Спасителя

Първа глава

Тя беше на четиринайсет години и не се съмняваше, че стига да затвори очи и да се съсредоточи, ще види звездите през тавана.

Около нея се чуваше как жените дишат. Равномерно, тежко, унесени в непробуден сън. Само една хъркаше: леля Сара, която спеше на дюшек под отворения прозорец.

Затвори очи и се помъчи да диша като останалите. Никак не ѝ беше лесно да заспи, още повече че напоследък всичко ѝ се струваше ново и различно.

Нощните звуци из гората в имението „Йостгор“ и хората, уж добре ѝ познати от срещите в Храма и по летните лагери, сякаш се бяха променили. Самата тя също се промени. Това лято лицето и тялото ѝ в огледалото над умивалника изглеждаха другояче. Появиха се и нови усещания. Заливаха я горещи и студени вълни, погледнеше ли я някое момче. И по-точно, когато я погледнеше едно от тях. Роберт. И той се промени тази година.

Отвори очи и се вторачи в мрака. Знаеше, че Бог, стига да поиска, притежава силата да прави чудеса, например да ѝ помогне да види звездите през тавана.

Измина един дълъг, изпълнен с приключения ден. Сухият летен ветрец шумолеше в ечемичните класове, а листата на дърветата трепкаха неуморно. Процеждащата се между тях слънчева светлина огряваше насекомите в тревата на двора. Днес един кадет от офицерската школа на Армията на спасението им разказа за дейността си като проповедник на Фарьорските острови1. Държеше се много наперено и обясняваше разпалено и емоционално. Докато той говореше обаче, тя се мъчеше да прогони някаква пчела, която бръмчеше около главата ѝ. След като досадното насекомо изчезна, ѝ се приспа. Кадетът приключи. Всички погледи се насочиха към коменданта, Давид Екхоф, а той спря върху тях засмените си млади, макар и петдесетгодишни очи. Отправи към всички поздрава на Армията на спасението: вдигна дясната си ръка над рамото, насочи показалеца към Божието царство и извика гръмогласно „Алелуя!“. После се помоли на Бог да благослови работата на кадета сред бедните и отритнатите и напомни на всички присъстващи какво е казано в Евангелието от Матея: „Спасителя може да е окаян странник, току-що излязъл от тъмница, гладен и гол. А в Деня на Страшния съд праведниците, които са помогнали на бедните, ще бъдат възнаградени с вечен живот.“ Всички очакваха речта му да продължи, но някой му прошепна нещо на ухо, Давид Екхоф се засмя и се съгласи да даде думата на младите. Ред беше на Рикард Нилсен.

Докато благодареше на коменданта, Рикард се постара гласът му да звучи по-плътен. Както обикновено, беше подготвил писмено речта си и я бе научил наизуст. Застанал пред аудиторията. Рикард говореше за борбата, на която иска да посвети живота си: борбата на Исус за Божието царство. Изнесе лекцията си нервно, но същевременно някак монотонно и приспивно. Мнителният му непроницаем поглед се спря върху нея. Тя премига, докато гледаше как изпод потната му горна устна се нижат познатите безобидни, отегчителни фрази. Не реагира, когато нечия ръка докосна гърба ѝ. После обаче върховете на пръстите се спуснаха по гръбнака ѝ, стигнаха до кръста и не спряха дотам. Побиха я ледени тръпки под тънката лятна рокля.

Обърна се и се вгледа в засмените кафяви очи на Роберт. Прииска ѝ се и нейната кожа да е мургава като неговата, та той да не забележи руменината, избила по бузите ѝ.

— Шшт — обади се Юн.

Юн и Роберт бяха братя. Като по-малки винаги ги мислеха за близнаци, макар Юн да беше с година по-голям. Роберт наскоро навърши седемнайсет. В лице двамата наистина си приличаха като братя, но с годините се увеличаваха и разликите помежду им. Роберт, радостен и безгрижен, обичаше да се закача с околните и умееше да свири на китара. Не се явяваше обаче навреме на богослуженията в Храма и понякога, окуражен от одобрителните смехове на компанията, си позволяваше и по-груби шеги. В такива случаи се намесваше Юн — съвестно момче. Повечето му предричаха обучение в Офицерската школа и — без да го изричат на глас — женитба с момиче от Армията. Ала никой не очакваше подобно нещо от Роберт. Юн беше с десет сантиметра по-висок от брат си, но Роберт изглеждаше по-висок, защото Юн от дванайсетгодишен започна да върви с приведен гръб, все едно върху плещите му тегне цялото бреме на света. И двамата имаха мургава кожа и хубави, правилни черти. Роберт обаче притежаваше и нещо друго, което липсваше у Юн. Зад очите на по-малкия брат се криеше някаква тъмна загадъчност. Тя хем искаше, хем се боеше да узнае повече за нея.

Докато Рикард говореше, погледът ѝ се плъзна над събралото се множество от познати лица. Някой ден тя щеше да омъжи за момче от Армията на спасението, а после щяха да командироват двамата в друг град, в друг район. Но те щяха да се върнат в „Йостгор“ — Армията го купи и отсега нататък имението се превърна в мястото, където ще прекарват летата си.

Встрани от множеството, на стълбите пред къщата, момче с руса коса милваше котка, настанила се в скута му. Усети как то я погледна, но успя да отмести погледа си, преди да го е разкрила. Само с него не се бе запознала. Знаеше името му: Мадс Гилстрюп, внук на предишните стопани на „Йостгор“. Мадс беше с няколко години по-голям от нея, а семейството му се славеше като богаташко. Струваше ѝ се много симпатичен, но и доста самотен. Какво всъщност правеше той при тях? Пристигна снощи. Цяла вечер обикаля наоколо с намръщено лице, без да заговори някого. На няколко пъти обаче тя усети погледа му върху себе си. Тази година всички я зяпаха. Нещо ново.

Роберт я откъсна от мислите ѝ. Сложи нещо в ръката ѝ и прошепна:

— Ела в плевника, когато генералското отроче приключи. Искам да ти покажа нещо.

Роберт стана и тръгна, а тя погледна какво е пуснал в шепата ѝ. Едва се сдържа да не изкрещи. Закрила уста с ръка, пусна пчелата в тревата. Насекомото още мърдаше, но нямаше нито крачета, нито крилца.

Най-сетне Рикард завърши речта си. Тя видя как нейните родителите се оттеглят на масите за кафе заедно с майката и бащата на Роберт и Юн. И двете семейства се смятаха за част от така наречените „силни фамилии“ в енориите си в Осло и тя знаеше, че я държат под око.

Тръгна към клозета. Едва когато зави зад ъгъла и изчезна от полезрението им, се втурна право в плевника.

— Знаеш ли какво е това? — попита Роберт с мутирал глас, а очите му се смееха.

Легнал в сеното, той дялкаше корен на дърво със сгъваемото си ножче, което неизменно носеше затъкнато в колана си. Вдигна дървото, за да види и тя какво е измайсторил. Беше виждала такова нещо само на рисунка. Надяваше се сумракът в плевника да му попречи да забележи руменината по лицето ѝ.

— Не — излъга тя и седна до него в сеното.

Той отново я стрелна с предизвикателния си поглед, сякаш знаеше за нея нещо, което дори самата тя не подозира. Без да свежда очи, тя се облегна на лакти.

— Мястото му е тук — мушна ръка той под роклята ѝ.

Тя усети как твърдият корен се плъзга по кожата ѝ и преди да успее да събере бедрата си, опря о бикините ѝ. Горещият му дъх лъхна шията ѝ.

— Недей, Роберт — прошепна тя.

— Направих го специално за теб — просъска той.

— Престани, не искам.

— Отказваш ми? На мен?

Дъхът ѝ секна. Не съумя нито да отговори, нито да извика. Неочаквано от вратата на плевника долетя гласът на Юн:

— Роберт! Остави я, Роберт!

Тя усети, че той престана да притиска дървото към стиснатите ѝ бедра. Извади ръката си, но остави дървото под роклята ѝ.

— Ела при мен! — Юн сякаш говореше на непослушно куче.

Роберт се засмя и стана. Намигна ѝ и излезе при брат си.

Тя също се изправи и изтупа сеното от дрехите си, едновременно успокоена и засрамена. Отдъхна си, задето Юн прекрати играта. Но се смути, защото той явно сметна, че не става дума за невинна закачка.

По-късно, по време на вечерната молитва на трапезата, тя се взираше жадно в кафявите очи на Роберт и поглъщаше с поглед устните му, от които се сипеха дума след дума. Изобщо не го слушаше, но се засмя в шепата си. Той беше полудял! А тя… какво ѝ ставаше и на нея? И тя полудя. И се влюби? Да, точно така, беше влюбена. Но това влюбване не можеше да се сравнява с детските ѝ увлечения от миналата и по-миналата година. Сега усещането беше по-силно, по-значимо и по-вълнуващо.

В леглото, докато се мъчеше да пробие с поглед тавана, отново я напуши смях.

Леля Сара изсумтя на сън и спря да хърка. Отвън се чу вой. Сигурно кукумявка.

Ходеше ѝ се до тоалетната.

Никак не ѝ се ставаше, но нямаше избор. За да стигне до клозета, се налагаше да мине по росната трева покрай плевника, тъмен и плашещ през нощта. Затвори очи, ала и това не помогна. Измъкна се от спалния чувал, мушна крака в сандалите и излезе на пръсти.

Бяха се появили няколко звезди, но с просветляването на небето на изток след около час щяха да изчезнат. Хладният въздух милваше кожата ѝ, докато подтичваше, заслушана в непознати нощни звуци от насекоми, кротуващи през деня; от ловуващи животни. Рикард бе видял лисица в близката горичка. Дали животните, които скитат нощем, не са същите като денем, само дето издават различни звуци. Променят се. Менят си кожата, така да се каже.

Клозетът се намираше на малко възвишение зад плевника, далеч от останалите постройки. Силуетът му постепенно порасна пред погледа ѝ. Разкривената барака, построена от небоядисани дъски — деформирани, напукани и посивели от старост — нямаше прозорци, само отвор с формата на сърце, за да се проветрява. Най-сериозния недостатък на клозета обаче беше невъзможността да разбереш има ли някой вътре.

Незнайно защо я обзе усещането за чуждо присъствие.

Изкашля се. Очакваше да чуе „заето“, ако някой е влязъл преди нея.

От едно дърво в гората литна сврака. Не се чуваше нищо.

Качи се по каменните стълби. Хвана дървеното кубче — то беше дръжката на вратата — и го дръпна. Срещу нея зина тъмнина.

Отдъхна си. До клекалото имаше фенер, но реши да не го пали. Махна капака на тоалетната, затвори вратата и сложи райбера. Вдигна нощницата, свали си бикините и седна. Сякаш ѝ се причу нещо. Не беше нито диво животно, нито сврака, нито насекомо с променен през нощта глас. Някой сякаш се шмугна бързо в избуялата трева зад клозета. Урината потече и заглуши звука отвън. Сърцето ѝ заби учестено.

Не бързаше да се изправи. Вдигна бикините си, докато се ослушваше в мрака. Чуваше се само леко шумолене от дърветата. Кръвта пулсираше в ушите ѝ. Изчака сърцебиенето да се уталожи, откачи райбера и отвори вратата. Застаналата на прага фигура запълваше целия отвор. Явно бе се спотаил на стълбите. Само след секунда я просна на седалото, затвори вратата и легна върху нея.

— Ти? — прошепна тя.

— Да, аз — отвърна той с неузнаваем, разтреперан и дрезгав глас.

Очите му проблеснаха в мрака, когато захапа долната ѝ устна до кръв, а ръката му дръпна бикините ѝ. Тя лежеше като парализирана под острието на ножа, който гореше по кожата на врата ѝ, докато той удряше слабините си в нейните още преди да е събул панталона си подобно на разгонено псе.

— Гъкнеш ли, ще те накълцам на парчета! — процеди той.

Тя не издаде нито звук — беше само на четиринайсет и вярваше, че ако затвори очи и се съсредоточи, ще види звездите през тавана. Бог има властта да върши такива неща, стига да поиска.

Втора глава

Той оглеждаше чертите на лицето си в прозореца на мотрисата. Опитваше се да разбере къде се крие тайната. Но над червената си вратовръзка виждаше съвсем обикновено, безизразно лице с очи и коса, които на фона на стените в тунела между станциите „Курсел“ и „Терн“ изглеждаха черни като вечната нощ в парижкото метро. На коленете му лежеше вестник „Монд“. Прогнозираха снеговалежи, но над мотрисата улиците на френската столица все още лъщяха голи и студени под гъста ниска облачна пелена. Ноздрите му се разшириха и той вдиша слабия, строго специфичен мирис на влажен цимент, човешка пот, обгорен метал, одеколон, тютюн, мокра вълна и жлъчна киселина. Независимо колко се стараеха чистачите, така и не успяваха да отмият или прогонят тази упорита миризма от седалките.

Въздушната струя от идващия насрещен влак раздруса стъклата. Бледи светли правоъгълници изместиха за малко мрака. Той повдигна ръкава на палтото си и погледна часовника — „Seiko SQ50“. С него един клиент му изплати част от хонорара. По стъклото над циферблата вече се забелязваха резки и той се съмняваше дали не е менте. Седем и петнайсет. Неделя вечер. Вагонът бе едва на половина пълен. Огледа се. Както обикновено, голяма част от пътниците спяха по седалките. Особено през почивните дни. Жителите на Париж изключват, затварят очи и ежедневното им пътуване се превръща в безпаметен, изпълнен с вакуум отрязък от време, а червено-синята отсечка на картата със станциите представлява своеобразна свързваща линия от работата към свободата. В един вестник прочете за мъж, който цял ден се возил в метрото със затворени очи, от първата до последната станция и обратно. Чак при вечерната проверка на вагоните от служителите в депото разбрали, че е мъртъв. Вероятно човекът съвсем умишлено е слязъл в катакомбите на парижкото метро с намерението спокойно да измине в този бледожълт ковчег синята линия, свързваща живота с отвъдното.

Самият той се бе запътил в противоположна посока. Към живота. Оставаха му само две задачи: тазвечерната и една в Осло. Последната задача. После щеше да напусне катакомбите завинаги.

Преди вратите на „Терн“ да се затворят, зави предупредителна аларма. После мотрисата набра скорост.

Затвори очи и се помъчи да се представи другия мирис. На тоалетен освежител за въздух, на топла урина. Мирисът на свободата. Вероятно майка му, учителка по професия, имаше право: човешкият мозък има способността да възстановява подробно спомени в картини, но не и в миризми.

Миризма. Под клепачите му се занизаха безброй картини. На петнайсет години е, седи в коридора на болницата във Вуковар и чува как майка му реди шепнешком молитва до апостол Тома, закрилника на строителите, и до Господ да пожали съпруга ѝ. Чува бумтежа от обстрела на сръбската артилерия, разположена до реката, и писъците на оперираните в родилната зала. Впрочем вътре нямаше бебета, защото от началото на обсадата жените престанаха да раждат. Понеже в болницата работеше като момче за всичко, той се научи да игнорира и писъците, и артилерийските изстрели. Но не и миризмите. Най-силно усещаше една особена миризма, просмукала се дълбоко в ноздрите му. При ампутация хирурзите режеха месото до костта и за да не умре пациентът от кръвозагуба, използваха своеобразен поялник да изгорят артериите и те да се затворят. Мирисът на изгоряло месо и на кръв не можеше да се сбърка с друг.

В коридора излиза лекар и подканва него и майка му да влязат. Двамата се приближават до леглото на баща му. Не смее да го погледне. Взира се упорито в голямата покафеняла ръка на баща си, впила се в дюшека, сякаш се мъчи да го разкъса на две. А това е по силите му, защото баща му се славеше като мъжът с най-силните ръце в града. Извиваше железни прътове. След като зидарите приключат с работата си, на строителната площадка отиваше баща му, хващаше с големите си ръце краищата на арматурните железа, стърчащи от отливката, и с бързо, старателно заучено движение ги огъваше и ги съединяваше. Бе виждал как работи баща му; все едно изстисква парцал. Още никой не бе изобретил по-ефективна машина от бащините му ръце.

Стиска очи, когато чува гласа на баща си, променен до неузнаваемост от болка и отчаяние.

— Изведете оттук момчето! — крещи той.

— Той сам поиска да…

— Изведете го!

После гласът на лекаря:

— Кървенето спря, започваме!

Някой го хваща под мишниците и го вдига на ръце. Той се мъчи да се съпротивлява, но е толкова малък и лек. Усеща миризмата на изгорено месо и кръв.

Последно чува как лекарят казва:

— Дайте триона.

Вратата зад него се хлопва и той се свлича на колене. Продължава молитвата на майка си. Спаси го, Господи. Пощади го, пък макар и осакатен. Бог има властта да прави чудеса, стига да поиска.

Усети, че някой го гледа, отвори очи и се върна към реалността на парижкото метро. На отсрещната седалка жена със стегнати челюсти и изморен, отвеян поглед отмести очи от него. Секундарната стрелка на часовника му се местеше, докато той си повтаряше наум адреса, за да го запомни. Опипа китката си. Пулсът му е нормален. Усещаше главата си малко олекнала, но бистра. Не го побиваха студени тръпки. Не се потеше. Не изпитваше нито страх, нито радост. Не се чувстваше напълно спокоен, но не се и тревожеше. Мотрисата намали. Станция „Шарл дьо Гол — Етоал“. Погледна жената, преди да слезе. Тя го бе огледала доста подробно, но дори и да го видеше същата вечер, едва ли би го разпознала.

Стана и пое към вратата. Спирачките изсвириха тихо. Дезодорант за тоалетна и урина. И свобода. И тя като миризмата не се възкресява в човешката памет. Вратите на мотрисата се разтвориха.

Хари слезе на перона, вдиша топлия въздух и огледа бележката с адреса. Чу как вратите се затвориха зад гърба му и усети лек полъх при потеглянето на влака. Тръгна към изхода. Рекламно пано над ескалатора го осведоми как да пребори грип или настинка. Сякаш в отговор Хари се изкашля, бръкна в дълбокия джоб на вълненото си палто и напипа кутия цигари под плоската бутилка и кутийката с млечни бонбони.

Цигарата заподскача в устата му, докато излизаше през стъклената врата, оставяйки зад гърба си необичайната влажна топлина в подземието на Осло. Изкачи стълбите и се озова в съвсем естествения за декември студ и мрак в норвежката столица. Инстинктивно се сви във връхната си дреха. Намираше се на площад „Егер“ — там се събираха пешеходните зони в сърцето на Осло, ако изобщо можеше да се твърди, че през този сезон градът има сърце. Търговците държаха магазинчетата си отворени и в неделя, защото наближаваше Коледа, затова на „Егер“ гъмжеше от забързани минувачи, които влизаха или излизаха от скромните четириетажни офис сгради наоколо. Хари прекоси площада, но се сети, че трябва да купи подарък за Бярне Мьолер — на другия ден човекът напускаше Главното управление в Осло. Шефът на Хари — неговият най-влиятелен закрилник в полицията — най-сетне се престраши да осъществи житейската си мечта за по-непретенциозна кариера и по-малък град. От следващата седмица Мьолер започваше работа в Берген като старши спецразследващ в местната дирекция. А това на практика означаваше, че Мьолер ще си прави каквото си иска до пенсионирането си. Чудесно, но защо в Берген? Дъжд и влажни планини. Мьолер дори не е родом оттам. Хари харесваше шефа си, но често не го разбираше.

Край Хари мина олюляващ се мъж в шушляков гащеризон. Приличаше на космонавт. Ухили се глуповато, а от пълните му розовочервени бузи излезе пара. Всички хора наоколо вървяха с приведен гръб и неприветливи студени лица. Бледа жена в тънко черно кожено яке с дупки на лактите премръзнала пристъпваше от крак на крак пред часовникарското ателие, а погледът ѝ шареше неспокойно с надеждата скоро да зърне пласьора си. Дългокос брадясал просяк в топли модерни младежки дрехи седеше на земята, облегнат на уличен фенер, заел йогийска поза — навел глава, сякаш медитираше, а пред него се мъдреше кафява картонена чаша от капучино. Хари забелязваше, че през последната година просяците са се увеличили. Приличаха си. Дори използваха еднакви картонени чаши — нещо като парола помежду им. А вероятно просяците представляват същества от друга вселена, които тихомълком завземат града му, улиците му. И какво от това? Да заповядат!

Хари влезе в часовникарското ателие.

— Можете ли да го поправите? — попита той младия мъж зад тезгяха и му подаде стар ръчен часовник, подарък от дядо му.

Получи го в деня, когато погребаха майка му. Хари остана почти шокиран, но дядо му го успокои с думите, че традицията повелява всеки човек да подари часовника си на свой син или внук. Обърна му внимание на свой ред той също да завещае часовника на някого.

— Само не го оставяй за последния момент — предупреди го старецът.

Хари беше забравил за това, но през есента Олег му гостува в апартамента на улица „Софие“ и случайно намери сребърния часовник в едно чекмедже, докато търсеше геймбоя на Хари. Олег, въпреки само деветте си години отдавна показал на Хари колко го превъзхожда в общата им страст — поостарялата компютърна игра „Тетрис“ — сега заряза дългоочаквания дуел и се зае да човърка и да върти часовника, за да го накара да тръгне.

— Развален е — обясни Хари.

— Е, и? — пренебрежително подхвърли Олег. — Всичко може да се поправи.

Хари тайно се надяваше малкият да е прав, но понякога изпитваше известни съмнения. Поколеба се дали да не запознае Олег с рокбандата „Юке и Валентинерне“ и с албума им, озаглавен именно „Всичко може да се поправи“, но като размисли, стигна до извода, че майката на Олег, Ракел, едва ли ще приветства идеята на бившия си приятел със сериозни алкохолни проблеми да пуска на сипа ѝ песни за въздействието на спиртните напитки, написани и изпълнени от музикант, починал от свръхдоза хероин.

— Можете ли да поправите този часовник? — поинтересува се Хари.

В отговор младият мъж зад тезгяха го взе и го отвори с умели, сръчни движения.

— Не си струва.

— Моля?

— Във всеки антикварен магазин ще намерите по-хубав часовник за по-малко пари, отколкото ще платите за поправката на този.

— Няма значение, опитайте се да го поправите.

— Добре — младият мъж, вече започнал да разучава вътрешностите на часовника, изглеждаше доволен от решението на Хари. — Елате следващата сряда.

Хари излезе от ателието. Чу лек звук от струна на китара през усилвател. Китаристът, младеж с рядка брада и ръкавици без пръсти, настройваше инструмента. Наближаваше времето за поредния традиционен предколеден концерт на площад „Егер“, на който изявени певци и музиканти забавляваха публиката с цел да се съберат благотворителни средства за Армията на спасението. Пред бандата, застанала зад емблематичната за Армията черна коледна тенджера за волни пожертвования, окачена на стойка насред площада, вече се трупаха нетърпеливи зрители.

— Ти ли си?

Хари се обърна. Въпроса зададе жената с наркоманския поглед.

— Ти си, нали? Идваш на среща със Снупи, нали? Трябва ми незабавно една доза нула цяло и едно, имам…

— Съжалявам — прекъсна я Хари. — Бъркате ме с някого.

Тя го погледна, наклони глава и присви очи, все едно се опитваше да прецени дали я лъже.

