Спасителя

Девета глава

Прожекторите на полицейския екип, дошъл да огледа местопрестъплението, обагриха снега на площад „Егер“ в жълто.

Застанали пред кръчмата „Трима братя“, Хари и Халвуршен наблюдаваха как минувачи и журналисти напират зад полицейските ленти. Хари извади цигарата от устата си. От гърдите му се изтръгна силна, хриплива кашлица.

— Много репортери — отбеляза той.

— Дойдоха на секундата — съгласи се Халвуршен. — Офисите им се намират съвсем близо.

— За вестниците случаят е истинска благодат. Убийство в навечерието на Коледа на най-известната улица в Осло. Освен това повечето минувачи са видели жертвата: мъж до тенджерата на Армията на спасението. По време на убийството на площада свири банда. Какво повече да иска жаден за сензации журналист?

— Интервю с нашумелия старши инспектор Хари Хуле?

— Засега ще стоим тук. Знаеш ли кога точно е убит?

— Няколко минути след седем.

— Значи е изминал около час. Защо никой не ме потърси?

— Нямам представа. Шефът ми се обади към седем и половина. Очаквах ти вече да си пристигнал на местопрестъплението…

— И реши да ме осведомиш по своя инициатива?

— Е, нали си уж старши инспектор.

— Уж — промърмори Хари и хвърли цигарата на земята.

Тя потъна в мекия сняг.

— Не след дълго всички съществени следи ще изчезнат под половинметров сняг — въздъхна Халвуршен. — Нищо ново.

— И без това няма да открием никакви обективни находки — сви рамене Хари.

Към двамата се приближи Беате със сняг в русата коса. Държеше с два пръста малко найлоново пликче с празна гилза.

— Грешиш — обърна се Халвуршен към Хари с победоносна усмивка.

— Деветмилиметров — намръщи се Беате. — Най-често срещаните патрони. Само това имаме.

— Забрави какво имаме и какво — не. Какво е първото ти впечатление? Не мисли, просто говори.

Беате се усмихна. Познаваше методите на Хари. Първо интуицията, после фактите. Защото интуицията всъщност се основава на факти. Тя представлява цялата информация, която ни дава местопрестъплението, преди мозъкът да я облече в словесен облик.

— Площад „Егер“ е едно от най-оживените места в Осло и съвсем закономерно присъствието на тълпата е способствало за заличаване и замърсяване на следите от престъплението, ако е имало такива, макар че пристигнахме само двайсет минути след убийството. В момента лекарите преглеждат тялото. Най-вероятно е бил убит само с един изстрел. Право в челото. Професионално изпълнение. Ето това ми подсказва интуицията.

— По интуиция ли ще разследваме убийството, старши инспекторе?

Тримата се обърнаха към гласа зад гърба им — Гюнар Хаген в зелено камуфлажно яке и черна вълнена шапка; и лека усмивка на устните.

— Длъжни сме да опитаме всичко, което би дало резултат, шефе — отговори Хари. — Какво ви носи насам?

— Нали тук започна работата по случая?

— Горе-долу.

— Бярне Мьолер е предпочитал да стои в кабинета си, така разбрах. Лично аз обаче съм на мнение, че командирът трябва да е на бойното поле. Само един изстрел ли е произведен? Халвуршен?

Младият полицай се сепна.

— Според свидетелите, с които разговаряхме — да.

— Как описаха убиеца? — Хаген размърда пръсти в ръкавиците си.

— Мъж — погледът на Халвуршен сновеше трескаво между началника и Хари. — Засега знаем само това. Вниманието на хората било насочено към музикантите, а и всичко се случило много бързо.

— От такава многобройна тълпа все някой трябва да е забелязал извършителя! — изсумтя недоволно Хаген.

— И аз така мисля — кимна Халвуршен. — Но засега нямаме точни сведения къде е стоял убиецът.

— Ясно — пак леката усмивка.

— Убиецът се е намирал точно пред жертвата — намеси се Хари. — Помежду им е имало максимум два метра.

— И как разбра? — обърна се към него Хаген, а впрочем и останалите.

— Убиецът е знаел отлично, че ако искаш да застреляш някого с малокалибрено оръжие, трябва да се прицелиш в главата. Щом е стрелял само веднъж, значи се е уверил в успеха на начинанието си, тоест видял е дупката в челото на жертвата и е разбрал, че не се налага да стреля пак. Ако проверите следите от барутни частици по дрехите му, ще видите, че съм прав. Най-много два метра.

— Метър и половина — уточни Беате. — Повечето пистолети изстрелват празна гилза надясно, но не на голямо разстояние. Намерихме гилзата в снега на сто четирийсет и шест сантиметра от трупа, а по яката на убития имаше обгорени вълнени нишки.

Хари погледна Беате. За нейно най-ценно качество смяташе не вродената ѝ способност да запомня и различава човешки лица, а интелигентността ѝ, старателността и идиотското житейско верую, споделяно изцяло и от Хари: полицаите вършат важна работа.

Хаген разтъпка крака в снега.

— Добре, Льон. Но кой, по дяволите, би искал да застреля офицер от Армията на спасението?

— Не е бил офицер — уточни Халвуршен, — а редови войник. Офицерите се назначават на постоянен договор, докато войниците работят или на хонорар, или доброволно. — Халвуршен отвори бележника си. — Казва се Роберт Карлсен. Двайсет и девет годишен. Неженен, без деца.

— Но явно не му липсват врагове — отбеляза Хари. — Какво ще кажеш, Льон?

— Вероятно покушението не е насочено срещу конкретна личност — отговори Беате, без да поглежда началника.

— Така ли? — усмихна се Хаген. — И срещу кого тогава е насочено?

— Срещу Армията на спасението например.

— И кое те навежда на тази мисъл?

Беате сви рамене.

— Може да са си спечелили врагове заради оспорваните си възгледи за хомосексуалистите, жените-свещеници, правото на аборт — защити теорията ѝ Халвуршен. — Възможно е някакъв фанатик да…

— Ще проверим — прекъсна го Хаген. — Покажете ми тялото.

Беате и Халвуршен погледнаха въпросително Хари. Той кимна на Беате.

— Виж ти! Да не би шефът да е решил лично да ръководи разследването? — изненада се Халвуршен, след като Льон и Хаген се отдалечиха.

Хари потърка замислено брадичка, докато наблюдаваше проблясващите светкавици от фотоапаратите на репортерите.

— Професионалист — промърмори той.

— Какво?

— Според Беате извършителят е професионален убиец. Нека започнем оттам. Кое е първото, което прави професионалистът, след като извърши убийство?

— Бяга?

— Не е задължително. При всички случаи обаче гледа да се отърве от улики.

— От оръжието.

— Точно така. Искам незабавно да назначиш проверка на всички кофи, контейнери и кошчета за отпадъци в радиус от пет квартала около площад „Егер“. Ако се наложи, повикай и хора от оперативния екип на криминална полиция.

— Добре.

— И се погрижи да се сдобием с актуалните записи от всички камери за видеонаблюдение от магазините в зададения периметър.

— Това ще го свърши Скаре.

— И още нещо. „Дагбладе“ участва в организацията на уличните концерти и обикновено пуска репортаж за тях. Провери дали фотографът им е правил снимки на публиката.

— Разбира се. Не се сетих за това.

— Прати снимките на Беате да ги погледне. Утре в десет сутринта искам всички следователи в залата за съвещания. Ще им съобщиш ли?

— Да.

— Къде са Ли и Ли?

— Разпитват свидетели в Главното управление. Две момичета гледали концерта в близост до убития.

— Добре. Помоли Ула да състави списък на роднините и приятелите на жертвата. Като начало ще проверим дали някой от близкото му обкръжение има мотив да го очисти.

— Нали току-що каза, че убиецът е професионалист?

— Не бива да отхвърляме нито една възможност, Халвуршен. Започваме издирването там, където е светло. Семейството и приятелският кръг са най-лесно откриваеми. Според статистиката осем от десет убийства са извършени…

— … от познат на жертвата — въздъхна Халвуршен.

Някой повика Хари по име. Двамата полицаи се обърнаха. Журналистите тичаха към тях.

— Шоуто започна — промърмори Хари. — Прати ги при Хаген. Аз отивам в участъка.

Чекира си багажа и мина през митническата проверка. Намираше се в приповдигнато настроение. Приключи с последната си задача. Чувстваше се толкова весел, че реши да изпробва трика с билета. Служителката поклати глава, когато той извади синия плик с билета си от вътрешния джоб, за да ѝ го покаже.

— Мобилен телефон? — попита тя на норвежки.

— Не — отговори той на английски.

Остави плика с билета върху масата между рентгеновия апарат и металния детектор, за да си съблече палтото от камилска вълна. Изненадан установи, че все още носи шалчето на врата си, свали го и го мушна в джоба. Сложи палтото си в легена, който служителят постави пред него, и мина под детектора под зоркия поглед на още двама униформени. Заедно с мъжа, зает да разглежда сканираното палто на компютърен екран, и служителя в края на лентата, ставаха общо петима души с единствената задача да следят пътниците да не внесат опасни предмети на борда. След като мина през детектора, той си облече палтото и се върна да си вземе плика с билета. Никой от служителите не го спря. Той ги заобиколи. Ето така би могъл да се качи на самолета с нож в плика. Насочи се към просторната чакалня за заминаващи. Порази го гледката от големия панорамен прозорец. Снегът бе спуснал плътна бяла завеса и не се виждаше нищо.

Мартине шофираше, наведена напред. Снегът се сипеше по предното стъкло.

— Министърът се изказа много положително — доволно отбеляза Давид Екхоф.

— Това беше ясно от самото начало — отвърна Мартине. — Политици като него няма да дойдат да ядат супа с журналисти, ако предварително са решили да откажат финансова подкрепа. Иначе няма да ги преизберат.

— Така е — въздъхна комендантът. — Права си. — Загледа се през прозореца. — Рикард е чудесно момче, нали?

— Повтаряш се, татко.

— С малко напътствия ще се превърне в превъзходен сътрудник.

Мартине сви пред гаража под щабквартирата, натисна дистанционното и металната врата се вдигна. Колата влезе вътре. Гумите с шипове изпращяха върху пода в празния паркинг.

Под една от лампите до синьото волво на коменданта стоеше Рикард, облечен в работен гащеризон и с ръкавици. Вниманието на Мартине обаче прикова не той, а високият рус мъж до него. Веднага го позна.

Мартине паркира до волвото, но започна да рови в чантата си и не слезе веднага. Комендантът остави вратата отворена и тя чу гласа на полицая:

— Екхоф?

Въпросът отекна между голите стени.

— Да. С какво мога да ви помогна, млади човече?

Дъщеря му неведнъж бе чувала този тон — дружелюбен, но властен.

— Казвам се Хари Хуле, старши инспектор в полицейския окръг на Осло. Идвам във връзка с един от подчинените ви. Роберт…

Мартине усети погледа на полицая върху себе си, докато слизаше от колата.

— … Карлсен — продължи Хуле и се обърна към коменданта.

— Брат — поправи го Давид Екхоф.

— Моля?

— Предпочитаме да гледаме на колегите си като на роднини.

— Разбирам. В такъв случай се налага да ви съобщя скръбната вест за починал в семейството ви, Екхоф.

Мартине усети как гърлото ѝ се сви. Полицаят изчака, за да им даде възможност да асимилират новината, и продължи:

— Тази вечер в седем часа Роберт Карлсен е бил застрелян на площад „Егер“.

— Мили боже! — възкликна Екхоф. — Как така застрелян?

— Знаем само, че неидентифициран мъж от тълпата го е застрелял и е избягал.

Комендантът поклати недоверчиво глава.

— Но нали… казахте… в седем? Защо досега никой не ми е съобщил?

— В такива случаи следваме обичайните процедури. Първо уведомяваме най-близките. За жалост не успяхме да се свържем с тях.

От търпеливия делови тон на полицая Мартине се досети, че е свикнал хората да му задават напълно несъществени въпроси, когато им поднесе скръбна вест.

— Ясно — Екхоф напълни бузите си с въздух и го издуха. — Родителите на Роберт вече не живеят в Норвегия. Но защо не съобщихте на брат му Юн?

— Не си е вкъщи и не отговаря на мобилния си телефон. Посъветваха ни да го потърсим в щабквартирата: понякога оставал там да работи до късно. Тук обаче намерих само този младеж — Хари кимна към Рикард.

Той приличаше на тъжна горила с втренчен в нищото поглед, отпуснати ръце в големи работни ръкавици, и обилно изпотена горна устна, покрита с набол мустак.

— Имате ли представа къде бихме могли да го открием? — попита полицаят.

Мартине и баща ѝ се спогледаха и поклати отрицателно глава.

