Смъртоносна опасност

Глава 31

Тъмнината ме погълна и ме задържа в себе си за дълго време. Там, където се носех, нямаше нищо освен мрак, освен безкрайна нощ. Не ми беше студено. Не ми беше топло. Не чувствах нищо. Нямах нито мисли, нито сънища, нищо.

Беше твърде хубаво, за да продължи дълго.

Първо се върна болката от изгарянията. Раните от изгаряния са най-ужасните. Дясната ми ръка и рамото бяха обгорени и упоритото тъпо пулсиране в тях най-сетне ме изкара от покоя. Към това се прибавиха всички останали драскотини, синини и рани. Чувствах се като сбирщина от най-различни оплаквания и неизправности. Навсякъде ме болеше.

После от мъглата изскочи паметта ми. Започнах да си спомням какво се беше случило. Кошмара. Балът на вампирите. Младежите, които бяха примамени на него.

И огънят.

О, господи! Какво направих?

Спомних си как пожарът се извиси в стени от плътни пламъци, как протегна алчните си ръце към вампирите и ги придърпа обратно към огнената стихия, която беше погълнала плета и дърветата.

Звезди и камъни! Децата бяха съвсем беззащитни пред това. Пред огъня и пушека, от който бях успял да се измъкна само благодарение на помощта на една фея магьосница. Не спирах да мисля за това. Дори не бях обмислил последиците от освобождаването на силата ми.

Отворих очи. Лежах на леглото в стаята ми. Станах и се завлякох до банята. Сигурно междувременно някой ме беше нахранил със супа, защото, когато започнах да повръщам, изхвърлих и остатъци от нея.

Бях ги убил. Бях убил онези деца. Моята магия, която беше енергия на съзиданието и живота, се бе нахвърлила върху тях и ги беше изпепелила.

Не спрях да повръщам, докато стомахът не ме заболя от напъните. Колкото и да се опитвах, не можех да прогоня образите от главата си. Горящите деца. Горящата Джъстин. Магията определя човека. Тя избликва от дълбините на съществото му. Не можете да постигнете нищо с магия, която не извира от душата ви.

А аз бях изгорил всички онези младежи живи.

Моята сила. Моят избор. Моята вина.

Проплаках.

Дойдох на себе си едва когато Майкъл влезе в банята. Намери ме да лежа на една страна, свит на кълбо, а водата от душа се изливаше върху мен и студът ме караше да треперя. Болеше ме всичко, вън и вътре. Лицето ме болеше от изкривяващата го гримаса. Гърлото ми се беше свило от плача така, сякаш ме душаха.

Майкъл ме вдигна с лекота, сякаш не тежах повече от децата му. Подсуши ме с кърпа и ме уви в дебелия ми халат. Той беше облякъл чисти дрехи, а на китката и челото му имаше превръзки. Очите му бяха хлътнали, сякаш не си беше доспал. Но ръцете му не трепереха, лицето му беше спокойно и уверено.

Постепенно дойдох на себе си. Когато той приключи всичко, погледите ни се срещнаха.

– Колко? – попитах аз. – Колко от тях умряха?

Той веднага разбра. Видях болката в очите му.

– След като ви измъкнах оттам, се обадих в пожарната и им казах, че има хора, които се нуждаят от помощ. Пристигнаха доста бързо, но...

– Колко, Майкъл?

Той бавно си пое дъх.

– Единайсет тела.

– Сюзан?

Гласът ми потрепери.

Той се поколеба.

– Не знаем. Намериха само единайсет трупа. Проверяват зъбните им статуси. Казаха, че горещината е била толкова голяма, че костите почти не наподобявали човешки.

Засмях се горчиво.

– Почти не наподобявали човешки. Там имаше много повече младежи...

– Знам. Но намериха само толкова. И са спасили още една дузина живи.

– Това поне е нещо. А онези, които не са открити?

– Изчезнали са. Липсват. Смятат ги за... мъртви.

Затворих очи. Огънят трябва да е бил много интензивен, за да изпепели костите. Нима заклинанието ми се беше оказало толкова силно? Или останалите мъртъвци просто не бяха намерени още?

– Не мога да повярвам – казах аз. – Не мога да повярвам, че постъпих толкова глупаво.