— Ти си! И преди съм те виждала.

— Полицай съм, затова.

Тя се сепна. Хари си пое въздух. Реакцията ѝ се появи със закъснение, сякаш се нуждаеше от повече време, та думите му да си проправят път до мозъка ѝ през изпържените ѝ и унищожени нерви. В очите ѝ припламна омраза. Хари не се изненада.

— Ченге ли си?

— Нали се разбрахме да не мърдате от „Плата“ — Хари отмести поглед към вокалиста.

— Пфу! — презрително изсумтя жената и застана пред него. — Ти не си от наркоотдела, ти си оня, дето го даваха по телевизията, дето уби…

— От Отдела за борба с насилието съм — прекъсна я Хари и я хвана под ръка. — Слушай, отиди на „Плата“. Там ще намериш каквото ти трябва. Не ме принуждавай да те закопчея.

— Не мога — отскубна се тя.

Хари тутакси съжали и вдигна отбранително длани:

— Поне ми обещай, че оттук няма да купуваш нищо, и се махам. Става ли?

Тя пак наклони глава на една страна. Тънките ѝ обезкървени устни се разтеглиха, сякаш намираше нещо забавно в създалата се ситуация.

— Да ти кажа ли защо не мога да сляза на „Плата“?

Хари зачака.

— Защото хлапето ми е там.

Стомахът му се сви.

— Не искам да ме вижда в това състояние — продължи жената. — Чаткаш ли, полицайче?

Хари се вгледа в упоритото ѝ лице, докато се мъчеше да измисли какво да ѝ отговори.

— Весела Коледа — пожела му иронично тя и му обърна гръб.

Хари пусна цигарата в покафенелия дребнозърнест сняг и тръгна. Искаше да приключи възможно по-скоро е неприятната задача. Не гледаше хората, с които се разминаваше. Те също не вдигаха очи към него. Вървяха, забили поглед в леда, все едно ги глождеше гузна съвест, все едно се срамуваха, че са граждани на една от най-щедрите социалдемократични държави на света.

„Защото хлапето ми е там.“

На булевард „Фреденсборг“, до Дайхманската библиотека, Хари спря пред номера, написан върху плика в ръката му. Отметна глава, фасадата на сградата, боядисана в сиво и черно, явно бе ремонтирана скоро. Сбъднатата мечта на всеки художник на графити. По някои от прозорците вече висеше коледна украса. Мека жълта светлина струеше от привидно топлите спокойни домове. А може би наистина са топли и спокойни, насили се да се убеди Хари. Насили се, защото няма как дванайсет години да работиш в полицията, без да прихванеш задължителната за служителите на реда предубеденост към човешката природа. Все пак трябваше да му се признае, че се старае да дава отпор на мизантропската си нагласа.

Намери името на звънците, затвори очи и се помъчи да измисли как да се изрази най-подходящо. Никакъв резултат. Гласът ѝ продължаваше да го смущава:

„Не искам да ме вижда в това състояние…“

Хари се отказа. Нима има начин да съобщиш печална вест подходящо?

Натисна с палец студеното метално копче. От вътрешността на сградата се разнесе звънене.

Капитан Юн Карлсен пусна звънеца, остави тежките найлонови торби на тротоара и вдигна поглед към фасадата. Мазилката на сградата, все едно преживяла обстрел с лека артилерия, се лющеше на едри парчета, а дъски заместваха прозорците на обгорял от пожар апартамент на първия етаж. Първоначално капитанът се обърка и подмина синята жилищна сграда, където живееше Фредриксен: всички фасади на улица „Хаусман“ изглеждаха досущ еднакви, сякаш студът е изсмукал от тях и последната капка цвят. Едва при къщата с надпис „Западния бряг“ разбра, че трябва да се върне назад. На стъклената врата към двора имаше пукнатина с формата на буква V. Знакът на победата.

Юн се загърна в шубата си, доволен, задето униформите на Армията на спасението са от дебела чиста вълна. След като завърши Офицерската школа, следваше да получи нова униформа, но в складовете на Армията не се намери подходящ размер за Юн. Затова му отпуснаха плат и го изпратиха при шивач, който издуха облак цигарен дим в лицето му и заяви, без Юн да го е питал, че не смята Исус за свой спасител. Независимо от убежденията си шивачът свърши чудесна работа и Юн му бе много благодарен, защото за пръв път му се случваше да носи удобна дреха. Повечето му познати твърдяха, че униформата не му стои по мярка главно защото ходи прегърбен. А минувачите, видели го да върви по „Хаусман“ същия следобед, вероятно си обясняваха приведената му фигура с ужасно студения декемврийски вятър, който подмяташе ледени иглички и замръзнали отпадъци по тротоарите и по натоварените булеварди. Според близките на Юн обаче той вървеше прегърбен, за да тушира внушителния си ръст и да се доближи до по-ниските от себе си. Ето сега например той отново се наведе и пусна монета от двайсет крони в кафява картонена чашка в мръсна, разтреперана ръка.

— Как си? — обърна се Юн към просяка с вид на безформен вързоп, изхвърлен на тротоара.

Кръстосал крака, клетникът седеше върху опърпан кашон и мръзнеше в снежната виелица.

— Чакам на опашка за метадонова терапия — отговори той с беззвучен и отсечен глас.

Думите му прозвучаха като несполучлива декламация на наизустен псалм. Просякът се взираше в коленете на Юн.

— Защо не се отбиеш в кафенето ни на улица „Юрте“? — предложи капитанът. — Там ще се постоплиш, ще ти дадат топла храна…

Останалата част от думите ми се изгубиха в ръмженето на автомобилите, защото светофарът светна зелено.

— Нямам време — отвърна вързопът. — Да ти се намира петдесетачка?

Юн така и не спря да се удивлява какво постоянство проявяват наркоманите в опитите си да получат каквото искат. Въздъхна и пусна банкнота от сто крони в картонената чаша.

— Провери дали няма да си намериш топли дрехи в магазините „Фретекс“. Ако ли не, в кафене „Фюрлюсе“2 получихме нови зимни якета. Ела да ти дадем. Ще замръзнеш в това тънко дънково яке.

Изрече всичко това с примирението на човек, напълно наясно, че дарението му ще се използва за покупка за дрога. И какво от това? Историята се повтаря. Този клетник не е нито първият, нито последният. Представлява поредната нерешима морална дилема, с каквито е изпълнено ежедневието му.

Юн натисна звънеца още веднъж. Погледна отражението си в мръсната витрина на магазина. Теа му казваше, че изглежда величествен. Напротив. Той е съвсем обикновен войник. След като свърши със задълженията си обаче, този войник ще се втурне по булевард „Мьолер“ над река Акершелва, откъдето започва източната част на града и квартал Грюнерльока, после ще мине през парка „Софиенберг“, ще спре на улица „Гьотеборг“ номер 4, където се намира жилищна сграда, собственост на Армията, с апартаменти, отдавани под наем на нейни служители. После ще влезе във вход „Б“ и ако срещне някой съсед, ще го поздрави с надеждата човекът да си помисли, че Юн се прибира в апартамента си на четвъртия етаж. Вместо да се прибере обаче, Юн ще се качи с асансьора на петия етаж, ще мине по проход във вход „А“, ще се ослуша, за да провери дали е чисто, ще се втурне към вратата на Теа и ще почука по уречения начин. Тя ще отвори вратата, а с нея — и обятията си, а той ще се сгуши там и ще се разтопи.

Земята се разтресе.

Отначало помисли, че целият град се разтърси до основи, но после разбра откъде идва вибрацията. Остави на земята едната торба и извади мобилния си телефон от джоба. На екрана се изписан номерът на Рагнхил. Днес му звънеше за трети път. Той знаеше, че няма за кога да отлага. Налагаше се незабавно да ѝ съобщи за годежа му с Теа. Само да намери точните думи! Прибра телефона и не погледна повече отражението си във витрината. Взе обаче решение. Ще престане да се бои. Ще бъде откровен. Ще се превърне във велик войник. Заради Теа на улица „Гьотеборг“. Заради баща си в Тайланд. В името на Бог.

— Кой е? — попита раздразнен глас по домофонната уредба.

— Здравейте, аз съм Юн.

— А?

— Юн от Армията на спасението.

Той зачака.

— И какво искаш? — изпращя гласът.

— Нося ви храна. Сигурно имате нужда от…

— А цигари носиш ли?

Юн преглътна и разтъпка крака в снега.

— Не, този път парите ми стигнаха само за храна.

— Проклятие!

Мълчание.

— Ало? — извика Юн.

— Да, да, мисля.

— Ако искаш, ще дойда по-късно.

Механизмът за отваряне се задейства и Юн побърза да се шмугне вътре.

По стълбището се търкаляха празни бутилки, вестници и жълти ледени шушулки от урина. Студът си имаше и предимства: така поне Юн си спести вдишването на острата, кисело-сладникава смрад, която изпълваше сградата в по-топли дни.

Мъчеше се да върви с пъргави стъпки, но се спъна по стълбите. Жената го чакаше на вратата, забила поглед в торбите му. Явно за да не ме гледа в очите, предположи той. Жената имаше силно подпухнало, обезформено лице — резултат от дългогодишна злоупотреба с алкохол. Теглото ѝ надминаваше препоръчителните норми. Под халата си носеше мръсна тениска. От вратата лъхна неприятна миризма на застояло.

Юн спря на стълбищната площадка и остави торбите.

— Мъжът ти вкъщи ли е?

— Да, вкъщи си е — отвърна тя на приятен френски.

Беше хубава. С високи скули и големи бадемовидни очи. Тесни, бледи устни. Облечена с вкус. Или поне онази част от нея, която се подаваше през процепа на открехнатата врата.

Той инстинктивно оправи червената вратовръзка на врата си.

От нея го разделяше верига, изработена от солиден месинг. На тежката дъбова врата нямаше табела с имената на обитателите. Докато чакаше пред сградата на Авеню Карно портиерката да му отвори, забеляза, че всичко изглежда ново и скъпо: бравите, звънците, ключалките. А мръсотията и прахът, наслоени върху бледожълтата фасада и белите щори, само още веднъж подчертаваха престижа на този парижки квартал. Във входа висяха оригинални маслени платна.

— За какво става дума?

Погледът и интонацията ѝ не бяха нито враждебни, нито дружелюбни, но в гласа ѝ се долавяше леко недоверие заради незадоволителното му произношение.

— Нося съобщение, мадам.

Тя се поколеба. В крайна сметка постъпи според очакванията му:

— Добре. Бихте ли изчакали? Ще го доведа.

Тя затвори вратата и заключи с леко щракване на добре смазан механизъм. Той си разтъпка краката. Трябваше да заляга повече над френския. Вечер майка му редовно го мъчеше с английски думи, но така и не успя да го научи на френски. Прикова поглед във вратата. Френско отваряне. Френско посещение. Красота.

Сети се за Джорджи. Джорджи със светлата усмивка, година по-възрастен от него, тоест в момента на двайсет и четири. Дали все още е толкова хубав? Рус, дребен и мил като девойка? Някога беше влюбен в Джорджи с безусловната, лишена от предразсъдъци любов, каквато само децата са способни да изпитват едно към друго.

Отвътре се чуха стъпки. На мъж. Някой отключи. Синя линия от работата към свободата. Скоро ще завали сняг. Той се приготви.

На вратата се появи лицето на мъжа.

— Какво, по дяволите, искаш?

Юн вдигна найлоновите торби и се опита да се усмихне:

— Топъл хляб. Ухае чудесно, нали?

Фредриксен сложи голямата си покафеняла ръка върху рамото на жена си и я избута настрани.

— На мен ми мирише само на християнска кръв…

Изрече го с ясната дикция на трезвеник, но воднистите ириси на брадатото му лице говореха за друго. Помъчи се да спре поглед върху торбите. Макар да беше едър и силен, изглеждаше вътрешно стопен. Сякаш скелетът и дори черепът му се бяха смалили. От злобното му лице висеше кожа, три номера по-голяма от необходимото. Фредриксен зашари с мръсния си показалец по пресните драскотини на носа си.

— Няма ли да ни изнесеш някоя проповед?

— Не, всъщност дойдох само да…

— О, хайде, де, войнико. Все имаш да кажеш нещо, нали? За душата ми например.

Юн се сви в униформата си.

— Не аз се разпореждам с човешките души, Фредриксен. Но поне мога да ви донеса малко храна…

— Кажи някоя мъдрост, де.

— Както вече ти казах…

— Проповядвай!

Юн гледаше Фредриксен.

— Хайде, отвори си малката влажна гадна устичка и проповядвай! — изрева Фредриксен. — Проповядвай, за да можем да изядем храната ти с чиста съвест, високомерен християнски дявол такъв! Почвай! Да приключваме по-бързо! Какво е Божието послание за днес?

Юн отвори уста и пак я затвори. Преглътна. Направи втори опит и този път успя да издаде звук:

— Бог ни е пратил сина Си, за да изкупи… греховете ни.

— Лъжеш!

— Не, за съжаление не лъжа — поклати глава Хари и погледна шокираното лице на мъжа.

От вратата се носеше мирис на готвено. Чуваше се подрънкване на прибори. Семеен мъж, баща. Досега. Мъжът се почеса по ръката, приковал поглед над главата на Хари, все едно се взира в нещо, което се намира над полицая. Дращенето от ноктите по кожата прозвуча неприятно.

Дрънченето спря. Зад мъжа предпазливо се приближи съпругата му и сложи ръка на рамото му. После надникна с големите си изплашени очи.

— Какво се е случило, Биргер?

— Полицаят дойде да ни съобщи нещо — беззвучно отвърна той.

— Какво е станало? — повтори жената и погледна Хари. — Да не е нещо с момчето ни? С Пер?

— Да, госпожо Холмен — кимна Хари и долови страха в очите ѝ. Мъчеше се да намери подходящите думи. — Открихме го преди два часа. Синът ви е мъртъв.

Хари отмести поглед от нея.

— Но той… той… къде…

Гледаше ту полицая, ту съпруга си, който продължаваше да се чеше по ръката.

Ще я разкървави, помисли си Хари и си прочисти гърлото.

— В контейнер в залива Бьорвика. Опасенията ни се потвърдиха. Починал е преди няколко дни.

Биргер Холмен изгуби равновесие. Олюля се назад в осветеното антре и се хвана за закачалката. Жената пристъпи напред. Съпругът ѝ се строполи на колене зад нея.

Хари си пое дъх и бръкна във вътрешния джоб на палтото си. Първо напипа студената метална плоска бутилка. После намери каквото търсеше. Извади плик. И без да е прочел писмото, се досещаше какво е съдържанието му. Официално кратко съобщение за смъртта на близък човек; никакви излишни думи. Документ, продукт на бюрократичната система.

— Съжалявам, но служебните ми задължения изискват да ви дам това.

— В какво се състои работата ви? — попита дребният мъж на средна възраст с претенциозно френско произношение, характерно не за елита на обществото, а за парвенютата.

Посетителят го огледа внимателно. Мъжът изглеждаше точно като на снимката в плика: със същия възел на вратовръзката и същия червен широк домашен халат.

Не знаеше в какво се е провинил този мъж. Едва ли бе посегнал на някого: въпреки раздразнението, изписано по лицето му, мъжът зае отбранителна, почти изплашена поза, независимо че стоеше на вратата на собствения си дом. Дали е откраднал пари? Или е извършил злоупотреба? Приличаше на счетоводител. Ала едва ли се занимава с крупни суми. Имаше хубава съпруга, но изглеждаше като мъж, който си позволява забежки. Вероятно си е легнал с жена на болезнено ревнив и отмъстителен съпруг? Не. Дребните мъже с доходи малко над средните и със съпруги, чийто вид е по-атрактивен от техния, по принцип се вълнуват повече от вероятността да не би жените им да им изневерят, отколкото от собствените си възможности за похождения. Незнайно защо мъжът го дразнеше по някакъв начин. Вероятно точно там се крие причината. Мъжът е подразнил някого.

Мушна ръка в джоба си.

— Работата ми — подхвана той и опря цевта на пистолета „Лама минимакс“, купен на скромната цена от триста долара, о опънатата месингова верига на вратата — се състои в това.

Прицели се над заглушителя. Представляваше обикновена метална тръба, закрепена за нарезите, изработена от загребски ковач. Черното плътно тиксо около горната част на цевта служеше само за уплътнение. Можеше, разбира се, да купи и от така наречените качествени заглушители — много по-скъпи — но това беше напълно излишно. Така или иначе нито един заглушител не е в състояние да притъпи напълно звука от куршума, преминаваш звуковата бариера, нито шума при срещата на горещ газ със студен въздух, нито щракването на механичните части на пистолета, които се удрят една в друга. Само в Холивудските екшъни е възможно пистолетите със заглушители да изпукат леко като пуканки под капака на тенджера.

Изстрелът изсвистя като камшик. Той надникна през тесния отвор.

Мъжът от снимката падна назад, без да гъкне. Въпреки приглушеното осветление в коридора видя в огледалото на стената отражението на вратата и едното си око, широко отворено и със златен ореол. Мъртвецът лежеше, проснат върху дебел килим в бургундско червено. Дали беше персийски? Явно все пак е имал пари.

Вече имаше само малка дупка на челото.

Вдигна очи и погледна съпругата му. Ако изобщо му е съпруга. Тя стоеше на прага към някаква стая. Зад нея имаше голям жълт хартиен абажур. Закрила уста с ръка, тя го гледаше втренчено. Той ѝ кимна. После затвори внимателно вратата, прибра пистолета в кобура, окачен на презрамка, и заслиза по стълбите. Никога не ползваше асансьор при отстъпление. Не се качваше във взети под наем автомобили, в мотоциклети или в други превозни средства, които при повреда спират. Не тичаше. Не говореше и не викаше. Евентуални показания на очевидци за гласа му също биха улеснили полицията при издирването му.

Отстъплението, макар да криеше най-много рискове, беше любимата част от работата му. Чувстваше се в безтегловност, във вакуум.

На първия стаж пак срещна портиерката. Стоеше пред вратата на жилището си. Изгледа го колебливо. Той се сбогува шепнешком с нея, но тя не отвърна на поздрава му. Само продължи да го гледа втренчено. След час полицията щеше да я помоли да опише заподозрения. И тя щеше да го направи: мъж на среден ръст, съвсем обикновен на външен вид, на около двайсет години, може би дори трийсет, но не и четирийсет. Поне по нейна преценка.

Той излезе на улицата. Париж бучеше като прииждаща буря, която обаче така и не се развихря, макар да е неумолимо надвиснала. Пусна „Лама минимакс“-а в предварително набелязан уличен контейнер. В Загреб го чакаха още два съвсем нови пистолета от същата марка. Заради поръчаната бройка му направиха отстъпка.

Когато половин час по-късно автобусът мина покрай Порт дьо ла Шапел по магистралата между Париж и летище „Шарл дьо Гол“, във въздуха трепкаха снежинки и се стелеха по земята между оределите бледожълти стръкчета трева, надигнали вкочанените си телца към мрачното небе.

Веднага след проверката на гише „Летищен контрол“ влезе в мъжката тоалетна, застана на края на редицата бели писоари, разкопча си панталона и насочи струята към белите ароматизиращи таблетки в дъното на тоалетната чиния. Затвори очи и се концентрира върху сладникавия мирис на парадихлоробензен и парфюм с аромат на лимон от „Джей & Джей Кемикълс“. По синята линия към свободата остана само една спирка. Изрече тихо името, за да усети как му въздейства: Ос-ло.

Трета глава

Хари седеше, облегнат на стола си в кабинет 605 в червената зона на шестия етаж на Главното полицейско управление — внушителна постройка от бетон и стъкло. Халвуршен — младият колега на Хари, с когото работеха заедно на площ от десет квадратни метра — обичаше да нарича служебното си място „Лаборатория за разкриване на убийства“. Хари, от своя страна, често си позволяваше да мачка самочувствието на Халвуршен с уточнението, че по-подходящо название би било „Лаборатория за обучение на неопитни кадри“.

В момента Хари беше сам. Взираше се в стената, където бе редно да има прозорец, но такъв, за жалост, нямаше.

Беше неделя, Хари написа доклада си и вече нищо не го спираше спокойно да се прибере вкъщи. Защо тогава просто не го направи? През въображаемия прозорец виждаше как снежинките се сипят като конфети върху зелените, червени и сини контейнери в заграденото пристанище в залива Бьорвика. Разкриха случая. Пер Холмен, млад наркоман, зависим от хероина и преситен от живота, си бе теглил куршума в един от тези контейнери. С пистолет. Никакви следи от насилие. Намериха оръжието до трупа. Доколкото информаторите на полицията бяха запознати, Пер не дължеше нари на дилърите. Обикновено те изобщо не се опитваха да замаскират екзекуциите на свои нелоялни клиенти. Точно обратното, правеха ги доста показни. Следователно Пер Холмен се бе самоубил. Защо тогава да си загуби вечерта в тършуване из ветровит, неприветлив товарен склад, където ще преживее поредната порция потискащи емоции?

Хари погледна вълненото си палто, метнато на закачалката. Съдържанието на малката плоска бутилка във вътрешния му джоб си стоеше непокътнато още от октомври, когато отиде във „Винмонополе“, купи „Джим Бийм“, наля половината уиски в плоската бутилка и изхвърли останалата част от течността в мивката. Оттогава не се разделяше с отровата, както някога нацистите непрекъснато носели таблетки цианид в обувките си. Откъде тази глупава приумица? Все едно. Важното бе, че се оказа ефективна.

Погледна си часовника. Наближаваше единайсет. Вкъщи го очакваше неподдържана кафеварка и дивиди с филма „Всичко за Ева“ — отдавна се канеше да го гледа. Шедьовърът на Манкиевич от 1950 година с Бети Дейвис и Джордж Сандърс.

Замисли се. Няма как, ще отиде до контейнерите на пристанището.

Вдигнал яката на палтото си, Хари застана с гръб към северния вятър, който духаше през високата ограда и образуваше преспи около контейнера зад нея. Депото с големите си празни площи нощно време приличаше на пустиня.

Заграденото пространство беше осветено, но под напора на вятъра лампите се олюляваха и по пътечките между контейнерите, наредени по два-три един върху друг, прибягваха сенки. Хари насочи вниманието си към червен контейнер, чийто цвят никак не подхождаше на оранжевата полицейска лента. Металната кутия представляваше чудесно убежище през декември; имаше същите размери и предлагаше същите удобства като необзаведена килия в ареста на Главното полицейско управление.

В доклада, изготвен от екипа на местопрестъплението — впрочем „екип“ бе силно казано за един следовател и един криминолог — пишеше, че от известно време не заключвали празния контейнер. Не го заключвали. По думите на охранителя заключването на празни контейнери не им било първа грижа, защото заграденият район се намирал под постоянно наблюдение. Нищо чудно, че вътре се бе настанил наркоман. Вероятно Пер Холмен е бил един от многото, които се подвизават в залива Бьорвика, намиращ се само на хвърлей от супермаркета за дрога на площад „Плата“. Сигурно охранителят съвсем умишлено си затваря очите, когато някой окаяник се подслони в празен контейнер. Съчувства на наркоманите, а така ги спасява от измръзване.

