Спасителя

Двайсета глава

Светлинното табло пред офис сградата „Вика Атриум“ показваше осемнайсет градуса под нулата и около двайсет и един часа, когато Хари и Халвуршен се качиха в стъкления асансьор. Двамата наблюдаваха как фонтанът с тропически растения се смалява все повече под краката им.

Халвуршен се колебаеше дали да се обади.

— Стъклените асансьори не ме притесняват — отговори му Хари. — Нямам страх от високо.

— Добре.

— Искам ти да ги въведеш и да им зададеш въпросите. После постепенно ще се намеся и аз. Ясно?

Халвуршен кимна.

Веднага щом се качиха в колата след посещението при Туре Бьорген, звънна Гюнар Хаген и ги помоли да се отбият във „Вика Атриум“, където Алберт и Мадс Гилстрюп, баща и син, ги очакват, за да дадат показанията си. Хари обърна внимание на Хаген, че в следствието не е обичайна практика свидетелите да викат полицаите при себе си и че е възложил задачата на Скаре.

— Алберт е стар познат на началника на криминалната полиция — обясни Хаген. — Току-що ми се обади да ми съобщи, че двамата Гилстрюп са съгласни да дадат показания само пред ръководителя на следствието. За наш късмет ще говорят в отсъствието на адвоката си.

— Ами тогава…

— Чудесно, оценявам жеста.

Този път всичко приключи без даване на строги заповеди.

Пред асансьора ги чакаше дребен мъж в син блейзър.

— Алберт Гилстрюп — представи се той, като разтвори едва забележимо тънките си устни.

Стисна здраво ръката на Хари. Гилстрюп имаше посивяла коса и набраздено, загрубяло лице, но младежките му очи следяха зорко всяко движение на Хари. Заведе посетителите пред врата с табела „Акционерно дружество «Гилстрюп»“.

— Искам да ви предупредя, че синът ми преживява много тежко случилото се — обърна се Алберт Гилстрюп към полицаите. — Трупът се намираше в потресаващо състояние, а и за съжаление Мадс е много чувствителен по природа.

От начина на изразяване на Алберт Гилстрюп Хари заключи, че бащата на Мадс или е изключително прагматичен човек и осъзнава невъзможността за мъртвите да се направи каквото и да било, или снаха му просто не е успяла да си осигури място в сърцето му.

В малката, но луксозно обзаведена рецепция имаше картини с мотиви от епохата на норвежкия национален романтизъм, каквито Хари бе виждал на много места. Мъж с котка на двора. Замъкът „Сория Мория“46. За разлика от друг път обаче на Хари не му се сториха да са репродукции.

При влизането в заседателната зала завариха Мадс Гилстрюп да се взира през стъклената стена към атриума. Баща му се изкашля и Мадс бавно се обърна към новодошлите, сякаш го изтръгнаха от сън, от който не искаше да се буди. Хари установи с изненада, че синът Гилстрюп изобщо не прилича на баща си. Имаше тясно лице, но меките му заоблени черти и къдрава коса му придаваха вид на младеж, макар по сметките на Хари да бе попрехвърлил трийсетте. За почти детското му излъчване вероятно допринасяше и невинната безпомощност в кафявите му очи, които след дълго лутане най-сетне се спряха върху посетителите. Мадс стана.

— Благодаря ви, че дойдохте — прошепна той с печален глас и стисна разчувстван ръката на Хари, все едно посрещаше не полицай, а свещеник.

— Няма защо. Така или иначе трябва да говорим с вас.

Алберт Гилстрюп си прочисти гърлото и устните му се разтвориха едва забележимо, сякаш върху дървеното му лице се вряза пукнатина:

— Мадс иска да ви благодари, задето удовлетворихте молбата ни и дойдохте в офиса ни. Мислехме, че ще предпочетете срещата ни да се състои в полицейския участък.

— А аз си мислех, че ще предпочетете да ни поканите в дома си в толкова късен час — обърна се Хари към сина.

Мадс погледна колебливо баща си и чак след лекото одобрително кимване на Алберт отговори:

— Не издържам повече да стоя там. Толкова е… празно. Тази вечер ще спя у нас.

— В моя дом — уточни Гилстрюп-старши и погледна Мадс с бащинско съчувствие, което напомняше обаче повече на презрение.

Седнаха. Синът и бащата плъзнаха по масата визитките си към Хари и Халвуршен. Халвуршен им даде две от своите. Гилстрюп-старши погледна въпросително Хари.

— Моите още не съм ги отпечатал — обясни полицаят.

Впрочем това отговаряше донякъде на истината.

— Двамата с Халвуршен работим заедно и ако възникне нещо, ще се свържете с него.

Младият полицай се изкашля:

— Имаме няколко въпроса към вас.

Най-напред Халвуршен се опита да разбере какво е правила Рагнхил в часовете преди убийството, а после — защо е влязла в апартамента на Юн Карлсен и дали е имала врагове. На всички негови въпроси синът и бащата отговаряха с отрицателно поклащане на глава.

Хари се питаше няма ли да му предложат мляко за кафето. От известно време спря да го пие чисто. Вероятно знак, че е започнал да остарява. Преди няколко седмици си пусна култовия албум на „Сержант Пепър и неговата банда от клуба на самотните сърца“ и остана разочарован. И шедьовърът на „Бийтълс“ беше остарял.

Халвуршен задаваше въпросите от бележника си и записваше отговорите, без да търси зрителен контакт с двамата мъже. Помоли Мадс Гилстрюп да обясни къде се е намирал межди девет и десет сутринта през изминалия ден. Според съдебните лекари тогава бе настъпила смъртта на съпругата му.

— Мадс беше тук — обади се Алберт Гилстрюп. — Цял ден работихме заедно. В момента провеждаме цялостно преструктуриране на компанията. — Обърна се към Хари: — Очаквахме подобни въпроси. Четох, че при убийство съпругът винаги е първият заподозрян.

— Не без основания. Ако вярваме на статистиката.

— Разбирам — кимна Алберт Гилстрюп. — Но това тук не е статистика, уважаеми. Това е самата действителност.

Хари срещна сините очи на Гилстрюп-старши, от които хвърчаха искри. Халвуршен гледаше крадешком Хари, защото съзираше назряващ конфликт.

— Щом ще се придържаме към действителността — съгласи се Хари, — предлагам да престанете да клатите отрицателно глава и да започнете да ни съдействате. Мадс?

Гилстрюп-старши вдигна рязко глава, сякаш досега бе дремал. Хари почака да установи зрителен контакт.

— Какво знаехте за връзката на Юн Карлсен със съпругата ви?

— Достатъчно! — изгърмя от устата-процеп на Алберт Гилстрюп. — Подобна безцеремонност вероятно минава при редовната ви клиентела, но не и тук.

Хари въздъхна.

— Ако искате, баща ви може да остане, Мадс. Ако обаче се наложи, ще го изгоня.

Алберт Гилстрюп се разсмя като неизменен победител, най-сетне намерил достоен противник.

— Кажете ми, старши инспекторе, трябва ли да се обаждам на моя стар приятел, началника на криминалната полиция, и да му обяснявам как се държат подчинените му с току-що овдовял мъж?

Преди Хари да отговори, Мадс вдигна ръка с грациозно бавно движение:

— Татко, длъжни сме да им помогнем да го открият.

Погледът на Мадс отново се насочи към стъклената стена и той не каза нищо повече.

— All right — съгласи се Алберт Гилстрюп, изричайки израза с английско произношение. — Ще говорим с вас при едно условие, Хуле: да останем с вас насаме, а помощникът ви да изчака навън.

— Не работим по този начин — възрази Хари.

— Имаме желание да ви сътрудничим, Хуле, но изискванията ни не подлежат на обсъждане. В противен случай ще говорите само с адвоката ми като посредник. Ясно?

Хари чакаше обичайния прилив на гняв. Но той не се появи. Вече не се съмняваше: наистина остарява. Кимна на Халвуршен. Младият полицай, доста изненадан, стана и излезе. Алберт Гилстрюп изчака вратата да се затвори и подхвана:

— Със сина ми познаваме Юн Карлсен. Рагнхил организира среща с него в качеството му на икономически съветник в Армията на спасението. Отправихме му предложение — много изгодно предложение за него — но той ни отказа. Без съмнение човек с висок морал и принципи. Не е изключено да е изпробвал чара си върху Рагнхил, разбира се. Едва ли е бил първият. Извънбрачните приключения в наши дни отдавна вече не се смятат за сензация. Един факт обаче е достатъчен, за да опровергае несъстоятелността на намека ви: самата Рагнхил. Повярвайте ми, познавам снаха си не от вчера. Тя беше не просто скъп член от нашето семейство, а и жена с надежден характер.

— А ако ви кажа, че снаха ви е имала ключ за жилището на Юн Карлсен?

— Не желая да слушам повече за тази история! — извика гръмко Алберт Гилстрюп.

Хари погледна стъклената стена и отражението на Мадс Гилстрюп в нея. Бащата продължи:

— Нека преминем направо към въпроса защо настояхме за среща лично с вас, Хуле. Тъй като оглавявате разследването, обещаваме ви премия, ако успеете да заловите виновника за убийството на Рагнхил. В цифрово изражение двеста хиляди крони. При пълна дискретност.

— Моля?

— All right. Сумата подлежи на договаряне. За нас важното е случаят да се разглежда с приоритет пред всички останали.

— Да не се опитвате да ме подкупите?

— Изразявате се прекалено драматично — усмихна се кисело Алберт Гилстрюп. — Помислете, не бързайте. Ако искате, дарете парите на фонда за овдовели съпруги на полицаи. Няма да ви се месим.

Хари мълчеше. Алберт Гилстрюп плесна с длани по масата.

— Е, срещата приключи. Не бъдете толкова консервативен, старши инспекторе.

Халвуршен се прозяваше, докато стъкленият асансьор слизаше безшумно и меко. Точно така сигурно се чувстват снежинките, които се сипят в коледните песни, помисли си младият полицай.

— Защо не изгони бащата веднага? — попита той.

— Защото ме заинтригува — отвърна Хари.

— Какво ти каза, докато стоях навън?

— Че Рагнхил била страхотен човек и е изключено да е поддържала любовна връзка с Юн Карлсен.

— Той вярва ли си?

Хари сви рамене.

— За какво друго говорихте?

Хари се поколеба.

— За нищо особено.

Загледа се в зеления оазис с фонтан сред мраморната пустиня.

— За какво мислиш? — поинтересува се Халвуршен.

— Не съм сигурен. Видях как Мадс Гилстрюп се усмихва.

— Какво?

— Забелязах отражението му в стъклото. Направи ли ти впечатление, че Алберт Гилстрюп прилича на дървена кукла? Като онези, които използват вентрилоквистите?

Халвуршен поклати глава.

Тръгнаха по „Мункедам“ към Концертната зала. По тротоара сновяха забързани хора, натоварени с коледни покупки.

— Малко свеж въздух — Хари се сви във връхната си дреха. — Жалко, че заради студа вредните газове слизат надолу. Ще задушат целия град.

— Пак ми се струва за предпочитане вместо застоялия мирис на афтършейв в офисите на Гилстрюп.

Пред служебния вход на Концертната зала висеше плакат с реклама за коледния концерт на Армията на спасението. На тротоара под плаката момче протягаше ръка към минувачите с празна картонена чаша в нея.

— Ти излъга Бьорген — установи Халвуршен.

— Ами?

— До две години наказание за притежание на „Стесолид“? Освен това откъде знаеш, че Станкич няма деветима жадни за мъст братя?

Хари сви рамене и си погледна часовника. Закъсняваше за срещата на анонимните алкохолици. Реши, че е време да чуе Божиите слова.

— А когато Исус се върне на земята, кой ще го познае? — извика Давид Екхоф и пламъкът на свещта пред него се наведе. — Ами ако Спасителя е сред нас, в този град?

Сред множеството, събрало се в просторното, боядисано в бяло скромно обзаведено помещение премина глух шепот. В Храма нямаше нито олтарно изображение, нито преграда между олтара и останалата част на църквата. Само пейка за покаялите се делеше множеството и подиума, където миряните да коленичат и да признаят греховете си. Комендантът огледа паството си и продължи след кратка, преднамерена пауза:

— Защото макар Матей да пише, че Спасителя ще дойде в славата Си, и всички ангели с Него, пише и друго: „странник бях, и не Ме прибрахте; гол бях, и не Ме облякохте; болен и в тъмница, и не Ме споходихте.“

Давид Екхоф си пое дъх, прелисти на следващата страница, вдигна очи към събралите се и продължи да говори, без да поглежда в книгата:

— „Тогава те ще Му отговорят и кажат: Господи, кога Те видяхме гладен, или жаден, или странник, или гол, или болен, или в тъмница, и не Ти послужихме? Тогава ще им отговори и каже: истина ви казвам: доколкото не сте сторили това на едного от тия най-малките, и Мене не сте го сторили. И тия ще отидат във вечна мъка, а праведниците — в живот вечен.“

След като комендантът приключи речта си, дадоха думата на онези от явилите се, които искат да споделят свои религиозни изживявания. Възрастен мъж разказа за битката на Стурторве, когато удържали победата с Божието слова в името на Исус и на безстрашието. След стареца на подиума излезе млад мъж и извести, че ще приключат срещата с изпълнение на псалм 617. Мъжът застана пред оркестъра от осмина униформени музиканти с духови инструменти и Рикард Нилсен на голям барабан, и започна да отброява. След известно време диригентът се обърна към миряните и те се включиха. Песента отекна мощно в храма:

— „Нека се вее знамето на спасението, напред към свещената война!“

После Давид Екхоф отново застана зад катедрата:

— Скъпи приятели, позволете ми да завърша тазвечершната ни среща с една радостна новина. От кабинета на министър-председателя днес потвърдиха, че господин премиерът ще присъства на традиционния ни коледен концерт.

Бурни аплодисменти посрещнаха известието. Хората тръгнаха бавно към изхода, разговаряйки оживено помежду си. Само Мартине Екхоф не бързаше да си върви. Седнал най-отзад, Хари я гледаше как се задава между пейките, облечена във вълнена пола, черни чорапи, с кубинки също като него и бяла плетена шапка. Първоначално Мартине го погледна, без да го познае. После обаче лицето ѝ грейна. Хари стана.

— Здравейте — поздрави го тя, наклони глава и се усмихна. — Какво ви води насам? Работа или духовна жажда?

— Баща ви определено умее да говори пред публика.

— Ако беше член на Петдесетнишката църква, отдавна да е станал световна звезда.

Хари зърна за секунда Рикард в тълпата зад гърба ѝ.

— Имам няколко въпроса към вас — призна той. — Ако не възразявате да повървим в студа, ще ви изпратя до вас.

Мартине се смути.

— Ако се прибирате, разбира се — побърза да уточни Хари.

Мартине се огледа.

— Предпочитам аз да ви изпратя до вашето жилище, нали и без това ми е по път.

Навън студеният плътен въздух имаше вкус на мазно и изгорели газове.

— Ще бъда директен — подхвана Хари. — Познавате и Юн, и Роберт. Според вас Роберт имал ли е причини да желае смъртта на брат си?

— Какво?

— Помислете добре, преди да ми отговорите.

Вървяха внимателно, за да не се подхлъзнат. Минаха със ситни крачки покрай вариете „Паякът“. По тротоарите вече не се виждаха хора. Коледното оживление наближаваше своя край, но по улица „Пилестреде“ такситата продължаваха да сноват напред-назад с празнично облечени пияни пътници.

— Роберт беше наистина малко буен, но убиец? — Мартине поклати категорично глава.

— Може да е накарал друг да го свърши — предположи Хари.

— Така или иначе не съм била близка с двамата братя — сви рамене Мартине.

— Защо? Нали сте израснали заедно.

— Да, но аз не общувах твърде с връстниците си. Чувствах се най-добре сама. Като вас.

— Като мен ли? — изненада се Хари.

— Вълкът единак винаги надушва себеподобните си — погледна закачливо Хари. — Сигурно сте били от онези момчета, които следват своя път: интересни и недостъпни.

Той се усмихна и поклати глава. Минаха покрай варелите с петрол пред полусрутената, но пъстра фасада на „Блиц“. Хари посочи:

— Помните ли как анархисти и комунисти окупираха сградата през 1982-а? Имаше концерти на пънк групи като „Месо“ и „Най-лошите момчета“?

— Не — засмя се Мартине. — Тогава тъкмо започвах училище. А и „Блиц“ не беше сред местата, където се подвизават хора от Армията на спасението.

— Да — усмихна се криво Хари. — Аз обаче ходех там. В началото се надявах, че „Блиц“ е за такива като мен, за аутсайдери. Но и там не успях да се приобщя. Защото в крайна сметка в средите около „Блиц“ на почит пак са униформите и груповото мислене. Пред демагозите се открива поле за изява, каквото…

Хари млъкна, но Мартине довърши изречението му:

— Каквото тази вечер се откри пред баща ми в Храма?

Хари зарови ръцете си още по-дълбоко в джобовете.

— Исках да кажа, че човек е осъден на самота, ако иска да открие отговорите със собствения си ум.

— И до какъв отговор стигна вашият самотен ум? — Мартине го хвана под ръка.

— И Юн, и Роберт са имали любовни приключения. Какво толкова специално намират в Теа, че не могат да я разделят?

— Роберт харесвал ли е Теа? Не съм останала с такова впечатление.

— По думите на Юн е точно така.

— Е, не съм общувала много с тях. Спомням си, че Теа беше много популярна сред момчетата в „Йостгор“. Състезанието започва рано.

— Какво състезание?

— Момчетата с амбиции да станат офицери, трябва да се оженят за момиче от редиците на Армията.

— Трябва? — слиса се Хари.

— Не знаехте ли? Ожениш ли се за човек извън редиците на Армията, по принцип изгубваш работата си. Цялата система за повишенията се основава на идеята офицерите да живеят заедно. Нарича се обща съдба.

— Звучи ми много строго.

— Работим във военна организация — обясни Мартине без оттенък на ирония в гласа.

— И момчетата са знаели, че Теа ще стане офицер? Макар да е момиче.

Мартине поклати глава с усмивка.

— Явно не сте добре запознат с Армията на спасението. Две трети от офицерите са жени.

— Но комендантът е мъж? Мениджърът — също?

Мартине кимна.

— Основателят ни Уилям Бут твърди, че най-добрите му войници са жените. И въпреки това и в Армията се повтаря познатия в обществото модел: празноглави, самоуверени мъже командват интелигентни жени със страх от високото.

— Значи момчетата всяко лято се съревноваваха кой ще спечели привилегията да командва Теа?

— Да, в продължение на няколко години. После обаче Теа спря да идва в „Йостгор“ и проблемът се реши от само себе си.

— Защо е престанала да идва?

— Вероятно е изгубила желание — сви рамене Мартине. — Или родителите ѝ не са разрешили. Толкова много тийнейджъри на едно място двайсет и четири часа в денонощието… сещате се.

Хари кимна, но не го бе преживял лично. Не бе ходил дори на конфирмационен лагер. Двамата с Мартине поеха по улица „Стенберг“.

— Тук съм се родила — обясни тя и посочи стената около Държавната болница, вече почти разрушена.

Не след дълго проектът „Парк «Пилестреде»“ щеше да добие завършен вид.

— Запазиха сградата с родилното отделение и преустроиха залите в апартаменти — сети се Хари.

— Нима има изобщо хора, които живеят там? Като си помисля само какво е ставало вътре. Аборти и…

— Понякога, докато се разхождаш тук в полунощ, още се чуват детски писъци — кимна Хари.

— Невъзможно! — очите на Мартине се разшириха. — Шегувате се, нали?

— Е, сигурно писъците са от децата, преместили се да живеят там с родителите си — предположи Хари и тръгна по улица „Софие“.

Мартине го цапна закачливо по рамото.

— Не се шегувайте с духовете. Вярвам в тях.

— И аз, и аз.

Мартине престана да се смее.

— Ето тук живея — Хари посочи светлосиня входна врата.

— Нямате ли още въпроси?

— Имам, но ще почакат до утре.

Тя наклони глава:

— Не се чувствам изморена. Имате ли чай?

Върху снега по улицата хрущяха гумите на задаващ се автомобил. Спря петдесет метра по-надолу и ги заслепи със синьо-белите си фарове. Хари огледа замислено Мартине, докато търсеше ключовете.

— Имам само нескафе. Вижте, по-добре да не…

— Обичам нескафе — прекъсна го Мартине.

Хари посегна да отключи, но Мартине го изпревари и бутна светлосинята порта. Тя се хлопна зад тях в рамката, но не се затвори плътно.

— Заради студа е — промърмори той. — Цялата сграда се свива.

Двамата се качиха по стълбите и влязоха в жилището му.

— Много е подредено — похвали го Мартине, докато си събуваше ботушите в коридора.

— Нямам много вещи — обясни от кухнята Хари.

— Кои са ти любими?

Хари се позамисли.

— Плочите.

— А не фотоалбумите?

— Не, не вярвам в тях.

Мартине влезе в кухнята и седна на един стол. Хари наблюдаваше крадешком как свива крака под дупето си с движенията на котка.

— Какво означава „не вярвам в тях“? — попита тя.

— Влияят пагубно върху способността ми да забравям. Мляко?

Тя поклати глава.

— Но вярваш в плочи.

— Да. Лъжат доста по-достоверно.

— А те не се ли отразяват пагубно върху способността ти да забравяш?

Хари тъкмо наливаше кафето. Спря. Мартине се засмя тихо.

— Този образ на враждебния, разделил се с илюзиите старши инспектор някак не ми се струва достоверен. Според мен ти си романтична натура, Хуле.

— Ела във всекидневната. Преди няколко дни си купих нова плоча. Засега не съм я обременил с никакви спомени.

Мартине се настани на дивана, докато Хари пускаше дебютния албум на Джим Стерк. После седна на зеления фатерщул и започна да глади с ръка вълнения плат в ритъма на първите плахи акорди. Сети се, че купи фатерщула от „Елеватор“, магазина на Армията на спасението за употребявани дрехи и мебели. Изкашля се:

— Роберт вероятно е имал връзка с по-младо от него момиче. Какво мислиш?

— За връзките между млади жени и по-възрастни мъже? — тя се засмя и се изчерви силно. — Или за афинитета на Роберт към непълнолетни?

— Не казах непълнолетна. Подрастваща. Хърватка.

— Izgubila sam se.

— Моля?

— Това беше на хърватски. Или на сърбохърватски. Когато бях малка, през лятото ходехме в Далматия, преди Армията на спасението да купи „Йостгор“. На осемнайсет татко заминал за Югославия, за да помага при възстановяването на сградите след Втората световна война. Там се запознал с много строителни работници и с техните семейства. Това е причината баща ми да се ангажира лично с приемането на бежанци от Вуковар.

— Като отвори дума за „Йостгор“, помниш ли Мадс Гилстрюп, внука на собственика, от когото Армията е купила имението?

— Да. През първото ни лято той дойде там. Не съм разговаряла с него. Доколкото си спомням, никой не общуваше с него, Мадс правеше впечатление на много ядосан и затворен. Според мен и той харесваше Теа.

— Кое те кара да мислиш така? Нали уж не говорел с никого.

— Непрекъснато я гледаше. Случваше се, докато двете с Теа си бъбрим, да се появи ей така, от нищото при нас. Без да обели дума. На мен ми се струваше странен, да не кажа страшен.

— Нима?

— Да. По време на престоя му спях при съседите, в спалнята на момичетата, и една нощ се събудих. Видях лице, долепено до прозореца. После изчезна. Почти сигурна съм, че беше Мадс. Споделих с другите момичета. Привидяло ти се е, твърдяха те. Бяха убедени, че зрението ми не е наред.

— Защо?

— Не си ли забелязал?

— Какво?

— Седни — Мартине потупа дивана до себе си. — Ще ти покажа.

Хари заобиколи масата.

— Виж зениците ми.

Хари се наведе напред и усети дъха ѝ по лицето си. Вгледа се в очите ѝ. Зениците в кафявите ириси се „стичаха“ към ръба на ириса под формата на ключалки.

— Вродено е — обясни тя. — Нарича се колобома на ириса. Но това не пречи да имаш нормално зрение.

— Интересно.

Лицата им се намираха съвсем близо едно до друго и Хари помириса кожата и косата ѝ. Пое си дъх. Потръпна. Обзе го усещането, че потъва в топла вана. Изведнъж се разнесе кратък силен звук. Домофонът. Не, всъщност някой, застанал на стълбите, звънеше на вратата му.

— Сигурно е Али — Хари стана от дивана. — Съседът.

За шестте секунди, нужни да се изправи, да излезе в коридора и да отвори вратата, Хари съобрази, че Али не би се отбил толкова късно. Освен това Али почукваше по вратата, не натискаше звънеца. Сети се и за портата, която не се затваряше плътно: ако след тях е влязъл някой съсед и не бе обърнал внимание, че езикът на бравата не влиза в отвора, вероятно портата си стоеше отключена.

Чак на седмата секунда осъзна, че изобщо не бива да отваря. Вторачи се в човека на прага и го обзе предчувствие какво го очаква.

— Зарадвах ли те? — попита леко провлачено Астри.

Хари мълчеше.

— Идвам от коледно парти. Няма ли да ме поканиш, момче?

Червисаните ѝ устни се опънаха над зъбите, когато се усмихна. Изведнъж Астри залитна и токчетата на ботушите ѝ се удариха в пода.

— Моментът не е подходящ — отвърна Хари.

Тя присви очи и огледа изпитателно лицето му. После надникна над рамото му.

— Да не би да имаш гостенка? Затова ли пропусна днешната среща?

— Астри, хайде да поговорим друг път. Пияна си.