– Хари – каза Майкъл и постави ръка на рамото ми, – нямаше как да знаем. Нямаше. Може да са били мъртви още преди да започне пожарът. Вампирите се хранеха безразборно от тях там, където не можехме да ги видим.

– Знам – отвърнах аз. – Знам. Господи, проявих такава високомерност. Проявих се като пълен идиот, като отидох там.

– Хари...

– А горките глупави хлапета платиха цената за това. По дяволите, Майкъл.

– Много вампири също не успяха да оцелеят, Хари.

– Това не е оправдание. Дори ако бях изтребил всички вампири в Чикаго.

Майкъл замълча. Дълго време двамата просто седяхме.

Най-накрая го попитах:

– От колко време ме няма?

– Повече от денонощие. Проспа цялата нощ, вчерашния ден и по-голямата част от тази нощ. Слънцето ще изгрее скоро.

– Господи – въздъхнах аз и се почесах под брадичката.

Майкъл се намръщи.

– Известно време си мислех, че сме те загубили. Ти не се събуждаше. Боях се да те откарам в болницата. В което и да е място, където е нужна регистрация. Вампирите можеха да те проследят.

– Трябва да се обадим на Мърфи и да й кажем...

– Мърфи все още спи, Хари. Снощи се обадих на сержант Столингс, след като позвъних в пожарната. Специалният отдел се опитал да поеме разследването, но някъде отгоре дошла заповед изобщо да не се захващат с тая работа. Предполагам, че Бианка има връзки в кметството.

– Няма да могат да спрат разследванията за изчезналите хора, които ще ни затрупат веднага щом родителите започнат да търсят децата си. Но сигурно ще се опитат да попречат. По дяволите.

– Знам – отвърна Майкъл. – Опитах се да намеря Сюзан, онова момиче Джъстин и меча. Не открих нищо.

– За малко да успеем да си ги върнем. И меча, и пленниците.

– Знам.

Поклатих глава.

– Как е Чарити? А бебето?

Той наведе глава.

– За бебето все още не са сигурни. Не могат да разберат какво не е наред. Нямат представа защо продължава да отслабва.

– Съжалявам. А Чарити?

– Известно време ще остане на легло, но ще се оправи. Вчера й се обадих.

– Обадил си се. Не отиде ли да я видиш?

– Пазих те – отвърна Майкъл. – Отец Фортхил е със семейството ми. Има и други, които ги наглеждат, докато ме няма.

Потрепнах.

– Това не й харесва, нали? Че си останал с мен.

– Тя не ми говори.

– Съжалявам.

Той кимна.

– Аз също.

– Помогни ми да стана. Жаден съм.

Той ми помогна и когато се изправих, само се олюлях леко. Затътрих се до всекидневната.

– А какво стана с Лидия? – попитах аз.

Майкъл не каза нищо, а няколко секунди по-късно сам намерих отговора. Лидия лежеше на дивана във всекидневната ми, свита на кълбо под тон и половина одеяла. Очите й бяха затворени, а устата – леко отворена.

– Разпознах я – каза Майкъл.

Намръщих се.

– Откъде?

– Леговището на Кравос. Тя беше сред младежите, които бяха замесили в делата си.

Подсвирнах.

– Значи, го е познавала. Знаела е какво се кани да направи.

– Опитай се да не я будиш – каза тихо Майкъл. – Повече няма да заспи. Мисля, че са я дрогирали. Беше се паникьосала, бърбореше разни неща. Едва преди около час и половина успях да я успокоя.

Намръщих се леко и отидох в малката ми кухня. Майкъл ме последва. Извадих една кола от хладилната чанта, но размислих, предвид състоянието, в което се намираше стомахът ми, и си налях чаша вода. Изпих я на неравномерни глътки.

– Ще има да си плащам, Майкъл.

Той се намръщи.

– Какво искаш да кажеш?

– Онова, което правиш, ти се връща, Майкъл. Знаеш го много добре. Който търкаля камък, върху него ще се обърне. Посееш ли вятър, ще пожънеш буря.

Майкъл повдигна вежди.

– Не очаквах да познаваш толкова добре Библията.