Контейнерът нямаше ключалка, но портата на оградата бе снабдена със здрав катинар. Хари веднага съжали, задето не предупреди охраната за посещението си. Ако изобщо имаше някаква охрана. Не се виждаше жива душа.

Погледна си часовника. Помисли малко. Вдигна глава към върха на оградата. Намираше се в задоволителна физическа форма. Отдавна не се беше чувствал по-здрав. След фаталния рецидив през лятото не бе близвал алкохол. Тренираше редовно във фитнес залата на Управлението. Повече от редовно. Преди да падне първият сериозен сняг, счупи рекорда на Том Валер на бягане с препятствия. Няколко дни по-късно Халвуршен го попита дали усилените му тренировки имат нещо общо с Ракел. Двамата вече не се срещат — с такова впечатление бил останал младият полицай. Хари обясни на колегата си съвсем стегнато, но недвусмислено, че макар да работят в един кабинет, няма намерение да споделя с него подробности от личния си живот. В отговор Халвуршен само сви рамене и попита с кого освен с него Хари би могъл да сподели проблемите си. Реакцията на Хари потвърди предположението на Халвуршен — шефът му стана веднага и излезе демонстративно от кабинета.

Три метра. Без бодлива тел. Лесна работа. Хари протегна ръце и се хвана за оградата, подпря крака в основите ѝ и се надигна. Повдигна първо дясната си, после и лявата си ръка. Краката му увиснаха във въздуха. Стъпи върху оградата. Движеше се като гъсеница. После се прехвърли от другата страна.

Вдигна резето и отвори контейнера. Извади черен джобен фенер, наведе се под ограничителните ленти и влезе.

Вътре цареше пълна тишина. Сякаш и звуците бяха замръзнали.

Включи фенера и го насочи към вътрешността на контейнера. Конусовидният лъч освети очертана с тебешир площ. Там бяха открили трупа на Пер Холмен. Беате Льон, ръководител на Отдела по експертно-криминална дейност с адрес „Брюнсалеен“, му показа снимките. Пер Холмен седял, облегнат на стената, с дупка в дясното слепоочие и пистолет от дясната страна. Наоколо нямало много кръв. Това е единственото предимство на изстрелите в главата. Пистолетът, малък калибър, бе оставил едва забележимо входно отвърстие на раната. Нямало изходна рана. Специалистите от Съдебномедицинския институт открили куршума в черепа на мъртвеца, където късчето олово влетяло като билярдна топка и направило на каша онова, с което Пер Холмен е разсъждавал; с което е взел решението да сложи край на живота си и с което е дал команда на показалеца си да натисне спусъка.

„Направо необяснимо“, коментираха обикновено колегите му, случеше ли се да се натъкнат на самоубил се млад човек. Хари предполагаше, че думите им са продиктувани от желанието да пощадят психиката си, като отхвърлят идеята за непреодолимото отчаяние, споходило младежа. Иначе не разбираше какво необяснимо има в самоубийството.

И въпреки това използва същия израз този следобед, когато, застанал на стълбището, видя как бащата на Пер Холмен се свлече на колене в тъмното антре, а гърбът му се разтресе от ридания. Понеже не можеше да утеши почернените родители с успокоителни слова за Бог, за спасението, за живота след смъртта и за смисъла на човешкото съществуване, Хари отрони безпомощно познатата фраза: „Направо необяснимо…“

Изгаси фенера, прибра го в джоба си и потъна в мрака.

Сети се за баща си. Улав Хуле, пенсиониран учител и вдовец. Живееше в къща в квартал Опсал. Очите му грейваха, когато веднъж в месеца му гостуваха Хари и Сьос. Започнеха ли обаче да пият кафе и да говорят за незначителни случки, пламъкът в очите му умираше. Защото единственото важно нещо в живота му се намираше на снимка върху пианото ѝ. Улав Хуле нямаше никакви занимания освен четенето на книги за страни, които нито имаше възможност, нито желание да посети, понеже вече нямаше как да я вземе със себе си. В редките случаи, когато я споменаваха, Улав Хуле говореше за смъртта ѝ като за „най-голямата загуба в живота ми“.

Хари се замисли как ли би окачествил баща му деня, в който му съобщят за смъртта на сина му.

Излезе от контейнера и тръгна към оградата. Хвана се за нея. Настъпи миг на пълна тишина. Вятърът притаи дъх, сякаш за да се ослуша или да поразмисли. В зимния мрак се чуваше само спокойното жужене на града. И как хартия, подмятана от вятъра, стърже леко по асфалта. Какъв вятър? Той отдавна утихна. Не, не е хартия, това е шум от стъпки. Бързи, леки стъпки. Не на човек.

На животно.

Сърцето на Хари се разтуптя лудо. Започна да се катери по оградата. Едва впоследствие си даде сметка кое го изплаши толкова. Тишината и това, че не чу нито ръмжене, нито какъвто и да е предвестник на нападение. Сякаш животното в тъмнината изобщо не искаше да го стресне. Дебнеше го. Ако Хари се интересуваше малко повече от кинология, вероятно щеше да знае, че само една-единствена раса кучета не ръмжат: нито когато са изплашени, нито когато нападат: черните мецнери. Хари чу как животното наруши ритъма на хода си. Пак настъпи тишина. Налагаше се да побърза, защото кучето явно скочи. Хари ритна с крак в тъмното.

Твърдението, че човек не усеща болка, когато страхът предизвика насищане на кръвта с адреналин, е меко казано неточно. Хари изкрещя. Големите остри кучешки зъби се забиха в десния му прасец и потънаха дълбоко. Стигнаха до чувствителната костна мембрана. Оградата издрънча. Силата на тежестта ги дърпаше към земята, но Хари, макар и напълно отчаян от ситуацията, се мъчеше да се задържи. При други обстоятелства щеше да отърве лесно кожата. Всяко друго куче с теглото на черен мецнер в зряла възраст би изпуснало жертвата си. Но зъбите и челюстната мускулатура на мецнера са предназначени за чупене на кости. Оттам носи началото си слухът, че мецнерът е роднина на костноядната петниста хиена. По тази причина кучето увисна на прасеца на Хари, забило два горни зъба, стискащи здраво, и един долен за стабилизиране на захапката. Мецнерът си бе счупил другия долен зъб още на тримесечна възраст при сблъсък със стоманена протеза.

Хари опря левия си лакът върху ръба на оградата и се помъчи да повдигне нагоре цялото си тяло, но кучето бе мушнало едната си лапа в мрежата на оградата. Хари извади фенера, стисна здраво гумената дръжка и погледна надолу да види какво представлява животното. Светлината проблесна матово в черните очи и черната муцуна. Хари замахна с фенера и удари мецнера между очите с всичка сила. Костта даже изпука. Замахна втори път и му нанесе още един удар. Уцели муцуната му. После заудря отчаяно очите му, които дори не мигнаха. Фенерът се изплъзна от ръката му и падна на земята. Кучето не отпусна хватката около крака му. Силите на Хари се топяха с всяка изминала секунда. Вече едва се държеше за оградата. Не му се мислеше какво го очаква, но нямаше как да се самозалъгва.

— Помощ!

Вятърът, който отново се бе усилил, отнесе немощния му вик. Хари промени захвата. Досмеша го. Нима ще свърши така? Ще го намерят в контейнерното депо с гърло, прегризано от куче-пазач? Пое си дъх. Зъбчатите върхове на оградата се забиваха в мишниците му, пръстите му изтръпнаха. Само след секунди щеше да се предаде. Ех, да имаше поне някакво оръжие в себе си! Или бутилка вместо малката плоска манерка! Щеше да я строши и да прободе кучето с нея.

Манерката!

Напрегна последните си сили, бръкна във вътрешния си джоб и извади плоската бутилка. Лапна гърлото, захапа здраво капачката със зъби и я отвъртя. Течността потече в устата му. По тялото му премина живителен тласък. Боже мой. Притисна очи към оградата и далечните светлини от хотел „Плаза“ и от хотел „Опера“ се превърнаха в бели ивици на черен фон. Отпусна дясната си ръка над червената паст на звяра, изплю капачката и алкохола в устата си, процеди „наздраве“ и изсипа цялото съдържание на бутилката върху кучето. В продължение на две безкрайни секунди две черни кучешки очи се взираха в Хари с безкрайно удивление, докато кафявата течност се стичаше по крака му право в зиналата уста на мецнера. Кучето пусна прасеца му. Хари чу удара на жива плът в асфалта, последван от скимтене и хъхрене. После лапите застъргаха по земята и животното потъна в мрака, от който се бе появило.

Хари се преметна през оградата. Запретна крачола на панталона си. Не му беше нужен фенер, за да прецени, че и тази вечер няма да гледа „Всичко за Ева“. Запъти се към „Спешна помощ“.

Легнал в скута на Теа, Юн слушаше със затворени очи равномерното жужене на телевизора и се наслаждаваше на спокойствието. Даваха един от любимите ѝ сериали: „Кралят от Бронкс“. Не се ли казваше „Кралят на Куинс“?

— Пита ли брат си дали ще поеме дежурството на площад „Егер“? — попита Теа.

Беше положила ръка върху очите му. Юн усещаше лека, сладникава миризма, носеща се от кожата ѝ: явно току-що си бе сложила инсулинова инжекция.

— Какво дежурство? — изненада се той.

Тя си дръпна ръката и го изгледа с недоумение.

— Спокойно — разсмя се Юн. — Отдавна съм се разбрал с Роберт. Съгласи се.

Тя въздъхна с леко униние. Юн хвана ръката ѝ и пак я постави върху очите си.

— Но не му споменах, че е заради рождения ти ден. Ако му бях казал, вероятно щеше да откаже.

— Защо?

— Защото е луд по теб и ти го знаеш.

— Само ти си го мислиш.

— Но ти се притесняваш от него.

— Не е вярно!

— Тогава защо винаги се вцепеняваш, когато спомена името му?

Тя се разсмя, сигурно заради реплика от сериала.

— Запази ли маса в ресторанта? — попита Теа.

— Да.

Усмихна се и стисна ръката му. Смръщи вежди.

— Мислех си… ами ако някой ни види там заедно?

— От Армията? Изключено е.

— Да, но ако все пак се случи?

Юн мълчеше.

— Май е време да го обявим — продължи тя.

— Не знам — колебливо отвърна той. — Не е ли по-добре да изчакаме, докато сме напълно сигурни…

— Ти не си ли напълно сигурен, Юн?

Отмести ръката ѝ от очите си и я погледна изумен.

— Какво ти става, Теа? Знаеш, че те обичам повече от всичко. Проблемът не е там.

— А къде?

Юн въздъхна и се надигна. Седна до нея.

— Не познаваш Роберт, Теа.

— Напротив — усмихна се кисело тя. — Познавам го от дете, Юн.

Юн не си намираше място.

— Така е. Обаче не знаеш някои неща. Нямаш представа какъв става, когато се ядоса. Все едно е друг човек. Наследил го е от татко. В такива моменти е опасен, Теа.

Тя облегна глава на стената и се вторачи мълчаливо пред себе си.

— Предлагам ти само да поотложим обявяването — Юн кършеше смутено ръце. — Съобразявам се не само с моя, а и с твоя брат.

— С Рикард? — изненада се тя.

— Да. Как според теб ще реагира, когато разбере, че сестра му се омъжва за мен, и то точно сега?

— А, това ли имаш предвид. Притесняваш се, защото двамата сте основните конкуренти за поста на главен мениджър, така ли?

— Знаеш отлично, че Ръководството винаги ще предпочете кандидат, женен за надежден офицер от Армията. От тактическа гледна точка ще натрупам сериозна преднина, ако сега обявя предстоящата си женитба с Теа Нилсен — дъщеря на Франк Нилсен, дясната ръка на коменданта. Но от морална гледна точка подобна постъпка не ми се струва никак приемлива.

Теа дъвчеше замислено долната си устна.

— Защо всъщност двамата с Рикард драпате толкова яростно за този пост?

— Армията пое разноските по обучението ни в Офицерската школа и четиригодишното ни следване по икономика във Висшето търговско училище. Рикард сигурно разсъждава като мен: след такъв жест човек се чувства длъжен да поеме работно място в Армията, за което, благодарение на нея, с получил нужната квалификация.

— Но може нито един от двама ви да не получи работата. Според татко досега не се е случвало в Армията да са назначавали мениджър, по-млад от трийсет и пет години.

— Знам — въздъхна Юн. — Нека си остане между нас, но често казано, предпочитам да изберат Рикард. Ще се почувствам по-спокоен.

— Как така? Та ти отговаряше за сградите под наем, собственост на Армията в Осло, в продължение на повече от година!

— Да, но в качеството си на мениджър ще се наложи да отговарям не само за Осло, а за цяла Норвегия, Исландия и Фарьорските острови. Знаеш ли например, че само на територията на Норвегия поземлената собственост на Армията надхвърля двеста и петдесет парцела, застроени с повече от триста сгради? — Юн се потупа леко по корема и се вторачи в тавана с характерната си угрижена физиономия. — Днес се погледнах в една витрина и се удивих колко съм нищожен.

Теа изобщо не чу последните му думи:

— Рикард чул отнякъде, че който получи работата, ще бъде следващият комендант.

— Нима? — разсмя се високо Юн. — Тогава със сигурност не желая да ме изберат.

— Стига глупости, Юн.

— Напълно сериозен съм, Теа. За мен най-важното е да сме заедно. Ще се откажа от кандидатурата си за мениджър и ще обявим годежа. Мога да върша и друга работа в Армията, свързана със специалността ми. Корпусите например се нуждаят от икономисти.

— Не говори така, Юн — възрази ужасена Теа. — Не разполагаме с по-добър специалист от теб и трябва непременно да те назначат на място, където да използват максимално уменията ти. Рикард е мой брат, но не притежава твоя… интелект. Ще почакаме още малко и ще им съобщим за годежа след края на конкурса.

Юн само сви рамене. Теа погледна часовника.

— Добре е да тръгнеш преди дванайсет. Вчера в асансьора Ема ми каза, че се притеснявала за мен, защото чула как вратата на апартамента ми се отваря посред нощ.

Юн стана.

— Направо не разбирам как издържаме да живеем в този блок.

Теа го стрелна с възмутен поглед.

— Тук поне хората се грижат един за друг.

— Да, права си — въздъхна гой. — Грижим се един за друг. Лека нощ, Теа.

Тя се притисна до него и мушна ръка под ризата му. Не без изненада Юн усети колко потна е дланта ѝ, все едно досега бе стискала нещо в нея. Теа се долепи плътно до него и задиша тежко.

— Теа — подхвана той, — не бива да…

Тя се вцепени. Въздъхна и извади ръката си.

Юн не бе подготвен за подобна смелост от нейна страна. Досега Теа не бе правила никакви опити да го съблазни. Точно обратното: физическата близост сякаш я плашеше. Когато Юн се прибра след първото съвещание и ѝ каза, че според устава „Армията на спасението утвърждава половото въздържание преди сватбата като важна християнска добродетел“, Теа видимо си отдъхна и прие думите му с облекчение. Макар някои хора да виждаха голяма разлика между „утвърждавам нещо като добродетел“ и „налагам задължителна забрана“, например „не употребявай тютюн и алкохол“, Юн не възнамеряваше да нарушава обета си към Бог заради някакви стилистични нюанси.

Прегърна я, стана и отиде в тоалетната. Заключи вратата и пусна чешмата. Докато водната струя се стичаше по ръцете му, Юн се вгледа в гладката повърхност на огледалото. Тя отразяваше лицето на човек, който по принцип би следвало да е щастлив. Трябва да се обадя на Рагнхил, помисли си той. Да приключа веднъж завинаги с тази история. Юн вдиша дълбоко. Той наистина се чувстваше щастлив. Просто някои дни го изправяха пред повече трудности от други.

Избърса лицето си и се върна при Теа.

Чакалнята в пункта за бърза помощ в Осло на улица „Стургате“ 40 се къпеше в сурова бяла светлина. Вътре се намираше обичайният за този час на денонощието контингент. Двайсет минути след появата на Хари един треперещ наркоман стана и си тръгна. По принцип такива като него не изтрайваха на едно място повече от десет минути. Хари го разбираше прекрасно. Още усещаше вкуса на алкохол в устата си, вече събудил познатите тъмни сили в организма му. Прасецът го болеше ужасно. А цялото начинание в контейнера се оказа безрезултатно — както впрочем става с деветдесет процента от усилията в дадено полицейско разследване. Хари си обеща следващия път да не връзва тенекия на Бети Дейвис.

— Хари Хуле?

Хари огледа мъж в бяла престилка, спрял пред него.

— Да?

— Моля, последвайте ме.

— Благодаря, но май е неин ред — Хари посочи девойката отсреща, заровила лице в дланите си.

— Тази вечер идва за втори път — наведе се към него лекарят. — Нищо няма да ѝ стане, ако почака.

Хари тръгна след него, накуцвайки с ранения си крак. Влязоха в тесен кабинет, едва побрал бюро и съвсем обикновена библиотека. Не се виждаха лични вещи.

— На вас, полицаите, не ви ли се полага служебен лекар? — попита мъжът в престилката.

— Нищо подобно. Дори не се ползваме с предимство. Откъде разбрахте, че съм полицай?

— Извинете, съвсем забравих да ви припомня кой съм. Матиас. Минавах през чакалнята и ви видях.

Лекарят се усмихна и му подаде ръка. Колко равни зъби, удиви се Хари. Човек би предположил, че е носил шини, но останалите черти на лицето му — симетрични, изчистени и правилни — подсказваха, че хубавият му външен вид се дължи не на външна намеса, а на ген. Малки мимически бръчици обрамчваха сините му очи. Стисна топло ръката на Хари. Прилича на изваден от роман за лекаря-мечта, помисли си Хари.

— Матиас Люн-Хелгесен — поясни мъжът и погледна Хари с очакване.

— По думите ви съдя, че името ви трябва да ми говори нещо.

— Миналото лято се запознахме на градинско парти у Ракел.

Хари се вцепени при споменаването на името ѝ от чужди устни.

— Нима?

— Онзи човек бях аз — побърза да му напомни лекарят.

— Мм — кимна Хари. — Умирам от болка.

— Разбираемо е — лицето на Люн-Хелгесен се сгърчи в сериозна, изпълнена със съчувствие физиономия.

— Боли ме кракът — поясни Хари и си запретна крачола.

— А, това ли било — смути се лекарят. — Какво е станало?

— Ухапа ме куче. Ще ми помогнете ли?

— Ами няма какво толкова да се направи. Кървенето ще спре. Ще почистя раните и ще ви сложа компрес. — Наведе се. — Захапало ви е три пъти, доколкото виждам. Има следи от зъби. Ще ви сложа ваксина против тетанус.

— Захапа чак до костта.

— Сигурно така ви се струва заради болката.

— Не разбирате, наистина ме захапа много… — Хари млъкна и си пое въздух през носа.

Чак сега разбра, че Матиас Люн-Хелгесен го мисли за пиян. Съвсем нормално впрочем. Полицай със скъсано палто, който не се ползва с добро име, идва в спешния кабинет заради ухапване от куче, а от устата му се разнася миризма на алкохол. Дали лекарят щеше да представи нещата така и пред Ракел? Дали щеше да ѝ каже, че бившият ѝ пак се е пропил?

— … жестоко — довърши Хари.

Четвърта глава

— Trka3!

Той се надигна рязко в леглото и чу ехото от собствения си глас между белите голи стени на хотелската стая. Телефонът върху нощното шкафче звънеше. Вдигна слушалката.

— This is your wake-up call…4

— Hvala — благодари той, макар да знаеше, че гласът по телефона е записан на лента.

Намираше се в Загреб. Днес заминаваше за Осло, за да свърши най-важната си работа. Последната.

Затвори очи. Отново сънува, но не Париж. Нито никоя от поръчките си — те не се появяваха в сънищата му. Винаги сънуваше едно и също: Вуковар през есента на обсадата.

През нощта сънува как бяга. Както обикновено, тичаше под дъжда във вечерта, когато отрязаха ръката на баща му. Четири часа по-късно той почина въпреки уверенията на лекарите, че операцията е успешна. Сърцето му внезапно отказало.

Отскубна се от прегръдката на майка си, спусна се в тъмнината и хукна към реката с пистолета на баща си в ръка. Тичаше към сръбските позиции, откъдето хвърчаха сигнални осветителни ракети. С пълно безразличие слушаше как куршумите от вражеския обстрел се удрят в земята. После изведнъж изстрелите заглъхнаха и той падна в голям бомбен кратер. Водата го погълна; погълна и всички звуци. Настъпи тишина. Продължаваше да бяга, сега вече под водата, но не успя да стигне до никъде. Докато крайниците му се вцепеняваха и го упои сънливост, видя как насред цялата тъмнина се движи нещо червено. Приличаше на птица и размахваше криле на забавен каданс. Когато дойде на себе си, беше увит във вълнено одеяло. Над него се полюшваше електрическа крушка под музикалния съпровод на сръбската артилерия. В очите и устата му се посипаха буци пръст и мазилка. Той ги изплю. Някакъв човек се надвеси над него и му каза, че Бобо, самият капитан, го спасил от пълния с вода кратер. Посочи мъж с гола глава, застанал до входа към бункера. Мъжът носеше униформа, а на врата му бе завързан червен шал.

Отвори очи и погледна термометъра в стаята. От ноември не си спомняше температурата да е надвишавала шестнайсет градуса въпреки уверенията на рецепционистите, че отоплението е пуснато на най-силната степен. Стана. Налагаше се да побърза, автобусът за летището щеше да спре пред хотела след половин час.

Вторачи се в огледалото над мивката и се опита да си представи лицето на Бобо. И то като северното сияние изчезваше от погледа ти, взираш ли се прекалено дълго в него. Телефонът отново звънна.

— Da, majka.

Избръсна се, избърса си лицето и се облече бързо, после извади една от черните метални кутии от сейфа и я отвори. Вътре имаше „Лама минимакс“ с вместимост седем куршума: шест в пълнителя и един в патронника. Разглоби пистолета и разпредели частите му в четирите специално изработени за целта тайника под уплътненията в ъглите на куфара. Ако по време на митническата проверка случайно решат да претърсят багажа му, металните уплътнения ще скрият частите на пистолета. Преди да тръгне, провери дали е взел паспорта си, плика със самолетния билет, който тя му даде, снимката на мишената и необходимите сведения за време и място. По план трябваше да стане утре вечер в седем на обществено място. Тази задача е по-рискована от предишната, предупреди го тя. Това не го изплаши. Понякога му се струваше, че след онази нощ, когато баща му си изгуби ръката, той се раздели завинаги със способността да изпитва страх. Някога Бобо му каза: „Човек, който не се бои от смъртта, не оцелява дълго.“

Навън Загреб току-що се бе пробудил, потънал в сивкава мъгла без сняг и с измъчена физиономия. Застана пред входа на хотела. След няколко дни ще потеглят към скромен хотел на Адриатическо море с изгодни цени заради сезона и приятно слънце. И да обсъждат новата къща.

Автобусът за летището трябваше вече да е пристигнал. Вторачи се в мъглата. Така се взираше и през онази есен, свит до Бобо. Напразно се мъчеше да зърне нещо зад гъстия бял дим. Възложиха му задачата да разнася съобщения, които не смееха да пращат по радиовръзката, защото сърбите подслушваха всички честоти и разбираха тайните им. Понеже беше дребен, притичваше невредим през окопите, без да се навежда. Поиска от Бобо да унищожава танкове. Капитанът поклати глава.