— А някакви предположения кой би искал да отнеме живота на Роберт Карлсен?

Двамата отново поклатиха глава.

— Добре тогава. Е, вече знаете за случилото се. Сега бързам, но утре ще дойда пак, за да поговорим.

— Разбира се, инспекторе — кимна комендантът и се поизправи. — Преди обаче да тръгнете, ще ни запознаете ли с подробности какво точно е станало?

— Нямам време, прочетете в телетекста.

Мартине забеляза как баща ѝ пребледня. Тя се обърна към полицая. Погледите им се срещнаха.

— Съжалявам — каза той. — В началния етап на всяко разследване най-важно е да не се губи ценно време.

— Проверете… проверете при сестра ми, Теа Нилсен — обади се Рикард и преглътна с усилие. — Живее на улица „Гьотеборг“, в апартамент на Армията.

Хари кимна. Преди да тръгне, се обърна към Екхоф.

— Защо родителите на Рикард Карлсен не живеят в Норвегия?

— Дълга история. Изпаднаха от редиците ни.

— В смисъл?

— Изгубиха вярата си. Хора, израснали с ценностите на Армията, често изпитват сериозни затруднения, когато изберат друг житейски път.

Мартине наблюдаваше баща си. Но дори тя — родната му дъщеря — не успя да долови неискреността в гранитното му лице. Полицаят им обърна гръб и си тръгна. Очите ѝ плувнаха в сълзи. Когато тропотът от крачките му заглъхна, Рикард се изкашля.

— Оставих летните гуми в багажника.

Още преди да пуснат съобщението по високоговорителите на летището, той разбра какво става.

„Due to the weather conditions, the airport has been temporarily closed.“13

Не е станало нищо фатално, каза си той. С тази мисъл се успокои и когато преди час пристигна първото съобщение за отложеното излитане на самолета.

Чакаха, а снегът покри самолетите навън с дебела пелена. Инстинктивно се оглеждаше за униформени. На летището сигурно не ходят в цивилно облекло, въобразяваше си той.

Когато жената, облечена в синьо, вдигна микрофона зад гишето на изход 24, той го прочете по физиономията ѝ: полетът за Загреб се отменя. Тя изрази съжалението си и увери пътниците, че ще излетят за дестинацията си на следващата сутрин в 10:40. Хората в чакалнята простенаха отчаяно. Служителката изчурулика, че самолетната компания ще осигури влак до Осло и хотелски стаи в хотел „Радисън“ за транзитните пътници и за пътниците с двупосочен билет.

Не е станало нищо фатално, повтори си той, докато влакът профучаваше през тъмнината. Спря само на една гара преди Осло — до група къщи, разположени на побеляло поле. Снежинките трепкаха под прожекторите. Под една пейка на перона зъзнеше куче. Приличаше на Тинто — бездомното игриво куче, което тичаше из квартала им във Вуковар. Джорджи и неколцина по-големи момчета му сложиха кожен нашийник с надпис: „Име: Тинто. Собственик: Svi.“ Всички. Никой не искаше да навреди на Тинто. Понякога това обаче не е достатъчно.

Влакът въздъхна проточено и отново потегли в снежната виелица.

Юн застана в онзи край от стаята на Теа, който оставаше извън полезрението на хората до входната врата. Тя отвори. Чу се гласът на Ема, съседката ѝ:

— Извинявай, Теа, но един човек държи веднага да говори с Юн Карлсен.

— С Юн?

— Да — потвърди непознат мъжки глас. — Посъветваха ме да го потърся на този адрес, в жилището на Теа Нилсен. Долу звънците не са надписани, но тази дама беше така любезна да ме упъти.

— Търсите Юн при мен? Не знам откъде ви е…

— Полицай съм. Казвам се Хари Хуле. Става дума за брат му.

— Какво за Роберт?

Юн се показа на вратата. Полицаят — мъж с неговия ръст и светли сини очи — го огледа.

— Да не би да е направил нещо лошо? — попита Юн и се опита да игнорира любопитната съседка, която надничаше над рамото на полицая.

— Нямаме такава информация — отвърна инспекторът. — Може ли да вляза?

— Да, заповядайте — покани го Теа.

Полицаят влезе и хлопна вратата под носа на разочарованата Ема.

— За съжаление ви нося лоши новини. Седнете, моля.

Тримата се настаниха до ниската масичка. Когато полицаят им съобщи трагичната вест, Юн се наведе инстинктивно напред, все едно го удариха в стомаха.

— Мъртъв? — прошепна Теа. — Роберт?

Полицаят се изкашля и продължи да говори. Думите му стигаха до съзнанието на Юн като неясни, закодирани, почти неразбираеми звуци. Докато полицаят ги запознаваше с обстоятелствата около смъртта на брат му, Юн гледаше напред, вторачен в полуотворената уста на Теа, в лъскавите ѝ влажни алени устни. Тя дишаше пресекливо. Юн изобщо не забеляза, че полицаят млъкна.

— Юн? Отговори на въпроса — подкани го Теа.

— Извинете ме. Аз… Какво ме попитахте?

— Знам колко тежко ви е в момента, но искам да знам дали брат ви е имал врагове.

— Роберт?

Сякаш всичко около Юн се случваше на забавен каданс. Усещането продължи дори когато поклати отрицателно глава.

— Ясно — кимна полицаят, без да записва нищо в бележника пред себе си. — Възможно ли е работата му или личните му занимания да са предизвикали нечия агресия?

Юн се разсмя — напълно неуместно.

— Роберт работи в Армията на спасението. Нашият враг е бедността. Материалната и духовната. Не се случва често да убият човек заради подобна благородна борба.

— Мм. Това по отношение на работата му. Как стоят нещата в личен план?

— По същия начин.

Полицаят не бързаше да зададе следващия си въпрос.

— Роберт се държеше приятелски с хората — сподели Юн и усети как гласът му започва да трепери. — Беше лоялен. Всичко го харесваха. Той… — сълзите го задавиха.

Полицаят огледа стаята. Очевидно ситуацията потискаше и него, но той търпеливо изчака Юн да се успокои.

— Понякога ставаше малко див — отрони Юн; продължаваше да преглъща все така с усилие. — Малко… импулсивен. Вероятно някои хора биха го описали като циник. Но Роберт просто се държеше така. Не представляваше опасност за никого.

Полицаят се обърна към Теа и погледна бележника си.

— А вие трябва да сте Теа Нилсен, сестра на Рикард Нилсен. Какво е вашето впечатление от Роберт Карлсен?

— Не го познавах добре — вдигна рамене Теа. — Той… — скръсти ръце, избягвайки погледа на Юн. — Доколкото знам, не е навредил на никого.

— Роберт споменавал ли е за някакви конфликти?

Юн поклати категорично глава, сякаш се мъчеше да се отърве от някакво съмнение. Роберт е мъртъв. Мъртъв.

— Дължеше ли пари на някого?

— Не. Тоест, да, на мен.

— Сигурен ли сте, че само на вас?

— Какво намеквате?

— Роберт злоупотребяваше ли с наркотици?

Юн се вторачи в полицая и отговори:

— Категорично не.

— Защо сте толкова сигурен? Невинаги…

— Работата ни е да помагаме на наркомани. Запознати сме със симптомите. Роберт никога не е вземал наркотици. Как по-ясно да се изразя?

Полицаят кимна и си записа.

— Съжалявам, но бях длъжен да ви попитам. Възможно е извършителят на покушението да страда от психически отклонения и Роберт да е случайно избрана жертва. А понеже образът на войник от Армията на спасението, застанал до коледната тенджера на площад „Егер“, е станал почти емблематичен, не изключваме и вероятността убийството му да е насочено срещу цялата ви организация. Сещате ли се за някакъв аргумент в полза на последната ни теория?

Теа и Юн поклатиха глава едновременно.

— Благодаря ви за помощта — полицаят прибра бележника в джоба на палтото си и се изправи. — Не успяхме да намерим нито телефонния номер, нито адреса на родителите ви…

— Аз ще се погрижа — увери го Юн, приковал пред себе си празен поглед. — Напълно сигурно ли е?

— Кое?

— Че убитият е Роберт.

— За жалост да.

— Всъщност вие само за това сте сигурни — неочаквано се обади Теа. — Не знаете нищо друго.

Полицаят спря пред вратата и се замисли.

— Обобщихте ситуацията доста точно — съгласи се Хари.

В два през нощта снегът спря. Облаците, досега надвиснали над града като тежка черна завеса, се разтвориха и на сцената излезе голямата жълта луна. Температурата под голото небе започна да спада, а стените на къщите — да пукат от студ.

Десета глава

Седмият ден преди Коледа донесе студ, който стегна минувачите в желязна ръкавица, и те бързаха мълчаливо по улиците на Осло с единствената мисъл да се отърват от мразовитата хватка и да се доберат до дома или служебното си място.

Седнал в съвещателната зала в червената зона на Главното управление, Хари слушаше разочароващият доклад на Беате, като се опитваше да не гледа вестниците на масата. Всички ежедневници, публикували едрозърнести снимки на потъналия в мрак площад „Егер“, съобщаваха за публичното убийство още на първа страница и препращаха за подробности, поместени във вестника. „Ве Ге“ и „Дагбладе“ бяха скалъпили и материал, който с известна доза снизхождение би могъл да мине за портрет на Роберт Карлсен въз основа на няколко разговора с негови приятели и познати. „Добро момче.“ „Винаги готов да помогне на хора в беда.“ „Трагедия.“ Хари прочете изявленията внимателно няколко пъти, но не откри нищо съществено. Журналистите не бяха успели да се свържат с родителите на починалия и само „Афтенпостен“ цитираше брат му: „Направо необяснимо.“ Под тази кратка реплика вестникът поместваше снимка на млад мъж с болезнено сгърчена физиономия и разрошена коса, застанал пред жилищна сграда на улица „Гьотеборг“. Материалът бе изготвен от стар познат на Хари — Рогер Йендем.

Хари се почеса по бедрото през една дупка в дънките си и съжали, задето не си обу клин отдолу. В седем и половина дойде на работа и влезе в кабинета на Хаген да попита кой оглавява разследването. Началникът му съобщи, че след като се посъветвал с шефа на криминалната полиция, решил да възложи следствената работа на Хари. До второ нареждане. Хари не пожела Хаген да му разясни какво влага в израза „до второ нареждане“. Кимна и излезе от кабинета му.

В десет часа дванайсет следователи от Отдела за борба с насилието плюс Беате Льон и Гюнар Хаген, който искал само „да бъде в течение“, се събраха в залата.

Снощното обобщение на Теа Нилсен още важеше с пълна сила.

Първо, нямаше свидетели. Нито един от зрителите на концерта не бе забелязал нещо съществено. В момента полицаи преглеждаха записите от охранителните камери, но досега не бяха открили нищо. Разпитите на служителите в магазините и ресторантите на улица „Карл Юхан“ също не дадоха резултат. На дежурната линия не се обади нито един свидетел. Беате получи снимките на площада от вестник „Дагбладе“ и ги прегледа, но докладва, че на тях се виждат или групи усмихнати момиченца в близък план, или общ поглед над множеството, където не се различават отделни лица. Тя увеличи части от снимките, изобразяващи публиката пред Роберт Карлсен, ала не забеляза нито оръжие, нито друга отличителна черта на мистериозния убиец.

Второ, резултатът от изследването на иззетите следи се свеждаше единствено до извода, който направи експертът им по балистика: куршумът, пронизал главата на Роберт Карлсен, и празната гилза, намерена на местопрестъплението, са изстреляни от едно и също оръжие.

Трето, липсваше мотив.

Беате Льон приключи с рапорта си и Хари даде думата на Магнюс Скаре.

— Вчера разговарях с управителката на магазина от веригата „Фретекс“ на булевард „Ширкевайен“, където е работел Роберт Карлсен — подхвана Скаре, когото съдбата с типичното си подигравателно чувство за хумор бе лишила от способността да изговаря звука „р“ — основна част от името му. — Беше съкрушена. Описа Роберт като всеобщ любимец и вечно усмихнат чаровник. Понякога проявявал небрежност към задълженията си. Например се случвало да не се появи на работа без предупреждение. Но жената не смяташе, че мъж като Роберт има врагове.

— Същото потвърдиха и другите, с които разговарях — подкрепи го Халвуршен.

През цялото време от началото на срещата Гюнар Хаген, със скръстени на тила ръце, наблюдаваше Хари с любопитната усмивка на зрител на магическо шоу, който очаква фокусникът всеки момент да извади заек от шапката си. За жалост този път Хари не разполагаше със скрити козове. Освен с обичайните заподозрени: теориите.

— Някакви предположения? — попита старши инспекторът. — Хайде, сега е моментът да се издъните. След края на срещата оттеглям разрешението.

