Спасителя

Трийсет и пета глава

Хари слезе от метрото на площад „Егер“. В деня преди Бъдни вечер хората, неуспели още да купят подаръци, бързаха да намерят с какво да зарадват близките си. И все пак над града се бе спуснало коледно спокойствие. Виждаше се по лицата на минувачите, усмихнати със задоволство, защото са приключили с подготовката за празника, или просто усмихнати примирено. Мъж в шушляков гащеризон мина бавно край Хари с олюляващи се стъпки. Приличаше на космонавт. Ухили се глуповато и избълва пара, събрана в закръглените му розовочервени бузи.

Хари обаче забеляза едно отчаяно лице на бледа жена в тънко черно кожено яке с дупки на лактите. Застанала до стената на часовникарското ателие, тя пристъпваше от крак на крак.

Лицето на младия мъж в ателието грейна в усмивка, когато Хари влезе. Часовникарят побърза да обслужи предходния клиент и веднага изчезна в офиса си. Върна се със стария часовник и го остави върху тезгяха с гордо изражение.

— Работи — установи Хари. Остана впечатлен.

— Всичко може да се поправи — отвърна младият мъж. — Само внимавайте да не пренавивате коронката, защото така механизмът се износва бързо. Опитайте. Ще ви помогна.

Докато Хари го навиваше, усети триенето на метал с метал и съпротивлението на пружината. Забеляза, че младият мъж го гледа някак втренчено.

— Извинете ме, но мога ли да ви попитам откъде имате този часовник? — попита той.

— От дядо ми — отвърна Хари, изненадан от неочакваното благоговение в гласа на часовникаря.

— Не този, а часовника на ръката ви.

— Бившият ми шеф ми го подари, когато напусна.

— Впечатлен съм — младият мъж се наведе към лявата китка на Хари и огледа внимателно часовника. — Без съмнение е оригинален. Шефът ви е проявил голяма щедрост.

— Нима? И какво му е специалното на този часовника?

— Не знаете ли? — удиви се часовникарят.

Хари поклати глава.

— Той е марка „Ланге 1 Турбийон“ от „Ланге и синове“. От опаката страна ще откриете сериен номер, който показва колко екземпляра са произведени от този вид. Ако не ме лъже паметта, са сто и петдесет. На ръката си носите един от най-великолепните часовници на света. Друг въпрос е колко разумно е да се разхождате с такова бижу. Имайки предвид пазарната цена на часовника, бих ви препоръчал да го държите най-малкото в домашен сейф.

— В сейф? — Хари огледа часовника без никакви отличителни знаци. Само преди броени дни го изхвърли през прозореца на спалнята си. — На мен не ми изглежда особено скъп.

— Точно това е интересното. Има семпла черна кожена каишка и сив циферблат. По него няма нито диаманти, нито злато. Но онова, което прилича на обикновена стомана, всъщност е платина. Часовникът е ценен, защото механизмът, изработен от инженери, е издигнат до висотите на изкуството.

— Разбирам. Колко струва според вас?

— Не знам. Вкъщи имам каталози с цените, предлагани на търгове за редки часовници. Мога утре да ги донеса.

— Моля ви за приблизителна цифра.

— Приблизителна?

— Да, само за да добия представа.

Младият мъж издаде замислено напред устната си и поклати глава. Хари чакаше.

— Не бих го продал за по-малко от четиристотин хиляди.

— Четиристотин хиляди крони? — възкликна удивен Хари.

— Не, не. Четиристотин хиляди долара.

Когато излезе навън, Хари не усещаше нито студа, нито оловната сънливост в тялото си, макар да бе прекарал последните дванайсет часа в сън. Надрусаната жена в тънкото кожено яке се приближи към него. Отнесен в мислите си, първоначално изобщо не я видя. Попита Хари дали той е същият полицай, с когото говорила преди няколко дни, и дали знае нещо за сина ѝ. Никой не го бил виждал от няколко дни.

— Къде са го видели за последно? — по навик попита Хари.

— Ти как мислиш? На „Плата“, къде другаде.