– Към притчите винаги съм се отнасял с уважение – отвърнах аз. – Но що се отнася до магията, всичко е много по-ясно и ярко, отколкото в други случаи. Аз убих хора. Изгорих ги. И това ще се върне и ще ме преследва.

Майкъл се намръщи и погледна към Лидия.

– Законът за трикратността, а?

Свих рамене.

– Помня как веднъж ми каза, че не вярваш в тези неща.

Пийнах още вода.

– Не вярвах. И сега не вярвам. Просто така е справедливо. Да вярваш, че онова, което правиш с магия, ще ти се връща трикратно.

– Какво те накара да промениш мнението си?

– Не знам. Знам само, че справедливост ще има, Майкъл. За онези деца, за Сюзан, за онова, което се случи с Чарити и сина ти. Ако никой друг не се погрижи за това, проклет да съм, ако не го направя сам. – Намръщих се. – Просто се надявам, че ако греша, ще успея достатъчно дълго да избягвам кармата си, за да мога да довърша делото си докрай.

– Хари, всичко беше заложено на този прием. Това беше шансът на Бианка да те убие, без да нарушава Съглашението. Тя заложи капана и претърпя неуспех. Смяташ ли, че ще продължи да се опитва?

Погледнах го.

– Разбира се. Както и ти. Иначе нямаше да се правиш на куче пазач целия вчерашен ден.

– Това също е вярно.

Прокарах пръсти през косата си и посегнах към колата. Майната му на стомаха ми.

– Просто трябва да решим какъв ще е следващият ни ход.

Майкъл поклати глава.

– Не знам. Трябва да остана при Чарити. И при сина си. Ако той... ако е болен, ще се нуждае от мен.

Отворих уста, за да възразя, но не можех. Майкъл вече беше рискувал живота си заради мен повече от веднъж. Беше ми дал сума ти добри съвети, в които не се бях вслушал. Особено за Сюзан. Ако бях внимавал повече, ако й бях казал какво чувствам, може би...

Прекъснах поредицата от мисли, преди истеричният плач, който се надигаше в гърлото ми, да се превърне в нещо повече от няколко сълзи в очите.

– Добре – отвърнах аз. – Благодаря ти. За помощта.

Той кимна и наведе глава, сякаш се срамуваше от нещо.

– Хари, съжалявам. Направих каквото можах. Но вече не съм толкова млад. И... изгубих меча си. Може би все пак не съм аз човекът, който трябва да го носи. Може би това е Неговият начин да ми каже, че вече трябва да си стоя вкъщи. Да застана до съпругата и децата ми.

– Знам – отвърнах аз. – Няма нищо. Направи онова, което смяташ за редно.

Майкъл леко докосна превръзката на челото си.

– Ако мечът беше в мен, сигурно щях да мисля другояче.

Той се умълча.

– Отивай – казах аз. – Виж какво, с мен всичко ще бъде наред. Съветът сигурно ще ми помогне. – Ако не бяха чули за загиналите в пожара хора, разбира се. Ако научеха, че съм нарушил Първия закон на магията, щяха да ми вземат главата по-бързо, отколкото бихте могли да произнесете „углавно престъпление“. – Просто върви, Майкъл. Аз ще се погрижа за Лидия.

– Добре – отвърна той. – Аз ще...

В този миг през главата ми мина една мисъл и аз дори не чух думите му.

– Хари? Хари, добре ли си? – попита той.

– Хрумна ми нещо – казах аз. – Аз... Тук има нещо, което не е наред. Нямаш ли това усещане?

Той само примигна.

Поклатих глава.

– Ще си помисля. Ще си запиша някои неща. Ще се опитам да разплета тая каша. – Тръгнах към вратата. – Хайде. Ще те изпратя.

Майкъл ме последва към изхода, но тъкмо когато сложих ръка върху дръжката, вратата внезапно се разтресе от няколко бързи удара, които едва ли можеха да бъдат наречени почукване. Стрелнах го с поглед; без да каже нито дума, той отиде до камината и взе ръжена, който беше облегнат на купчината дърва. Върхът му сияеше в оранжево-червено.

Когато вратата ми се разтресе от нова поредица силни удари, аз рязко я отворих и отстъпих встрани.