— Жертвата е застреляна публично, преди да се стъмни — подхвана Скаре. — Само един бранш се занимава с такива убийства. Покушението над Роберт Карлсен представлява професионално извършена екзекуция с цел да бъдат сплашени и предупредени всички останали, които не са уредили дълговете си с дилърите.

— Никой от разузнавачите ни от Отдела за борба с наркотиците не е чувал за мъж на име Роберт Карлсен. Убитият има чисто досие. Проверихме в регистъра на осъдените лица. Нищо. Аз поне не съм попадал на задлъжнели наркомани, които да не са били арестувани за кражба.

— Съдебните лекари не откриха забранени субстанции в кръвта му — добави Беате. — Нито следи от игли на спринцовки или други признаци на наркомания.

Хаген се изкашля и привлече вниманието им.

— Служител от Армията на спасението едва ли би посегнал към дрогата. Продължавайте с други хипотези.

Хари забеляза как по челото на Магнюс Скаре избиха червени петна. Скаре — дребен на ръст, бивш гимнастик, с гладка кестенява коса, сресана на страничен път — беше един от най-младите му колеги. Арогантен и амбициозен, Скаре напомняше на младия Валер, но не притежаваше интелигентността и полицейския нюх на Том. През последната година обаче самочувствието на Скаре отбеляза известен спад и Хари се надяваше някой ден от него да стане добър полицай.

— От друга страна, мнозина подчертават експериментаторската нагласа на Роберт Карлсен — обади се Хари. — А всички знаем, че в магазините от веригата „Фретекс“ работят наркомани, осъдени на общественополезен труд. Вроденото любопитство към нови изживявания и лесният достъп до упойващи вещества представляват лоша комбинация.

— Именно — съгласи се Скаре. — Попитах управителката на магазина дали Роберт си е имал приятелка. Доколкото знаела, нямал. Но спомена, че там няколко пъти се отбила девойка от чуждестранен произход. Търсела Роберт. Изглеждала съвсем невръстна. Според управителката приличала на човек от бивша Югославия. Обзалагам се, че е косовска албанка.

— И кое те кара да мислиш така? — поинтересува се Хаген.

— Думата „косовари“ веднага ме подсеща за „дрога“.

— Гледай ти! — разсмя се гърлено Хаген и се залюля на стола. — Млади момко, само на мен ли ми звучиш като човек с непреодолими предразсъдъци?

— На мен също — намеси се Хари. — Но ние, следователите, разплитаме случаите с помощта на предразсъдъците си. Защото те се основават не на повърхностни знания, а на неопровержими факти и професионален опит. Затова в тази стая си запазваме правото да подлагаме на дискриминация всички без оглед на раса, религия и пол. В наша защита ще кажа единствено, че дискриминираме не само най-беззащитните в обществото.

Халвуршен се усмихна. Познаваше това правило.

— Гейовете, религиозните дейци и жените нарушават законите по-рядко от хетеросексуалните мъже на възраст между осемнайсет и шейсет години. Но ако заподозрените за разпространение на наркотици са лесбийка от Косово и дебел, противен норвежкоговорящ рокер с татуировка на челото, вероятността косоварката да е наркодилър е значително по-голяма. Така че ако се налага да избираме — а ние безспорно сме изправени пред избор — първо ще повикаме косовската албанка за разпит. Несправедливо отношение към косовските албанци, които спазват законите? Да, така е. Но понеже работим с ограничени ресурси и сме принудени да преценяваме вероятностите, не можем да си позволим да игнорираме уроците на професионалния си опит. Ако той ни бе научил, че съществува обичайната практика наркотрафикантите на летище „Гардермуен“ да пренасят дрога в отворите на тялото си, като се преструват на инвалиди, без колебание щяхме да спираме всички инвалиди на летището, да ги вдигаме от количките им, да нахлузваме гумени ръкавици и да ги опипваме щателно. Просто няма да споделяме с пресата методите си на работа.

— Интересна философия, Хуле — Хаген се огледа, за да види реакцията на останалите си подчинени, но непроницаемите им лица не издаваха какво мислят. — Предлагам все пак да се върнем към случая.

— Добре. Продължаваме да търсим оръжието на убийството с разширен периметър обаче. Ще извикаме още свидетели за разпит, ще се отбием в магазините, които снощи бяха затворени. Няма да си губим времето със записи от охранителни камери, преди да се сдобием с нещо конкретно. Ли и Ли, вие двамата ще направите обиск в апартамента на Роберт Карлсен на улица „Йорбиц“.

Двамата кимнаха.

— Проверете и работното му място, може да намерите нещо любопитно. Ако се натъкнете на писма, донесете ги тук. Същото важи и за харддиска от компютъра му. Така ще разберем с кого е поддържал контакт. Разговарях с КРИПОС. Днес ще се свържат с Интерпол и ще поискат информация за подобни случаи в Европа. Халвуршен, идваш с мен в щабквартирата на Армията на спасението. Преди това обаче ще поговоря с Беате. Край на съвещанието. На работа!

Последва скърцане на столове и шум от тътрещи се крака.

— Един момент, господа! — спря ги Гюнар Хаген. — Забелязвам, че някои от вас идват на работа с цепнати дънки и дрехи, които рекламират футболния отбор „Волеренген“. Може бившият ви шеф да не е възразявал срещу такова облекло, но аз не го приемам. Журналистите ще следят всяка наша стъпка и ще ни гледат под лупа. От утре държа да виждам само дрехи без дупки или цепки и без рекламни емблеми. Ние сме обществена служба и е редно да изглеждаме сериозно и неутрално. Моля всички с чин старши инспектор да останат.

Всички излязоха с изключение на Хари и Беате.

— Считано от понеделник следващата седмица ще издам заповед всички старши инспектори в отдела да носят оръжие.

Хари и Беате останаха смаяни.

— Битката става все по-жестока — вдигна брадичка Хаген. — Трябва просто да свикнем с мисълта, че оръжието ще ни бъде необходимо за в бъдеще. Като ръководни кадри е редно да дадете пример на останалите. Пистолетът не е придатък, а естествена принадлежност в следователската работа редом с мобилния телефон и компютъра. Ясно?

— Аз нямам разрешително — отвърна Хари.

— Шегуваш се.

— Не, пропуснах изпита по стрелба през есента. После предадох оръжието.

— Тогава ще ти издам разрешително. Имам такива правомощия. На пощенския си рафт ще намериш нужния документ. После ще го представиш и ще ти дадем пистолет. Никой няма да се измъкне. Започвайте работа!

Хаген излезе.

— Побъркал се е — отбеляза Хари. — За какво ни е оръжие?

— Значи сега трябва да си закърпиш дънките и да си купиш кобур за пистолета — пошегува се Беате.

— Мм. Дай да хвърля един поглед на снимките в „Дагбладе“.

— Заповядай — тя му подаде жълта папка. — Може ли да те попитам нещо, Хари?

— Да, разбира се.

— Защо го правиш?

— Кое?

— Защо се застъпи за Магнюс Скаре? Знаеш, че е расист, а и думите ти за дискриминацията си бяха чиста измислица. Дори ти не си вярваш. Искаш да ядосаш новия началник, затова ли го направи? Да се увериш, че още от първия ден ще се превърнеш в черната овца?

Хари отвори плика.

— Ще ти ги върна, когато ги разгледам.

Застанал на прозореца в хотелската си стая в „Радисън“ на площад „Холберг“, той гледаше побелелия, замръзнал в ранния час град. Сградите — ниски, чупливи на вид — изобщо не подсказваха, че се намират в една от най-богатите държави на света. Жълтият безличен Кралски дворец изглеждаше като плод на смесица от благочестива демокрация и обедняло кралство. Между оголените клони на дърветата се мержелееше просторен балкон. Сигурно оттам кралят поздравява поданиците си. Той вдигна въображаема пушка на рамото си, затвори едното си око и се прицели. Балконът се разми и се раздвои.

Сънува Джорджи. Когато се запознаха, Джорджи стоеше клекнал до скимтящо от болка куче. Позна кучето — Тинто — но кое беше това момче със сини очи и руса къдрава коса? Заедно сложиха Тинто в дървен сандък и го занесоха при ветеринаря, който приемаше в сива двустайна къща в обрасла с бурени ябълкова градина до реката. Лекарят установи, че кучето страда от зъбобол и му трябва не ветеринар, а зъболекар. Но кой би се охарчил заради старо бездомно куче, което съвсем скоро ще изгуби всичките си зъби? По-добре да приспи кучето, за да го отърве от предстоящата мъчителна гладна смърт, предложи той. Джорджи избухна в сърцераздирателен, почти мелодичен плач. В отговор на ветеринаря защо плаче Джорджи обясни, че кучето може да е Исус, защото баща му казвал „Исус ни се явява в образа на най-беззащитните, например като окаяно куче, което няма нито покрив над главата си, нито залък хляб“. Ветеринарят поклати глава и се обади на зъболекаря. След училище двамата с Джорджи отидоха да видят как е Тинто. Той ги посрещна с радостно вирната опашка. Лекарят им показа хубавите черни пломби в устата на кучето.

Макар Джорджи да беше с една година по-голям, три-четири пъти след случката с Тинто момчетата си поиграха заедно. После обаче дойде лятната ваканция. През есента Джорджи сякаш вече го беше забравил. Подминаваше го, все едно не искаше да има нищо общо с него. Той забрави Тинто, но не и Джорджи. Минаха няколко години. По време на обсадата някакво измършавяло куче се дотътри до него и го облиза по лицето. Нямаше нашийник и чак когато видя черните пломби в устата му, разбра, че е Тинто.

Погледна си часовника. Автобусът, който щеше да ги закара до летището, тръгваше след десет минути. Взе куфара, огледа стаята, за да се увери, че не е забравил нищо, и отвори вратата. Изшумоля хартия. На пода пред стаята му бяха оставили вестник. Огледа коридора и установи, че и пред другите стаи има вестници. От първата страница лъсна снимка от местопрестъплението. Наведе се и взе дебелия вестник със заглавие, напечатано с нечетливи готически букви.

Докато чакаше асансьора, се помъчи да отгатне какво пише, но макар някои думи да напомняха на немски, не разбра почти нищо. Разтвори вестника на указаните страници с подробности по случая. Асансьорът пристигна и той се поколеба дали да не хвърли големия непрактичен вестник в кошчето за смет. Все пак го запази, влезе в празния асансьор, натисна копчето с нула и започна съсредоточено да разглежда снимките. Първоначално не повярва на очите си. Асансьорът потегли и изведнъж всичко му се изясни с цялата си ужасяваща яснота. Зави му се свят и той се подпря на стената. Вестникът се изплъзна от ръцете му. Не забеляза, че вратите се разтвориха.

Вдигна глава. Беше се озовал в тъмното мазе на хотела, а не на рецепцията. По една или друга причина в тази страна мазето се водеше партер.

Излезе от кабината. Вратите се затвориха зад гърба му. Седнал в мрака, той се помъчи да обмисли трезво ситуацията. Защото новината преобръщаше всичко. До тръгването на автобуса за летището оставаха осем минути. Разполагаше с осем минути да вземе решение.

— Разглеждам снимки — унило отбеляза Хари.

Халвуршен вдигна глава от бюрото си.

— Хубаво, разглеждай.

— Ще ме улесниш, ако престанеш да се чукаш с пръст по челото. Откъде се сдоби с този досаден навик?

— С това ли? — Халвуршен погледна пръстите си, щракна във въздуха и се засмя малко смутено. — Имам го отдавна.

— Откога?

— Баща ми беше фен на Лев Яшин — руския вратар от шейсетте.

Хари чакаше продължението.

— Баща ми искаше да стана вратар на отбора в Стайншер. Когато бях малък, непрекъснато щракаше с пръсти пред лицето ми, за да свикна да не се стряскам от изстрели към вратата. Бащата на Яшин го тренирал по същия начин. Ако успеех да не мигна, ми даваше бучка захар.

В кабинета за миг настъпи пълна тишина.

— Шегуваш се.

— Не. Кафява бучка захар, много вкусна.

— Говорех за това щракане. Истина ли е?

— Да. Непрекъснато щракаше под носа ми. Докато вечеряхме, докато гледахме телевизия, дори когато у дома ми гостуваха приятели. Накрая и аз започнах да щракам. На всичките си раници бях написал името на Яшин. Дълбаех го и в чина. До ден-днешен използвам Яшин като парола за достъп до компютърни програми, макар да осъзнавам, че всичко с било манипулация. Разбираш ли?

— Не. И това щракане помогна ли ти?

— Да, не се стряскам от изстрели.

— А…?

— Оказа се, че нямам дарба за футболист.

Хари стисна горната си устна с два пръста.

— Откри ли нещо интересно на снимките? — попита Халвуршен.