— Твоята работа е да разнасяш важни съобщения, синко. Други хора ще се погрижат за танковете.

— Но те се страхуват, а аз не.

— Още си прекалено млад да си рискуваш така живота — повдигна вежди Бобо.

— И тук могат да ме застигнат вражески куршуми. Нали ти каза, че ако не спрем танковете, ще превземат града.

Бобо го изгледа продължително.

— Ще си помисля — обеща накрая той.

Двамата поседяха мълчаливо, взирайки се в бялата пелена, без да знаят дали е есенна мъгла, или дим от руините на опожарения град. Бобо се изкашля:

— Снощи изпратих Франьо и Мирко да слязат до насипите, откъдето се задават танковете. Заръчах им да причакат машините и незабелязано да прикрепят мини към тях. Знаеш ли какво стана?

Той кимна. Видя труповете на Франьо и Мирко през бинокъла.

— Ако бяха по-ниски, щяха да успеят да се скрият в ямите.

Момчето избърса потеклия си нос с ръка.

— Ще ме научиш ли как се прикрепят мини?

Преди разсъмване на следващата сутрин той се добра до лагера си, зъзнещ от студ и целият в кал. Зад него, при насипите, от отворените капаци на два взривени сръбски танка се виеха кълба дим. Бобо го издърпа в окопа и нададе победоносен вик:

— Роди ни се малък спасител!

Още същия ден, когато Бобо издиктува радиосъобщението, предназначено за щабквартирата, момчето се сдоби с кодово име, което щеше да го съпровожда, докато сърбите продължават да окупират родния му град и да го сриват със земята. Убиха Бобо, отнеха живота на стотици лекари и пациенти в болнични заведения, а дръзналите да окажат съпротива тикнаха в затвора и ги подложиха на нечовешки изтезания. Прозвището на момчето се превърна в горчив парадокс. Даде му го един от онези, които той не успя да спаси. Malj spasitel.

От гъстата мъгла се зададе червен автобус.

В съвещателната зала в червената зона на шестия етаж се носеше тихо жужене от гласове и смях. Хари влезе. Явно добре бе преценил кога да се появи. Пропусна задължителните за всяко прощално парти куртоазни разговори, почерпка със сладкиши и размяна на колегиални шеги и закачки. Обикновено мъжете следват този сценарий, когато се разделят с човек, когото ценят и уважават. Дойде тъкмо навреме за връчването на подаръците и за многословните, високопарни речи. Такива речи тук произнасяха само пред публика, но не и насаме.

Той обходи помещението с поглед и за свое щастие бързо откри единствените три добронамерени лица: оттеглилия се от поста Бярне Мьолер, полицай Халвуршен и Беате Льон, младия ръководител на Отдела по експертно-криминална дейност. Никой не обърна внимание на Хари. Той, от своя страна, също не гледаше присъстващите. Беше напълно наясно, че си е навлякъл неприязънта на колегите си от Отдела за борба с насилието. Веднъж Мьолер му каза, че хората ненавиждат само една комбинация повече от намусен алкохолик, а именно намусен алкохолик с внушителен ръст. Хари, висок сто деветдесет и три сантиметра, имаше слабост към чашката и сърдитата физиономия не слизаше от лицето му. Способностите му на блестящ следовател никак не смекчаваха вината му в очите на гилдията. За никого не бе тайна, че ако не се ползваше с протекцията на Бярне Мьолер, Хари отдавна да е изхвърчал от полицията. А сега, след напускането на шефа, началството щеше да следи всяка крачка на инспектор Хуле и да го дебне кога ще сбърка. Парадоксално, но факт: разобличаването на Принца, което му лепна етикета на заклет аутсайдер, го пазеше от уволнение. Том Валер, старши инспектор в Отдела за борба с насилието, се оказа един от главните организатори на мащабния нелегален внос на оръжия в Осло през последните години. Валер приключи земния си път в локва кръв в мазето на общежитие в квартал Кампен, а на кратка церемония три седмици по-късно началникът на криминалната полиция през зъби похвали Хари за неговия принос при разобличаването на корумпирани служители в системата.

— Благодаря — кимна тогава Хари.

Плъзна поглед над събралите се колеги колкото да провери дали някой ще вдигне очи към него. Първоначално реши да се ограничи само с едно „благодаря“, но отвърнатите от него лица и недоволните усмивки разпалиха силното му негодувание и той продължи:

— Сега няма да е толкова лесно да ме изритате, защото ако някой дръзне да го направи, медиите ще се усъмнят, че този някой се бои да не погна и него.

Всички погледи се насочиха тутакси към него. В тях се четеше крайно изумление. Хари не спря дотук:

— Няма какво да се преструвате на учудени, колеги. Том Валер работеше като старши инспектор в отдела и този пост му осигуряваше възможност да осъществява контрабанда. Както знаете, беше известен с кодовото име Принца, а… — Хари направи кратка пауза, местейки очи от човек на човек; накрая се спря върху началника на криминалната полиция. — Където има принц, има и крал.

— Ей, старче! Над какво умуваш? — попита го Халвуршен и го изтръгна от спомените му.

Хари вдигна глава.

— Мисля си за кралете — промърмори той и пое чашата с кафе, която Халвуршен му подаде.

— Точно пред теб е новият крал — посочи Халвуршен.

До масата с подаръците мъж в син костюм разговаряше с началника на криминалната полиция и с Бярне Мьолер.

— Това ли е Гюнар Хаген? — попита Хари с пълна уста. — Новият шеф на полицейския отдел?

— Вече не се нарича „шеф на полицейски отдел“.

— Нима?

— Новото наименование е главен полицейски инспектор. Минаха повече от четири месеца, откакто промениха полицейските звания.

— Наистина ли? Сигурно тогава съм бил в болнични. Ти още ли се водиш редови полицай?

Халвуршен се усмихна.

Новият главен полицейски инспектор изглеждаше младолик за възрастта си. В циркулярното писмо пишеше, че е на петдесет и три години. Хари го прецени като мъж със среден ръст. Слаб, почти изпит. Мрежата от ясно открояващи се мускули на лицето, около челюстите и по врата му говореше за аскетичен начин на живот. Новият началник имаше правилна, волева уста и издадена напред брадичка. Обратната му захапка издаваше скрита амбиция. Черната му коса, макар с лека лисевина на темето, оформена като тонзура, изглеждаше доста гъста и човек би си помислил, че още не оплешивява, а просто се е спрял на по-ексцентрична прическа. Дебелите му зловещи вежди представляваха поредното доказателство, че окосмяването по тялото му вирее върху благодатна почва.

— Идва право от Въоръжените сили — промърмори Хари. — Сигурно ще въведе сутрешна физзарядка в отдела.

— Носило му се е името на съвестен полицай, преди да смени попрището.

— По информацията от циркулярното писмо ли съдиш?

— Радвам се, че си толкова положително настроен, Хари.

— Аз ли? Винаги съм склонен да дам шанс на новите хора.

— Само един шанс — натърти Беате.

Тя се бе приближила към тях. Отметна настрани късата си руса коса.

— Защо накуцваш, Хари?

— Снощи се сборичках с озверяло куче-пазач в контейнерното депо на пристанището.

— А ти какво търсеше там?

Хари погледна Беате, преди да отговори. Ръководната позиция в Отдела по експертно-криминална дейност ѝ се отрази благотворно. И отделът само спечели от назначението ѝ. Беате поначало беше отличен специалист, но Хари не бе забелязвал у нея лидерски качества. Точно обратното, нейната пословична скромност граничеше с желание да не бъде изобщо забелязвана от околните.

— Исках само да разгледам контейнера, където са намерили Пер Холмен. Я ми кажи, как е влязъл в депото?

— Прерязал е катинара с клещи. Намерихме ги до тялото му. А ти как влезе?

— Намерихте ли друго освен клещи?

— Хари, няма никакви следи от…

— Знам, знам. Намерихте ли други вещи?

— Ами обичайните: дрога, еднократна доза хероин, пластмасов плик с тютюн. Нали знаеш, събира тютюна от угарките по улицата. В джобовете му, разбира се, нямаше и пукната пара.

— А „Берета“-та?

— Серийният ѝ номер е заличен по познатия начин. Почеркът на лигата на Принца.

Хари отдавна бе забелязал, че Беате избягва да си мърси устата с името на Том Валер.

— Мм. Пристигнаха ли резултатите от кръвните проби?

— Да. В момента на самоубийството е бил изненадващо чист. Не се е друсал през последните дни. С други думи е бил напълно адекватен и способен да го извърши. Защо питаш?

— На мен се падна приятната задача да поднеса на родителите печалната вест.

— Уф, че гадно! — възкликнаха в хор Льон и Халвуршен.

Все по-често им се случваше да казват едно и също, и то едновременно, макар да имаха връзка едва от година и половина.

Началникът на криминалната полиция се прокашля и присъстващите се обърнаха към него. Шепотът утихна.

— Бярне поиска думата — началникът се олюля на пети и направи пауза, за да засили ефекта от думите си. — Давам му я с удоволствие.

Множеството се разшумя. Хари видя леката усмивка на Бярне, обърнат към шефа си.

— Благодаря ти, Турлайф. Благодаря на теб и на началника на Главното управление за подаръка. Колеги, признателен съм за прекрасната картина.

Посочи масата с подаръците.

— Колеги? — прошепна с недоумение Хари.

— Да. Скаре и още неколцина събраха пари.

— За първи път чувам за подобно нещо.

— Сигурно са забравили да поискат от теб.

— А сега дойде моят ред да раздам малко подаръци — обяви Мьолер. — От наследството, което ще ви оставя. Първата ми скъпа вещ е тази лупа.

Вдигна я пред лицето си. Всички се разсмяха, защото лицето на бившия им шеф придоби гротескни черти зад увеличителното стъкло.

— Лупата ще отиде при момичето, което достойно защитава името на баща си. Тя е прекрасен следовател и полицай. Никога не се кичи с лаврите на успехите си, а предпочита заслугите ѝ да бъдат приписвани на Отдела за борба с насилието. Както знаете, изследваха я специалисти по човешкия мозък, защото малцина са хората с нейния fusiform gyrus. Това момиче има дарбата да запомня всяко лице, което е виждала някога.

Хари забеляза червенината, плъзнала по лицето на Беате. Тя не обичаше да се превръща в център на всеобщото внимание. Най-малко пък искаше да блести с природната си даденост да разпознава престъпници с криминални досиета върху неясни, зърнести снимки. От Отдела за борба с грабежите продължаваха да я викат да им съдейства при заплетени случаи.

— Беате — обърна се към нея Мьолер, — надявам се да не забравиш моето лице. Вече няма да ме виждаш всеки ден. Ако случайно се колебаеш, използвай тази лупа.

Халвуршен бутна леко Беате по гърба. Мьолер ѝ връчи подаръка си и я прегърна под бурните ръкопляскания на колегите, а тя пламна като божур.

— Следващата вещ е този стол — продължи Бярне. — Възнамерявам да подаря и него, защото както разбрах, моят наследник Гюнар Хаген си е поръчал нов, с черна кожа, висока облегалка и други екстри.

Мьолер се усмихна на новия шеф, но онзи не му върна усмивката. Само кимна.

— Столът ще отиде при полицай от Стайншер, когото още с идването му при нас настанихме в един кабинет с най-големия хулиган в сградата, стопанин на разнебитен стол. Младши, крайно време е.

— Ура! — възкликна Халвуршен.

Всички се обърнаха към него с усмивка. Той на свой ред също се усмихна.

— И накрая искам да подаря един скъп за мен предмет на специален за мен човек, който има нужда от него. Този човек с най-талантливият ми следовател и най-ужасният ми кошмар. — Мьолер извади от джоба на сакото си ръчен часовник: — На човека, който винаги се съобразява само със собствената си интуиция, със собствения си работен график и — напук на всички опити да го накараме да не закъснява за служебните ни съвещания — със собственото си разбиране за време. Надявам се моят подарък да ти помогне да си свериш часовника с колегите от отдела, Хари. Не приемай думите ми само в буквалния им смисъл.

Разнесоха се откъслечни ръкопляскания. Хари се приближи и прие подаръка: часовник със семпла черна кожена верижка. Марката не му беше позната.

— Благодаря.

Двамата мъже се прегърнаха.

— Нагласих го да избързва с две минути — прошепна Мьолер. — Така ще стигаш навреме, дори да си мислиш, че си закъснял. Приключих с наставленията, останалото си го знаеш.

— Благодаря — повтори Хари.

Мьолер го задържа доста дълго в прегръдката си. Хари се сети, че трябва да остави на масата подаръка си за бившия си началник. За късмет така и не разопакова дивидито с „Всичко за Ева“.

Пета глава

Юн намери Роберт в задния двор на магазин „Фретекс“ на булевард „Ширкевайен“.

Облегнат върху рамката на вратата със скръстени ръце, Роберт наблюдаваше как доброволци пренасят черни чували за отпадъци от камиона в склада на магазина. От устите на носачите излизаха бели облачета пара, съпроводени от псувни на различни езици и диалекти.

— Добър ли е уловът? — поинтересува се Юн.

Роберт сви рамене.

— Хората на драго сърце са готови да се разделят с летните си дрехи, за да си разчистят гардероба за следващата година. А на нас ни трябват зимни палта и якета.

— Момчетата ти използват много актуален жаргон. Осъдени на общественополезен труд вместо на лишаване от свобода?

— Вчера преброих доброволците. Оказа се, че наркоманите, дошли да изкупят вината си през закона, са два пъти повече от последователите на Исус.

— Значи са необработена, но благодатна почва за мисионери. Какво чакаш? Заеми се — усмихна се Юн.

Роберт извика на едно от момчетата да му хвърли кутия цигари. После мушна в уста си „пирон за ковчега“ без филтър.

— Извади я — нареди му Юн. — Дал си обет в Армията да не пушиш. Ще те изхвърлят, ако разберат.

— Кой е казал, че ще я запаля? Какво искаш, брато?

— Да си поговорим — вдигна рамене Юн.

— За какво?

— Как така за какво? — засмя се Юн. — Нали сме братя, нормално е да си споделяме разни неща.

Роберт кимна и извади стръкче тютюн от езика си.

— Като казваш „да си споделяме“, имаш предвид ти да ме наставляваш как да си живея живота, нали?

— Стига де.

— Какво тогава?

— Нищо! Питам се как си.

Роберт извади цигарата от устата си и плю в снега, после вдигна глава към бялата облачна пелена и присви очи.

— До гуша ми дойде от тази работа, от апартамента, от мършавата лицемерна жена със звание сержант-майор, която оглавява цялото това шоу. Ако не беше толкова противна, щях да изчукам за наказание дъртата вещица — ухили се Роберт.

— Замръзвам — прекъсна го Юн. — Може ли да влезем вътре?

Роберт го въведе в тесния кабинет и седна на стола, едва сместен между затрупано с предмети бюро, тесен прозорец с изглед към задния двор и знаме в червено и жълто с емблемата и девиза на Армията на спасението: „Огън и Кръв“. Юн вдигна купчина книжа, някои пожълтели от времето, от дървен стол и направи знак на брат си да седне. Юн се досещаше, че Роберт е отмъкнал стола от репетиционната на оркестъра от квартал Маюрстюа, която се намираше в съседното помещение.

— Според нея се скатаваш — отбеляза Юн.

— Според кого?

— Според сержант-майор Рюе — усмихна се кисело Юн. — Според вещицата, както я наричаш.

— Ама тя ти се обади, за да ти го каже ли? — Роберт човъркаше плота на бюрото със сгъваемия си нож. Изведнъж възкликна: — А, да, забравих; нали си новият мениджър. Босът на цялата армия.

— Още не са ме избрали. Рикард също има големи шансове.

— Все едно.

Роберт издълба два полукръга, които образуваха сърце.

— Е, вече ми каза защо си дошъл. Преди да си тръгнеш, те моля да ми платиш за дежурството във вдругиден, става ли?

Юн извади петстотин крони и ги сложи пред брат си. Роберт отърка ножа в черната си набола брада.

— Искам да ти напомня и още нещо.

— Какво? — Юн преглътна с мъка, защото знаеше какво следва.

Над рамото на Рикард видя, че отново е завалял сняг, но издигащата се топлина от околните сгради задържаше леките бели снежинки във въздуха под прозореца. Все едно се бяха притаили да подслушват.

Роберт заби острието на ножа в центъра на сърцето.

— Разбера ли, че дори веднъж си се доближил до момичето, което… — Обгърна с длан дръжката на ножа и се наведе напред. Тежестта на тялото му натисна ножа и той потъна още по-дълбоко в дървото. — Ще те убия, Юн. Кълна се.

— Преча ли? — обади се глас на вратата.

— Ни най-малко, майор Рюе — отвърна Роберт с най-сладкия глас, на който бе способен. — Брат ми тъкмо си тръгваше.

Началникът на криминалната полиция и встъпилият в длъжност главен полицейски инспектор Гюнар Хаген млъкнаха, когато Бярне Мьолер влезе в кабинета си. Впрочем кабинетът вече не беше негов.

— Допада ли ти гледката… — попита Мьолер, като се мъчеше да звучи ведро, и добави: — … Гюнар?

Името на наследника му някак не му прилягаше в устата.

— Е, през декември Осло не е никак приятна гледка — отвърна Хаген. — Но ще се опитаме да се справим и с това.

Мьолер се канеше да попита какво има предвид Хаген с последните си думи, но се отказа, забелязвайки одобрителното кимване на началника на криминалната полиция.

— Тъкмо въвеждам Гюнар в обстановката. Ще се постарая съвсем деликатно да го посветя в особеностите на служителите ни.

— Вие двамата се познавате от преди, нали?

— О, да. Заедно служехме като кадети в Полицейската школа, както я наричаха едно време.

— В циркулярното писмо прочетох, че всяка година участваш в Биркебайнерското състезание5 — обърна се към Гюнар Хаген Мьолер. — Вероятно знаеш, че и началникът на криминалната полиция не пропуска да пробяга трасето.

— О, как да не знам — Хаген се усмихна на началника. — Понякога двамата с Турлайф бягаме рамо до рамо. И всеки се мъчи да изпревари другия.

— Я виж ти — развесели се Мьолер. — Значи, ако началникът на криминалната полиция участваше в Съвета по назначенията, човек би могъл да го обвини, че е уредил свой приятел.

Началникът се засмя сухо и предупреди Мьолер с красноречив поглед да не продължава с шегите по темата.

— Преди малко разказах на Гюнар за мъжа, когото удостои с толкова щедър подарък.

— За Хари Хуле?

— Да — кимна Гюнар Хаген. — Доколкото знам, Хуле е отнел живота на старши инспектор в полицията във връзка с онази неприятна история около контрабандния внос на оръжия. Хуле откъснал ръката на своя колега в някакъв асансьор. Чувал съм за подозрения, че именно Хуле е разпространил поверителна информация по случая в медиите. Много лоша атестация.

— Първо, така наречената от теб „неприятна история с контрабанден внос на оръжия“ представлява професионална престъпна лига с разклонения в полицията. Тази лига наводняваше Осло с евтини огнестрелни оръжия години наред — обясни Бярне Мьолер, като безуспешно се мъчеше да прикрие раздразнението в гласа си. — Въпреки съпротивата на началството Хуле разплете случая без чужда помощ с цената на години усилена работа. Второ, Хуле уби Валер при самозащита и не той му отряза ръката, а асансьорът. И, трето, не разполагаме с никакви сигурни данни кой е осведомил медиите за подробностите по случая.

Гюнар Хаген и началникът на криминалната полиция се спогледаха.

— Така или иначе — подхвана шефът, — трябва да държиш Хуле под око, Гюнар. Доколкото разбрах, наскоро приятелката му го е напуснала. А ние отлично знаем, че подобни случки правят мъже с проблемите на Хари Хуле още по-податливи на рецидиви. А това не можем да го приемем, пък ако ще да е разплел стотици случаи в отдела.

— Ще го държа изкъсо — зарече се Хаген.

— Хуле е старши инспектор — напомни Мьолер и затвори очи. — Не е редови полицай. Освен това не обича да го държат изкъсо.

Гюнар Хаген кимна и прокара длан по гъстата си коса с форма на венец.

— Кога започваш работа в Берген… — той отпусна ръката си, — … Бярне?

Мьолер беше готов да се обзаложи, че и неговото име загорча в устата на приемника му.

Докато вървеше по улица „Юрте“, Хари разбра по обувките на минувачите, че наближава кафенето „Фюрлюсе“. Момчетата от Отдела за борба с наркотиците често повтаряха, че най-голям принос за идентифициране на наркоманите имат препълнените складове за униформено облекло на въоръжените сили, защото именно с посредничеството на Армията на спасението излишъкът от обувки отива при наркозависимите. През лятото носят сини маратонки, а през зимата — черни кубинки. В комбинация със зелената найлонова торбичка на традиционния пакет с храна на Армията на спасението те представляват униформата на уличния дрогар.

Хари кимна на охранителя пред вратата, облечен в пуловер с качулка с емблемата на Армията.

— Нищо ли няма да оставите? — попита охранителят.

— Нищо — Хари обърна джобовете си.

Табела на стената забраняваше на посетителите да внасят алкохол. Ако носеха такъв, следваше да го оставят на охраната и да си го вземат на излизане. Хари знаеше, че служителите на Армията отдавна са се отказали да изискват от посетителите да предават на охраната наркотиците си, защото никой зависим не би го направил.

Хари влезе, наля си чаша кафе и седна на пейката до стената, „Фюрлюсе“ — кафенето на Армията — представляваше осъвременен вариант на пункт за раздаване на безплатна супа, където нуждаещите се получават сандвич и топла напитка. Единствено клиентелата отличаваше уютното светло заведение от обикновено кафене. Деветдесет процента от идващите наркомани бяха мъже, останалите — жени. Тук имаха възможност да се подкрепят със сандвичи с кафяво или бяло сирене, да разлистят вестник, да поговорят на спокойствие. Кафенето предлагаше на наркоманите място, където да се стоплят и да си отдъхнат, преди да подновят търсенето на дневната доза. Понякога вътре се отбиваха полицейски разузнавачи, но между тях и Армията съществуваше негласно споразумение на територията на „Фюрлюсе“ да не се извършват арести.

Хари огледа помещението. Мъжът на съседната маса бе замръзнал в странна поза, сякаш по средата на дълбок поклон. Навел глава, той държеше хартия за цигари между почернелите си пръсти, а пред него, на масата, бяха пръснати празни угарки.

Дребна жена с униформа на Армията смени изгорелите свещи върху малка маса с четири снимки в рамки. Три от тях бяха портрети на хора, а четвъртата — кръст с име на бял фон. Хари стана и се приближи до жената.

— Какво е това? — попита той.

Нещо във външността ѝ — вероятно тънкия врат и мекотата на движенията ѝ или гладката гарвановочерна, неестествено лъскава коса — ѝ придава вид на котка, помисли си Хари. Жената се обърна. Първоначалното впечатление се засили от малкото ѝ лице, непропорционално широката ѝ уста и едва забележимия ѝ чип нос — сякаш изваден от японски комикс. Ала най-силно го поразиха котешките ѝ очи. Хари не бе в състояние да обясни какво го смущаваше у нея, но определено долавяше нещо гнило.