— Днес на срещата обсъждахме третата стъпка. „Решихме да поверим живота си в Божиите ръце.“ Но аз не виждам къде е този Господ, Хари.

Посегна немощно да го удари с чантата си.

— Няма никаква трета стъпка, Астри. Всеки се спасява сам.

Тя се вцепени и прикова в него насълзените си очи.

— Пусни ме да вляза, Хари — прошепна тя.

— Това няма да ти помогне, Астри — той сложи ръка върху рамото ѝ. — Ще ти повикам такси.

Отблъсна ръката му с изненадващо силен удар. Гласът ѝ стана пронизителен:

— Такси ли? Не искам да се прибирам вкъщи, проклет импотентен женкар такъв!

Обърна му гръб и започна да се влачи надолу по стълбите.

— Астри…

— Остави ме намира! Върви да чукаш другата си курва.

Хари изчака Астри да се изгуби от погледа му. Чу я как се сражава с портата, скърцането на пантите, а накрая настъпи пълна тишина.

Обърна се. В коридора Мартине бавно закопчаваше палтото си.

— Аз… — подхвана той.

— Късно е — усмихна се тя. — Май ще се окаже, че все пак съм изморена.

В три през нощта Хари продължаваше да седи във фатерщула. Том Уейтс пееше тихо за Алис, докато меките палки шумоляха по кожата на барабана.

It’s dreamy weather we’re on. You wave your crooked wand along an icy pond.47

Мислите го нападаха, а той беше неспособен да се защити. Всички кръчми са затворени. Не си напълни плоската бутилка, след като я изля в пастта на кучето в депото за контейнери. Ще се обади обаче на Йойстайн. Йойстайн кара такси почти всяка нощ с неизменната половин бутилка джин под седалката.

„Това няма да ти помогне.“

Освен ако не вярва в привидения, разбира се. А Хари май вярваше в призраците, обградили стола му, които го гледаха с тъмните си празни очни кухини. И Биргита, която излезе от морето, все още с котвата на шията, му се струваше истинска; и усмихнатата Елен със забита в главата бейзболна бухалка; и Вили, увиснал върху сушилника като фигура на древен кораб; и жената във водното легло, чиито очи се взират в синята гума; и Том, дошъл да си вземе часовника, размахвайки окървавения остатък от ръката си.

Алкохолът не можеше да го спаси. Само му осигуряваше временно облекчение. А в момента Хари беше готов да плати висока цена, за да се отърве поне за малко от кошмарите си.

Вдигна слушалката и набра номер. След втория сигнал се чу глас.

— Как е при вас, Халвуршен?

— Студено. Юн и Теа заспаха. Седя във всекидневната и наблюдавам улицата. Ще подремна утре.

— Мм.

— Ще се наложи да се отбием в апартамента на Теа за инсулин. Болна е от диабет.

— Добре, но вземете и Юн. Не го оставяйте сам.

— Ще повикам някой колега да стои при него.

— Не! — рязко отсече Хари. — Засега нямам намерение да посвещавам външни хора в плана.

— Добре.

Хари въздъхна:

— Слушай, знам, че не ти влиза в задълженията да работиш като бавачка. Как да ти се реванширам?

Халвуршен поиска свободна вечер преди Коледа — обещал на Беате я заведе на ресторант да хапнат лютефиск — сушена треска, накисната в разтвор на сода каустик.

— Бедничката, досега не е опитвала от това ястие.

— Смятай го за уредено — обеща Хари.

— Благодаря.

— И, Халвуршен?

— Да?

— Ти си истинско… — Хари си пое дъх — … супер си.

— Благодаря ти, шефе.

Хари затвори. Уейтс пееше как кънките върху заледеното езеро нашепват името на Алис.

Двайсет и първа глава

Седнал върху парче от кашон на тротоара край парка „Софиенберг“, той трепереше от студ. Сутрешното оживление по улиците започна. Минувачите го подминаваха с трескави крачки. Няколко души все пак пуснаха в картонената му чаша няколко крони. Наближаваше Коледа. Дробовете го боляха, защото цяла нощ диша цигарен дим. Вдигна очи да огледа улица „Гьотеборг“.

В момента нямаше какво друго да направи.

Сети се за Дунава, който тече покрай Вуковар, търпеливо и неудържимо. Такъв трябва да е и той. Да се въоръжи с търпение, докато пристигне танкът; докато драконът подаде глава от бърлогата. Докато Юн Карлсен се прибере. Пред него спря човек. Вгледа се в коленете му.

Вдигна глава. Мъж е риж мустак и картонена чаша в ръка. Мустакът изръмжа нещо.

— Excuse, те?48

Мъжът отговори нещо на норвежки. Нещо за запазена територия.

Усети пистолета в джоба си. Останал му бе само един куршум. Извади голямото назъбено парче стъкло от другия си джоб. Просякът го изгледа злобно, но се отдалечи.

Насилваше се да прогони мисълта, че Юн Карлсен няма да дойде. Ще дойде, разбира се, как иначе. А докато го чака, ще чака, както тече Дунавът. Търпеливо и неудържимо.

— Влезте — покани ги пълната блага жена, обитаваща със семейството си апартамент на Армията на спасението на улица „Якоб Ол“.

Жената произнасяше звука „н“ с върха на езика, долепен до небцето, особеност, типична за хората, усвоили езика в зряла възраст.

— Дано не ви притесняваме много — каза Хари.

Двамата с Беате влязоха в коридора. Подът почти не се виждаше от обувки и какви ли не дребни вещи.

Домакинята поклати отрицателно глава, когато понечиха да се събуят.

— Студено е. Гладни ли сте?

— Не, благодаря, току-що закусих — усмихна се Беате.

Хари също отказа учтиво.

Жената ги въведе в стаята. Около масата седяха членовете на семейство Михолеч: двама зрели мъже, момче на възрастта на Олег, малко момиче и млада жена. Сигурно е София, предположи Хари. Криеше очите си зад завеса от черен бретон. В скута си държеше бебе.

— Zdravo — поздрави по-възрастният: изпит, с прошарена, но гъста коса и тъмен поглед, познат до болка на Хари: гневният изплашен поглед на изгнаника.

— Мъжът ми — представи го домакинята. — Разбира норвежки, но не говори. Чичо Йосип — посочи тя другия мъж. — Гостува ни за Коледа. А това са децата ми.

— И четиримата ли? — полюбопитства Беате.

— Да — засмя се жената. — Най-малкото е дар от Бога.

— Ама че сладурче — зарадва се Беате и направи физиономия.

Бебето изгука въодушевено. Както Хари очакваше, Беате не се стърпя и ощипа пухкавата му червена бузка. Хари даваше една, максимум две години на Беате и Халвуршен, докато си направят едно такова мъниче.

Мъжът каза нещо и жената му отговори. После се обърна към Хари:

— Поръча да ви преведа, че вие, норвежците, не искате други освен вас да работят в Норвегия. Той не спира да търси, но не може да си намери работа.

Хари погледна мъжа и му кимна, но онзи не реагира.

— Заповядайте — домакинята посочи два свободни стола.

Хари и Беате седнаха. Тя вече бе извадила бележника си и чакаше в готовност.

— Дойдохме да ви попитаме за…

— Роберт Карлсен — прекъсна го жената и погледна мъжа си, който кимна в знак на разбиране.

— Точно така. Какво можете да ни кажете за него?

— Малко. Виждали сме го само два-три пъти. Да, не повече — погледът на домакинята сякаш случайно се спря върху София, заровила нос в разрошената косица на бебето. — Юн накара Роберт да ни помогне, когато през лятото се преместихме тук от тесния апартамент във вход „А“. Юн е свестен човек. Съдейства ни да се сдобием с по-голямо жилище, след като се роди ей този малчуган — тя се засмя към бебето. — Роберт общуваше повече със София. Нали… нали е само на петнайсет.

Хари забеляза как цветът на лицето на девойката рязко се промени.

— Мм. И ние искаме да си поговорим с нея.

— Започвайте — подкани ги майката.

— Насаме, ако нямате нищо против.

Майката и бащата се спогледаха. Дуелът продължи едва две секунди, но Хари успя да разчете знаците. Вероятно преди мъжът е вземал решенията за семейството, но в новата страна, в новата реалност тя е доказала способността си да се приспособява по-успешно към променилите се обстоятелства и си е извоювала правото да преценява кое е добро за децата и кое — не. Жената кимна на Хари в знак на съгласие.

— Разполагайте се в кухнята. Няма да ви пречим.

— Благодаря ви — усмихна се Беате.

— Не ми благодарете. Искаме да заловите злосторника. Знае ли се нещо за него?

— Предполагаме, че е наемен убиец, дошъл от Загреб. Засякохме негово обаждане в загребски хотел.

— Кой?

Хари погледна изненадано бащата, задал въпроса си на норвежки.

— Хотел „Интернационал“.

Бащата и чичото се спогледаха.

— Говори ли ви нещо? — поинтересува се Хари.

Бащата поклати глава.

— Ще ви бъда благодарен, ако споделите с нас някаква информация по въпроса. Мъжът е вдигнал мерника на Юн. Вчера направи апартамента му на решето.

По лицето на бащата се изписа изумление, но продължи да мълчи.

Майката тръгна към кухнята, а София — след нея, влачейки неохотно крака. Като повечето тийнейджъри, предположи Хари. Сигурно и Олег щеше да стане опърничав след няколко години.

Майката ги остави и излезе. Хари взе бележника, а Беате се настани срещу девойката.

— Здравей, София. Казвам се Беате. С Роберт гаджета ли бяхте?

Забила поглед в земята, София поклати глава.

— Беше ли влюбена в него?

Отново отрицателен знак.

— Наранявал ли те е?

За първи път, откакто дойдоха в апартамента, София отметна настрани завесата от черна коса и погледна Беате право в очите. Под тежкия грим личаха хубави черти, установи Хари. Сети се за бащата в другата стая: гневен, изплашен. На челото на девойката се виждаше синина, която гримът не можеше да прикрие.

— Не — отвърна София.

— Баща ти ли те предупреди да мълчиш, София? Виждам, че нещо те мъчи.

— Какво виждаш?

— Че някой те е наранил.

— Лъжеш.

— Откъде е тази синина на челото ти?

— Ударих се в една врата.

— Сега ти ме лъжеш.

— Преструваш се на умна, ама нищо не знаеш — изсумтя презрително София. — Ти си застаряваща полицайка, която вече трябва да гледа деца. Нали те видях как се радваш на бебето.

Гневът не се бе изпарил, но гласът на девойката стана дрезгав. Хари ѝ даваше още едно, максимум две изречения, преди да се разплаче.

— Довери ни се, София — въздъхна Беате. — Трябва да ни помогнеш. Опитваме се да спрем убиец.

— Вината не е моя.

Риданието я задави и Хари установи, че прогнозата му се е оказала вярва: само едно изречение. От очите ѝ рукна порой от сълзи. София се наведе и завесата отново се спусна.

Беате сложи ръка върху рамото ѝ, но девойката я отблъсна.

— Вървете си! — извика тя.

— София, знаеш ли, че през есента Роберт е ходил в Загреб? — попита Хари.

Тя вдигна глава. Под размазания грим личеше силно изумление.

— Значи не ти е казал? — продължи Хари. — А да ти е споделял, че е влюбен в момиче на име Теа Нилсен?

— Не — прошепна задавено тя. — И какво, ако е бил влюбен?

Хари се опитваше да отгатне по изражението ѝ дали новината ѝ е направила впечатление, но течащите реки от чернилка му пречеха.

— Ходила си в магазина на „Фретекс“ да търсиш Роберт. По какъв въпрос?

— Исках да ми даде цигара назаем! — извика разгневено София. — Махайте се оттук!

Хари и Беате се спогледаха и станаха.

— Моля те да поразмислиш — обърна се Беате към девойката. — Това е номерът ми.

И сложи визитката си върху масата.

Майката ги чакаше в коридора.

— За съжаление София се разстрои много — сподели Беате. — Най-добре поговорете с нея.

Излязоха на улица „Якоб Ол“ и тръгнаха към „Сум“, където бяха паркирали колата.

— Oprostite!

Обърнаха се. Гласът долетя от сенчестия двор, където блещукаха две цигари. Угарките полетяха към земята и на светло излязоха двама мъже. Тръгнаха към Хари и Беате. Бащата на София и чичо Йосип.

— Хотел „Интернационал“, а? — попита бащата.

Хари кимна.

Бащата погледна недоверчиво Беате с крайчеца на окото си.

— Ще отида да докарам колата — веднага предложи тя и се отдалечи.

Хари не спираше да се удивлява как млада жена като Беате, прекарала почти целия си досегашен живот насаме с видеозаписи и веществени доказателства от местопрестъпления, е развила завидна социална интелигентност, с която го превъзхожда.

— Първите години… работех като… нали се сещаш… носач. Но гърбът… проблеми — заобяснява бащата на развален норвежки. — Във Вуковар бях електроинженер, разбираш ли? Преди войната. Тук не работя нищо.

Хари кимна. Чакаше търпеливо мъжът да продължи разказа си.

Чичо Йосип каза нещо.

— Да, да — промърмори бащата и се обърна към Хари. — Когато югославската армия тръгна да превзема Вуковар през 1991-а, нали? Тогава едно момче взриви дванайсет сръбски танка с… landmines49, нали? — очакваше потвърждение той, че Хари го разбира. — Нарекохме го mali spasitelj.

— Mali spasitelj — повтори с благоговение чичо Йосип.

— Малкия спасител — обясни бащата. — Това беше неговото… името, дето го казваха по уоки-токито.

— Кодовото му име?

— Да. След капитулацията на Вуковар сърбите се опитаха да го намерят. Но не успяха. Според някои бил мъртъв. Според други изобщо не… съществувал. Ясно?

— Какво общо има това с хотел „Интернационал“?

— След войната жителите на Вуковар нямаха къщи. Всичко стана на камънак. Някои избягаха тук, в Норвегия, други — в Загреб. Президентът Туджман…

— Туджман — повтори чичото и вдигна очи към небето.

— … и хората му ги подслониха в стар голям хотел, където да ги виждат. Да ги наблюдават, ясно? Даваха им супа, но не и работа. Туджман не обичаше хора от Славония. Много пролята сръбска кръв. Изведнъж сръбските войници, нахлули във Вуковар, започнаха да измират един по един. Появиха се слухове, че mali spasitelj се е върнал.

— Mali spasitelj — засмя се чичо Йосип.

— Говореше се, че хърватите могат да потърсят помощ в хотел „Интернационал“.

— Каква помощ?

— Знам ли — вдигна рамене бащата. — Слухове.

— Аха. Кой друг е чувал за този… спасител и за хотел „Интернационал“?

Бащата не разбра въпроса и Хари уточни:

— Например някой от Армията на спасението знае ли за него?

— Да. Давид Екхоф. Другите също. През лятото той държа… дума… след празнична вечеря в „Йостгор“.

— Искате да кажете реч?

— Да. Разказа за mali spasitelj. Той още воювал. Войната никога няма да свърши, каза Екхоф. И за Армията на спасението.

— Нима комендантът наистина е казал такова нещо? — изненада се Беате, докато шофираше в осветения тунел „Ибсен“.

Тя намали и се нареди зад автомобилната колона.

— Според господин Михолеч — уточни Хари. — Всички са присъствали на речта. Включително и Роберт.

— И ти предполагаш, че думите му са подсетили Роберт да наеме убиец?

Беате барабанеше нервно с пръсти по волана.

— Не е изключено. Знаем със сигурност, че Роберт е бил в Загреб. Той е знаел за връзката на Юн с Теа, значи е имал мотив. — Хари потърка замислено брадичката си. — Беате, ще уредиш ли обстоен медицински преглед на София? Ако не греша, лекарите ще открият и друго освен синината на челото ѝ. Ще се опитам да хвана полета за Загреб.

Беате го стрелна със строг поглед.

— Ако ще пътуваш в чужбина, редно е или да отидеш там с цел да съдействаш на местната полиция в съответната държава, или на почивка. Инструкциите ясно…

— Второто — прекъсна я Хари. — Ще си направя кратка коледна екскурзия до Хърватия.

Беате въздъхна.

— Тогава се надявам да дадеш малко почивка и на Халвуршен. Възнамеряваме да посетим родителите му в Стайншер. Ти как ще празнуваш?

Мобилният телефон на Хари звънна и той започна да рови в джобовете на якето си, докато отговаряше на Беате:

— Миналата година празнувах с Ракел и Олег. По-миналата с татко и Сьос. Тази година не ми е останало време да обмислям къде ще отбележа празника.

Пред очите му изплува образът на Ракел. Изведнъж разбра, че неволно е натиснал копчето за приемане на разговора. Чу смеха ѝ в ухото си.

— Ела у нас — покани го тя. — На Бъдни вечер вратите на „Фюрлюсе“ са отворени за всички и имаме нужда от доброволци.

След две секунди Хари осъзна, че не е Ракел.

— Обаждам се само да ти се извиня за снощи — продължи Мартине. — Нямах намерение да изхвърча така от апартамента ти. Просто малко се разстроих. Получи ли отговори на въпросите си?

— А, ти ли си? — попита Хари, като се стараеше да звучи неутрално, но забеляза бързия поглед на Беате, поредно доказателство за завидната ѝ социална интелигентност. — Може ли да се чуем по-късно?

— Разбира се.

— Благодаря.

— Няма защо — зад привидната сериозност в гласа ѝ прозираше весел смях. — Само да те питам нещо.

— Да?

— Какво ще правиш в четвъртък? Тържеството ще е съвсем скромно.

— Още не знам.

— Имаме още един билет за коледния концерт на Армията на спасението.

— Добре.

— Не ми звучиш особено ентусиазиран.

— Извинявай. В момента положението е много напрегнато, а и нямам официални дрехи.

— Да, и артистите са прекалено сковани и скучни.

— Не казах това.

— Но аз го казах. Не се изразих точно: не ние, а аз имам допълнителен билет за концерта.

— Нима?

— Открива ти се възможност да ме видиш в рокля. Роклята, която съм предвидила за празненството, ми стои добре. Липсва ми само висок мъж с подходящ ръст. Помисли си.

— Благодаря за поканата, ще помисля — засмя се Хари.

— Няма защо.

Беате не коментира чутото, след като Хари затвори. Подмина с дискретно мълчание глуповатата усмивка, залепнала упорито на лицето му въпреки опитите да я потисне. Отбеляза само, че ако се вярва на прогнозата, снегорините ще имат доста работа. Понякога Хари се питаше дали Халвуршен осъзнава какъв късмет е извадил с това момиче.

Все още никаква следа от Юн Карлсен. Мъжът на тротоара се изправи. Крайниците му се бяха вцепенили от студа, който сякаш идваше дълбоко от земните недра и се бе просмукал в цялото му тяло. Щом тръгна, кръвта се раздвижи в краката му. Даже посрещна болката с радост. Нямаше представа колко часа седя с кръстосани крака и картонена чаша пред себе си, докато наблюдаваше кой влиза и излиза от жилищната сграда на улица „Гьотеборг“, но вече бе започнало да се смрачава. Бръкна в джоба си.

Парите в картонената чаша щяха да му стигнат за кафе, нещо малко за хапване, а вероятно и за кутия цигари.

Забърза към кръстовището. Там се намираше кафенето, откъдето му дадоха картонената чаша. На стената видя телефон, но не посмя да се обади. Спря пред заведението, свали синята качулка на якето и се огледа във витрината. Нищо чудно, че минувачите го вземаха за окаян бездомник. Брадата му бе пораснала, а по лицето му личаха сажди от огъня в контейнера.

В отражението видя как светофарът светна в червено. До него, на улицата, спря автомобил. С ръка върху дръжката на вратата към кафенето погледна кой се вози вътре. И тутакси замръзна. Драконът. Сръбският танк. Юн Карлсен. На седалката до шофьора. Само на два метра.

Влезе в салона, втурна се право към прозореца и прикова очи в колата. И шофьорът му се струваше познат. А, да. Видя го в приюта: един от колегите на Хари Хуле. На задната седалка се возеше жена.

Светна зелено. Той изскочи навън. От ауспуха на колата, която пое по улицата, се виеше бял дим. Хукна след нея. В далечината видя как автомобилът зави по „Гьотеборг“. Опипа съдържанието на джобовете си. Премръзналите му пръсти докоснаха парчето стъкло. Краката не го слушаха. Все едно се движеше с протези. Стъпя ли накриво, ще се прекършат като ледени шушулки, помисли си той.

Паркът „Софиенберг“ с дърветата, детската градина и надгробните плочи заподскачаха пред очите му като лоша телевизионна картина. Ръката му напипа пистолета. Стисна го в дланта си. Явно се бе порязал на стъклото, защото усети нещо лепкаво.

Халвуршен спря точно пред „Гьотеборг“ 4. Двамата с Юн слязоха да се поразтъпчат, а Теа се качи да си вземе инсулина.

Халвуршен огледа пустата улица. Юн крачеше неспокойно из снега. През прозореца на колата се виждаше кобурът със служебния револвер на Халвуршен. Остави го върху конзолата между двете седалки, защото му убиваше, докато шофира. При опасност щеше да го вземе за две секунди. Включи си мобилния телефон. Докато са пътували насам, бе получил ново съобщение на гласовата си поща. Реши да го прослуша. Познатият глас на оператора повтори: „имате едно съобщение“. После се чу сигнал и непознат глас започна да говори. Халвуршен слушаше с нарастващо удивление. Юн се приближи. Мъчеше се да чуе какво казва човекът по телефона. Учудването на Халвуршен премина в крайна изненада.

Затвори. Юн го погледна въпросително, но Халвуршен не каза нищо. Набра бързо някакъв номер.

— Какво беше това? — попита Юн.

— Самопризнание.

— И на кого звъните?

— На Хари.

Халвуршен вдигна глава към Юн. По лицето на младия капитан се изписа объркване. Очите му се разшириха и потъмняха. Погледът му преминаваше през полицая или по-точно бе насочен към някакъв предмет встрани.

— Какво има? — попита Халвуршен.

Хари мина през митническата проверка в скромния терминал на летище „Плесо“. После пъхна картата си „Visa“ в един банкомат, който без да протестира, му даде хиляда крони в хърватски куни. Прибра половината от парите в кафяв плик, излезе и се качи в мерцедес със синя табелка „такси“.

— Хотел „Интернационал“.

Таксиметровият шофьор потегли мълчаливо.

Дъждовните капки от ниските облаци се сипеха върху кафявите поля с петна от сив сняг покрай магистралата към Загреб, която прорязваше в северозападна посока хълмистата местност.

Само след четвърт час Хари зърна очертанията на бетонните блокове и църковните кули в хърватската столица. Близо до пътя течеше тъмна спокойна река. Сава, предположи Хари. Влязоха в града по булевард, твърде широк за оскъдното улично движение. Подминаха железопътната гара и голям открит пуст парк със стъклен павилион. Оголените клони на дърветата протягаха почернелите си от зимата пръсти.

— Хотел „Интернационал“ — каза шофьорът и сви пред внушителна сива сграда, каквито комунистическите страни строяха за пътуващия си елит.

Хари се разплати. Един от портиерите на хотела, облечен като адмирал, отвори вратата на таксито и посрещна госта с широка усмивка и чадър в ръка:

— Welcome, Sir. This way, Sir.50

Хари слезе на тротоара и в същия миг двама гости на хотел излязоха от въртящата се врата и се качиха в докарания за тях мерцедес. Зад вратата проблесна кристален полилей. Хари се спря:

— Refugees?51

— Sorry, Sir?52

— Бежанци? — повтори въпросително Хари. — Вуковар.

По главата му се посипаха дъждовни капки — чадърът се отдръпна, а с него и усмивката от лицето на облечения като адмирал. Облеченият му в ръкавица показалец посочи врата, малко по-далеч от главния вход.

Когато влезе в просторното заведение с висок сводест таван, на Хари най-напред му направи силно впечатление острата болнична миризма. Хората вътре — някъде около четирийсет-петдесет души, едни седнали, други прави до дългите маси в средата на помещението, трети наредени на опашка за безплатна супа — му приличаха на пациенти. Сигурно защото бяха облечени в безформени анцузи, овехтели пуловери и изпокъсани пантофи. Дрехите издаваха, че им е напълно безразлично как изглеждат. А вероятно впечатлението за болни хора се подсилваше и от наведените им над чиниите със супа глави и сънливите, унили очи, които дори не забелязаха новодошлия.

Хари огледа помещението и погледът му се спря върху барплота. Приличаше на лавка за кренвирши. В момента там нямаше клиенти, а барманът вършеше три неща едновременно: полираше стъклена чаша, коментираше гръмко футболния мач по телевизията с мъжете на съседната маса и зорко следеше всяко движение на Хари.

Полицаят предположи, че е дошъл точно където трябва, и се насочи право към барплота. Барманът прокара длан по косата си, зализана назад и лъщяща от брилянтин.

— Da?

Хари се помъчи да игнорира бутилките, наредени на рафта зад бармана. Въпреки това вече бе забелязал присъствието на стария си приятел и отколешен враг Джим Бийм. Барманът проследи погледа му и посочи въпросително четвъртитата бутилка с кафява течност.

Хари поклати отрицателно глава. Пое си дъх. Не усложнявай нещата, каза си наум.

— Mali spasitelj — рече той тихо, за да го чуе само барманът. — Търся Малкия спасител.

Барманът го огледа изпитателно и отговори на английски с твърд немски акцент:

— Не познавам никакъв спасител.

— Един приятел от Вуковар ми каза, че mail spasitelj може да ми помогне.

Хари извади кафявия плик от джоба на якето си и го сложи върху барплота.

Барманът погледна плика, но не посегна към него.