— Не. Няма и да открия, ако продължаваш да си удряш челото и да дуднеш.

Халвуршен поклати глава.

— Нали щяхме да ходим в щабквартирата на Армията на спасението?

— Ще ходим, след като приключа. Халвуршен!

— Да?

— Не можеш ли да спреш да дишаш толкова… шумно?

Младият полицай затвори уста и притаи дъх. Хари пак го стрелна с поглед, а на устните му се изписа лека усмивка. Е, Халвуршен не би се заклел, че е точно усмивка. После в челото на Хари отново се вряза дълбока бръчка.

— Ела да ти покажа нещо, Халвуршен.

Младият полицай заобиколи бюрото. Пред Хари лежаха две снимки на публиката на площад „Егер“.

— Виждаш ли мъжа с шапката и шалчето на врата? — Хари посочи неясно лице върху едната снимка. — Тук стои пред Роберт, встрани от музикантите, нали?

— Да…

— А сега виж другата снимка. Същата шапка, същото шалче, но сега е в средата, точно пред бандата.

— Какво толкова странно намираш? Застанал е в средата, за да чува и вижда по-добре концерта.

— Ами ако се е движил в обратната последователност?

Халвуршен мълчеше.

— Никой зрител, застанал пред сцената, не би се забил в тонколоните, откъдето бандата не се вижда — продължи Хари, — освен ако няма основателна причина.

— Например намерението да убие някого?

— Стига с тези плоски шеги.

— Добре, но не знаеш коя снимка е направена първо. Обзалагам се, че се е движил към средата, а не обратното.

— Колко залагаш?

— Двеста крони.

— Чудесно. Погледни под светлината от уличните фенери на двете снимки. — Хари му подаде лупа. — Да забелязваш някаква разлика?

Халвуршен кимна.

— Снегът — отговори си Хари. — На снимката, където е застанал отстрани, вали сняг. Снощният сняг спря чак през нощта. Следователно тя е направена след другата. Ще се обадя на Ведлог от „Дагбладе“. Ако е снимал той, дигиталният му фотоапарат има вграден часовник и ще ни каже кога точно е заснел публиката.

Ханс Ведлог от „Дагбладе“ се числеше към малцината фотографи, които се кълнат в огледално-рефлексните фотоапарати и филмовите ленти. Затова се наложи да разочарова старши инспектор Хуле, поне по отношение на въпроса му кога точно са направени снимките.

— Добре. Вие ли снимахте по време на концерта онзи ден?

— Двамата с Рьодберг. Нали ние организирахме концертните прояви.

— Щом използвате филмови ленти, сигурно снимките на публиката от въпросната вечер са още у вас?

— Да. Ако бях снимал с друг фотоапарат, отдавна щях да съм ги изтрил.

— Сетих се за тази подробност. Искам да ви помоля и за една услуга.

— Да?

— Моля ви да проверите снимките от онзи ден и да ми кажете забелязва ли се накъде мъж с островърха плетена шапка, черно непромокаемо яке и шалче на врата. В момента пред нас са ваши снимки, на които присъства този мъж. Колегата ми Халвуршен ще ги сканира и ще ви ги изпрати. Имате ли компютър наблизо?

Ведлог явно се колебаеше.

— Няма проблем да ви изпратя снимките ми, но да ги проверявам ми прилича на следователска работа, а в качеството си на журналист нямам желание да се занимавам с това.

— Моля вас, защото нямаме достатъчно време да проверяваме всичко. Искате ли снимка на човека, когото полицията издирва за убийството на Роберт Карлсен, или не?

— Означава ли това, че можем да я публикуваме?

— Да.

— В момента съм в лабораторията — Ведлог изведнъж стана много сговорчив. — Веднага ще разгледам снимките. Обикновено правя много снимки на публиката, така че има надежда. Дайте ми пет минути.

Халвуршен сканира снимката и я изпрати. Хари барабанеше нервно с пръсти по бюрото, докато чакаше обаждането на журналиста.

— Защо си толкова сигурен, че убиецът е бил на местопрестъплението и предната вечер? — поинтересува се Халвуршен.

— Не съм сигурен, разбира се. Но ако Беате е права и убиецът е професионалист, той се е постарал да разузнае района и вероятно предварително е отишъл да огледа площад „Егер“ във времето, което съвпада с планирания час на покушението, и с обстановката. Завчера пак имаше концерт.

Петте минути изминаха, после още шест. Телефонът звънна.

— Съжалявам — обади се Ведлог. — Няма хора с островърхи шапки и черни непромокаеми якета. Нито с шалчета.

— Мамка му — изруга високо Хари.

— Да ви ги пратя ли, за да ги огледате и вие? Онази вечер обърнах единия прожектор към публиката и лицата се виждат по-ясно.

Хари се подвоуми. Не биваше да губят ценно време, особено през това критично за разследването първо денонощие.

— Изпратете ги, ще ги прегледам по-късно — реши той, но преди да продиктува имейл адреса си на Ведлог, се сети за друго: — Впрочем предпочитам да ги изпратите на Льон от Отдела за експертно-криминална дейност. Бива я в разпознаването на лица. И не искам в утрешния брой да си видя името в подзаглавието, нали?

— Не се притеснявайте. Ще ви цитирам като „източник от полицията, пожелал да остане анонимен“. Беше ми приятно да работя с вас.

Хари затвори и кимна на удивения Халвуршен.

— А сега, младши, да тръгваме към щабквартирата на Армията на спасението.

Халвуршен наблюдаваше скришом Хари. Старши инспекторът не можеше да прикрие нетърпението си. Докато оглеждаше таблото с обявления за пътуващи проповедници, музикални репетиции и дежурства, не спираше да пристъпва от крак на крак. Най-сетне прошарената рецепционистка в униформа приключи разговора по телефона и се обърна усмихнато към двамата мъже.

Хари ѝ обясни накратко с каква цел са дошли. Тя кимна с разбиране, все едно ги е очаквала, и им обясни как да стигнат до кабинета на коменданта.

Изчакаха мълчаливо асансьора. Халвуршен забеляза капки пот по челото на Хари. Младият полицай знаеше за страха му от асансьори. Слязоха на петия етаж и Халвуршен се принуди да подтичва след Хари по жълтия коридор. Стигнаха пред отворената врата. Хари спря рязко и Халвуршен едва не се натресе в гърба му.

— Здравейте! — поздрави Хари.

— Здравейте — отговори женски глас. — Пак ли вие?

Високият старши инспектор запълни отвора на вратата и попречи на Халвуршен да види коя е жената. Не му убегна обаче промяната в гласа на Хари:

— Да, пак ние. Къде е комендантът?

— Очаква ви, влизайте.

Халвуршен го последва в малкото преддверие и кимна на дребната жена зад бюрото. Стените в кабинета на коменданта бяха украсени с дървени щитове, маски и копия. По рафтовете на пълната библиотека имаше африкански фигури и снимки, вероятно на семейството му.

— Благодарим ви, че се съгласихте да ни приемете веднага, Екхоф — кимна Хари. — Това е полицай Халвуршен.

— А това, което се случва, е истинска трагедия — Екхоф стана и посочи двата стола. — Журналистите не ни оставят на мира цял ден. Да чуем докъде сте стигнали.

Двамата полицаи се спогледаха.

— Екхоф, нямаме намерение да издаваме поверителна информация за хода на разследването.

Веждите на коменданта се смръщиха заплашително. Халвуршен въздъхна безшумно в очакване на поредния бой между петли. Ала най-неочаквано лицето на Екхоф пак се отпусна.

— Прощавайте, Хуле. Професионална деформация. Като главнокомандващ понякога забравям, че не всички са длъжни да ми докладват. С какво мога да ви помогна?

— Накратко, искам да ви попитам дали ви хрумва някакъв мотив за извършеното престъпление?

— Мислих по въпроса. Трудно ми е да намеря причина. Роберт беше доста хаотична натура, но иначе симпатичен младеж. Съвсем различен от брат си.

— Юн не е ли симпатичен?

— Юн не е хаотичен.

— В какво се е забърквал Роберт?

— Да се е забърквал? Намеквате за нещо, което не ми е известно. Имах предвид само, че Роберт не бе намерил правилната посока в живота си за разлика от брат си. Познавах добре баща им. Юсеф беше един от най-добрите ни офицери. Но изгуби вярата си.

— При предишната ни среща споменахте, че историята е дълга. Може ли да ни я представите накратко?

— Уместен въпрос. — Комендантът въздъхна тежко и погледна през прозореца. — По време на едно от наводненията Юсеф работеше в Китай. Малцина от тамошните жители бяха чували за Бог и измираха като мухи. Според библейското тълкование на Юсеф човек, който не е приел Исус в сърцето си, няма да бъде спасен и ще гори в ада. Заедно с други доброволци раздавал лекарства на нуждаещите се в китайската провинция Хюнан. Заради наводненията навсякъде плували отровници на Ръсел — едни от най-опасните змии на света. Мнозина китайци пострадали от ухапвания. Въпреки че Юсеф и хората му разполагали с голям запас от противоотровен серум, рядко успявали да спасят жертвите на отровницата: отровата ѝ съдържа вещество, което разгражда стените на кръвоносните съдове и предизвиква силно кръвотечение от мястото на ухапването. Жертвата умира за час-два. Докато работех като мисионер в Танзания, съм виждал с очите си как действа отровата на дървесната змия бумсланг — тя е със сходен състав. Гледката е потресаваща.

Екхоф затвори очи.

— И така, да се върнем към Юсеф. Един ден той и неговата медицинска сестра се отбили да дадат пеницилин на две близначета с пневмония. В това време баща им се прибрал. Току-що във водата на оризовата нива го била ухапала отровница на Ръсел. Юсеф Карлсен носел доза серум и накарал сестрата да бие инжекция на пострадалия. А той излязъл да се облекчи навън, защото подобно на всички жертви на наводненията имал диария и стомашни спазми. Докато клечал във водата, по тестисите го ухапала змия. Надал ужасен вик и за околните не останало съмнение какво го е сполетяло. Върнал се в къщата. Сестрата му казала, че китаецът-езичник отказва да му бият инжекцията. Предпочел серумът да спаси Юсеф, защото ако той оцелее, ще помогне на още деца. Китаецът се описал като обикновен земеделец, който дори няма какво да обработва след природния катаклизъм.

Екхоф си пое въздух.

— Юсеф ми сподели, че бил ужасно изплашен и дори не помислил да се възпротиви на благородното предложение. Приел медицинската сестра да му бие серума. После се разплакал, а китаецът се помъчил да го успокои. Юсеф съумял да си възвърне самообладанието и помолил сестрата да попита китаеца дали е чувал за Исус. Тя едва отворила уста да преведе въпроса и панталоните на селянина плувнали в кръв. Издъхнал за секунди.

Екхоф ги погледна в очакване разказът му да стигне до съзнанието им в цялата си трагичност. Обигран проповедник, знае къде да направи реторична пауза, помисли си Хари.

— И сега този китаец гори в ада?

— Според тогавашното разбиране на Юсеф Карлсен — да. Но самият Карлсен вече не вярва в Библията.

— Това ли е причината да напусне страната?

— Така ми обясни.

Хари кимна и подхвана, забил поглед в бележника си:

— Значи Юсеф Карлсен също ще гори в ада, щом не е успял да приеме този… парадокс в религията. Правилно ли съм схванал?

— Навлязохте в нееднозначни теологични проблеми, Хуле. Християнин ли сте?

— Не, детектив съм. Вярвам само на доказателства.

— А това ще рече…?

Хари погледна бегло часовника си и се поколеба, но все пак отговори бързо, с равен глас:

— Не ми допада религия, която проповядва, че вярата сама по себе си е входен билет към рая. Тоест, тя утвърждава като идеал способността ти да манипулираш собствения си разсъдък, за да приемеш нещо, което здравият ти разум отхвърля. Същите методи за интелектуално подчинение използват и диктаторските режими: идеята за по-висшия разум, която не се нуждае от доказателства.

— Доста задълбочени наблюдения, старши инспекторе — кимна Екхоф. — Не сте първият, изказал съмненията си. И все пак много по-интелигентни от нас хора вярват в Бог. Не ви ли се струва парадоксално?

— Не. Непрекъснато се сблъсквам с убийци, които ме превъзхождат по интелект, но отнемат човешки живот по незнайни за тях и за мен причини. Според вас възможно ли е убийството на Роберт да е насочено срещу Армията на спасението?

Комендантът се поизправи инстинктивно на стола.

— Ако намеквате, че Роберт е станал жертва на политически групировки, много се съмнявам да сте прав. Открай време Армията на спасението е поддържала неутрална линия по политическите въпроси. Винаги сме били последователни. Дори по време на Втората световна война не сме заклеймявали публично немската окупация, а продължихме да си вършим работата.

