Спасителя

Двайсет и девета глава

Най-краткият ден в годината още не беше започнал, но на старши инспектор Хари Хуле му се струваше, че няма да има край.

След трагичната вест за смъртта на Халвуршен първо излезе да се поразходи. Нагази в дълбокия сняг и пое към близката горичка. Постоя там, загледан в раждането на деня, с надеждата студът да замрази болката, да я облекчи или поне да притъпи чувствителността му.

После се върна. Мартине го погледна въпросително, но не го попита нищо. Хари изпи чаша кафе, целуна я по бузата и се качи в колата. В огледалото за обратно виждане Мартине, застанала на стълбите със скръстени ръце, изглеждаше още по-мъничка. Хари се прибра в апартамента си, взе си душ, облече си чисти дрехи и прелисти три пъти книжата върху масичката. Остана направо изумен. За пореден път погледна голата си китка в очакване да види колко е часът. Напразно. Извади от чекмеджето на нощното шкафче часовника, подарък от Мьолер. На първо време щеше да му свърши работа. Хари пак се качи в колата и потегли към Главното управление. В гаража паркира до аудито на Хаген.

Качи се на шестия етаж. От атриума се чуваха гласове, забързани стъпки и смях. Когато обаче вратата зад него се затвори, сякаш някой внезапно изключи звука. В коридора срещна колега. Полицаят само поклати мълчаливо глава и продължи нататък.

— Здравей, Хари — поздрави Турил Ли.

Не помнеше да се е обръщала към него на малко име.

— Държиш ли се? — попита тя.

Хари отвори уста да ѝ отговори, но почувства, че няма глас.

— След сутрешната оперативка ще се съберем да го почетем — побърза да го спаси от тежкия момент тя.

Хари кимна мълчаливо в знак на благодарност.

— Ще кажеш ли на Беате?

— Да, разбира се.

Хари стигна до вратата на кабинета си. Още докато пътуваше насам, го побиваха тръпки при мисълта за този миг. Влезе.

На стола на Халвуршен седеше човек. Люлееше се напред-назад, явно чакаше от доста време.

— Добро утро, Хари.

Гюнер Хаген. Хари остави палтото си на закачалката, без да отговори на поздрава.

— Съжалявам — продължи Хаген. — Колкото и недодялано да звучи.

— Какво искате? — Хари седна.

— Да изкажа опечалението си от случилото се. Ще го направя и на оперативката, но първо исках да говоря с теб. С Як бяхте много близки.

— Халвуршен.

— Моля?

Хари закри лице в шепите си.

— Наричахме го просто Халвуршен.

— Да — кимна Хаген. — Още нещо, Хари…

— Разрешителното за оръжие, което подписахте, е изчезнало — промърмори Хари иззад пръсти.

— А, ти за това ли… — Хаген не си намираше място на стола. — Исках да говорим за друго. Във връзка с орязване на бюджета за командировките, поисках от счетоводството да ми представят всички фактури. Оказва се, че си пътувал до Загреб. Не помня да съм разрешавал командировка дотам. Тайно разследване на норвежката полиция в Хърватия без знанието на местните власти е грубо нарушение на протокола.

Най-накрая се сдобиха с дългоочакваното провинение, помисли си Хари, без да вдига глава. Вече разполагаха с формалната причина да изритат алкохолизирания старши инспектор, та той да се озове там, където му е мястото: сред нецивилизованите цивилни. Хари се опитваше да си даде сметка какво изпитва в момента. Единствено облекчение.

— Още утре молбата ми за напускане ще бъде върху бюрото ви, шефе.

— Какви ги говориш? Ти изобщо не си ходил в Загреб с цел да разследваш престъпление. Иначе би ни поставил в много неприятно положение.

Хари вдигна глава.

— Доколкото разбирам, си решил да си направиш екскурзия до Загреб.

— Екскурзия?

— Точно така. Без конкретна цел. А това е писменият ми отговор на устното ти запитване, с който ти разрешавам да пътуваш до Загреб.

Листът хвръкна над бюрото и се приземи пред Хари.

— Няма какво повече да обсъждаме — Хаген стана и се приближи до стената, където бе окачена снимка на Елен Йелтен. — Халвуршен е вторият партньор, когото губиш, нали?

Хари кимна. В тесния кабинет без прозорци настана мълчание. Хаген се изкашля:

— Нали си виждал, че на бюрото си държа парче кост? Купих го от Нагасаки. Представлява копие на кремирания малък пръст на Йошито Ясуда, известен японски командир на батальон. — Обърна се към Хари. — По принцип японците кремират мъртъвците, но по време на войната в Бирма се принудили да ги погребват, защото имало страшно много трупове, а човешкото тяло изгаря за около десет часа. Обикновено отрязвали малкия пръст на починалия, кремирали го и го изпращали на опечалените. След решаващата битка до Пегу през 1943-а се наложило японците да отстъпят и да се скрият в джунглата. Батальонният командир Йошито Ясуда умолявал началниците си да преминат в атака още същата вечер, за да си възвърнат тленните останки на загиналите си войници, но получил категоричен отказ. Противниковата армия имала сериозен числен превес. Със сълзи на очи Ясуда се изправил пред хората си и на светлината от запалените огньове им съобщил решението на главнокомандващия. Когато обаче видял отчаяните им лица, си избърсал очите, извадил байонета си, поставил ръка върху един дънер, отсякъл кутрето си и го хвърлил в огъня. Войниците избухнали в радостни възгласи. Главнокомандващият научил за това и още на следващия ден японците преминали в контранастъпление.

Хаген се приближи до бюрото на Халвуршен, взе една острилка за моливи и започна да я изучава задълбочено.

— През първите си дни като началник на отдела допуснах доста грешки. Вероятно някои от тях са станали причина за гибелта на Халвуршен. Опитвам се да кажа… — Хаген остави острилката и си пое дъх: — … че ми се иска да ви надъхам за битка като Йошито Ясуда. Само дето не знам как…

Хари не се сещаше какво да отговори на шефа си. Затова продължи да мълчи.

— Нека се изразя така, Хари: искам да намериш онзи или онези, които са виновни за убийствата. Това е.

По време на разговора двамата мъже избягваха да се гледат в очите. Хаген плесна с ръце, за да смачка потискащото безмълвие.

— Ще ми направиш голяма услуга, ако започнеш да носиш оръжие, Хари. Останалите ще вземат пример от теб. Поне до настъпването на новата година. После ще отменя заповедта.

— Добре.

— Благодаря ти. Днес ще ти напиша ново разрешително.

Хари кимна. Хаген тръгна към вратата.

— И как с приключила японската контраатака? — попита Хари.

— С поражение — усмихна се печално Хаген и излезе.

Шел Атле Урьо работеше в материалния склад на полицията от деветнайсет години. Седнал пред фиша за футболни залози, тази сутрин той се чудеше прекалено дръзко ли е да предвиди победа на „Фулъм“ като гост в коледния двубой с „Арсенал“. Усхау обеща да му пусне фиша в обедната почивка, затова не разполагаше с много време.

Някой удари металното звънче. Урьо изруга под нос, простена и стана. Навремето той игра няколко години в първодивизионния „Шайд“, без тежки контузии да помрачат кариерата му. Затова още не можеше да си прости, че едно наглед безобидно разтежение по време на футболна среща между държавни ведомства, състояла се преди десет години, му причини толкова сериозна травма, че и до ден-днешен продължаваше да накуцва с единия си крак.

На гишето се появи рус мъж с късоподстригана коса на иглички. Урьо пое документа от ръцете му и зачете ситните букви, които сякаш се смаляваха прогресивно. Миналата седмица предложи на жена си да си купят по-голям телевизор, а в отговор тя му предложи да си запише час при очен лекар.

— Хари Хуле, „Смит & Уесън“ 38. Мдам — простена Урьо и се завлачи към оръжейния склад.

Извади доста запазен револвер: явно бившият собственик го бе щадил. Това го подсети да изиска служебното оръжие на полицая, прободен смъртоносно на улица „Гьотеборг“. Урьо взе кобур и обичайните три кутии с патрони и се върна на гишето.

— Подпишете тук, че сте получили оръжието — посочи той. — И ми покажете документ за самоличност.

Мъжът вече бе оставил служебната си карта върху гишето. Взе химикалката и се подписа. Урьо огледа с присвити от усилието очи документа и драскулките върху листа. Дали „Фулъм“ ще спре Тиери Анри?

— И стреляйте само по лошите момчета — пожела той, но не получи отговор.

Докато куцукаше към фиша, Урьо се сети на какво вероятно се дължи неразговорливостта на полицая. На служебната му карта пишеше „Отдел за борба с насилието“, а загиналият полицай май работеше точно там.

Хари паркира до красивата сграда на галерия „Хение Унста“ и пое по стръмния склон към водата.

Върху заледената повърхностна, която продължаваше до остров Снарьоя, се виждаше самотна тъмна фигура.

Стъпи предпазливо върху парче лед до брега. То се пукна. Извика Давид Екхоф по име, но мъжът върху леда не помръдна. Хари изруга. Успокои се с мисълта, че комендантът едва ли тежи по-малко от него, и пое по плуващите парчета лед, като стъпваше внимателно върху коварната им повърхност, покрита със сняг само за заблуда. Ледът обаче не се пропука под тежестта му. Придвижваше се с малки бързи крачки. Разстоянието се оказа по-голямо, отколкото му се стори от сушата. Явно затова мъжът не го чу. Хари най-сетне го приближи. Седнал на сгъваем стол, наведен над дупка в леда с кука в ръка, в палто от вълча кожа, мъжът наистина беше комендантът на Армията на спасението, Давид Екхоф.

— Сигурен ли сте, че ледът няма да се пропука? — попита Хари.

Давид Екхоф се обърна и огледа първо ботушите на старши инспектора.

— Човек никога не може да разчита на декемврийския лед във фиорда на Осло — отвърна той, а от устата му излезе сива пара. — Затова е препоръчително да ловиш риба сам. За всеки случай използвам ски. Те разпределят равномерно тежестта.

Хари кимна. Имаше чувството, че вече чува пукането на леда под краката си.

— От щабквартирата ми казаха да ви потърся тук.

— Само на това място мога да остана насаме с мислите си.

Екхоф дръпна куката.

До пробитата дупка лежеше новият брой на „Дагбладе“, кутия със стръв и нож. На първата страница на вестника съобщаваха, че времето ще омекне. Нито дума за смъртта на Халвуршен. Явно бяха приключили редакционния брой твърде рано, за да отразят трагичната вест.

— Много грижи ли имате? — поинтересува се Хари.

— Да. Тази вечер аз и съпругата ми ще бъдем домакини на премиера по време на традиционния ни коледен концерт. Освен това през седмицата предстои да подпишем договор с Гилстрюп за продажба на недвижими имоти. Наистина ми се струпаха доста грижи.

— Исках само да ви задам един въпрос — Хари се стараеше двата му крака да поемат еднакви части от тежестта му.

— Кажете.

— Помолих полицай Скаре да провери дали има движение на суми от вашата сметка към сметката на Роберт Карлсен и обратно. Такива няма. Колегата ми обаче установи, че друг човек от фамилията Карлсен редовно внася пари на ваше име. Юсеф Карлсен.

Давид Екхоф се вторачи в черната дупка. Лицето му не трепна.

— Въпросът ми е — поде отново Хари, като прикова настойчиво поглед в коменданта — защо всяко тримесечие през последните дванайсет години получавате осем хиляди крони от бащата на Роберт и Юн?

Екхоф се сепна, сякаш едра риба захапа стръвта.

— Е?

— Важно ли е?

— Да.

— Ще ви отговоря, но настоявам да си остане между нас.

— Не мога да ви обещая.

— В такъв случай ще се въздържа от обяснение.

— Ако откажете, ще ви отведа в полицията и ще ви подложа на разпит.

Комендантът вдигна глава и присви око. Изгледа внимателно Хари, преценявайки на какво е способен противникът му.

— И смятате, че Гюнар Хаген ще одобри подобна постъпка от ваша страна?

— Ще видим.

Екхоф се канеше да каже още нещо, но се отказа. Явно усети, че Хари не се шегува. Водачът на стадото застава начело не заради физическа сила, а заради способността си да преценява правилно всяка ситуация, помисли си Хари.

— Добре — кимна Екхоф. — Но историята е дълга.

— За никъде не бързам — излъга Хари.

Студът се процеждаше през подметките на ботушите му.

— Юсеф Карлсен, бащата на Юн и Роберт, беше най-добрият ми приятел — Екхоф се загледа към Снарьоя. — Следвахме заедно, после станахме колеги и на работното място. И двамата бяхме много амбициозни и с обещаващо бъдеще, както се казва. Но, най-важното беше, че и двамата споделяхме визията за силна Армия на спасението, която изпълнява Божиите дела на земята и винаги побеждава. Разбирате ли?

Хари кимна.