— Ти си полицай — отсече той.

Хари поклати глава.

— Лъжеш — настоя барманът. — С влизането ти разбрах какъв си.

— Прав си. Работих в полицията дванайсет години, но напуснах.

Хари погледна бармана право в очите. Питаше се за какво ли е бил осъден. Мускулите и татуировките подсказваха, че за провинението му вероятно се полага дълъг престой зад решетките.

— Тук не живее никакъв спасител. Познавам всички.

Барманът се канеше да му обърне гръб, но Хари се пресегна над плота и го сграбчи за рамото. Барманът погледна ръката му. Бицепсът му се изду. Хари отпусна захвата.

— Наркодилър застреля сина ми пред училището му, защото детето го заплашило, че ще го издаде на директора.

Барманът мълчеше.

— Беше само на единайсет години — продължи Хари.

— Нямам представа защо ми разказваш всички тези неща.

— За да разбереш защо няма да мръдна оттук, докато някой не обещае да ми помогне.

Барманът кимна. Въпросът му дойде като гръм от ясно небе:

— Как се казваше детето ти?

— Олег.

Двамата се измериха с поглед. Барманът присви око. Хари усети как мобилният телефон вибрира в джоба му, но не вдигна.

Барманът сложи длан върху кафявия плик и го плъзна към Хари:

— Няма нужда. Как се казваш и в кой хотел си отседнал?

— Дойдох направо от летището.

— Напиши си името върху тази салфетка и отиди в хотел „Балкан“ до железопътната гара. По моста и само направо. Като се настаниш, чакай да се свържат с теб.

Канеше се да зададе въпрос, но барманът се обърна към телевизора и отново се зае да коментира мача.

Излезе навън. Извади телефона си. Имаше пропуснато повикване от Халвуршен.

— Do vraga! — простена той. — По дяволите!

Снегът по улица „Гьотеборг“ приличаше на ален шербет.

Чувстваше се объркан. Всичко стана за секунди. Изстреля последния си куршум по бягащия Юн Карлсен, но вместо него улучи фасадата на сградата. Мишената се вмъкна вътре и изчезна.

Приклекна. Усети как окървавеното парче стъкло разпра плата на якето му. Полицаят лежеше проснат по корем. Снегът лочеше жадно кръвта, която течеше от раната на врата му.

Огнестрелно оръжие, сети се той, хвана простреляния за рамото и го обърна по гръб. Трябваше му пистолет. Вятърът лъхна и отметна косата от неестествено бледото лице. Бързо прерови джобовете на палтото му. Кръвта продължаваше да тече, плътна и алена. Усети как устата му се пълни с кисел вкус на жлъчка, обърна се и върху леда плисна жълтото съдържание на стомаха му. Избърса се. Джобовете на панталоните. Намери портфейл. А на кръста? Проклятие, нали си полицай, къде ти е пистолетът, щом си тръгнал да залавяш престъпник!

Иззад ъгъла се появи кола. Насочи се към него. Грабна портфейла, стана, пресече улицата и продължи нататък. Колата спря. Не бива да тича. Хукна.

Подхлъзна се по тротоара пред магазина на ъгъла и падна на хълбок, но веднага се изправи, без да усети болка. Продължи към парка по същия път, по който избяга от полицията последния път. Всичко се превърна в безкраен кошмар, низ от безсмислено повтарящи се събития. Дали започваше да полудява, или тези неща наистина се случваха? В гърлото му пареха студеният въздух и вкусът на жлъчка. Пое по улица „Марквайен“ и чу първите полицейски сирени. Почувства го. Беше спасен.

Двайсет и втора глава

В следобедния сумрак Главното полицейско управление светеше като коледна елха. Вътре, в стая за разпит номер две, Юн Карлсен седеше с глава, заровена в ръцете си. Срещу него, от другата страна на малката кръгла маса в тясното помещение, се бе разположила полицай Турил Ли. Между тях бяха поставени два микрофона и разпечатка от първите свидетелски показания. Юн видя през прозореца Теа, която чакаше реда си в съседната стая.

— Значи той ви нападна? — попита полицайката, докато преглеждаше показанията му.

— Мъж със синьо яке се втурна към нас с пистолет в ръка, да.

— А после?

— Всичко стана за секунди. Изплаших се до смърт и имам само откъслечни спомени. Сигурно заради мозъчното сътресение, което наскоро претърпях.

— Разбирам — увери го Турил Ли, но лицето ѝ казваше тъкмо обратното.

Тя погледна червената светлина на диктофона — знак, че устройството продължава да записва.

— А Халвуршен се е втурнал към колата?

— Да, пистолетът му остана вътре. Сложи го върху средната конзола, преди да тръгнем от „Йостгор“.

— А вие какво направихте?

— Паникьосах се. Първо ми хрумна да се скрия в колата, но после се отказах и хукнах към портата на сградата.

— И непознатият е стрелял по вас?

— Чух пукот от изстрел.

— Продължете.

— Влязох в двора и погледнах какво става навън. Мъжът се бе нахвърлил върху Халвуршен.

— Халвуршен не успя да се качи в колата, така ли?

— Точно така. Още преди това ми се оплака, че често се случвало вратата да заяжда заради студа.

— И мъжът нападна Халвуршен с нож, а не с пистолет?

— Така ми се стори, но все пак гледах отстрани. Изненада Халвуршен в гръб и го прободе няколко пъти.

— Колко пъти?

— Четири или пет. Не съм сигурен…

— После?

— Слязох в мазето и се обадих в полицията.

— Но убиецът не ви последва?

— Нямам представа. Заключих входната врата след себе си.

— Можел е да строши стъклото. Та той е пронизал с ножа си полицай, едва ли би се поколебал.

— Да, права сте. Не знам защо не го е направил.

Турил Ли се втренчи в разпечатката.

— До Халвуршен намерихме следи от повръщано. Предполагаме, че е от извършителя. Можете ли да го потвърдите?

Юн поклати отрицателно глава.

— Докато чаках да дойдете, стоях в мазето. Сигурно трябваше да се притека на помощ, но… аз…

— Да?

— Изплаших се.

— Постъпили сте правилно — лицето ѝ отново изразяваше точно обратното.

— Какво казаха лекарите? Той… ще…

— Намира се в кома. Чакат състоянието му да се подобри. Но не знаят дали ще оцелее. Да продължим с показанията ви.

— Цялата тази история ми прилича на нескончаем кошмар — прошепна Юн. — И няма изгледи да свърши.

— За пореден път ви повтарям: говорете на микрофона — беззвучно отбеляза Турил Ли.

Застанал на прозореца в хотелската си стая, Хари гледаше притъмнелия град. Изкривени, изпочупени телевизионни антени правеха причудливи знаци и жестове към кафяво-жълтото небе. Меките тъмни килими и завеси приглушаваха звука от шведския телевизионен канал. Макс фон Сюдов играеше ролята на Кнут Хамсун. Вратата към минибара беше отворена. Върху ниската масичка лежеше хотелската брошура. От първата ѝ страница гледаше Йосип Йелачич53 от снимка на статуята му на едноименния площад, а върху брошурата се мъдреха четири минибутилчици с „Джони Уокър“, „Смирноф“, „Йегермайстер“ и „Гордънс“ и две бутилки с бира „Ozujsko“. И шестте бяха запечатани. Засега. Преди час Скаре му се обади да съобщи какво се е случило на „Гьотеборг“.

Хари искаше да проведе следващия си разговор в трезво състояние.

Беате отговори на четвъртото прозвъняване.

— Жив е — осведоми го тя, преди Хари да е попитал. — Включиха го на командно дишане. В кома е.

— Какво казват лекарите?

— Не обещават нищо, Хари. Едва не е загинал на място, защото Станкич явно се е опитал да пререже сънната му артерия, но Халвуршен се е предпазил с ръка. Върху опакото на дланта му има дълбока порезна рана, а от двете страни на врата — кръвоизливи от няколко по-малки артерии. После Станкич го е пробол неколкократно точно над сърдечната област. Според лекарите е възможно да е засегнал горната част на сърцето.

Като се изключи едва доловимото треперене на гласа ѝ, Беате все едно докладваше за някоя от жертвите, с които се сблъскваха ежедневно. Хари я разбираше: Беате бе принудена да гледа на нещастието като на част от работата си, защото иначе щеше да рухне. В последвалото мълчание прогърмя разтрепераният от гняв глас на Макс фон Сюдов. Хари обмисляше как да успокои колежката си. Не му хрумна нищо и затова заговори отново по работа:

— Току-що говорих с Турил Ли. Предаде ми свидетелските показания на Юн Карлсен. Ти разполагаш ли с нещо повече?

— Намерихме куршума в дясната част на фасадата. В момента момчетата от балистиката го проверяват, но аз не се съмнявам, че е изстрелян от същото оръжие като куршумите на площад „Егер“, в апартамента на Юн и пред приюта. Нападението е дело на Станкич.

— Откъде си толкова сигурна?

— Двойката влюбени, които ударили спирачки, щом видели Халвуршен, проснат на тротоара, казаха, че забелязали мъж с вид на просяк да пресича улицата точно пред тях. Девойката видяла в огледалото как въпросният тип паднал на тротоара малко по-нататък. Проверихме мястото. Колегата ми Бьорн Холм намери чуждестранна монета, заровена дълбоко в снега, все едно е стояла там няколко дни. Отначало Бьорн не се сети каква е монетата. Пишеше само „Република Хърватска“ и „пет куни“. Затова провери.

— Благодаря, вече се досещам за отговора. Явно е бил Станкич.

— За да сме сто процента сигурни, иззехме ДНК-проби от повръщаното върху леда. От Института по съдебна медицина ще ги сравнят с ДНК-пробите от косми в стаята му в приюта. Надявам се утре вече да имаме яснота по въпроса.

— Значи поне разполагаме с ДНК-следи.

— Да. Може би звучи странно, но локва със стомашно съдържание далеч не е идеалният източник на ДНК. Повърхностните клетки от лигавицата се разпръскват, когато обемът на повърнатото количество е голям. Освен това биологичен материал, стоял на открито…

— … е подложен на замърсяване от безброй други източници на ДНК. Всичко това ми е известно, но поне имаме някакви веществени следи. С какво се занимаваш в момента?

Беате въздъхна.

— Получих много странно текстово съобщение от Ветеринарния институт и смятам да се свържа с тях, за да разбера какво точно имат предвид.

— От Ветеринарния институт?

— Да, открихме няколко полусмлени парчета месо в повърнатото количество и ги изпратихме за ДНК-анализ с идеята колегите от Института да видят дали ще намерят съвпадение с пробите в архива, който Висшето земеделско училище в Ос използва, за да проследява какъв е произходът и кой е производителят на определен месен продукт. Така евентуално ще открием в кой ресторант се е хранил. Начинанието наистина е изстрел на посоки, но ако през последното денонощие Станкич си е намерил скривалище, едва ли се движи в широк периметър и има голяма вероятност да се храни на едно и също място.

— Да, звучи напълно логично. Какво ти съобщават в есемеса?

— Че най-вероятно става дума за месо от китайски ресторант. Много странно.

— Мм. Обади ми се, ако има нещо ново. И…

— Да?

Хари знаеше колко идиотско ще прозвучат думите му: Халвуршен е голям мъжкар, в днешно време медицината е много напреднала, всичко ще се оправи. Затова каза само:

— Нищо.

Беате затвори. Той се обърна до масата и бутилките. Онче, бонче, счупено пиронче… Падна се „Джони Уокър“. Хари хвана здраво миниатюрната бутилка с една ръка, а с другата отвъртя — или по-точно отпори — капачката. Чувстваше се като Гъливер. Заложник в чужда страна, където има само бутилки с пигмейски размери. Вдиша сладкия, добре познат мирис от тясното гърло. Съдържанието на „патрончето“ се изчерпваше с една глътка, но тялото му беше в готовност да посрещне отровното нападение. Изтръпна в очакване на неминуемия пристъп на силно гадене, но знаеше, че дори това няма да го спре. Изморих се да пиша, каза Кнут Хамсун във филма.

Пое си дъх като преди продължително гмуркане в морските дълбини.

Телефонът звънна. Хари се подвоуми. Апаратът млъкна след първото прозвъняване.

Сети се, че вероятно го търсят от рецепцията.

Остави бутилката върху нощното шкафче. Телефонът пак звънна. Вдигна слушалката.

— Mister Hansen?54

— Yes.55

— В лобито ви чака един човек.

Хари прикова очи в етикета на бутилката: джентълмен в червено сако.

— Предайте му, че идвам веднага.

— Разбира се, господине.

Хвана бутилката с три пръста. Отметна назад глава и изпразни съдържанието ѝ в гърлото си. След четири секунди се превиваше над тоалетната чиния, докато повръщаше обяда си от самолета.

Рецепционистката посочи дивана до пианото. В близкото кресло с изправен гръб седеше дребна жена с прошарена коса, наметната с черен шал. Наблюдаваше Хари със спокойните си кафяви очи. Той спря пред масата, където работеше малко радио на батерии. Гласове коментираха разпалено някакво спортно събитие, вероятно футболен мач. Шумът се смесваше с изпълнението на пианиста, чиито пръсти се носеха леко по клавишите, сплитайки китка от популярни филмови песни.

— „Доктор Живаго“ — кимна тя към пианиста. — Приятно, нали, господин Хансен?

Говореше с безупречно английско произношение. Усмихна се, все едно е казала нещо забавно, и с дискретно, но властно движение подкани Хари да седне.

— Обичате ли да слушате музика? — попита Хари.

— Кой не обича? Преподавах музика — тя се наведе напред и усили радиото.

— Боите се, че ще подслушат разговора ни ли?

Тя се облегна на креслото:

— Какво искате, Хансен?

Хари повтори измислицата за дилъра пред училището, убил сина му, като през цялото време, докато разказваше, усещаше вкуса на жлъчка в гърлото си и глутницата жадни кучета в стомаха си, които ожесточено лаеха и искаха още. Историята не прозвуча убедително.

— Как ме открихте? — попита жената.

— Един човек от Вуковар ми препоръча да се обърна към вас.

— Откъде сте?

Хари преглътна. Езикът му бе пресъхнал и сякаш удебелен.

— От Копенхаген.

Погледна го. Хари чакаше реакцията ѝ. Между лопатките му се изтърколи капка пот. Над горната му устна се образува втора. Проклятие, трябваше веднага да си изпие лекарството. Веднага.

— Не ви вярвам — отсече тя.

— Добре — Хари стана. — Ще тръгвам.

— Почакайте! — извика заповеднически дребната жена и му даде знак да се върне на мястото си. — Не мислете, че съм сляпа.

Хари се подчини.

— Виждам омразата в очите ви. Виждам мъката. Надушвам алкохола. Вярвам ви, че сте изгубили сина си. — Усмихна се. — Какво искате от мен?

Хари впрегна всичките си сили да се окопити.

— Колко ще струва? И кога най-скоро може да стане?

— Зависи. Няма обаче да намерите по-сериозни работници от нас на по-изгодна цена. Започва от пет хиляди евро, като съпътстващите разходи се заплащат отделно.

— Чудесно. Следващата седмица?

— Прекалено… скоро е.

Колебанието на жената продължи едва частица от секундата, но не убегна на Хари. Беше му напълно достатъчно да се убеди в правотата на предположенията си. Жената също разбра какво е узнал. Гласовете от радиото закрещяха превъзбудено, а публиката зад тях избухна в радостни възгласи. Някой бе отбелязал гол.

— Май не сте сигурна, че работникът ви ще се прибере толкова бързо, а? — осведоми се Хари.

Изгледа го продължително.

— Още работите в полицията, нали?

— Да — кимна Хари. — Като старши инспектор в Осло.

Мускулите около очите ѝ потръпнаха конвулсивно.

— За вас не представлявам никаква опасност — успокои я Хари. — В Хърватия нямам правомощия да упражнявам професията си. Никой не знае, че съм тук. Нито хърватските ми колеги, нито началникът ми в Норвегия.

— Какво искате?

— Да се споразумеем.

— За какво?

Тя се наведе напред и намали радиото.

— За вашия изпълнител и неговата мишена.

— В смисъл?

— Да направим следното: вашият човек се отказва да преследва Юн Карлсен и ние го пускаме да си отиде.

Тя повдигна едната си вежда:

— Господин Хансен, цялата ви полиция пази един-единствен човек от моя изпълнител. От какво толкова ви е страх?

— Опасяваме се от излишно проливане на кръв. Изпълнителят ви вече отне живота на двама души и прободе един от колегите ми.

— Нима… — тя млъкна. — Не може да е истина.

— Ако не го накарате да се върне в Хърватия, ще паднат още жертви. Една от които ще бъде самият той.

Тя затвори очи и постоя така. После си пое дъх и отговори:

— Щом е убил един от колегите ви, значи ще искате да му отмъстите. Как мога да разчитам, че ще спазите вашата част от уговорката?

— Името ми е Хари Хуле — той сложи паспорта си върху масата. — Дойдох тук без разрешение от хърватските власти. Разчуе ли се, ще се разрази дипломатически скандал. А аз ще остана без работа.

Тя извади чифт очила.

— Значи доброволно ставате заложник? Според вас това благонадеждно ли звучи, господин… — тя сложи очилата върху носа си и прочете името в паспорта му — … Хари Хуле?

— Това е моят залог в преговорите.

— Ясно — кимна тя. — И, знаете ли… — свали си очилата, — … вероятно щях да се съглася на подобна сделка. Но сега е все едно, защото така или иначе не мога да го повикам в Хърватия.

— Какво искате да кажете?

— Няма представа къде се намира.

Хари я огледа. Забеляза болката в очите ѝ. Вече бе доловил лекото треперене в гласа ѝ.

— В такъв случай ви предлагам да ми дадете името на поръчителя на това убийство.

— Не става.

— Ако полицаят умре… — Хари извади снимка от джоба си и я сложи върху масата помежду им, — … вашият изпълнител почти сигурно ще бъде ликвидиран. Ще прилича на убийство при самоотбрана след нападение срещу полицай. Такъв е сценарият, освен ако не се намеся аз. Разбирате ли? Този ли е?

— Не се поддавам на опити за изнудване, господин Хуле.

— Утре сутринта се връщам в Осло. На задната страна на снимката ще ви напиша телефонния си номер. Обадете ми се, ако размислите.

Взе снимката и я прибра в дамската си чанта.

— Той е ваш син, нали? — бързо и тихо попита Хари.

Тя се вцепени.

— Кое ви кара да смятате така?

— И аз не съм сляп. Умея да виждам болката.

Жената остана надвесена над чантата си.

— А вие, Хуле? — погледна го. — Раненият полицай явно не е ваш познат? Щом толкова лесно се отказахте от отмъщение?

Гърлото на Хари съвсем пресъхна. Дъхът му гореше в устата.

— Не, не го познавам.

Докато гледаше през прозореца как жената се отдалечава по отсрещния тротоар, Хари сякаш чу кукуригане на петел.

Върна се в хотелската стая. Пресуши миниатюрните бутилки, повърна, изпи бирата, пак повърна, погледна се в огледалото и слезе с асансьора в бара на хотела.

Двайсет и трета глава

Седнал в тъмния контейнер, той се мъчеше да обмисли добре ситуацията. В портфейла на полицая намери две хиляди и осемстотин норвежки крони. Ако правилно е запомнил обменния курс, разполага с достатъчно пари за храна, ново яке и самолетен билет до Копенхаген.

Проблем обаче представляваше липсата на боеприпаси.

С изстрела на улица „Гьотеборг“ изразходи и последния куршум в пълнителя. Отби се на „Плата“ и поразпита този-онзи откъде да си купи деветмилиметрови куршуми. В отговор получи само празни погледи. Знаеше, че ако продължи да разпитва случайно срещнати хора, рискът да се натъкне на полицейски информатор се увеличава.

Удари празния си „Лама минимакс“ в металния под.

От личната карта му се усмихваше полицаят. Халвуршен. Сигурно човек вече не може да припари до Юн Карлсен заради засилена охрана. Оставаше една-единствена възможност. Троянски кон. Сещаше се кой би влязъл в тази роля. Хари Хуле. Улица „Софие“ номер пет според операторката от „Телефонни услуги“. Тя го осведоми, че в Осло живее само един човек на име Хари Хуле. Погледна си часовника. И се вцепени.

Отвън приближаваха стъпки. Скочи на крака, взе парчето стъкло в ръка и пистолета в другата и застана в готовност.

Капакът се отвори. Мерна силует, който се вмъкна в контейнера, и седна на пода с кръстосани крака.

Притаи дъх.

Не се случи нищо.

Изсъска запалена кибритена клечка. Пламъкът ѝ освети лицето на нашественика. Освен клечката той държеше и чаена лъжичка в едната си ръка, а в другата — малко пликче. Скъса го със зъби. Мъжът позна момчето в светлосиньото дънково яке.

Той започна отново да диша спокойно, а ловките движения на момчето изведнъж спряха.

— Ехо? — промълви то.

Вторачи се в мрака и бързо прибра пликчето в джоба си.

Мъжът се изкашля и се приближи към момчето. Пламъкът на клечката го освети.

— Помниш ли ме?

Момчето го гледаше изплашено.

— Разговаряхме пред гарата. Дадох ти пари. Казваш се Кристофер, нали?

— Ама това ти ли си? — зяпна момчето. — Онзи чужденец, дето ми даде петстотин крони? Боже мой. Поне гласът ти ми звучи познат… ау!

Кристофер пусна клечката и тя угасна. Настъпи пълен мрак и когато пак заговори, сякаш се бе приближил към мъжа:

— Имаш ли нещо против да остана в бърлогата ти, приятел?

— Изцяло на твое разположение е. Тъкмо излизах.

Момчето запали нова клечка.

— По-добре остани тук. Двама души поддържат топлината по-ефективно. Говоря сериозно, пич.

Наля течност от малка бутилка в чаената лъжичка.

— Какво е това?

— Вода и аскорбинова киселина.

Кристофер отвори пликчето, изсипа цялото му прахообразно съдържание в лъжичката и ловко премести кибритената клечка в другата си ръка.

— Много те бива, Кристофер.

Мъжът наблюдаваше как наркоманът долепи клечката до долната част на лъжичката и едновременно извади нова клечка, готов всеки момент да я запали.

— На „Плата“ съм известен като Нетрепващата ръка.

— Не се учудвам. Слушай, трябва да се омитам. Хайде да си разменим връхните дрехи. С моята ще преживееш нощта.

Кристофер огледа тънкото си дънково яке, после дебелото синьо яке на мъжа.

— Ама ти сериозно ли?

— Да, съвсем сериозно.

— Мамка му, колко мило от твоя страна. Само изчакай да си бия дозата. Ще ми държиш ли клечката?

— Няма ли да е по-лесно да държа спринцовката?

Кристофер го погледна мнително.

— Ей, може да съм още зелен, но няма да се хвана на най-изтъркания наркомански трик. Дръж клечката.

Мъжът се подчини. Прахът се разтвори във водата и се превърна в бистра кафява течност. Кристофер потопи парче памук в лъжичката.

— За да не останат гадости в наркотика — обясни той, преди мъжът да го е попитал.

Кристофер изсмука течността със спринцовката през памука и сложи иглата.

— Виждаш ли колко гладка кожа имам? Нито един белег. Дебели, хубави вени. Направо девствен терен, както казват „колегите“. След няколко години обаче ръцете и краката ми ще бъдат покрити с възпалени корички. Вече няма да ми викат Нетрепващата ръка. Всичко това го знам, но пак продължавам да се друсам. Голяма съм откачалка, а?

Докато говореше, Кристофер раздруса спринцовката, за да я охлади. Стегна ръката си с гумен маркуч и заби върха на иглата във вената, която се виеше като синя змия под кожата му. Металът проникна в кръвоносния съд. Кристофер вкара хероина в кръвообращението си. Клепачите му се спуснаха наполовина, устата му се разтвори. Главата му се отпусна назад. Очите му се спряха върху висящия кучешки труп.

Мъжът постоя известно време, загледан в Кристофер. После хвърли изгорялата кибритена клечка и разкопча ципа на синьото яке.

Когато най-сетне Хари отговори, Беате чуваше гласа му съвсем слабо заради дисковерсията на „Jingle Bells“, която кънтеше зад него. Все пак усети, че е пиян. Не защото фъфлеше, а защото артикулираше думите прекалено отчетливо. Беате го осведоми за състоянието на Халвуршен.

— Сърдечна тампонада? — извика въпросително Хари.

— Вътрешни кръвоизливи, които изпълват областта около сърцето с кръв и то не може да я изпомпва ефективно. Наложи се лекарите да източат голямо количество кръв. В момента е стабилизиран, но още е в кома. Остава ни само да чакаме. Ще ти звънна, ако има промяна.

— Благодаря. Нещо друго?

— Хаген изпрати Юн Карлсен и Теа Нилсен обратно в „Йостгор“ с две „бавачки“. А аз говорих с майката на София Михолеч. Обеща ми още днес да заведе дъщеря си на лекар.

— Мм. А какво ти обясниха от Ветеринарния институт за парченцата месо в стомаха на Станкич?

— Предположението им за китайски ресторант се базирало върху факта, че единствено в Китай се поднася такова месо.

— Какво месо?

— Кучешко.

— Кучешко ли? Я чакай!

Музиката се изгуби. В слушалката се чуваше автомобилен трафик. После пак гласът на Хари:

— В Норвегия не се сервира кучешко месо.

— Точно това е странното. Служителите във Ветеринарния институт успяха да определят породата и утре ще се обадя в Норвежкия киноложки клуб. Разполагат с регистър на всички чистокръвни кучета и на техните собственици.

— Не виждам как това би ни помогнало. В Норвегия сигурно има около сто хиляди кучета.