— Как се казва?

— Кристофер. Кристофер Йоргенсен. Ехо! Тук ли си?

— Какво?

— Да не си се надрусал, бе, човек?

— Извинявай. Занеси негова снимка в полицията. Остави я на първия етаж.

— Снимка ли? — Тя се разсмя гръмко. — Остана ми една, когато беше на седем. Според теб ще свърши ли работа?

— Нямаш ли по-нова?

— И кой да го е снимал? Аз ли?

Хари намери Мартине във „Фюрлюсе“. Кафенето беше затворено, но рецепционистът в приюта преведе Хари по вътрешен коридор в мокрото помещение в склада за дрехи. Застанала с гръб, Мартине тъкмо вадеше прането от пералнята. Хари се изкашля дискретно, за да не я изплаши.

Гледаше лопатките и мускулите на тила ѝ, преди тя да се обърне, и се питаше откъде ли е взела тази удивителна гъвкавост. И дали ще я запази завинаги. Мартине се изправи, наклони глава, отметна кичур коса от челото си и се усмихна.

— Здрасти, Хари.

Намираше се само на крачка от него. Стоеше с отпуснати встрани ръце. Той гледаше бледата ѝ, лишена от загар и същевременно огнена кожа; чувствените, разтворени ноздри; очите с необичайните зеници, потекли надолу към ирисите като снимки на частично лунно затъмнение; нежните устни, които тя несъзнателно открехваше, навлажняваше с език и долепяше една до друга, сякаш се целуваше сама.

Чуваше се бумтенето на барабан на пералня.

Бяха сами. Тя си нос дълбоко дъх и леко отметна назад глава.

Стоеше само на крачка от нея.

— Здравей — каза той и не помръдна.

Тя примига объркано, после се усмихна и се обърна отново към плота, където продължи да сгъва дрехите.

— След малко приключвам. Ще ме изчакаш ли?

— Трябва да довърша няколко доклада преди празника.

— Утре тук организираме коледна вечеря — леко се обърна тя. — Искаш ли да дойдеш и да се включиш в подготовката?

Той поклати глава.

— Други планове ли имаш?

До нея върху плота лежеше „Афтенпостен“. Посветиха цяла страница на войника от Армията на спасението, чийто труп намериха в тоалетната на летище „Гардермуен“ предната вечер. Вестникът се позоваваше на главен полицейски инспектор Гюнар Хаген, който съобщаваше, че и мотивът, и извършителят остават неизвестни на полицията, но убийството най-вероятно е свързано с покушението от миналата седмица.

Понеже двете жертви бяха братя и подозренията на полицията се насочваха към хърватски гражданин с неустановена самоличност, пресата не изключваше версията за семейна вражда. „Ве Ге“ напомняше, че преди години семейство Карлсен е ходило на почивка в Хърватия, а и отколешната традиция на хърватите да отмъщават за пролята кръв с кръв представлявала поредното доказателство в полза на теорията за вендета. Уводната статия в „Дагбладе“ предупреждаваше, че не бива да се стига дотам, населението да развие предубеденост към хърватите и да ги сложи под един знаменател с криминално проявени етнически групи като сърби и косовски албанци.

— Поканен съм да празнувам у Ракел и Олег. Преди малко се отбих да дам на Олег коледния му подарък и ме попитаха дали искам да се присъединя към тях.

— Двамата ли те попитаха?

— Тя.

Мартине продължаваше да сгъва дрехите. Кимна, сякаш Хари ѝ съобщи новина, която тя трябваше да обмисли.

— Да разбирам ли, че…

— Не. Между мен и Ракел не е станало нищо.

— Тя още ли е с другия? С лекаря?

— Да, доколкото знам.

— Не я ли попита?

В гласа ѝ се прокрадва обида и гняв.

— Отношенията им не ме засягат. Той щял да празнува с родителите си. Това е всичко. Ти тук ли ще празнуваш?

Кимна безмълвно, като продължаваше да сгъва дрехи.

— Дойдох да се сбогувам — продължи Хари.

Тя кимна отново, но не се обърна.