— Заедно се издигахме в йерархията — продължи Екхоф. — С течение на времето хората започнаха да съзират и някакво съперничество между нас за поста, който заемам в момента. Според мен обаче двамата с Юсеф се вълнувахме повече от идеята за бъдещето на Армията. Когато избраха мен, Юсеф го преживя много тежко. Вероятно и аз на негово място бих се чувствал така. Едва ли някой човек се познава дотолкова, че да предвиди всичките си реакции. И така, назначиха Юсеф за мениджър на организацията, което също е много отговорен и висок пост. Семействата ни продължиха да поддържат контакт, но срещите ни протичаха без някогашната… — Екхоф търсеше точната дума — … задушевност. Юсеф изглеждаше угнетен. През есента на 1991-а двамата с главния ни счетоводител Франк Нилсен, бащата на Рикард и Теа, открихме причината за тревогите му. Юсеф се бе забъркал в парични злоупотреби със средства на Армията.

— Какво стана после?

— Откровено казано, злоупотребите на Юсеф представляваха прецедент в историята на Армията. Докато измислим как да постъпим, двамата с Нилсен запазихме откритията си в тайна. Аз, разбира се, се почувствах ужасно разочарован от Юсеф, но осъзнах и своята вина за случилото се. Можех да подходя с повече разбиране към него, след като претърпя неуспех и избраха мен. По онова време ни беше много трудно да набираме нови попълнения в Армията. За разлика от сега малцина изявяваха желание да се включат като доброволци. Не можехме да си позволим скандал. Родителите ми оставиха вила в Южна Норвегия, която почти не използвахме, защото почивахме в „Йостгор“. Продадох я веднага, а с парите покрих дефицита в бюджета на Армията, преди и други да го забележат.

— Възстановили сте незаконно присвоената от Юсеф Карлсен сума с лични средства?

— Нямах друг избор — сви рамене Екхоф.

— Не е обичайна практика началникът на дадено предприятие да…

— Армията на спасението не е обикновено предприятие, Хуле. Ние вършим делата на Бог и сме длъжни да вземаме присърце проблемите на организацията.

Хари кимна. Сети се за костта от кутрето върху бюрото на Хаген.

— А после Юсеф Карлсен е напуснал и е заминал с жена си в чужбина, без останалите да разберат за провинението му?

— Предложих му да го понижа, но той, разбира се, не прие. Промяната щеше да събуди съмнения у останалите. Доколкото знам, в момента Юсеф и съпругата му живеят в Тайланд, недалеч от Банкок.

— И онази история за китайския селянин и за ухапването от змия е просто измислица?

— Не, не — Екхоф поклати усмихнат глава. — Юсеф наистина беше скептик. А тази случка го разтърси дълбоко. Юсеф се съмняваше в религията като всички нас.

— И вие ли изпитвате съмнения, коменданте?

— И аз, разбира се. Съмнението е сянката на вярата. Без способността да се съмняваш няма как да вярваш. Същото като със смелостта, старши инспекторе. Ако не изпитваш страх, как ще проявиш смелост?

— А парите?

— Юсеф настоя да ми се издължи. Целта му не е да се реабилитира. Станалото — станало, а и със сегашната си заплата в Тайланд едва ли ще успее да изплати целия си дълг. Според мен така сам си налага епитимия65, за да изкупи греха си. Защо да му отнемам тази възможност?

Хари кимна.

— Роберт и Юн знаеха ли?

— Нямам представа. Лично аз не съм им споменавал за злоупотребата. Постарах се прегрешенията на баща им да не попречат на кариерата им в Армията. Най-вече на кариерата на Юн. Той се превърна в един от най-ценните ни кадри. Да вземем например предстоящата сделка с наша жилищна сграда на улица „Якоб Ол“. Впоследствие вероятно ще се осъществят и други продажби. Навярно Гилстрюп ще иска да си възвърне и „Йостгор“. Преди десет години щяхме да търсим какви ли не външни консултанти, преди да подпишем договора. Сега обаче в редиците ни работят образовани хора като Юн, достатъчно компетентни да се справят и без чужда помощ.

— Значи Юн Карлсен е договорил продажбата?

— Не, какви ги говорите. Решението взе Управителният съвет. Но без предварителните проучвания и убедителните заключения на Юн не бихме се осмелили на такава крачка. Юн е човек с визия за бъдещето на Армията. Да не кажа и с визия за настоящето. Най-сериозното доказателство, че не свързвам простъпката на Юсеф със синовете му, е поканата към Юн Карлсен и Теа Нилсен да присъстват в почетната ложа, откъдето министър-председателят ще гледа тазвечершния ни концерт. — Екхоф смръщи вежди. — Днес се опитвам да се свържа с него, но не ми отговаря. Случайно да сте се чували с него?

— За жалост не. Да си представим, че Юн умре…

— Моля?

— Да си представим, че Юн бе загинал при извършеното покушение, какъвто е бил планът на убиеца. Кой ще заеме мястото му?

Давид Екхоф вдигна и двете си вежди.

— Тази вечер в концертната зала ли?

— Не, питам ви за поста му в Армията на спасението.

— А, сега ви разбрах. Рикард Нилсен. Това не е тайна за никого — позасмя се той. — Хората шушукат, че съревнованието между мен и Франк преди години се е възродило в конкуренцията между Юн и Рикард.

— И между тях ли се е породило напрежение?

— Където има хора, там се създава и конкуренция. В Армията е същото. Остава да се надяваме, че съперничеството между двама души ги амбицира да намерят своето място в организацията и да служат на общото дело. Та така — заключи комендантът и издърпа въдицата. — Дано отговорът ми ви удовлетворява, Хари. Франк Нилсен веднага ще потвърди разказаното от мен за Юсеф, но никак не ми се иска цялата история да се разчуе, предполагам разбирате защо.

— Понеже засегнахме темата за тайните в Армията на спасението, имам още един, последен въпрос към вас.

— Слушам ви — малко изнервено кимна комендантът, докато прибираше рибарските си такъми в една торба.

— Осведомен ли сте, че преди дванайсет години в „Йостгор“ е извършено изнасилване?

Според досегашните наблюдения на Хари каменната физиономия на Екхоф разполагаше с доста ограничени способи да изразява учудване, а в момента лицевите мускули на коменданта надскочиха собствените си възможности, затова старши инспекторът го прие за сигурен знак, че Екхоф никога не е чувал за престъплението.

— Навярно е станало някакво недоразумение, Хуле. Иначе би било истинска катастрофа. Коя е жертвата?

Хари се надяваше собственото му изражение да не издаде нищо.

— Служебните ми задължения не ми позволяват да го споделя.

Екхоф се почеса по брадичката с ръка, пъхната в дебела ръкавица.

— Разбира се. Но… нали давността на престъплението е изтекла?

— Зависи от гледната точка — отвърна Хари и погледна към брега.

— Ще тръгваме ли?

— Най-добре да не вървим един след друг. Тежестта…

Хари едва преглътна и посочи красноречиво леда.

Щом стъпи повредим на сушата, се обърна. Духаше силен вятър и вдигаше снега над леда като мъглява димна завеса. Отдалеч Екхоф стъпваше сякаш върху облаци.

Хари се върна на паркинга. Тънък слой скреж покриваше прозорците на колата му. Влезе, запали двигателя и пусна парното на най-силната степен. Горещата въздушна струя задуха срещу студените стъкла. Докато чакаше видимостта да се подобри, Хари се сети какво му каза Скаре: Мадс Гилстрюп се обадил на Халвуршен. Хари извади визитката на Гилстрюп от джоба си и набра номера му. Никой не вдигна. Понечи да прибере телефона, но той звънна. На екрана се изписа номерът на хотел „Интернационал“.

— How are you?66 — попита женски глас на безупречен английски.

— Горе-долу — отвърна Хари. — Получи ли…?

— Да.

Хари си пое дъх:

— Той ли е?

— Да — въздъхна тя. — Той е.

— Сигурна ли си? Не забравяй, че не е толкова лесно да идентифицираш някого само по…

— Хари? — прекъсна го тя.

— Да?

— I’m quite sure.67

Ако разговаряха по-надълго, учителката по английски вероятно би му обяснила, че изразът quite sure буквално означава „доста сигурна“, но в дадения контекст се разбира като „напълно сигурна“.

— Благодаря — промърмори той и затвори.

Искрено се надяваше тя да е права.

Защото това променяше коренно ситуацията.

Хари пусна чистачките да избутат топящия се скреж. Телефонът звънна за втори път.

— Да, моля.

— Обажда се госпожа Михолеч, майката на София. Казахте да ви се обадя на този номер, ако…

— Какво има?

— Случи се нещо. Със София.

Трийсета глава

Най-краткият ден в годината.

Така пишеше на първа страница на вестник „Афтенпостен“, оставен върху масата пред Хари в чакалнята в пункта за бърза помощ на улица „Стургата“. Погледна часовника на стената. Забрави, че пак се сдоби с ръчен часовник.

— Докторът каза да влизате, Хуле — извика жената на регистратурата, където Хари обясни, че е дошъл да поговори с лекаря, прегледал София Михолеч преди няколко часа. — Третата врата надясно по коридора.

Стана и се отдалечи от мълчаливите изтощени пациенти. Третата врата вдясно. Случайността би могла да изпрати София и във втората врата вдясно, разбира се. Или в третата отляво. Но явно бе решила да я изпрати точно в кабинета на Матиас Люн-Хелгесен.

— Здравей, съобщиха ми, че си ти — усмихна се лекарят, стана и му протегна ръка. — С какво мога да ти помогна този път?

— Идвам във връзка с пациентка, приета сутринта. София Михолеч.

— Аха. Седни, Хари.

Хари не се ядоса на дружелюбния тон, с който го посрещна Матиас, но отклони поканата. Не заради наранената си мъжка гордост, а просто защото беше излишно да удължават неловкото си положение.

— Майката на София се свърза с мен. Сутринта се събудила от плача на дъщеря си. Влязла в стаята ѝ и я намерила цялата в кръв и синини. София ѝ казала, че излязла с приятелки и се подхлъзнала на леда. Госпожа Михолеч събудила мъжа си и той довел дъщеря им при теб — обясни накратко Хари.

— Не отричам.

Матиас се подпря на лакти и се наведе напред, за да покаже искрената си заинтересованост от случая.

— Според майката София лъже — продължи Хари. — Госпожа Михолеч огледала леглото на дъщеря си, след като София и баща ѝ тръгнали за болницата. Кръв имало не само по възглавницата, а и на чаршафа, „там долу“, както се изрази тя.

— Мхм.

С реакцията си Матиас нито потвърди, нито обори казаното. Хари знаеше, че в университета студентите по психология се научават да използват това странно междуметие с възходяща интонация, за да окуражат пациента да продължи да говори.

— Сега София се заключила в стаята си, плаче и не иска да говори с никого. Майка ѝ позвънила на всичките ѝ приятелки. Без изключение отрекли да са се срещали със София вчера. Госпожа Михолеч не очаква дъщеря ѝ да сподели какво я мъчи.

— Разбирам — Матиас притисна с пръсти горната част на носа си. — И си дошъл с молба заради теб да наруша клетвата си да пазя лекарска тайна?

— Не.

— Не?

— Не я нарушавай заради мен. Направи го заради София и родителите ѝ и заради момичетата, които престъпникът е изнасилил и ще продължава да изнасилва.

— Колко прочувствено — усмивката на Матиас се стопи, защото Хари продължаваше да го гледа намръщено. — Трябва да си помисля, преди да ти отговоря.

— Снощи била ли е изнасилена, или не?

Матиас въздъхна.

— Хари, не ми е позволено да…

— Знам, че нямаш право да разпространяваш информация за пациентите си — прекъсна го Хари. — Аз също съм длъжен да пазя в тайна класифицираната информация. Моля те в този случай да забравиш за дълга си, но не мисли, че гледам несериозно на професионалната тайна. Искам го от теб, защото извършеното престъпление е особено жестоко, а опасността да се повтори — голяма. Ако се довериш на мен и на преценката ми, ще ти бъда благодарен. Ако ли не, не знам как ще спиш спокойно нощем.

Хари се запита колко пъти бе използвал тази лекция в подобни случаи.

Матиас премига. Устата му се отвори.

— Достатъчно е да кимнеш в знак на потвърждение или да поклатиш глава за отрицание.

Матиас кимна.

— Благодаря ти — Хари стана. — Как са Олег и Ракел? Добре ли сте всички вкъщи?

Лекарят кимна повторно и се усмихна вяло в отговор. Хари се наведе напред и сложи ръка върху рамото му:

— Весела Коледа, Матиас.

Преди да излезе от кабинета, Хари се обърна: седнал на стола, с отпуснати рамене, Матиас изглеждаше като попарен.

Последните за деня слънчеви лъчи се подаваха иззад оранжевите облаци над боровете и покривите на къщите в западната част на най-голямото гробище в Норвегия. Хари мина покрай плочата в памет на загиналите по време на войната в бивша Югославия, покрай парцела на Работническата партия, покрай надгробните плочи на министър-председателите Айнар Герхардсен и Трюгве Братли. Стигна до участъка на Армията на спасението. Както очакваше, намери София до най-пресния гроб. Седеше в снега, загърнала се в шушляковото си яке.