— Четиристотин хиляди. Всяко пето домакинство отглежда поне един лаещ домашен любимец. Проверих. Обаче в случая става дума за рядко срещана порода. Чувал ли си за черен мецнер?

— Повтори, ако обичаш.

Тя повтори. В продължение на няколко секунди Беате чуваше само шума от уличното движение в Загреб. После Хари възкликна внезапно:

— Ама това е напълно логично! Мъж без покрив над главата си. Как не се сетих по-рано!

— За какво да се сетиш?

— Знам къде се крие Станкич.

— Какво?

— Свържи се е Хаген и поискай да мобилизира екип „Делта“ за въоръжена акция.

— Къде? Какви ги говориш?

— В депото за контейнери до пристанището. Станкич се е скрил в някой от контейнерите.

— Откъде знаеш?

— В Осло няма много места, където можеш да хапнеш черен мецнер. Погрижи се „Делта“ и Фалкайд да обградят депото с непробиваема стена, докато пристигна утре с първия полет. В никакъв случай да не го арестуват преди идването ми. Ясно?

След като прекрати разговора с Беате, Хари остана на улицата, загледан в хотелския бар. Оттам бумтеше еднообразна електронна музика. А вътре го чакаше полупразна чаша с отрова.

Пипна го. Малкия спасител вече нямаше къде да избяга. Нужна беше само трезва мисъл и нетрепваща ръка. Мислеше за Халвуршен и за сърцето му, което се давеше в кръв.

Беше изправен пред избор: или да се качи в стаята си, където вече не бе останал алкохол, да заключи вратата и да изхвърли ключа през прозореца; или да влезе в бара и да пресуши чашата си. Пое си дъх разтреперан и изключи мобилния си телефон. Влезе в заведението.

Служителите отдавна се разотидоха от щабквартирата на Армията на спасението, но в кабинета на Мартине продължаваше да свети. Тя набра номера на Хари Хуле. Питаше се кое го прави толкова привлекателен в нейните очи. Възрастта му? Загадъчната обвивка, под която вероятно се крият силни емоции? Или усещането за безнадеждност, лъхащо от цялата му осанка? Случката с отхвърлената обожателка пред апартамента му не я изплаши, нито я отблъсна. Точно обратното: Мартине още по-силно искаше да… какво всъщност искаше? Простена, когато операторът ѝ съобщи, че телефонът на абоната е изключен или се намира извън обхват. Обади се на „Телефонни услуги“ и си записа номера на стационарния му телефон на улица „Софие“. Сърцето ѝ подскочи, когато чу гласа му. Оказа се записано обръщение, подканващо обадилия се да остави съобщение на гласовата му поща. Удава ѝ се идеален повод да се отбие в дома му след работа, а той не си е вкъщи! Мартине му съобщи, че трябва да му даде билета за коледния концерт предварително, защото ще бъде ангажирана с организацията цял ден.

Затвори. Внезапно забеляза, че някой я гледа от вратата.

— Рикард! Не прави така. Изплаши ме.

— Извинявай. Каня се да си тръгвам и реших да проверя дали съм последен. Да те закарам ли?

— Благодаря, но…

— И без това вече си се облякла. Хайде, тъкмо ще ти помогна да изключиш алармата.

Рикард се разсмя с типичния си насечен смях. Миналата седмица Мартине задейства два пъти алармената система по погрешка, когато си тръгваше от щабквартирата, и се наложи Армията да плати неустойка на охранителната фирма.

— Добре — съгласи се тя. — Благодаря ти.

— Няма… за какво — подсмръкна Рикард.

Сърцето му блъскаше като лудо. Усещаше миризмата на Хари Хуле. Затвори внимателно вратата и затърси опипом ключа за осветлението. В другата си ръка държеше пистолета насочен към леглото, чиито смътни очертания различи в мрака. Пое си дъх и включи осветлението. Светлината окъпа спалнята — почти гола стая с обикновено легло, оправено и празно. Така изглеждаше и останалата част от апартамента. Вече бе проверил другите стаи. Тук, в спалнята, пулсът му се успокои. Хари Хуле не си беше вкъщи.

Прибра празния си пистолет в джоба на мръсното дънково яке и вътре напипа ароматизиращите таблетки от писоара на Централата гара до уличния телефон, откъдето се обади за справка и си записа адреса на Хари Хуле.

Проникна в жилището му по-лесно, отколкото предполагаше. Позвъни два пъти на портата. Никой не отговори и той почти се отчая, но реши да я бутне и тя се отвори. Не се затваряше плътно заради студа. На третия етаж името на Хуле бе надраскано върху защитно тиксо.

Мъжът долепи шапката си до прозореца на вратата точно над бравата и проби стъклото с цевта на пистолета. Чу се слаб звук.

Всекидневната гледаше към задния двор и той се осмели да пусне осветлението. Огледа се. Семпло, спартанско обзавеждане. Чистота и ред.

Но неговият троянски кон, мъжът, който щеше да го отведе при Юн Карлсен, го нямаше. Засега. Дано поне Хуле има оръжие или патрони. Мъжът провери най-често използваните места за съхранение на оръжие: чекмеджета, шкафове, под възглавницата. Нищо. Претърси стаите една по една — никакъв резултат. После започна безцелното лутане из жилището — знак, че се е отчаял и не очаква да постигне успех. Под писмо върху масичката със стационарния телефон в антрето намери служебна карта със снимка на Хари Хуле. Прибра я в джоба си. Размести книгите и плочите на рафтовете, като не пропусна да забележи, че са наредени по азбучен ред. Върху ниската масичка за кафе беше натрупана купчина книжа. Прегледа листовете. Една снимка привлече вниманието му. Бе виждал фигурата на заснетия мъртвец в униформа в безброй варианти. Роберт Карлсен. Видя и името Станкич. Най-отгоре на някакъв документ бе написано името на Хари. Погледът на мъжа се спусна по листа и спря на отметка срещу позната дума: „Смит&Уесън“ 38. Лицето се бе подписало с пищни завъртулки. Разрешително за оръжие? Заявка?

Отказа се да търси. Хари Хуле явно бе взел оръжието в себе си.

Влезе в тясната чиста баня и пусна кранчето. Потръпна при допира с горещата вода. Саждите от лицето му образуваха черни вади. Пусна студената вода. Засъхналата кръв върху ръцете му се разтвори и обагри мивката в червено. Подсуши се и отвори шкафа над мивката. Намери бинт и си превърза порязаната с парчето стъкло ръка.

Нещо липсваше.

До кранчето забеляза къс твърд косъм. Като останал след бръснене. Не видя обаче ножче за бръснене, нито паста за зъби, нито други тоалетни принадлежности. Нима Хуле е напуснал Осло в разгара на сериозно разследване? Или се е преместил при своя приятелка?

Отиде в кухнята и провери съдържанието на хладилника: картонена кутия с мляко, чийто срок на годност изтичаше след шест дни, бурканче със сладко, сирене, три консерви с яхния и замразен пълнозърнест хляб, нарязан на филии. Извади млякото, хляба, две консерви и включи печката. До тостера лежеше вестник от същия ден. Мляко, купено вероятно преди часове, актуален вестник. Вече клонеше към теорията за пътуването извън града.

Извади чаша от горния долап и тъкмо се канеше да си налее мляко, когато някакъв звук го стресна и той изпусна кутията върху пода.

Телефонът.

Гледаше как млякото се разтича по червените плочки. От антрето се разнасяше настойчиво звънене. След петия сигнал се чу механично щракване. Заговори женски глас. Думите се сипеха бързо една след друга. Жената звучеше весело. Засмя се и затвори. Гласът ѝ му се стори познат.

Сложи отворените консервни кутии върху нагрятия котлон: така правеха по време на обсадата. Не защото нямаха чинии, а за да не остане съмнение, че всички получават еднаква дажба храна. Излезе в антрето. Червената лампичка върху малкия черен телефонен секретар мигаше срещу числото две. Натисна копчето за прослушване на съобщенията. Лентата тръгна.

— Ракел — обади се женски глас.

Тази жена имаше глас на по-възрастна от предната. Тя каза няколко изречения и даде слушалката на момче, което започна да бъбри оживено. После се включи и вече изслушаното съобщение. Мъжът се увери, че не се е подвел. Гласът наистина му беше познат. Принадлежеше на младата жена от белия автобус.

Разгледа двете снимки, закрепени под рамката на огледалото. На едната Хуле, смугла жена и момче на ски в снега гледаха към фотоапарата с присвити очи. На другата — стара, избеляла — бяха момче и момиче по бански. Момичето имаше монголоидни черти, момчето — чертите на Хари Хуле.

Върна се в кухнята и започна да се храни бавно, като се ослушваше внимателно. Залепи стъклото на вратата с прозрачно тиксо, което намери в чекмеджето на масичката с телефона. След като приключи, влезе в спалнята. Беше студено. Седна на леглото и поглади с ръка меките чаршафи. Подуши възглавницата. Отвори гардероба. Намери сиви тесни боксерки и сгъната бяла тениска с щампа, представляваща осемрък Шива с надпис СПАСЕН отдолу и ЮКЕ & ВАЛЕНТИНЕРНЕ отгоре. Дрехите миришеха на чисто. Преоблече се. Легна в леглото. Затвори очи. Замисли се за снимката на Хари. За Джорджи. Скри пистолета под възглавницата. Въпреки нечовешката умора получи ерекция. Членът му изду меката памучна тъкан. Унесе се в спокоен сън, сигурен, че ще се събуди, ако някой отвори вратата към стълбището.

„Предвиждай непредвидимото.“

Това беше мотото на Сиверт Фалкайд — ръководител на спецакциите на „Делта“, полицейски отряд за бързо реагиране. Застанал на възвишението зад депото за контейнери с уоки-токи в ръка, Фалкайд чуваше зад гърба си бръмченето на нощните таксита и камиони по магистралата, които се прибираха към домовете си за Коледа. До него стоеше Гюнар Хаген, вдигнал яката на зеленото си камуфлажно яке. В студения мразовит мрак под тях се намираха момчетата на Фалкайд. Погледна си часовника: 02:55.

Преди деветнайсет минути немските овчарки на полицията надушиха човек в червен контейнер. И все пак нещо смущаваше Фалкайд. Обективно погледнато, задачата изглеждаше безпроблемна. Притесняваше го друго.

До момента всичко вървеше гладко. Само четирийсет и пет минути след като получи нареждане от Хаген петимата подбрани агенти вече бяха в полицията. „Делта“ наброяваше седемдесет високо мотивирани мъже с отлична физическа подготовка на средна възраст трийсет и една години. Отрядът се свикваше при необходимост, а полето на действие обхващаше така наречените „въоръжени операции с повишена сложност“. Настоящата акция спадаше именно към тази категория. Към петимата мъже от „Делта“ се включи и един от Специалния отряд на армията. Оттук започнаха притесненията на Фалкайд. Въпросният командос беше снайперист, повикан лично от Гюнар Хаген. Мъжът се представи като Арон, но за Фалкайд отдавна не беше тайна, че агентите в Спецотряда работят под псевдоним. Съществуването на това звено беше строго секретно от създаването му през 1981-а. Едва по време на прословутата операция в Афганистан медиите се сдобиха с конкретни подробности относно състава на висококвалифицирания отряд, който по мнението на Фалкайд напомняше тайно братство.

— Защото му имам доверие — гласеше лаконичното обяснение на Хаген на въпроса защо е повикал Арон. — Помниш ли престрелката в Торп през 94-а?

Фалкайд съвсем не бе забравил заложническата драма на летище „Торп“. Той също присъства на акцията. Така и не се разбра кой произведе спасителния изстрел, та куршумът да премине през отвора за ръката на бронежилетка, закачена пред прозореца на автомобила, където се намираха крадците, и да прониже главата на въоръжения похитител. Тя се пръсна като стъклен съд на задната седалка на чисто новото волво: после търговецът, от който била купена, си я прибра, изми я и я продаде. Този факт също не смущаваше Фалкайд ни най-малко. Ръководителят на „Делта“ изобщо нехаеше и за пушката в ръцете на Арон със странното съкращение „Мдг“ на дръжката.

В момента Арон бе заел бойна позиция с лазерния си прицел и очила за нощно виждане. Докладва, че е заел позиция и контейнерът се намира в обсега на оръжието му. Изгрухтя в отговор, когато Фалкайд поиска рапорт за обстановката. Дори това не беше истинската причина за притесненията на Фалкайд. Ръководителят на спецзвеното просто недоумяваше защо Хаген е повикал Арон. За акцията не им трябваше снайперист, Фалкайд се поколеба и все пак вдигна уоки-токито до устата си:

— Дай знак с фенера, ако си готов, Атле.

Долу, до червения контейнер, примига светлина.

— Всички са заели позиции — докладва Фалкайд. — Готови сме за акция.

Хаген кимна.

— Добре. Преди обаче да започнем, искам да потвърдиш, че одобряваш решението ми да извършим ареста веднага, без да чакаме Хуле.

Фалкайд сви рамене. След пет часа щеше да съмне, Станкич щеше да излезе от скривалището си и щяха да го хванат с помощта на кучетата. Носеха се слухове, че готвят Гюнар Хаген за началник на полицията.

— Да, струва ми се най-разумното решение — кимна Фалкайд.

— Чудесно. За всеки случай ще впиша в доклада ми, че акцията е плод на общата ни преценка, защото не искам да злословят как съм избързал с ареста, за да обера лаврите.

— Не виждам причина някой да се усъмни в чистотата на намеренията ти.

— Благодаря.

Фалкайд натисна копчето на подвижната радиостанция и нареди:

— Готови след две минути.

Белият дим от устата на двамата мъже се смесваше и се разсейваше като облак.

— Фалкайд — обади се Атле по станцията. Шепнеше. — От контейнера се показа мъж.

— Всички да внимават — предупреди Фалкайд със спокоен твърд глас. Предвиждай непредвидимото. — Излезе ли?

— Не, стои на място. Прилича… на…

В мрака, спуснал се над фиорда, отекна един-единствен изстрел. После отново настъпи тишина.

— Какво, по дяволите, беше това? — попита Хаген.

Непредвидимото, помисли си Фалкайд.

Двайсет и четвърта глава

В ранната неделна сутрин още не се бе събудил. Спеше в апартамента на Хари, в леглото на Хари, в дрехите на Хари. И сънуваше кошмарите му, неизменно свързани с призраци от миналото.

Чу се съвсем лек звук, слабо дращене по външната врата. Но и той се оказа достатъчен да го събуди. Грабна пистолет изпод възглавницата и скочи на крака. Докато се промъкваше предпазливо към антрето, леденият под вкочани стъпалата му. През армираното стъкло на вратата различи силует. Понеже се погрижи да изгаси всички светлини в жилището, знаеше, че човекът отвън няма как да го види. Силуетът беше прегърбен и сякаш се суетеше с нещо в ръцете си. Да не би да не може да улучи ключалката? Нима Хари Хуле се прибира пиян? Вероятно изобщо не е напуснал града, а е обикалял цяла нощ по кръчмите.

Приближи се до вратата и протегна ръка към хладната метална дръжка. Притаи дъх и усети колко плътно прилепва пистолетът към дланта му. Човекът навън като че ли също спря да диша.

Надяваше се ситуацията да не се усложни допълнително, тоест Хуле да прояви здрав разум и да осъзнае, че няма избор: или ще го отведе при Юн Карлсен, или, ако този вариант се окаже неприемлив, ще доведе Юн Карлсен в апартамента си.

С вдигнат пистолет — целта беше човекът отвън веднага да го забележи — той дръпна рязко вратата. Жената се стресна и отстъпи две крачки назад. За дръжката на вратата от външната страна бе закачен букет цветя, опакован в целофан. За целофана бе залепен голям плик.

Ужасената физиономия на лицето ѝ не му попречи да я познае веднага.

— Get in here56 — изкомандва тихо той.

Мартине Екхоф се поколеба, но той вдигна пистолета по-високо и тя се подчини. Даде ѝ знак да влезе във всекидневната и я последва. Помоли я най-учтиво да седне във фатерщула, а той се настани на дивана.

Мартине отмести поглед от оръжието към мъжа.

— Извини ме за неподходящото облекло. Къде е Хари? — попита той.

— What do you want?57 — гласът ѝ звучеше изненадващо спокойно, почти доброжелателно.

— Да намеря Хари Хуле — отвърна той. — Къде е?

— Не знам. За какво ти е?

— Въпросите задавам аз. Ако не ми кажеш къде е, ще трябва да те застрелям. Ясно?

— Казах ти: не знам. Стреляй, ако така ще се почувстваш по-добре.

Напразно се мъчеше да забележи признаци на страх в очите ѝ. Зениците ѝ изглеждаха някак странно.

— Какво правиш тук? — попита той.

— Дойдох да донеса на Хари билет за концерт.

— А цветята?

— Исках просто да го зарадвам.

Дръпна чантата ѝ от масата, прерови я и извади портфейл и банкова карта. Мартине Екхоф, родена през 1977. Живее на улица „Безгрижие“, Осло.

— Ти си Станкич — установи Мартине. — Теб заведохме в приюта с белия автобус, нали?

Отново я погледна. Тя не се смути и кимна.

— Тук си, за да накараш Хари да те отведе при Юн Карлсен, нали? И сега се намираш в задънена улица?

— Затваряй си устата — процеди той, но не успя да го каже със заплашителен тон, както целеше.

Защото жената беше права: всичко отиваше по дяволите. Навън небето започна да просветлява. Двамата поседяха мълчаливо в мрачната стая. Накрая тя реши да вземе думата:

— Аз ще те заведа при Юн Карлсен.

— Какво? — слиса се той.

— Знам къде се намира в момента.

— Къде?

— В едно имение.

— Откъде знаеш?

— Имението е собственост на Армията на спасението и аз отговарям за списъка с ползвателите му. От полицията се обадиха, за да проверят дали могат да настанят там Юн през следващите дни без риск някой да го обезпокои.

— Аха. И защо искаш да ми помогнеш?

— Защото Хари няма да ти каже местонахождението на Юн и ти ще го застреляш — обясни простичко Мартине.

Отново прикова поглед в нея. Чак сега си даде сметка, че тя наистина смята да го направи. Кимна:

— Колко души има в това имение?

— Юн, приятелката му и един полицай.

Само един полицай. В главата му започна да се заформя план.

— На какво разстояние се намира имението оттук?

— Четирийсет и пет минути с кола. Сутрин заради натоварения трафик понякога отнема час. Ще отидем с моя автомобил. Отвън е.

— Защо ми помагаш?

— Нали вече ти казах. Искам всичко да приключи възможно най-бързо.

— Осъзнаваш, че ако блъфираш, ще ти пръсна мозъка, нали?

Тя кимна.

— Да тръгваме — подкани я той.

В седем часа и четиринайсет минути, благодарение на болката, пронизваща всяка фибра от тялото му, Хари знаеше, че е жив. Знаеше го и заради кучетата, които искаха още алкохол. Отвори едното си око и се огледа. Дрехите му лежаха пръснати по пода на хотелската стая. Добре поне, че е сам. Прицели се да вземе чашата върху нощното шкафче и успя да я улучи. Беше празна, прокара пръст по дъното ѝ и го облиза. Сладко. Алкохолът се бе изпарил.

Стана от леглото и отиде в банята с чашата в ръка. Като се стараеше да отбягва огледалото, си наля вода. Изпи я бавно. Кучетата запротестираха, но той не им се даде. Изпи още една чаша вода. Самолетът! Погледна към китката си. Къде, по дяволите, се е дянал часовникът му? И колко е часът? Трябваше незабавно да се махне оттук и да се прибере у дома. Но първо само да обърне едно питие… Намери си панталона и го обу. Пръстите му, сякаш отекли, бяха изгубили чувствителността си. Сакът. Ето го. Несесерът с тоалетните принадлежности. Обувките. А мобилният му телефон? От него нямаше и следа. Хари позвъни на рецепцията. В слушалката се чу как принтерът изплюва някаква разписка, докато рецепционистката три пъти повтори на Хари колко е часът. Мозъкът му така и не възприе информацията. Изломоти нещо на английски. Самия той едва го разбра.

— Sorry, Sir. The bar doesn’t open till three p.m. — отвърна рецепционистката. — Do you want to check out now?58

Кимна, докато търсеше самолетния си билет в якето, захвърлено в долната част на леглото.

— Sir?

— Yes — отвърна той и затвори.

Облегна се назад в леглото, за да продължи търсенето из джобовете на панталона си, но намери само една норвежка монета от двайсет крони. Неочаквано си спомни какво се случи с часовника му. Когато миналата нощ стана време да се разплати, не му стигнаха няколко куни и той остави норвежката монета върху купчината банкноти. Тръгна си, но още преди да излезе, чу зад гърба си гневен вик, усети силна болка в задната част на главата, в краката му издрънча монетата от двайсет крони и затанцува по пода. Хари се върна на бара. Барманът, макар и неохотно, склони да вземе часовника му вместо недостигащата сума.

Хари се сети, че джобовете на якето му са скъсани, и опипа подплатата. Извади оттам билета и провери кога излита самолетът. На вратата се почука. Веднъж. После втори път, по-силно.

Хари не си спомняше почти нищо от снощи след затварянето на бара и ако незнайният му посетител бе дошъл във връзка с периода на алкохолна амнезия, Хари имаше всички основания да очаква неприятности. От друга страна обаче се надяваше някой да е намерил телефона му. Замъкна се към вратата и я открехна.

— Добро утро — поздрави го жената. — Или може би не?

Хари се опита да се усмихне и се подпря върху рамката на вратата.

— Какво искаш?

Беше си вдигнала косата на кок — типична учителка по английски.

— Да се споразумеем.

— Нима? И защо чак днес?

— Исках да видя как ще постъпиш след вчерашната си среща; дали ще се свържеш с хърватската полиция например.

— И знаеш, че не съм го направил?

— Да. Пи в бара до края на работното му време, а после се качи в стаята си.

— Да не би да имаш и шпиони?

— Ела, Хуле. Не бива да си изпуснеш самолета.

Навън ги чакаше кола. Зад волана седеше барманът със затворническите татуировки.

— Карай към катедралата „Свети Стефан“, Фред — нареди жената. — И побързай, самолетът му излита след час и половина.

— Много неща знаеш за мен — отбеляза Хари. — А аз за теб — нищо.

— Наричай ме Мария.

Камбанарията на внушителната катедрала се губеше в сутрешната мъгла, обвила Загреб.

Мария поведе Хари през големия, почти празен главен кораб на храма. Подминаха решетъчните прозорчета на изповедалнята. От двете им страни се издигаха статуи на светии с прилежащите към тях пейки за покаяние. От невидими тонколони се носеше запис на хорово изпълнение. Звучеше като своеобразна мантра — тихо, пропито с ехото от гласовете на певците. Явно музиката целеше да подтикне миряните към размисъл и уединение, но Хари сякаш слушаше фонов инструментал в католически супермаркет.

Мария сви в страничен кораб, отвори една врата и влезе в малка стая с двойни пейки за покаяние. Хари я следваше послушно. Червено-сините нюанси на утринната светлина се процеждаха през витражите. Пред тях се издигаше разпнатият Христос, а от двете му страни горяха свещи. Пред разпятието бе коленичила восъчна фигура с обърнато към небето лице и ръце, протегнати нагоре в израз на отчаяна молитва.

— Апостол Тома, закрилникът на строителите — обясни Мария, наведе глава и се прекръсти. — Искал е да загине заедно с Исус.

Тома Неверни, помисли си Хари. Жената извади малка свещ от чантата си с изображение на някакъв светец, запали я и я сложи пред апостола.

— Застани на колене — нареди тя на Хари.

— Защо?

— Просто го направи.

Макар и неохотно, Хари коленичи върху окъсаното червено кадифе на пейката и подпря лакти о наклонената дървена повърхност, почерняла от пот, мазнина и сълзи. Изненада се колко удобна всъщност е тази поза.

— Закълни се в Божия син, че ще спазиш твоята част от уговорката ни.

Хари се подвоуми. После наведе глава.

— Кълна се… — започна тя.

— Кълна се…

— в името на Сина Божий, моя Спасител…

— … в името на Сина Божий, моя Спасител…

— … да направя всичко по силите си, за да спася мъжа с прозвище Малкия спасител.

Хари повтори.

Мария се поизправи.

— Тук се срещнах с пратеника на поръчителя — поясни тя. — Тук получих поръчката. Но хайде да излезем. Не му е мястото тук да търгуваме с човешките съдби.

Фред ги закара до парка на площад „Крал Томислав“ и остана да ги чака в колата. Хари и Мария седнаха на една пейка. Силният вятър покосяваше опитите на покафенелите, полуувехнали стръкчета трева да се изправят. От другата страна на стария изложбен павилион звънна трамвай.

— Не съм го виждала — подхвана тя. — Но ми се стори младичък.

— Стори ти се?

— През октомври се обадил в хотел „Интернационал“. Щом по телефона търсят бежанския отдел, прехвърлят обаждането към Фред. А той на свой ред се свърза с мен. И така, гласът на млад мъж ми съобщи, че се обажда от името на лице, пожелало да остане анонимно. Имаше поръчка за Осло. Доколкото си спомням, зад него се чуваше улично движение.

— Значи е звънил от уличен телефон.

— Явно да. Обясних му, че не уреждам бизнес дела по телефона, още по-малко с хора, които отказват да ми се представят, и затворих. След два дни той пак ме потърси и поиска среща в катедралата „Свети Стефан“. Даде ми подробни указания кога точно да се явя в храма и в коя изповедалня да вляза.

Върху дървото пред пейката кацна сврака, наклони глава и ги погледна печално.

