Сорочинският панаир

III

— Ти, значи, мислиш, земляк, че нашата пшеница няма да върви? — казваше един човек, който приличаше на пришелец еснаф, жител на друго някое селище, обут в пъстри платнени шалвари, изцапани с катран, на друг един в синя, на места закърпена вече свитка, с грамадна цицина на челото.

— Тук няма нищо за мислене; готов съм да си метна примка и да увисна на това дърво като наденица пред Коледа, ако продадем макар и една крина.

— Кого лъжеш, земляк? Освен нашата пшеница друга няма докарана — възрази човекът с пъстрите шалвари.

„Да, разправяйте, каквото щете — мислеше си бащата на нашата хубавица, който не изтърва нито една дума от разговора на двамата търговци, — аз пък имам запас от десет чувала.“

— Там е работата, че гдето се намеси дяволът, има толкова печалба, колкото от гладен руснак — каза многозначително човекът с цицината на челото.

— Какъв дявол? — подхвана другият с пъстрите шалвари.

— Чу ли какво се разправя сред народа? — продължи човекът с цицината на челото, като го погледна отстрана с мрачните си очи.

— Е!

— Е, това е то! Съветникът, да не му даде господ да пие господарска сливовица, определил за панаира едно проклето място, на което и да пукнеш, зърно няма да продадеш. Виждаш ли оня стар съборен сайвант, който стои ей-там под могилката! (Тук любопитният баща на нашата хубавица се премести още по-наблизо и сякаш цял се превърна във внимание.) В оня сайвант стават постоянно дяволските истории; и на това място нито един панаир не е минавал без беда. Късно снощи селският писар минал оттам и щом погледнал, от таванското прозорче се подала една свинска зурла и изгрухтяла така, че тръпки го побили. Току-виж, че пак се покаже червената свитка!

— Каква е тая червена свитка!

Тук косата на нашия внимателен слушател настръхна; той се обърна уплашено назад и видя, че дъщеря му и момъкът стояха спокойно прегърнати и си нашепваха някакви любовни приказки, забравили всички свитки на света. Това прогони страха му и го накара да се върне към предишното безгрижие.

— Ехе, хе, хе, земляк, както виждам, ти си голям майстор на прегръщането! А пък аз едва на четвъртия ден след сватбата се научих да прегръщам покойната си Хвеска, и то благодарение на кума; той ми беше шафер и ме научи.

Момъкът веднага разбра, че бащата на неговата любезна не е много умен, и почна мислено да крои план как да го склони в своя полза.

— Ти, човече Божи, сигурно не ме познаваш, а пък аз веднага те познах.

— Може да си ме познал.

— Ако искаш, ще ти кажа и името, и прякора ти, и каквото щеш: ти се казваш Солопий Черевик.

— Тъй, Солопий Черевик.

— Я се вгледай по-добре: не ме ли познаваш?

— Не, не мога да те позная. Не се докачай, но през живота си съм се нагледал на толкова различни муцуни, че и дяволът не може запомни всички.

— Съжалявам тогава, че не си спомняш за сина на Голопупенко!

— Нима ти си синът на Охрим?

— Ами кой друг? Или синът на Голопупенко, или дяволът.

Сега приятелите се поздравиха и почнаха да се целуват. Нашият Голопупенков син реши обаче, без да губи време, да слиса новия си познат:

— Е, Солопий, както виждаш, аз и дъщеря ти толкова се обикнахме, че искаме да сме цял живот заедно.

— Добре, Параска — каза Черевик, като се обърна усмихнат към дъщеря си, — пък може и наистина, както се казва, да бъдете вече заедно и такова… да пасете на една ливада! Какво, спазарихме ли се? А сега, новоизнамерен мой зетко, у теб е черпнята!

И тримата се намериха в палатката на познатата панаирска гостилница, държана от една еврейка и отрупана с многобройни дамаджани, бутилки и бъклици от всички родове и възрасти.

— Ех, юначага! Затова те обичам — говореше Черевик, който беше вече пийнал, и гледаше как бъдещият му зет наля едно пръстено канче, голямо колкото половин литър, и без да се намръщи, го изпи до дъното, а сетне го хвърли и строши на парчета. — Какво ще речеш, Параска? Какъв годеник ти намерих! Гледай, гледай как юнашки смуче ракията!

И като се усмихваше и олюляваше, той тръгна с нея към колата си, а нашият момък се упъти към дюкянчетата с манифактура, в които имаше търговци дори от Гадяч и Миргород — двата прочути града в Полтавска губерния, — да търси някоя по-добра дървена лула с по-богата медна обковка, червена кърпа, нашарена с цветя, и калпак — за сватбени дарове на тъста и на всички, които трябва да се даряват.