В стаята, залитайки, влезе слаба, средна на ръст фигура. Мъжът беше облечен с кожено яке, дънки и кецове и носеше бейзболна шапка на „Чикаго Къбс“. Държеше калъф за пушка от черна пластмаса и миришеше на пот и женски парфюм.

– Ти! – изръмжах аз.

Сграбчих го за раменете, преди да успее да възстанови равновесието си, и го блъснах силно към стената. Нанесох му силен удар с юмрук в челюстта, усещайки с наслада болката в кокалчетата на пръстите си. После го сграбчих с двете си ръце за реверите на якето и с ръмжене го запратих на пода на всекидневната.

Майкъл пристъпи напред, стъпи с обутия си в ботуш крак върху врата на неканения гост и поднесе нажежения връх на ръжена към очите му.

Томас пусна калъфа и вдигна нагоре ръцете си с разперени пръсти.

– Господи! – изпъшка той. Месестата му долна устна се беше цепнала и от нея сълзеше нещо бледо, розовеещо, което изобщо не приличаше на човешка кръв. Погледнах кокалчетата на ръцете си и видях, че по тях е размазана същата течност, която отразяваше светлината на огъня. – Дрезден – изфъфли Томас. – Не върши нищо необмислено.

Пресегнах се и свалих шапката от главата му. Черната му коса се беше разпиляла по раменете.

– „Необмислено“? Като например да те предам и да оставя група чудовища да изядат приятелката ти?

Погледът му се отмести към Майкъл, след което се върна към мен.

– Господи, почакай. Не стана точно така. Ти не видя какво се случи след това. Поне затвори вратата и ме изслушай.

Погледнах към отворената врата и след кратко колебание я затворих. Нямаше смисъл просто на инат да оставя гърба си незащитен.

– Не искам да го слушам, Майкъл.

– Той е вампир – рече Майкъл. – И ни предаде. Сигурно е дошъл, за да се опита да ни измами отново.

– Смяташ ли, че трябва да го убием?

– Преди да е наранил още някой – рече Майкъл.

Гласът му беше монотонен, незаинтересуван. Плашещ всъщност. Леко потреперих и се загърнах още по-плътно в халата ми.

– Виж какво, Томас – казах аз. – Имах адски кофти ден и се събудих само преди половин час. Не те съветвам да ме предизвикваш.

– Всички имахме кофти ден, Дрезден – каза Томас. – Хората на Бианка ме преследваха целия ден и цялата нощ. Едва успях да се довлека дотук, без да ме разкъсат на парчета.

– Нощта едва сега започва – възразих аз. – Дай ми поне една добра причина да не убия един лъжлив, мръсен предател, който на всичкото отгоре е и вампир?

– Защото можеш да ми се довериш – отвърна той. – Искам да ти помогна.

Изсумтях.

– И защо трябва да ти вярвам, по дяволите?

– Не трябва – рече той. – Недей. Аз съм добър лъжец. Един от най-добрите. Не те моля да вярваш на мен. Повярвай на обстоятелствата. Двамата имаме общи интереси.

Намръщих се.

– Майтапиш се.

Той поклати глава и се усмихна мрачно.

– Ще ми се да беше така. Помислих си, че ще успея да ти помогна, щом се измъкна от полезрението на Бианка, но тя ме измами.

– Виж какво, Томас. Не знам доколко си запознат със ситуацията, но Бианка е от онези, които на разговорен език наричаме „лошите“. Те често постъпват така. Това е един от начините да ги разпознаваме.

– Бог да ме спаси от идеалистите – промърмори Томас. Майкъл изръмжа и Томас му се усмихна като малко кученце, изпълнено с надежда. – Чуйте ме и двамата. Жената на Дрезден е в ръцете им.

Пристъпих напред и сърцето ми изпърха.

– Тя е жива?

– Засега – каза Томас. – Хванали са и Джъстин. Искам си я обратно. Ти си искаш Сюзан. Мисля, че можем да се споразумеем. Да работим заедно. Какво ще кажеш?

Майкъл поклати глава.

– Той е лъжец, Хари. Оттук мога да го подуша.