— В деня на срещата ни в църквата беше пълно с туристи. Вмъкнах се в изповедалнята в уречения час. Върху стола намерих запечатан плик. Отворих го. Съдържаше подробни инструкции къде и кога трябва да бъде ликвидиран Юн Карлсен, повече от щедра предплата в долари и предложение за крайната сума. Освен това пишеше, че пратеникът, с когото вече бях разговаряла по телефона, ще се свърже с мен, за да му дам отговор и да обсъдим подробностите около финансовата страна на въпроса, ако приема предложението. „Пратеникът ми е единствената връзка помежду ни“, пишеше поръчителят, „но от съображения за сигурност не е посветен в детайлите по поръчението, затова при никакви обстоятелства не бива и вие да издавате какво сме се споразумели.“ Взех плика, излязох от църквата и се върнах в хотела. Половин час по-късно се обади пратеникът.

— Тоест човекът, който по-рано ти звънна от Осло?

— Не се представи, но понеже дълго съм работила като учителка, имам навика да помня с какъв акцент говорят хората на английски. Мъжът на телефона произнасяше думите особено.

— За какво разговаряхте?

— Отказах му по три причини. Първо, винаги искаме да знаем защо поръчителят иска от нас да извършим задачата. Второ, от съображения за сигурност никога не позволяваме на поръчителя да определя мястото и времето. И, трето, не работим с анонимни поръчители.

— А той как реагира?

— Каза, че той отговарял за заплащането, и се надявал неговото име да ми бъде достатъчно. Попита ме колко още искам да увеличи възнаграждението, за да забравя възраженията си. „Не можете да намерите такава сума“, отвърнах. Той ми каза колко е в състояние да плати. И аз…

Хари я наблюдаваше, докато тя търсеше точните думи на английски.

— … се оказах неподготвена за предложението му.

— Колко ви предложи?

— Двеста хиляди долара. Петнайсет пъти повече от обичайната ни тарифа.

Хари кимна.

— И мотивът му вече е престанал да ви интересува?

— Сигурно не ни разбираш, Хуле. Ние през цялото време следваме план. Когато съберем достатъчно пари, ще теглим чертата и ще се върнем във Вуковар. Ще започнем нов живот. Това предложение представляваше нашия билет за дома. Решихме след това да не приемаме други поръчки.

— И загърбихте принципите на фирмата за убийства с идеална цел? — попита Хари, докато търсеше цигарите си.

— Ти да не би да разследваш убийства съвсем безкористно?

— Е, плащат ми. Човек трябва да се прехранва някак.

По устните ѝ пробяга усмивка.

— Значи все пак между нас няма толкова голяма разлика?

— Малко се съмнявам да си права.

— Нима? Ако не греша, и ти като мен се надяваш да заловиш виновниците, нали?

— Това се разбира от само себе си.

— Обаче на практика не става така, нали? С натрупването на житейски опит откриваш, че вината има много различни измерения и степени, за които изобщо не си подозирал, когато си решил да станеш полицай и да спасяваш човечеството от злото; че злодеянията са плод не на човешката злоба, а по-скоро на човешкото несъвършенство. Натъкваш се на много трагедии. В тях често виждаш самия себе си. Прав си: човек трябва да се прехранва някак. Затова започваме да лъжем. Лъжем и околните, и себе си.

Колкото и да търсеше, Хари не намираше нито запалка, нито кибрит. Ако не запали цигара веднага, ще избухне. Не му се мислеше за Биргер Холмен. Не и сега. Усети леко стържене по зъбите, когато захапа филтъра:

— Под какво име се представи пратеникът?

— Питаш, сякаш вече знаеш отговора.

— Роберт Карлсен — продължи Хари и си разтърка лицето. — Дал ти е плика с инструкциите на дванайсети октомври.

Тя повдигна едната от красиво оформените си вежди.

— Намерихме самолетния му билет.

Хари замръзваше. Вятърът го пронизваше и преминаваше през тялото му, все едно е призрак.

— А когато без да подозира нищо, се е прибрал вкъщи, е заел мястото на онзи, когото е осъдил на смърт. Направо да паднеш от смях, а?

Тя мълчеше.

— Едно не ми стана ясно: защо синът ти не преустанови опитите да ликвидира Юн Карлсен, щом е разбрал от медиите, че всъщност е застрелял човека, който плаща сметката?

— Никога не му казвам кой е поръчителят или в какво се е провинила жертвата. Така е най-добре.

— За да не издаде подробности, ако го хванат ли?

— За да не разсъждава; за да си свърши работата с твърдото убеждение, че съм преценила точно ситуацията.

— От морална и икономическа гледна точка ли?

Тя сви рамене:

— В този случай би било за предпочитане, ако знаеше името на поръчителя. Но той не се свърза с мен след убийството. Не знам защо.

— Не смее.

Тя затвори очи. Хари забеляза как мускулите по слабото ѝ лице се раздвижиха.

— Искаш от мен да накарам „работника“ ми да се прибере в Хърватия. Вече знаеш, че е невъзможно. Но ти дадох името на поръчителя. Преди синът ми да се свърже с мен, няма какво друго да направя. Ще спазиш ли твоята част от уговорката, Хари? Ще спасиш ли момчето ми?

Хари не отговори. Свраката литна внезапно от клона и на чакъла пред тях се изсипа дъждец от ситни капки.

— Смяташ ли, че момчето ти ще се откаже, ако научи колко незначителни са шансовете му? — попита Хари.

Тя се усмихна накриво и поклати печално глава.

— И защо?

— Защото не знае какво е страх и е много упорит. Метнал се е на баща си.

Гледайки гордо вдигнатата глава на слабата жена, Хари се съмняваше доколко искрени са последните ѝ думи.

— Поздрави Фред. Ще си взема такси до летището.

— Вярваш ли в Бог, Хари? — Тя заби поглед в ръцете си.

— Не.

— Но въпреки това се закле пред Него, че ще спасиш момчето ми.

— Да.

Хари стана, а тя вдигна очи към него.

— Държиш ли на обещанията си, Хари?

— Невинаги.

— Значи не вярваш нито в Господ, нито в дадената от теб дума. В какво вярваш тогава?

Той се загърна в якето си.

— Кажи ми в какво вярваш, Хари.

— В следващото обещание — отвърна той, обърна се и погледна с присвити очи широкия булевард, притихнал заради неделния ден. — Вярвам, че хората спазват обещанията си, макар веднъж да са ги нарушили. Вярвам в новото начало. Вероятно не бива да го казвам… — махна на едно такси, — но именно това е причината да работя в полицията.

Едва в таксито Хари се сети, че няма пари в брой. Шофьорът го успокои — банкоматите на летище „Плесо“ приемали карта „Visa“. По време на пътуването дотам Хари не престана да подмята двайсетте крони в ръцете си. Мисълта за въртящата се монета върху пода в бара и първото питие на борда на самолета се бореха за надмощие.

Навън се бе развиделило, когато в „Йостгор“ Юн се събуди от шума на автомобил. Прикова поглед в тавана. Изминалата нощ му се стори безкрайна и студена. Не успя да спи спокойно.

— Кой идва? — попита Теа.

Само допреди секунди тя спеше дълбоко. Юн долови тревогата в гласа ѝ.

— Сигурно друг полицай, за да се сменят.

Двигателят угасна. Две врати се отвориха и затръшнаха. Значи пристигналите са двама. Но не се чуха гласове. Мълчаливи полицаи. Охранителят им се бе настанил във всекидневната. Дошлите почукаха на вратата веднъж, после повторно.

— Няма ли да им отвори? — прошепна Теа.

— Шшт. Вероятно е излязъл до тоалетната.

Почука се за трети път. Доста силно.

— Ще ида да отворя — каза Юн.

— Почакай!

— Трябва да ги пуснем.

Юн я прескочи и се облече.

Отвори вратата към всекидневната. В пепелника върху масичката имаше димяща угарка, а върху дивана — вълнено одеяло, захвърлено в бързината. Хората отвън почукаха отново. Юн протегна разтрепераната си ръка към дръжката. Пое си дълбоко въздух и рязко отвори вратата.

Сякаш се удари в стена от вода, когато вятърът го блъсна с всичка сила, а ниското сутрешно слънце го заслепи и му попречи да види добре двата силуета на стълбите.

— За смяна ли идвате? — попита Юн.

— Не — отвърна познат женски глас. — Всичко свърши.

— Нима? — изненада се Юн и сложи ръка над очите си. — А, вие ли сте.

— Съберете си багажа. Ще ви откараме у дома ви.

— Защо?

Тя му обясни.

— Юн! — извика Теа от спалнята.

— Секунда.

Юн влезе при нея, без да затваря вратата.

— Кой е? — попита тя.

— Полицайката, която ме разпитваше. Турил Ли. И неин колега със същата фамилия. Съобщиха ми, че Станкич е мъртъв. Застреляли са го снощи.

Полицаят, който ги охраняваше досега, се върна от външната тоалетна, опакова си нещата и потегли. Десет минути по-късно Юн метна сака си на рамо, затвори вратата и я заключи. Мина отново по следите от стъпките си в снега, приближи се до стената, преброи петте греди и закрепи ключа от вътрешната страна. После се втурна след другите към червения фолксваген „Голф“. Със запален двигател, автомобилът бълваше бял дим. Юн седна на задната седалка до Теа. Потеглиха. Прегърна я и я притисна към себе си. После се наведе между двете предни седалки:

— Какво се е случило всъщност снощи в депото за контейнери?

Полицай Турил Ли, зад волана, хвърли бегъл поглед към колегата си Ула Ли.

— Казаха, че Станкич уж посегнал да извади оръжието си — отвърна той. — По-точно снайперистът от спецотряда е останал с такова впечатление.

— А това не отговаря ли на истината?

— Зависи какво разбирате под оръжие — Ула погледна крадешком към Турил Ли, която едва се сдържеше да не прихне. — Когато са го обърнали, видели, че ципът му е разкопчан, а оная му работа — извадена. Явно е излязъл от контейнера, за да пусне една вода.

Турил Ли се изкашля строго.

— Това да си остане между нас, защото е неофициално — побърза да добави Ула Ли. — Нали разбирате?

— Значи сте го застреляли просто така? — възкликна смаяна Теа.

— Не сме го застреляли ние — уточни Турил Ли, — а снайперистът от армейския спецотряд.

— Според официалната версия Станкич е чул нещо и е извърнал глава — продължи Ула Ли. — Защото куршумът е пронизал главата зад ухото му и е излязъл през носа. Пук! и приказката свършва тук… хе-хе.

Теа погледна Юн.

— Какви ли куршуми е използвал този снайперист — замислено отрони Ула. — Е, съвсем скоро ще видите сам, Карлсен. Съмнявам се, че ще успеете да го идентифицирате.

— И преди това щеше да ми е трудно.

— Да, и за това разбрах — поклати глава Ула. — Променял си физиономията. Врели-некипели. Ако питате мен. Да си остане между нас, нали?

Известно време пътуваха, без да разговарят.

— Откъде сте сигурни, че е той? — попита Теа. — Щом лицето му е обезобразено, как…

— Разпознаха якето му — отговори Ула Ли.

— Само това ли?

Ула и Турил се спогледаха.

— Не, разбира се. Върху якето и върху парчето стъкло, открито в джоба, имаше засъхнала кръв. В момента сравняват дали съвпада с кръвта на Халвуршен.

— Всичко свърши, Теа — успокои я Юн и я притисна още по-силно.

Тя облегна глава върху рамото му. Юн вдиша аромата на косата ѝ. Съвсем скоро щеше да се наспи спокойно. Между предните седалки виждаше ръката на Турил Ли върху волана. Полицайката сви плътно вдясно по тесния път, за да направи място на идващата отсреща електрическа кола. Юн се сети, че Армията на спасението получи съвсем същия автомобил като подарък от кралското семейство.

Двайсет и пета глава

Диаграмите и числата върху екраните, както и равномерното писукане на апарата за отчитане на сърдечната честота създаваха илюзията, че ситуацията е под контрол.

Устата и носът на Халвуршен бяха покрити с маска, а на главата му имаше нещо като каска. Лекарят обясни, че тя отчита промените в мозъчната дейност. По потъмнелите му клепачи се преплиташе фина мрежа от кръвоносни съдове. За Хари гледката представляваше новост. За първи път виждаше Халвуршен със затворени очи. Младият полицай се отличаваше с бдителност. Вратата зад Хари се отвори. Влезе Беате.

— Най-сетне — отрони тя.

— Идвам направо от летището — прошепна Хари. — Прилича на заспал летец-изтребител.

Едва когато забеляза измъчената усмивка на Беате, осъзна колко злокобно прозвуча сравнението му. Ако мозъкът му не бе толкова заспал, вероятно щеше да измисли нещо по-подходящо. Или просто щеше да си замълчи. Причината все пак да се държи що-годе адекватно беше, че полетът от Загреб до Осло продължава едва час и половина, а стюардесата със спиртните напитки сякаш нарочно мина покрай всички пътници, преди да забележи лампичката над седалката на Хари.

Двамата с Беате излязоха навън и седнаха на дивана в коридора.

— Нещо ново? — поинтересува се Хари.

Беате прокара длан по лицето си.

— Лекарят, който прегледа София Михолеч, се свърза с мен снощи. Не открил никакви наранявания по тялото ѝ освен синината на челото. Според него най-вероятно наистина се дължала на случаен удар от врата. Лекарят наблегна колко отговорно се отнася към задължението си да не нарушава лекарската тайна, но съпругата му го убедила да осведоми полицията за резултатите от всички изследвания, защото се касае за разследване на убийство. Взетата кръвна проба от София не показала никакви нередности, но интуицията му подсказала да поиска от лаборантите да проверят кръвта ѝ за наличието на хормона човешки хорионгонадотропин. Нивото му почти не оставило съмнения у лекаря.

Беате прехапа долната си устна.

— Интересна интуиция — подметна Хари. — Но нямам представа какво показва наличието на човешки хорионгонадотропин в кръвта.

— София е била бременна, Хари.

Хари се опита да подсвирне от изненада, ала устата му беше прекалено суха.

— Отиди да поговориш с нея.

— Веднага тръгвам: последния път станахме първи приятелки — иронично отбеляза Беате.

— Няма нужда да сте приятелки. Искам да разбереш дали е била изнасилена.

— Откъде ти хрумна?

— Интуиция.

Тя въздъхна.

— Добре. Но вече няма смисъл да бързаме толкова.

— Какво имаш предвид?

— След случилото се снощи…

— Какво се е случило снощи?

— Нима не знаеш? — погледна го учудено Беате.

Хари поклати глава.

— Оставих ти поне четири съобщения на гласовата поща.

— Вчера си изгубих телефона. Какво е станало?

Беате едва успя да преглътне.

— О, мамка му. Само не ми казвай, че е онова, което си мисля.

— Снощи застреляха Станкич. Починал е веднага.

Хари затвори очи. Гласът на Беате долетя сякаш отдалеч:

— Станкич е посегнал към якето си. Според доклада по случая са го предупредили, че ще стрелят, ако помръдне.

Вече дори са успели да изготвят доклад, помисли си Хари.

— За жалост единственото оръжие, намерено у него, е окървавено парче стъкло в джоба на якето му. От Съдебна медицина обещаха анализът на кръвта да е готов до утре. Явно е скрил някъде пистолета си, защото в момента не му е бил нужен. Ако го бяхме заловили с оръжието в него, щяхме да разполагаме със сериозно доказателство. У Станкич не открихме никакви документи.

— Само това ли?

Хари задаваше въпросите си съвсем машинално, защото мислите му бяха другаде: в катедралата „Свети Стефан“. „Кълна се в името на Сина Божий.“

— В контейнера намерихме приспособления за наркомани: спринцовка, лъжичка, такива неща. Става още по-интересно: от тавана висеше кучешки труп. На черен мецнер според пазача на депото. От трупа бяха откъснати парчета.

— Радвам се да го чуя — промърмори Хари.

— Какво?

— Нищо.

— Обяснението ти за наличието на кучешко месо в повръщаното на улица „Гьотеборг“ се оказа съвсем точно.

— В акцията участваха ли други освен екипът на „Делта“?

— Не и според доклада.

— Чий доклад?

— На ръководителя на спецотряда, разбира се. На Сиверт Фалкайд.

— Естествено.

— Така или иначе всичко приключи.

— Не!

— Няма нужда да повишаваш глас, Хари.

— Не всичко е приключило. Където има принц, има и крал.

— Какво ти става? — попита Беате с пламнали бузи. — Почина наемен убиец, а ти се държиш, все едно си изгубил… приятел.

Халвуршен, съобрази Хари, Беате първоначално възнамеряваше да каже „Халвуршен“. Хари затвори очи. Под клепачите му затанцува червена светлина. Като запалена свещ, помисли си той. Като свещ в храм. Майка му почина, когато беше още дете. Погребаха я в Ондалснес, откъдето се открива изглед към планините. Това беше предсмъртното ѝ желание. Хари, Сьос и баща им слушаха как свещеникът говори като за непознат човек, а не за майка му. Защото баща му не намери сили сам да държи надгробно слово. Сякаш още тогава Хари си даде сметка, че без покойницата те тримата вече не са семейство. Дядо му, от когото Хари наследи високия си ръст, се наведе към него — от устата му лъхаше мирисът на току-що изпит алкохол — и му каза „Редно е родителите да си отиват преди децата.“ При спомена за това Хари усети буца в гърлото си.

— Намерих шефа на Станкич — съобщи той. — Тя потвърди, че убийството е поръчано от Роберт Карлсен.

Беате го изгледа с неприкрита изненада.

— Нещата обаче не се изчерпват с това. Роберт е бил само посредник. Някой друг дърпа конците.

— Кой?

— Нямам представа. Някой, който може да плати двеста хиляди долара за убийство.

— И шефът на Станкич ти каза всичко това просто така?

— Не, сключихме сделка.

— Каква именно?

— Не искаш да знаеш.

Беате премига. После кимна. Хари се загледа във възрастна жена, която се придвижваше на патерици по коридора, и се запита дали майката на Станкич и Фред следи информацията в норвежките електронни издания; дали е разбрала за смъртта на сина си.

— Родителите на Халвуршен обядват в столовата. Ще сляза при тях. Ще дойдеш ли и ти? Хари?

— Какво? Извинявай. Не съм гладен, хапнах в самолета.

— Ще ти бъдат благодарни. Казват, че Халвуршен говорел за теб с обич, като за по-голям брат.

— Сега не мога, по-късно — отклони поканата Хари.

Беате тръгна. Хари се върна в стаята на Халвуршен, седна на стола до леглото му и се надвеси над бледото лице върху възглавницата. В сака си носеше запечатана бутилка с „Джим Бийм“ от безмитния магазин на летището.

— Ние двамата срещу целия свят — прошепна той.

Хари щракна с пръсти над челото на младия полицай. Средният му пръст тупна мястото между очите му, но клепачите не помръднаха.

— Яшин — прошепна Хари.

Усети колко задавен е гласът му. Якето му се удари в ръба на леглото и нещо издрънча. Хари опипа подплатата. Изгубеният мобилен телефон бе паднал вътре.

Когато Беате се върна в болничната стая заедно с родителите на Халвуршен, Хари вече си бе тръгнал.

Юн лежеше на дивана, отпуснал глава в скута на Теа. Тя гледаше стар филм по телевизията. Ясният глас на Бети Дейвис кънтеше в тишината, а Юн се взираше в тавана с мисълта, че познава тавана на тази стая по-добре от тавана в собствения си дом. Ако успее да се съсредоточи максимално върху гледката, вероятно ще съзре нещо познато, нещо, различно от обезобразеното лице, което му показаха в студената морга на Държавната болница. Поклати глава, когато го попитаха дали този мъж се е появил на вратата на апартамента му, а няколко дни по-късно е извършил и нападение над полицая с нож.

— Но това не означава, че не е той — обясни Юн, а те кимнаха, записаха и го изведоха.

— Наистина ли няма да ти позволят да пренощуваш в твоето жилище? — попита Теа. — Ако останеш да спиш при мен, ще тръгнат приказки.

— Няма как — поклати глава той. — Там е извършено убийство. Пломбираха го, докато приключат с огледа.

— Пломбирали са го — повтори Теа. — Като развален зъб.

Бети Дейвис се нахвърли върху по-младата жена. Цигулките засвириха драматично.

— За какво мислиш? — попита Теа.

Юн мълчеше. Излъга я, когато ѝ каза, че всичко е приключило. Щеше да приключи едва след като направи каквото трябва. А именно да хване бика за рогата, да спре врага, да се прояви като доблестен, макар и незначителен войник. Защото Юн вече разбра. Намираше се съвсем близо до Халвуршен, когато полицаят прослуша съобщението от Мадс Гилстрюп, и чу самопризнанието му.

Някой позвъни на вратата. Юн скочи с облекчение да отвори, все едно посреща с радост неочакван гост. Беше Рикард.

— Притеснявам ли ви? — попита братът на Теа.

— Не, тъкмо си тръгвах.

Юн се облече. И тримата не обелиха дума. Излезе и затвори вратата. Остана няколко секунди на стълбите и се ослуша. Теа и Рикард шепнеха. Защо? Рикард звучеше ядосан.

Юн се придвижи с трамвая до центъра, а оттам тръгна за квартал Холменколен. Тази неделя за разлика от друг път във влака нямаше много пътници. Явно студеното време бе отказало желаещите да покарат ски. Юн слезе на последната спирка. Под него Осло се виждаше като на длан.

Домът на Мадс и Рагнхил се намираше върху билото на възвишението Холменколен. Досега Юн не бе стъпвал там. Портата беше сравнително тясна. Същото важеше и за пътеката към паркинга. Скрита зад няколко дървета, отдалеч къщата изглеждаше като вградена в терена. По думите на Рагнхил хората оставали изненадани, когато влязат вътре и видят колко е голяма и просторна.

Юн позвъни и след няколко секунди чу глас от невидимата уредба:

— Я виж ти. Юн Карлсен.

Юн се вторачи в камерата над вратата.

— Във всекидневната съм — Мадс Гилстрюп звучеше несигурно и той се изсмя. — Предполагам, знаеш пътя.

Вратата се отвори, без Юн да я е докоснал. Влезе в преддверие с големината на неговия апартамент.

— Ехо?

В отговор пак чу собствения си глас.

Тръгна по коридор с надеждата да го отведе до всекидневната. По стените висяха картини без рамки, изрисувани с ярки маслени бои. Из къщата се носеше особена миризма, която се засилваше постепенно. Мина през кухня с кухненски бокс и маса за хранене с дванайсетина стола. Мивката беше пълна с чинии, чаши и празни бутилки от бира и твърд алкохол. Миришеше на застояла храна и бира. Юн продължи нататък. В коридора видя разпилени дрехи. Надникна в банята. Вонеше на повръщано.

Зад ъгъла го посрещна панорамна гледка към Осло и фиорда. Бе виждал града толкова отвисоко само като дете, когато с баща си ходеше на походи из Нурмарка.

В средата на всекидневната бе опънато платно. Върху този екран вървяха неми кадри от очевидно аматьорски запис на сватба. Бащата повежда булката през църквата. А тя кима усмихната на гостите. В стаята се чуваше само лекото жужене от вентилатора на прожекционния апарат. Пред платното видя високата облегалка на черен стол, две празни и една преполовена бутилка на пода.

Изкашля се и приближи. Столът бавно се завъртя.

Юн спря стреснат.

Мъжът върху стола само бегло напомняше на Мадс Гилстрюп, облечен в чиста бяла риза и черен панталон, брадясал, с подпухнало лице, с избледнели очи, покрити със сивкава мембрана. В скута му лежеше черна двуцевка с изкусно гравирани анималистични мотиви върху тъмночервения приклад. Поставена така, дулото сочеше право срещу новодошлия.

— Ходиш ли на лов, Карлсен? — попита Мадс Гилстрюп с дрезгав глас на алкохолик.

Гостът поклати глава, без да сваля поглед от двуцевката.

— В нашето семейство имаме обичай да ходим на лов за всякакви животни: и за дребни, и за едри. Ловът се е превърнал в нещо като семейно верую. Баща ми е отстрелвал какво ли не. Всяка зима ходи в страна, където се включва в лов на животни, по които още не е стрелял. Миналата година замина за Парагвай заради рядък вид горска пума. Аз изобщо не струвам като ловец. Поне според баща ми. Казва, че не притежавам нужното хладнокръвие. По думите му единственото животно, което съм успял да уловя през живота си, беше тя — Мадс Гилстрюп тръсна леко глава към екрана. — Впрочем, той смяташе, че по-скоро тя ме е хванала, а не аз нея.

Мадс Гилстрюп остави двуцевката върху масичката и подкани с жест госта си да седне.

— Следващата седмица с шефа ти Давид Екхоф ще подпишем първия от серията договори. С него Армията на спасението ще ни прехвърли собствеността върху имотите си на улица „Якоб Ол“. Баща ми ти благодари за препоръката в наша полза.

— Боя се, че нямам заслуга по въпроса — отвърна Юн и седна на черния диван. Кожата беше мека и леденостудена. — Просто дадох професионалното си мнение.

— Нима? И какво е то?

Юн преглътна.

— Прецених, че за нас е по-полезно да използваме парите, вложени в имотите на Армията, за финансиране на важни дейности.

— Други продавачи на ваше място вероятно биха пуснали имотите на свободния пазар?

— Така е. И ние възнамерявахме да го направим, но вие поставихте въпроса ребром и заявихте недвусмислено, че ако искаме оферта за всички имоти, отпада възможността за обявяване на търг.

— И все пак именно твоята препоръка се оказа решаваща.

— Просто сметнах предложението за добро.

— Я стига глупости — усмихна се Мадс Гилстрюп. — Можехте да вземете двойно по-тлъста сума.

