Глава 20


Никога не бих предположил, че в предградията на Чикаго човек може да намери спокоен и уютен жилищен квартал. Майкъл беше успял да открие такова мес-тенце, недалеч от Ригли Фийлд. Стари дървета ограждаха величествено улицата от двете й страни. Къщите представляваха предимно сгради от викторианската епоха, които бяха ремонтирани, след като нестабилната икономика и усилената експлоатация ги бяха превърнали в съборетини, готови да пламнат и при най-малката искра. Домът на Майкъл приличаше на джинджифилов сладкиш. Декорирана фасада, елегантно боядисана във виненочервено и слонова кост – както и неизбежната бяла ограда около предния двор. Лампата на верандата хвърляше кръг от бяла светлина върху предната морава, почти до границите на имота.

Спрях костенурката до тротоара пред къщата, минах през двукрилата порта, изкачих се по стъпалата до входната врата и почуках с чукалото. Пресметнах, че на Майкъл ще му е нужна поне минутка, за да се измъкне от леглото и да слезе по стълбите, но вместо това веднага чух трополене, две крачки и завесите на прозореца до входа се размърдаха. Миг по-късно вратата се отвори и на прага застана Майкъл, който примигваше сънено. Беше облечен в дънки и тениска с надпис ЙОАН 3:16 на гърдите. Беше гушнал с мускулестата си ръка едно от момиченцата си, което още не бях виждал – то беше на около годинка, със златиста къдрава коса и спеше, притиснало бузка до гърдите на баща си.

– Хари – каза Майкъл и очите му се разшириха. – Милостиви боже, какво ти се е случило?

– Нощта се оказа дълга – отвърнах аз. – Минавал ли съм вече оттук?

Майкъл ме погледна втренчено.

– Не съм сигурен какво искаш да кажеш, Хари.

– Добре. Значи, не съм. Майкъл, трябва веднага да събудиш семейството си. Може би всички са в опасност.

Той отново примигна.

– Хари, вече е късно. Какво, за бога...

– Просто ме изслушай.

И аз му разказах набързо какво бях научил за Кошмара и как той се докопва до жертвите си.

Майкъл ме гледаше мълчаливо. После каза:

– Да видим дали съм разбрал правилно. Призракът на демона, който убих преди два месеца, върлува из Чикаго, влиза в сънищата на хората и изяжда съзнанията им отвътре.

– Да – отвърнах аз.

– И след като е отхапал част от теб, той си е създал тяло, което прилича на теб, и ти смяташ, че е тръгнал насам.

– Да – казах аз. – Точно така.

Майкъл сви устни за миг.

– Тогава аз как да съм сигурен, че ти не си Кошмара, който се опитва да ме накара да го поканя вътре?

Отворих уста. После я затворих. След това казах:

– И в двата случая е по-добре да остана навън. Чарити сигурно ще ми издраска очите заради това, че съм се появил тук в този късен час.

Майкъл кимна.

– Влизай, Хари. Изчакай да оставя детето в леглото.

Влязох в малкото фоайе с излъскан дървен паркет. Майкъл кимна към всекидневната, която се намираше вдясно, и каза:

– Сядай. След секунда съм тук.

– Майкъл – казах аз, – трябва веднага да събудиш семейството си.

– Ти ми каза, че тази твар сега има материално тяло, нали?

– Поне преди няколко минути беше така.

– В такъв случай не се намира в Небивалото. Тя е тук, в Чикаго. Оттук няма как да влезе в сънищата на хората.

– И аз така смятам, но...

– И тя преследва хората, които са били край нея по време на смъртта й. Значи, ще дойде за мен.

Подъвках устната си за миг и казах:

– В нея има и част от мен.

Майкъл ме погледна намръщено.

– Ако търсех начин да се добера до теб, Майкъл – продължих аз, – нямаше да започна точно от теб.

Той погледна към детето, което държеше в ръцете си. Лицето му се напрегна и той рече с изключително мек глас:

– Сядай, Хари. След секунда съм при теб.

– Но той може...

– Ще се погрижа за това – отвърна той със същия нежен глас.