— Здрасти — Хари седна до нея.

Запали цигара и изпусна дима при ледения порив на вятъра. Той го отнесе надалеч.

— Майка ти ми каза, че си излязла от къщи с цветята, които баща ти купил за теб. Не беше много трудно да се сетя къде си отишла.

София мълчеше.

— Роберт е бил верен приятел, нали? Надежден душеприказчик, а не изнасилвач.

— Роберт го направи — прошепна изнемощяло тя.

— Защо тогава полагаш цветя на гроба му, София? Според мен те е наранил друг. Снощи го е направил отново. Вероятно те изнасилва редовно.

— Оставете ме на мира! — изкрещя девойката и се изправи. — Чувате ли!

Хари я хвана за лакътя и я накара пак да седне в снега.

— Роберт е мъртъв, София. Но ти си жива. Разбираш ли? Ти си жива. И ако възнамеряваш да живееш отново пълноценно, трябва да го разобличим. В противен случай ще продължи да наранява жени като теб. Не си първата, няма да бъдеш и последната. Погледни ме. Погледни ме, казах!

Избликът му я стресна и тя вдигна глава.

— Знам колко се страхуваш, София. Обещавам ти, че ще го заловя. На всяка цена. Кълна се.

Хари забеляза някакво пробуждане в погледа ѝ. Ако не се заблуждаваше, беше искрица надежда. Хари чакаше търпеливо. София прошепна нещо неразбираемо.

— Какво каза? — попита той и се наведе към нея.

— Кой ще ми повярва? Кой ще повярва на думите ми сега, когато Роберт е мъртъв?

Хари сложи внимателно ръка върху рамото ѝ.

— Опитай. Ще видим.

Оранжевите облаци се обагриха в червено.

— Закани се да ни съсипе живота, ако не му се подчиня. Каза, че лично ще се погрижи да ни изхвърлят от апартамента, и ще направи така, че да се приберем откъдето сме дошли. Но ние нямаме нищо в родината си. Ако бях споделила с тях, кой щеше да ми повярва? Кой друг… — тя млъкна.

— … освен Роберт? — довърши Хари и отново притихна в очакване.

На визитката Хари намери адреса на Мадс Гилстрюп и пое към дома му. Искаше да го разпита защо се е обадил на Халвуршен. По пътя мина край къщата на Ракел и Олег, също в квартал Холменколен. Не намали, само хвърли поглед към гаража. Последния път, когато мина оттук, видя джип „Чероки“, паркиран отпред. Явно на доктора. Сега обаче отвън стоеше само колата на Ракел. В стаята на Олег светеше. Хари се впусна в острите, близо 180-градусови завои между най-скъпарските къщи в Осло. Постепенно пътят се изправи и започна да се изкачва. Подмина белия обелиск на столицата — ски трамплина. Под краката му се намираше градът и фиордът, а межди заснежените острови се носеха валма от мразовита мъгла. Късият ден, който всъщност се състоеше само от изгрев и залез, примижа, а светлините в града започнаха да грейват една след друга като коледни свещи, отброяващи часовете до светлия празник.

Успя да подреди почти всички парчета от пъзела.

След като позвъни четири пъти безрезултатно на входната врата на Мадс Гилстрюп, се отказа и си тръгна. На връщане към колата видя от съседната къща да излиза мъж в спортен екип. Човекът попита Хари дали е познат на Мадс. Нямал никакво желание да си вре носа в личния живот на съседите си, но сутринта с жена му чули силен пукот и се притеснили, защото знаели, че съпругата на Гилстрюп е била убита. Дали да не се обадим в полицията, чудеше се мъжът. Хари се върна и строши прозореца до входната врата. Мигновено се задейства охранителната система. Докато алармата виеше дрезгаво двата си тона, Хари намери всекидневната. Заради необходимостта да го отрази в доклада, си погледна часовника и извади наум двете минути — нали Мьолер съвсем умишлено го беше нагласил да избързва. 15:37. Мадс Гилстрюп беше гол и с отнесена задна част на главата. Лежеше на хълбок върху паркета пред осветен екран. Двуцевката с червен приклад приличаше на естествено продължение на устата му. Пушката имаше дълга цев и от позата на тялото Хари заключи, че е натиснал спусъка с големия пръст на крака си. За това се искаше не само отлична координация, а и непоколебимо влечение към смъртта. Неочаквано алармата утихна и Хари чу бръмченето на апарата, който прожектираше на екрана стопиран кадър в близък план на двама младоженци на път към олтара. Лицата им, сияещите им усмивки и бялата булчинска рокля бяха опръскани с кръв, засъхнала върху платното.

На масичката, пъхнато под празна бутилка коняк, лежеше прощалното писмо.

Състоеше се от четири думи:

Трийсет и първа глава

Огледа се в огледалото. Когато след известно време, вероятно следващата година, изляза от малката къща във Вуковар, съседите ще ме поздравяват с усмивка и „zdravo“, размечта се той. Така хората посрещат познатото, надеждното и доброто.

— Перфектно — промърмори жената зад гърба му.

Явно говореше за смокинга. Мъжът се намираше в магазин за дрехи под наем, където извършваха и химическо чистене.

— How much?68 — попита той.

После кимна, плати ѝ и обеща да върне смокинга преди дванайсет часа на следващия ден.

Излезе и се потопи в сивкавия мрак. Намери кафене с поносими цени. Оставаше само да чака. Погледна часовника.

Започна най-дългата нощ в годината. Когато Хари потегли от Холменколен, сумракът оцветяваше къщите и околните площи в сиво. Докато стигна в Грьонлан, тъмнината вече бе превзела парковете. От дома на Мадс Гилстрюп се обади в дирекция „Защита на населението“ и нареди да изпратят кола. После си тръгна, без да докосва нищо.

Паркира в гаража на Главното управление и се качи в кабинета си. Оттам се свърза с Туршилдсен:

— Мобилният телефон на колегата ми Халвуршен изчезна и искам да разбера дали Мадс Гилстрюп му е оставил съобщение.

— И какво, ако е?

— Искам да го прослушам.

— Това е подслушване на телефон и не се осмелявам да го направя — въздъхна Туршилдсен. — Свържи се със службата в „Теленур“, тя е упълномощена да предоставя информация на полицията.

— За целта ми е нужна съдебна заповед, а сега нямам време за такива формалности. Какво предлагаш?

Туршилдсен се замисли.

— Халвуршен има ли компютър?

— Намирам се точно до него.

— Не, няма да стане. Забрави.

— Каква беше идеята ти?

— Уебстраницата на „Теленур Мобил“ осигурява достъп на клиентите си до съобщенията на гласовата им поща, но ще ти трябва паролата му.

— Той ли я избира?

— Да. Ако не я знаеш обаче, ще ти е нужен небивал късмет, за да…

— Ще се пробвам да я отгатна. Какъв е адресът на уебстраницата?

— Ще ти трябва много късмет — повтори скептично Туршилдсен. Явно не беше свикнал щастието да му се усмихва.

— Имам предположение.

Хари отвори страницата и в полето за паролата написа „Лев Яшин“. Програмата го осведоми, че въведената парола е грешна. Опита пак. Този път написа само „Яшин“. И успя. На екрана се появиха осем съобщения: шест от Беате, едно от друг номер и едно от мобилния телефон на Мадс Гилстрюп.

Хари го пусна. Гласът на мъжа, чийто безжизнен труп Хари намери само преди половин час, се разнесе от пластмасовите тонколони леко изменен, с металическа нотка.

Хари го прослуша. Вече разполагаше и с последното парче от пъзела.

— Наистина ли никой не знае къде е Юн Карлсен? — попита той Скаре, докато слизаше от подземията на Главното управление. — Потърси ли го в жилището на Роберт?

Хари влезе в материалния склад и удари звънчето върху гишето.

— И там звъних — увери го Скаре. — Никой не вдигна.

— Отбий се да провериш. Ако не ти отвори, направо влизай, ясно?

— Ключовете са в Отдела по експертно-криминална дейност, а вече минава четири. Беате обикновено стои и до по-късно, но днес заради Халвуршен…

— Не ти трябват ключове — отсече Хари. — Вземи една щанга „кози крак“.

Хари чу звука от тътрещи се крака и зад гишето се появи мъж в синя престилка, с лице, осеяно с бръчки, и очила върху носа си. Без да удостои Хари с поглед, взе разрешителното му.

— А заповед за обиск? — колебливо напомни Скаре.

— Няма нужда от заповед. Старата важи — излъга Хари.

— Дали?

— Ако някой те разпитва, кажи, че аз съм ти наредил да влизаш. Става ли?

— Да.

Мъжът в синята престилка изсумтя недоволно. После поклати глава и подаде документа на Хари.

— Ще се чуем по-късно, Скаре. Тук има някакъв проблем.

Хари прибра телефона в джоба си и погледна с недоумение синята престилка.

— Не може да вземате два пъти едно и също оръжие, Хуле — обясни човекът.

Без да разбира какво точно иска да каже Шел Атле Урьо, Хари усети парещи тръпки по тила си. Знаеше какво означава това: кошмарът изобщо не е приключил, а тепърва започва.

Съпругата на Гюнар Хаген приглади роклята си и излезе от банята. Пред огледалото в коридора мъжът ѝ се мъчеше да завърже черната си папийонка. Тя очакваше всеки момент той да изпуфти ядосано и да я помоли за помощ. Сутринта, след като му съобщиха за смъртта на Як Халвуршен, Гюнар заяви, че нито има настроение, нито сили да ходи на концерта. Предстоеше му седмица, изпълнена с дълги и изтощителни размишления. Съпругата му го знаеше. Понякога тя се питаше дали друг освен нея си дава сметка колко тежко преживява Гюнар кончината на свой колега. Така или иначе, по-късно през деня се обади началникът на полицията и помоли Хаген да присъства на събитието, защото Армията на спасението щяла да почете загиналия полицай с едноминутно мълчание и се налагало полицията да има свой високопоставен представител в лицето на началника на Халвуршен. Съпругата на Хаген виждаше колко зле се чувства той. Тъгата бе стиснала челото му като тесен шлем.

Той изпуфтя и свали рязко папийонката:

— Лисе!

— Тук съм — спокойно отвърна тя, застана зад него и протегна ръка. — Остави на мен.

Телефонът върху масичката под огледалото звънна. Той се наведе и вдигна:

— Да, моля.

Жена му чу мъжки глас.

— Добър вечер, Хари. Не, вкъщи съм. Със съпругата ми ще ходим на концерта на Армията и трябваше да се прибера по-рано. Какво ново?

Лисе Хаген забеляза как въображаемият шлем се стегна още повече около главата му, докато той слушаше съсредоточено.

— Да — отговори той на събеседника си. — Ще се обадя в дирекция „Защита на населението“ и ще обявя тревога. Ще повикам всички налични кадри да се включат в операцията. След малко тръгваме към концертната зала. Ще оставя телефона на вибрации и ако има нещо, веднага ми звънни.

Гюнар затвори.

— Какво има? — попита Лисе.

— Един от старши инспекторите в отдела, Хари Хуле, се отбил в склада да си вземе полагащото му се служебно оръжие. Днес му написах ново разрешително, защото в жилището му влязъл крадец и отмъкнал старото. Оказва се, че по-рано през деня някой е взел оръжие и боеприпаси с първото разрешително.

— Но това е ужасно…

— Меко казано — въздъхна Хаген. — Има и още. Хари се досетил кой може да е и се обадил в Съдебна медицина. Оттам потвърдили предположението му.

Лисе забеляза с тревога, че съпругът ѝ пребледня. Сякаш чак сега, когато споделяше със съпругата си на глас, си даде сметка какво означават откритията на Хари:

— Кръвната проба от мъжа, когото застреляхме в депото за контейнери, не съвпада с биологичните следи и кръвта на човека, повърнал до трупа на Халвуршен и отседнал в приюта на Армията на спасението. Казано с две думи, убитият не е Христо Станкич. Ако Хари се окаже прав, в момента Станкич се разхожда на свобода. При това въоръжен.

— Значи… все още съществува опасност да убие онова изстрадало младо момче… как му беше името?

— Юн Карлсен. Да. Затова трябва веднага да се обадя в централата и да мобилизирам всички колеги в издирването на Карлсен и Станкич. — Хаген притисна очите си с кокалчетата на пръстите, сякаш болката се бе загнездила именно там. — Преди малко Хари разговарял с полицай, който влязъл в апартамента на Роберт Карлсен, за да провери дали Юн не е там.

— И?

— Вътре имало следи от борба, а чаршафите… били опръскани с кръв, Лисе. А от Юн Карлсен нямало и следа. Под леглото полицаят намерил сгъваем нож със засъхнала кръв по острието.

Той отвори очи. В огледалото жена му забеляза колко са зачервени.

— Положението е много лошо, Лисе.

— Разбирам, скъпи, разбирам. Но… кого сте застреляли тогава в депото?