— Ноември — отговори тя.

Имаше спокоен, дълбок мек алтов глас. Той се запита дали говори така по принцип, или просто си е създала навика да използва ниския си регистър. Познаваше немалко жени, които умеят да променят тембъра си, както сменят носните си кърпички. Имат един глас за домашна употреба, втори при запознанство и социални контакти, трети за интимна близост.

— Не ви разбирам — призна той.

— Това са починалите хора през ноември.

Хари огледа снимките и най-сетне схвана.

— Четирима?

Пред една от снимките лежеше писмо с разкривени букви, написано с молив.

— Средно на седмица имаме по един смъртен случай. Четирима загинали се смятат за нещо нормално. Първата сряда от всеки месец правим възпоминателна церемония. Да не би сред покойниците да има ваш…?

Хари поклати отрицателно глава.

„Скъпи мой Од“, започваше писмото. Нямаше цветя.

— С какво мога да ви помогна? — попита жената.

Хари се замисли. Май не разполага с цял репертоар от гласове, заключи той. Явно по принцип говори с този дълбок приятен тембър.

— Пер Холмен… — подхвана Хари, без да знае как да продължи.

— Клетото момче. Ще му направим помен през януари.

— Първата сряда от месеца — кимна Хари.

— Точно така. Заповядайте при нас, братко. Обръщението, произнесено напълно непринудено, все едно се подразбира от само себе си, не прозвуча като притурка към изречението. За миг Хари почти ѝ повярва.

— Идвам от полицията — поясни Хари.

Разликата в ръста им, твърде голяма, я принуди да отметне назад глава, за да го вижда добре.

— Струвате ми се познат.

— Възможно е. Идвал съм тук, но не ви помня.

— Дежуря само половин ден. През останалото време съм в щабквартирата на Армията на спасението. В Отдела за борба с наркотиците ли работите?

— Не, разследвам убийства.

— Убийства ли? Но Пер не е…

— Може ли да поседнем?

Тя се огледа колебливо.

— Много ли сте заета? — попита Хари.

— Не, напротив. На ден приготвяме обикновено по осемстотин сандвича. Но днес изплащат социални помощи и е по-спокойно.

Тя повика едно от момчетата да я замести. Хари разбра името ѝ от краткия им разговор. Мартине. Мъжът с цигарената хартия в ръка се наведе още малко над масата.

— Нещо в този случай ме смущава — призна Хари, след като седнаха. — Що за младеж беше Пер?

— Трудно е да се каже — въздъхна Мартине и продължи, защото Хари я погледна въпросително: — Дългогодишната злоупотреба с наркотици причинява сериозни мозъчни увреждания и разпад на личността. Пристрастяването доминира над всичко останало.

— Разбирам, но все пак искам да ми кажете какво е вашето впечатление от него. Вие сте го познавали добре.

— За съжаление не. Питайте бащата на Пер какво беше останало от личността на сина му. Няколко пъти идва да го прибира оттук. Накрая се отказа. Сподели, че Пер започнал да ги заплашва, защото криели всички ценности в дома си. Баща му ме помоли да го наглеждаме. Обещах да направим всичко по силите си, но подчертах да не се надява на чудеса. И наистина не се получи…

Хари я погледна. По лицето ѝ се изписа характерното за социалните работници примирение.

— Сигурно е пълен кошмар — отбеляза Хари и се почеса по ранения прасец.

— Да, никой освен наркозависимите не знае колко им е тежко.

— Говорех колко кошмарно е да си родител на наркоман.

Мартине замълча. До съседната маса се приближи момче в скъсано шушляково яке. Отвори прозрачен найлонов плик и изсипа върху хартията на замръзналия мъж тютюн, събран от стотици фасове. Тютюнът покри не само хартията, но и почернелите му пръсти.

— Весела Коледа — промърмори момчето и се отдалечи от масата с походката на грохнал старец, отличителна за злоупотребяващите с дрога.

— Кое ви смущава в случая на Пер? — поинтересува се Мартине.

— Изследванията показаха, че в кръвта му няма наличие на наркотици.

— Е, и?

Хари погледна мъжа на съседната маса. Той се опитваше отчаяно да си свие цигара, но пръстите отказваха да му се подчинят. По кафявата му буза се стичаше сълза.

— Запознат съм с особеностите на състоянието абстиненция. Пер дължеше ли пари на няколко?

— Нямам представа — отсече тя.

Категоричният ѝ тон подсказа на Хари, че е безсмислено да се надява на отговор на следващия му въпрос.

— А дали бихте…

— Не — прекъсна го тя. — Нямам намерение да разпитвам посетителите ни. Вижте, тук идват хора, изоставени от всички, и моята задача е да им помагам, не да ти преследвам.

Хари я изгледа продължително.

— Имате право. Извинете ме за неуместната молба. Няма да се повтори.

— Благодаря ви.

— Имам само още един, последен въпрос.

— Питайте.

— Ще ми… — Хари се подвоуми, защото се притесняваше да не допусне фатална грешка, — … ще ми повярвате ли, ако ви кажа, че разследвам този случай именно защото съм загрижен за доброто на хора като вашите посетители?

— Имам ли основания да ви вярвам? — наклони глава тя.

— Според мен да. Заел съм се да разнищвам подробностите по случай, дефиниран като явно самоубийство на момче, за което никой нехае.

Тя не отговори.

— Много хубаво кафе — Хари стана.

— Благодаря. Бог да ви благослови.

Хари кимна и за своя изненада усети как ушите му пламват.

На излизане спря пред охраната и се обърна, но Мартине вече не се виждаше в кафенето. Момчето в пуловера на Армията му предложи пакет с безплатна храна, но Хари отказа, загърна се в палтото си и излезе на улицата. Оттам се откриваше изглед към фиорда на Осло, където слънцето се оттегляше с алени отблясъци. Хари тръгна към река Акершелва. До прословутото внушително дърво, известно като Айка6, едно момче се олюляваше в снежната виелица със запретнат ръкав на опърпаното си шушляково яке. От ръката му стърчеше спринцовка. Усмихваше се, докато гледаше през Хари и парата, издигаща се от квартал Грьонлан.

Шеста глава

Перниле Холмен изглеждаше още по-малка в креслото, докато гледаше Хари с големите си, зачервени от плач очи. В скута си държеше стъклена рамка със снимка на сина си Пер.

— Тук е на девет години — поясни тя.

В гърлото на Хари заседна буца. Натъжи се, защото засмяното момче на снимката едва ли е подозирало, че ще свърши в контейнер с куршум в главата. Освен това малкият Пер му напомни на Олег. Синът на Ракел често го наричаше „татко“. Хари се питаше колко ли време ще отнеме на Олег да започне да се обръща така към Матиас Люн-Хелгесен.

— Биргер, съпругът ми, редовно ходеше да търси Пер, когато синът ни не се прибираше в продължение на дни — сподели Перниле Холмен. — Молех Биргер да престане, защото нямах сили да понасям присъствието на сина ни у дома.

— Защо? — Хари успя някак да прогони личните си тревоги.

Биргер Холмен бе отишъл в погребалната агенция. Хари се появи в дома им без предупреждение.

— Някога живели ли сте близо до наркоман? — изхлипа майката.

Хари не отговори.

— Крадеше всичко, до което се докопа. Примирихме се. По-точно Биргер се примири. Той е по-любящият родител от двама ни.

Лицето ѝ се сгърчи в жалко подобие на усмивка.

— Биргер винаги защитаваше Пер. Тази есен обаче чашата преля. Пер ме заплаши.

— Заплашил ви е?

— Да, със смърт — Перниле се вторачи в снимката и избърса стъклото, сякаш е прашасало. — Един ден, преди обяд, Пер позвъни на вратата. Отказах да го пусна, бях сама. Започна да плаче и да ме умолява, но аз не се пречупих. Номерата му ми бяха пределно ясни. Върнах се в кухнята и седнах. Нямам представа как е успял да влезе, но изведнъж се изправи пред мен с пистолет в ръка.

— Със същия пистолет, с който…

— Да.

— Моля, продължете.

— Заплаши ме, че ще ме застреля, ако не отключа шкафа със скъпоценностите ми. Вътре бяха останали само няколко, другите отдавна ги беше продал. Дадох му ги и той изчезна.

— А вие?

— Аз ли? Изпаднах в нервна криза. Биргер ме закара в болницата — подсмръкна тя. — Там лекарите отказаха да ми дадат повече хапчета. Казах, че съм изпила достатъчно.

— За какви хапчета става дума?

— Вие как мислите? За успокоителни, разбира се. Била съм изпила достатъчно! Само родител със син, който не ти дава да мигнеш цяла нощ от страх, че ще се върне вкъщи, може да…

Млъкна и притисна юмрук към устата си, за да задуши риданията. Очите ѝ плувнаха в сълзи.

— Понякога направо не ми се живее — прошепна съвсем тихо тя.

Хари едва долови думите ѝ. Погледна бележника пред себе си. Не си бе водил никакви записки.

— Благодаря ви — кимна той.

— One night, is that correct, Sir?7

Рецепционистката в хотел „Скандия“ до Централната гара в Осло, зададе въпроса, без да вдига очи от резервацията на екрана.

— Yes8 — отговори мъжът пред нея.

Още при влизането му тя забеляза светлото му кафяво палто. Вероятно от камилска вълна. Или имитация.

Дългите, лакирани в червено нокти на рецепционистката бягаха по клавиатурата като подплашени хлебарки. Имитация на камилска вълна в зимна Норвегия? И защо не? Приятелят ѝ бе изпратил снимки на камили от Афганистан. Писа ѝ, че и там става много студено.

— Will you pay by VISA or cash, Sir?9

— Cash.10

Тя бутна към него регистрационната бланка и химикалка и помоли да види документ за самоличност.

— No need. I will pay now.11

Говореше английски като британец, но произнасяше съгласните като източноевропеец.

— Няма значение. Длъжна съм да погледна паспорта ви, господине. Така гласят международните разпоредби.

Той кимна с разбиране и ѝ подаде банкнота от хиляда крони и паспорта си. Република Хърватска? Сигурно една от новообразуваните се държави на изток. Рецепционистката му върна ресто, прибра хилядарката в касата и реши непременно да провери защитните елементи на банкнотата, след като гостът отиде в стаята си. Стараеше се да поддържа високо ниво, макар да работеше в един от най-непретенциозните хотели в града. Този мъж не ѝ приличаше на измамник, а по-скоро на… мда… как го преценяваше всъщност? Даде му пластмасова карта, обясни му на кой етаж е, как да използва асансьора, кога сервират закуската и кога трябва да освободи стаята на заминаване.

— Ще желаете ли още нещо, господине? — изчурулика тя.

Осъзнаваше, че този хотел не заслужава безупречния ѝ английски и изисканото обслужване, което предлага. Скоро планираше да кандидатства за по-престижно място. Ако пък не я одобрят, ще престане да бъде толкова любезна.

Той се изкашля и попита къде се намира най-близката „phone booth“ — улична телефонна кабина. Не искал да звъни от телефона в стаята си.

Рецепционистката се замисли. Мобилните технологии изместиха доста успешно уличните кабинки в Осло, но тя се сети за една съвсем наблизо, на площада пред Централната гара. Въпреки че кабинката се намираше на не повече от стотина метра, тя извади малка карта на града, отбеляза маршрута до там и му разясни как да стигне. Така правят служителите в луксозни хотели от вериги като „Радисън“ и „Чойс“. Вдигна глава, за да се увери, че я е разбрал. Кой знае защо, се почувства малко объркана.

— Пак сме двамата с теб срещу целия свят, нали, Халвуршен?

С обичайния си поздрав за добро утро Хари нахълта въодушевен в кабинета.

— Имам две съобщения за теб. Новият шеф поръча да се отбиеш в кабинета му. Освен това се обади някаква жена. Искаше да говори с теб. Имаше много приятен глас.

— Охо? — Хари метна палтото си към закачалката, но не улучи.

— Виж ти! — възкликна Халвуршен. — Нима най-сетне успя да го превъзмогнеш?

— Моля?

— Пак хвърляш дрехи на закачалката. И говориш за двама ни срещу целия свят. Не си правил така, откакто Ракел те зар…

Хари го стрелна с предупредителен поглед и Халвуршен си затвори устата.

— Какво искаше жената?

— Да ти съобщи нещо важно. Името ѝ е… — Халвуршен разрови бележките на бюрото — … Мартине Екхоф.

— Нищо не ми говори.

— Работи в кафенето на Армията на спасението.

— Аха, сетих се!

— Поразпитала насам-натам. Пер Холмен нямал дългове.

— Наистина? Мм. Ще ѝ звънна. Дано има и друга информация.

— Мина ми през ума и поисках номера ѝ, но тя наблегна, че няма какво повече да ни каже.

— Добре. Чудесно.

— Защо тогава изглеждаш толкова разочарован?

Хари се наведе да си вдигне палтото, но вместо да го окачи, го облече.

— Младши, налага се пак да изляза.

— Но шефът…

— Ще почака.

Портата на контейнерното депо зееше отворена, но на оградата висеше табела с предупреждение, че влизането с превозни средства е забранено. Знак насочваше водачите да оставят автомобилите на близкия паркинг. Хари се почеса по прасеца, огледа дългата свободна пътека между контейнерите и влезе с колата. Охранителят седеше в ниска къщичка с вид на строителна барака на колела, преживяла многократни надстройки през последните трийсет години. Което впрочем не беше никак далеч от истината. Хари паркира пред входа и измина оставащите няколко метра с бързи крачки.

Охранителят, облегнат на стола с ръце на тила, дъвчеше кибритена клечка, докато Хари му обясняваше защо е дошъл. И какво го е сполетяло предната вечер.

По лицето на охранителя се движеше единствено кибритената клечка, но Хари сякаш долови лека усмивка, когато стигна до борбата с кучето.

— Черният мецнер е братовчед на родезийския риджбек — обясни той, — Едва успях да го вкарам в страната. Отличен пазач. Освен това не издава присъствието си с никакви звуци.

— Забелязах.

Кибритената клечка подскочи доволно в устата му.

— Мецнерът е ловец. Промъква се безшумно, за да не изплаши плячката.

— Плячка ли? Да не ми казвате, че кучето е искало да… ме изяде?

— Е, не знам дали точно да ви изяде.

Без да отговори еднозначно на зададения му въпрос, охранителят продължаваше да се взира безизразно в Хари. Преплетените на тила му ръце обхващаха цялата задна част на главата. Или ръцете му са твърде големи, или главата — твърде малка, помисли си Хари.

— Значи нито сте видели, нито сте чули нещо необичайно в нощта, когато са застреляли Пер Холмен?

— Застреляли? Нали се е…

— Имах предвид, когато се е самоубил. Нищо ли не ви направи впечатление?

— През зимата почти не излизам навън. А мецнерът не вдига шум, както вече споменах.

— Това не е ли сериозен недостатък за куче-пазач? Не сигнализира за опасност.

— Кучето си върши работата отлично — сви рамене охранителят. — А на нас не ни се налага да обхождаме депото.

— Мецнерът не е усетил Пер Холмен.

— Е, депото има голяма площ.

— А защо не го е забелязал по-късно?

— За трупа ли питате? Ами… нали беше замръзнал. Мецнерите не се интересуват от мъртви тела. Насочват се само към жива плячка.

Хари потръпна.

— В полицейския доклад пише, че никога не сте виждали Пер Холмен в депото.

— Вярно е.

— Току-що се отбих при майка му и взех една семейна снимка.

Хари сложи фотографията върху бюрото на охранителя.

— Ще ви помоля да я погледнете и да ми кажете дали този човек ви се струва познат.

Охранителят избута клечката към ъгъла на устата си, за да отговори, но се отказа. Пусна тила си и взе снимката в ръка. Дълго я разглежда.

— Сгрешил съм. Виждал съм го. Дойде през лятото. Все пак онова… което лежеше в контейнера, бе напълно неузнаваемо.

— Разбирам.

След няколко минути Хари открехна вратата и първо надникна предпазливо навън.

— През деня го държим заключен — ухили се охранителят. — Освен това зъбите му са тесни и раните зарастват бързо. Обмислях дали да не купя американски питбул териер. Имат много остри зъби. Направо късат парчета месо. Извадихте късмет, инспекторе.

— Не бих се изразил така — възрази Хари. — Подгответе вашия разбойник, че скоро ще дойде наша сътрудница и ще му даде да си отхапе от нещо съвсем различно от човешко месо.

— Какво по-точно? — полюбопитства Халвуршен, докато внимателно изпреварваше снегорин на пътя.

— Нещо меко — обясни Хари. — Вид глина, да речем. После Беате и екипът ѝ слагат глината в гипс, оставят я да се втвърди и хоп! — имаме модел на кучешка челюст.

— Аха. И това е достатъчно, за да докажем, че Пер Холмен е починал от насилствена смърт?

— Не.

— Ама нали каза…

— Казах, че това ще се окаже поредният факт в подкрепа на теорията ми. Липсващото звено в доказателствената ни верига.

— Разбирам. А останалите звена?

— Обичайните: мотив, оръжие на престъплението и повод. Завий надясно.

— Нещо не ми стана ясно. Съмненията за убийство се базират върху факта, че Пер Холмен е използвал клещи, за да влезе в депото, нали така каза?

— Да, точно този факт ме накара да се усъмня. Запитах се: нима е възможно наркоман, решил в безизходицата си да потърси подслон в контейнер, да прояви съобразителност, характерна за здравомислещ човек, и да се снабди с клещи за отваряне на заключена порта? Това ме подтикна да се поразровя малко. Спри тук.

— Добре, но не разбирам откъде знаеш кой е убиецът.

— Помисли внимателно, Халвуршен. Задачата не е никак трудна. Налице са всички факти.

— Мразя, когато правиш така.

— Искам само да напреднеш в професията.

Халвуршен хвърли поглед към по-възрастния си колега, за да провери дали се шегува. Слязоха от колата.

— Няма ли да заключиш? — учуди се Хари.

— Ключалките замръзнаха през нощта. Сутринта счупих ключа, докато се мъчих да го завъртя. Откога знаеш кой е виновникът?

— От известно време.

Пресякоха улицата.

— Да се досетиш кой е убиецът всъщност е най-лесната част. Винаги е човекът, най-близко до ума на следователя. Съпругът или най-добрият приятел на жертвата. Криминално проявеният съмнителен тип от близкото му обкръжение. Но никога икономът. Трудното се състои в друго: да докажеш онова, което интуицията ти подсказва. — Хари натисна звънеца до името „Холмен“. — А ние ще направим точно това. Ще си набавим онова липсващо малко парченце, способно да превърне наглед откъслечни факти без връзка помежду си в цялостна верига от доказателства.

Отвътре се чу глас по домофона:

— Да?

— Хари Хуле от полицията. Може ли…?

Последва бръмчене от задействането на механизма.

— Важно е да се работи бързо — обясни Хари. — Повечето убийства се разкриват или в рамките на двайсет и четири часа, или никога.

— Благодаря, вече съм го чувал — кимна Халвуршен.

Биргер Холмен ги посрещна на стълбищната площадка.

— Заповядайте, влезте.

До вратата на френския балкон имаше коледна елха. Още не я бяха украсили.

— Съпругата ми си почива — побърза да уточни мъжът.

— Ще се постараем да не говорим високо.

Биргер Холмен се усмихна печално.

— Говорете както ви е удобно. Няма да се събуди лесно.

Халвуршен стрелна Хари с поглед.

— Мм — изсумтя старши инспекторът. — Успокоително ли е взела?

Холмен кимна.

— Утре ще се състои погребението.

— Разбирам, поставени сте под голямо напрежение. Благодаря ви за снимката — Хари остави върху масата фотографията.

На нея Пер Холмен седеше между майка си и баща си. Закрилян или обграден — зависи от гледната точка. Настъпи мълчание. Биргер Холмен се почеса по ръката през ризата. Халвуршен се плъзна по-напред на стола, после пак се облегна назад.

— Наясно ли сте с особеностите на пристрастяването към упойващи вещества, Холмен? — попита Хари, без да го поглежда.

Мъжът смръщи вежди.

— Перниле изпи само една таблетка приспивателно. Това не я превръща автоматично в…

— Изобщо не визирам съпругата ви. Нея вероятно ще я спасите. Но аз искам да поговорим за сина ви.

— Що за въпрос? Знам, че Пер вземаше хероин. Това му съсипа живота. — Понечи да добави нещо, но се отказа. Заби поглед в масата. — Съсипа и нашия живот.

— Не се и съмнявам. Ако обаче бяхте достатъчно осведомен по въпроса за наркотичната зависимост, щяхте да знаете, че тя потиска всичко останало.

Гласът на Биргер Холмен изведнъж се разтрепери от гняв:

— Да не би да мислите, че ми казвате нещо ново, инспекторе? Нима твърдите… съпругата ми направо… той… — сълзите го задавиха — … собствената си майка…

— Знам. Но потребността от дрога го е накарала да забрави и за баща си, и за майка си — Хари си пое дъх, — и за смъртта.

— Изтощен съм, инспекторе. Карайте направо.

— Според иззетите кръвни проби синът ви не е бил под наркотично въздействие преди смъртта си. С други думи, намирал се е в абстиненция. А когато един наркоман е в такова състояние, потребността от спасение може да го тласне дори дотам, да заплаши майка си с пистолет, за да се сдобие с хероин. Пристрастеният намира спасение не в самоубийството, а в иглата, която забожда в ръката, врата, слабините или където му е останала читава вена. Синът ви е намерен с доза хероин в джоба. Явно се е канил да се надруса, Холмен. Тогава няма логика, преди това да се е самоубил. Както казах, гладът за наркотик потиска всичко останало. Дори… желанието за смърт.

Биргер Холмен, заровил лице в шепите си, попита с по-ясен глас:

— Значи според вас синът ми е бил убит? И защо?

— Надявам се вие да ни отговорите на този въпрос.

Мълчание.

— Защо го направихте? Защото е заплашвал жена ви? Защото сте искали най-сетне да остави съпругата ви на мира?

— За какво по-точно говорите? — вдигна глава Холмен.

— Готов съм да се обзаложа, че сте го причакали на площад „Плата“. Купил си е дозата и си е тръгнал. Вие сте го проследили. Завели сте го в депото, защото синът ви често е преспивал там.

— Откъде да знам къде е преспивал? Що за обвинения…

— Знаели сте, разбира се. Показах снимката на охранителя и той веднага разпозна…

— Пер ли?

— Не, разпозна вас. Отбили сте се в депото през лятото, за да търсите сина си в празните контейнери.

Холмен прикова изумен очи в Хари.

— Планирали сте го много старателно. Взели сте клещи за портата. Избрали сте перфектното място за „самоубийство“ на наркоман — празен контейнер. Така сте се застраховали и срещу евентуалната поява на свидетели. Застреляли сте Пер с пистолета, който съпругата ви вече е виждала в ръката на сина ви.

Готов да се намеси всеки момент, Халвуршен не изпускаше Биргер Холмен от очи. Заподозреният обаче не направи опит да бяга. Дишаше тежко през носа. Почеса се по ръката и вторачи празния си поглед в стаята:

— Нямате никакви доказателства за теорията си.

Изрече го с примирен глас, все едно изразяваше съжаление заради печалния факт.

