Смъртоносна опасност

Глава 22

Всички спешни отделения по света си приличат. Боядисани са в едни и същи убити, притъпени тонове и стаите са със заоблени ъгли, което би трябвало да действа успокояващо, но не се получава. Освен това всичките миришат еднакво: една четвърт антисептици, една четвърт хладно безразличие, една четвърт безпокойство и една четвърт неприкрит страх.

Чарити веднага беше отведена на количка, придружавана от Майкъл. При разпределянето на болните аз се оказах начело на опашката. Искаше ми се да се извиня на петгодишното момиче, което придържаше счупената си ръка. Съжалявам, скъпа. Травмите на главата са преди счупените крайници.

Лекарката, която ме прегледа, носеше табелка с името Симънс. Тя беше едра жена с решителен вид, а прошарената й коса контрастираше рязко на тъмната й кожа. Седна на стола пред мен и се наведе напред, притискайки длани към главата ми. Ръцете й бяха големи, топли, силни. Затворих очи.

– Как се чувствате? – попита тя, когато малко по-късно се отдръпна и посегна към превързочните материали, лежащи на съседната маса.

– Сякаш някакъв суперзлодей ме е запратил върху стена.

Тя тихо се изкиска.

– Бъдете по-точен. Чувствате ли болка? Замайване? Гадене?

– Да, не и малко.

– Ударихте ли си главата?

– Да.

Почувствах как тя започна да бърше челото ми с мокра кърпа, почиствайки мръсотията и засъхналата кръв, макар дъждът да бе успял да измие по-голямата част.

– Ммм. Така. Тук има малко кръв. Сигурен ли сте, че е вашата?

Отворих очи и примигнах изненадано.

– Моята? А чия да е?

Лекарката повдигна вежди и очите й проблеснаха иззад очилата.

– Вие ми кажете, господин... – Тя надникна в дневника си. – Дрезден. – Намръщи се и ме погледна. – Хари Дрезден? Магьосникът?

Примигнах. Въпреки че съм единственият магьосник в телефонния указател, не съм чак толкова прочут. По-скоро съм печално известен. Хората не разпознават веднага името ми.

– Да, това съм аз.

Тя се намръщи.

– Разбирам. Чувала съм за вас.

– Хубави неща?

– Не съвсем. – Тя въздъхна. – Тук не виждам никакви рани. Не обичам шегите, господин Дрезден. Навън чакат хора с истински проблеми.

Зяпнах изненадано.

– Няма рана?

Много добре помнех как от челото ми бликаше кръв и пълнеше очите и устата ми. Дори все още усещах вкуса й. Как е могла да изчезне?

Тогава се сетих за отговора и потреперих. Кръстницата ми.

– Няма рана – каза лекарката. – Има белег от порязване, което може да се е случило преди няколко месеца.

– Невъзможно – казах аз повече на себе си, отколкото на нея. – Това не може да бъде.

Тя светна с фенерче първо в едното ми око, после в другото. Потрепнах. Погледна в тях (чисто професионално, без близостта, която съпровождаше взирането в душата) и поклати глава.

– Ако имате сътресение на мозъка, то аз съм Уинона Райдър. Ставайте от леглото и се махайте оттук. Не забравяйте да минете през касата на излизане. – После пъхна една мокра кърпичка в шепата ми. – Ще ви оставя сам да се почистите, господин Дрезден. Имам много работа.

– Но...

– В спешното отделение се ходи само ако е абсолютно наложително.

– Но аз не съм...

Доктор Симънс дори не ме изслуша докрай. Тя ми обърна гръб и отиде при следващата си пациентка – малкото момиче със счупената ръка.

Станах и се завлякох до тоалетната. Лицето ми беше омазано с тънък пласт засъхнала кръв. Тя се беше утаила най-вече в линиите на бръчките и ме правеше да изглеждам по-възрастен. Потреперих и започнах да чистя лицето си, опитвайки се да успокоя треперещите си ръце.

Бях уплашен. Ужасно уплашен. Щях да бъда много по-щастлив, ако се беше наложило да ме шият и да ми дават болкоуспокоителни. Избърсах кръвта и се взрях в челото си. Забелязах тънка розова черта, която започваше на около три сантиметра под косата ми и продължаваше под ъгъл настрани. Изглеждаше съвсем крехка и когато случайно я докоснах с кърпичката, ме заболя толкова много, че едва не изкрещях. Но раната се беше затворила, зараснала.

Магия. Магията на кръстницата ми. Онази целувка по челото беше затворила раната.