Гюнар Хаген преглътна с мъка и поклати глава:

— Нямам представа, Лисе. Знаем само, че човекът е живял в един от контейнерите, а в кръвта му има следи от хероин.

— Боже мой, Гюнар…

Сложи ръка върху рамото му и се опита да улови погледа му в огледалото.

— Той възкръсна от мъртъвците на третия ден — прошепна Хаген.

— Какво?

— Спасителя. Убихме го в нощта срещу събота. Днес е вторник. Третият ден.

Мартине Екхоф беше толкова красива, че на Хари му секна дъхът.

— Здрасти — поздрави тя с дълбокия си алт, запечатал се в съзнанието на Хари още от първата им среща в кафене „Фюрлюсе“.

Тогава Мартине носеше униформа, а сега стоеше пред него в семпла елегантна рокля без ръкави, лъскава и черна като косата ѝ. Очите ѝ изглеждаха още по-големи и тъмни от обикновено, а кожата ѝ — прозрачнобяла и нежна.

— Виж как съм се издокарала — засмя се тя.

Вдигна ръка с невероятно женствено движение като грациозна танцова стъпка. В ръка държеше бяло седефено мънисто с форма на сълза, което отразяваше оскъдната светлина от стълбището. Другото мънисто вече красеше ухото ѝ.

— Влез — покани го тя и се отмести.

Хари прекрачи прага и се озова право в обятията ѝ.

— Толкова се радвам, че дойде — привлече главата му към себе си и топлият ѝ дъх лъхна в ухото му, докато шепнеше: — Не спирам да мисля за теб.

Хари затвори очи и жадно притисна малкото ѝ, гъвкаво като на котка тяло. За втори път в рамките на по-малко от двайсет и четири часа я прегръщаше така. Не искаше да я пуска. Защото знаеше, че е за последен път.

Едната ѝ обица се бе долепила до бузата точно под окото му като отдавна потекла изстинала сълза.

Внимателно се освободи от прегръдката ѝ.

— Какво има? — изненада се тя.

— Хайде да поседнем — предложи Хари. — Трябва да поговорим.

Влязоха във всекидневната и Мартине се настани на дивана. Хари застана до прозореца, загледан в улицата.

— Навън има кола, а шофьорът гледа насам — отбеляза той.

— Рикард е — въздъхна тя. — Чака ме, за да ме закара до концертната зала.

— Мм. Знаеш ли къде е Юн, Мартине?

Хари прикова очи в отражението на лицето ѝ в прозореца.

— Не — погледите им се срещнаха в стъклото. — От начина, по който ме питаш, си правя извода, че нещо те кара да смяташ, че знам.

В гласа ѝ не остана следа от гальовния тон.

— Преди малко влязохме в апартамента на Роберт да проверим дали Юн не е там. Натъкнахме се на легло, изпоцапано с кръв.

— От теб научавам — отвърна тя с неподправено учудване.

— Знам. В момента съдебните медици проверяват кръвната група. Всъщност резултатите от експертизата вече трябва да са излезли. Почти съм сигурен какво са открили.

— Кръвта е на Юн? — попита тя, останала без дъх.

— Ще трябва да те разочаровам. Не е на Юн.

— Защо говориш така?

— Защото именно той те е изнасилил.

В стаята настъпи тишина. Хари се стараеше да диша съвсем безшумно; чу как Мартине си пое панически дъх и преди да е стигнал до дробовете ѝ, го издиша на пресекулки.

— И кое ти дава основание да мислиш така? — попита тя с леко потреперващ глас.

— Каза ми, че се е случило в „Йостгор“. Изнасилвачи не се срещат толкова често. Юн Карлсен обаче е точно такъв. Кръвта в леглото на Роберт е на момиче на име София Михолеч. Снощи е отишла в апартамента, защото Юн Карлсен я е принудил. Влязла е с ключ, който преди време ѝ е дал Роберт, най-добрият ѝ приятел. След като изнасилил София, Юн я е пребил. Девойката призна, че не се случва за първи път.

— Какво?

— По думите на София Юн ѝ посегнал за първи път миналото лято в апартамента на семейството ѝ, докато родителите ги нямало вкъщи. Юн се отбил под предлог, че инспектира жилището. Все пак това му влиза в задълженията. Той решава на кого да предостави апартаментите на Армията.

— Да не би… да я е заплашил?

— Точно така — кимна Хари. — Предупредил я, че ще изхвърли семейството ѝ от жилището им и ще ги върне в родината им, ако София не изпълнява безпрекословно и в пълна тайна каквото ѝ нареди. Обяснил ѝ, че щастието или нещастието на семейство Михолеч зависи изцяло от неговото благоволение и от нейната покорност. Клетата девойка не посмяла да му се опълчи, но забременяла и имала нужда от помощ. Обърнала се към свой приятел, по-голям от нея, комуто имала доверие. Той ѝ уредил аборт, без да я разпитва.

— Роберт — промълви Мартине. — Боже мой. Отишла е при Роберт.

— Да. Не му е казала кой ѝ го е причинил, но Роберт вероятно се е досетил, че става дума за Юн. Защото за Роберт посегателствата на брат му отдавна не са били тайна.

Мартине мълчеше. Сви се на дивана, прибра колене към гърдите си и обгърна с ръце голите си рамене, сякаш замръзваше или просто искаше да се скрие в себе си.

Най-сетне започна да говори. Шепнеше толкова тихо, че Хари чуваше тиктакането на часовника от Бярне Мьолер.

— Бях на четиринайсет. Докато ме изнасилваше, лежах неподвижно и си представях, че ако се съсредоточа максимално, ще видя звездите през тавана.

Мартине продължи да разказва: за топлия летен ден в „Йостгор“, за флирта с Роберт, за строгия, укоризнен поглед на Юн, изпълнен с дива ревност; за появата му през нощта в клозета със сгъваемия нож на брат му в ръка; за изнасилването и за болката, когато Мартине останала сама, обляна в сълзи, а Юн се прибрал в стаята си; за недоумението, с което тя чула как веднага след нещастието птиците навън започнали да пеят.

— Но изнасилването далеч не беше най-лошото — призна тя със задавен глас, макар бузите ѝ да бяха сухи. — Най-тежко преживях друго: през цялото време Юн знаеше, че няма нужда дори да ме заплашва, за да си трая. Така или иначе нямаше да го издам, защото дори да покажех разкъсаните си дрехи и да ми бяха повярвали, винаги щеше да остане известно съмнение относно причината за изнасилването и моята вина за него. Юн го знаеше отлично. В Армията на спасението всичко е въпрос на преданост към идеологията. Нима е редно точно аз, дъщерята на коменданта, да забъркам родителите ни — моите и на Юн — в гибелен за организацията скандал? През всичките тези години Юн ме гледа с поглед, който казва „Знам. Знам как си треперила от страх и си плакала беззвучно, за да не те чуе никой. Не минава ден, без да получа поредното доказателство за нямото ти малодушие.“ — Първата сълза се търколи по бузата ѝ. — Това е причината да го ненавиждам толкова силно. Ако беше само изнасилването, все някак щях да му простя. Но той не престана да ми демонстрира, че знае за трагедията ми.

Хари излезе от кухнята, взе салфетка от поставката в банята, върна се и седна до Мартине.

— Внимавай да не си размажеш грима — предупреди я той и ѝ подаде салфетката. — Нали ще ходим на концерт.

Тя внимателно подсуши кожата под очите си.

— Станкич е бил в „Йостгор“ — неочаквано каза Хари. — Ти ли го заведе?

— Какви ги говориш?

— Бил е там.

— Кое те кара да мислиш така?

— Миризмата.

— Моля?

— Сладникав мирис на парфюм. Усетих го за първи път, когато му отворих вратата на апартамента на Юн. Втори път, когато влязох в стаята му в приюта, и трети път, когато се събудих в „Йостгор“ вчера сутринта. Миризмата се бе пропила в одеялото. — Хари огледа изпитателно необикновените зеници на Мартине. — Къде е той?

Тя стана.

— Време е да си тръгваш.

— Първо отговори на въпроса ми.

— Не съм длъжна да отговарям при условие, че не го укривам.

Застана до вратата. Хари се приближи до нея.

— Мартине…

— Ще закъснея за концерта.

— Той отне живота на един от най-близките ми приятели, Мартине.

Лицето ѝ се изопна и придоби сурово изражение.

— Вероятно приятелят ти не е трябвало да му се изпречва на пътя.

Хари я пусна, все едно се бе опарил.

— Нима ще позволиш на Станкич да убие Юн просто така? А прошката? Нали уж вие в Армията на спасението държите на тези неща?

— Не аз, ти смяташ, че хората могат да се променят. Нямам представа къде се крие Станкич.

Влезе в банята и заключи вратата. Хари остана в коридора.

— Останал си с грешно впечатление за Армията на спасението — извика тя отвътре. — За нас като за всички останали прошката не е на първо място. По-важно е спасението, нали?

Въпреки студа Рикард бе слязъл от колата. Стоеше, подпрян на предния капак със скръстени ръце. Хари му кимна, докато минаваше покрай него. Младият мъж не реагира.

Трийсет и втора глава

В шест и половина вечерта в Отдела за борба с насилието кипеше трескава суматоха.

Хари откри Ула Ли до факса. Погледна постъпващото съобщение. С подател Интерпол.

— Какво става, Ула?

— Гюнар Хаген се обади на всички колеги в града. Събира ни по спешност. Тук сме до един. Ще пипнем виновника за смъртта на Халвуршен.

В гласа на Ли звучеше сурова решителност, която отразяваше цялостната атмосфера на шестия етаж.

Хари влезе при Скаре. Той разговаряше по телефона, застанал зад бюрото.

— Можем да ви създадем много повече проблеми — на теб и на приятелчетата ти — отколкото очакваш, Афи. Ако откажеш да ми помогнеш и да предупредиш хората си да си отварят очите по улицата, ще се озовеш веднага на челно място в списъка с издирваните лица. Ясно ли се изразих? И така: търсим хърватин със среден ръст…

— С руса, късоподстригана коса на иглички — изсуфлира Хари.

— С руса, късоподстригана коса на иглички — повтори в слушалката Скаре. — Обади ми се, ако чуеш нещо.

Затвори.

— Навън сякаш е избухнала война. Всичко живо се е включило в издирването. През живота си не съм виждал такава повсеместна мобилизация.

— Мм — кимна Хари. — Все още ли няма следа от Юн Карлсен?

— Все едно се е изпарил. Знаем само, че с приятелката му, Теа Нилсен, имат среща на концерта довечера. Ще ги настанят в почетната ложа.

Хари си погледна часовника.

— Значи Станкич разполага с час и половина да се справи със задачата си.

— Нима?

— Позвъних в концертната зала. Всички места са разпродадени още преди четири седмици, а охраната няма да пуска хора без билети дори във фоайето. Влезе ли в сградата, Юн е в безопасност. Обади се в „Теленур“. Ако Туршилдсен е на смяна, накарай го да проследи мобилния телефон на Карлсен. Погрижи се пред концертната зала да има достатъчно полицаи, да са въоръжени и да разполагат с описание на Станкич. После се обади в кабинета на премиера да съобщиш за извънредните мерки за сигурност.

— Аз ли? — притесни се Скаре. — В… кабинета на премиера?

— Точно така. Вече си голямо момче.

Хари набра по стационарния телефон един от шестте номера, които знаеше наизуст. Останалите пет бяха на Сьос, на бащиния му дом в Опсал, на Халвуршен (мобилен), на Бярне Мьолер (домашния в Осло) и на Елен Йелтен (отдавна закрит).

— Да, моля.

— Аз съм, Ракел.

— Очаквах да се обадиш — пое си дъх тя.

— Защо?

— Защото тъкмо си мислех за теб — засмя се тихо. — Какво да се прави?

Хари затвори очи.

— Удобно ли е утре да се видя с Олег? Както се бяхме разбрали.

— Чудесно! Много ще се зарадва. Ще дойдеш ли да го вземеш от къщи? — Ракел явно долови колебанието му и побърза да добави: — Сами сме.

Хари искаше и едновременно се страхуваше да я попита какво точно означава това.

— Ще дойда към шест — отвърна той.

Според Клаус Туршилдсен мобилният телефон на Юн Карлсен се намирал в източната част на града, в кварталите Хаугерю или Хьойбротен.

— Това няма да ни помогне особено — намръщи се Хари.

След като в продължение на час снова неспокойно от кабинет в кабинет, за да проследи как върви работата, Хари се облече и предупреди колегите си, че отива в концертната зала.

Паркира на непозволено място в малка уличка близо до сградата на Външно министерство и се спусна по широките стълби към булевард „Рюсельок“. После зави надясно и се озова пред залата.

По големия открит площад пред стъклената ѝ фасада подтичваха хора в официално облекло, подгонени от пронизващия студ. Пред входа стояха двама широкоплещести мъже в черни палта и със слушалки на ушите. Пред сградата пазеха още шестима униформени полицаи. Зъзнещите зрители на концерта ги гледаха с изумление, защото не бяха свикнали служителите на реда в Осло да носят картечни пистолети.