— Браво на вас — промърмори Халвуршен.

Хари го стрелна предупредително с поглед.

— Единствената инвазия с наша благословия е през 1888-а — невъзмутимо продължи Екхоф. — Шведската Армия на спасението реши да окупира Норвегия и в Осло се появи първата безплатна кухня: в най-бедния район на града, там, където днес се намира Главното управление, момчета.

— Не ми се вярва някой да е затаил неприязън по тази причина. По мои впечатления Армията на спасението в момента е по-популярна от всякога.

— И да, и не. Хората ни вярват и това се вижда. Но имаме проблеми с набирането на кадри. През есента в Офицерската школа в Аскер имахме само единайсет кадети, а в пансиона има място за шейсет. А понеже винаги сме се придържали към консервативното тълкуване на Библията по въпросите на хомосексуализма например, не се радваме на всеобща любов. Ние също осъвременяваме възгледите си, само дето при нас се случва по-бавно отколкото в по-либералните църковни общества. Но знаете ли… във време на превратности като нашето не ми се струва особено фатално, ако нещата се случват малко по-бавно. — Усмихна се на Халвуршен и на Хари, все едно бяха изразили пълно единодушие с възгледите му. — Така или иначе, в Армията навлизат все повече млади хора и внасят модерните си възгледи. В момента провеждаме конкурс за нов изпълнителен директор и имаме доста млади кандидати за поста.

Той сложи ръка върху корема си.

— Да не би Роберт да е бил един от тях? — попита Хари.

— Не, Роберт не е кандидатствал за работата — усмихна се комендантът. — Един от основните претенденти за поста е брат му Юн. Бъдещият изпълнителен директор ще се разпорежда с имуществото на Армията, а Роберт не беше достатъчно надежден, за да му бъде поверена такава отговорност. Освен това не е учил в Офицерската школа.

— Това имущество… за жилищата на улица „Гьотеборг“ ли говорите?

— Не само за тях. Имаме и други. На „Гьотеборг“ живеят само служители на Армията, докато например на „Якоб Ол“ подслоняваме бежанци от Еритрея, Сомалия и Хърватия.

— Мм — Хари погледна бележника си, удари с химикалката по ръкохватката и стана. — Достатъчно време ви отнехме, Екхоф.

— О, никак не сте ме притеснили. Все пак всички искаме убиецът да бъде разкрит.

Комендантът ги изпрати до вратата.

— Може ли да ви задам един въпрос, Хуле? Виждал съм ви някъде. Физиономист съм.

— Сигурно по телевизията или във вестника — предположи Хари. — Вдигнаха шум покрай моята скромна личност заради убийство на норвежец в Австралия.

— Не, лицата от екрана ги забравям. Виждал съм ви някъде на живо.

— Ще отидеш ли да докараш колата? — обърна се Хари към Халвуршен, изчака младият му колега да излезе и каза: — Веднъж ваш служител ми помогна. Лежах пиян на някаква улица и ваш войник ме вдигна оттам. Той искаше да се обади в полицията, защото там щели да се погрижат по-добре за мен. Аз обаче му казах, че работя там, и ако разберат, ще ме уволнят. Заведе ме в Армейския медицински пункт, там ми сложиха инжекция и се наспах. Дължа ви едно голямо благодаря.

— Досетих се, че е било нещо подобно, но не исках да ви поставям в неудобно положение — кимна Давид Екхоф. — А колкото до благодарностите, нека да оставим засега тази тема. По-скоро ние ще ви бъдем признателни от цялата си душа, ако откриете кой уби Роберт. Бог да благослови вас и работата ви, Хуле.

Хари кимна и излезе в преддверието. За миг се загледа в затворената врата на кабинета.

— Много си приличате — отбеляза той.

— Нима? — попита дълбок женски глас. — Строго ли се държа баща ми?

— Говоря за снимката в кабинета.

— Там съм на девет години — поясни Мартине Екхоф. — Поздравления, задето сте ме разпознали.

Хари поклати глава.

— И без това имах намерение да се свържа с вас. Искам да поговорим.

— За какво?

Хари си даде сметка как е прозвучало изказването му и побърза да добави:

— За случилото се с Пер Холмен.

— Има ли какво повече да обсъждаме? — вдигна равнодушно рамене тя, а температурата в гласа ѝ спадна. — Вие си вършите работата, аз — също.

— Да, но аз… исках само да ви кажа, че нещата се оказаха малко по-различни.

— В смисъл?

— Споделих ви, че ме е грижа за Пер Холмен. А накрая съсипах онова, което бе останало от семейството му. Понякога работата ми го изисква.

Тя понечи да отговори, но телефонът звънна. Вдигна слушалката.

— Църквата в Западен Акер. В понеделник, двайсети декември, в дванайсет часа. Да.

Затвори.

— Всички ще присъстват на погребението — отбеляза тя, докато шумолеше с някакви книжа. — Политици, духовници, знаменитости. Всички ще искат късче от траурната церемония. Вчера се обади мениджърът на една от новите ни певици и предложи артистката да пее на погребението.

— Ами… — Хари се чудеше какво ли ще излезе от устата му. — Това е…

Телефонът звънна отново и не му се наложи да разбере каква висота ще достигне мисълта му. Усети, че е време да се оттегли, кимна и тръгна към вратата.

— В четвъртък сложих Ула на „Егер“ — чу гласа ѝ. — Да, на мястото на Роберт. Въпросът е ще можеш ли довечера да дойдеш с мен с автобуса за безплатна супа.

В асансьора Хари изруга тихо и прокара ръце през лицето си. После се засмя примирено, както човек се смее снизходително на жалък клоун.

Кабинетът на Роберт сякаш се бе смалил още повече. Изглеждаше все така разхвърлян. Знамето на Армията на спасението се издигаше величествено до розите от скреж по прозореца, а джобният нож лежеше върху бюрото до купчина книжа и неразпечатани пликове. Юн седна на бюрото и огледа стените. На една от снимките видя себе си и Роберт. Намираха се в „Йостгор“, но лятото на коя година? Роберт се мъчеше да изглежда сериозен, но усмивката все пак бе пропълзяла на лицето му. А Юн се бе усмихнал насила, неестествено.

Прочете днешните вестници. Всичко му се струваше нереално, макар да знаеше всички подробности. Сякаш се отнасяха за друг, не за Роберт.

Вратата се отвори. На прага застана висока руса жена с камуфлажно пилотско яке, тънки безкръвни устни, сурови очи и неутрално, безизразно лице. Зад нея се показа червенокос, дребен мъж с пухкаво лице и усмивка, която вероятно никога не слизаше от лицето му — нито в добри, нито в лоши дни.

— Кой сте вие? — попита жената.

— Юн Карлсен.

Понеже очите на жената започнаха да го гледат още по-строго, добави:

— Братът на Роберт.

— Извинете — кимна тя без никакво съжаление в гласа, прекрачи прага и му подаде ръка. — Турил Ли, полицейски служител в Отдела за борба с насилието.

Ръката ѝ беше кокалеста, но топла.

— А това е полицай Ула Ли.

Мъжът кимна, Юн също.

— Съжаляваме за случилото се — продължи жената. — Но понеже става въпрос за убийство, се налага да запечатаме стаята.

Юн продължаваше да кима, докато погледът му сновеше по стената в търсене на снимката.

— И ще трябва да ви помолим да…

— Да, разбира се. Извинете ме. Малко съм отнесен.

— Напълно разбираемо е — съгласи се Турил Ли с усмивка.

Не широка и сърдечна, а лека, дружелюбна, подходяща за случая. „Сигурно опитът ги е научил как да се справят при среща с опечалени“, помисли си Юн. „Нали постоянно разследват убийства. Точно като свещениците. Като баща ми.“

— Докосвали ли сте предмети в стаята? — осведоми се полицайката.

— Не, защо да пипам каквото и да било? Просто седнах на стола.

Юн стана и без да знае защо, взе джобния нож от бюрото, сгъна го и го мушна в джоба си.

— Стаята е на ваше разположение — каза той и излезе.

Зад него полицаите тихо затвориха вратата. Юн стигна до стълбите и се сети колко идиотски постъпи, като взе ножа. Върна се да го остави. Спря през затворената врата и чу веселия глас на полицайката:

— Майко мила, как се стреснах! С брат му си приличат като две капки вода. Отначало го взех за призрак!

— Аз не открих никаква прилика — отбеляза мъжът.

— Ако беше видял убития на снимка, щеше да си на друго мнение!

Страшна мисъл порази Юн.

Полет SK-655 за Загреб се издигна от летище „Гардермуен“ точно по разписание — в 10:40 — зави наляво над езерото Хюрдал и се насочи на юг към аеронавигационния фар в Олборг. Денят беше необичайно студен, затова атмосферният слой с научното название тропопауза бе паднал толкова ниско, че самолетът MD-81 навлезе в него още щом мина над централната част на Осло. А понеже летателните апарати оставят инверсионни следи именно в тропопаузата, ако мъжът, зъзнещ до телефонните кабинки на предгаровия площад, бе погледнал нагоре, щеше да види самолета, за който имаше билет в джоба на палтото си от камилска вълна.

Заключи куфара си си в един от сейфовете на Централната гара. Сега трябваше да си намери хотелска стая и после — да довърши започнатото. А за целта се нуждаеше от оръжие. Но как да си намери оръжие в град, където няма нито един познат?

Позвъни на „Справки по телефона“. Операторката му обясни с типичното за скандинавците напевно произношение на английски, че според регистъра в Осло живеят седемнайсет души с името Юн Карлсен и тя няма право да му предоставя адресите на всичките. Затова пък на драго сърце му продиктува телефонния номер на Армията на спасението.

В щаба на Армията попадна на жена, която го осведоми, че при тях работи само един Юн Карлсен, но днес е в отпуск. Той помоли за адреса му, защото искал да му изпрати коледен подарък.

— Да видим. Улица „Гьотеборг“ 4, пощенски код 0566. Горкичкият, в момента има нужда от подкрепа.

— Защо?

— Нали вчера застреляха брат му.

— Брат му?

— Да, на площад „Егер“. Днес го пише във вестника.

Той благодари за информацията и затвори.

Някой го потупа леко по рамото и той се обърна.

Картонената чаша издаваше намеренията на непознатия младеж. Дънковото му яке не блестеше от чистота, но прическата му беше модерна, лицето — гладко избръснато, дрехите — здрави, погледът — открит, буден. След като вдигна рамене, за да покаже на младежа, че не говори норвежки, онзи превключи моментално на безупречен английски:

— I’m Kristoffer. I need money for a room tonight. Or else I’ll freeze to death.14

Звучеше като реплика, усвоена на курс по маркетинг — кратко, сбито послание с името му, целящо да създаде емоционална близост между него и непознатите потенциални благодетели. Широка усмивка придружи молбата му.

Мъжът поклати глава и понечи да го отмине, но просякът застана пред него с картонената чаша:

— Mister?15 Някога случвало ли ви се е да спите навън, на студа, и да прекарате цяла нощ разплакан от непоносимия студ?

— Yes, actually I have.16

В някакъв безумен прилив на откровение му се прииска да разкаже на просяка как веднъж цели четири денонощия лежа в наводнена лисича дупка, за да чака сръбски танк.

— Значи знаете за какво говоря, мистър.

Кимна бавно. Бръкна в джоба си, извади една банкнота и я подаде на Кристофер, без да я поглежда.

— Така или иначе ще прекараш нощта навън, нали?

Кристофер побърза да прибере банкнотата в джоба си, после кимна и се усмихна гузно:

— По-важно е да си взема лекарството, мистър.

— Къде спиш?

— Там долу — наркоманът посочи с дългия си тънък показалец с изрядно поддържан нокът. — В депото за контейнери. През лятото там ще започнат да строят опера. — Кристофер отново се усмихна широко. — А аз обожавам операта.

— Сега там не е ли ужасно студено?

— Нощес вероятно ще се подслоня в приюта на Армията на спасението. Винаги имат свободни легла.

— Така ли?

Отново погледна младежа — чист и спретнат на вид, с равни блестящи зъби. И все пак от него лъхаше на гнилоч. Мъжът сякаш долавяше и щракането на хиляди челюсти, които разкъсваха плътта му отвътре.

Единайсета глава

Зад волана Халвуршен търпеливо изчакваше автомобил е бергенска регистрация да престане най-сетне да буксува върху леда и да потегли. Хари разговаряше по телефона с Беате.

— Какво искаш да кажеш? — попита той силно, за да надвика бръмченето на бергенската кола.

— Човекът на двете снимки не е един и същ — повтори тя.

— Имат еднакви шапки, еднакви якета, еднакви шалчета. Защо да не е един и същ?

Тя не отговори.

— Беате?