Хари разпери красноречиво ръце. Настъпи тишина. От улицата долетя весел звън.

— Този сърбеж ви мъчи отдавна, нали? — попита Хари.

Холмен веднага престана да си чеше ръката.

— Може ли да видя каква е тази екзема?

— Нищо особено.

— Така или иначе ще разбера причината. Изборът е ваш дали да стане тук, или в участъка.

Звънът отвън се усили. Да не би да минаваше шейна? През центъра? Халвуршен имаше чувството, че нещо ще избухне всеки момент.

— Добре — съгласи се Холмен, разкопча ръкава на ризата си и го запретна.

Върху бялата му космата ръка лъснаха две малки рани, покрити с коричка. Кожата около тях беше силно зачервена.

— Обърнете ръката — подкани го Хари.

Холмен се подчини: отдолу имаше рана със същите размери.

— Ухапванията от куче причиняват силен сърбеж, а? — попита Хари. — Особено след десет-четиринайсет дни, когато започват да зарастват. Един лекар от дежурния кабинет на „Спешна помощ“ ме предупреди да не чеша раните. И вие не бива да го правите, Холмен.

— Така ли? — Холмен се взираше в раните си с празен поглед.

— Три дупки в кожата. С отливка на въпросната кучешка челюст, захапала ръката ви, ще докажем кое точно куче ви е ухапало. А именно: мецнерът в депото. Надявам се, че схванахте, Холмен.

— Не исках… — запъна се Холмен, — … исках само да я отърва от всичко това.

Звънчетата изведнъж замлъкнаха.

— Ще признаете ли за извършеното убийство? — попита Хари и даде знак на Халвуршен.

Младият полицай започна да рови във вътрешния си джоб, но не намери нито химикалка, нито лист хартия.

Хари обърна очи с досада и му подаде своя бележник.

— Пер каза, че е изтощен до краен предел и няма сили да продължава. Искаше да откаже наркотиците. Намерих му стая в Приюта. Легло и три пъти храна на ден за хиляда и двеста крони на месец. Обещаха му да го включат в програма с метадоново лечение. Налагаше се да почака само два-три месеца. После изведнъж спря да ни се обажда. От Приюта ми казаха, че е изчезнал, без да си плати наема, и… После Пер се появи у нас. С пистолет в ръка.

— И вие сте взели решение?

— Пер беше развалина. Отдавна бях изгубил сина си. Не можех да му позволя да завлече и Перниле в дупката.

— Как се свързахте с него?

— Не съм го дебнал на „Плата“. Намерих го до Айка и поисках да ми продаде пистолета. Той ми го показа — носеше го в себе си — и ме накара да му го платя веднага. Убедих го да се срещнем в депото на следващата вечер под претекст, че съм оставил парите вкъщи. Знаете ли, всъщност се радвам, задето ме…

— Колко? — прекъсна го Хари.

— Какво колко?

— Колко му предложихте за оръжието?

— Петнайсет хиляди крони.

— И?

— Той дойде на уреченото място. В пистолета нямаше патрони. Никога не го бе зареждал.

— Но вие сте имали представа, че е от стандартен калибър, и сте купили патрони, нали?

— Да.

— Първо му платихте или първо…

— Моля?

— Няма значение.

— Разберете, страдахме не само ние двамата с Перниле. Всеки ден удължаваше допълнително агонията на Пер. Синът ми отдавна беше мъртъв и чакаше само… някой да спре сърцето му, което упорито продължаваше да бие. Пер чакаше своя… своя…

— Спасител.

— Да, спасител.

— Но не е ваша работа да решавате кога синът ви да се отърве от нещастието си, Холмен.

— Така е. Бог разполага с човешкия живот.

Холмен наведе глава и промърмори нещо под носа си.

— Моля? — не чу Хари.

Холмен вдигна очи, но те блуждаеха безцелно из въздуха.

— Когато обаче Господ не си върши работата, някой друг трябва да го отмени.

Кафеникав сумрак обгръщаше светлините на улицата. Заради натрупалия сняг в Осло дори през нощта не ставаше напълно тъмно. Звуците се чуваха глухо, сякаш обвити в памук, а пращенето на снега под ботушите им звучеше като далечен залп на фойерверки.

— Защо не го заведохме в участъка? — попита Халвуршен.

— Няма да избяга. Нека поговори с жена си. След няколко часа ще изпратим кола да го прибере.

— Голям актьор.

— Така ли мислиш?

— Ами да, нали каза, че щял да си изплаче вътрешностите, когато си му съобщил за смъртта на сина му?

— Още много имаш да учиш, младши — поклати глава Хари.

— Осветли ме, мъдрецо! — Халвуршен ритна ядосано снега.

— Извършването на убийство представлява много екстремно преживяване и мнозина убийци го изтласкват в подсъзнанието си. Дни наред го възприемат като позабравен кошмар. Неведнъж съм виждал такава реакция. Едва когато друг човек им съобщи какво се е случило, убийците осъзнават, че кошмарните спомени не са плод на въображението им, а действителност.

— На мен поне този Холмен ми се стори доста хладнокръвен.

— Не забеляза ли, че е напълно съкрушен? Перниле Холмен май се оказа права: съпругът ѝ наистина е по-любящият родител от двамата.

— Любящ ли? Та той е убиец! — не сдържа възмущението си Халвуршен.

Хари сложи ръка върху рамото му.

— Помисли добре. Нима действията му не са проява на необятна бащина любов? Та той е пожертвал единствения си син.

— Но…

— Знам колко необяснимо ти се струва Халвуршен. Ще се наложи да свикнеш с такива морални парадокси. Ще се превърнат в неизменна част от ежедневието ти.

Халвуршен дръпна отключената врата на колата, но тя се оказа замръзнала. В прилив на внезапна ярост той я раздруса ожесточено и тя се отлепи от гуменото уплътнение на каросерията. Ако се съдеше по произведения звук, сякаш раздра парче плат.

Качиха се вътре. Халвуршен завъртя контактния ключ, без да спира да се удря ожесточено по челото с другата ръка. Двигателят запали с рев.

— Халвуршен… — подхвана Хари.

— Все едно. Случаят е разрешен, шефът ще остане доволен — прекъсна го младият полицай и излезе на уличното платно точно пред един камион.

Шофьорът натисна клаксона. Халвуршен му показа среден пръст в огледалото.

— Нека се усмихнем и да го отпразнуваме, а? — продължи иронично той и поднови ударите по челото си.

— Халвуршен…

— Какво? — сопна се той.

— Отбий встрани.

— Какво?

— Веднага!

Халвуршен спря до тротоара, пусна волана и се вторачи пред себе си. Докато разпитваха Холмен, по стъклото бе плъзнало истинско нашествие от рози от скреж с бързината, с която никнат гъби. Халвуршен дишаше тежко, на пресекулки. Гърдите му се повдигаха бурно.

— Понякога просто работата не върви — каза Хари. — Само не падай духом.

— Няма — отвърна Халвуршен.

— Не позволявай това да те сломи.

— Няма.

Хари сложи приятелски ръка на гърба му. След няколко минути младият полицай се успокои.

— Така те искам, момче — усмихна се Хари.

После, докато колата бавно си проправяше път в натовареното движение, двамата пътуваха в мълчание.

Седма глава

Намираше се на най-високата точка от най-оживената пешеходна улица в Осло, наречена на шведско-норвежкия крал Карл Юхан. Запомни добре картата, която взе от хотела, и знаеше, че постройката на запад, чийто силует се мержелее в сумрака, е Кралският дворец, а другата, на изток — Централната гара на Осло.

Той се сви от студ.

Високо, на стената на една жилищна постройка, светеше неонов термометър. Минусови температури. Дори най-слабото раздвижване на въздуха се усещаше като мраз, който пронизва палтото му от камилска вълна. Досега му вършеше отлична работа, още повече, че го купи на изненадващо изгодна цена в Лондон.

Часовникът на сградата с термометъра показваше 19:00. Тръгна на изток. Обстановката беше много благоприятна. Тъмно, забързани хора по улиците. Забеляза само две охранителни камери, но бяха насочени към два банкомата, не към минувачите. Вече изключи метрото като възможност за отстъпление заради комбинацията от множество камери и оскъден брой пътници. Осло се оказа по-малък град, отколкото очакваше.

Влезе в магазин за дрехи, намери синя плетена шапка за четирийсет и девет крони и вълнена връхна дреха за двеста, но се отказа. Спря се на тънко непромокаемо яке за сто и двайсет крони. Докато го пробваше, откри ароматизиращите таблетки от писоара в джоба на сакото си — стрити на прах и проникнали в плата.

Ресторантът се намираше стотина метра по-надолу, от лявата страна. Гардероб на самообслужване. Чудесно, помисли си той, това улеснява задачата ми. Влезе в ресторанта. Нямаше много хора. От мястото му се откриваше изглед над всички маси в помещението. До него се приближи сервитьор. Резервира масата до прозореца за шест часа на следващия ден.

Преди да си тръгне, провери тоалетната. Нямаше прозорци. Значи единственият друг изход освен главния минава през кухнята. Все едно. Не съществуват идеални за целта му места, а и едва ли щеше да се наложи да използва резервни пътища за отстъпление.

Излезе от ресторанта, погледна часовника и тръгна надолу по „Карл Юхан“, към гарата. Минувачите гледаха или в земята, или встрани. Малък град, но жителите спазваха хладна дистанция като в повечето столици. Чудесно.

Засече колко време ще му отнеме да стигне до перона за бързия влак за летището. Шест минути. Влак имаше на всеки десет минути и стигаше до „Гардермуен“ за деветнайсет. С други думи, ако се качи на влака в седем и двайсет, ще пристигне на летището в осем без двайсет. Самолетът за Загреб — директен полет — излиташе в осем и десет. Билетът беше в джоба му. Купен на промоционална цена от Скандинавски аеролинии.

Доволен, напусна новия влаков терминал, слезе по стълбите, мина под стъклен покрив — явно някогашната зала за заминаващи, където сега имаше магазини — и излезе на предгаровия площад. На картата беше отбелязан като „Йернбанеторге“. Насред площада се издигаше статуя на тигър, двойно по-голям от повечето си събратя, замръзнал точно преди скок. Около него дрънчаха трамвайни мотриси, минаваха автомобили и хора. Но той не видя никъде телефонни кабинки. В края на площада, до един навес, се бяха скупчили група хора. Приближи се към тях. Разговаряха, събрали в кръг главите си, покрити с качулки. Вероятно бяга съграждани или съседи и чакаха един и същи автобус. Гледката събуди у него неясен спомен…

След като вземеха някакви пликчета, мършавите хора се отдалечаваха от площада с приведени срещу ледения вятър гърбове. Разбра какво се случва пред очите му. В Загреб, а и в други европейски градове, бе виждал как се продава хероин, но никъде търговията не се осъществяваше толкова явно като тук. Сети се на какво му напомнят събралите се хора. На тълпите, в които попадна и той, след като сърбите се оттеглиха. Тълпите от бежанци.

Недалеч от навеса спря бял автобус. Вратите се отвориха, но не се качи никой. Към автобуса се приближи девойка. Веднага разпозна униформата ѝ. Армията на спасението. Забави крачка. Девойката помогна на една от жените да се качи в автобуса. Последваха я двама мъже.

Той спря. Сигурно е чиста случайност, помисли си. Нищо повече. Обърна се. И там, на стената на малка часовникова кула, видя три телефонни кабинки.

Обади се в Загреб и я увери, че всичко върви по план.

— Последната ти задача — повтори тя.

Фред го осведоми, че на стадион „Максимир“ до почивката между двете полувремена сините лъвове от „Динамо Загреб“ водят срещу „Риска“.

Разговорът му струва пет крони. Часовникът на кулата показваше 19:25. Обратното броене започна.

Групата се събираше в енорийския дом на църквата в Западен Акер.

От двете страни на чакълестата пътечка към малка тухлена постройка до гробището бе натрупал сняг. В стая за събирания, обзаведена само с пластмасови столове, наредени до стените, седяха четиринайсет души. Ако в помещението влезеше някой непосветен в заниманията им, би си помислил, че съседи от обща кооперация са свикали събрание. Иначе нищо по лицата, възрастта, пола или дрехите на присъстващите не издаваше по какъв повод са дошли. Ярката светлина се отразяваше в прозорците и в линолеума на пода. Хората си бъбреха тихичко. Чуваше се шумолене от картонени чаши. От време на време просъскваше току-що отворена бутилка с газирана минерална вода.

Точно в седем вечерта една ръка в края на дългата маса се вдигна и звънна със звънче. Приказките утихнаха. Всички погледи се насочиха към жена на около двайсет и пет. Тя обходи лицата на присъстващите с директен, безстрашен поглед. Имаше тесни, строги устни, смекчени с червило; дълга гъста руса коса, събрана на тила с най-обикновена шнола. Бе отпуснала спокойно и самоуверено големите си ръце върху масата. Тази жена отговаряше на определението „симпатична“, тоест с хубави черти, но без онова очарование, което би я направило „пленителна“. Езикът на тялото ѝ издаваше уравновесеност и сила. Стабилният ѝ глас изпълни помещението и подчерта още веднъж колко добре умее да се владее:

— Здравейте, казвам се Астри и съм алкохоличка.

— Здравей, Астри! — отговори групата в хор.

Тя прегъна ръба на книгата пред себе си и зачете:

— Единственото условие да станеш член на дружеството на анонимните алкохолици е желанието да спреш да пиеш.

Продължи, а хората около масата, научили вече наизуст Дванайсетте традиции, повтаряха беззвучно с нея. В кратките паузи, когато си поемаше дъх, се чуваше песента на църковния хор, репетиращ на горния стаж.

— Днес ще говорим за Първата стъпка — обяви Астри. — А тя гласи: „Признаваме, че сме се чувствали безсилни пред алкохола и не сме били способни да се справяме с живота си.“ Ще започна и ще бъда съвсем кратка, защото съм приключила с първата стъпка.

Пое си дъх с горчива усмивка.

— От седем години не съм близвала алкохол. Всеки ден се събуждам с мисълта, че съм алкохоличка. Децата ми не знаят това. От тяхна гледна точка мама е престанала да пие, защото алкохолът я замайва бързо и тя става много лоша. В живота ми съм принудена да съчетавам умело истина и лъжа, за да постигна баланс. Всичко може да се провали, но съм решила да живея ден за ден и да бъда вярна на обещанието си да не пия. В момента работя по Единайсетата стъпка. Благодаря ви.

— Благодарим ти, Астри — извикаха присъстващите и я аплодираха, докато хорът на втория етаж възхваляше Бог.

Тя кимна на висок мъж е късоподстригана руса коса, седнал от лявата ѝ страна.

— Здравейте, казвам се Хари — подхвана той с леко дрезгав глас. Фината мрежа от зачервени капиляри върху носа му свидетелстваше за дълъг живот извън редиците на въздържателите. — Алкохолик съм.

— Здравей, Хари.

— Тук съм съвсем отскоро. Идвам за шести или за седми път. Още не съм приключил с Първата стъпка. Тоест, осъзнавам проблема си, но продължавам да смятам, че съм в състояние да управлявам алкохолизма си. Присъствието ми тук е своеобразно противоречие, но обещах на мой приятел, психолог, да се присъединя към вас. Той твърди, че ако издържа приказките за Бог и духовното през първите няколко седмици, ще почувствам ефекта. Нямам представа дали анонимните алкохолици могат да си помогнат сами, но имам желание да опитам. Защо не?

Обърна се наляво, за да даде знак, че няма какво повече да сподели. Преди обаче хората да уважат изказването му с ръкопляскания, се намеси Астри:

— Хари, днес за пръв път вземаш отношение по време на срещите ни. Много се радвам. Би ли разказал малко повече за себе си, щом така и така си започнал?

Хари я погледна. Другите присъстващи — също, защото с поведението си тя нарушаваше общоприетата практика да не се прилага натиск върху членове на групата. Астри не отмести очи от Хари. И преди Хари бе усещал, че тя го гледа, но ѝ обърна внимание само веднъж: измери я от главата до петите с поглед тип „асансьор“. Гледката му хареса, но още повече му се поправи друго. Когато погледът му се върна на лицето ѝ, тя изглеждаше силно поруменяла. На следващата среща се държеше, сякаш не го забелязва.

— Не, благодаря — отвърна той.

Колебливи аплодисменти.

Докато следващият от групата говореше, Хари наблюдаваше крадешком Астри. След срещата тя го попита къде живее и му предложи да го закара до дома му. Хари се подвоуми. Хорът на горния етаж величаеше настойчиво Господ.

След час и половина двамата пушеха мълчаливо цигари и гледаха как димът оцветява спалнята в синкаво. Влажните чаршафи бяха още топли, но студът в стаята накара Астри да се завие до брадичката.

— Беше много хубаво — каза тя.

Хари не отговори. Не разбра дали думите ѝ са въпрос.

— Изпитах оргазъм — продължи тя. — Още при първото ни любене. Това не се случва…

— Значи мъжът ти е лекар? — попита Хари.

— Попита ме преди малко. За няколко минути едва ли си е сменил професията.

Хари кимна.

— Чуваш ли звука?

— Какъв звук?

— От часовник. Твоят ли е?

— Не нося часовник. Сигурно е твоят.

— Невъзможно. Моят е електронен. Не тиктака.

Тя сложи ръка върху корема му. Хари се измъкна от леглото. Стъпи бос върху леденостудения линолеум.

— Искаш ли чаша вода?

— Мм.

Хари влезе в банята и се погледна в огледалото, докато водата течеше. Как се изрази Астри? Очите му издавали самота? Наведе се напред, но забеляза само сини ириси, малки зеници и мътни склери, прорязани от червени нишки. Когато каза на Халвуршен, че Ракел го е зарязала, младият му колега го посъветва да се утеши с други жени. Или както поетично се изрази Халвуршен: „чукай наред, за да ти мине меланхолията“. Хари обаче нямаше нито желание, нито сили. Просто защото знаеше, че всяка жена, която докосне, ще се превърне в Ракел. А той имаше нужда да я забрави, да я премахне завинаги от кръвта си, както наркоманът трябва да изчисти организма си от отровата. Хари не желаеше да лекува любовната си мъка с метадон.

Ала Халвуршен вероятно имаше право. Защото днешното преживяване с Астри му хареса. Вместо обичайно настъпващата празнота, след като потиснеш едно желание чрез удовлетворяването на друго, Хари почувства прилив ма енергия. И спокойствие. Тя задоволи потребностите си и на него му хареса как го направи. Какво му пречи и той да постъпва като нея?

Отстъпи крачка назад и огледа тялото си в отражението. През последната година отслабна. Тлъстините му се стопиха, но с тях изчезнаха и мускулите. Заприлича на баща си. Съвсем логично.

Върна се в леглото с голяма половинлитрова чаша вода. Двамата пиха от нея. После тя се сгуши в обятията му. Отначало кожата и беше влажна и студена, но после се стопли.

— Разкажи ми — помоли тя.

— Какво да ти разкажа? — Хари гледаше как димът оформя кръгче във въздуха.

— Как се казва тя? Жена е, нали?

Кръгчето се разпадна.

— Идваш на сбирките ни заради жена.

— Може би да.

Хари наблюдаваше как пепелта изяжда цигарата, докато ѝ разказваше за Ракел. Жената в леглото му не го познаваше добре, стояха на тъмно и думите започнаха да се леят от устата му. Издигаха се и се изгубваха като изтъкани от цигарен дим. Сигурно така се чувства човек на изповед, помисли си той. Просто се освобождава от огромно бреме. Излива си душата, както казваха анонимните алкохолици. Постепенно се отпусна съвсем. Разказа ѝ как Ракел го изхвърли от къщата преди година с обвинението, че е обсебен от желанието да разобличи къртицата в полицията с прозвището Принца. А когато събра достатъчно доказателства срещу Принца, той отвлече от детската градина Олег, сина на Ракел, и го държа като заложник, за да попречи на Хари да го залови. Като се има предвид, че Олег видя как Хари уби похитителя му в асансьора в квартал „Кампен“, детето преживя травмата сравнително бързо. Ракел обаче не успя. Две седмици след отвличането на Олег тя, узнала всички подробности около случая, каза на Хари, че не го иска повече в живота си. Или по-точно, близо до Олег.

Астри кимна.

— Напуснала те е заради стреса, който си им причинил?

— Не — поклати глава Хари. — Защото се боеше, че тепърва ще ги въвлека в нови нещастия.

— Нима?

— Опитах се да я убедя, че случаят е приключен, но не успях. „Напълно си вманиачен“, твърдеше тя, „никога няма да спреш да преследваш престъпници на свобода“ — Хари изгаси цигарата си в пепелника върху нощното шкафче. — Според Ракел непрекъснато ще се занимавам с опасни хора, а те могат да навредят на нея и на Олег. Не било по силите ѝ да понесе подобно бреме.

— Доколкото разбирам, май тя е била обсебена, не ти.

— Не, не — усмихна се Хари. — Права е.

— Така ли? Обясни ми.

Хари вдигна рамене.

— Подводница… — подхвана той, но се задави и млъкна.

— Каква подводница?

— Тя ме нарече така. Бил съм като подводница. Слизал съм в морските дълбини, където не може да се диша, и съм изплувал само веднъж на два месеца. Тя не желаела да ме придружава на дъното. Съвсем логично.

— Още ли я обичаш?

Хари не беше сигурен дали посоката на разговора му допада. Пое си дълбоко въздух. В главата му за пореден път се разигра сцената при последния му разговор с Ракел.

Неговият глас, нисък, накипял от възмущение и страх:

— Подводница, така ли?

Гласът на Ракел:

— Признавам, сравнението не е никак сполучливо, но разбери…

Хари вдига отбранително ръце:

— Напротив, сравнението е блестящо. Тогава какъв е този твой… лекар? Самолетоносач?

— Той няма нищо общо, Хари — простенва тя. — Става дума за нас двамата. И за Олег.

— Не се крий зад Олег.

— Да се крия…

— Използваш го като заложник, Ракел…

— АЗ ли го използвам като заложник? Аз ли го отвлякох и опрях пистолет о слепоочието му, за да можеш ТИ да утолиш жаждата си за мъст?

Вените на шията ѝ изпъкват и тя започва да крещи с ужасен, неузнаваем глас, защото нейните нежни гласни струни не са способни да понесат толкова силен гняв. Хари си тръгва и затваря внимателно, почти безшумно вратата.

Обърна се към Астри:

— Да, обичам я. А ти обичаш ли мъжа си?

— Да.

— Защо тогава му изневеряваш?

— Той не ме обича.

— Мм. И ти му отмъщаваш?

— Нищо подобно — изненада се от обяснението му тя. — Просто съм самотна. Освен това те харесвам. Сигурно и ти си легна с мен по същите причини. Ти нещо по-сериозно ли търсиш?

— Не, не — засмя се Хари. — Това напълно ме устройва.

— Как го уби?

— Кого?

— Ти колко души си убил? Питам те за похитителя.

— Не е важно.

— Любопитно ми е. Защо не ми разкажеш малко…

Тя мушна ръка между краката му, сгуши се в него и прошепна в ухото му:

— … подробности?

— Не е добра идея.

— Грешиш.

— Добре, но не ми харесва…

— Хайде де! — нетърпеливо процеди тя и стисна члена му.