Ако си мислите, че би трябвало да се радвам на това изцеление, значи, не осъзнавате последствията. Прилагането на магия директно върху човешкото тяло е трудна работа. Много трудна. Призоваването на сили, като създаването на моя щит например, или управляването на природните стихии, като огъня и вятъра, е нищо работа в сравнение със сложността и количеството сила, което е необходимо за промяната на цвета на косата – или за привличането на клетките от двете страни на една рана с цел затварянето й.

Изцеляването на раната представляваше предупреждение. Сега вече кръстницата ми имаше власт над мен не само в Небивалото, но и в нашия свят. Бях сключил сделка с една от феите и не я бях изпълнил. Това й даваше власт над мен, която тя беше демонстрирала, като ми бе направила изцеляващо заклинание така, че аз дори не го бях усетил.

Точно тази част ме плашеше най-много. Винаги съм знаел, че Лий е по-силна от мен – тя бе създание с хилядолетен опит и познания; за нея магията беше нещо толкова естествено, колкото дишането за мен. Но все пак докато се придържах към реалния свят, тя нямаше никакви преимущества. Нашият свят беше чужд за нея, също както нейният за мен. На моя страна беше предимството на собствения терен.

Като ключовата дума тук е „беше“. Беше.

По дяволите.

Предадох се и позволих на ръцете ми да се разтреперят, докато бършех лицето си. Имах много добра причина да се страхувам. Освен това дрехите ми бяха подгизнали от дъжда и умирах от студ. Избърсах кръвта и застанах пред сешоара за ръце. Наложи се да натисна бутона десетина пъти, преди да заработи.

Тъкмо завъртях накрайника нагоре, за да насоча топлия въздух към ризата ми, когато в тоалетната влезе Столингс, сам, без Рудолф – чак да не повярваш. Изглеждаше така, сякаш не беше затварял очи от последния път, когато го бях видял. Костюмът му беше намачкан, прошарената му коса беше посивяла още повече, а мустаците му имаха почти същия цвят като торбичките под очите му. Той отиде до умивалника и без да ме поглежда, се плисна няколко пъти по лицето.

– Дрезден – каза той. – Чухме, че си в болницата.

– Здрасти, Джон. Как е Мърфи?

– Спи. Тъкмо я докарахме тук.

Примигнах изненадано.

– Господи, нима вече се е съмнало?

– Преди около двайсетина минути. – Той застана пред съседния сешоар, който заработи при първото натискане на копчето. – Тя още спи. Докторите спорят дали е изпаднала в някакъв вид кома, или се е натъпкала с лекарства.

– Ще им кажеш ли какво се случи? – попитах аз.

Той изсумтя.

– Да бе. Ще им кажа, че един магьосник й направил заклинание и е заспала. – Той ме погледна. – Между другото, тя кога ще се събуди?

Поклатих глава.

– Заклинанието ми няма да я държи дълго. Може би още два дни, най-много. Всеки път когато слънцето изгрее, то ще отслабва.

– И какво ще стане после?

– Ще започне да крещи. Освен ако не намеря създанието, което й причини това, и не открия начин да се преборя с онова, което е успяло да направи.

– Затова ти трябва тетрадката на Кравос – отбеляза Столингс.

Кимнах.

– Да.

Той бръкна в джоба си и извади тетрадката – малък по размери, но доста обемен дневник, подвързан с тъмна кожа. Беше запечатан в найлонова торбичка. Посегнах към него, но Столингс го дръпна настрани.

– Дрезден, ако докоснеш това нещо, ако го отвориш, навсякъде ще оставиш отпечатъците си. Епителни клетки. Всякакви такива неща. Освен ако то не изчезне след това.

Погледнах го намръщено.

– Че какво толкова? Кравос е мъртъв, нали? Дявол да го вземе, нали го хванахме на местопрестъплението с труп и оръжието на убийството. В тетрадката няма нищо, което да го оневини, нали?

Той се начумери.

– Ако беше само процесът му, нямаше да има никакъв проблем.

– Какво искаш да кажеш?

Столингс поклати глава.

– Това са наши, вътрешни глупости. Не мога да говоря за това. Но ако вземеш тази тетрадка, Дрезден, тя трябва да изчезне.

– Добре – отвърнах аз и посегнах към нея. – Смятай, че я няма.

Той отново я дръпна настрани.

– Сериозно ти говоря. Обещай ми.

Тихата настойчивост в думите му ме трогна.

– Добре – казах аз. – Обещавам.

Столингс погледна към тетрадката, след което я пъхна в ръката ми.

