Сорочинският панаир

V

Седнал до колата си, момъкът с бялата свитка разсеяно гледаше народа, който глухо шумеше наоколо. Умореното слънце си отиваше от света, след като спокойно бе задимило пладнята и утрото, и гаснещият ден руменееше пленително и тъжно като бузите на прекрасна жертва на неумолим недъг в оня тържествен миг, когато отлита в небето. Върховете на белите шатри и палатки блестяха ослепително, озарявани от някаква едва доловима огненорозова светлина. Стъклата на отрупаните накуп прозорци пламтяха; зелените шишенца и чаши по масите на кръчмарките бяха станали огнени; планините от пъпеши, дини и тикви изглеждаха излени от злато и от тъмна мед. Разговорите постепенно ставаха по-редки и по-заглушени и уморените езици на търговките, селяните и циганите се въртяха по-лениво и по-бавно. Тук-таме проблясваше светлинка и благовонната пара от галушките, варени на огъня, се носеше по стихващите улици.

— За какво си се натъжил, Грицко? — извика един висок загорял циганин и тупна по рамото нашия момък. — Дай воловете за двайсет!

— Ти все за воловете, та за воловете. Вашето племе мисли само за печалба. Как да хване и да измами добрия човек.

— Ту, дяволе, теб не на шега те е прихванало. Да не е от яд, че сам си натрапи годеница?

— Не, аз не съм такъв; аз стоя на думата си; сторя ли веднъж нещо, то ще бъде докрай. Но тоя дъртак Черевик, изглежда, няма съвест за пара: даде дума, а се дърпа назад… Но него няма защо да обвинявам, той е дръвник и толкоз. Това са игри на старата вещица, която днес с момчетата здравата наругахме на моста. Ех, да бях цар или велик господар, пръв щях да обеся всички тия глупци, които оставят жените им да ги яздят…

— Ще отстъпиш ли воловете за двайсет, ако накараме Черевик да ни даде Параска?

Грицко го погледна смаян. В мургавите черти на циганина имаше нещо злобно, язвително, долно и същевременно високомерно: който го погледнеше, беше веднага готов да признае, че тая чудна душа е изпълнена с големи достойнства, за които обаче на земята има само една награда — бесилката. Устата, съвсем хлътнала между носа и острата брада, винаги озарена от усмивка, малките, но живи като огън очи, постоянно сменящите се по лицето му светкавици на начинания и замисли — всичко това сякаш изискваше особено, също така чудновато облекло, каквото той носеше тогава. Тоя тъмнокафяв кафтан, който само от едно досягане би се разсипал на прах, дългата черна коса, която падаше на фъндъци върху раменете, обувките на загорелите боси нозе — всичко това сякаш се беше сраснало с него и образуваше неговата същина.

— Не за двайсет, за петнайсет ще ти ги дам, стига да не ме излъжеш! — отговори момъкът, без да сваля от него изпитателните си очи.

— За петнадесет ли? Добре. Помни тогава: за петнайсет. Ето ти една синица3 капаро!

— Ами ако излъжеш?

— Излъжа ли те — капарото е твое!

— Добре! Дай си ръката.

— Дай!