го погледна с наслаждение, след което затвори кутията и я подаде на Бианка. Вампирката я положи напречно върху скута си и се усмихна – на мен и както ми се стори, на Майкъл.

– Достоен отговор на подаръка ми – каза Бианка. – Благодаря ви, лейди Лийнанший. Нека Мавра от Черния двор пристъпи напред.

Кръстницата ми се оттегли. От тъмнината изникна Мавра и се изкачи на платформата.

– Мавра, ти си най-достойният и почетен гост в дома ми. Надявам се, че намираш отношението към теб за дос-тойно и справедливо.

Мавра се поклони безмълвно на Бианка, сълзящите й очи проблеснаха и тя погледна към Майкъл.

– О, господи – прошепнах аз. – Мамка му.

– Прости му, Господи – каза Майкъл. – Хари? Какво искаше да кажеш?

Стиснах зъби и се огледах. Всички ме наблюдаваха: вампирите, господин Феро, всички. Те знаеха какво щеше да последна.

– Надгробният камък. Беше написано на надгробния камък.

Бианка гледаше как постепенно разбирам какво става и усмивката не слизаше от лицето й.

– Тогава те моля, Мавра, да приемеш тези дребни символи на моето благоразположение и заедно с тях надеждата ми, че отмъщението и благоденствието ще останат с теб и твоя род.

Тя й подаде кутията, в която лежеше мечът, и Мавра я прие. След това Бианка махна с ръка към стоящите отзад прислужници и те донесоха още един покрит вързоп.

Прислужниците отметнаха покривалото и отдолу се появи Лидия. Тъмната й разрошена коса беше подстригана в елегантна прическа; тя беше облечена в бузка с презрамки, завързващи се около врата, и черен ластичен клин, подчертаващ извивките на бедрата й и красотата на бледите й крака. Изцъклените й и замъглени очи се впериха в прожекторите и тя увисна безпомощно в ръцете на прислужниците.

– Мили боже – каза Сюзан. – Какво смятат да правят с това момиче?

Мавра се обърна към Лидия, като същевременно отваряше кутията.

– Превъзходно – изсъска тя с дрезгавия си глас и погледът й отново се плъзна към Майкъл. – Сега ще отворя подаръка си. Стоманата може и да позагуби блясъка си, но ще го преживея.

Майкъл рязко си пое дъх.

– Какво става? – избъбри Сюзан.

– Кръвта на невинните – изръмжа той. – Мечът е уязвим. Тя възнамерява да го лиши от силата му. Хари, не можем да го позволим.

Всички вампири около мен захвърлиха чашите си, съб-лякоха се и оголиха окървавените си зъби в хищнически усмивки. Мавра отвори кутията и извади Аморакус, а Бианка се разсмя. Когато вампирката го докосна, мечът като че ли иззвъня гневно, но Мавра само се усмихна презрително на острието и го вдигна във въздуха.

Томас се приближи до нас, избутвайки Джъстин зад гърба си, и извади меча си.

– Дрезден – изсъска той. – Дрезден, не правете глупости. Това е само един живот – животът на някакво си момиче и някакъв си меч, а от другата страна е нашият живот. Ако сега направите нещо, ще обречете всички ни на смърт.

– Хари? – попита ме Сюзан с треперещ глас.

Майкъл се обърна към мен и ме погледна с мрачно изражение на лицето.

– Вяра, Дрезден. Не всичко е загубено.

На мен всичко ми изглеждаше адски загубено. Не беше нужно да правя каквото и било. Не беше нужно дори да си помръдвам пръста. За да се измъкна жив оттук, беше достатъчно просто да остана на мястото си. Да не направя нищо. Достатъчно беше просто да стоя и да гледам как убиват момичето, което преди няколко дни беше дошло при мен, за да моли за защита. Достатъчно беше просто да не обръщам внимание на писъците й, докато Мавра я изкормваше. Достатъчно беше само да позволя на чудовищата да унищожат едно от основните оръжия срещу тях. Достатъчно беше само да оставя Майкъл да тръгне към смъртта си, да обявя, че Сюзан се ползва от защитата на старите закони на гостоприемството, и щях спокойно да си тръгна оттук.

Майкъл ми кимна, извади и двата си ножа и се обърна към платформата.

Затворих очи. Боже, прости ми за онова, което смятам да направя.

Сграбчих Майкъл за рамото, преди да е успял да направи и крачка напред. После извадих шпагата от бастуна, прехвърлих го в лявата ръка и с усилие на волята си накарах гравираните върху него руни да засияят със синкавобяла светлина.

Майкъл разтегна устни в свирепа усмивка и застана от дясната ми страна. Томас ме погледна и прошепна:

– Мъртви сме.

Но след това застана отляво до мен и кристалният му меч проблесна в ръката му. Внезапно вампирите започнаха да вият оглушително. Мавра се обърна към нас и в шепите й отново започна да се събира тъмнина. Бианка се изправи бавно и тъмните й очи проблеснаха триумфиращо. Застаналата встрани Лий се намръщи, положи ръка върху лакътя на господин Феро и леко отстъпи назад.

Мавра изсъска и вдигна високо Аморакус.

– Хари? – обади се Сюзан и докосна рамото ми с треперещата си ръка. – Какво ще правим сега?

– Стой зад мен, Сюзан. – Стиснах зъби. – Предполагам, че ще постъпя правилно.

Дори това да ме убие, помислих си. Заедно с всички вас.