– Да върви по дяволите – каза той. – Щом можеш да помогнеш на Мърфи, тогава действай.

– Джон. Хей, човече, ако не смятах, че няма да се справя без нея... Какво става тук?

– Вътрешни разследвания – отвърна Столингс.

– Ровят из Специалния отдел? Пак ли? Нямат ли си друга работа? Какво ги е подпалило този път?

– Нищо – излъга Столингс.

После ми обърна гръб и тръгна към вратата.

– Джон – обадих се аз. – Какво криеш от мен?

Той се спря при вратата и се намръщи.

– Интересуват се от случая Кравос. Само това мога да ти кажа. През следващите няколко дни ще се разчуе. Веднага ще разбереш.

– Чакай малко – прекъснах го аз. – Да не се е случило нещо с Кравос?

– Трябва да вървя, Хари. Успех.

– Чакай, Столингс...

Той излезе през вратата. Изругах и тръгнах след него, но той вече беше изчезнал. Стоях в коридора и треперех като мокро кученце.

По дяволите. Ченгетата винаги се държат един за друг, като някакъв специален вид братство. Те могат да работят с теб, но ако не си ченге, ще намерят милион начини да ти намекнат, че си външен – един от тези начини беше да не те посвещават в тайните на отдела. Какво ли се беше случило с Кравос? Очевидно беше нещо сериозно. По дяволите, може би Кошмара си беше отмъстил и на него, след като, така или иначе, се мотаеше наоколо. Ако се беше случило точно това, Кравос си го беше заслужил.

Останах още минутка в коридора, обмисляйки следващата ми стъпка. Нямах никакви пари в себе си, нито кола, нито имах някаква идея как да се сдобия с тях.

Нуждаех се от Майкъл.

Попитах за пътя и се отправих към родилното отделение. Избрах заобиколния път, като се стараех да стоя далеч от всичко, което изглеждаше скъпо или сложно устроено. Последното нещо, което ми трябваше, беше да взривя изкуствените дробове на някой дядка.

Намерих Майкъл да стои в коридора. Косата му беше изсъхнала и изглеждаше къдрава и рошава. В нея като че ли се забелязваха повече бели косми от обичайното. Брадата му изглеждаше сплъстена и неподдържана. Очите му бяха хлътнали. Ботушите и дънките му бяха изцапани с кал до коленете. Черната ножница на Аморакус се поклащаше празна на рамото му.

Майкъл беше застанал пред голям панорамен прозорец, от другата страна на който се виждаха няколко редици легълца с мънички човечета, а няколко инфрачервени печки се грижеха да не им е студено. Застанах безшумно до него и известно време гледах бебетата. Една сестра ни погледна веднъж, после още веднъж, този път по-внимателно, след което бързо излезе от стаята.

– Аха – казах аз. – Сестрата ни позна. Досега не се бях замислял, че сме се върнали в „Кук Каунти“. Не можах да позная мястото, като не се виждат никакви пожари.

– Лекарят на Чарити е тук.

– Аха – повторих аз. – Така. Кой от всичките е най-новият член на семейство Карпентър?

Майкъл мълчеше. Нещо ме прободе под лъжичката и аз го стрелнах с поглед.

– Майкъл?

Когато заговори, гласът му беше изморен, без капка чувство.

– Раждането имаше усложнения. Тя беше измръзнала и сигурно се е отровила с нещо. Водите й изтекоха още в гробището. Предполагам, че това се е отразило на бебето.

Слушах го мълчаливо и се чувствах все по-зле.

– Наложи се да й направят цезарово сечение. Но... според тях това ще има последствия. Мислят, че е получила удар в корема. Не знаят дали отново ще може да има деца.

– Бебето?

Мълчание.

– Майкъл?

Той погледна към легълцата и отвърна:

– Лекарите казаха, че ако преживее следващите трийсет и шест часа, може да има някакъв шанс. Но той отслабва. Правят всичко по силите си. – Очите му се напълниха със сълзи, които се затъркаляха по бузите му. – Имало е усложнения. Усложнения.

Опитах се да намеря подходящите думи, но не успях. По дяволите. Разстроеният ми и без това стомах се сви от чувство на безсилие. Това не трябваше да се случва. Положих ръка на рамото на Майкъл и го стиснах здраво. Просто исках да му покажа, че съм до него. И ще го подкрепям във всичко.

Той си пое дълбоко дъх.

– Лекарят мисли, че съм я бил. От това са й синините. Не каза нищо, но...

– Това е абсурдно – веднага отвърнах аз. – Звезди и камъни, Майкъл, това е най-глупавото нещо, което съм чувал.