В лицето на един от униформените Хари позна Сиверт Фалкайд и се приближи до него.

— Не знаех, че е мобилизиран и отряд „Делта“.

— Никой не ни е викал — отвърна Фалкайд. — Обадих се в „Защита на населението“ да питам с какво можем да помогнем. Той беше твой партньор, нали?

Хари кимна, извади кутия с цигари от вътрешния си джоб и я поднесе на Фалкайд, но той само поклати отрицателно глава.

— Юн Карлсен още ли не се е появил?

— Не. След идването на министър-председателя няма да пускаме повече хора в почетната ложа. — В същия миг пред сградата спряха два черни автомобила. — Ето го и него!

Премиерът излезе и охраната бързо го поведе към входа. Преди вратата да се затвори, Хари зърна комитета по посрещането му: широко усмихнатия Давид Екхоф и притеснената Теа Нилсен, и двамата в униформи на Армията на спасението.

Хари запали цигара.

— Мамка му, колко е студено. Не си чувствам ръцете и половината глава — оплака се Фалкайд.

Завиждам ти, помисли си Хари.

След като изпуши половината цигара, старши инспекторът каза:

— Няма да дойде.

— Така изглежда. Дано само не е намерил Карлсен.

— Говоря именно за Карлсен. Разбрал е, че играта свърши.

Фалкайд погледна високия полицай. Преди да научи за проблемите му с алкохола и за опърничавия му нрав, ръководителят на спецотряда беше убеден, че Хари Хуле е роден да служи в „Делта“.

— Каква игра?

— Дълга история. Влизам. Ако въпреки всичко Юн Карлсен се появи, арестувайте го.

— Карлсен ли? — напълно се обърка Фалкайд. — А Станкич?

Хари пусна цигарата, тя изсъска и потъна в снега.

— Да — замислено кимна той и промърмори сякаш на себе си: — А Станкич?

Седнал в полумрака, чоплеше палтото, проснато върху коленете му. От тонколоните струеше мелодия на арфа. Над публиката прибягваха малки светли конуси от прожекторите на тавана. Явно търсен ефект с цел да подклажда любопитството на публиката в оставащите минути преди началото на концерта.

Публиката на предните редове се раздвижи. Появиха се дванайсетина души. Неколцина зрители понечиха да се изправят. Чу се трескаво шепнене и хората пак седнаха. Явно в тази страна не засвидетелстваха уважение на политическите си избраници. Новодошлите се настаниха на три реда пред него. През последния половин час местата там стояха празни.

Забеляза наблизо мъж в костюм с кабел, пъхнат в едното му ухо, но в залата не се виждаха униформени полицаи. И броят на охраняващите отвън не изглеждаше тревожно голям. Очакваше да са мобилизирали повече полицаи. Нали Мартине го осведоми, че ще присъства и министър-председателят. От друга страна, какво значение имаше броят на полицаите? Той беше невидим. По-невидим от всякога. Огледа се със задоволство. Колко ли души в залата носят смокинги? Представи си какъв хаос ще настъпи. А той ще се оттегли безпроблемно и бързо. Предния ден влезе на оглед и си набеляза маршрута за бягство. Преди да заеме мястото си тази вечер, отиде в мъжката тоалетна да провери дали не са заковали прозорците отвън. Планът му беше да ги отвори и да излезе на корниза — беше достатъчно широк. Оттам щеше да скочи от триметрова височина върху покрива на някоя кола, оставена на паркинга; да си облече палтото, да се смеси с тълпата по оживената „Хокон VII“ и след две минути и четирийсет секунди бърз ход да се озове на перона пред Националния театър, където на всеки двайсет минути минаваше влак за летището. Постави си за цел да хване влака в 20:19. А преди да излезе от мъжката тоалетна, мушна две ароматизиращи таблетки в джоба на сакото си.

На входа на залата пак поискаха да видят билета му. Той поклати засмяно глава, когато жената го попита нещо на норвежки и посочи палтото му. Тя го заведе до мястото му в почетната ложа, която всъщност обхващаше четири реда с обикновени седалки в средата на залата, само дето бяха отделени от останалите с червена лента. Мартине му обясни къде ще седят Юн Карлсен и Теа, приятелката му. Най-сетне се появиха. Погледна си бегло часовника. Осем и шест. Залата тънеше в полумрак и контражурът от сцената му пречеше да различи хората от делегацията, но неочаквано един от малките прожектори освети едно от лицата. Макар да зърна само за секунда бледата кожа и измъченото изражение, не се съмняваше, че именно тази жена седеше на задната седалка в колата до Юн Карлсен на улица „Гьотеборг“. Зрителите отпред продължиха да се суетят. Накрая все пак си намериха местата и стената от човешки тела седна. Стисна револвера под палтото си. В барабана имаше шест патрона. Отначало оръжието му се струваше непривично, имаше по-тежък спусък от пистолет, но след упорити упражнения разбра колко дълбоко трябва да хлътне спусъкът, за да се произведе изстрел.

Като по невидим сигнал в залата настъпи тишина.

На подиума се качи мъж в униформа, вероятно за да приветства гостите на норвежки. Докато го слушаха, зрителите станаха на крака. Без да разбира за какво става дума, стана и той. Хората около него наведоха мълчаливо глави. Явно някой беше починал. Мъжът отпред каза още нещо и всички седнаха.

Най-сетне завесата пред сцената се вдигна.

Застанал отстрани до сцената, Хари гледаше как завесата се вдига. Светлината му пречеше да види публиката, но усещаше присъствието на многобройните зрители като дихание на огромно животно.

Диригентът вдигна палката и третият госпъл хор в Осло започна с песента, която Хари вече бе чувал в храма на Армията:

„Нека се вее знамето на спасението, напред към свещената война!“

— Извинете — чу глас до себе си и се обърна: млада жена с очила и слушалки. — Какво правите тук?

— Полиция.

— Аз съм помощник-режисьор. Ще се наложи да ви помоля да не ни пречите.

— Търся Мартине Екхоф — обясни Хари. — Знам, че е в залата.

— Ето я там — жената посочи хора.

Чак сега Хари забеляза Мартине: стоеше най-отзад, на горното стъпало, и пееше със строго, почти страдалческо изражение. Все едно изпълняваше не химн в прослава на победите на Армията, а елегия за изгубена любов.

До нея стоеше Рикард. За разлика от нея той се усмихваше блажено. Докато пееше, лицето му се бе преобразило. Суровата безнадеждност бе изчезнала. От младите му очи струеше блясък — израз, че с цялото си сърце споделя възвишената цел, изразена в песента: да направят света по-добър, да проправят път на милосърдието и любовта към ближния. За своя изненада Хари установи колко силно въздействие оказват текстът и мелодията.

След края на песента публиката аплодира хористите и те се насочиха към рояла. Рикард изгледа учудено Хари, но не каза нищо. Щом го забеляза, Мартине заби поглед в пода и се помъчи да избегне срещата с него. Хари обаче не ѝ позволи и застана пред нея.

— Давам ти последен шанс, Мартине. Моля те, не го пропилявай.

Тя въздъхна тежко.

— Вече ти казах: не знам къде е.

Хари я хвана за раменете и процеди шепнешком:

— Ще те осъдят за съучастничество. Наистина ли ще му доставиш това удоволствие?

— Удоволствие? — изморено се усмихна тя. — Там, закъдето е тръгнал, не го чака нищо приятно.

— А песента, която току-що изпълнихте? „Който се смилява и е на грешниците истински другар.“ Това нищо ли не означава за теб?

Тя мълчеше.

— Разбирам, искам от теб нещо много по-трудно от прошката, която толкова великодушно раздаваш на несретниците, отбили се във „Фюрлюсе“. Проявяваш снизхождение към престъпленията на наркомани, готови да откраднат, за да утолят гладът си, а отказваш да простиш на човек, който наистина се нуждае от прошката ти? Грешник на път към ада.

— Престани — помоли задавено тя и немощно се опита да го отблъсне.

— Все още можеш да го спасиш, Мартине. Да му дадеш още един шанс, а на себе си — възможност да започнеш живота си на чисто.

— Господинът притеснява ли те, Мартине? — попита Рикард.

Хари сви ръката си в юмрук, без да се обръща. Приготви се да реагира бързо, докато се взираше в разплаканите очи на Мартине.

— Не, Рикард. Остави ни.

Хари чу как стъпките на Рикард се отдалечиха. Продължаваше да гледа Мартине. На сцената засвири китара. После се включи и пиано. Хари позна песента. Беше я слушал на площад „Егер“. И по радиото в „Йостгор“. „Morning Song“. Сякаш се случи преди цяла вечност.

— Ако не ми помогнеш да го спра, и двамата ще умрат — предупреди я Хари.

— И защо ми го казваш?

— Защото Юн е психически неуравновесен и е изцяло подвластен на гнева си. А Станкич не се бои от нищо.

— Само не ми разправяй, че си толкова обсебен от мисълта да ги спасиш, защото това ти е работата.

— Така е. Има и още една причина. Дадох обещание на майката на Станкич.

— На майка му? Нима си говорил с нея?

— Заклех се да направя всичко по силите си, за да спася сина ѝ. Ако не попреча на Станкич, ще го застрелят. Също като невинния наркоман в депото. Повярвай ми.

Хари се обърна и си тръгна. Стигна до стълбите. Чу глас зад гърба си:

— Той е тук.

Хари се вцепени.

— Какво?

— Дадох на Станкич твоя билет.

Пуснаха сценичното осветление. Под силната струяща светлина силуетите на седалките пред него се очертаваха ясно. Той потъна в седалката, вдигна внимателно ръка, използва предната седалка за опора на оръжието така, че да си осигури възможност за изстрел към гърба, облечен в смокинг, от лявата страна на Теа. Възнамеряваше да стреля два пъти. После да стане и да изпрати още един куршум, ако се наложи. Отсега обаче знаеше, че два ще бъдат достатъчни. Спусъкът вече потъваше по-лесно под пръста му. Заради прилива на адреналин. Не изпитваше страх. Под натиска спусъкът стигна до половинмилиметровата ничия земя, където оръжието спира да оказва съпротива, а стрелецът се отпуска и продължава да натиска, защото вече няма връщане назад: предоставил е контрола на неумолимите закони и случайности на механиката. Главата върху гърба на мушка се обърна към Теа и каза нещо.

Умът му тутакси съобрази две неща: Юн Карлсен трябва да носи униформа, а не смокинг; разстоянието между Теа и Юн е неестествено голямо за двама влюбени в концертна зала със силна музика.

Мозъкът му отчаяно се мъчеше да отмени вече започналото действие: натискането на спусъка.

Чу се гръм.

Музиката отекваше в ушите на Хари.

— Какво? — Хари се мъчеше да надвика ужасяващите удари на барабаниста по краш чинелите.

Сякаш оглуша.

— Седи на деветнайсети ред, три реда зад Юн и премиера. Двайсет и петно място. В средата. — Направи опит да се усмихне, но устните ѝ трепереха неистово. — Бях ти запазила най-хубавия билет, Хари.

Той я погледна и хукна към зрителите.

Докато тичаше към перона на Централната гара, Юн Карлсен се мъчеше да движи краката си с бързината на палки по барабан, но се затрудняваше: никога не се бе отличавал като бърз бегач. Точно под носа му автоматичните врати се затвориха с проточена въздишка и сребристият влак за летището потегли. Юн простена, остави куфара на земята, свали малката раница от гърба си и се отпусна върху една от художество оформените пейки. В ръцете си обаче продължаваше да стиска черния сак. До следващия влак оставаха десет минути. Няма страшно, успокои се той. Имам достатъчно време. Цялото време на света. Дори му се щеше да не разполага с толкова много. Взря се в тунела, откъдето се очакваше да дойде следващият влак. След като отпрати София и призори най-сетне успя да заспи в апартамента на Роберт, му се присъни кошмар: окото на Рагнхил се взираше упорито в него.

Погледна часовника.

Коледният концерт вече е започнал. Теа сигурно не може да си намери място от притеснение и недоумява защо още го няма. Както и останалите, впрочем. Юн дъхна на дланите си да ги стопли, но студеният въздух мигом охлади влагата и ръцете му съвсем се вкочаниха. Налагаше се да постъпи така. Нямаше друг начин. Защото се натрупаха много проблеми, нещата излязоха извън контрол и той не можеше да рискува повече.

Всичко стана по негова вина. Снощи, докато беше със София, излезе извън кожата си. Трябваше да го предвиди. Напрежението от последните дни търсеше отдушник. Побесня най-вече защото София не обели нито дума, не издаде нито звук. Само го гледаше с вглъбения си поглед. Като безсловесно жертвено агне. И той я удари с юмрук по лицето. Кожата върху кокалчетата на ръката му се обели. Удари я пак. Колко глупаво от негова страна.