– Да, да, да – рече Томас. – Признавам си. Но в настоящия момент не ми е в интересите да лъжа когото и да било. Просто искам да си я върна.

– Джъстин?

Томас кимна.

– За да продължи да й източва кръвта – рече Майкъл. – Хари, ако няма да го убиваме, поне да го изхвърлим навън.

– Ще направите голяма грешка – каза Томас. – Заклевам се в собствената си ослепителна външност и шеметно его, че не ви лъжа.

– Добре – казах аз на Майкъл. – Убий го.

– Чакай! – изкрещя Томас. – Дрезден, моля те! Колко искаш да ти платя? Какво искаш да направя? Няма къде другаде да отида.

Огледах внимателно лицето му. Той изглеждаше изтощен и отчаян; под маската на хладнокръвието едва се владееше. Но зад страха му се криеше смиреност. И решителност.

– Добре – казах аз. – Добре, Майкъл. Пусни го.

Майкъл се намръщи.

– Сигурен ли си?

Кимнах. Майкъл отстъпи встрани от Томас, но продължи да стиска здраво ръжена в ръка.

Томас се надигна и седна, опипвайки леко гърлото си, където ботушът на Майкъл беше оставил мръсен отпечатък, след което докосна разцепената си устна и потрепери.

– Благодаря – рече тихо той. – Погледни в калъфа.

Погледнах към черната кутия.

– Какво има в него?

– Депозит – отвърна той. – Предварително заплащане за помощта ти.

Повдигнах едната си вежда и се наведох над кутията. Прокарах внимателно пръсти по повърхността й. Не усетих лекото жужене на енергията, което би подсказало наличието на някакъв капан, но пък добре направеното заклинание се разпознава трудно. Ала вътре имаше нещо. Нещо, чиито мълчаливи вибрации преминаваха през пластмасата и проникваха в ръката ми. Вибрации, които ми бяха познати.

Отворих закопчалките на калъфа, одрасквайки пръс-тите си в бързината, и вдигнах капака.

Върху сивия стиропор лежеше сияещият Аморакус, по който не беше останало и петънце от бушуващия в дома на Бианка огнен ад.

– Майкъл – казах тихо аз.

После протегнах ръка и отново докоснах дръжката на меча. Той продължаваше да жужи тихо и силата му отново ми подейства едновременно заплашително и успокояващо. Дръпнах пръстите си.

Майкъл се приближи до кутията и се наведе над нея, вперил поглед в меча. Изражението на лицето му трудно можеше да бъде описано с думи. Очите му се напълниха със сълзи и той протегна едрата си, обсипана с белези ръка към дръжката на оръжието. После я обхвана с пръсти и затвори очи.

– Всичко е наред – каза той. – Не са го повредили. – Отвори очи и погледна нагоре. – Чувам Те.

Погледнах към тавана си и казах:

– Дано да говориш в метафоричния смисъл, защото аз не чувам нищо.

Майкъл се усмихна и поклати глава.

– Известно време бях слаб. Мечът е тежко бреме. Дава сила, но на определена цена. Мислех си, че може би загубата на меча е Неговият начин да ми подскаже, че е време да се оттегля. – Той погали кривия метален пирон, забит в предпазителя. – Но все още ни чака доста работа.

Вдигнах поглед към Томас.

– Казваш, че са хванали Сюзан и Джъстин, а? Къде ги държат?

Той облиза устните си.

– В дома на Бианка. Пожарът съсипа задната му част, но само отвън. Вътре всичко си е наред и сутеренът е непокътнат.

– Добре – казах аз. – Говори.

И Томас заговори бързо, излагайки всички факти поред. След нанесеното от пожара опустошение Бианка и Дворът се прибрали в къщата. Бианка наредила на останалите вампири да изнесат по един от безпомощните смъртни. Един от тях понесъл Сюзан. Когато пристигнали полицията и пожарната, по-голямата част от работата им била свършена и пожарникарите открили предимно трупове. Началникът им влязъл вътре, за да поговори с Бианка, и излязъл оттам успокоен. Наредил на хората си да съберат всичко и да си тръгват. Пожарът е бил просто битов инцидент и той се радвал, че всичко е приключило.

След това вампирите получили възможността да се поуспокоят и да се позабавляват с „гостите“ си.