– Все едно съм го направил аз, Хари. – Произнасяше думите горчиво, с усилие. Погледна към лекото си отражение в прозореца. – Ако не се бях замесил в това, този демон нямаше да тръгне след нея. – Майкъл сви юмруци и аз чух как кокалчетата на пръстите му изпукаха. – Трябваше да тръгне след мен.

– Прав си – казах аз. – По дяволите, Майкъл, много си прав.

Той ме стрелна с поглед.

– Какво имаш предвид?

Потрих ръце, опитвайки се да подредя мислите, които проблясваха в съзнанието ми като неонови реклами.

– Това нещо, което преследваме, е демон, нали? Приз-рак на демон.

Един санитар, който мина покрай нас, бутайки количка, ме изгледа странно. Усмихнах му се доста налудничаво. Той бързо се отдалечи.

– Да – каза Майкъл.

– Демоните са труден противник, Майкъл. Те са опасни и много страшни, но в много отношения са доста неориентирани.

– В какъв смисъл?

– Те просто не са наясно с нас, хората. Разбират неща като похот и алчност, и желанието за власт, но просто не могат да проумеят жертвоготовността и любовта. Те са чужди за повечето от тях – просто нямат смисъл.

– Не разбирам накъде биеш.

– Спомняш ли си, когато ти казах, че най-страшното, което може да ти причини, е да се докопа до семейс-твото ти?

Лицето му помръкна, но той кимна.

– Знам го, защото съм човек. Знам какво е да обичаш някой друг освен себе си. Демоните не го знаят – особено онзи тип демони главорези, които сключват сделки с незначителни чародеи като Кравос. Дори да е научил, че според мен най-добрият начин да се справи с теб е чрез някой твой близък, един демон едва ли би разбрал защо.

– Значи, според теб този демон няма причина да прес-ледва жена ми и детето.

– Казвам, че в това няма смисъл. Ако става въпрос само за призрака на демон, който преследва хората, които са го убили, то той би трябвало просто да ни убие и цялата история да приключи. Според мен никога не би му хрумнало да се насочи към някой, когото обичаме – дори да е научил всичко, което знам за теб. Значи, си имаме работа с нещо друго.

Очите на Майкъл леко се разшириха.

– Кошмара е просто нечие оръдие – каза той. – Някой го използва срещу нас.

– Някой, който може да направи онези изтезаващи прок-лятия с бодливата тел – добавих аз. – А ние преследваме инструмента, вместо да се съсредоточим върху ръката, която го направлява.

– Кръв господня! – изруга Майкъл. Това беше втората по сила ругатня, която използваше. – Кой ли би могъл да е?

Поклатих глава.

– Не знам. Някой, който познава и двама ни, предполагам. Колко такива врагове познаваме?

Той избърса очите си с ръкав и ме погледна напрегнато.

– Не съм сигурен. Аз съм настроил срещу себе си почти всяко същество в страната.

– И аз така – потвърдих мрачно. – Дори някои от останалите магьосници не биха имали нищо против да ме видят как се търкалям надолу по стъпалата. Но нещо друго ме притеснява повече от това, че не познаваме самоличността на нашия нападател.

– И какво е то?

– Защо още не ни е убил.

– Първо иска да ни накара да страдаме. Отмъщение. – Майкъл сбърчи вежди. – Възможно ли е кръстницата ти да стои зад всичко това?

Поклатих глава.

– Не мисля. Тя е фея. Обикновено те не са толкова методични и организирани. И не са толкова нетърпеливи. Тази твар излиза всяка нощ, сякаш просто не може да чака повече.

Майкъл ме изгледа продължително, след което каза:

– Хари, знаеш, че не смятам за редно да съдя хората.

– Долавям обаче едно „но“.

Той кимна.

– Но как така успя да се замесиш с тази фея? Тя е лоша, Хари. Повечето от тях са ни просто чужди, но тази е... зла. Обича да причинява болка.

– Да – отвърнах аз. – Но не съм я избирал аз.

– А кой?

Свих рамене.

– Майка ми, мисля. Тя притежаваше силата. Баща ми не беше магьосник. Не общуваше с техния свят.

– Не разбирам защо е трябвало да причини това на детето си.

Усетих как нещо в мен се скъса и очите ми се напълниха със сълзи. Намръщих се. Това бяха сълзите на дете, породени от детската обида.

– Не знам – отвърнах аз. – Знам само, че се е била забъркала с някакви лоши хора. Лоши създания. Каквито и да са там. Може би Лий е била една от съюзниците й.