За да не я гледа, я обърна към стената и успя да се успокои чак след еякулацията. Тогава обаче грешката вече не можеше да се поправи. Огледа я, докато тя се обличаше. Този път никой нямаше да повярва на обичайните ѝ обяснения, че се блъснала в някаква врата или паднала на леда.

Другата причина за решението му незабавно да се покрие беше безгласното обаждане по телефона миналия ден. Провери номера. Хотел „Интернационал“ в Загреб. Не му стигаше умът как са се сдобили с номера на мобилния му телефон. Не фигурираше никъде. И въпреки това го обзе смътно предположение: Роберт е мъртъв, но те не смятат задачата за приключена. Юн не очакваше подобна развръзка. Не разбираше защо се е получило така. Вероятно щяха да изпратят още някого в Осло. Трябваше незабавно да се махне оттук.

Веднага отиде да си купи билет: нямаше време за губене. Щеше да лети със самолет за Банкок през Амстердам. Билетът беше издаден на Роберт Карлсен. И през октомври пътува до Загреб под чуждо име. Удостоверяваше самоличността си с десетгодишния паспорт на брат си. Приликата между Юн и Роберт на снимката не можеше да се отрече, а освен това всички служители, извършващи летищна и гранична проверка, са наясно, че за едно десетилетие външността на младите хора претърпява доста промени.

След като купи билета, Юн пое към улица „Гьотеборг“, събра най-важното в един куфар и раница. До излитането на самолета оставаха десет часа. Трябваше да се скрие някъде. Затова отиде в една от така наречените „частично обзаведени“ квартири на Армията в квартал Хаугерю. Имаше ключ. От две години в жилището не бяха влизали наематели. Вътре миришеше на мухъл, а мебелировката се свеждаше до диван и фотьойл с изтърбушен пълнеж плюс легло, чийто дюшек бе покрит с петна. София си знаеше урока: устната заповед на Юн гласеше „всеки четвъртък в шест следобед тук.“ Някои от петната бяха останали от нея. Други — от Юн, когато идваше сам и фантазираше за Мартине. След изнасилването в „Йостгор“ успя да утоли свирепия си нагон и после дълго търси как да постигне същото удовлетворение. Чак когато започна да се среща с петнайсетгодишната хърватка, усети някогашното облекчение.

През есента Роберт дойде при него бесен. София му бе споделила нещастието си. Юн едва съумя да овладее гнева си. Почувства се неописуемо… унизен. Същото изпита и на тринайсет, когато баща му го наби с колана си, защото майка му намерила петна от сперма по чаршафите.

Роберт го заплаши, че ще разкаже всичко на ръководството, ако Юн припари още веднъж до София. Осъзна, че му остава само едно — да се откаже от нея. Нито Роберт, нито Рагнхил, нито Теа бяха способни да разберат каква нужда има той от младата девойка. Единствено с нея задоволяваше потребностите си и постигаше спасение. След няколко години София щеше да му се струва прекалено стара и Юн щеше да си намери друго момиче. Но дотогава тя щеше да бъде малката му принцеса, светлината в душата му и огънят на тялото му точно като Мартине, когато той усети онази особена магия през нощта в „Йостгор“.

На перона се събраха доста хора. А може и нищо да не се случи. Ще изчакам няколко седмици и ако всичко е спокойно, ще се върна, реши той. При Теа. Извади мобилния си телефон и ѝ написа съобщение: „Татко е болен. Тази вечер летя за Банкок. Ще се чуем утре.“

Изпрати го и потупа черния сак. Пет милиона крони в долари. Баща му щеше да се зарадва на новината, че най-сетне ще изплати дълга си и ще бъде свободен. На плещите си нося чужди грехове, помисли си Юн. И помагам на другите да се спасят.

Отново се вторачи към тунела с вид на черна очна кухина. 20:18. Къде се дяна проклетият влак?

Къде се изгуби Юн Карлсен?

Взираше се в редиците гърбове пред себе си. Ръката с револвера се отпусна. Пръстът му се подчини и прекрати натиска върху спусъка. Не му се мислеше, че бе на косъм да произведе изстрел. Вече разбра: Юн Карлсен не е в залата. Изобщо не е идвал. Точно затова гостите от делегацията се засуетиха, преди да си намерят местата.

Музиката стана по-спокойна. Четките леко докосваха кожата на барабаните. А китаристът плъзгаше съвсем нежно пръсти по струните.

Забеляза как приятелката на Юн Карлсен се наведе на седалката си. Раменете ѝ се свиха, все едно търсеше нещо в чантата си. Няколко секунди остана неподвижна, с наведена глава. После стана и започна да си проправя път към изхода с нетърпеливи, резки движения. Хората на реда ставаха и ѝ правеха място. В съзнанието му веднага се оформи план.

— Excuse те69 — обърна се той към съседа си и стана.

Не обърна никакво внимание на укоризнените погледи. Зрителите от неговия ред демонстративно се изправяха с дълбока въздишка и усилие, но единственото, което го интересуваше в момента, беше да не позволи на последния си шанс да пипне Юн Карлсен да му се изплъзне.

Излезе във фоайето и спря. Чу как тапицираната врата се затвори зад гърба му и музиката мигом заглъхна. Младата жена не бе успяла да се отдалечи. Застанала до една колона, пишеше нещо на телефона си. До другия вход към залата двама мъже в костюми разговаряха, а двамата гардеробиери зад плота гледаха в далечината напълно отнесено. Той отново провери дали палтото, метнато върху ръката му, скрива напълно револвера, и понечи да тръгне към нея. Спряха го нечии забързани стъпки зад гърба му. Обърна се тъкмо навреме, за да зърне едър мъж със зачервено лице и широко отворени очи. Мъжът тичаше точно срещу него. Хари Хуле. Станкич знаеше, че вече е късно да насочи оръжието си към полицая. Ръката на Хуле се стовари върху рамото му и той залитна към стената. За негово учудване Хуле отвори вратата към залата и се спусна вътре.

Станкич се облегна на стената и стисна очи. После се поокопити, видя как младата жена пристъпва нервно от крак на крак, притиснала телефона до ухото си с притеснена физиономия, и се приближи към нея. Отметна леко палтото, за да се види револверът, и каза бавно и отчетливо:

— Please come with те70 В противен случай ще се наложи да те убия.

Очите ѝ потъмняха, когато страхът разшири зениците ѝ. Тя изпусна телефона.

Падна и се удари в релсите. Юн гледаше изумен телефона, който продължаваше да звъни. За миг, преди да види на дисплея името на Теа, си помисли, че пак получава тайнствено безсловесно обаждане като вчера. Снощи не чу глас, но беше жена. Юн не се съмняваше. Беше Рагнхил. Стига! Какво става, нима е започнал да губи разсъдъка си? Съсредоточи се върху дишането си. Моментът не беше подходящ да губи контрол.

Стисна конвулсивно черния сак, когато влакът навлезе в перона.

Вратата издиша шумно и се отвори, той се качи, остави куфара в отделението за багаж и си намери свободно място.

Празното място зина срещу него като дупка, останала от избит зъб. Хари огледа лицата от двете страни, но всички бяха или прекалено възрастни, или прекалено млади, или не отговаряха на пола на заподозрения. Втурна се към деветнайсети ред и приклекна до белокос старец:

— Полиция. Издирваме…

— Моля? — високо попита старецът и сложи ръка зад ухото си.

— Полиция — повиши глас Хари.

Малко по-напред мъж с кабел в ухото се размърда и докладва нещо на ревера си.

— Издирваме човека, който най-вероятно е седял до вас. Да сте забелязали някой да е излизал или вл…

— Моля?

Възрастната жена, явно придружаваща стареца, се наведе напред:

— Току-що излезе от залата. И то по време на песента…

Последното изрече с такова възмущение, сякаш не допускаше полицията да има друго основание да арестува невъзпитания зрител.

Хари се втурна към изхода, отвори вратата, пресече фоайето и хукна по стълбите към преддверието. Още преди да е излязъл, извика на униформения гръб пред сградата:

— Фалкайд!

Ръководителят на „Делта“ се обърна и отвори вратата.

— Да си видял някой да излиза през последните две минути?

Фалкайд поклати отрицателно глава.

— Станкич в е сградата. Предупреди всички!

Фалкайд кимна и повдигна ревера си.

Хари се върна във фоайето и забеляза малък червен телефона на пода. Попита жените на гардероба дали някой е напускал залата. Двете се спогледаха и отрекоха в един глас.

— А има ли друг изход освен главния по стълбите?

— Само авариен — осведоми го едната.

— Да, но вратата му се затръшва толкова силно, че щяхме да чуем, ако някой го е използвал — напомни другата.

Отново застана до вратата на залата и огледа фоайето отляво надясно, като се мъчеше да се сети откъде би могъл да избяга Станкич. Дали Мартине му каза истината? Наистина ли Станкич е бил в залата? Усети слаб сладникав мирис на парфюм. Да, Мартине не го беше излъгала. Чак сега се сети, че на влизане в залата се блъсна в един човек. Разбра накъде е тръгнал Станкич.

Дръпна рязко вратата на мъжката тоалетна. Въздухът от отворения прозорец в дъното го близна с мразовития си език. Втурна се към прозореца, погледна корниза и паркинга отдолу. Удари гневно по перваза:

— Проклятие!

От едната кабинка се чу звук.

— Ехо! — извика Хари. — Има ли някой?

В отговор водата обля шумно писоара. И пак същото хлипане. Погледът на Хари обходи кабинките и намери единствената заета. Легна по корем върху пода и видя два крака в официални дамски обувки.

— Полиция! — извика Хари. — Добре ли сте?

Хлипането спря.

— Той отиде ли си? — попита разтреперан женски глас.

— Кой?

— Каза ми да не мърдам оттук петнайсет минути.

— Няма го.

Вратата се отвори. Теа Нилсен седеше на пода между тоалетния блок и стената, а гримът се стичаше по бузите ѝ.

— Заплаши, че ще ме убие, ако не му кажа къде е Юн — задавено се заоправдава тя.

— И вие какво направихте? — попита Хари, докато ѝ помагаше да седне върху капака на тоалетната чиния.

Тя премига объркано.

— Теа, какво му казахте?

— Юн ми изпрати съобщение на мобилния — отвърна тя, вторачила празния си поглед в стената. — Баща му се разболял. Довечера излита за Банкок. Само си представете, точно тази вечер.

— За Банкок? Казахте ли това на Станкич?

— А трябваше да посрещнем премиера заедно — продължи отнесено тя. По бузата ѝ е търколи сълза. — Дори не ми вдигна, когато му се обадих… аз… аз…

— Теа! Казахте ли на Станкич, че тази вечер Юн лети за Банкок?

Тя кимна с вид на сомнамбул, все едно всичко това вече не я засяга.

Хари стана и се върна във фоайето, където Мартине и Рикард разговаряха с мъж, в чисто лице Хари разпозна член от охраната на премиера.

— Отменете тревогата — обяви Хари. — Станкич вече е напуснал сградата.

Тримата се обърнаха към него.

— Рикард, сестра ти е отвън. Погрижи се за нея. Мартине, ще дойдеш ли с мен?

Без да чака отговор, Хари я хвана под ръка и тя се принуди да подтичва по стълбите, за да не изостава.

— Къде отиваме? — попита тя.

— На летището.

— И за какво съм ти аз?

— За да ми помогнеш, мила Мартине. Да намериш мъжа, невидим за моите очи.

Оглеждаше чертите на лицето си в прозореца на влака: челото, носа, бузите, устата, брадичката, очите. Мъчеше се да отгатне къде се крие тайната, но над червеното шалче не виждаше нищо особено. Само безизразно лице с очи и коса, които изглеждаха черни като нощта, обгърнала стените на тунела между Централната гара на Осло и Лилестрьом.

Трийсет и трета глава

Хари и Мартине стигнаха до станцията в подлеза на Националния театър точно за две минути и трийсет и осем секунди. След две минути се качиха на бърз влак за Лилехамер с междинни спирки на Централната гара в Осло и на летището. Хари и Мартине заеха последните две свободни места във вагона, пълен с войници, пуснати в отпуск за Коледа, и студентски компании с вино в картонени кутии и коледни шапки на главите.

— Какво става? — настойчиво попита Мартине.

— Юн е тръгнал да бяга.

— Знае ли, че Станкич е жив?

— Той не бяга от Станкич, а от нас. Разбрал е, че е разкрит.

— В смисъл? — очите на Мартине се разшириха от удивление.

— Направо се чудя кое по-напред да ти обясня.

Влакът навлезе в Централната гара. Хари огледа внимателно перона. Нито следа от Юн Карлсен.

— Цялата история започва, когато Рагнхил Гилстрюп предлага на Юн два милиона крони, за да съдейства на компанията на Гилстрюп да купи част от недвижимите имоти на Армията. Юн отказва, защото Рагнхил не му изглежда достатъчно безскрупулна, за да запази сделката им в тайна. Вместо да се договори с нея, Юн си урежда среща с Мадс и Алберт Гилстрюп зад гърба ѝ. От тях иска пет милиона и обещание Рагнхил да не научава за сделката. Синът и бащата приемат.