— Да, ако бяхме предпочели да продаваме имотите поотделно, вероятно щяхме да имаме по-голяма печалба, но вашата оферта ни спести дългата и тежка работа да намерим подходящи купувачи. Везните натежаха във ваша полза и защото се ползвате с доверието на Управителния съвет, а за нас е важно бъдещият собственик на имотите ни да бъде лоялен към наемодателите ни. Кой знае как биха постъпили на ваше място по-безскрупулни купувачи.

— Клаузата в договора, с която се задължаваме да замразим наемите и да не гоним настоящите наемодатели, изтича след осем месеца.

— Доверието е по-важно от някакви си клаузи.

Мадс Гилстрюп се наведе напред.

— Нямаш представа колко си прав, Карлсен. През цялото време знаех за връзката ти с Рагнхил. След като я беше чукал, по бузите ѝ пламтяха розови петна. Споменеше ли някой името ти в офиса, тя почервеняваше цялата. Четеше ли ѝ от Библията, докато я оправяше? Би ѝ харесало, предполагам… — Мадс Гилстрюп се отпусна върху стола със смях и поглади с ръка двуцевката върху масичката. — В пушката има два патрона, Карлсен. Виждал ли си какви поражения нанасят? Не е нужно дори да се прицелваш с точност. Само натискам спусъка и бум! — залепваш за стената отзад. Невероятно, а?

— Дойдох, за да ти кажа, че не искам да сме врагове.

— Врагове? — засмя се отново Мадс Гилстрюп. — Вие винаги ще си останете мои врагове. Помниш ли онова лято, когато купихте „Йостгор“ и лично комендант Екхоф ме покани да постоя там? От съжаление, защото ме възприемахте като клетото момче, чиито детски спомени Армията на спасението купи. Нали сте много чувствителни на такива теми. Боже мой, каква ненавист изпитвах към вас! Гледах ви как се забавлявате, все едно сте си у дома. Особено брат ти, Роберт. Всички момичета си падаха по него, а той постоянно ги гъделичкаше и ги водеше в плевнята, където…

Мадс си премести крака и бутна бутилката, а тя падна на пода. По паркета потече кафява течност.

— Вие изобщо не ме забелязвахте. Никой не ме виждаше, сякаш изобщо не съществувах. Толкова бяхте погълнати един от друг. Казах си: явно наистина съм невидим. Ще ви покажа на какво са способни невидимите.

— Затова ли го направи?

— Аз? — Мадс се разсмя. — Аз съм невинен, Юн Карлсен. Ние, привилегированите, винаги сме чисти като сълза, трябва вече да си го разбрал. Съвестта ни е неопетнена, защото имаме възможност да купим чуждата — на хората, чиято задача е да ни служат, да вършат мръсната работа. Такива са природните закони.

Юн кимна.

— Защо се обади на полицая и си призна?

— Първо възнамерявах да се свържа с другия, с Хари Хуле, но тъпакът нямаше визитка, и се наложи да се обадя на младия. Еди-кой си Халвуршен. Не си спомням, бях пиян.

— Каза ли на друг за това? — попита Юн.

Мадс Гилстрюп поклати глава, вдигна бутилката от пода и отпи.

— Само на баща ми.

— На баща ти? Ами да, разбира се.

— Кое се разбира? — не спираше да се смее Мадс. — Ти обичаш ли баща си, Юн?

— И то много.

— А съгласен ли си с мен, че любовта към бащата е истинско проклятие?

Юн не отговори и Мадс продължи:

— След като разговарях с полицая, баща ми дойде. Казах му какво съм направил и знаеш ли как реагира той? Извади щеката за ски и ме наби. Проклетникът удря много силно. Омразата вдъхва сили, знаеш ли. Предупреди ме да не споменавам за това пред никого. Ако опетниш семейната чест, ще те убия, закани се той. Точно така се изрази. И знаеш ли, Юн… — очите на Мадс изведнъж се напълниха със сълзи и гласът му се разтрепери. — Въпреки всичко аз го обичам. Вероятно именно поради тази причина той изпитва към мен толкова всепоглъщаща ненавист. Аз, единственият му син, съм толкова мекушав, че дори нямам сили да го намразя.

Мадс удари бутилката в паркета. Дрънченето отекна в стаята. Юн скръсти ръце.

— Сега ме чуй. Полицаят, който е изслушал признанието ти, се намира в кома. Ако обещаеш да не притесняваш мен и хората ми, ти давам дума, че никога няма да разкрия тайната ти.

Мадс Гилстрюп изобщо не слушаше Юн. Погледът му отново залепна за екрана, където младоженците стояха с гръб към камерата.

— Виж, сега тя казва „да“. От няколко часа гледам само един и същи отрязък от записа. Просто защото не разбирам. Тя се закле… — Мадс тръсна глава. — Мислех, че това ще я накара да ме обикне отново. Успея ли да извърша това… престъпление, тя ще види в мен мъжа, заблуждавах се аз. Престъпникът е смел, силен, мъжествен, нали? А не… — пое си шумно въздух през носа и процеди презрително: — … нечий син.

Юн стана.

— Време е да си тръгвам.

Мадс Гилстрюп кимна.

— Имам нещо, което ти принадлежи. Да го наречем… — той ощипа замислено горната си устна — … прощален подарък от Рагнхил.

Докато пътуваше на връщане във влака, Юн се взираше в черния сак, връчен му от Мадс Гилстрюп.

Навън температурите паднаха стремглаво и смелчагите, излезли на неделна разходка, вървяха със свити рамене и наведена глава, скрити в шалове и шапки. Беате Льон обаче не усещаше пронизващия студ. Натисна звънеца на семейство Михолеч. Откакто ѝ съобщиха какво е състоянието на Халвуршен, Беате не чувстваше нищо.

— В момента най-сериозен проблем създава не сърцето му, а бъбреците — обясни лекарят.

Госпожа Михолеч я посрещна на стълбите и я заведе в кухнята, където дъщеря ѝ София си играеше с косата си. Майката напълни кафеварката с вода и сложи три чаши върху масата.

— Предлагам да ни оставите да си поговорим насаме — подхвана Беате.

— София иска да присъствам — отвърна госпожа Михолеч. — Кафе?

— Не, благодаря. Трябва да се връщам в болницата. Имам само няколко въпроса.

— Добре тогава — госпожа Михолеч изля водата в мивката.

Беате седна срещу София. Помъчи се да привлече вниманието ѝ, но девойката продължаваше да оглежда върховете на косата си.

— Сигурна ли си, че не желаеш да разговаряме на четири очи, София?

— И защо? — попита момичето със заядлив тон — изпитано оръжие на повечето тийнейджъри, когато искат да изнервят събеседника си.

— Защото ще те разпитвам за много лични неща.

— А това е майка ми, госпожо!

— Добре. Правила ли си наскоро аборт?

София се вцепени. Лицето ѝ се сгърчи в болезнена гримаса, смесица от гняв и страдание.

— Какви ги говорите? — смотолеви тя.

Не успя да прикрие колко е стъписана.

— Кой е бащата? — продължи Беате.

София продължаваше да разпилява косата си, която изобщо не беше сплъстена. Госпожа Михолеч зяпна от учудване.

— Доброволно ли прави секс с него, или той те изнасили?

— Как смеете да говорите такива неща на дъщеря ми! — избухна майката. — Тя е още дете, а вие се отнасяте към нея като към… уличница.

— Дъщеря ви е била бременна, госпожо Михолеч. Искам само да разбера дали бременността ѝ е свързана със случая, по който работим.

Долната челюст на майката увисна. Беате се наведе към София.

— Кой го направи? Роберт Карлсен ли?

Долната устна на девойката се разтрепери. Майката скочи от стола:

— Какво говори тя, София? Кажи ми, че не е вярно!

Девойката отпусна глава върху масата и я закри с ръце.

— София! — извика майка ѝ.

— Да — задавено прошепна девойката. — Той беше. Роберт Карлсен. Не предполагах… изобщо не знаех, че е… такъв.

Беате стана. София хлипаше, а майка ѝ стоеше като поразена от гръм. Беате не усещаше нищо.

— Снощи заловихме убиеца на Роберт Карлсен — съобщи тя. — Отрядът за бързо реагиране го застреля в депото за контейнери. Мъртъв е.

Двете жени изобщо не я чуха.

— Ще тръгвам.

Нито София, нито майка ѝ обърнаха внимание на думите ѝ. Беате излезе.

Застанал до прозореца, той се взираше в хълмистия побелял пейзаж. Приличаше на замръзнало море от мляко. На някои възвишения се забелязваха къщи и червени плевни. Изморено, слънцето се бе отпуснало над хребета.

— Няма да се върнат — отбеляза той. — Тръгнали са оттук. Или вероятно изобщо не са идвали? Да не ме излъга?

— Били са тук — възрази Мартине и дръпна тенджерата от котлона. — Когато пристигнахме, вътре беше топло. Нали видя пресните следи в снега? Сигурно се е случило нещо непредвидено. Ела, яденето е готово.

Той остави пистолета до чинията и започна да се храни. Консервните кутии с яхния бяха същите като в дома на Хари Хуле. На перваза се мъдреше стар син транзистор. От него се носеше позната попмузика, прекъсвана от непонятен говор. В момента вървеше парче от филм, който някога бе гледал. Понякога майка му свиреше тази мелодия на пианото под „единствения прозорец с изглед към Дунава“, както обичаше да се шегува баща му. А ако забележката му наистина успееше я да поядоса, той продължаваше да я дразни с въпроса как е възможно толкова интелигентна и красива жена като нея да се омъжи за него.

— С Хари гаджета ли сте? — попита той.

Мартине поклати глава.

— Тогава защо му носиш билет за концерт?

Тя не отговори.

— Според мен си хлътнала по него — усмихна се той.

Вдигна вилицата срещу него, сякаш щеше да отбележи нещо, но се отказа.

— А ти? Имаш ли си приятелка в Хърватия?

Той поклати глава, докато отпиваше от чашата с вода.

— Защо? От работа не ти остава време да си намериш?

Прихна и водата от устата му опръска покривката. Явно цялото това напрежение ми се отразява, помисли си. Нямаше друго обяснение за истеричния му смях. Мартине също се включи.

— Да не си гей? — попита тя и избърса сълзите, бликнали от очите ѝ. — Май трябваше да те попитам дали си имаш приятел.

Той се разсмя още по-неудържимо. Направо не можеше да спре.

Тя сипа яхния в двете чинии.

— Щом толкова го харесваш, ще ти дам това — той хвърли снимка върху масата.

Същата, която взе от огледалото в апартамента на Хари. Снимката със смуглата жена и момчето. Мартине я взе и я разгледа.

— Изглежда щастлив — отбеляза тя.

— Тогава вероятно е бил щастлив.

— Да.

През прозорците се просмука сивкав мрак и проникна в стаята.

— Вероятно може отново да почувства радостта от живота — отрони тя.

— Дали?

— Да, разбира се.

Погледна радиото зад гърба ѝ.

— Защо ми помагаш?

— Нали вече ти казах. Хари щеше да откаже да ти съдейства и…

— Не ти вярвам. Има и нещо друго.

Тя сви рамене.

— Ще ми преведеш ли какво пише тук?

Разгъна листа, който намери сред купчината книжа върху масичката на Хари.

Мартине започна да чете, като хвърляше поглед към снимката на Хари на служебната му карта. Полицаят гледаше над обектива, явно към фотографа, а не към апарата. Този факт говореше доста красноречиво за Хари.

— Разрешително за „Смит & Уесън“ 38 — обясни Мартине. — Подканват Хари да си го вземе от оръжейния склад на полицията срещу подписания документ.

— И кой се е подписал под разрешителното?

— Да видим… някой си… Гюнар Хаген, главен полицейски инспектор.

— С други думи, Хари не си е взел оръжието. Следователно не представлява никаква опасност. В момента е беззащитен.

Мартине премига.

— Какво ти се върти в главата?

Двайсет и шеста глава

Уличните лампи на улица „Гьотеборг“ вече светеха.

— И така — обърна се Хари към Беате. — Значи Халвуршен е паркирал тук?

— Да.

— После двамата с Юн излизат. Появява се Станкич. Първо стреля по Юн, но той се скрива в сградата. После напада Халвуршен, преди Халвуршен да успее да си извади оръжието от колата.

— Да. Когато са го намерили, Халвуршен лежал до автомобила. По джобовете на палтото, на панталона и на кръста му намерихме кръв. Не е негова. Предполагаме, че е на Станкич, който го е претърсил и е взел портфейла и мобилния му телефон.

— Мм — Хари си потърка брадичката. — Защо просто не е застрелял Халвуршен? Защо го е пробол с нож? Едва ли за да не вдига шум: откривайки стрелба по Юн, Станкич е вдигнал на крак целия район.

— И аз това се питам.

— А защо е избягал, след като е повалил Халвуршен? Нали го е пробол с ножа именно за да не му попречи да пипне Юн. Вместо обаче да се втурне след мишената си, Станкич се омита от местопрестъплението.

— Паникьосал се е. Приближил е автомобил, забрави ли?

— Не, но говорим за престъпник, който се осмелява да нападне с нож служител на реда насред улицата. Нима някаква си кола е достатъчна да го стресне? И защо е използвал нож, щом е имал пистолет?

— Да, това е въпросът.

Хари затвори очи. Беате разтъпка премръзналите си крака в снега.

— Хари, не ми се стои повече тук…

— Куршумите му са свършили — отвори очи той.

— Какво?

— Станкич е изстрелял последния си куршум след Юн Карлсен.

— Той е професионалист, Хари — въздъхна Беате. — Не би допуснал подобен гаф.

— Случило се е именно защото е професионалист — разпалено възрази той. — Ако си подготвил подробен план как да извършиш убийство и за целта ти трябват един, максимум два куршума, защо ти е да се обременяваш с излишни боеприпаси? Отиваш в чужда страна, багажът ти подлежи на строга проверка и се налага да скриеш патроните, нали?

Беате мълчеше.

— И така — продължи Хари, — Станкич изстрелва последния си куршум по Юн и не улучва. После напада Халвуршен с хладно оръжие. Защо? За да му вземе служебния пистолет и да продължи гонитбата. По тази причина сте открили следи от кръвта му по кръста на Халвуршен. Там полицаите държат оръжията си. Станкич обаче не намира револвера, защото той е останал в колата. Юн се заключва в сградата, а Станкич разполага само с нож. Отказва се и офейква.

— Чудесна теория — прозина се Беате. — Ако Станкич беше жив, можехме да го попитаме за потвърждение. Но той е мъртъв и всичко това вече няма значение.

Хари погледна Беате. Очите ѝ бяха подпухнали и зачервени от недоспиване. Не го попита защо от него се носи миризма на алкохол: или от тактичност, или защото осъзнаваше колко безсмислено е да му иска обяснение. Хари обаче не се заблуждаваше: в момента бе изгубил доверието ѝ.

— Какво каза свидетелката в автомобила? — попита Хари. — Станкич е побягнал надолу по левия тротоар на улицата?

— Да, проследила го с поглед в огледалото. Паднал с до ъгъла на една къща. Там намерихме хърватска монета.

Хари се загледа към ъгъла. Последния път, когато беше тук, видя онзи просяк с мустака. Дали пък не е станал очевидец на покушението над Халвуршен? В момента обаче термометрите показваха двайсет и два градуса под нулата и всички хора се бяха изпокрили.

— Да тръгваме към Института по съдебна медицина — предложи Хари.

Поеха с колата по улица „Туфте“. Минаха покрай болницата в Юлевол. Мълчаха. Навън се редяха побелели градини и къщи в английски стил. Неочаквано Хари сложи край на тишината:

— Отбий встрани,

— Сега? Тук?

— Да.

Тя погледна в огледалото и сви към тротоара.

— Включи габаритните светлини и се съсредоточи върху мен. Помниш ли онази игра на интуиция, на която те научих?

— Където основният принцип е „говори, без да мислиш“?

— Или „говори, без да се съобразяваш, че онова, което ти минава през ума, не е редно да бъде изречено на глас“. Забрави за всичко.

Беате затвори очи. По тротоара минаваше семейство скиори.

— Готова ли си? Добре. Кой е изпратил Роберт Карлсен в Загреб?

— Майката на София.

— Мм — кимна Хари. — Откъде ти хрумна?

— И аз това се питам — Беате отвори очи. — Тя няма мотив, поне доколкото знаем. Освен това не е такъв тип жена. Вероятно я свързвам със Станкич, защото и двамата са хървати. Подсъзнанието ми работи на твърде елементарно ниво.

— Предположението ти не е лишено от логика. Не съм съгласен обаче с последното за подсъзнанието ти. А сега ти ме попитай същото.

— На глас ли?

— Да.

— Защо?

— Просто го направи — подкани я той и затвори очи. — Готов съм.

— Кой е изпратил Роберт Карлсен в Загреб?

— Нилсен.

— Нилсен? Кой Нилсен?

Хари отвори очи. Примига объркан срещу фаровете в насрещното платно.

— Сигурно Рикард.

— Забавна игра — отбеляза Беате.

— Да потегляме.

Над „Йостгор“ падна мрак. Радиото бръмчеше неразбираемо от перваза.

— Наистина ли никой не би те разпознал? — полюбопитства Мартине.

— Е, някои ще го направят, разбира се. Но с лицето ми се свиква бавно. Просто малцина отделят достатъчно време.

— Значи причината е в хората, така ли?

— Сигурно. Ако обаче целта ми е да не ме разпознаят, имам… един трик.

— Бягаш.

— Не, точно обратното. Прониквам сред тях. Нахлувам. Ставам невидим и стигам до нужното място.

— И какъв е смисълът, щом никой не те вижда?

Той я изгледа учуден. От радиото се чу мелодия и женски глас започна да чете новините с неутрален глас.

— Какво казва? — попита той.

— Температурите ще се понижат още. Ще се наложи да затворят детски градини. Приканват възрастните да не излизат навън и да не пестят тока.

— Ти обаче ме запомни. Позна ме.

— Гледам хората и ги виждам. Това е единствената ми дарба.

— Затова ли ми помагаш? Затова ли не се опита да избягаш нито веднъж?

— Не, не затова — огледа го изпитателно тя.

— И защо?

— Защото искам Юн Карлсен да умре. Искам да бъде още по-мъртъв от теб.

Той се стресна. Мартине говореше като луда.

— Аз — мъртъв?

— Така поне съобщиха в последните емисии — кимна към радиото тя.

Пое си дъх и изрецитира със сериозния равен глас на новинар:

— Мъжът, заподозрян в убийството на площад „Егер“, почина снощи. Бил е застрелян от полицейския отряд за бързо реагиране по време на акция в пристанищното депо за контейнери. Според ръководителя на спецзвеното Сиверт Фалкайд заподозреният отказал да се предаде и посегнал да извади оръжието си. Началникът на Отдела за борба с насилието Гюнар Хаген оповести, че случаят ще бъде изпратен за разглеждане в Комисията за разглеждане на престъпления по време на изпълнение на служебния дълг, като това била стандартната процедура. По думите на Хаген спецакцията показвала за пореден път, че полицията е принудена да противодейства на все по-свирепа организирана престъпност и апелът към полицаите да носят служебно оръжие следва да се разглежда не само като тяхно задължение по закон, а и в контекста на тяхната лична безопасност.

Той премига два пъти. После още веднъж. Случилото се започна да му се изяснява. Кристофер. Синьото яке.

— Мъртъв съм — отрони той. — Именно това е причината да си тръгнат оттук. Мислят си, че всичко е свършило.

Сложи длан върху ръката на Мартине.

— Защо искаш Юн Карлсен да умре?

Тя се вторачи напред. Пое си дъх, сякаш щеше да проговори, но само въздъхна. Като че ли думите ѝ не биха изразили истинските ѝ чувства. След известно колебание все пак подхвана:

— Защото той знаеше. През всичките тези години. Затова го мразя. Мразя и себе си.

Хари се взираше в голото безжизнено тяло върху кушетката. Гледката вече почти не му правеше впечатление. Почти. В залата поддържаха около четиринайсетградусова температура. Женският глас на съдебната лекарка отекна ясно в циментовите стени:

— Засега нямаме намерение да му правим аутопсия. Затрупани сме с работа, а тук причината за смъртта е очевидна, не мислите ли?

Тя кимна красноречиво към лицето: на мястото на носа и горната устна зееше голяма черна дупка и оголваше зъбите и вътрешността на устата.

— Цял кратер — отбеляза Хари. — Картечен пистолет „МП-5“ не може да нанесе такива поражения. Кога ще получа доклада?

— Попитайте началника си. Той пожела първо да го изпратим в неговия кабинет.

— Хаген?

— Да. Ако ви трябва спешно, помолете го да ви извади копие.

Хари и Беате се спогледаха.

— Моля да ме извините, но през почивните дни работим в намален състав и ми се събраха доста задължения, така че… — лекарката присви леко единия ъгъл на устните си: явно опит за усмивка, предположи Хари.

— Разбира се, тръгваме си — успокои я Беате.

Двете жени се отправиха към вратата, но гласът на Хари ги спря:

— Почакайте малко.

Те се обърнаха. Хари стоеше надвесен над трупа.

— Забелязахте ли, че по ръцете му има следи от убождания със спринцовка? Проверявали ли сте кръвта му за наркотици?

Съдебната лекарка въздъхна:

— Донесоха го сутринта. Успяхме само да го приберем в хладилника.

— И кога ще направите изследванията?

— Важно ли е? — попита тя и продължи, защото забеляза колебанието на Хари: — Моля ви да ми отговорите откровено. Решим ли да се заемем с този случай, останалите експертизи, за които непрекъснато ни опявате, ще се забавят още повече. Точно преди Коледа настана пълен ад.

— Права сте. Е, инжектирал си е нещо, но вече е мъртъв. Няма значение. Свалихте ли му часовника?

— Какъв часовник?

— На запис от камерата на банкомат отпреди няколко дни се вижда „Seiko SQ50“ на ръката му.

— На ръката му нямаше часовник.

— Сигурно го е изгубил — Хари погледна китката си.

Навън Беате каза, че ще ходи в интензивното отделение да види как е Халвуршен.

— Добре. Аз ще си взема такси. Можем ли категорично да установим самоличността му?

— В смисъл?

— Трябва да сме сигурни, че трупът в моргата е на Станкич.

— Разбира се, нали такава е стандартната процедура. Трупът е от кръвна група А. Пробите съвпадат с кръвта, полепнала по джобовете на Халвуршен.

— Това е най-често срещаната кръвна група в Норвегия, Беате.

— Да, но ще проверим и ДНК-профила. Съмнения ли имаш?

— Предпочитам да направим всичко, както си му е редът — сви рамене Хари. — Кога ще излязат резултатите?

— Най-рано в сряда. Как ти звучи?

— Цели три дни? Звучи ми зле.

— Хари…

Той вдигна отбранително ръце:

— Добре де, добре. Тръгвам. И да поспиш, чуваш ли?

— Ти май се нуждаеш от сън повече от мен.

Хари сложи ръка върху рамото ѝ. Усети колко се бе стопила през последните дни.

— Той е мъжко момче, Беате. И му се живее. Не го забравяй, нали?

Тя прехапа долната си устна, сякаш се опитваше да отговори. Но в крайна сметка само се усмихна леко и кимна.

В таксито Хари извади мобилния си телефон и набра номера на Халвуршен. Както и очакваше, никой не му отговори. После позвъни на рецепцията на хотел „Интернационал“. Поиска да го свържат с Фред от бара. Молбата му бе посрещната с леко недоумение:

— Кой Фред? От кой бар?

— The other bar59

— Обажда се полицаят — представи се Хари, когато чу гласа на бармана. — Вчера дойдох при теб да питам за Малкия спасител.

— Да?

— Трябва да говоря с нея.

— Съобщиха ѝ лошата вест. Сбогом.

Хари остана замислен с притихналия телефон в ръка. После го прибра във вътрешния си джоб и през прозореца на таксито се загледа в безлюдните улици. В момента майката на Станкич сигурно пали свещ в катедралата.

— Ресторант „Скрьодер“ — оповести шофьорът и спря.

Вътре Хари се настани на обичайното си място. Поръча си бира. Преполови я. Така нареченият ресторант всъщност представляваше съвсем непретенциозна овехтяла кръчма, но в атмосферата ѝ се долавяше достойнство и гордост или благодарение на клиентелата, или на персонала, или на хубавите картини, които никак не се връзваха с опушените стени. А вероятно заведението дължеше завидната си аура на стоицизма си, помогнал му да оцелее години наред, докато много съседни барове промениха неколкократно табелите и собствениците си.

Наближаваше да затварят и заведението почти се изпразни. Освен това беше неделя. Изненадващо вътре влезе нов посетител, огледа помещението, докато разкопчаваше палтото над туиденото си сако, и се насочи право към масата на Хари.

— Добър вечер, приятелю — поздрави Столе Ауне. — Май тук е редовният ти ъгъл?

— Това не се нарича ъгъл — възрази Хари с ясна дикция. — По-скоро е кът.

Ауне се усмихна с неприкрито задоволство. Обичаше да води такива спорове с Хари. Сервитьорката го изгледа мнително, защото си поръча само чаша чай.

— По твоята логика значи човек стои наказан не в позорния ъгъл, а в позорния кът, така ли? — попита Ауне и пооправи червената си папийонка на черни точици.

Хари се усмихна.

— Какво се опитвате да ми намекнете, господин психолог?

— Щом си ме повикал, имаш нужда от мнението ми.

— И колко вземаш на час, за да кажеш на пациентите си, че изпитват срам?