— Сбогом — повтори той.

Мартине остави дрехата върху плота. Раменете ѝ се разтресоха.

— След време ще разбереш, макар сега да не ти се вярва. Постепенно ще си дадем сметка, че така или иначе всичко е щяло да приключи.

Най-после тя се обърна. Очите ѝ плуваха в сълзи.

— Знам, Хари. И въпреки това нямам желание да се сбогуваме. Поне да опитаме. Толкова много ли искам?

— Не — усмихна се горчиво той. — Можехме да опитаме. Предпочитам обаче да се разделим сега, вместо да чакаме да си причиним болка.

— Но аз вече страдам, Хари.

Първата сълза се търколи по бузата ѝ.

Ако не знаеше историята на Мартине Екхоф, Хари би си помислил, че не е възможно млада жена като нея да е познала страданието. Хари си спомни какво каза веднъж майка му, докато гаснеше в болницата: който никога не е изпитал любов, е имал празен живот, но още по-празен е животът на онзи, който никога не е изпитал болка.

— Тръгвам си, Мартине.

И излезе. Приближи се до колата, паркирана до тротоара, и почука на страничното стъкло. То се спусна.

— Тя е вече голямо момиче. Няма нужда да се тревожиш толкова много за нея. Знам, че независимо от съвета ми ще продължаваш да бдиш над нея. Но исках да ти го кажа. Желая ти Весела Коледа и успех.

Рикард понечи да му отговори, ала в крайна сметка само кимна.

Хари тръгна към Айка. Вече усещаше затопляне.

Погребаха Халвуршен на третия ден на Коледа. Валеше дъжд, водата по улиците течеше като река, а на гробището снегът още беше сив и тежък.

Хари се включи в носенето на ковчега. Пред него вървеше малкият брат на Як. Хари го позна по походката — същата като на Халвуршен.

После се събраха във „Валкирията“ — непретенциозна кръчма, по-известна като „Валка“.

— Ела да поговорим — Беате дръпна Хари до маса в ъгъла. — Всички дойдоха.

Той кимна. Въздържа се да каже каквото си мислеше: Бярне Мьолер не се появи. Изобщо не се обади.

— След като случаят остана неразкрит, искам да разбера няколко неща, Хари.

Погледна бледото ѝ измъчено лице. Беате не беше въздържателка, но сега пиеше минерална вода. Питаше се защо. На нейно място, ако му понасяше, би изгълтал голямо количество алкохол, за да притъпи болката.

— Разследването по случая не е приключило, Беате.

— Хари, за сляпа ли ме мислиш? Прехвърлиха го на двама некадърници от КРИПОС, които само местят купчините с бумаги от бюро на бюро и се чешат по кухите глави.

Хари сви рамене.

— Но ти разплете случая, нали, Хари? Знаеш какво се е случило, само дето не искаш да кажеш на никого.

Хари отпи от кафето.

— Защо? Защо толкова ревностно пазиш в тайна какво си научил?

— Мислех да ти разкрия всичко след известно време. Поръчителят на убийството не е бил Роберт, а Юн Карлсен.

— Юн? — Беате изглеждаше зашеметена.

Хари ѝ разказа за монетата и просяка Еспен Каспершен.

— Исках обаче да съм сто процента сигурен. Затова сключих сделка с единствения човек, който може да идентифицира Юн като човека, поръчал убийството в Загреб: майката на Станкич. Дадох ѝ номера на мобилния телефон на Юн. Тя му се обади вечерта, когато е изнасилил София. Според възрастната жена Юн първо заговорил на норвежки, но като не получил отговор, превключил на английски и попитал Is that you?73: явно е помислил, че с него се е свързал Малкия спасител. Майката на Станкич ми се обади и потвърди, че гласът на Юн е същият като на поръчителя, с когото се е срещнала в Загреб.

— Беше ли сто процента сигурна в думите си?

— Да — кимна Хари. — Изрази се така: quite sure. Според нея Юн говорел с неподражаем специфичен акцент.

— А ти какво ѝ обеща в замяна?