— Откъде знаеш всичко това? — зяпна от учудване Мартине.

— След смъртта на съпругата си Мадс Гилстрюп явно изпада в дълбока депресия и решава да разобличи незаконната сделка. Затова се обажда на единствения полицай, с чийто номер разполага. На покойния ми колега Халвуршен. Включва се гласова поща и Мадс прави самопризнанието си. Преди няколко часа прослушах записа. Мадс споменава, че Юн Карлсен е настоявал да подпишат писмено споразумение.

— Юн винаги се застрахова срещу евентуални проблеми — отбеляза тихо Мартине.

Влакът напусна гарата, мина покрай Вила Вале — жилището на началника на гарата — и навлезе в сивия пейзаж на източните квартали: задни дворове с изпочупени велосипеди, празни въжета за простиране и потънали в сажди прозорци.

— Но какво общо има всичко това със Станкич? — попита Мартине. — Кой го е наел? Мадс Гилстрюп?

— Не.

Тъмният вакуум в тунела ги засмука. В мрака гласът на Мартине се чуваше съвсем слабо заради шумното тракане на влака:

— Рикард ли го е наел? Кажи, че не е той…

— Защо да е Рикард?

— В нощта, когато Юн ме изнасили, Рикард ме намери обляна в сълзи в клозета. Излъгах го, че съм се спънала в тъмното, но той не ми повярва. Придружи ме до леглото ми, без да събужда никого. Макар да не ми е казвал нищо, винаги съм имала чувството, че знае истината.

— Мм. Затова значи непрекъснато бди зорко над теб. Рикард явно наистина те обича.

— Вероятно точно затова… — подхвана тя, но млъкна.

— Да?

— Затова ми се иска да не е бил той.

— В такъв случай желанието ти е изпълнено.

Хари си погледна часовника. След петнайсет минути щяха да пристигнат на летището.

Мартине се притесни.

— Да не би…?

— Какво?

— Да не би баща ми да е научил за изнасилването? И да е… да е…

— Не, баща ти няма нищо общо. Поръчителят на убийството на Юн Карлсен…

Неочаквано излязоха от тунела. Над побелелите фосфоресциращи полета бе надвиснало тъмно звездно небе.

— … е самият Юн Карлсен.

Жената в униформа на Скандинавските аеролинии и ослепителна усмивка, постигната с употребата на избелваща паста за зъби, подаде на Юн билета и натисна копчето пред себе си. Над главите им се чу звън и следващият на опашката се втурна веднага към гишето, размахвайки номерчето си като мачете.

Юн се обърна с лице към голямата зала за отпътуващи. И преди бе идвал тук, но за първи път виждаше такава навалица. Шумът на гласове, стъпки и съобщения по уредбата се издигаше към високия сводест таван. Какофония, изпълнена с радостно нетърпение, смесица от езици и накъсани изречения, които му звучаха непонятно. Някои се прибираха за Коледа, други заминаваха другаде. Неподвижните опашки пред гишетата за летищен контрол се виеха като преяли гигантски змии между загражденията.

Дишай, каза си той наум. Имаш достатъчно време. Нищо не знаят. Още не. Вероятно никога няма да разберат. Юн застана зад възрастна жена и се наведе да премести тежкия ѝ куфар, когато опашката се премести с двайсет сантиметра напред. Жената му се усмихна и благодари. Кожата ѝ приличаше на тънък смъртноблед саван над главата на мъртвец.

Той също ѝ се усмихна, после пак се обърна напред. Въпреки шума в залата Юн чуваше непрекъснато писъка ѝ. Непоносимият ѝ продължителен писък, който се опитваше да надвика бръмчащия електромотор.

Когато го приеха в болницата, разбра, че полицията е обискирала апартамента му. Разтревожи се да не намерят договора с „Гилстрюп Инвест“ в касата. В документа, подписан от Алберт и Мадс Гилстрюп, фигурираше черно на бяло, че Юн ще получи пет милиона крони, ако Управителният съвет на Армията одобри предложението му за продажба на имоти. Затова след като полицаите го откараха в жилището на Роберт, Юн излезе и отиде в апартамента си на улица „Гьотеборг“, за да вземе договора. Там обаче намери Рагнхил. Тя не го чу, защото прахосмукачката работеше. Държеше договора в ръка. Беше узнала тайната му. Греховете му. Както навремето майка му видя петната от сперма по чаршафите. Точно както майка му и Рагнхил щеше да го унижи, да го съсипе, да го издаде на всички. На баща му. Трябваше да ѝ отнеме способността да вижда. Извадих окото ѝ, помисли си той. Но тя продължава да крещи.

— Просяците никога не отказват подхвърлено петаче — отбеляза Хари. — Та нали просят именно за да получат милостиня. Това прозрение ме споходи в Загреб. Всъщност буквално ме застигна под формата на норвежка монета от двайсет крони, с която, един барман ме уцели. Докато гледах как монетата се върти върху пода, се сетих, че предния ден екипът на местопрестъплението откри хърватска монета в снега пред магазина на ъгъла на улица „Гьотеборг“. Разследващите веднага стигнаха до заключението, че е изпаднала от джобовете на Станкич, който е минал оттам, докато няколко метра по-нататък кръвта на Халвуршен е изтичала. По принцип не вярвам на знамения, но случката с монетата в Загреб ме накара да повярвам, че някаква висша сила иска да ми покаже нещо. При първата ни среща Юн Карлсен подхвърли монета на един просяк, а той го замери с нея. Помня колко се учудих как е възможно окаян скитник без пукната пара в джоба да не приеме милостиня. Вчера намерих въпросния просяк в Дайхманската библиотека и му показах монетата, открита от екипа ни. Той потвърди, че запокитил монетата по Юн, защото не била норвежка, и най-вероятно била същата.

— Е, и? Явно Юн е бил в Хърватия. Доколкото знам, това не е престъпление.

— Да, има право да пътува където си иска. Но по време на разговора ни ми каза, че през целия си живот не е посещавал други страни освен Дания и Швеция. От паспортната служба ме осведомиха, че не са издавали международен паспорт на лицето Юн Карлсен. Роберт Карлсен обаче има десетгодишен паспорт.

— Може Роберт да е донесъл монетата на брат си?

— Права си. Сама по себе си монетата не доказва нищо, но подтиква мудни мозъци като моя да се поразмърдат. Ами ако Роберт изобщо не е ходил в Загреб? Ако Юн е използвал неговия паспорт, за да отиде там? Юн има ключове за апартаментите на Армията. Следователно и за жилището на Роберт. Какво пречи на Юн да открадне паспорта на брат си, да замине за Загреб с фалшива самоличност, да се представи като Роберт Карлсен и да поръча собственото си убийство с намерението жертвата да бъде именно Роберт?

Мартине гризеше замислено нокътя си.

— Но ако Юн е искал Роберт да умре, защо му е да посочва собственото си име като мишена на килъра?

— За да си осигури непоклатимо алиби. Дори полицията да залови Станкич и той да признае с каква задача в дошъл в Норвегия, никой не би заподозрян Юн. Та нали целта е била да убият него. Смяната на дежурството на площад „Егер“ ще се възприеме от хората като чиста случайност. Станкич просто е следвал инструкциите на шефовете си. А като разберат, че са отнели живота на поръчителя, няма да продължат да преследват истинската мишена, защото със смъртта на поръчителя изчезва и вторият транш от възнаграждението за свършената работа. Всъщност този план граничи с гениалното. Нищо не е пречело на Юн да предложи на наемния убиец баснословна сума, която ще получи, след като изпълни поръчката, именно защото тогава длъжникът няма да съществува. Ще издъхне единственият човек, способен да разобличи Юн, като докаже, че в деня на поръчката не е бил в Загреб — Роберт Карлсен. Планът на Юн Карлсен представлява логически затворен кръг, предварително програмиран да ликвидира всички улики; илюзия като самоизяждаща се змия, в която всичко се изпарява, без да оставя неразрешени въпроси.

— Както вече отбелязах, Юн обича да се застрахова.

Двама студенти подхванаха пиянска песен на два гласа. Акомпанираше им шумното хъркане на един от войниците.

— Но защо? — питаше се Мартине. — Защо е искал да убие Роберт?

— Роберт е представлявал заплаха. Сержант-майор Рюе е чула разговор между двамата братя, в който Роберт се зарекъл да убие Юн, ако доближи някаква млада жена. Първо си помислих, че става дума за Теа. Ти обаче се оказа права: Роберт не е изпитвал любовни чувства към Теа. Юн ни заблуди с лъжата колко вманиачен бил Роберт по Теа, за да ни убеди, че Роберт е имал причини да желае смъртта му. Заплахата на Роберт всъщност е била свързана със София Михолеч — петнайсетгодишна хърватка. Момичето ми разказа всичко. Всяка седмица Юн я изнудвал да прави секс с него. Заканил се, че ако му откаже или се оплаче на някого, ще изхвърли цялото ѝ семейство от апартамента на Армията и ще уреди да ги екстрадират. София забременяла и помолила Роберт за помощ. Той ѝ обещал да сложи край на издевателствата на брат си. За жалост Роберт не съобщил в полицията или в ръководството на Армията, а решил сам да разреши семейния проблем без чужда намеса. По мои наблюдения в Армията на спасението имате такава традиция.

Мартине се вторачи в заснежените полета в мрака, нагънати като морски вълни.

— Значи такъв е бил първоначалният план. Кое се е развалило?

— Онова, което винаги се разваля — отвърна Хари. — Времето.

— Времето?

— Ако не бяха отменили полета за Загреб заради обилните снеговалежи, Станкич щеше да се прибере в Хърватин, да разбере, че поради нещастно стечение на обстоятелствата е убил поръчителя, и всичко щеше да приключи дотам. Но се случва друго. Станкич е принуден да остане в Осло и узнава за грешката си. Той обаче не знае името на поръчителя и затова продължава да преследва мишената.

По високоговорителите обявиха следващата спирка: летище „Гардермуен“, перона от дясната страна.

— И сега ще хванеш Станкич.

— Това ми е работата.

— Ще го убиеш ли?

Хари я погледна с недоумение.

— Той уби приятеля ти.

— Той ли ти го каза?

— Не. Предупредих го, че не желая да слушам нищо.

— Аз съм полицай, Мартине. Арестувам престъпници и ги предавам в съда.

— Нима? Защо тогава още не си повикал подкрепление? Защо не се обади на летището? Защо отрядът за бързо реагиране не пътува насам с включени сирени? Защо дойде сам?

Хари мълчеше.

— Никой друг освен мен не знае какво си открил, нали?

Хари видя през прозореца гладките сиви стени на летището.

— Време е да слизаме — отрони той.

Трийсет и четвърта глава

Пред Юн остана само един човек. После идваше неговият ред. Долови сладникав мирис на сапун, който събуди неотдавнашен спомен. Затвори очи и се помъчи да се сети къде го е усещал.

— Следващия, заповядайте! — подкани го служителят на „Летищен контрол“ — мъж с бронзов тен, облечен в риза с емблемата на самолетната компания.

Юн пристъпи напред, остави куфара и раницата върху лентата за багаж, а билета и паспорта — върху гишето.

— Роберт Карлсен? — въпросително го погледна мъжът. Юн кимна. — Два броя багаж за чекиране. Сакът остава като ръчен багаж, така ли?

— Да.

Мъжът разлисти документацията и въведе нещо на клавиатурата. Съскащият принтер изплю ивица хартия, на която бе отпечатано, че багажът пътува за Банкок. В този момент Юн се сети откъде му е познат мирисът. Усети го в ноздрите си, докато стоеше на вратата на апартамента си и за последен път се чувстваше в безопасност, преди непознатият да каже „имам съобщение за вас“ на английски и да вдигне черния пистолет. Юн едва устоя на порива да се обърне веднага и да провери дали човекът наистина е в залата.

— Приятно пътуване, Карлсен — пожела му мъжът със светкавично бърза усмивка и му подаде паспорта и билета.

Юн се завтече към опашките пред скенерите. Мушна билета си в джоба и хвърли бегъл поглед през рамо.

Станкич видя как Юн погледна право към него. За миг се паникьоса. Ами ако го е разпознал? После обаче Юн отмести очи от него и продължи да оглежда останалите пътници. Тревожното беше, че Юн Карлсен изглеждаше изплашен.

Закъсня и изпусна Карлсен на гише „Летищен контрол“. Налагаше се да действа незабавно, защото Юн вече се бе наредил на опашката за проверка, където всички и всичко минава през скенер и револверът нямаше как да остане скрит. Трябваше да му види сметката, преди Карлсен да премине от другата страна.

Пое си дъх, като последователно стискаше и отпускаше пръстите си около дръжката на оръжието, скрито под палтото.

Искаше му се веднага да застреля мишената, както правеше обикновено. Дори да успее да се измъкне в навалицата след убийството обаче, веднага щяха да затворят летището, да проверят повторно документите на всички пътници и впоследствие Станкич щеше да се сбогува не само с възможността да хване полета за Копенхаген след четирийсет и пет минути, но и със свободата си през следващите двайсет години.