Хари я погледна. В очите ѝ проблеснаха сурови сини пламъчета. Тя побърза да смекчи изблика си с усмивка и добави с престорено сладникав глас:

— Направи го заради мен.

Навън температурата продължаваше да пада. Покривите на сградите в квартал Бишлет пукаха напевно, докато Хари ѝ разказваше как се е случило всичко. Първоначално тя се вцепени, после издърпа ръката си и го помоли да спре.

Хари я изпрати до вратата. Върна се в спалнята и се ослуша. Тик-так.

Наведе се да вдигне сакото си, захвърлено на пода сред другите дрехи в прилив на страст, и намери в джоба източника на звука: прощалния подарък от Бярне Мьолер. Стъклото пред циферблата проблесна в мрака.

Хари прибра часовника в чекмеджето на нощното шкафче, но тиктакането го последва дори в съня.

Избърса излишното масло от частите на оръжието с една от белите кърпи в хотела.

Шумът от автомобилите навън достигаше до него като далечен, равномерен бумтеж и заглушаваше малкия телевизор в ъгъла, по който се ловяха само три канала със зърнеста картина. Езикът от телевизора звучеше като норвежки. Девойката на рецепцията взе сакото му и обеща утре сутринта да бъде почистено и изгладено. Остави разглобеното оръжие върху вестник. След като всички части изсъхнаха, той сглоби пистолета, насочи го срещу огледалото и натисна спусъка. Чу се гладко щракване на добре смазан механизъм. Движението на стоманата се пренесе по дланта, а после и по цялата му ръка. Изстрел без патрон, фалшива екзекуция.

Точно така се опитаха да пречупят Бобо.

През ноември 1991 година, след тримесечна непрекъсната обсада и бомбардировки, Вуковар най-сетне капитулира. Докато сърбите влизаха победоносно в града, рукна пороен дъжд. Заедно с оцелелите от ротата на Бобо — около осемдесет уморени до смърт, изнемощели от глад хърватски военнопленници — го накараха да се строи сред останките от някогашната главна улица в града. Сърбите им забраниха да мърдат, а самите те се прибраха на сухо и топло в палатките си. Тежки дъждовни капки се сипеха безспир и образуваха пяна в калта. След два часа първите изтощени войници започнаха да падат. Лейтенантът на Бобо напусна редицата, за да помогне на един от тях, но от близката палатка излезе сръбски редник — съвсем младо момче — и простреля лейтенанта в стомаха. Пленниците замръзнаха по местата си, взираха се в дъжда, който размиваше очертанията на околните възвишения, и се надяваха писъците на лейтенанта най-сетне да стихнат. Малкия спасител се разплака, но спря, щом чу гласа на Бобо зад гърба си:

— Без сълзи.

Следобед падна сумрак. Пристигна открит джип. Сърбите мигом се спуснаха от палатките и отдадоха чест. Явно мъжът в джипа беше комендантът. Наричаха го „Скалата с мекия глас“. Отзад в джипа седеше мъж с наведена глава в цивилно облекло. Джипът паркира точно пред ротата и понеже той се бе строил в първата редица, чу как комендантът подкани цивилния да огледа пленниците. Малкия спасител веднага позна цивилния, когато онзи вдигна глава: един от жителите на Вуковар, баща на негов съученик. Мъжът плъзна поглед по редиците, стигна до него, но с нищо не показа да го е познал. Комендантът въздъхна, изправи се в джипа и изкрещя — този път от мекия му глас нямаше следа:

— Кой от вас с известен с прозвището Малкия спасител?

Никой не помръдна.

— Нима не смееш да излезеш напред, Малки спасителю? Ти, който взриви дванайсет наши танка, отне на жените ни съпрузите им, а на децата ни — бащите?

Той изчака.

— Явно няма да си признаеш. Кой от вас е Бобо?

Отново мълчание. Комендантът погледна цивилния, който посочи с разтреперан показалец Бобо във втората редица.

— Ела насам — изкомандва сърбинът.

Бобо се подчини. Шофьорът на коменданта бе слязъл от джипа. Бобо отдаде чест, а той замахна и събори фуражката му в калта.

— По радиостанцията ни съобщиха, че Малкия спасител е в твоята рота. Посочи ми го, ако обичаш.

— Не съм чувал за никакъв спасител — отвърна Бобо.

Комендантът вдигна пистолета и го удари. От носа на Бобо потече струйка кръв.

— Не ме баламосвай — подкани го той. — Ще се намокря, а и обядът ме чака.

— Казвам се Бобо, капитан съм в хърватската арм…

Комендантът кимна на шофьора, онзи хвана Бобо за косата и обърна лицето му нагоре. Дъждът изми кръвта, стичаща се от носа по устата и червения му шал.

— Глупак! — изрева комендантът. — Няма такова нещо като хърватска войска, има само предатели! Избирай: или да те убием веднага, или да ни спестиш разправията и да ни кажеш незабавно кой е Малкия спасител. Така или иначе ще го намерим.

— Така или иначе ще ме убиете — простена Бобо.

— Това е ясно.

— Защо?

Комендантът зареди пистолета си. От дръжката паднаха няколко дъждовни капки. Опря дулото о слепоочието на Бобо:

— Защото съм сръбски офицер. А човек трябва да уважава работата си. Готов ли си да умреш?

Бобо стисна очи. По миглите му блестяха капки дъжд.

— Къде е Малкия спасител? Броя до три и стрелям. Едно…

— Казвам се Бобо…

— Две!

— … и съм капитан в хърватската армия…

— Три!

Дори под силните удари на дъждовните капки щракването на пистолета без патрони прозвуча като изстрел.

— Извинявай, забравил съм да сложа пълнителя — каза комендантът.

Шофьорът му подаде пълнителя. Прикачи го, зареди и пак вдигна пистолета.

— Последен шанс! Едно!

— Казвам се… моята… рота служи към…

— Две!

— … първи пехотен батальон в… в…

— Три!

Нов изстрел без куршум. От гърдите на цивилния хърватин, седнал на задната седалка в джипа, се изтръгна глухо ридание.

— Я виж ти! Празен пълнител. Да пробваме ли с онези лъскавите пълнители, дето побират четири куршума?

Извади пълнителя, сложи нов, прицели се.

— Кой е Малкия спасител? Едно!

— Отче наш… — прошепна Бобо.

— Две!

Все едно небето се разтвори и дъждът заваля с оглушителен рев, сякаш в отчаян опит да спре жестокостта на хората. Малкия спасител не издържаше да гледа Бобо пред дулото на пистолета. Прииска му се да изкрещи, че търсеният човек е той. Ето ме, аз съм Малкия спасител, убийте мен, а не него! Погледът на Бобо се спря върху него за миг и той прочете в очите му безмълвната настойчива молба. Бобо леко поклати глава. Куршумът прониза Бобо и прекъсна връзката между тяло и душа. Погледът му угасна, животът си отиде.

— Ей, ти — извика комендантът и посочи един от мъжете в първата редица. — Твой ред е. Ела насам!

Към коменданта се втурна задъхан младият сръбски офицер, който застреля лейтенанта.

— До болницата има престрелка — съобщи той.

Комендантът изруга цветисто и махна на шофьора да пали двигателя. След секунда джипът изчезна в сумрака. Младия спасител знаеше, че сърбите няма от какво да се боят, защото в болницата няма хървати, способни да стрелят, нито годни оръжия.

Оставиха тялото на Бобо, проснато по лице, в черната кал. Падна гъста тъмнина. Сърбите в близката палатка вече не ги виждаха. Той се наведе над мъртвия си капитан, развърза възела и взе червения шал.

Осма глава

Предстоеше един шестнайсети декември с рекордно ниски температури за Осло през последните двайсет и четири години. В осем сутринта все още беше тъмно. Хари излезе от сградата на Главното управление, след като взе от Герд срещу разписка ключа за апартамента на Том Валер. Хари вървеше с разкопчана яка на палтото. Звукът от кашлицата му сякаш потъваше в памук, като че ли студът бе сгъстил въздуха.

Хората по улиците крачеха бързо в натоварения сутрешен час, за да се скрият на топло на работните си места. Хари обаче вървеше с бавни крачки и леко свиваше колене, за да не се плъзгат гумените подметки на кубинките му по леда.

Отключи си и влезе. Апартаментът на Том Валер носеше явните белези на ергенско жилище. Небето над възвишението Екеберг започна да избледнява. Седмици след смъртта на собственика държаха апартамента отцепен, но разследващите органи не откриха улики, свързани с евентуални съучастници на Валер в контрабандната лига. Поне според изявлението на началника на криминалната полиция. Така той оправда решението си случаят „Валер“ да мине на заден план, а следователите да дадат приоритет на „други по-спешни задачи“.

Хари запали осветлението и за пореден път се убеди колко особена тишина цари в жилищата на покойници. На стената пред дивана, тапициран с лъскава черна кожа, висеше огромен плазмен екран с еднометрови издължени тонколони от двете му страни. Явно представляваха част от системата за съраундсаунд в апартамента. По стените висяха картини с кубични фигури в синьо. Ракел наричаше подобни неща „изкуство с линия и пергел“.

Влезе в спалнята. През прозореца се процеждаше сива светлина. Стаята беше подредена. На бюрото имаше монитор на настолен компютър, но Хари не видя процесор. Сигурно разследващите го бяха иззели за проби. Хари обаче не помнеше да е виждал процесора на Валер сред доказателствените материали в Главното управление. Забраниха му да се занимава повече със случая. Според официалното обяснение го разследваха за убийство по време на служба. И все пак Хари не можеше да се отърве от натрапливото съмнение, че на някои от висшестоящите в полицията не им изнася историята да се разнищи докрай.

Канеше се да излезе от спалнята, но чу нещо.

В жилището на покойника вече не беше съвсем тихо.

Някакъв звук, глухо тиктакане го накара да изтръпне. Идваше от гардероба. Поколеба се. Отвори вратата. Вътре намери отворен кашон с якето, което Валер носеше онзи нощ в Кампен. Върху дрехата лежеше ръчен часовник. Тик-так. Така тиктакаше и през онзи кошмарен ден, след като асансьорът потегли и отряза ръката на Валер. После Хари, Олег и Свен Сивертшен дълго се взираха в ръката — восъчнобяла, мъртва, сякаш отсечена от пластмасов манекен с единствената разлика, че на нея имаше часовник. И този часовник работеше, отказваше да издъхне. Съвсем приличаше на приказка, която Хари слушаше от баща си като малък: сърцето на убития биело ли, биело и не искало да спира, а накрая побъркало убиеца.

Енергичното интензивно тиктакане на часовника се чуваше ясно. Беше запомнящ се звук. От „Ролекс“. Тежък часовник на безумно висока цена.

Хари затръшна вратата на гардероба. Излезе от спалнята. Ехото от стъпките му се разнесе между стените. Засуети се, докато разтрепераните му пръсти заключат външната врата на апартамента; умишлено дрънчеше с ключовете и си тананикаше трескаво някаква мелодия. Успокои се чак когато излезе на улицата и шумът от уличното движение заглуши всичко останало.

Още в три следобед върху площад „Комендант Т. И. Йогрим“ падаха дълги сенки. От прозорците в щабквартирата на Армията на спасението се виждаха светлини. В пет се стъмваше съвсем, а живакът ма термометрите падна до минус петнайсет градуса. Няколко самотни, изгубени снежинки се посипаха върху покрива на комично малката кола, в която чакаше Мартине Екхоф.

— Хайде, идвай, де, татко — промърмори тя, докато гледаше как се стопява батерията.

Мартине се притесняваше как ще се държи в студа електрическият автомобил, подарък от кралското семейство. Преди да излезе от кабинета си, Мартине приключи с всичките си задачи за деня: публикува в Интернет информация за обявени и за нови събрания на членовете на Армията, актуализира в списъка имената на дежурните, които ще разнасят безплатна супа с автобус, и на онези, ангажирани да поднасят каша на площад „Егер“, редактира писмения отговор, предназначен за министъра, относно ежегодния коледен концерт в Концертната зала.

Вратата на колата се отвори и вътре освен студа влезе и мъж с гъста бяла коса под фуражката и най-бистрите сини очи на човек, прехвърлил шейсетте, които Мартине бе виждала в живота си. Той с мъка смести краката си между седалката и арматурното табло.

— Да потегляме — подкани я ведро той, а в тона му прозираше непринудената авторитарност, характерна за хора, свикнали другите да им се подчиняват, и изтупа снега от пагоните си — знак, че е най-високопоставеният служител в Армията на спасението в Норвегия.

— Закъсня — отбеляза тя.

— А ти си истински ангел — той я потупа по бузата с външната част на дланта си. В сините му очи блестеше весело настроение и енергия. — Да побързаме.

— Татко…

— Секунда — той свали прозореца. — Рикард!

Пред входа на Храма, точно до щабквартирата, стоеше млад мъж. Сепна се и хукна към колата с кривите си х-образни крака. Държеше ръцете си плътно към тялото. Подхлъзна се и залитна, но успя да си възвърне равновесието. Когато стигна до автомобила, вече се беше задъхал:

— Да, коменданте?

— Наричай ме Давид като всички останали, Рикард.

— Дадено, Давид.

— Не е нужно да споменаваш името ми във всяко изречение.

Погледът на Рикард скачаше от комендант Давид Екхоф към дъщеря му Мартине. Младият мъж избърса потта над горната си устна. Мартине често се питаше как с възможно човек да се поти толкова обилно на точно определено място от тялото си, независимо от атмосферните условия. Най-много пот избиваше, докато седеше до нея по време на литургия или другаде и се навеждаше да ѝ прошепне нещо, което по принцип би я развеселило, ако не забелязваше неумело прикритата му нервност и натрапливото му старание да ѝ се хареса. Нямаше как да не обърне внимание и на потната му горна устна. Понякога, докато Рикард седеше съвсем близо до нея, Мартине долавяше и стържене изпод пръстите му, избърсващи потта от устната. Защото освен обилна пот, организмът му произвеждаше и много гъста брада. Пристигаше сутринта в щабквартирата гладко избръснат, а след обяд по бялата му кожа се образуваше тъмен слой. Мартине бе забелязала, че Рикард се бръсне по два пъти на ден.

— Пошегувах се, Рикард — усмихна се Давид Екхоф.

Макар да знаеше, че баща ѝ не го прави с цел да засегне някого, Мартине не одобряваше неговите закачки. Комендантът сякаш не си даваше сметка колко неуместно е непрекъснато да командва хората около себе си.

— Да, да — Рикард се засмя, за да прикрие смущението си, и се наведе. — Здравей, Мартине.

— Здрасти, Рикард — отвърна тя и се престори на много заета с разучаването на батерията.

— Ще ми направиш ли една услуга? — попита го комендантът. — През последните дни по пътищата се образува много лед, а гумите на колата ми са без шипове. Трябва да ги сменя, но сега имам работа във „Фюрлюсе“ и…

— Знам — побърза да го увери Рикард. — Ще вечеряте с министъра на социалните грижи. Надявам се да дойдат много журналисти. Разговарях с началника на пресслужбата.

Давид Екхоф се усмихна снизходително.

— Радвам се, че се интересуваш от мероприятията ни. Но сега ми трябваш за друго. Колата ми е в гаража, а не мога повече да шофирам с гуми без шипове. Вероятно се досещаш…

— Гумите с шипове в багажника ли ги държите?

— Да. Но те моля да ги смениш само при условие, че нямаш никаква по-важна работа. Тъкмо се канех да се обадя на Юн и да го…

— Няма нужда — поклати категорично глава Рикард. — Ще се справя за нула време. Можете да разчитате на мен… Давид.

— Сигурен ли си?

— Че можете да разчитате на мен ли? — обърка се Рикард.

— Че нямаш по-наложителна работа.

— Да, за мен ще бъде удоволствие. Обичам да се занимавам с коли и да… да…

— Да сменяш гуми?

Рикард преглътна с мъка и кимна. По лицето на коменданта се разля широка усмивка.

Екхоф затвори прозореца на колата и Мартине потегли.

— Не е редно да се възползваш така невъзмутимо от услужливостта на Рикард — отбеляза строго тя.

— От покорството му, искаш да кажеш — отвърна баща ѝ. — Не се тревожи, миличка, просто го подлагам на изпит.

— С каква цел? Да разбереш колко е самопожертвователен и какво страхопочитание изпитва към теб ли?

— По-скоро второто — засмя се комендантът. — Разговарях със сестрата на Рикард, Теа, и тя случайно ми спомена, че Рикард се мъчел да приключи с бюджета до утре, когато изтича крайният срок. В случая трябваше да ми откаже, за да свърши по-важния си ангажимент, и да ме остави да повикам Юн.

— Е, и? Какво като се съгласи да ти смени гумите? Просто иска да бъде учтив.

— Рикард безспорно е много възпитан и пъргав. Работлив и надежден. Само искам да съм сигурен, че умее да устоява на натиск и притежава мъжество, задължително за човек на ръководна позиция.

— Според слуховете Рикард няма никакви шансове да получи работата.

Давид Екхоф погледна надолу към ръцете в скута си и се усмихна едва забележимо.

— Така ли? Впрочем оценявам желанието ти да застъпиш за Рикард.

Мартине усети погледа на баща си, без да отмества очи от пътя.

— Нашето и неговото семейство поддържаме приятелски отношения от много години. Те са свестни хора. Отдали са се на Армията.

Мартине си пое дълбоко въздух, за да овладее гнева си.

За изпълнението на поръчката бе необходим само един куршум.

Въпреки това той пъхна всички патрони в пълнителя. Първо, защото оръжието се намираше в перфектен баланс само когато пълнителят е пълен. И, второ, защото така рискът пистолетът да засече се свеждаше до минимум. Шест патрона в пълнителя и един в патронника.

Сложи презрамката с кобура на раменете си. Купи го втора ръка. Кожата беше мека и миришеше на човешка пот и масло. Провери дали е закрепил добре пистолета. Застана пред огледалото и си облече якето. Оръжието не се виждаше. По-големите пистолети осигуряват по-добър прицел, но основната му задача не беше да е максимално точен. Облече си непромокаемото яке, а отгоре — палтото. Шапката мушна в джоба си. Опипа палтото, за да се увери, че не е забравил червеното шалче.

Погледна си часовника.

— Умението да устояват на натиск и мъжество — обясни Гюнар Хаген. — Тези две качества смятам за най-важни у моите старши инспектори.

Хари мълчеше. В изказването на шефа си не долови въпрос. Огледа кабинета, където неведнъж бе слушал точно както сега познатата лекция в стил „началникът обяснява на старши инспектора как стоят нещата всъщност“. Всички прилики обаче свършваха дотук. На бюрото вече ги нямаше купчините с книжа от времето на Бярне Мьолер, колекциите с комикси за Патока Доналд, сместени на рафта между юридически справочници и книги по полицейски инструктаж, голямата семейна снимка и още по-голямата снимка на красив голдън ретрийвър. Кучето почина преди цели девет години и синовете на Бярне вече го бяха забравили, но той продължаваше да скърби за загубата.

От всичко това бе останала само празна маса с монитор и клавиатура, малка сребърна поставка с част от тебеширенобяла кост и лактите на Гюнар Хаген, който прикова поглед в Хари изпод гъстите си вежди, надвиснали над очите като стрехи.

— Има обаче и едно трето качество, на което държа още повече, Хуле. Сещаш ли се за какво говоря?

— Не — беззвучно отвърна Хари.

— Дисциплина. Дис-ци-пли-на.

Главният полицейски инспектор раздели думата на срички подобно на учител по норвежки и Хари очакваше да му изнесе езиковедска лекция за произхода на думата. Вместо това Хаген стана и започна да обхожда кабинета с ръце на гърба. Открай време Хари смяташе този начин на маркиране на територия за доста комичен.

— Проведох този разговор с всички колеги от отдела, за да им обясня лично какво очаквам от тях.

— В районната дирекция — поправи го Хари.

— Моля?

— Не се казва „отдел“, а районна дирекция, въпреки че по-рано вашият пост се наричаше именно „началник на полицейски отдел“. Само за ваша информация.

— Благодаря ти, наясно съм с номенклатурата. Докъде стигнах?

— До дис-ци-пли-на-та.

Хаген прониза Хари с поглед. Старши инспекторът не мигна. Началникът поднови обхода на кабинета си.

— През последните десет години преподавам в Армейската офицерска школа. Специализирал съм на тема войната в Мианмар. Сигурно ще те изненадам с твърдението, че именно тези мои задълбочени познания ще ми бъдат от голяма полза в работата ми тук.

— Четете ми мислите, шефе — отвърна Хари и се почеса по прасеца.

Хаген прокара пръст по перваза и огледа недоволно мръсотията.

— През 1942 година хиляда японски войници превземат Мианмар, тогава Бирма. Тя е двойно по-голяма от Япония и по онова време на нейна територия се намира британски военен контингент, превъзхождащ многократно японската войска и по численост, и по въоръжение. — Хаген вдигна мръсния си показалец. — Но едно качество у японците им помага да прогонят британците и индийските наемници. Дисциплината. По време на похода срещу столицата Рангун, днес Янгон, японците спират да поспят четвърт час на всеки четирийсет и пет минути. Лягат на пътя, без да свалят войнишките раници от гърба си, като внимават краката им да сочат към целта на похода, за да не паднат в канавката или да се объркат и да тръгнат в противоположна посока, когато се събудят. Посоката е нещо много важно, Хуле. Разбираш ли?

Хари вече предчувстваше накъде тръгва разговорът.

— Явно японците са стигнали успешно в Рангун, шефе.

— Да. Всички. Защото спазвали заповедите на главнокомандващите. Току-що ми съобщиха, че си взел ключовете за жилището на Том Валер. Вярно ли е, Хуле?

— Исках само да надникна, шефе. Заради терапевтичния ефект.

— Дамо да е така. Този случай е приключен. Не само ще си загубиш времето да ровиш из апартамента на Валер, а и ще нарушиш заповедта — моята и на началника на криминалната полиция. Вероятно е напълно излишно да ти обрисувам в детайли последствията от престъпването на служебни забрани, затова само ще спомена, че японските офицери застрелвали онези войници от редиците си, които дръзвали да утолят жаждата си извън определеното време за пиене на вода. Постъпката на офицерите не е проява на садизъм, а основен принцип в налагането на дисциплина: туморите се изрязват още при появата им. Ясно ли се изразих, Хуле?

— Ясно като… мда… напълно ясно, шефе.

— Това е всичко за днес, Хуле.

Хаген седна на стола, извади лист хартия от чекмеджето и започна да чете напълно невъзмутимо, все едно Хари вече бе напуснал кабинета му. Внезапно вдигна глава и по лицето му се изписа изненада, задето старши инспекторът продължава да стои пред него.

— Има ли още нещо, Хуле?

— Мм, сетих се… Нали японците изгубиха войната?

След като Хари си тръгна, Гюнар Хаген дълго се взира с невиждащи очи в листа пред себе си.

Ресторантът беше наполовина пълнен. Точно като предния ден. На вратата го посрещна симпатичен млад сервитьор със сини очи и руси къдрици. Заприлича му много на Джорджи и той с мъка откъсна очи от него. Устните на сервитьора се разтеглиха в усмивка: явно го разкри.

Докато си оставяше палтото и непромокаемото яке в гардероба, усети върху себе си погледа на сервитьора.

— Името ви? — попита той.