— Да се погрижа нашите хора да не ликвидират сина ѝ.

Беате отпи голяма глътка от водата, сякаш за да преглътне по-лесно признанието на Хари.

— И ѝ обеща да го направиш?

— Заклех се. Тук му е мястото да поясня, че не Станкич е убил Халвуршен, а Юн Карлсен.

Изгледа го смаяна. Очите ѝ плувнаха в сълзи и тя прошепна с горчивина:

— Вярно ли е, Хари? Или го казваш само за да се почувствам по-добре? Защото се опасяваш, че няма да мога да живея с мисълта за измъкналия се безнаказано убиец на Халвуршен?

— Разполагам с доказателство. Помоли дискретно колегите от Съдебномедицинския институт да изследват кръвта по ножа, намерен под леглото в дома на Роберт, където Юн е изнасилил София, и ще намериш покой.

Беате погледна чашата в ръката си.

— Прочетох доклада. Пишеш, че си влязъл в тоалетната, но не си видял никого, и си излязъл. Знаеше ли какво си мисля аз? Там си заварил Станкич, но не си му попречил да застреля Юн Карлсен.

Хари мълчеше.

— Според мен си скрил от всички, че знаеш кой е виновникът — Юн Карлсен, защото не си искал да осуетиш изпълнението на поръчката, а именно: убийството му. — Гласът на Беате трепереше от гняв. — Но ако очакваш да ти благодаря, грешиш.

Тя удари чашата в масата и неколцина от присъстващите се обърнаха към нея и Хари. Той продължаваше да мълчи.

— Ние сме служители на реда, Хари. Следим дали всички спазват закона, но не съдим. И изобщо не се вживявай в проклетата роля на мой личен спасител, ясно ли ти е?

Беате си пое пресекливо дъх и избърса с опакото на дланта си потеклите сълзи.

— Свърши ли? — попита Хари.

— Да — Беате го погледна предизвикателно.

— Не ми е ясно поради какви причини постъпих така. Мозъкът е особена машина. Навярно си права. Вероятно наистина имам пръст в случилото се. Но държа да отбележа, че не съм се ръководил от мисълта за твоето избавление, Беате. — Хари гаврътна остатъка от кафето наведнъж и стана. — Тласкаше ме единствено мисълта за моето избавление.

В дните след Коледа дъждът изми улиците, снегът изчезна напълно и когато новата година донесе минусови температури и заваля лек пухкав сняг, зимата сякаш отбеляза ново, по-добро начало. Олег вече имаше ски за слалом и Хари го заведе на Вюлерльойпа да покарат. Започнаха с упражнения за ляв и десен завой под ъгъл, наречен „снежно рало“, а след третия ден на път към къщи момчето попита Хари кога ще се спуснат по трасето.

До къщата на Ракел Хари видя колата на Люн-Хелгесен пред гаража. Остави Олег на площадката и се прибра. Легна на дивана и се вторачи в тавана, докато слушаше дискове. Все едни и същи. През втората седмица на януари Беате му съобщи, че е бременна и очаква детето на Халвуршен през лятото. Хари потъна в размисъл. Какво ли още предстоеше да се случи?

През януари Хари разполагаше с предостатъчно време да размишлява, защото онази част от човечеството, която живее в Осло, явно бе решила за известен период да прекрати отнемането на човешки живот. Хари се чудеше дали да покани Скаре да се премести в кабинета му, в „Лабораторията за разкриване на убийства“. Същевременно се питаше какво да прави оттук нататък с живота си и дали човек изобщо някога разбира постъпвал ли е правилно, докато е бил жив.

Чак в края на февруари Хари си купи билет за Берген. В града между седемте планини още беше есен. Нямаше сняг. На връх Фльойен го споходи усещането, че го обгръща същият облак като при последното му идване тук. Намери Мьолер на маса в ресторанта.

— Казаха ми, че напоследък не излизаш оттук — вместо поздрав подхвърли Хари.

— Чаках те дълго. Забави се — Бярне Мьолер допи питието си и стана.