Тръгна към обърналия се с гръб Юн Карлсен. Налагаше се да действа незабавно и без да се колебае; да притисне револвера до ребрата му и да му съобщи ултиматума си с две-три думи, на разбираем английски. После спокойно да го съпроводи през гъмжилото в залата към паркинга, да изпрати един куршум в главата му, скрит зад някоя кола, да напъха трупа под нея, да се отърве от оръжието, да мине благополучно през проверката, да се насочи към трийсет и втори изход и да се качи на самолет за Копенхаген.

Вече бе извадил наполовина револвера и се намираше на две крачки от Юн Карлсен, но онзи внезапно се отдели от чакащите и пое с бързи крачки към другия край на залата. Do vraga! Станкич се обърна и тръгна след него, като си налагаше да не бяга. Не те е видял, повтаряше си наум.

Върви, без да тичаш, казваше си Юн на свой ред. Иначе преследвачът ти ще разбере, че си го разкрил. Юн не го позна по лицето, а по червеното шалче. Докато слизаше към залата за пристигащи, Юн усети как потта избива по тялото му. Долу сви в обратна посока и когато се отдалечи достатъчно извън полезрението на хората по стълбите, взе сака под мишницата и хукна. Лицата на хората летяха покрай него с извадените очи и пронизителните писъци на Рагнхил. Юн се спусна по някакви стълби. Около него вече нямаше забързани пътници. Стъпките и дишането му отекваха самотно в широкия наклонен коридора. Лъхна го влажен студен въздух. Юн осъзна, че е тръгнал към паркинга, и се поколеба. Вторачи се в черното око на охранителна камера, все едно търсеше отговор нея. Напред забеляза врата със светеща табела с изображение, подобно на позата му в момента: мъж, застанал някак недодялано. Мъжка тоалетна. Скривалище. Възможност да изчезне, да се заключи вътре и да изчака последното повикване на пътниците за Копенхаген.

По коридора прокънтяха бързи крачки. Приближаваха се. Юн се втурна към тоалетната, отвори вратата и влезе. Посрещна го ярка бяла светлина. Сигурно такава гледка се открива пред очите на мъртъвците, когато отиват на небето, помисли си той. Тоалетната заемаше голяма площ. Ненужно голяма за отдалеченото си разположение от залите с пристигащи и заминаващи пътници. По протежението на едната стена стояха строени бели писоари. На другата стена имаше кабинки. Вратата се хлопна зад гърба му с леко металическо щракване.

Въздухът в тясната охранителна стая на летище „Гардермуен“ беше непоносимо горещ и сух.

— Ето го — посочи Мартине.

Хари и двамата охранители се обърнаха първо към нея, а после проследиха ръката ѝ.

— На кой монитор? — попита Хари.

— На този — тя се приближи до екрана, който показваше празен коридор. — Видях го да минава оттам. Той беше, сигурна съм.

— Тази камера се намира в коридора към паркинга — обясни единият охранител.

— Благодаря ви. Оттук поемам аз — кимна Хари.

— Почакайте. Това е международно летище и въпреки че сте полицай, ви трябва и разрешение за…

Охранителят млъкна, защото Хари извади револвера, затъкнат на кръста му, и го претегли в ръка:

— Това ще ми свърши работа на първо време.

Не дочака отговор.

Юн тъкмо се заключи в една от кабинките и чу как някой влезе в тоалетната. После водата в белите писоари с форма на сълза зашумя.

Седнал върху капака на тоалетната чиния, Юн не си вдигна краката, защото за разлика от горната част на вратите долната стигаше до пода.

Шумоленето на водата спря и се чу плясък. Някой пикаеше.

Първоначално Юн реши, че не може да е Станкич: кой би могъл да прояви чак такова хладнокръвие? Едва ли ще отидеш да се облекчиш точно преди да извършиш убийство. После обаче Юн си спомни какво му разказа веднъж бащата на София: Малкия спасител, когото всеки можел да наеме от хотел „Интернационал“ в Загреб за жълти стотинки, бил абсолютно безстрашен. Юн чу ясно как мъжът отвън вдигна ципа на панталона си. Музиката на белия порцеланов оркестър отново зашумя.

После спря сякаш по команда от палката на диригент. Юн чу бълбукането на течаща вода. Мъжът си миеше ръцете. Старателно. После спря чешмата. Отново стъпки. Вратата на тоалетната леко проскърца. И се затвори с леко щракване.

Юн се отпусна върху капака със сака в скута си.

Някой почука на вратата на кабинката му. Три пъти, съвсем леко, но явно с метален предмет.

Кръвта сякаш се отдръпна напълно от мозъка му. Не смееше да помръдне, затвори очи и притаи дъх. Сърцето му обаче биеше. В някаква енциклопедия прочете, че някои хищници долавят как бият изплашените сърца на жертвите им и ги намират именно благодарение на слуха си. В помещението настъпи пълна тишина. Чуваха се само ударите на сърцето му. Стисна силно очи. Трябва само да се концентрирам, помисли си той, и ще видя студеното ясно звездно небе през тавана, ще прозра тайния, но надежден план и логика на планетите, ще разбера смисъла на всичко това.

Последва неизбежният трясък.

Юн усети как въздушната струя удари лицето му и помисли, че е от изстрел. Предпазливо отвори очи. От мястото, където допреди малко имаше брава, се посипаха стружки, а вратата увисна накриво.

Мъжът пред Юн разтвори палтото си. Отдолу носеше черен смокинг и ослепително бяла като стените на тоалетната риза. На врата си имаше червено копринено шалче.

Облечен като за тържество, помисли си Юн.

Станкич вдиша жадно миризмата на урина и на свобода, докато гледаше свитата фигура на изплашения до смърт младеж, който разтреперан неудържимо, очакваше смъртта. При други обстоятелства Станкич би се запитал в какво ли се е провинило това момче със замъглен син поглед. Сега обаче знаеше каква е вината на осъдения да умре. И за първи път от разстрела на бащата на Джорджи по време на коледната вечеря в Дал убийството щеше да му донесе лично удовлетворение. Вече не се боеше от нищо.

Без да сваля револвера, погледна бързо часовника. До излитането на самолета оставаха трийсет и пет минути. Пред тоалетната забеляза охранителна камера. Явно и подземният паркинг подлежеше на видеонаблюдение. Налагаше се да действа веднага, тук. Да накара Юн да влезе в съседната кабинка, да го застреля, да я заключи отвътре, да се покатери по стената и да излезе отгоре. Щяха да намерят трупа чак когато дойде време да почистват тоалетната основно.

— Get out!71 — изкомандва той.

Юн Карлсен имаше вид на изпаднал в транс. Не помръдна. Станкич запъна ударника и се прицели. Най-сетне Юн бавно излезе от кабинката. Спря и зяпна.

— Полиция. Пусни оръжието.

С две ръце Хари държеше револвера, насочен срещу гърба на мъжа с червеното шалче. Вратата се хлопна с металично щракване.

Станкич изобщо не помръдна оръжието от главата на Юн Карлсен. Отговори с познатото на Хари английско произношение:

— Здравей, Хари. Имаш ли добра видимост за стрелба?

— Перфектна. Куршумът ще мине през задната част на главата ти. Казах ти да пуснеш оръжието.

— И откъде да съм сигурен, че наистина държиш оръжие, Хари? Все пак твоят револвер е в мен.

— В момента съм с револвера на мой колега. — Хари гледаше как пръстът му стисва здраво спусъка. — Як Халвуршен. Онзи, когото прободе смъртоносно на улица „Гьотеборг“.

Хари забеляза как мъжът пред него се вцепени.

— Як Халвуршен — повтори Станкич. — И кое те кара да подозираш точно мен?

— Следите от твоето ДНК в повръщаното до трупа. От твоя кръв по дрехите му. И показанията на свидетеля пред теб.

Станкич кимна.

— Ясно. Смяташ, че аз съм убил колегата ти. Тогава защо още не си ме застрелял?

— Защото между нас двамата има голяма разлика. Аз не съм убиец, а полицай. Затова, ако ме послушаш и оставиш оръжието, ще ти отнема само половината живот. Около двайсет години. Изборът е в твои ръце, Станкич.

Хари вече усещаше болка в мускулите на ръцете си.

— Tell him!72

Хари разбра, че Станкич говори на Юн Карлсен.

— Tell him!

Адамовата ябълка на Юн подскочи като поплавък на въдица. Той поклати глава.

— Юн? — въпросително се обърна към него Хари.

— Не мога да…

— Той ще те застреля Юн. Говори.

— Нямам представа какво искате да…

— Слушай, Юн — подхвана Хари, без да изпуска Станкич от поглед. — Нищо, казано от теб, с опрян в главата ти пистолет, не може да се използва срещу теб в съда. Разбираш ли? Няма какво да губиш.

Между гладките стени в помещението се разнесе необичайно отчетливо и силно ехо от задвижването на метални части и опъването на пружини, когато мъжът в смокинга запъна ударника на револвера.

— Недей! — Юн вдигна отбранително ръце пред лицето си. — Ще кажа всичко.

Юн погледна Хари над рамото на Станкич. Полицаят знае, удиви се Юн. Вероятно от доста време. Навярно Хари има право: няма какво да губи. Думите му щяха да изгубят тежестта си в съда заради насоченото срещу него оръжие. За своя изненада той дори искаше да признае какво е извършил. Всъщност в момента това бе най-силното му желание.

— Излязохме от колата да чакаме Теа. Полицаят пусна съобщение, оставено на гласовата му поща. Бях до него и чух гласа на Мадс. Полицаят каза, че било самопризнание, и понечи да се свърже с теб, Хари. Малко оставаше да ме разобличи. Носех сгъваемия нож на Роберт в джоба си и реагирах инстинктивно.

Юн отново си спомни как се случи всичко. Хваща китките на полицая зад гърба му, но той успява да отскубне едната си ръка и да предпази с нея гръкляна си от острието на ножа. Юн нанася ожесточено удари с ножа по ръката на полицая, ала така и не успява да засегне сънната артерия. Разгневен, започва да размята ранения наляво-надясно като парцалена кукла, като продължава да го удря, където свари. Накрая ножът потъва в гърдите на полицая и през тялото му преминава конвулсия. Ръцете му се отпускат безсилно. Юн вдига телефона му от земята и го прибира в джоба си. Остава само да нанесе смъртоносния удар.

— Но Станкич ти е попречил? — предположи Хари.

Юн вдига ножа, за да пререже гърлото на припадналия полицай, но чува вик на чужд език, вдига очи и вижда как към него тича мъж в синьо яке.

— Носеше пистолет и избягах — обясни Юн и усети как признанието го пречисти и сне от плещите му непосилното бреме на пазена дълго тайна.

Видя как Хари кимна с разбиране. Разтълкува жеста му като знак за прошка. Трогна се до сълзи и продължи със задавен глас:

— Той стреля след мен, докато влизах в сградата. За малко да ме улучи. Щеше да ме убие, Хари. Той е смахнат убиец. Трябва да го застреляш, Хари. Заедно с теб трябва да го пипнем и…

Хари бавно сне вдигнатата си ръка с револвера и го затъкна на кръста.

— Какво… какво правиш, Хари?

Високият полицай си закопча палтото.

— Отивам да празнувам, Юн. Чао.

— Хари? Чакай…

Съзнанието какво го очаква изсмука за секунди цялата влага от гърлото и устата му и Юн положи огромно усилие, за да продължи:

— Ще си поделим парите, Хари. Слушайте, тримата ще си ги поделим по равно. Няма нужда никой да разбира какво се е случило.

Хари обаче вече му бе обърнал гръб и каза на Станкич на английски:

— В сака ще намериш много пари. Раздай ги на бежанците в хотел „Интернационал“, за да си построят нови къщи във Вуковар. А майка ти вероятно ще иска да дари скромна сума и на апостола в катедралата „Свети Стефан“.

— Хари! — Крясъкът на Юн приличаше на дрезгав предсмъртен хрип. — Всички хора заслужават да им дадеш още един шанс, Хари!

Полицаят спря с ръка върху дръжката на вратата.

— Вгледай се в глъбините на сърцето си, Хари. Все трябва да е останала воля за опрощение!

— Проблемът е… — Хари си потърка брадичката, — … че не работя в бранша на прощаващите.

— Какво? — слиса се Юн.

— Аз се занимавам със спасението, Юн. С избавлението. Това ми е работата. Както на мнозина други.

Юн чу как зад Хари вратата се хлопна с познатото метално щракване, видя как официално облеченият мъж вдига револвера и насочва към него черната очна кухина на дулото; и тогава усети страха като физическа болка. Вече не знаеше чии писъци чува: на Рагнхил, своите или на друг. Ала преди куршумът да прониже челото му, Юн Карлсен стигна до прозрение, избистрило се след дългогодишни съмнения, срам и отчаяни молитви: никой не чува нито писъците, нито молитвите.