Махни се, махни се, сатанинска магийо!
Свежестта на утрото лъхаше над събудилото се Сорочинци. Кълбета дим от всички комини се понесоха към изгрялото слънце. Панаирът зашумя. Овцете заблеяха, конете зацвилиха; крясъкът на гъските и на търговките се понесе отново по целия табор и страшните приказки за червената свитка, които толкова бяха изплашили хората през тайнствените часове на здрача, изчезнаха с утрото, озарило света.
Като се прозяваше и протягаше, Черевик дремеше у кума си под прикрития със слама сайвант заедно с воловете, чувалите с брашно и пшеница и сякаш не му се искаше да се раздели с бляновете си, когато неочаквано чу един глас, който му беше толкова познат, колкото и убежището на леността — благословената печка в неговата къща или кръчмата, която далечната му сродница държеше на десет крачки от вратата му.
— Ставай, ставай! — врънкаше на ухото му нежната съпруга, като го дърпаше с все сила за ръката.
Черевик вместо отговор наду бузи и почна да размахва ръце, като че удряше барабан.
— Луд човек! — извика тя, като се дръпна от размаханите му ръце, които едва не засегнаха лицето й.
Черевик се изправи, потри малко очите си и се огледа наоколо:
— Дявол да ме вземе, ако твоята мутра, гълъбице, не ми се стори като барабан, на който същите свински зурли, за които разправяше кумът, ме караха да бия зора като руснак…
— Стига, стига си дрънкал глупости! Върви изкарай по-скоро кобилата за продан. Станахме за смях на хората: дошли сме на панаир, а не сме продали и един наръч коноп…
— Така, жено — поде Солопий, — сега ще ни се смеят.
— Върви, върви, ти и без това си станал за смях!
— Нали виждаш, че още не съм се мил — продължи Черевик, като се прозяваше и чешеше гърба си и между другото се мъчеше да спечели време за мързела си.
— Тъкмо сега ли ти е скимнало да бъдеш чистник! Кога друг път си бил такъв? Ето кърпата, избърши си муцуната…
Тя грабна нещо завито на кълбо и с ужас го захвърли: то беше червен ръкав на свитка!
— Върви си гледай работата — повтори тя на съпруга си, като се посъвзе и видя, че от страх краката му се подкосиха и зъбите му затракаха.
— На ти сега продажба! — мърмореше той на себе си, като отвърза кобилата и я поведе към площада. — Ненапразно, когато се канех да тръгна на тоя проклет панаир, ми беше тъй тежко на душата, сякаш някой бе стоварил на гърба ми мъртва крава, а воловете на два пъти завиваха към къщи. Пък и доколкото си спомням сега, ние тръгнахме май в понеделник. Ето отде иде цялото зло!… Неуморим е и проклетият дявол; да беше си носил свитката без един ръкав; но не, не иска да остави добрите хора на мира. Да бях например аз дяволът — Господ да ме пази от такова нещо, — щях ли да се мъкна нощем да търся проклетите дрипи?
Философстването на нашия Черевик беше прекъснато от дебел и рязък глас. Пред него стоеше един висок циганин.
— Какво продаваш, добри човече?
Продавачът помълча, огледа го от глава до пети и каза със спокойно лице, без да се спира и без да пуска юздите от ръката си:
— Нали виждаш какво продавам?
— Ремъчета ли? — попита циганинът, като погледна юздата в ръката му.
— Да, ремъчета, ако кобилата прилича на ремъче.
— Но, дявол да го вземе, земляк, ти трябва да си я хранил със слама.
— Със слама ли?
Черевик поиска да дръпне юздата, за да изкара напред кобилата и да изобличи в лъжа безсрамния клеветник, но ръката му с необикновена лекота се удари в брадата му. Погледна — в нея прорязана юзда и към юздата привързано — о, ужас, косата му изведнъж настръхна! — парче от червен ръкав… Той плю, прекръсти се и като размаха ръце, побягна от неочаквания дар и по-бързо от млад момък се загуби в тълпата.