Сорочинският панаир

VII

Необикновено произшествие се беше случило на панаира: навред се пръсна мълвата, че някъде между стоките се била показала червената свитка. На бабата, която продаваше гевреци, й се сторило, че видяла сатаната с образ на ужасна свиня и че той постоянно се навеждал над колите, сякаш търсел нещо. Тая мълва се разнесе бързо по всички кътчета на стихналия вече панаир; и всички смятаха за престъпление да не я повярват, макар че продавачката на гевреци, чието подвижно дюкянче беше до палатката на кръчмарката, цял ден се кланяше без всякаква нужда и рисуваше с нозе кръгове като вкусните гевреци, които продаваше. Към това се присъединиха и преувеличените вести за чудесиите, видени от общинския писар в съборения сайвант, така че късно вечерта всички гледаха да бъдат по-близо един до друг; спокойствието беше нарушено и страхът пречеше всекиму да затвори очи; а ония, които не се отличаваха с голяма храброст и имаха сигурен подслон в къщите, се прибираха по домовете. Към последните спадаше и Черевик с кума и с дъщеря си; те заедно с гостите, които сами се поканиха у тях, бяха вдигнали силния шум, от който толкова се уплаши нашата Хивря. Кумът си беше вече пийнал, което личеше от това, че мина с колата си из двора два пъти, докато намери къщата. Гостите също бяха доста развеселени и без церемонии влязоха преди самия стопанин. Съпругата на нашия Черевик седеше като на тръне, когато те започнаха да тършуват из всички ъгли на къщата.

— Как си, кумице? — извика влезлият кум. — Все още ли те тресе треска?

— Да, не съм добре — отговори Хивря, като поглеждаше неспокойно към дъските, наредени под тавана.

— Я, жено, донеси бъклицата от колата! — каза кумът на жена си, която беше дошла с него. — Ще се почерпим с тия добри хора; проклетите женоря ни изплашиха така, че ме е срам да го кажа. Защото, повярвайте ми, братя, за нищо дойдохме тук! — продължаваше той, като посръбваше от глиненото канче. — Давам новия си калпак, ако жените не са намислили да ни се присмеят. Пък и наистина да е сатаната: какво е сатаната? Плюйте му на главата! Да рече ей-сега да се изправи например пред мене: да бъда кучи син, ако не му покажа лакът!

— Но защо изведнъж цял пребледня? — извика един от гостите, който беше с една глава по-висок от другите и се мъчеше винаги да се покаже храбрец.

— Аз ли… Какво приказвате! Да не сънувате?

Гостите се усмихнаха. Доволна усмивка се показа на лицето на шегобиеца храбрец.

— Как ще побледнее! — поде друг. — Бузите му са цъфнали като мак; сега той не е Цибуля, а цвекло или по-право — също като оная червена свитка, която толкова изплаши хората.

Бъклицата обиколи масата и направи гостите още по-весели. Сега нашият Черевик, който отдавна се измъчваше от червената свитка, защото тя не даваше нито минута спокойствие на любопитния му дух, се обърна към кума:

— Кажи, моля ти се, куме, аз все разпитвам и все не мога да науча историята на тая проклета свитка.

— Ех, куме, то не струва да се разправя вечер, но щом трябва да угодя на теб и на добрите хора (тук той се обърна към гостите), които, както виждам, искат също да чуят за тая чудесия — тъй да бъде. Слушайте тогава!

Той почеса рамото си, избърса се с полата на дрехата си, сложи двете си ръце на масата и започна:

— Някога, за каква вина и аз, Бога ми, не зная, един дявол бил изгонен от пъкъла.

— Но как тъй, куме? — прекъсна го Черевик. — Как е възможно да изгонят дявола от пъкъла?

— Няма що, куме, взели, та го изгонили, както селянинът гони кучето от къщата си. Може да му е скимнало да направи някое добро дело и затова са му посочили вратата. И ето на горкия дявол му домъчняло толкова за пъкъла, че просто му идело да се обеси. Какво да прави? От мъка почнал да пие. Загнездил се в същия оня сайвант, който, нали го видя, се е съборил под могилата и край него сега нито един добър човек не минава, без да се опази предварително със светия кръст. И станал дяволът такъв гуляйджия, какъвто не можеш намери между момците. От сутрин до вечер седи в кръчмата…

Строгият Черевик отново прекъсна нашия разказвач:

— Господ знае какво говориш ти, куме! Кой пуска дявола в кръчма? Нали той, слава Богу, има големи нокти на лапите и рогчета на главата?