— Лицата им не се виждат ясно. Има нещо странно, не съм сигурна точно какво. Вероятно заради светлината.

— Мм. Дали сме на грешен път?

— Не знам. Застанал е точно пред Карлсен, както показват и следите, иззети от местопрестъплението. Какво бръмчи така?

— Бамби на ледената пързалка. Чао засега.

— Почакай! Има още нещо. Разгледах снимките от предния ден.

— И?

— Не намерих зрители, които да са ходили и на двата концерта. Има обаче една подробност. Забелязах мъж в жълтеникаво палто, вероятно от камилска вълна. Носи шал…

— Мм. По-скоро шалче?

— Не, прилича на обикновен вълнен шал. Завързан е по същия начин като при онзи или онези с шалчетата на врата. Десният край се подава от възела. Сещаш ли се?

— Не.

— За пръв път виждам някой да си връзва така шала.

— Изпрати ми снимките на електронната поща и ще ги разгледам.

С влизането в кабинета си Хари разпечата снимките от Беате.

Отиде да ги вземе от стаята с принтера и завари там Гюнар Хаген.

Хари кимна. Двамата мъже постояха мълчаливо, загледани в сивата машина, която плюеше листовете един след друг.

— Нещо ново? — не се стърпя накрая Хаген.

— И да, и не.

— Журналистите не ме оставят на мира. Ще бъде чудесно, ако можем да им дадем някаква информация.

— А, щях да забравя, шефе. Осведомих ги, че издирваме този мъж. — Хари извади от купчината един лист и посочи мъжа с шалчето.

— Какво си направил?

— Дадох малко сведения на пресата. По-точно на „Дагбладе“.

— Без да се посъветваш с мен?

— Това е съвсем рутинна процедура, шефе. Наричаме го конструктивен теч на информация. Казваме на журналистите да представят сведенията като „информация от анонимен източник от полицията“. Така се създава впечатлението, че те са работили здраво, за да се сдобият с нея. Това ги устройва — издават вестника в по-голям тираж, отколкото ако открито ги помолим да публикуват снимките. А ние си осигуряваме помощта на хората, които са видели този мъж и биха могли да го идентифицират. Така всички са доволни.

— Не и аз, Хуле.

— Искрено съжалявам, шефе — Хари подчерта искреността си с угрижено изражение.

Хаген прикова поглед в него, а челюстите му се размърдаха наляво-надясно и се разминаха като у преживните животни.

— И защо издирваме този мъж? — попита Хаген и издърпа листа от ръцете на Хари.

— Не съм съвсем сигурен. Вероятно има съучастници. Според Беате Льон всички те… си връзват шалчетата по определен начин.

— Изглежда ми като обикновен хърватски възел. — Хаген отново огледа снимката. — Какво особено намирате в него?

— Как го нарекохте, шефе?

— Хърватски възел.

— Какво?

— Елементарно историческо познание.

— Ще ви бъда признателен, ако ме осветлите по въпроса, шефе.

— Какво знаеш за Трийсетгодишната война?

— Очевидно почти нищо.

— Когато шведският крал Густав Адолф се канел да превземе Германия, попълнил дисциплинираната си, но малобройна войска с най-добрите войници в Европа. Сдобили се със славата си, защото ги смятали за безстрашни. Става дума за хърватските наемници. Знаеше ли, че норвежката дума krabat — буен младеж — е шведска заемка с първоначалното значение „хърватин“, тоест безстрашен разбойник?

Хари поклати отрицателно глава.

— Макар хърватите да са се били за чужда страна и да са ги задължавали да носят униформата на крал Густав Адолф, им позволили да задържат нещо, което да ги отличава от останалите войници: кавалерийското шалче. Представлявало парче плат, вързано по специален начин. Французите присвоили и обновили въпросния аксесоар. Нарекли го с думата cravate — „вратовръзка“, която идва от „хърватин“.

— Разбирам. Благодаря, шефе.

Хари взе и последната разпечатана снимка от принтера и погледна мъжа с шалчето, ограден от Беате с кръг.

— Шефе, май току-що ни предоставихте доста храна за размисъл.

— Няма нужда да си благодарим, задето си вършим работата, Хуле — Хаген взе листовете и излезе навън.

Халвуршен вдигна глава, когато Хари влетя в стаята като хала.

— Имаме следа — обясни старши инспекторът.

Халвуршен въздъхна. Тези думи на Хари обикновено ознаменуваха началото на неуморен труд и никакъв резултат.

— Ще се обадя на Алекс от Европол.

Халвуршен знаеше, че Европол е малката сестра на Интерпол със седалище Хага. Организацията, създадена от държавите-членки на ЕС след терористичните атаки в Мадрид през 1998, имаше за цел да противодейства на международни терористични групировки и на организираната престъпност. Халвуршен обаче недоумяваше защо този Алекс винаги помага на Хари, макар Норвегия да не членува в ЕС.

— Alex? Harry in Oslo. Could you check on a thing for me, please?17

Халвуршен слушаше, докато Хари на леко недодялания си, но приличен английски помоли колегата си от Европол да потърси в базата данни престъпления, за които е заподозрян извършител, действащ на територията на цяла Европа през последните десет години. Накара го да въведе в полето за търсене думите „поръчково убийство“ и „хърватин“.

— I’ll wait18 — кимна Хари в отговор. После възкликна: — Really? That many?19

Почеса се по брадичката и помоли Алекс да добави в полето за търсене марката на пистолета и калибъра.

— Цели двайсет и три резултата? Двайсет и три убийства, за които е заподозрян хърватин? Боже мой! Да, знам, че войните раждат професионални убийци, но все пак бройката ме учудва. Опитай с думата „Скандинавия“. Нищо? Добре, а някакво име? Не? Hang on a sec?20

Хари погледна Халвуршен, сякаш очакваше от него да каже вълшебната дума. Младият полицай само сви рамене.

— Добре, Алекс. Да направим последен опит.

Хари го помоли да добави „червено шалче“ или „шал“ под полето „външен вид“.

Халвуршен чу как Алекс се разсмя по телефона.

— Благодаря ти, Алекс. Чао.

Хари затвори.

— Е? — попита Халвуршен. — Изпуснахме ли следата?

Хари кимна. Беше се отпуснал на стола. Сега се поизправи.

— Трябва да започнем на чисто. Какво имаме? Нищо, нали? Чудесно, обожавам празните листове.

Халвуршен се сети, че Хари веднъж каза: „Онова, което отличава добрия от посредствения следовател, е способността му да забравя. Добрият следовател забравя всички случаи, когато интуицията го е подвела, забравя всички следи, оказали се погрешни, и се впуска наново в дебрите на разследването с предишния си наивен ентусиазъм.“

Телефонът звънна. Хари вдигна.

— Да, мол… — но събеседникът му дори не му позволи да го поздрави.

Хари стана. Кокалчетата на ръката му, стиснала слушалката, побеляха.

— Почакай да го продиктувам на Халвуршен, Алекс.

Хари закри слушалката с ръка и извика на младия полицай:

— Решил да направи последен опит ей така, за забавление. Изтрил „хърватин“, „деветмилиметров калибър“ и всички останали думи и въвел единствено „червен шал“. Четири резултата. Четири професионално извършени убийства с пистолет. Свидетелите описват предполагаемия убиец като мъж с червен шал. Запиши Загреб, 2000, 2001 година. Мюнхен, 2002; Париж, 2003.

После Хари пак заговори в слушалката:

— This is our man, Alex.21 Не, не съм сто процента сигурен, но интуицията му подсказва, че е той. Неслучайно две от убийствата са извършени в Хърватия. Имаш ли по-подробно описание на убиеца?

Халвуршен забеляза изумлението по лицето на старши инспектора.

— Какво искаш да кажеш с това „липсва описание на външния вид“? Щом са запомнили шала, трябва да са видели и друго. Какво? Нормален ръст? Само това ли?

Хари поклати глава.

— Какво ти каза? — прошепна Халвуршен.

— Че показанията на свидетелите се разминават — отвърна Хари.

Халвуршен записа „разминавания“.

— Да, ще бъде чудесно, ако ми изпратиш подробностите на електронната поща. Благодаря ти за информацията, Алекс. Ако намериш нещо за местонахождението му например, ще ми се обадиш, нали? Става ли? Какво? Хе-хе. Разбира се, съвсем скоро ще ти изпратя мой запис с жена ми.

Хари затвори. Забеляза въпросителния поглед на Халвуршен.

— Стара шега. Алекс си мисли, че всички скандинавски семейни двойки имат свои порнофилми.

Хари набра някакъв номер и докато чакаше, поясни, защото Халвуршен продължаваше да го гледа с изумление:

— Никога не съм бил женен, Халвуршен.

Магнюс Скаре викаше, защото кафемашината къркореше подобно болен от сериозно заболяване на белите дробове:

— Вероятно става дума за няколко убийци от неизвестна досега групировка, която използва червения шал като част от униформата си.

— Глупости — скастри го Турил Ли, без да повишава глас и застана на опашката зад него, стиснала празна чаша с надпис „Най-добрата мама на света“.

Ула Ли се разсмя гърлено. Намираха се в малката кухня за чай и кафе, която използваха и като столова на Отдела за борба с насилието и проституцията.

— Не са глупости — възпротиви се Скаре. — Ами ако се занимават с тероризъм? Религиозна война срещу християни и мюсюлмани. Тогава ще настане истински ад. Може да са и шпаньолци, нали те носят червени шалове.

— Предпочитат да ги наричат испанци — поправи го Турил Ли.

— Баски — обади се Халвуршен, седнал точно срещу Ула Ли.

— А?

— Надбягване с разярени бикове. Фестивалът „Сан Фермин“ в Памплона. Страната на баските.

— ЕТА! — възкликна Скаре. — Мамка му, как не се сетихме по-рано!

— Сбъркал си професията. Трябвало е да станеш сценарист на филми — отбеляза Турил Ли.

Ула Ли се разсмя, но както винаги, не каза нищо.

— А вие трябваше да си останете при банковите крадци, надрусани с рохипнол — промърмори Скаре: намек, че Турил Ли и Ула Ли, които нито бяха женени, нито роднини, се преместиха от Отдела по грабежите.

— Смущава ме единствено фактът, че обикновено терористите поемат публично отговорността за деянията си — напомни Халвуршен. — И четирите убийства, за които ни информира Европол, са извършени по схемата „стреляй и бягай“, без да последва изявление от групировка. Освен това жертвите са били замесени в престъпления. Двете жертви в Загреб са сърби, оправдани в съда по обвинение за военни престъпления, а убитият в Мюнхен е заплашвал хегемонията на местен бос, занимаващ се е трафик на хора. Застреляният в Париж пък е имал две присъди за педофилия.

В помещението влезе Хари Хуле с чаша в ръка. Скаре, Ли и Ли си наляха кафе и побързаха да се изнижат. Халвуршен беше забелязал, че присъствието на Хари винаги предизвиква такава реакция у колегите им. Старши инспекторът изглеждаше леко намръщен.

— Скоро ще изминат двайсет и четири часа — напомни Халвуршен.

— Да, знам — Хари заби поглед в празната си чаша.

— Станало ли е нещо?

— Не съм сигурен — колебливо отвърна Хари. — Обадих се на Бярне Мьолер в Берген. Надявах се да ми даде някое конструктивно предложение.

— И какво стана?

— Всъщност нищо. Звучеше… — Хари търсеше точната дума — … самотен.

— Нали семейството му е при него?

— Скоро ще се преместят.

— Загазил ли е?

— Не знам, не знам.

— Какво тогава те притеснява?

— Беше пиян.

Халвуршен стисна инстинктивно чашата и разля малко кафе.

— Мьолер? Пиян на работа? Шегуваш се.

Хари мълчеше.

— Вероятно просто се е чувствал зле — побърза да го успокои Халвуршен.

— Знам как звучи гласът на пиян човек. Налага се да отскоча до Берген.

— Сега ли? Хари, оглавяваш разследване на убийство.

— Ще се върна довечера. Дотогава се надявам да удържиш положението.

— Остаряваш ли, Хари? — усмихна се Халвуршен.

— Какво намекваш?

— Станал си по-състрадателен с възрастта. За първи път се случва да предпочетеш да се погрижиш за жив човек, а не за мъртъв.

Халвуршен видя изражението на Хари и мигом съжали за шегата си.

— Не исках…

— Не се притеснявай — Хари стана. — Провери списъците с пътниците на самолетните компании, които са летели от и за Хърватия през последните дни. Попитай полицаите на летището дали ти е нужно разрешително от полицейски юрист. Ако да, отбий се в съда и поискай. След като се сдобиеш със списъците, се обади на Алекс от Европол и го помоли да провери имената. Представи се като мой колега.

— Сигурен ли си, че ще ни помогне?