— Внимавай, Хари. Алкохолът те прави не само заядлив, а и много досаден. Не съм дошъл с намерението да ти отнемам самоуважението, топките или бирата. Проблемът ти в момента обаче е, че и трите неща се намират в тази чаша.

— Винаги си прав — Хари вдигна халбата. — Точно затова трябва да изпия бирата възможно най-бързо.

Ауне стана.

— Ако искаш да поговорим за влечението ти към алкохола, ще ти запиша час в кабинета ми. Тази консултация приключи. Чаят е за твоя сметка.

— Почакай — спря го Хари. — Погледни това. — Обърна се и остави недопитата халба върху масата. — Ето с този магически трик слагам край на пиенето. Поръчвам си халба бира и я пия в продължение на час. По една глътка на всяка втора минута. Като приспивателно. После се прибирам и от следващия ден към чист. Исках да поговорим за нападението срещу Халвуршен.

След кратко колебание Ауне седна.

— Ужасяващо събитие. Осведомиха ме за подробностите.

— И каква картина се оформя пред очите ти?

— Фрагментарна, Хари. Виждам само проблясъци, нищо повече. — Ауне кимна учтиво на сервитьорката, която му поднесе чая. — Както обаче сигурно си се уверил, умея да съзирам доста повече неща от некадърниците в бранша ми. Засега виждам ясно сходство между това покушение и убийството на Рагнхил Гилстрюп.

— Да чуем.

— Дълбоко стаен, неистов гняв се разразява със страшна сила. Насилие, обусловено от неосъществени сексуални желания. Както знаеш, пристъпите на ярост са типични за емоционално нестабилните личности с резки промени в настроенията.

— Да, но този човек явно умее да контролира агресивните си пориви. Иначе щяхме да открием повече следи на местопрестъпленията.

— Добра логика. Може да става дума за подтикван от гнева си насилник — или „извършител на насилие“, както лелките в бранша настояват да наричаме такива хора — който в ежедневието си изглежда напълно уравновесен, почти кротък. В „Американски психологически журнал“ наскоро публикуваха статия за лица, които изпитват така наречената „задрямала ярост“. Аз им казвам доктор Джекил и мистър Хайд60. А когато мистър Хайд се пробуди…

Ауне размаха левия си показалец, докато отпиваше от чая.

— … настава едновременно Страшният съд и апокалипсисът. Щом гневът се отприщи по някаква причина, такива хора не са в състояние да го контролират.

— Не ми звучи като ценно качество за професионален убиец.

— Определено не е. Какво намекваш?

— При убийството на Рагнхил Гилстрюп и при нападението срещу Халвуршен Станкич изневерява на стила си. Там действа съвсем различно от килъра, за когото от Европол ни изпратиха информация.

— Разгневен и нестабилен наемен убиец? Е, сигурно има лабилни самолетни пилоти и лабилни началници на атомни електроцентрали. Не всички хора работят онова, което най им приляга.

— Наздраве по този случай!

— Всъщност нямах предвид теб. Старши инспекторе, прави ми впечатление, че напоследък проявявате склонност към нарцисизъм.

Хари се усмихна.

— Ще споделиш ли с мен защо се срамуваш? — попита Ауне. — Смяташ ли, че си виновен за случилото се с Халвуршен?

— Отчасти да — Хари си прочисти гърлото. — Все пак аз му възложих да охранява Юн Карлсен. Мое задължение беше да го науча, че когато пазиш някого, трябва да носиш оръжието непрекъснато в себе си.

— Значи всичко е по твоя вина — кимна Ауне. — Нищо необичайно.

Хари извърна глава и огледа заведението. Светлините започнаха да премигват. Малцината клиенти пресушиха послушно чашите си и се загърнаха в шаловете и шапките си. Хари сложи банкнота от сто крони върху масата и избута с ритник сака под стола си.

— Ще говорим следващия път, Столе. Не съм се прибирал у дома след пътуването до Загреб. Трябва да поспя.

На излизане Хари вървеше след Ауне и въпреки това успя да устои на изкушението да се обърне за последно към недопитата халба върху масата.

При вида на счупеното стъкло на вратата на апартамента си — случваше се за втори път тази година — изруга на глас. Забеляза, че крадецът го е залепил, за да не събуди бдителността на съседите му. Не беше взел нито стереоуредбата, нито телевизора. Напълно разбираемо: техниката в дома на Хари далеч не беше последен модел. В апартамента нямаше други продаваеми ценности.

Неканеният гост бе преместил купчината книжа върху масичката. Хари влезе в банята. Явно бе ровил в аптечката. Без съмнение наркоман.

Малко се изненада, когато видя мръсна чиния върху кухненския плот и празна консервна кутия от яхния в кошчето за отпадъци. Нима крадецът се е утешил със скромна почерпка, след като е проникнал в неподходящ за целите си апартамент?

Хари си легна. Усещаше първите признаци на болка. Надяваше се да заспи, докато лекарството още действа в организма му. От процепа между завесите лунната светлина хвърляше бяла лента върху пода до леглото. Хари не си намираше място в очакване на призраците. Въпрос на време беше да го споходят: вече чуваше предупредителното им шумолене. И макар да знаеше, че това са симптоми на алкохолен делириум, не го напускаше усещането, че от чаршафите му се носи миризма на кръв и смърт.

Двайсет и седма глава

Някой бе окачил коледен венец пред съвещателната зала в Главното управление.

Зад затворената врата съвещанието на разследващия екип вървеше към своя край. Хари, в тесен тъмен костюм, плувнал в пот, стоеше пред събралия се колектив.

— Тъй като и извършителят, Станкич, и инициаторът на убийството, Роберт Карлсен, са мъртви, след тази среща смятайте екипа за разформирован — обяви той. — Това означава, че повечето от тук присъстващите могат спокойно да се отдадат на приготовления за празника. Аз обаче ще искам от Хаген разрешение да продължа работата по случая с някои от вас. Въпроси, преди да закрием заседанието? Заповядай, Турил.

— Каза, че човекът на Станкич в Загреб е потвърдил съмненията ни, и наистина Роберт Карлсен е поръчал убийството на Юн. Кой разговаря със съучастника и как?

— Не мога да се впускам в подробности — отвърна Хари, подмина равнодушно красноречивия поглед на Беате и усети как потта рукна по гърба му.

Не заради костюма или въпроса, а защото от вчера не беше близвал алкохол.

— Добре. Следващата ни задача е да разберем кой е бил съучастникът на Роберт Карлсен. Ще се свържа с късметлиите, които ще се заемат с разследването. По-късно днес Хаген ще даде пресконференция и ще се погрижи да информира обществеността. А сега бегом към неразрешените случаи! — Хари подкани колегите си с енергичен жест.

— Ей, чакайте малко! — подвикна Скаре, докато останалите ставаха от столовете. — Няма ли да го полеем?

Шумът от скърцане на столове утихна моментално. Всички погледи се насочиха към Хари.

— И какво по-точно искаш да полеем, Скаре? Смъртта на трима души? Или факта, че поръчителят още се разхожда на свобода, докато един от нашите лежи в кома?

Хари прикова очи в присъстващите, без да се опитва да съкрати неловкото мълчание.

Когато стаята се изпразни, Скаре отиде при старши инспектора, който тъкмо подреждаше в папка записките си, направени в шест сутринта.

— Извинявай. Предложението ми беше неуместно.

— Не се притеснявай. Просто не съобрази каква е ситуацията.

— Не те виждам всеки ден в костюм — изкашля се Скаре.

— Погребението на Роберт Карлсен ще се състои в дванайсет — съобщи Хари, без да го поглежда. — Искам да огледам присъстващите.

— Ясно — Скаре се олюля на пети.

Хари престана да прелиства книжата.

— Нещо друго, Скаре?

— Ами… да. Понеже повечето от отдела са семейни, а Коледа е семеен празник, а аз не съм женен, мислех си…

— Да?

— Искам да се пиша доброволец.

— Доброволец?

— Така де, имам желание да продължа работата по случая. Ако сметнеш, че притежавам нужните качества, разбира се — побърза да добави Скаре.

Хари го измери с поглед.

— Не съм ти любимец, знам.

— Това няма значение. Вече взех решение кого да включа в новия екип. Не съм се ръководил от личните си симпатии, а от преценката си кои са най-способните следователи.

— Така и трябва. Весела Коледа — Скаре тръгна към вратата.

— Затова — Хари прибра записките в папката — искам да провериш банковата сметка на Роберт Карлсен. Разгледай какви суми е внасял и теглил през последното полугодие. Интересуват ме всички необичайни неща, които забележиш.

Скаре спря и се обърна, напълно изумен.

— Ще проверим и сметките на Алберт и Мадс Гилстрюп. Разбра ли какво искам от теб, Скаре?

Полицаят кимна веднага.

— Обади се в „Теленур“ и ги накарай да проверят дали Роберт и Гилстрюп са разговаряли по телефона през указания период. А понеже по всичко личи, че Станкич е откраднал мобилния на Халвуршен, трябва да разберем и дали Станкич го е използвал, за да се свърже с някого. За разрешение за достъп до банковите сметки се обърни към полицейския юрист.

— Няма нужда. Според най-новите инструкции имаме право на свободен достъп.

— Мм — кимна сериозно Хари. — Радвам се, че човек от отбора ни е прочел инструкциите.

И излезе.

Роберт Карлсен нямаше офицерско звание, но понеже загина на пост, решиха да го погребат в парцела за офицери в Западното гробище. След траурната церемония бе насрочено възпоминателно събиране в щаба на Армията на спасението.

Хари влезе в параклиса. Юн седеше най-отпред до Теа. Явно родителите им не присъстваха. Погледите на полицая и опечаления брат се срещнаха. Юн кимна със сериозно изражение, но и с благодарност. Иначе параклисът беше препълнен. Повечето дошли да почетат Роберт Карлсен носеха униформата на Армията. Сред тях Хари забеляза Рикард Нилсен и Давид Екхоф. До коменданта седеше Гюнар Хаген. Присъстваха и жадни за сензации представители на журналистическата гилдия. Рогер Йендем тутакси се присламчи до Хари и го попита защо премиерът още го няма въпреки официалното потвърждение, че ще дойде.

— Обърни се към администрацията на премиера — отвърна Хари.

Знаеше каква е причината за отсъствието на министър-председателя: сутринта служител от високите етажи на полицията го осведоми дискретно, че има голяма вероятност Роберт Карлсен да е замесен в случая с поръчковото убийство. А от кабинета на премиера информираха, че е възпрепятстван да уважи церемонията, защото спешно възникнали много важни срещи. На комендант Давид Екхоф също се обадиха от полицията и в щабквартирата настана голяма паника, за която допринесе и заболяването на един от основните организатори на погребението, дъщеря му Мартине. Сутринта тя му звънна да обясни защо няма да дойде на работа. „Всеки човек е невинен до неопровержимото доказване на противното“ заяви непоколебимо комендантът пред сътрудниците на Армията. „Освен това е твърде късно да променяме плана. Ще се придържаме към него. Премиерът ме увери лично, че ще уважи коледния ни концерт утре вечер.“

— А иначе? — продължаваше да разпитва Йендем. — Докъде стигнахте с разследването на убийствата?

— Получили сте официалното съобщение до всички медии, предполагам. За въпроси по случая се обръщай към Гюнар Хаген или към пресаташето на полицията.

— Мълчат като риби.

— Явно добре си вършат работата.

— Хайде де, Хуле, надушвам, че става нещо. Има ли връзка между прободения полицай на улица „Гьотеборг“ и наемния убиец, на когото снощи теглихте куршума?

Хари поклати глава. Жестът му можеше да се тълкува или като „не“, или като „без коментар“.

Органът спря да свири, а множеството притихна. Напред излезе девойката с дебютния албум и поднесе на опечалените интерпретацията си на известен псалм. Пееше с прекалена емоционалност и плачливи нотки в гласа. Завърши изпълнението си с музикална рулада, за която би ѝ завидяла дори Марая Кери. За миг на Хари му се стори, че ако не изпие незабавно нещо спиртно, няма да издържи. За щастие девойката най-сетне затвори уста и сведе тъжно глава пред дъжда от светкавици. Мениджърът ѝ се усмихваше доволно. Явно не го бяха предупредили за последните новини от разследването на случая.

Пред събралите се Екхоф изнесе реч за мъжеството и саможертвата.

Колкото и да се опитваше, Хари не съумяваше да се съсредоточи. Гледаше ковчега и мислеше за Халвуршен. И за майката на Станкич. А затвореше ли очи, се пренасяше при Мартине.

След ритуала шестима офицери изнесоха ковчега. Юн и Рикард вървяха най-отпред. Юн се подхлъзна на леда, докато минаваха по чакълестата пътека.

Хари си тръгна. Опечалените останаха около гроба. Мина по безлюдната част от гробището към парка „Фрогнер“. Неочаквано чу хрущене на сняг зад гърба си. Първо си помисли, че го преследва някой журналист, но когато чу забързаното гневно дишане, се обърна рязко.

Беше Рикард. Той също спря.

— Къде е тя? — попита той с хриптящ, задъхан глас.

— Коя?

— Мартине.

— Разбрах, че днес е болна.

— Може да е болна, но не си е у дома — гръдният кош на Рикард се повдигаше бурно. — Снощи също не се беше прибрала.

— Откъде знаеш?

— Само недей да…!

От устата му се изтръгна болезнен вик и лицето му се сгърчи в мъченическа гримаса, неспособен да контролира мускулите си. После обаче си пое дъх и с върхово усилие на волята се окопити.

— Не ми ги пробутвай на мен тия! — процеди той. — Знам те какво си направил. Измамил си я. Омърсил си я. А сега тя е в апартамента ти, нали? Няма да ти позволя да…

Рикард пристъпи напред. Хари инстинктивно извади ръце от джобовете на палтото си.

— Чуй ме внимателно. Нямам представа къде се намира Мартине.

— Лъжеш!

Рикард сви юмруци. Хари съобрази колко е важно възможно най-бързо да укроти страстите и заложи на следното:

— Рикард, съветвам те да обмислиш няколко факта. Не съм от най-пъргавите, но тежа деветдесет и пет килограма. Пробивал съм с тяло дъбова врата. А параграф 127 от наказателния кодекс предвижда минимално наказание от шест месеца лишаване от свобода за нападение на обществен служител. Рискуваш да се озовеш в болница и в затвор.

Рикард го изгледа разярен.

— Ще се видим пак, Хари Хуле — закани се той, обърна се и затича между гробовете към църквата.

Имтиаз Рахим изпадна в ужасно настроение. Ядоса го разправията с брат му. Скараха се дали да сложат коледна украса в магазина. Не стига дето продаваме коледни календари, свинско месо и всякакви християнски стоки, ами и да продължаваме да гневим Аллах с още традиции на неверниците, обоснова се Имтиаз. Какво щяха да си помислят пакистанските им клиенти? Според брат му обаче било редно да се съобразяват и с другите, които пазаруват в бакалията им. Например с живущите в отсрещната сграда на улица „Гьотеборг“. Малко християнски облик на магазинчето преди празника щял да увеличи продажбите. В разгорещения им спор се наложи Имтиаз, но победата изобщо не го зарадва.

Затова посрещна отварянето на вратата с дълбока въздишка. Влезе висок широкоплещест мъж и веднага застана пред касата.

— Хари Хуле от полицията — представи се той.

В миг на безумна паника на Имтиаз му хрумна, че в Норвегия вероятно има закон, задължаващ всички собственици на магазини да ги украсят за Коледа.

— Преди няколко дни пред бакалията ви забелязах просяк. Един тип с рижава коса и ето такъв мустак — Хари показа нагледно.

— Да, познавам го. Носи ни празни бутилки.

— Знаете ли как се казва?

— Молецът. Или шишеловът.

— Какво?

Имтиаз се разсмя от сърце. Лошото му настроение се изпари.

— Понеже моли за пари и лови шишета.

— Аха — кимна Хари.

— Племенникът ми ме научи на тази шега — обясни Имтиаз.

— Оригинална е. И така…

— Нямам представа как се казва. Знам обаче къде може да го намерите.

Както обикновено, Еспен Каспершен седеше в Дайманската библиотека на улица „Хенрик Ибсен“ 1 с купчина книги пред себе си. Изведнъж забеляза, че някой се е надвесил над него, и вдигна глава.

— Хуле от полицията — представи се непознатият и седна на стола срещу Еспен.

Една девойка хвърли крадешком поглед към тях. Новоназначените в читалнята често искаха да проверят багажа му на тръгване. Два пъти се случи да го помолят да напусне залата, защото вонята, разнасяща се от него, пречела на хората да се съсредоточат върху работата си. Досега не го бе заговарял полицай. В библиотеката, де. Иначе на улицата, докато просеше, се случваше непрекъснато.

— Какво четеш? — поинтересува се Хари.

Каспершен сви рамене. Веднага прецени, че само ще си загуби времето, ако се заеме да обяснява на полицая какъв проект е започнал.

— Сьорен Киркегор? — полицаят се помъчи да прочете авторите на другите томове. — Шопенхауер. Ницше. Да не би да си философ?

— Искам да намеря правилния път — подсмръкна Еспен Каспершен. — А за целта е нужно да разсъждавам над въпроса какво означава да си човек.

— Това не е ли основното занимание на философите?

Еспен Каспершен го огледа. Може и да го бе подценил.

— Говорих със собственика на бакалията на улица „Гьотеборг“ — обясни полицаят. — Той ми каза, че всеки ден идваш тук. А когато не четеш в библиотеката, просиш на улицата.

— Да, избрах си такъв житейски път.

Полицаят извади бележник. Еспен Каспершен му продиктува името, фамилията си и адреса си: живеел при пралеля си.

— Професия?

— Монах.

Еспен забеляза не без задоволство, че полицаят записа отговора му, без да реагира.

— Кажи ми, Еспен, защо просиш? Не си наркоман, нали?

— Мой дълг е да бъде огледало на хората, в което те да се оглеждат и да виждат кое е голямо и кое — малко.

— И кое е голямо?

Еспен въздъхна отегчено, сякаш му е омръзнало да обяснява нещо толкова очевидно:

— Милосърдието. Желанието да помогнеш на ближния си и да споделиш с него и малкото, което имаш. Това е и основното послание в Библията. В Светото писание има твърде оскъдни пасажи за сексуалните контакти преди брака, за аборта, за хомосексуализма и за правата на жените да говорят пред публика. Но за фарисеите, разбира се, е много по-лесно да разпространяват надлъж и нашир второстепенните повели в Библията, отколкото да утвърждават с думи и дела най-настойчивия призив в нея: дай половината от своето на бедния. Всеки ден измират хиляди хора, без да са чули Божието слово, защото мнозина християни стискат алчно земните си блага. Давам им възможност да размислят.

Полицаят кимна.

— Откъде знаеш, че не вземам наркотици? — изненада се Еспен Каспершен.

— Преди няколко дни те видях на „Гьотеборг“. Минах покрай теб заедно с млад мъж, а той ти подхвърли монета. Ти обаче го замери ядосано с нея. Това не е постъпка на наркоман. Те вземат и най-дребните петачета.

— Спомням си.

— Преди два дни в един бар в Загреб ми се случи същото и ме хвърли в размисъл. По-точно ми даде храна за размисъл, защото тогава предпочетох да не се задълбочавам. Сега обаче държа да разбера защо хвърли монетата по младия мъж.

— Имаше причина.

— И аз така предположих — Хари остави върху масата прозрачен плик. — Тук ли се крие причината?

Двайсет и осма глава

Свикаха пресконференция в залата за инструктаж на четвъртия етаж. Зад катедрата застанаха Гюнар Хаген и началникът на криминалната полиция. Гласовете им отекваха в голямото помещение. Предупредиха Хари да присъства в случай че Хаген иска да се посъветва с него относно подробности от разследването. Въпросите на журналистите обаче засягаха предимно драматичната престрелка в депото за контейнери, а отговорите на Хаген се движеха в рамките на „без коментар“, „не мога да ви дам повече подробности“ и „нека оставим Комисията за разглеждане на престъпления по служба да прецени“.

На въпроса дали полицията разполага със сведения за евентуален съучастник на убиеца Хаген отговори:

— До момента — не, но продължаваме усилено работа по случая.

След края на пресконференцията Хаген повика Хари при себе си. Докато залата се изпразваше, началникът застана на ръба на подиума така, че да си осигури ръстово превъзходство над високия старши инспектор.

— Изрично наредих на всички служители с чин като твоя да носят служебното си оръжие. Дадох ти разрешително. Къде ти е пистолетът?

— Бях зает с разследването и оставих оръжието на заден план.

— Време е да размислиш кое трябва да мине на преден план.

Заповедта му отекна в залата за инструктаж.

Хари кимна.

— Това ли е всичко, шефе?

Хари се върна в кабинета си. Празният стол на Халвуршен не спираше да привлича вниманието му. Обади се в паспортната служба на първия етаж и поиска информация за всички паспорти, издадени на семейство Карлсен. Носов женски глас го попита дали това е някаква шега. Хари ѝ продиктува ЕГН-то на Роберт и с помощта на регистъра на населението и на посредствено бързия си компютър служителката успя да ограничи търсенето до имената Роберт, Юн, Юсеф и Дорте.

— Паспортите на родителите Юсеф и Дорте са подновени преди четири години. На Юн не сме издавали паспорт. Да видим… днес компютърът се бави… а, ето. Паспортът на Роберт Карлсен е издаден преди десет години и валидността му изтича съвсем скоро. Предупредете го да…

— Той е мъртъв.

Хари набра вътрешния номер на Скаре и го извика незабавно да се яви в кабинета му.

— Нищо — въздъхна Скаре и седна върху бюрото, а не на стола на Халвуршен.

Направи го или случайно, или в прилив на необичайна за него тактичност.

— Проверих авоарите на Гилстрюп. Не открих никакви парични преводи към Роберт Карлсен или към сметки в Швейцария. Натъкнах се само на едно смущаващо теглене в брой на пет милиона крони в щатски долари от сметка на компанията. Обадих се на Алберт Гилстрюп и той без никакви заобикалки ми обясни, че с тези пари изплащали коледни премии на служителите от бреговата охрана в Буенос Айрес, Манила и Бомбай, където Мадс ходел през декември всяка година. Опитни бизнесмени, дума да не става.

— А сметката на Роберт?

— Постъпления от заплатата и малки изтеглени суми.

— А провери ли разпечатките от телефона на Гилстрюп?

— Не е звънил нито веднъж на Роберт Карлсен. Докато гледахме изходящите повиквания на семейство Гилстрюп обаче, се натъкнахме на нещо интересно. Познай кой е засипвал Юн Карлсен с обаждания, включително и посред нощ?

— Рагнхил Гилстрюп.

По лицето на Скаре се изписа разочарование.

— Нещо друго? — осведоми се Хари.

— Няма. А, сетих се. В разпечатката открихме познат номер. Мадс Гилстрюп е звънял на Халвуршен в деня на нападението срещу него. Халвуршен не е отговорил на обаждането.

— Добре. А сега искам да провериш още една сметка.

— Чия?

— На Давид Екхоф.

— На коменданта? Какво по-специално да търся?

— Не знам. Просто я прегледай.

Скаре излезе. Хари набра номера на института по съдебна медицина. Жената на телефона веднага и без никакви уговорки му обеща да изпрати по факса снимка на трупа на Христо Станкич до номера на хотел „Интернационал“ в Загреб. Хари обясни, че целта е близките да идентифицират починалия, благодари на жената, затвори и се свърза с хотела.

— Сега възниква и въпросът какво да правим с трупа — каза той на Фред. — Хърватските власти не разполагат с данни за гражданин на име Христо Станкич и съвсем логично не са подали искане за предаване на тленните му останки.

Само след десет секунди чу безупречния ѝ английски.

— Предлагам ви сделка — обяви Хари.

Клаус Туршилдсен от централата на „Теленур“, отговаряща за региона на Осло, имаше една-единствена цел в живота си: да го оставят на мира. Благодарение на наднорменото му тегло, усиленото потоотделяне и киселата му физиономия желанието му в общи линии беше напълно осъществимо. Когато не можеше да избегне контакта с хора, Клаус се стараеше да поддържа максимална дистанция. Затова прекарваше по-голямата част от деня си в отделна стая с множество загрели апарати и разхлаждащи вентилатори. Макар малцина да знаеха с какво точно се занимава, за повечето му колеги не беше тайна, че работата му е жизненоважна за компанията. Потребността от дистанция вероятно бе отключила склонността му към ексхибиционизъм. Практикуваше го от няколко години и така понякога успяваше да изпита удоволствие с партньор, намиращ се на разстояние от пет до петдесет метра. Но онова, от което Клаус Туршилдсен се нуждаеше най-много, беше спокойствие. Тази седмица прекалиха с молбите за съдействие. Първо се обади някой си Халвуршен и поиска от Клаус да следи обажданията до хотел в Загреб. После с Клаус се свърза полицай на име Скаре с молба за подробна разпечатка на разговорите между двама души: Гилстрюп и Карлсен. И двамата полицаи казаха, че се обаждат от името на Хари Хуле, а Клаус Туршилдсен му беше задължен. По тази причина се наложи да вдигне и на самия Хуле.

— В „Теленур“ има специална служба, която отговаря на въпросите на полицията — напомни му сърдито Туршилдсен. — Според протокола трябва да се свържете с тях, а не с мен.

— Знам — отсече Хари и изобщо не направи опит да се оправдава. — Звъних четири пъти на жена на име Мартине Екхоф, без да получа отговор. В Армията на спасението нямат представа къде е. Дори баща ѝ е в пълно неведение.

— Обикновено точно най-близките научават последни — отбеляза Клаус.

Не говореше от личен опит. Човек има възможност да натрупа познания за света и ако ходи на кино. В случая на Клаус Туршилдсен; ако е филмов маниак.