Това ме плашеше. Седнах. Майкъл се обърна и стараейки се да се движи безшумно, започна да се изкачва по стълбището.

Седнах в удобното голямо люлеещо се кресло. На масичката от лявата ми страна бяха оставени кърпа и полупразна бутилка. Майкъл сигурно беше приспал с люшкане детето.

До бутилката имаше бележка. Наведох се напред, взех я и прочетох:

„Майкъл, не исках да ви будя. На малкия му се прииска пица и сладолед. Ще се върна след десетина минути – сигурно преди да си се събудил и да си прочел бележката. Целувки, Чарити.“

Изправих се и тръгнах към стълбището. Майкъл се появи на горната площадка с пребледняло лице.

– Чарити – каза той. – Изчезнала е.

Подадох му бележката.

– Отишла е до магазина за пица и сладолед. Капризи на бременността най-вероятно.

Майкъл се спусна по стълбите и прелетя покрай мен. Когато стигна до гардеробчето във фоайето, той измъкна отвътре едно дънково яке „Ливайс“ и прибрания в черната си ножница Аморакус.

– Какво чакаш, Хари? Да идем да я намерим.

– Но децата ти...

Майкъл завъртя очи, пристъпи към вратата и я отвори, без да сваля поглед от мен. На прага стоеше отец Фортхил с разрошена от вятъра оредяла коса, а очите му проблясваха изненадано иззад очилата с телени рамки.

– О, Майкъл. Нямах намерение да се отбивам толкова късно, но когато се прибирах от дома на госпожа Хамиш, колата ми закъса на няколко пресечки от тук и си помислих, че мога да взема назаем... – Той замълча, отмести поглед от Майкъл към мен, след което отново го погледна. – Пак имаш нужда от бавачка, нали?

Майкъл навлече якето и преметна колана на ножницата през рамото си.

– Вече са заспали. Нали не възразявате?

Отец Фортхил прекрачи прага.

– Никога. – После прекръсти и двама ни и промърмори: – Бог да ви пази.

Излязохме от къщата и се запътихме към пикапа на Майкъл.

– Видя ли, Хари?

Намръщих се.

– Един от плюсовете на предградията.

* * *

Шофираше Майкъл. Големият бял пикап се носеше с ръмжене по тесните местни улички към бакалията на ъгъла на улица „Байрън“, която се намираше не много далеч от прочутото гробище „Грейсленд“. От надвисналите облаци се разнесе гръм и върху града се изсипа проливен дъжд, който придаваше на уличните лампи златисти ореоли, а върху мокрите улици заблестяха призрачни отражения.

– По това време на нощта – рече Майкъл – работи единствено „Уолшъм“. Сигурно е отишла там.

Отново прогърмя, сякаш в потвърждение на думите му. Забарабаних с пръсти по обгорелия ми жезъл и за всеки случай проверих дали ремъкът на стрелящата пръчка е завързан добре за китката ми.

– Ето го и минивана й – каза Майкъл.

Той сви в паркинга на бакалията и паркира до един бял шевролет събърбан. Дори не си прави труда да вземе ключовете – направо грабна Аморакус и се затича с присвити очи и стиснати зъби към входа на магазина, като в движение разхлабваше оръжието в ножницата му. Само след няколко крачки мократа му коса залепна за главата, а подгизналото му яке придоби тъмносин цвят. Тръгнах след него, мислейки си, че старата ми брезентова шуба щеше да е много по-подходяща за това време, отколкото кожения шлифер, който сигурно щеше да пострада от пороя.

Майкъл блъсна вратата с длан и тя се отвори, придружавана от звънтенето на мънички камбанки. Той влетя в магазина и бързо огледа стелажите и касовите апарати. После се провикна:

– Чарити! Къде си?

Две касиерки тийнейджърки го изгледаха стреснато, а една възрастна жена, която внимателно разглеждаше бурканчетата с витамини, се обърна и го зяпна. Въздъхнах и кимнах на стоящата по-близо касиерка, едно твърде слабо и твърде изрусено момиче, което изглеждаше така, сякаш с нетърпение очаква почивката, за да запали цигара.

– Ъъъ, здравейте – казах аз. – Да сте ме виждали да влизам тук преди малко?

