Сорочинският панаир

IX

— Чуваш ли, Влас? — каза, като се приповдигна един от множеството, което спеше на улицата. — До нас някой помена дявола!

— Какво ми влиза в работата! — избърбори лежащият до него циганин и се протегна. — Ако ще, да помене и всичките си роднини.

— Но той извика така, като че го душат!

— Какво не дрънка човек в съня си!

— Каквото щеш, казвай, но трябва поне да видим; я цъкни огън!

Другият циганин измърмори нещо и се изправи на нозе; два пъти се освети с искри, като със светкавици, раздуха с уста праханта и тръгна със светилничето в ръка — обикновено украинско светилниче, направено от счупена паничка, пълна с овча лой, — като осветяваше пътя.

— Стой, тук лежи нещо, я светни насам!

Сега към тях се присъединиха още няколко души.

— Какво лежи, Влас?

— Като че ли са двама души: единият отгоре, другият отдолу; кой от тях е дяволът, не мога да позная!

— А кой е отгоре?

— Жена!

— Видя ли, тя е дяволът!

Общ смях събуди почти цялата улица.

— Жена възседнала мъж; тая жена сигурно знае да язди! — каза един от събралата се тълпа.

— Гледайте, братя! — рече друг, като вдигна едно парче от гърнето, от което само здравата половина беше останала на главата на Черевик. — Какъв калпак си е сложил тоя добър юнак!

Нарасналият шум и смях свести нашите мъртъвци. Солопий и съпругата му, все още изплашени, дълго гледаха с неподвижни и ужасени очи мургавите лица на циганите: озарявани тук-там от несигурната и трептяща светлина, те изглеждаха като сборище от гноми, заобиколени с тежка подземна пара и с облаци от мрак на непробудната нощ.