— Сигурно си е изключила телефона. Ще можеш ли да го локализираш? За да знам поне дали е в града.

Клаус Туршилдсен въздъхна. Престори се на отегчен, но всъщност обожаваше да върши дребни услуги на полицията. Особено ако са свързани с грижливо пазени тайни.

— Продиктувай ми номера ѝ.

Петнайсет минути по-късно Клаус се обади на Хари и му съобщи, че СИМ-картата на Мартине Екхоф не се намира в града. Две станции в западната част на Е6 са засекли сигнали. Той обясни къде се намират станциите и в какъв радиус улавят сигнали. И понеже Хуле побърза да му благодари и затвори, Клаус реши, че му е помогнал много и доволен се върна към програмата на кината.

Юн влезе в апартамента на Роберт. Стените още миришеха на дим, а пред шкафа се търкаляше мръсна тениска. Все едно Роберт просто е излязъл да купи кафе и цигари и ще се прибере всеки момент. Юн остави пред леглото черния сак, получен от Мадс, и усили радиатора. Съблече се, пъхна се под душа и стоя под силната струя, докато кожата му почервеня и подпухна. После се подсуши, излезе от банята, седна гол на леглото и прикова поглед в сака.

Не смееше да го отвори. Защото знаеше какво ще намери под гладкия непромокаем плат. Гибел. Смърт. Сякаш още сега усещаше миризмата на разложение. Затвори очи. Имаше нужда да поразмисли.

Мобилният му телефон звънна.

Сигурно Теа се пита какво става с него. Не му се говореше с нея. Телефонът обаче продължаваше да звъни, настойчиво и неумолимо като китайско симулирано давене. Накрая Юн посегна към телефона и просъска с разтреперан от ярост глас:

— Какво има?

Не получи отговор. Погледна екрана. Не пишеше от кой номер му звънят. Определено не беше Теа.

— Разговаряте с Юн Карлсен — представи се предпазливо той.

Пак нищо.

— Ало, кой е на телефона? Ало! Чувам те, кой…

По гърба му полазиха ледени тръпки. Обзе го паника.

— Hello? Who is this? Is that you? I need to speak with you. Hello!61

Чу се леко щракване. Мълчаливият събеседник сложи край на връзката.

Ама че нелепа история, помисли си Юн. Сигурно някой е сбъркал номера. Преглътна. Станкич бе мъртъв. Роберт бе мъртъв. Рагнхил — също. Всички измряха. Само полицаят още беше жив. И самият той. Вторачи се в сака. Стана му студено и се зави с одеялото.

Хари сви от Е6 по тесния път сред заснежените полета. Погледна небето, осеяно със звезди.

Изпитваше тревожно усещане, че всеки миг ще се случи нещо. На хоризонта зърна падаща звезда. Дали да сметне за предзнаменование гибелта на планета пред очите си?

На първия етаж на къщата в „Йостгор“ светеше. Хари спря до тротоара и забеляза електрическия автомобил. Предчувствието за наближаващо събитие се засили. Застана на вратата и долепи ухо до нея. Отвътре се чуваха тихи гласове. Почука. Три пъти, един след друг. Шепотът замлъкна, после се чуха стъпки и нежният ѝ глас:

— Кой е?

— Хари… Хари Хуле.

Направи последното уточнение, за да не събуди подозрения у предполагаем гост на Мартине, че двамата с дъщерята на коменданта са се сближили. Отвътре се чу как тя се мъчи да отключи. Вратата се отвори. Колко очарователна е, помисли си той още щом я видя. Мартине беше облечена в мека бяла памучна риза. Очите ѝ сияеха.

— Радвам се да те видя — засмя се тя.

— Виждам — усмихна се Хари. — Аз също.

Тя се хвърли на врата му. Хари усети колко силно бие сърцето ѝ.

— Как ме откри? — прошепна тя в ухото му.

— Благодарение на модерните технологии.

Топлината на тялото ѝ, блесналите ѝ очи, въодушевлението, с което го посрещна — всичко това вдъхна на Хари усещане за неземно щастие, за прекрасен сън. Изобщо не искаше да се събужда, но се налагаше.

— Гости ли имаш? — попита той.

— Гости? Не…

— Стори ми се, че чух гласове.

— Бях включила радиото — обясни тя и го пусна. — Когато чух, че на вратата се чука, го спрях. Малко се изплаших. А си бил ти… — потупа го по ръката. — Хари Хуле.

— Всички се питат къде си, Мартине.

— По-добре.

— Повечето ти близки се тревожат.

— Ами?

— Най-притеснен е Рикард.

— О, забрави за Рикард — Мартине го хвана за ръката и го поведе към кухнята.

Извади синя чаша от долапа. На Хари не му убягна фактът, че в мивката има две чинии и две чаши.

— Не ми изглеждаш болна — отбеляза той.

— Исках просто да си почина един ден след всичко, което се случи. — Наля му кафе и му подаде чашата. — Без захар и мляко, нали?

Хари кимна. Вътре беше много топло и той си съблече якето и пуловера. После седна на масата.

— Утре обаче ще се състои коледният концерт и трябва да се връщам — въздъхна тя. — Ще дойдеш ли?

— Нали ми обеща билет…

— Ще дойдеш, нали? Кажи да! — Мартине прехапа долната си устна. — Издействах два билета в почетната ложа, три реда зад премиера, но се наложи да ги дам на друг.

— Не се тревожи.

— И без друго щеше да си седиш сам, защото ще бъда зад сцената да помагам.

— Няма значение.

— Има! — засмя се тя. — Настоявам да дойдеш.

Малката ѝ ръка посегна към голямата му длан, стисна я и я погали. Беше толкова тихо, че Хари чуваше как кръвта бучи като водопад в ушите му.

— Докато пътувах насам, видях падаща звезда — сподели Хари. — Не е ли странно суеверието, че ако станеш свидетел на залеза на една планета, ще ти се случи нещо хубаво?

Мартине кимна мълчаливо. После стана и без да пуска ръката му, заобиколи масата и седна в скута му с лице към него. Обгърна тила му с ръка.

— Мартине… — подхвана той.

— Шшт — тя долепи показалец до устните му.

Без да отмества пръста си, се наведе и нежно го целуна.

Хари затвори очи и затаи дъх в очакване. Усещаше тежките и сладостни удари на сърцето си, но не помръдваше. Чакаше сърцето ѝ да забие в ритъм с неговото. Мислеше за едно-единствено нещо: трябва да чака. Усети как устните ѝ се разтвориха и езикът му инстинктивно се подаде между зъбите, за да поеме нейния. Пръстът ѝ, все още долепен до устните му, пареше върху тях с възбуждащия вкус на сапун и кафе. Ръката ѝ стисна по-здраво тила му. Тя натисна пръста си с език, той се раздвои като змийски и докосна неговия език. Все едно Мартине го целуна с две полуцелувки. Неочаквано тя го пусна.

— Не отваряй очи — прошепна в ухото му тя.

Хари отпусна назад глава и едва устоя на изкушението да сложи ръце върху бедрата ѝ. Секундите минаваха една след друга. По ръката му се плъзна мекият памучен плат: ризата ѝ се смъкна върху пода.

— Отвори ги — прошепна тя.

Хари я послуша. Не можеше да отлепи очи от нея. Лицето ѝ излъчваше тревожно очакване.

— Много си красива — отрони той със задавен и леко смутен глас.

Забеляза, че Мартине преглътна, сякаш в гърлото ѝ заседна буца. После устните ѝ се разтеглиха в победоносна усмивка.

— Вдигни си ръцете — нареди тя.

Хвана тениската му и я съблече през главата.

— А ти си грозен — промълви тя. — Грозен и едновременно неустоим.

Опияняваща болка прониза Хари, когато тя захапа зърното на гръдта му. Едната ѝ ръка се плъзна по гърба му и се насочи към члена му. Забързаният ѝ дъх пареше по врата му, а другата ѝ ръка посегна към колана му. Той я прегърна през кръста. Изведнъж усети как мускулите ѝ леко потръпнаха и се стегнаха, макар тя да се мъчеше да прикрие колко е напрегната. Мартине се страхуваше.

— Почакай — прошепна Хари.

Ръката ѝ замръзна на място. Хари се наведе към ухото ѝ:

— Наистина ли искаш да го направим? Знаеш ли в какво се забъркваш?

Все още усещаше влажния ѝ пресеклив дъх по кожата си.

— Не, а ти? — простена тя.

— И аз не знам. Може би не бива да…

Тя стана. В погледа ѝ се четеше обида и отчаяние.

— Но аз… усещам, че и ти…

— Безспорно — успокои я Хари и я погали по косата. — Ти ме привличаш още от първата ни среща.

— Наистина ли? — хвана ръката му и я долепи до пламналата си буза.

— Е, от втората — усмихна се Хари.

— Нима?

— Добре де, от третата. Нужно е време, за да оцениш хубавата музика.

— Аз хубава музика ли съм?

— Излъгах те, харесах те още от пръв поглед. Обаче не се заблуждавай! Не се давам лесно.

Мартине се усмихна и избухна в смях. Хари също. Тя се наведе напред и опря чело о гърдите му. Смехът ѝ премина в хълцане, докато го удряше леко по рамото. Едва когато усети как топлите ѝ сълзи капят върху корема му, Хари разбра, че Мартине плаче.

Юн се събуди. Вероятно заради студа, предположи той. Не намери друго обяснение. Апартаментът на Роберт тънеше в мрак. Мозъкът му обаче върна лентата назад и той осъзна, че последните му спомени не са били сън. Наистина чу как някой отключва вратата и я отваря. Долови дишане в стаята. С усещането за непрекъснато повтарящ се кошмар се обърна.

Над леглото му се бе надвесила човешка фигура.

Юн си пое панически дъх. Неистовият страх го захапа, зъбите му се впиха в плътта и засегнаха нервите на костната обвивка, защото Юн не се съмняваше, че човекът иска го убие.

— Stilga sam — прошепна силуетът.

И малкото думи, които Юн бе научил на сърбохърватски от вуковарските бежанци, се оказа достатъчно, за да сглоби смисъла на казаното:

— Дойдох.

— Винаги ли си бил самотник, Хари?

— Май да.

— И каква е причината?

Хари вдигна рамене.

— Никога не съм бил особено общителен.

— Това ли е обяснението?

Хари издуха облаче дим към тавана и усети как Мартине помириса пуловера и врата му. Лежаха в спалнята, той — отвит, тя — завита.

— Бярне Мьолер, бившият ми началник, казва, че такива като мен непрекъснато избират пътя на най-силното съпротивление. Според него било заложено в „прокълнатата ни природа“. Затова в крайна сметка всички ни изоставяли. Не знам какво да ти кажа. Нямам нищо против да живея сам. С времето започнах да харесвам образа си на самотник. А ти?

— Предпочитам ти да ми разказваш за себе си.

— Защо?

— Не знам. Приятно ми е да слушам гласа ти. Нима е възможно човек да се наслаждава на самотата си?

Хари дръпна жадно от цигарата, задържа дима в дробовете си и си представи колко по-лесно би протичало общуването, ако хората можеха да изпускат дима във фигури, които обясняват всичко, вместо да говорят. Издиша с продължително съскане:

— За да оцелееш сам, трябва да откриеш какво харесваш в себе си. Според повечето хора доброволната самота е признак на асоциално поведение и егоизъм. Така обаче си напълно независим и не завличаш и близките си на дъното, ако си тръгнал натам. Мнозина се боят от самотата, но мен тя ме направи свободен, силен и неуязвим.

— Значи самотата ти даде сила?

— Да. Или както казва доктор Стокман: „Най-силен е онзи, който разчита на себе си.“

— Първо ми говориш за Зюскинд, а сега цитираш Ибсен62?

Хари се усмихна доволно.

— Баща ми често повтаряше тази мисъл. — После въздъхна и додаде: — Преди да си отиде майка ми.

— Самотата ме направи неуязвим, каза ти. И сега ли се чувстваш така, или нещо се е променило?

Пепел от цигарата падна върху гърдите на Хари, но той не я изтупа.

— Преди време се запознах с Ракел и със сина ѝ Олег. Привързах се към тях. Те ми отвориха очите за идеята, че в живота ми има място и хора, които държат на мен и ме обичат. Започнах да изпитвам нужда от тях.

Хари духна огънчето на цигарата и тя блесна.

— Още по-лошо: те също се нуждаеха от мен.

— И си се разделил със свободата си?

— Да, сбогувах се с нея.

Двамата се взираха в мрака.

Мартине потърка носа си о врата му.

— Обичаш ги, нали?

— Да — Хари я притегли към себе си. — Да, обичам ги.

След като Мартине заспа, той се измъкна внимателно от леглото и я зави грижливо. Погледна часовника ѝ. Два през нощта. Излезе в коридора, обу си ботушите и отключи външната врата. Навън го посрещна ясна звездна нощ. Тръгна към клозета, оглеждайки следите в снега, като се мъчеше да си спомни кога валя за последно.

В клозета нямаше осветление. Хари запали клечка кибрит и се ориентира. Преди клечката да догори, забеляза две букви, издълбани в стената под пожълтяла снимка на монакската графиня Грейс. В тъмнината Хари си мислеше, че някой, влязъл по нужда като него в момента, бе изписал е нож и със завидно старание простото потвърждение: Р+М.

Излезе от клозета. Забеляза как някой се шмугна зад ъгъла на плевнята. Хари замръзна. Нататък водеха чифт следи.

Поколеба се. Странното предчувствие отново го споходи. Всеки миг щеше да се случи нещо, нещо непредотвратимо. Взе лопатата, оставена до вратата на клозета, и тръгна по следите към плевнята.

На ъгъла спря. Хвана здраво оръжието си. Дъхът му отекваше в ушите му. Спря да диша. Всеки момент. Щеше да се случи след секунди. Хари се показа светкавично зад ъгъла с вдигната, готова за удар, лопата. Пред него, насред полето, което блестеше коварно и го заслепяваше, лисица се втурна към горичката.

Облегна се разтреперан на вратата на плевнята и си пое дъх.

Някой блъсна вратата. Той се стресна.

Нима са го разкрили? Човекът пред вратата не биваше да влиза.

Прокле собствената си непредпазливост. Бобо би го подложил на унищожителна критика, задето оголи зашитата си като пълен аматьор.

Вратата беше заключена, но все пак той потърси с поглед подходящ предмет, в случай че неканеният гост се вмъкне в жилището.

Нож. Ножът за хляб, който Мартине използва преди малко.

Остави го в кухнята.

Нов удар по вратата.

Нали има и пистолет. Без патрони, но достатъчен, за да изплаши с вида си всеки разумен човек.

За жалост се съмняваше, че мъжът пред вратата е с всичкия си.

Дойде в автомобил и паркира пред апартамента на Мартине на улица „Безгрижие“.

Нямаше да го види, ако не се бе приближил до прозореца да огледа колите по тротоара. В този миг забеляза неподвижния силует в една от тях. После силуетът се размърда, наведе се напред, за да вижда по-добре и той разбра, че е разкрит. Дръпна се веднага от прозореца, изчака половин час, пусна щорите и изгаси осветлението. Мартине му каза да остави лампите да светят: отоплението в апартамента се регулирало от термостат и понеже деветдесет процента от енергията в електрическите крушки е топлинна, икономията на ток в резултат на изгасено осветление се обезсмисля, защото термостатът веднага регистрира и компенсира понижението на температурата.

„Елементарна физика“, обясни Мартине. Само да беше му обяснила какви посетители да очаква. Що за човек е този мъж? Побъркан ухажор? Ревниво бивше гадже? Със сигурност не е полицай. Отново подхвана отчаяния си вой на ранено животно, от който направо да ти настръхнат косите:

— Мар-ти-не! Мар-ти-не!

Последваха думи на норвежки с разтреперан глас. И пак, почти през сълзи:

— Мартине…

Нямаше представа как мъжът е влязъл във входа, но чу как една от съседните врати се отвори. Прозвуча нечий глас. Успя да различи позната дума: полиция.

После вратата на съседа отново се затръшна.

Мъжът отвън простена отчаяно и почука на вратата. Най-сетне се отказа и заслиза по стълбите.

Въздъхна с облекчение. Зад гърба му остана дълъг ден. Сутринта Мартине го закара до гарата и той се качи на влака за града. С пристигането отиде в туристическото бюро и си купи самолетен билет за Копенхаген. Полетът беше на следващата вечер. Служителката зад гишето не реагира, когато ѝ продиктува норвежкото име Халвуршен. Плати с банкнотите от портфейла на полицая, благодари и си тръгна. От Копенхаген щеше да се обади в Загреб и да повика Фред да му донесе нов паспорт в датската столица. С малко повече късмет ще се прибере за Бъдни вечер.

Отби се в три бръснарски салона. Навсякъде го отпращаха с обяснението, че нямат свободни часове заради предпразничната навалица. В четвъртия му посочиха съвсем младо момиче с дъвка в уста, седнало в ъгъла с унила физиономия. Явно девойката още се учеше на занаят. След няколко неуспешни опита да ѝ обясни каква прическа иска, той ѝ показа снимка. Тя спря да дъвче, погледна го изпод натежалите си от туш мигли и го попита с английския на водеща по музикалния канал „Ем Ти Ви“:

— You sure, man?63

После взе такси до улица „Безгрижие“, отключи си с ключовете, които му даде Мартине, и започна да чака. Телефонът звънна няколко пъти. Иначе всичко беше спокойно, докато не му хрумна идиотската идея да се приближи до прозореца в осветената стая.

Върна се във всекидневната.

Пак удар по вратата. Въздухът затрепери, лампата на тавана се разлюля.

— Мар-ти-не!

Чу се как настойчивият обожател се засили и се блъсна във вратата, а тя се разклати в пантите.

Извика името ѝ още два пъти. Последваха и два удара. След това мъжът се втурна надолу по стълбите.

Влезе в стаята и застана до прозореца да види какво ще прави онзи оттук нататък. Докато отключваше вратата на колата, светлината от уличната лампа падна върху лицето му и той го позна. Същият младеж, дето го закара до приюта. Никлас? Рикард? Нещо такова. Двигателят изръмжа и колата се изгуби в зимния мрак.

След час вече спеше и сънуваше познати природни картини. Събуди се чак когато чу трополенето на стъпки пред вратата и прошумоляването на хвърлени вестници.

Хари се събуди в осем. Отвори очи и помириса вълненото одеяло, покрило половината от лицето му. Миризмата събуди някакъв спомен. Отметна го. Спа непробудно и без да сънува. Намираше се в особено, приповдигнато настроение. Казано направо: чувстваше се щастлив. Отиде в кухнята, направи кафе и си изми лицето, докато си тананикаше тихичко „Morning song“64 на Джим Стерк. Над невисокия хребет на изток небето аленееше като страните на девица, а до изчезването на последната звезда, съвсем избледняла, оставаха минути. Пред кухненския прозорец се разстилаше нов, тайнствен и неопетнен свят, чиито хълмове белееха на хоризонта.

Направи сандвичи със сирене, наля кафе и вода за Мартине, нареди всичко върху поднос и се отправи към спалнята.

Черната ѝ сплъстена коса се подаваше едва-едва над одеялото. Мартине дишаше почти беззвучно. Хари сложи подноса върху нощното шкафче, седна на леглото и зачака ароматът на кафе да се разнесе из стаята.

Тя задиша неравномерно и премига. Видя го, разтърка лице и се протегна малко смутено, с неестествени движения. Сякаш някой завъртя реостат и светлината от очите ѝ постепенно започна да става все по-силна. На устните ѝ се появи усмивка.

— Добро утро — каза Хари.

— Добро утро.

— Закуска?

— Хм — усмивката не слизаше от лицето ѝ. — Ти няма ли да хапнеш?

— По-късно. Засега ще се задоволя с една цигара.

Извади кутията.

— Много пушиш.

— Винаги го правя след срив. Никотинът потиска алкохолния глад.

Тя отпи от кафето.

— Не е ли парадоксално?

— Кое?

— Ти, който винаги си се страхувал да изгубиш свободата си, си станал алкохолик.

— Да, права си.

Той отвори прозореца, запали си цигара и легна до нея.

— От това ли се боиш? — попита тя и се сгуши в него. — Че и аз ще ти отнема свободата? Затова ли… не искаш… да се любим?

— Не, Мартине — Хари дръпна от цигарата, намръщи се и огледа кутията неодобрително. — Не искам, защото виждам, че се страхуваш.

Тя се вцепени.

— Така ли? — изненада се Мартине.

— Да. Нормално е. И аз на твое място бих се страхувал. Така и не успях да разбера как жените се осмеляват да делят една постеля и да живеят под един покрив с човек, който ги превъзхожда физически. — Угаси цигарата в чинийката върху нощното шкафче. — Ние, мъжете, никога не бихме събрали смелостта да го направим.

— Кое те кара да смяташ, че се страхувам?

— Усещам го. Поемаш инициативата в свои ръце и искаш ти да определяш правилата. Причината е, че се боиш какво ще се случи, ако предоставиш решенията на мен. Нямам нищо против да бъдеш активната страна, но не желая да правиш нещо, от което се страхуваш.

— Аз преценявам какво искам и какво — не! — извика тя. — Дори и да се страхувам.

Хари я погледна. Тя обви врата му с ръце и зарови лице в рамото му.

— Сигурно ме мислиш за побъркана.

— Нищо подобно — потвърди той.

Притисна го в обятията си.

— Ами ако искам винаги са се страхувам? — прошепна тя. — Ако никога не… — и млъкна.

Хари очакваше продължението.

— Случи се нещо. Не знам какво… Всъщност знам. Изнасилиха ме. Тук, в това имение, преди много години. Известно време се чувствах съсипана.

— Искаш ли да…?

— Не, не ми се говори за това. Впрочем, няма нищо за разказване. Случи се отдавна. Преодолях го. Само дето… — тя се сгуши в него — … изпитвам съвсем малко, ама мъничко страх.

— Оплака ли се в полицията?

— Не, нямах сили.

— Без съмнение ти е било тежко, но е трябвало да го направиш.

— Да, и аз така съм чувала — усмихна се тя. — За да предпазя други момичета.

— Не е никак смешно, Мартине.

— Извинявай, тате.

Хари сви рамене.

— Не знам дали престъпленията си струват да бъдат извършени, но със сигурност знам, че се повтарят.

— Защото са генетично заложени, така ли?

— Не съм осведомен по този въпрос.

— Не си ли чел проучвания за осиновени, според които деца на родители-престъпници, израснали в нормални семейства заедно с биологични деца на въпросните семейства, са много по-силно предразположени да проявяват афинитет към престъпленията отколкото братята и сестрите си. Изводът е, че съществува ген, предопределящ престъпните намерения.

— Попадали са ми такова проучвания — кимна Хари. — Възможно е поведенческите модели да се унаследяват, но лично аз смятам, че склонността към престъпването на закона е заложена във всекиго от нас, макар и в различна степен.

— И ние, хората, сме програмирани роби на навиците си? — погъделичка с пръст Хари под брадичката.

— Ние сме сложна математическа задача, където са включени желанията, страхът, напрежението, алчността и така нататък. А мозъкът представлява невероятна машина. Никога не греши в изчисленията, затова винаги стига до едни и същи отговори.

Мартине се надигна на лакът и погледна Хари:

— А къде остават моралът и правото на свободен избор?

— И те са в сложната задача.

— Значи според тен престъпникът винаги ще…

— Не, не. Ако разсъждавах така, отдавна да съм напуснал работа.

Погали го с пръст по челото:

— И хората могат да се променят?

— Да, надявам се. Да променят навиците си.

— А как именно? — допря чело до неговото.

— Да обърнат гръб на самотата — подхвана той, но устните ѝ го прекъснаха. — Да забравят за… — върхът на езика ѝ погали вътрешната страна на долната му устна — … страха си; да…

— … се научат да се целуват?

— Да. Обаче не и ако мацката току-що е станала от сън и има бяло върху езика си…

Тя му удари звучен шамар, а смехът ѝ отекна звънливо като кубчета лед в стъклена чаша. После горещият ѝ език намери неговия. Мартине отметна завивката, съблече пуловера и тениската му. Хари усети допира на нежната, затоплена от съня кожа на корема ѝ.

Плъзна ръка по гърба ѝ. Лопатките ѝ се раздвижиха, а стегнатите ѝ мускули се отпуснаха, когато се наведе над него.

Той бавно разкопча ризата и без да спира да я гледа в очите, погали корема, кожата над ребрата и хвана втвърденото зърно на гърдата ѝ с меката част на дланта между показалеца и палеца. Дъхът ѝ пареше срещу неговия, докато тя го целуваше с отворена уста. А когато Мартине посегна към ципа на панталона му, той знаеше, че той този път нито може, нито иска да спре.

— Звъни — прошепна тя.

— Какво?

— Телефонът ти вибрира в джоба на панталона — разсмя се тя. — Ето, пипни…

— Извинявай.

Хари извади телефона, сложен на тих режим, протегна се над Мартине и го остави на ребро върху нощното шкафче. Екранът обаче стоеше обърнат към Хари. Помъчи се да забрави за него, но беше твърде късно. Вече видя, че му се обажда Беате.

— Мамка му — промърмори той. — Само секунда.

Стана в леглото и вдигна. Докато слушаше Беате, двамата с Мартине не спираха да се гледат. Лицето ѝ беше като огледало на неговото, сякаш нарочно имитираше физиономията му. Хари не просто виждаше себе си: в лицето ѝ се отразяваше собственият му страх, болка и отчаяние.

— Какво е станало? — попита тя, след като разговорът приключи.

— Мъртъв е.

— Кой?

— Халвуршен. Починал е снощи в два и девет, докато аз стоях до плевнята.