– Лий. Това е съкращение от Лийнанший, нали?

– Да. Не знам какво е истинското й име. Тя взема кръвта на смъртните и в замяна им дава вдъхновение. Така получава голяма част от силата си.

Майкъл кимна.

– Чувал съм за нея. Тази сделка, която сте сключили. Каква е тя?

Поклатих глава.

– Не е важно.

Нещо във физиономията на Майкъл се промени, изражението му се втвърди, стана по-решително.

– За мен е важно, Хари. Кажи ми.

Известно време мълчах, гледайки бебетата, след което заговорих:

– Бях още дете. Между мен и стария ми наставник Джъстин избухна конфликт. Той изпрати демон да ме убие и ми се наложи да бягам. Сключих сделка с Лий. Тя ми даде достатъчно сила, за да победя Джъстин, в замяна на моята служба. Моята вярност.

– И ти я измами.

– В общи линии, да. – Поклатих глава. – Досега не ми беше досаждала с това, а и аз се стараех да стоя по-далеч от нея. Тя не обича да се намесва в хорските дела.

Майкъл посегна към празната ножница на Аморакус.

– И въпреки това взе меча.

Потрепнах.

– Да. Предполагам, че вината за това е моя. Ако не се бях опитал да го използвам, за да се измъкна от сделката...

– Нямаше как да знаеш – обади се той.

– А трябваше да се досетя – отвърнах аз. – Не е чак толкова трудно.

Майкъл сви рамене, макар лицето му да не показваше такова безразличие като жеста.

– Станалото – станало. Но не знам каква помощ бих могъл да ти окажа без меча.

– Ще си го върнем – казах аз. – Лий няма да изтрае, тя обича да прави сделки. Ще намерим начин да го вземем от нея.

– Но трябва да действаме бързо. – Майкъл поклати мрачно глава. – Мечът няма да остане вечно в нея. Бог няма да го позволи. Ала това може да означава, че времето ми като негов притежател е изтекло.

– Какво искаш да кажеш? – попитах аз.

– Може би това е знак. Може би вече не съм достоен да Му служа по този начин. Или просто това бреме е прехвърлено на нечии други плещи. – Той се намръщи и погледна през стъклото към бебетата. – Семейството ми, Хари. Може би е време да стана пълноценен баща.

О, страхотно. Само това ми трябваше – криза на вярата и отказ от кариерата на Юмрук на Бога. Нуждаех се от Майкъл. Някой трябваше да ми пази гърба, някой, който беше свикнал да си има работа със свръхестественото. С меча или без него, той беше стабилен човек и вярата му притежаваше собствена сила. Той би могъл да е решаващата съставка, от която зависеше дали да ме убият, или да победя врага.

Освен това имаше кола.

– Да вървим. Времето изтича.

Той се намръщи.

– Не мога. Тук имат нужда от мен.

– Виж какво, Майкъл. Имаш ли вкъщи човек при децата?

– Да. Снощи се обадих на сестрата на Чарити. Тя отиде при тях. Отец Фортхил се прибра да поспи и после ще се върне.

– Можеш ли да направиш още нещо за Чарити, докато си тук?

Той поклати глава.

– Само да се моля. Тя сега си почива. И майка й пътува насам.

– Добре тогава. Чака ни работа.

– Нима очакваш от мен отново да ги изоставя?

– Не, не да ги изоставиш. Но трябва да намерим онзи, който стои зад Кошмара, и да се разправим с него.

– Но, Хари, какво ще направим? Ще убием някого?

– Ако се наложи. По дяволите, Майкъл, те може да са убили сина ти.

Лицето му се вкамени и аз разбрах, че съм попаднал в целта, че той ще ме последва и в Ада, за да накаже онзи, който е наранил жена му и детето. Бях уцелил болното му място – и се ненавиждах заради това. Браво, Хари. Дърпай душевните струни на хората като шибан кукловод.

Показах му тетрадката.

– Мисля, че можем да намерим името на Кошмара. Готов съм да се обзаложа на всичко, че Кравос го е записал в своята книга на сенките. Ако съм прав, мога да го използвам, за да се свържа с Кошмара и да проследя каишката му до онзи, който я държи в другия край.

Майкъл отново погледна през стъклото към децата, които лежаха в стаята.

– Искам да ме откараш у дома. В лабораторията ми ще успея да разбера какво става, преди нещата съвсем да излязат от контрол. След това ще отидем да се разправим с него.

Той не каза нищо.

– Майкъл.

– Добре – каза тихо той. – Да вървим.