Сорочинският панаир

II

Сигурно ви се е случвало да чуете някъде далечен, устремен надолу водопад, когато разтревожената околност, изпълнена с тътен и хаос от чудни неясни звуци, се носи като вихър пред вас. Не изпитвате ли веднага същото и във вихъра на селския панаир, когато целият народ се слива в едно огромно чудовище и мърда с цялото си туловище по площада и по тесните улици, вика, смее се, гърми? Шум, ругатни, мучене, блеене, рев — всичко се слива в нестройна глъчка. Волове, чували сено, цигани, грънци, жени, сладкиши, калпаци — всичко е ярко, пъстро, нестройно, мята се на купчини и се мержелее пред очите. Разните гласове се заливат един друг и нито дума не се измъква, не се спасява от тоя потоп; нито един вик не се изговаря ясно. Само пляскането на ръцете при пазарлъците се чува от всички страни на панаира. Кола се счупва, звънти желязо, трещят хвърлени на земята дъски и замаяната глава се чуди накъде да се обърне. Нашият новодошъл селянин с черновеждата си дъщеря отдавна вече се блъскаше сред народа. Приближаваше се до един товар, опипваше друг, пресмяташе цените; а в това време мислите му се въртяха неспирно около десетте чувала жито и старата кобила, докарани за продан. По лицето на дъщеря му личеше, че не й е много приятно да се мотае около колите с брашно и пшеница. Искаше й се да отиде там, гдето под палатки бяха празнично накичени червени панделки, обици, калаени и медни кръстчета и пендари. Но и тук тя намираше доста предмети за наблюдение: много я разсмиваше как циганинът и селянинът си пляскаха един друг ръцете и извикваха от болка; как един пиян евреин удряше с коляно отзад някаква жена; как скаралите се търговци си подхвърляха хули и раци; как руснакът поглаждаше с една ръка козята си брада, а с другата… Но в това време тя усети, че някой я дръпна за везания ръкав на ризата. Огледа се — и момъкът в бялата свитка с ясните очи стоеше пред нея. Тя цяла потрепера и сърцето й затуптя така, както никога при никаква радост и при никаква скръб още не беше туптяло: и чудно, и хубаво й се стори, и сама не можеше да проумее какво става с нея.

— Не бой се, сърчице мое, не бой се! — каза й тихо той и я улови за ръката. — Няма да ти кажа нищо лошо!

„Може и да е истина, че няма да ми каже нищо лошо — помисли си хубавицата. — Само че ми е чудно… Това трябва да е дяволът! Сама, струва ми се, зная, че не бива така… А нямам сили да измъкна ръката си.“

Селянинът се огледа и поиска да каже нещо на дъщеря си, но встрани се чу думата пшеница. Тая магична дума го накара да се присъедини в същата минута към двамата търговци, които разговаряха високо, и вниманието му, приковано към тях, не можеше вече да бъде отвлечено от нищо.