– Или бременна жена – додаде Майкъл. – Горе-долу толкова висока.

Той посочи с ръка някъде до средата на ухото си.

Касиерката се спогледа с колежката си.

– Вас ли, господине?

Кимнах.

– Един друг мъж, който изглежда точно като мен. Висок, слаб, облечен с черен шлифер като мен, но отдолу носи черни дрехи.

Момичето облиза устните си и ни изгледа пресметливо.

– Може и да съм – отвърна тя. – И какво ще спечеля от това?

Майкъл пристъпи напред и изръмжа глухо. Хванах го за рамото и го дръпнах назад.

– Хей, хей, Майкъл – извиках му. – По-спокойно, човече.

– Няма време да се успокоявам – промърмори той. – Ти разпитвай. Аз ще огледам. – Майкъл се обърна и закрачи бързо към вътрешността на магазина, стиснал неб-режно ножницата на меча с лявата ръка, а дръжката му – с дясната. – Чарити!

Промърморих под носа си нещо не особено прилично и отново се обърнах към касиерката. Бръкнах в джоба си за портфейла и успях да открия три нещастни омачкани банкноти. Подадох ги на момичето и казах:

– Та така, злият ми близнак или бременна жена. Да си ги виждала?

Момичето погледна първо банкнотите, после мен и завъртя очи. След това се облегна върху касата и измъкна парите от ръцете ми.

– Да – отвърна тя. – Преди пет минути тя тръгна покрай рафтовете към отделението за замразени продукти.

– Така ли? – попитах аз. – И после какво стана?

Тя се усмихна.

– Какво, да не би брат ти да е избягал с жена ти? Ще го дават ли утре в шоуто на Лари Фаулър?

Погледнах я с присвити очи.

– Сложно е за обясняване – отвърнах аз. – Какво друго видя?

Момичето сви рамене.

– Тя плати няколко неща и отиде до онзи миниван ей там. Той не искаше да запали. Видях теб – или онзи, който прилича на теб – да отива при нея и да й казва нещо. Тя изглеждаше доста ядосана, но тръгна заедно с него. Не видях какво стана по-нататък.

Стомахът ми се сви.

– Тръгна с него? Накъде? – попитах аз.

Касиерката сви рамене.

– Виж какво, господине, тя просто се съгласи да я откара. Не се е борила или нещо такова.

– Накъде! – изревах аз.

Касиерката примигна и отегчената й физиономия за миг се промени. Тя посочи към улицата, която водеше до „Грейсленд“.

– Майкъл! – извиках аз. – Да вървим!

След това се обърнах и изтичах на улицата, към тъмнината и дъжда. Спрях се за миг до вана на Чарити и ударих по капака на двигателя. Той се отвори без съпротива, разкривайки бъркотия от скъсани кабели, нарязани ремъци и счупени парчета метал. Потрепнах и закрих очите си от дъжда, за да огледам улицата, която водеше към гробището.

В далечината успях да съзра две неясни фигури – едната имаше дълга коса и се поклащаше тромаво. Другата беше по-висока, по-слаба и водеше първата към гробището, като я държеше за косата.

Те се изгубиха в сенките на каменната стена, която обграждаше „Грейсленд“. Преглътнах звучно и се огледах.

– Майкъл! – извиках отново.

Надникнах през прозорците на бакалията, но той не се виждаше никъде.

– По дяволите! – казах аз и изритах силно предната броня на вана.

Не бях в състояние да се изправя сам срещу Кошмара. Той беше пълен с откраднатата от мен сила. Страхът беше на негова страна. И държеше съпругата на приятеля ми и нероденото му дете за заложници.

А това, което имах аз, беше адско главоболие, недостатъчно време и пристъпи на панически страх. Пред най-голямото гробище на Чикаго, в тъмна и дъждовна нощ, когато границата между нашия свят и света на духовете пропуска като сито. Щеше да е пълно с призраци и всякакви пъплещи създания, а аз щях да съм сам.

– Че как – промърморих. – Това се подразбира.

И се затичах към мрака, в който бях видял да изчезват Кошмара и Чарити.


Загрузка...