Хари кимна.

— През това време двамата с Беате ще си поговорим с Юн Карлсен.

— Така ли?

— Досега слушахме само истории, в които Роберт Карлсен е представен като ангел. Според мен има и нещо гнило.

— И защо не вземеш мен?

— Защото за разлика от теб Беате разбира кога хората лъжат.

Той си пое дъх и изкачи стълбите до ресторант „Бискит“.

За разлика от предната вечер вътре нямаше почти никакви посетители. Същият сервитьор стоеше облегнат на вратата към помещението. Онзи с къдриците като на Джорджи и сините очи.

— Hello there22 — поздрави го сервитьорът. — Не ви познах.

Премига изненадан: думите на сервитьора всъщност означаваха, че го е познал.

— Палтото ви издаде. Много шик. От камилска вълна ли е?

— Надявам се да — заекна смутено той и се усмихна.

Сервитьорът се засмя и сложи длан върху ръката му. В очите му нямаше и следа от страх. Явно сервитьорът изобщо не го подозираше. Вероятно полицията не е идвала в ресторанта и не е намерила оръжието, обнадежди се той.

— Не идвам да се храня — обясни. — Искам само да използвам тоалетната.

— Тоалетната ли? — сините очи на сервитьора потърсиха зрителен контакт. — Дошли сте само за да използвате тоалетната? Сериозно?

— Само за малко — преглътна той с пресъхнало гърло. Присъствието на сервитьора го притесняваше.

— Само за малко — повтори сервитьорът. — Разбирам.

В тоалетната нямаше хора. Миришеше на сапун. Но не и на свобода.

Ароматът се усили, когато вдигна капака на дозатора над мивката. Запретна ръкава на сакото си и бръкна в зеления студен течен сапун. За миг му хрумна ужасяващата мисъл, че са сменили диспенсъра с нов. Но после напипа оръжието. Извади го внимателно. Сапунът започна да се точи на дълги зелени ленти по белия порцелан на мивката. Пистолетът се нуждаеше само от малко вода и смазка. В пълнителя имаше още шест патрона. Побърза да изплакне оръжието и тъкмо се канеше да го пъхне в джоба на палтото си, когато вратата се отвори.

— Hello again23 — прошепна сервитьорът и се усмихна широко.

Усмивката му обаче замръзна, когато забеляза оръжието.

Мъжът в палтото от камилска вълна бързо прибра пистолета, смънка „довиждане“ и внимателно се размина със сервитьора в тесния отвор за вратата. Лъхна го учестено дишане и получи ерекция.

Чак навън на студа усети, че сърцето му бие, сякаш изпитва страх. Кръвта плъзна по тялото му. Почувства се топъл и лек.

Хари пристигна на улица „Гьотеборг“ точно когато Юн Карлсен излизаше от апартамента си.

— Стана ли време? — попита Юн и погледна объркано часовника.

— Малко подраних — призна Хари. — Колегата ми ще дойде след малко.

— Може ли преди разговора да отскоча до магазина за мляко?

Юн, облечен в тънко яке, току-що се бе сресал.

— Разбира се.

Най-близката квартална бакалница се намираше от другата страна на улицата и докато Юн плащаше литър нискомаслено мляко, в магазина Хари с удивление разглеждаше богатия избор от коледна украса, сместена между рафтовете с тоалетна хартия и кутиите с корнфлейкс. Двамата мъже подминаха мълчаливо статива за вестници до касата, макар огромните печатни букви на заглавията за убийството на площад „Егер“ да привличаха вниманието им. На първа страница „Дагбладе“ поместваше зърнеста, неясна изрезка от снимка на Ведлог. Около главата на един от хората бе отбелязан червен кръг. Заглавието гласеше „Полицията издирва този мъж“.

Излязоха от магазина. Юн спря пред просяк с рижава коса и мустак, оформен по модата през седемдесетте години. Порови известно време в джоба си и най-сетне намери нещо подходящо. Пусна го в кафявата картонена чаша.

— Нямам с какво да ви почерпя — извини се Юн на Хари. — А кафето престоя в кафемашината. Сигурно има вкус на асфалт.

— Нищо, аз го обичам така.

— И вие ли? — Юн Карлсен се усмихна вяло. — Ох! — Юн се хвана за главата и се обърна към просяка. — С пари ли ме целиш? — изненада се той.

Просякът изпуфтя ядосано в мустака си и извика с ясен глас:

— Приемам само монети в обращение, ако обичате!

Апартаментът на Юн Карлсен беше същият като на Теа Нилсен. Чист, подреден, но обстановката ясно показваше, че вътре живее ерген. В главата на Хари се оформиха три бързи предположения: старите мебели, поддържани в добро състояние, са купени — както и мебелите в дома на Хари — от първия магазин от веригата „Фретекс“, създадена от Армията на спасението; Юн не е ходил на изложбата, рекламирана от единствения плакат на стената; Юн предпочита да вечеря на ниската масичка пред телевизора, а не на масата в кухнята. До оскъдния брой книги на етажерката се намираше снимка на мъж в униформата на Армията на спасението, устремил към стаята властния си поглед.

— Баща ви? — попита Хари.

— Да — кимна Юн, взе две чаши от кухненския долап и наля кафе от покафенялата кана.

— Приличате си.

— Благодаря. Дано сте прав.

Остави чашите и кутията с мляко върху ниската масичка. По лакираната повърхността личаха ясни кръгове — следите показваха къде точно е разполагал чинията и чашата си, докато вечеря. Хари обмисляше дали да не попита как родителите им са приели новината за смъртта на Роберт, но се отказа.

— Да започнем с основната ни хипотеза, а именно: брат ви е бил убит, защото е навредил на някого: измамил го е, взел е пари назаем, обидил го е, заплашил го е, наранил го е. С две думи: някой е искал да отмъсти на Роберт. Всички описват брат ви като свястно момче. В началото на всяко разследване на убийство близките и познатите обикновено изтъкват именно положителни черти в характера на жертвата. Но както знаем, всеки човек си има и тъмна страна. Нали?

Юн кимна. Въпреки това Хари се поколеба дали това е израз на съгласие.

— Ще ви помоля да ме осветлите какви са били негативните черти на Роберт.

Юн го погледна с недоумение.

Хари се изкашля:

— Да започнем с парите. Брат ви имаше ли финансови проблеми?

— И да, и не — сви рамене Юн. — Роберт не си позволяваше големи разходи. Няма как да е задлъжнял на някого с голяма сума. По принцип не вземаше пари назаем от чужди хора, а от мен. Макар че заем е доста широко понятие… — Юн се усмихна печално.

— За какви суми говорим?

— Малки. Като изключим парите от есента.

— Колко?

— Ами… тринайсет хиляди.

— За какво му трябваха?

Юн се почеса по главата.

— За някакъв проект, но не пожела да ми разкаже подробности. Налагало се да замине за чужбина. Ще видиш, само това ми повтаряше. Сумата ми се стори голяма, но понеже нямам кола, а и живея скромно, имах възможност да му услужа. За първи път от много време го виждах ентусиазиран. Очаквах с нетърпение да разбера какъв е този проект, но после… се случи това.

Хари си водеше записки.

— Мм. А какви тъмни страни откривахте в характера на брат си?

Хари знаеше, че ще отнеме известно време. Затова заби поглед в масичката и зачака Юн да обмисли въпроса, докато вакуумът на тишината му въздейства. Този вакуум рано или късно винаги успяваше да изсмуче нещо: лъжа, отчаян опит да отклони темата или — в най-добрия случай — истината.

— Когато Роберт беше млад… — подхвана Юн, но млъкна.

Хари продължаваше да стои неподвижно.

— Нямаше… задръжки.

Хари кимна, без да вдига очи. Окуражи Юн, без да нарушава създалия се вакуум.

— Непрекъснато се страхувах какво ли ще измисли. Беше много буен. Сякаш в него живееха двама души. Единият — хладнокръвен, овладян, изследователски настроен, любопитен да разбере… как да се изразя… реакциите на хората, техните чувства, страданието им.

— Ще ми дадете ли пример? — попита Хари.

Юн преглътна с усилие.

— Веднъж, на път към вкъщи, Роберт ме заведе да ми покаже нещо в мокрото помещение. Беше сложил котката в малък празен аквариум, където преди татко отглеждаше гупи — вид рибки. Беше мушнал вътре градинския маркуч и завъртял кранчето докрай. Докато се усетя, водата напълни аквариума почти догоре. Бързо извадих котката. Роберт ми обясни, че искал да види как ще реагира животното. Според мен обаче целеше да види моята реакция.

— Мм. Ако брат ви е имал подобни странности, защо никой не споменава за тях?

— Малцина познаваха тази страна на Роберт. Заслугата тя да остане скрита е отчасти моя. Още когато бяхме малки, татко ме накара да обещая, че ще внимавам Роберт да не направи някоя глупост. А и самият Роберт съумяваше да се контролира до известна степен. Съчетаваше хладнокръвие и плам, ако ме разбирате. В общи линии само най-близките усещаха неговата… тъмна страна. Е, и някоя друга жаба — Юн се усмихна. — Пускаше ги във въздуха с балони, пълни с хелий. Когато татко го хвана, той обясни, че му се струвало много тъжно жабите да осъдени от природата да не видят света от птичи поглед. А аз… — Юн се вторачи във въздуха с просълзени очи — … аз се разсмях. Татко беше бесен, но аз не се ядосах на Роберт. Само той можеше да ме разсмее така.

— Мм. Успя ли да надрасне агресивните си нагласи?

— Честно казано, не съм наясно с подробности от живота му през последните години — вдигна рамене Юн. — След като майка и татко се преместиха в Тайланд, двамата с Роберт се виждахме по-рядко.

— Защо?

— Обикновено така става с повечето братя, без да има конкретна причина.

Хари продължи да чака мълчаливо. На стълбището се затръшна врата.

— Забърка се и в разни любовни афери.

В далечината виеше сирена на линейка. Чу се и металическото бръмчене на асансьора. Юн си пое дъх и призна с въздишка:

— С млади жени.

— Колко млади?

— Не знам със сигурност, но ако се вярва на Роберт, невръстни.

— Имате ли причини да го подозирате в лъжа?

— Нали ви казах, понякога искаше да види как ще реагирам.

Хари стана и се приближи до прозореца. По пътечката в парка „Софиенберг“, наподобяваща крива линия, начертана от дете върху бял лист, крачеше мъж. На север от църквата в парка се намираше малко, заградено гробище на еврейската общност. Столе Ауне, психологът, веднъж осведоми Хари, че преди век целият парк „Софиенберг“ бил гробище.

— Проявявал ли е склонност към насилие над тези млади момичета? — попита Хари.

— Не! — Викът на Юн прокънтя между голите стени.

Хари мълчеше. Мъжът излезе от парка, пресече улица „Хелгесен“ и се насочи към жилищната сграда.

— Не ми е споделял подобни неща. А дори да ми беше казал, че е насилвал момиче, нямаше да му повярвам.

— Познавате ли някоя от приятелките му?

— Не. Връзките му не продължаваха дълго. Доколкото знам, Роберт е имал сериозни намерения само към едно момиче.

— И коя е тя?

— Теа Нилсен. Още като младеж беше напълно обсебен от нея.

— От вашата приятелка?

Юн се загледа замислено в чашата.

— Повечето хора сигурно се питат как така не съм успял да стоя далеч от единственото момиче, което брат ми истински е харесвал през целия си живот. Бог ми е свидетел колко пъти самият аз съм си задавал същия въпрос.

— И?

— Теа е най-прекрасният човек, когото съм срещал.

Бръмченето на асансьора спря.

— Брат ви знаеше за връзката ви с Теа?

— Разбра, че сме се виждали няколко пъти. Беше започнал да се досеща, но двамата с Теа се опитвахме да пазим връзката си в тайна.

На вратата се почука.

— Сигурно е Беате, колежката ми. Ще отворя.

Хари захлупи бележника с написаната част надолу, остави го върху масичката, а до него — химикалката, и отиде до вратата. Забави се, докато разбере, че трябва да дръпне, а не да бутне. Пред него се показа лице, не по-малко изненадано от неговото. За секунда двамата приковаха поглед един в друг. Хари усети сладникав мирис на парфюм като от силен дезодорант.

— Юн? — попита предпазливо непознатият.

— Един момент — отвърна Хари. — Извинете, просто очаквахме друг човек.

Хари се върна при Юн:

— Теб търсят.

Отпусна се на мекия диван, но изведнъж го обзе усещането, че току-що се е случило нещо. Провери дали химикалката си е на мястото до бележника. Да, не беше местена. И все пак мозъкът му бе регистрирал нещо смущаващо, но още не бе съумял да го конкретизира.

— Добър вечер? — чу гласа на Юн зад гърба си.