– Мисля, че са превърнали някои от тях – каза Томас. – Бианка вече има властта да го позволи. А и изгубиха твърде много от своите по време на битката и в пожара. Знам, че Мавра е взела двама със себе си, когато си е тръгнала.

– Тръгнала? – попитах аз.

Томас кимна.

– Говори се, че е напуснала града веднага след залез-слънце. Две нови гладни гърла, нали разбирате?

– А ти откъде знаеш всичко това, Томас? Последно, доколкото си спомням, хората на Бианка се опитваха да те убият.

Той сви рамене.

– Добрият лъжец винаги има по нещо подръка, Дрезден. Известно време успях да следя случващото се.

– Добре – казах аз. – Значи, те държат нашите хора в къщата. Трябва просто да влезем вътре, да ги намерим и отново да излезем.

Томас поклати глава.

– Ще ни трябва още нещо. Тя си е наела охрана от смъртни. Пазачи с автомати. Ще стане адско клане.

– На това му викам самоувереност – отвърнах с мрачна усмивка. – Къде в къщата държат пленниците?

Томас ме погледна мълчаливо и поклати глава.

– Не знам.

– Досега знаеше всичко – обади се Майкъл. – Защо точно сега реши да замълчиш?

Томас погледна предпазливо рицаря.

– Сериозно говоря. Познавам къщата не по-добре от вас.

Майкъл се намръщи.

– Дори да успеем да влезем вътре, не можем да тръгнем да проверяваме всяка врата. Трябва ни план на вът-решността.

Томас сви рамене.

– Съжалявам. Аз бях дотук.

Махнах с ръка.

– Не се притеснявай. Просто трябва да поговорим с някой, който е бил вътре.

– Да пленим някой от тях? – попита Майкъл. – Не знам дали ще успеем.

Поклатих глава и погледнах към спящата фигура на Лидия, която през цялото време не беше помръднала.

– Просто трябва да поговорим с нея. Тя е била вътре. Поне може да сподели с нас някаква полезна информация. Има дарба за това.

– Дарба?

– Сълзите на Касандра. Може да вижда откъслеци от бъдещето.

Облякох се и оставихме Лидия да поспи още час и нещо. Томас отиде в банята, за да си вземе душ, а двамата с Майкъл седнахме във всекидневната.

– Онова, което не мога да разбера – казах аз, – е как успяхме да се измъкнем толкова лесно оттам.

– На това лесно ли му викаш? – попита Майкъл.

Намръщих се.

– Може би. Очаквах да се опитат да се докопат до нас. Или да изпратят Кошмара по петите ни.

Майкъл се начумери и завъртя дръжката на меча между дланите си като стик за голф.

– Разбирам какво имаш предвид. – Той помълча за миг и каза: – Наистина ли смяташ, че момичето може да ни помогне?

– Надявам се.

В този момент Лидия се разкашля. Приближих се до нея и й помогнах да пийне малко вода. Тя изглеждаше замаяна, макар да започваше да идва на себе си.

– Горкото дете – обърнах се към Майкъл.

– Поне успя да поспи. Мисля, че е будувала дни наред.

Думите на Майкъл ме накараха да замръзна на място.

Започнах бавно да се отдръпвам от Лидия, но пръстите й се вкопчиха в пуловера, който бях облякъл. Опитах се да се отскубна, но тя ме удържаше с лекота, без дори да помръдне. Хлътналите й очи се отвориха и бялото им се наля с кръв. Устните й бавно се разтеглиха в зловеща усмивка. Когато заговори, гласът й беше тих и дрезгав, напълно различен от обичайната й интонация; той беше непознат и изпълнен със злоба.

– Не трябваше да й позволявате да спи. Или трябваше да я убиете, преди да се събуди.

Майкъл започна да се изправя. Лидия стана и с едната си ръка ме отлепи от земята, а кървавите й очи се взряха в мен с кръвожаден възторг.

– Отдавна чаках този миг – изрече меко чуждият глас, който принадлежеше на Кошмара. – Сбогом, магьоснико.

И слабото момиче ме метна като парцалена кукла върху каменната фасада на камината ми.

В някои дни е по-добре човек да си остане в леглото.