— Тъкмо там е работата, че бил с калпак и с ръкавици. Кой ще го познае? Гулял, гулял — най-после стигнал дотам, че пропил всичко, каквото имал. Кръчмарят дълго време му давал на вяра и сетне престанал. Принудил се дяволът да заложи едва ли не на безценица на евреина, който тогава държал кръчма на Сорочинския панаир, червената си свитка; заложил я и му казал: „Помни, евреино, ще дойда да си взема свитката точно след една година: пази я!“ И потънал сякаш във водата. Евреинът разгледал добре свитката: сукното й такова, каквото и в Миргород не можеш намери, а червеният цвят гори като огън, да му се ненагледаш! И на евреина му се видяло много дълго да чака срока. Почесал си сколуфите и смъкнал от някакъв пан, който минавал оттам, едва ли не пет жълтици. За срока евреинът съвсем забравил. Но ето че веднъж по мръкнало дошел някакъв човек: „Евреино, дай ми свитката!“ Отначало евреинът не го познал, сетне се вгледал и се престорил, че за пръв път го вижда: „Каква свитка? Нямам никаква свитка!“ Оня взел, че си отишъл. Но вечерта, когато евреинът затворил къщурката си, преброил парите си в сандъците, наметнал се с чаршаф и почнал да се моли по еврейски, чува шумолене… поглежда: във всички прозорци се показват свински зурли…

Сега наистина се чу някакъв неясен звук, твърде подобен на свинско грухтене; всички пребледняха. Пот изби по челото на разказвача.

— Какво? — продума уплашен Черевик.

— Нищо! — отвърна кумът, макар че се тресеше цял.

— А! — обади се един от гостите.

— Ти ли каза…

— Не!

— Кой изгрухтя тогава?

— Бог знае от какво се изплашихме! Няма никой!

Всички почнаха да се оглеждат плахо и да тършуват из ъглите. Хивря беше ни жива, ни умряла.

— Ех вие, жени, жени! — рече тя високо. — Вие ли ще ми бъдете казаци и мъже! Вретено ви трябва в ръцете и чепкало! Някой може, прости ми, господи, да е… Под някого е изскърцала пейката и всички се стреснахте като малоумни!

Това засрами нашите храбреци и ги накара да се поокуражат. Кумът сръбна от канчето и почна да разправя по-нататък:

— Евреинът примрял от страх, но свинете — с крака, дълги като кокили — се вмъкнали през прозорците и веднага го съживили с тройни камшици, като го накарали да подскача по-високо от ей тоя куп. Евреинът го ударил на молба и си признал всичко… Само че свитката не можела да се върне скоро. Панът бил обран из пътя от някакъв циганин, който продал свитката на една търговка, тя я докарала пак на Сорочинския панаир, но оттогава никой не купувал нищо от нея. Търговката се чудила, чудила и най-после се досетила: за всичко трябва да е виновна червената свитка. Не току-тъй, като я обличала, усещала, че нещо все я притиска. Без да му мисли и да разсъждава много, хвърлила я в огъня — но не гори тая ми ти дяволска дреха! „Е, това трябва да е сатанински дар!“ Търговката се изхитрила и я мушнала в колата на един селянин, който карал масло за продан. Глупакът се зарадвал, само че за маслото му никой не питал. „Ех, лоши ръце са ми подхвърлили тая свитка.“ Грабнал брадвата и я насякъл на парчета; гледа: едното парче пълзи към другото и свитката пак цяла. Прекръстил се, ударил отново с брадвата, разхвърлил парчетата из цялото село и си заминал. Но оттогава всяка година, и то тъкмо по време на панаира, дяволът със свинската зурла ходи наоколо, грухти и събира парчетата от свитката си. Сега, казват, й липсвал само левият ръкав. Оттогава хората бягат от онова място и от десетина години вече тук не е имало панаир. Кой дявол накара сега съветника да…

Другата половина на думата замря на устата на разказвача. Прозорецът изтрещя, стъклата изскочиха със звън и се показа една страшна свинска зурла, която въртеше очи, като че питаше: Какво правите тук, добри хора?