Двамата застанаха отново до парапета навън. Мьолер изглеждаше още по-блед и слаб от миналия път. Очите му не бяха зачервени, но ръцете му трепереха. Хари предположи, че треморът се дължи на хапчета, а не на алкохол.

— Отначало не разбрах правилно намека ти — призна Хари. — Когато ме посъветва да проследя парите.

— Но се оказах прав, нали?

— Да, да. Оказа се прав. А аз помислих, че говориш за случая, който разследвах, а не за себе си.

— Говорех принципно, Хари. — Вятърът развяваше дългите кичури на Мьолер. — Не ми каза обаче дали Гюнар Хаген е останал доволен от края на възложеното ти разследване. Или, по-точно, от липсата на резултат.

Хари сви рамене.

— Давид Екхоф и Армията на спасението се отърваха от неприятен скандал, който би навредил на репутацията и дейността им. Алберт Гилстрюп изгуби единствения си син, снаха си и разтрогна спасителния за състоянието му договор. София Михолеч и семейството ѝ се върнаха във Вуковар. Местен благодетел обещал да им помогне да си построят нов дом. Мартине Екхоф излиза с младеж на име Рикард Нилсен. С две думи: животът си върви.

— А с теб какво става? Виждате ли се с Ракел?

— От време на време.

— А лекарят?

— Избягвам да я разпитвам. Всеки си има грижи.

— Тя иска ли отново да се съберете?

— Ракел би се събрала с мен, ако водех неговия начин на живот. — Хари вдигна яката си и погледа с присвити очи надолу, където вероятно се намираше градът, но не се виждаше. — Понякога и на мен ми се иска да живеех като него.

Смълчаха се.

— Занесох часовника на Том Валер при един млад часовникар, който си разбира от работата. Помниш ли, веднъж ти бях разказал, че сънувах как „Ролекс“-ът на Валер тиктака върху отрязаната му ръка?

Мьолер кимна.

— Вече имам обяснение защо съм сънувал този кошмар. Най-скъпите часовници на света имат турбийонен механизъм с честота двайсет и осем хиляди в секундата. Ако наблюдаваш секундарната стрелка, имаш чувството, че се движи плавно и без да спира. А заради механичното задвижване звукът на часовника се чува по-силно отколкото при други часовници.

— „Ролекс“ правят хубави часовници.

— Марката е била сложена за заблуда. Всъщност часовникът е „Ланге 1 Турбийон“. От тази серия са произведени само сто и петдесет бройки. Онзи, който ти ми подари на сбогуване, е от същата серия. При последната продажба на търг за такъв часовник е била предложена цена от три милиона крони.

Мьолер кимна, а по устните му заигра лека усмивка.

— Така ли си плащахте? — попита Хари. — С часовници за три милиона?

Мьолер закопча палтото си и вдигна яката.

— Цената им е стабилна на пазара, а и не са толкова разобличаващи като скъпите автомобили. Не са лъскави като картините, пренасят се по-лесно от пари в брой и няма нужда да се перат.

— Освен това можеш да ги подариш.

— Така е.

— Как се случи?

— Дълга история, Хари. Като повечето трагедии и тази започна с добри намерения. Бяхме малка група хора с желание да дадем своя принос за изграждането на правово общество. Искахме да поправим грешките на съдебната система.

Мьолер си сложи черни ръкавици.

— Някои смятат, че причината толкова много престъпници да се измъкват, е съдебната система. Описват я като едро сито. Сравнението е неточно. Системата е по-скоро ситна мрежа, която улавя дребните риби, но се къса под натиска на едрите. Искахме да се превърнем в здравата мрежа под ситото, която спира акулите. Сред нас имаше не само полицаи, но и съдии, прокурори, политици, бюрократи. Всички си давахме ясна сметка, че структурата на обществото ни, законодателството ни, съдебната ни система не са подготвени да противодействат на нахлуването на организираната престъпност след отварянето на границите. Полицията не разполагаше с нужните правомощия, за да действа на крачка пред закононарушителите. Налагаше се да действаме тайно, докато политиците приемат нови закони.