После зашари с пръст по списъка с резервациите и го намери.

— Пипнах ви — пошегува се той и прикова сините си очи в госта, докато онзи се изчерви.

Ресторантът не предлагаше особено луксозна обстановка, но като пресметна на ум, излезе, че цените са направо безумни. Поръча си макарони и чаша вода. Беше гладен. Сърцето му биеше равномерно и спокойно. Останалите посетители в ресторанта разговаряха. Усмихваха се и се смееха, все едно нищо не ги застрашава. Винаги се удивляваше как е възможно да не забелязват черния му ореол. Нима от тялото му не лъха вледеняващ хлад и дъх на гнилоч?

Недоумяваше как никой друг не го усеща.

Навън часовникът на кметството удари шест пъти.

— Приятно местенце — отбеляза Теа и се огледа.

От масата им в просторния ресторант се виждаше пешеходната зона. От невидимите тонколони се носеше дискретна успокояваща музика стил „ню ейдж“.

— Исках всичко да е специално — Юн разгледа менюто. — Какво си избра за вечеря?

Погледът на Теа скачаше безцелно по страниците.

— Първо искам да пия вода.

Теа пиеше много вода. Юн знаеше, че го прави заради диабета и бъбреците.

— Много трудно ми е да се спра на нещо. Има богат избор и всичко изглежда примамливо.

— Е, човек не може да опита от всичко в менюто.

— Така е…

Юн преглътна смутен. Думите просто му се изплъзнаха. Вдигна очи. Теа явно не обърна внимание. Изведнъж обаче се сепна:

— Какво имаш предвид?

— С кое? — небрежно подхвърли той.

— Че човек не може да опита от всичко в менюто. Познавам те, Юн. Какво намекваш?

Той вдигна рамене.

— Нали се разбрахме да си кажем всичко, преди да се оженим?

— Да. И?

— Сигурна ли си, че не си премълчала нещо?

— Да, сигурна съм, Юн — въздъхна изморено тя. — Не съм била никога с друг мъж… по този начин.

Но той забеляза нещо в погледа ѝ, в изражението ѝ. Едно мускулче в ъгъла на устата ѝ се изкриви, очите ѝ потъмняха като свиваща се бленда на фотоапарат. Той не се стърпя:

— Дори с Роберт?

— Какво?

— И с Роберт ли не си била? Помня, че двамата с него флиртувахте първото лято в „Йостгор“.

— Тогава бях на четиринайсет, Юн!

— Е, и?

Първоначално тя го изгледа изумено. После се затвори в черупката си, нещо в очите ѝ угасна и тя се отнесе другаде. Юн обгърна ръката ѝ с двете си длани и прошепна:

— Извинявай, извинявай, Теа. Не знам какво ми стана. Просто… Хайде да го забравим.

— Избрахте ли си? — обади се сервитьорът.

— Свежи аспержи за предястие — Теа му подаде менюто. — И телешка пържола „Шатобриан“ с манатарки за основно ястие.

— Чудесен избор. Позволявате ли да ви препоръчам прекрасното червено вино на добра цена, което получихме днес?

— Позволяваме, но предпочитаме вода — отговори тя с ослепителна усмивка. — Колкото може повече вода.

Юн я погледна. Способността ѝ да прикрива чувствата си будеше възхищението му. Теа изчака сервитьора да се отдалечи и погледна въпросително Юн:

— Свърши ли с разпита? А какво ще кажеш за себе си?

Юн се усмихна и поклати глава.

— Никога не си имал приятелка — отбеляза тя. — Дори в „Йостгор“.

— И знаеш ли защо? — Юн сложи ръката си върху нейната.

Тя поклати глава.

— Защото през онова лято се влюбих в едно момиче — Юн прикова настойчиво поглед в нея. — Тя беше само четиринайсетгодишна. Оттогава не съм спирал да я обичам.

По лицето ѝ се разля щастлива усмивка. Юн забеляза с радост, че Теа излезе от скривалището си и се върна при него.

— Чудесна супа!

Министърът на социалните грижи се обърна към комендант Давид Екхоф, но изрече похвалата си достатъчно силно, за да я чуят и журналистите.

— Приготвена е по наша рецепта — отвърна комендантът. — Преди няколко години издадохме готварска книга. Бих ви я препоръчал…

Даде знак на Мартине, тя се приближи и остави книгата до чинията със супа на министъра.

— … ако някога ви се прииска да си приготвите вкусно и питателно ястие.

Малцината журналисти и фотографи, дошли във „Фюрлюсе“, се засмяха. Единствените посетители в кафенето бяха двама старци от Приюта, подпухнала от плач жена в палто и наркоман с рана на челото. Последният трепереше като лист, защото му предстоеше да го прегледат в армейския медицински пункт на втория етаж. Впрочем скромният брой на гостите във „Фюрлюсе“ си имаше съвсем логично обяснение: просто кафенето по принцип не работеше по това време на денонощието. За съжаление обаче натовареният график на министъра не му позволи да посети „Фюрлюсе“ преди обяд и се наложи комендантът да му обясни, че всяка сутрин вътре е пълно с хора. Давид Екхоф осведоми министъра за разходите по поддръжката на „Фюрлюсе“ и за ефективното усвояване на средствата. Министърът кимаше одобрително, докато послушно хапваше от супата.

Мартине погледна часовника: 18:45. Секретарят на министъра предупреди, че посещението приключва в 19:00.

— Благодаря за вечерята — усмихна се министърът. — Ще успеем ли да поздравим някои от гостите ви?

Секретарят кимна.

Ама че преструвки, помисли си Мартине. Та нали точно затова бяха дошли: да се запознаят с посетителите в кафенето на Армията. Нищо не пречеше министърът да одобри отпускането на субсидии и по телефона, без да идва лично. Целта на сегашното му посещение беше журналистите да видят как министърът на социалните грижи се смесва с нуждаещите се, хапва супа, ръкува се с наркомани и изслушва историите им с дълбоко съчувствие.

Пресаташето даде знак на фотографите да снимат. По-точно, подкани ги да запечатат епохалния миг, защото така ѝ се искаше.

Министърът стана, закопча си сакото и огледа помещението. Мартине се опитваше да обмисли възможностите му от негова гледна точка: двамата старци явно живееха в дом за възрастни и не бяха подходящи за целта му да се появи на първа страница на водещите вестници със заглавие „Министър се ръкува с утайката на обществото“. Раненият наркоман, макар и идеален представител на споменатата прослойка, изглеждаше твърде непредсказуем, а жената… Жената приличаше на обикновена гражданка, с която всеки норвежец би се идентифицирал. Тя би събудила всеобщо съчувствие, особено ако сподели сърцераздирателната си история.

— Важно ли е за вас да идвате тук? — попита министърът и ѝ протегна ръка.

Жената вдигна очи. Министърът се представи.

— Перниле — подхвана тя, а той я прекъсна:

— Малкото име е достатъчно, Перниле. Дошли са журналисти и много искат да ни снимат заедно. Имате ли нещо против?

— Холмен — отрони тя и подсмръкна в носната си кърпичка. — Перниле Холмен.

Тя посочи към масата, където пред една от снимките гореше свещ.

— Дойдох, за да почета паметта на сина си. Моля ви, оставете ме на спокойствие.

Мартине остана при нея, докато министърът се оттегли с бързи крачки и се приближи до двамата старци.

— Моите съболезнования за случилото се с Пер — прошепна Мартине.

Жената вдигна подпухналото си от плач и успокоителни лице.

— Познавахте ли сина ми? — попита тя.

Мартине винаги предпочиташе да казва истината. Дори когато боли. Не заради възпитанието си, а защото сама откри колко по-лесно се живее без лъжа. В задавания глас на майката обаче Мартине чу отчаяна молба. Молба някой да ѝ каже, че е възприемал сина ѝ не само като роботизиран наркоман и бреме, от което обществото най-после се е освободило, а като човек, като близък познат, приятел, а защо не и любимец.

— Госпожо Холмен — подхвана Мартине със свито гърло, — познавах Пер. Беше много добро момче.

Перниле Холмен премига два пъти, без да отрони дума. Помъчи се да се усмихне, ала лицето ѝ само се сгърчи в болезнена гримаса. Едва успя да отрони едно „благодаря“ и сълзите рукнаха по бузите ѝ.

Мартине забеляза как комендантът я повика с ръка да се приближи към масата им, но тя не отиде.

— Отведоха… отведоха и съпруга ми — изхлипа Перниле Холмен.

— Моля?

— Полицаите. Според тях той е убил Пер.

След малко Мартине остави Перниле Холмен на спокойствие. Дъщерята на коменданта си спомни за разговора с високия рус полицай. Стори ѝ се искрен, когато твърдеше, че иска да разкрие убийството на младежа, защото го е грижа за посетителите на „Фюрлюсе“. Мартине усети прилив на гняв. Същевременно недоумяваше защо изпитва ярост към човек, когото не познава. Погледна часовника. 18:55.

Хари си приготви рибена чорба от пакетче замразени зеленчуци, мляко и парчета рибено суфле. Взе си и багета. Всички продукти купи от кварталната бакалия, която съседът му от долния етаж, Али Ниази, стопанисваше заедно с брат си. До чинията със супа имаше и чаша вода.

Хари си пусна един диск и усили звука. Престана да мисли, концентрира се върху музиката и храната. Звук и вкус. Само това.

Третото парче от диска започна. Телефонът звънна. Отначало Хари реши да не вдига, но на осмото прозвъняване все пак стана и намали музиката.

— Ало.

— Какво правиш, Хари? — попита тихо Астри. Гласът ѝ кънтеше, явно говореше от банята.

— Вечерям и слушам музика.

— Ще излизам на разходка. Близо до твоя квартал. Имаш ли планове за тази вечер?

— Да.

— Какви?

— Да слушам музика.

— Хм. Май не искаш компания.

— Нещо такова.

Мълчание. Астри въздъхна.

— Е, ако си промениш решението, ми звънни.

— Астри?

— Да?

— Проблемът е в мен, не в теб.

— Няма нужда да ми се извиняваш, Хари. Нали се разбрахме, че това не е жизненоважно за никой от двама ни. Исках просто да се позабавляваме.

— Някой друг път.

— Кога например?

— Например друг път.

— Тоест в далечно бъдеще?

— Да.

— Добре. Но не забравяй, че те харесвам, Хари.

Затвориха. Хари се изненада и изобщо не забеляза внезапната тишина в жилището си. Когато телефонът звънна, пред очите му се появи женско лице. За негово огромно учудване лицето не беше на Ракел, нито на Астри. Отпусна се във фатерщула и реши да не разсъждава по въпроса. Ако времето наистина е започнало да лекува любовната му мъка и Ракел постепенно изчезваше от организма му, значи новините са добри и Хари не изпитваше желание да усложнява процеса.

Наду музиката и прогони всички мисли от главата си.

Плати сметката. Остави клечката за зъби в пепелника и погледна часовника. До седем оставах три минути. Презрамките на кобура дращеха кожата на гърдите му. Извади снимката от вътрешния си джоб и я огледа за последен път. Време е, помисли си той.

Никой от гостите в ресторанта — дори двойката на съседната маса — не му обърна внимание, когато стана и отиде в тоалетната. Заключи се в една от кабинките, изчака минута, едва устоя на изкушението да се увери отново дали пистолетът е зареден. Бобо го научи, че ако човек свикне с лукса да проверява всичко по два пъти, все някога ще прояви небрежност.

Минутата изтече. Излезе от тоалетната, отиде в гардероба, облече си непромокаемото яке, завърза червеното шалче на врата си и нахлупи ниско шапката над очите си. Отвори вратата и се озова на улица „Карл Юхан“.

С бързи крачки пое към високата ѝ част. Не защото времето го притискаше, а защото хората в Осло вървяха с такова темпо, а той не искаше да се отличава от тълпата. Мина покрай кошчето за отпадъци до уличен фенер, където миналия ден реши да изхвърли пистолета, след като свърши задачата си. Насред оживената улица. Полицаите щяха да го намерят, но какво от това? Важното беше да не го намерят у него.

Музиката се чуваше отдалеч. Пред музикантите в полукръг се бяха събрали няколкостотин души. Той пристигна точно в края на една песен. Докато тълпата аплодираше, се чу камбанен звън. Бе дошъл точно навреме. Пред групата висеше черна тенджера, окачена на дървена стойка, а до нея стоеше мъжът от снимката. Макар да го виждаше на слабото осветление от уличен фенер и две факли, у него не остана съмнение: мъжът до тенджерата носи палто и шапка с емблемата на Армията на спасението.

Вокалистът извика нещо на микрофона и тълпата избухна във весели възгласи и аплодисменти. Музикантите започнаха следващото парче. Блесна светкавица на фотоапарат. Звукът се усили. Барабанистът вдигаше високо дясната си ръка, преди да удари малкия барабан.

Проби си път през множеството. Застана на три метра от мъжа от Армията и провери дали зад гърба си има свободен коридор за отстъпление. Пред него двама тийнейджъри, по-ниски от него, издишаха бели облачета с дъх на дъвка. През ума му не мина нищо особено. Без да бърза и без излишно да се церемони, направи онова, за което бе дошъл: извади пистолета и го насочи напред с изпъната ръка. Така скъси разстоянието на около два метра. Прицели се. Мъжът до тенджерата се раздвои пред погледа му. Отвори присвитото си око и двете фигури пак се сляха в едно.

— Наздраве! — каза Юн.

Музиката се лееше от тонколоните като гъст пълнеж за сладкиши.

— Наздраве! — отвърна Теа и послушно вдигна чашата си.

След като отпиха, се погледнаха и устните му изговориха беззвучно „обичам те“.

Тя сведе стеснително очи, но се усмихна.

— Имам подарък за теб.

— Така ли? — закачливо попита тя.

Бръкна в джоба на сакото си. Под мобилния телефон напипа опакованата твърда кутийка от златарското ателие. Сърцето му заби бързо. Боже, с какво вълнение и с какъв трепет очакваше тази вечер, този миг!

Телефонът извибрира.

— Какво има? — попита Теа.

— Нищо, нищо, извинявай. Връщам се след секунда.

В тоалетната извади телефона и погледна екрана. Въздъхна и натисна зелената слушалка.

— Здрасти, сладурче, как си?

Гласът ѝ звучеше весело, все едно току-що ѝ бяха разказали виц, а тя се бе сетила за него и бе решила съвсем спонтанно да му се обади. Юн обаче видя шестте пропуснати повиквания от нея.

— Здравей, Рагнхил.

— Какъв е този странен шум? Да не би…

— В тоалетната съм, в един ресторант. Вечерям с Теа. Ще говорим друг път.

— Кога?

— Ами… друг път.

Мълчание.

— Добре тогава.

— Рагнхил, трябва да ти кажа нещо. Вероятно се досещаш и сама за какво става дума. — Той си пое дъх. — Двамата с теб нямаме…

— Юн? Не те чувам.

Той се съмняваше, че е така.

— Може ли да се отбия у вас утре вечер? — попита Рагнхил. — И тогава ще ми обясниш.

— Утре вечер няма да бъда сам. Отсега нататък…

— Хайде да се срещнем в „Гранд“ на обяд. Ще ти пратя номера на стаята като есемес.

— Рагнхил, не става…

— Нищо не чувам. Обади ми се утре. Впрочем недей, цял ден съм на срещи. Аз ще те потърся. Не си изключвай телефона. Забавлявай се, сладурче.

— Рагнхил? Ало?

Юн погледна екрана. Беше затворила. Защо просто не излезе навън и не ѝ се обади пак? Да свърши неприятната задача, щом веднъж е започнал. Това е единственото правилно решение. Единствено умно решение. Незабавно да тегли чертата и да приключи тази история.

Озоваха се един срещу друг, но служителят от Армията не го видя.

Мъжът с пистолета дишаше спокойно. Пръстът му натисна спусъка и бавно потъна навътре. Погледите им се срещнаха. Странно, помисли си убиецът, войникът не изглежда нито изненадан, нито шокиран, нито изплашен. По лицето му не премина някакво просветление, сякаш самият вид на пистолета му отговори на въпрос, който отдавна не му даваше мира. Куршумът го прониза.

Ако пукотът бе съвпаднал с ударите на малкия барабан, вероятно музиката щеше да заглуши изстрела, но не става така. Неколцина души се обърнаха към мъжа с непромокаемото яке и видяха пистолета в ръката му. Войникът от Армията на спасението с чело, продупчено от куршум точно под буквата А на униформената му шапка, политна назад, а отпуснатите му ръце се разлюляха като на марионетка.

Хари се сепна във фатерщула. Явно е заспал. В стаята цареше тишина. Кое тогава го събуди? Ослуша се. Чуваше се само монотонното тихо приспивно жужене на града. Не, имаше и друг звук. Наостри уши. Ето го пак. Едва доловим. След като успя да го изолира от останалите глухи шумове, звукът стана по-отчетлив. Тик-так.

Хари поседя във фатерщула със затворени очи. После, в изблик на безпаметна ярост, се втурна в спалнята, грабна часовника на Мьолер от чекмеджето, отвори прозореца и го запрати в тъмнината с всичка сила. Чу как часовникът се удари в стената на съседната сграда и падна върху заледения асфалт. Затръшна гневно прозореца, сложи райберите, върна се във всекидневната и усили музиката. Мембраните на тонколоните завибрираха толкова силно, че се размиха пред очите му. Високите честоти приятно гъделичкаха ушите му, а басът бумтеше в устата му.

Множеството загърби групата и се скупчи около мъжа, строполил се в снега. Фуражката — хвръкнала от главата му — падна пред стойката на микрофона. Вокалистът обаче не я забеляза и продължи да пее.

Две девойки съвсем близо до убития отскочиха панически назад. Едната закрещя от ужас.

Вокалистът, който до момента пееше със затворени очи, ги отвори и установи, че е изгубил вниманието на публиката. Обърна се и видя мъжа в снега. Певецът потърси с поглед член на охраната или някой от организаторите на турнето; някой, който да се справи със ситуацията. Понеже свиреха на открито, на улицата, и всичко беше импровизирано, музикантите продължиха да акомпанират на вокалиста.

Хората изведнъж се отместиха, за да пропуснат някого.

— Роберт! — извика жена, пробиваща си път с лакти, със сипкав глас.

Жената, бледа, облечена в тънко кожено яке с дупки на лактите, коленичи до безжизненото тяло.

— Роберт?

Тя докосна врата му с костеливата си ръка. После вдигна заканително пръст към групата:

— Престанете, за бога!

Музикантите спряха.

— Момчето умира. Повикайте лекар, бързо!

Отново провери пулса му. Нищо. Не ѝ се случваше за първи път. Понякога лекарите успяват да ги съживят, но най-често се стига до фатален край. Жената недоумяваше как младеж от Армията на спасението умира от свръхдоза. Нима и те се боцкаха? Невъзможно. Заваля сняг. Снежинките се топяха върху бузите, затворените му очи и разтворените устни. Хубав младеж. Колко прилича на сина ми, докато спи, помисли си жената. Изведнъж забеляза тънката струйка кръв от черната дупчица на челото му, която се стичаше по слепоочието и ухото му.

Някой я повдигна оттам и я отведе. Над младежа се надвеси мъж. Докато я дърпаха, погледна за последен път лицето му и дупката от куршума и изведнъж я прониза болезненото прозрение, че такава съдба очаква и собственото ѝ дете.

Вървеше бързо. Не твърде бързо, все пак не искаше да го заподозрат, че бяга. Избра си гърба на един човек пред него, който подтичваше, и тръгна по петите му. Никой не го спря. Не бе и очаквал друго. Изстрел от пистолет обикновено кара хората да отстъпят назад, а гледката на убит — да побягнат. В този случай повечето дори не разбраха какво стана.

Последната задача.

Бандата продължаваше да свири.

Заваля сняг. Още по-добре — минувачите забиваха поглед в земята, за да запазят очите си от прехвърчащите снежинки.

Стотина метра по-надолу се виждаше жълтата сграда на Централната гара. Споходи го познатото усещане за недосегаемост: всичко се разми пред очите му; сръбският танк Т-55 му се струваше като муден железен великан, сляп и глух; обзе го увереността, че когато се прибере, ще намери града си непокътнат.

Мястото, където искаше да пусне пистолета си, бе заето.

Натрапникът имаше нови модерни дрехи, като изключим сините му маратонки. Лицето му обаче изглеждаше загрубяло, почерняло като на ковач. Мъжът или момчето — все едно — явно бе решил да остане там известно време, защото бе напъхал цялата си дясна ръка в отвора на зеленото кошче.

Погледна си часовника, без да спира. Изминаха две минути от изстрела. До тръгването на влака оставаха единайсет. Още не се бе отървал от оръжието. Подмина кошчето за отпадъци и продължи към ресторанта.

Срещу него се зададе мъж. Измери го с очи, но не се обърна да го огледа.

Втурна се в ресторанта.

В гардероба една майка се мъчеше да закопчее ципа на якето на сина си. Изобщо не го погледнаха. Кафявото му палто от камилска вълна беше окачено на същото място. Отдолу стоеше куфарът. Взе палтото и куфара и влезе в мъжката тоалетна. Заключи се в една кабинка, съблече си непромокаемото яке, прибра шапката в джоба и си облече палтото. Макар да нямаше прозорци, сирените отвън се чуваха. Огледа се. Трябва да се отърве от пистолета. Нямаше голям избор. Качи се върху тоалетната чиния, протегна се, свали белия капак за вентилационния люк на стената и се помъчи да натика вътре пистолета. Не успя, имаше решетка.

Слезе. Задъхваше се. Стана му горещо. До тръгването на влака оставаха осем минути. Може да се качи на следващия, разбира се. Нищо фатално. Проблемът беше, че изминаха девет минути, без да успее да се отърве от оръжието. Тя непрекъснато му повтаряше: повече от четири минути означава неприемлив риск.

Можеше и да остави пистолета на пода в тоалетната, но един от принципите в работата му гласеше: „погрижи се да открият оръжието чак след като си в безопасност“.

Излезе от кабинката и застана на мивката. Докато си миеше ръцете, обходи с поглед пустото помещение. Upomoc!12 Очите му се спряха върху дозатора за течен сапун.

Юн и Теа излязоха прегърнати от ресторанта на улица „Торг“.

Теа нададе вик, защото се подхлъзна на леда под коварния мек, току-що паднал сняг, и едва не повлече Юн със себе си. Той спаси положението в последния момент. Смехът ѝ звънтеше приятно в ушите му.

— Ти ми каза „да“! — извика той към небето и усети как снежинките се топят по лицето му. — Съгласи се да станеш моя жена!

Сирена наруши нощната тишина. После още няколко. Идваха от „Карл Юхан“.

— Да отидем ли да видим какво се е случило? — попита Юн и я хвана за ръка.

— Не, не искам — намръщи се Теа.

— Хайде, ела!

Теа заби крака в леда, макар гладките подметки да не ѝ осигуряваха равновесие. Юн я задърпа като шейна след себе си през смях.

— Казах не!

Гласът ѝ го накара тутакси да спре. Погледна я изненадан.

— В момента нямам желание да гледам пожари — въздъхна тя. — Искам да си легна до теб.

— Щастлив съм, Теа. Ти ме направи толкова щастлив.

Юн не разбра дали тя отговори, защото бе заровила лице в якето му.