Мьолер поклати глава, загледан в тавана.

— В затворените пространства, където цари задуха и не се проветрява, винаги замирисва на гнило. И в нашата лига плъзна зараза. Първо решихме да внасяме незаконно оръжия, за да дадем адекватен отпор на противниците си. Нали те разполагаха с най-модерните оръжия. Впоследствие започнахме да ги продаваме, за да финансираме дейността си. Странен парадокс. Неколцина се разбунтуваха, но и те откриха колко бързо се е разпространила заразата. После дойдоха подаръците. В началото дреболии, за да поддържаме хъса си. Отказът да ги приемеш се смяташе за липса на солидарност. Всъщност подаръците представляваха следващата фаза в разложението, корупция, която те приобщава към лигата и преди да се усетиш, се озоваваш затънал до гуша в мръсотия. Няма връщане назад. Знаят много за теб. А най-лошото е, че нямаш представа кои всъщност са „те“. Бяхме се разделили на отделни „ядки“ от по няколко души, които се свързваха помежду си само чрез един-единствен човек, длъжен да пази пълна тайна. Преди ти и Елен Йелтен да го разобличите, изобщо не съм знаел, че Том Валер участва в лигата, че е организирал оръжейната контрабанда или се е подвизавал под кодовото име Принца. След това осъзнах колко сме се отдалечили от първоначалната си цел, а единствената ни мотивация да продължаваме дейността си беше алчността. Бях станал подкупен полицай и неволен съучастник в… — Мьолер си пое дълбоко дъх — … в кончината на полицаи като Елен Йелтен.

Около тях във вихър се въртяха парчета и валма от облаци и създаваха усещането, че Фльойен лети.

— Дойде моментът, когато не можех да продължавам. Опитах се да се измъкна. Казаха ми какви възможности имам. Бяха съвсем прости. Но вече не се страхувам. Единствено се боя да не посегнат на семейството ми.

— Затова ли ги напусна?

Бярне Мьолер кимна.

— И ми подари часовника, за да сложиш окончателно край на тази история? — въздъхна Хари.

— Нямаше кого другиго да избера освен теб, Хари.

Хари кимна. В гърлото му заседна буца. Спомни си какво му каза Мьолер по време на последната им среща: странно защо по тези места, отдалечени само на шест минути с въжената железница от центъра на града, все още има хора, които изгубват пътя и умират. А нима лесно може да се обясни фактът, че човек в Меката на справедливостта внезапно изгубва представа кое е правилно и кое — не, и се превръща в един от онези, срещу които се бори. Хари се замисли за всички съображения, важни и незначителни, довели до решението му да не спаси Юн Карлсен на летището.

— А ако ти призная, че и аз не се различавам от теб, шефе? Ако ти кажа, че спокойно бих могъл да съм на твое място?

Мьолер сви рамене.

— Случайностите и нюансите различават героя от престъпника, Хари. Винаги с било така. Праволинейната почтеност е присъща на мързеливите хора без визия за бъдещето. Без закононарушители и неподчинение и досега щяхме да си живеем във феодалното общество. Изгубих, Хари, и толкова. Вярвах в нещо, но позволих да ме заслепят и когато отново прогледнах, сърцето ми беше проядено от корупция. Случва се непрекъснато.

Хари се сви срещу вятъра. Питаше се какво да отговори на Мьолер. Когато най-сетне измисли, гласът му прозвуча някак отчуждено и изтерзано:

— Съжалявам, шефе. Не мога да те арестувам.

— Не се притеснявай, Хари — успокои го Мьолер. — Исках само да прозреш всичко. Да разбереш. И да си вземеш поука. Нищо повече.

Хари се взираше в непрогледната мъгла и напразно се мъчеше да послуша съвета на своя приятел и бивш началник: да прозре всичко. Накрая от напрежение в очите му избиха сълзи. Обърна се, но Бярне Мьолер вече го нямаше. Хари го извика по име в мъглата, макар да знаеше, че Мьолер е прав: това е всичко. Все пак му се струваше редно някой да извика името му.