Учтиво, резервирано обръщение. С въпросителна интонация. Така човек поздравява непознати хора, целта на чието посещение не разбира. Ето пак. Имаше нещо гнило у този посетител. Използва малкото име на Юн, за да попита за него, а Юн очевидно го виждаше за първи път.

— What message?24 — попита Юн.

В същия миг всички части от пъзела се подредиха в главата на Хари. Вратът на непознатия. С шалче. Вързано на възел. Хари стана, коленете му се удариха о ниската масичка и чашите с кафе се преобърнаха.

— Затвори вратата! — изкрещя старши инспекторът.

Юн обаче стоеше като хипнотизиран, приковал поглед в непознатия, с извит гръб, все едно искаше да му помогне.

Хари се засили, прескочи дивана и се втурна към вратата.

— Don’t…25 — смотолеви Юн.

Хари се хвърли напред. Имаше чувството, че всичко застина. И преди го беше преживявал. Приливът на адреналин променя усещането за време. Все едно се движиш във вода. Знаеше, че е закъснял. Дясното му рамо подпря вратата, а в лявото се удари левия хълбок на Юн. В ушите си усети звуковата вълна от взрива на барут и от куршум, току-що излетял от цевта на пистолета.

После дойде пукотът от изстрела. Вратата се затръшна и се заключи. Юн се удари в гардероба, а после в ръба на кухненския плот. Хари погледна вратата. Някой натискаше дръжката надолу и се мъчеше да отвори.

— Мамка му — процеди старши инспекторът и се изправи на колене.

Убиецът разтресе здраво вратата.

Хари хвана колана на безжизнения Юн и го задърпа по паркета към спалнята.

Отвън убиецът дращеше ожесточено по вратата. Последва нов изстрел. Разхвърчаха се стърготини, куршумът продупчи една от възглавниците на дивана, към тавана се издигна облак от сиво-черна перушина, а кутията с млякото се разплиска. Потеклата струя описа бяла парабола над масата.

Хората често се склонни да подценяват пораженията, които деветмилиметров куршум е в състояние да причини, помисли си Хари и обърна Юн по гръб. От дупката в челото му се процеди една-единствена капка кръв.

Нов изстрел. Дрънчене на стъкло.

Хари извади мобилния си телефон от джоба и набра Беате.

— Добре де, мърморко, идвам — веднага вдигна тя. — Точно пред…

— Слушай ме внимателно — прекъсна я Хари. — Съобщи в централата незабавно да изпратят всички патрули при мен. Да пуснат сирените. Пред апартамента стои човек и ни обсипва с олово. И бягай далеч оттук. Ясно?

— Ясно. Дръж си телефона наблизо.

Хари остави телефона на пода пред себе си. От стената се чуваше стържене. Дали убиецът ги чува? Хари се мъчеше да не мърда. Стърженето се усили. Какви стени имаха тези апартаменти? Куршум, преминал през звукоизолираща външна врата, щеше безпроблемно да пробие тънкия слой гипсокартон и минерална вата. Стърженето изведнъж спря. Хари притаи дъх. И изведнъж чу, че Юн диша.

В градския шум Хари различи звук — музика за ушите му: полицейска сирена. Цели две!

Хари се ослуша дали дращенето ще продължи. Нищо. Бягай, помоли се той на убиеца. Изчезвай оттук. Явно онзи чу молбата му. Чу се шум от заглъхващи стъпки по коридора, после и по стълбите.

Хари облегна глава на студения паркет и се вторачи в тавана. Изпод вратата го лъхна течение. Затвори очи. Деветнайсет години. Боже мой. Ще се пенсионира чак след деветнайсет години.

Дванайсета глава

Във витрината на близкия магазин видя отражението на полицейска кола, която се движеше бавно след него. Продължи да върви. Наложи си да овладее порива да побегне панически. Допреди малко тичаше бясно по стълбите от апартамента на Юн Карлсен и излизайки на тротоара, почти събори млада жена с мобилен телефон в ръка. После се спусна в парка на запад, към оживените улици на града. Сега се намираше точно там.

Полицейската кола се движеше с неговата скорост. Видя някаква врата, отвори я и сякаш влезе във филм. В американски филм с кадилаци, украшения на вратовръзките и млади копия на Елвис. От уредбата се носеше музика в стил кънтри, но сякаш пусната три пъти по-бързо. Костюмът на бармана изглеждаше като свален от обложката на грамофонната плоча на изпълнителя.

Огледа се в изненадващо препълнения тесен бар и чак след малко установи, че барманът го е заговорил.

— Sorry?26

— A drink, Sir?27

— Защо не? Какво ще ми предложите?

— Например един Slow Comfortable Screw-Up. Приличате ми на човек, който има нужда от чаша оркнейско уиски28.

— Благодаря.

Чу се воят на полицейска сирена. В бара беше много горещо и потта изби по тялото му. Свали си шалчето и го натъпка в джоба на палтото. За щастие цигареният дим в заведението поглъщаше миризмата на пистолета в джоба му. Взе си питието и седна до прозореца.

Кой беше другият мъж в апартамента? Приятел на Юн Карлсен? Негов роднина? Или просто негов съквартирант? Отпи от уискито. Имаше вкус на болница и на пепел. Защо изобщо си задава подобен идиотски въпрос? Единствено полицай би реагирал по такъв начин. Само полицай би успял да повика толкова бързо помощ. Вече знаеха коя е мишената. Това правеше задачата му още по-трудна. В плановете му се намеси и необходимостта да прецени не е ли по-безопасно да те оттегли. Отпи още една глътка.

Полицаят видя палтото му от камилска вълна.

Отиде в тоалетната, премести пистолета, шалчето и паспорта си в джобовете на сакото и натъпка палтото в кошчето за смет под мивката. На тротоара отвън се спря и огледа цялата улица, докато разтриваше премръзналите си ръце.

Последната задача. Най-важната. От нея зависеше всичко.

Спокойно, каза си той. Не знаят кой си. Върни се на стартова позиция. Мисли конструктивно.

И все пак, без да успее да го спре, въпросът отново си проправи път в съзнанието му:

Кой беше мъжът в апартамента?

— Не знаем — отвърна Хари. — Възможно е същият да е убил и Роберт.

Дръпна си краката, за да направи място на медицинската сестра, която буташе празна носилка в тесния коридор.

— В… възможно е, казвате? — заекна Теа Нилсен. — Нима подозирате, че са повече от един?

Леко наведена напред, тя стискаше конвулсивно дървената седалка на стола, сякаш се боеше да не падне.

Беате Льон сложи утешително ръка върху коляното ѝ.

— Засега не знаем нищо повече. Важното е, че му се размина. Според лекаря има само мозъчно сътресение.

— Което аз му причиних — уточни Хари. — А ръбът на кухненския плот проби малка дупка в челото му. Куршумът от пистолета не го е улучил, намерихме го в стената. Вторият куршум пък се е забил в кутията с мляко. Само си помисли — вътре в нея. Третият е влязъл в хладилника между стафидите и…

Беате погледна красноречиво Хари, за да му напомни, че в момента Теа едва ли се интересува от любопитни балистични факти.

— Няма значение. Юн е добре, но понеже изпадна в безсъзнание, лекарите ще го задържат за наблюдение.

— Добре, може ли да го видя?

— Разбира се — кимна Беате. — Само ще ви помоля преди това да разгледате тези снимки. Кажете ми, ако някой от мъжете ви се струва познат.

Беате извади снимки от една папка и ги подаде на Теа. Лицата на снимките бяха силно увеличени и приличаха на мозайки от черни и бели точки.

Теа поклати отрицателно глава:

— Трудно ми е да ви отговоря. Не откривам разлика между тях.

— Аз също — съгласи се Хари. — Беате обаче е специалист по разпознаване на лица и според нея това са двама различни мъже.

— Или поне така предполагам — уточни тя. — Освен това нападателят на Юн връхлетя върху мен, докато бягаше от апартамента. На мен той не ми заприлича на нито един от мъжете на тези снимки.

Хари остана смаян: Беате никога не се колебаеше, станеше ли въпрос за човешки лица.

— Боже мой — прошепна Теа. — Колко души са замесени?

— Успокойте се. Пред стаята на Юн сме поставили охрана — съобщи Хари.

— Какво? — Теа го погледна с разширени от ужас очи.

Досега очевидно не ѝ бе минало през ум, че Юн, макар и приет за лечение в болница, все още се намира в опасност. Е, вече ѝ го напомниха. Чудесно.

— Елате да го видим — дружелюбно я подкани Беате.

Да, помисли си Хари, елате с мен и оставете този идиот да помисли по въпроса, че е редно да се държим внимателно с хора в състояние на шок.

Хари чу забързани стъпки в другия край на коридора и се обърна.

Халвуршен сякаш се спускаше по слалом, криволичейки между пациенти, посетители и медицински сестри, обути с тракащо сабо. Задъхан, спря пред Хари и му подаде лист с блед черен шрифт. По лъскавината на хартията разбра, че разпечатката е направена от факса в полицията.

— На едната страница ще намериш списъци с имената на пасажерите. Опитах се да се свържа с…

— В болницата съм длъжен да си изключа телефона. Нещо интересно?

— Лесно се сдобих със списъците. Изпратих ги на Алекс, той ги погледна веднага. Неколцина от пътниците имат разни дребни провинения в досието си, но те не ни дават основания да ги подозираме в убийство. Появи се обаче нещо съмнително…

— Да?

— Един от пътниците в списъците е пристигнал в Осло преди два дни. Имал е и билет за връщане със самолет, който по разписание е трябвало да излети вчера, но са отложили полета за днес. Христо Станкич. Не се е явил на гишето за летищен контрол. Странно се, като се има предвид, че билетът му е бил евтин и не може да се презавери. В списъка фигурира като хърватски гражданин. Помолих Алекс да провери регистъра с населението на Хърватия. Тя не е член на Европол, но понеже хърватите нямат търпение да влязат в ЕС, са проявили желание да сътрудничат…

— Давай по-накратко, Халвуршен.

— Христо Станкич не съществува.

— Интересно — Хари се почеса по брадичката. — Не е задължително обаче Христо Станкич да е замесен в случая.

— Не, разбира се.

Хари огледа името в списъка. Христо Станкич. Просто едно име, но въпросното лице се представя с това име на гишето за летищен контрол, където искат паспорт. Хотелите също изискват паспорт при настаняване.

— Провери списъците с имената на гостите във всички хотели в Осло — нареди Хари. — Така ще разберем дали Христо Станкич е нощувал в някой от тях през последните дни.

— Започвам веднага.

Хари се поизправи и кимна на Халвуршен. Надяваше се младият му колега да разтълкува правилно жеста му, а именно „доволен съм от работата ти“.

— А аз отивам при психолог.

Кабинетът на психолога Столе Ауне се намираше в онази част на „Спурвайсгата“ — ще рече улица „Трамвайна“ — където няма релси, но затова пък тротоарите предлагат доста разновидности на човешката походка: самоуверената, пъргава походка на неработещите майки, развили култ към бодибилдинга във фитнесцентър „САТС“; предпазливата походка на изтощената, но неизгубила кураж клиентела на хосписа за наркозависими.

— Значи този Роберт Карлсен е предпочитал малолетни момичета — повтори Ауне.

Бе окачил туиденото си сако на облегалката и притисна двойната си брадичка към папийонката.

— За това може да има много причини, разбира се, но нали каза, че е израснал с родители, членове на Армията на спасението, и е бил възпитан в строго религиозен дух?

— Да, точно така — кимна Хари и вдигна очи към препълнените, доста неподредени етажерки на библиотеката в кабинета на своя съветник по лични и служебни въпроси. — Но не е ли само мит разбирането, че човек придобива перверзни нагласи, ако расте в затворена и догматично религиозна среда?

— Не — просто отвърна Ауне. — Сред извършителите на подобни сексуални престъпления членовете на християнските секти заемат челно място.

— Защо?

Ауне долепи върховете на пръстите си и премлясна доволно:

— Ако по време на детските и юношеските си години човек е бил наказван или унижаван например от родителите си, задето се е опитал да изрази сексуалността си, той изтласква тази част от личността си. В резултат естественото му сексуално съзряване спира и сексуалните предпочитания поемат по други пътища, така да се каже. С настъпването на зрелостта мнозина от тези хора се опитват да се върнат в онзи стадий от развитието си, когато все още им е било позволено да се държат естествено, да изживяват сексуалността си.

— Слагат си например памперси.

— Да. Или си играят с екскрементите си. Сещам се за следния случай. Един сенатор от Калифорния…

Хари се изкашля.

— Възможно е в зряла възраст да се върнат и към така нареченото core-event29 — продължи Ауне. — Най-често то е последният път, когато успешно са осъществили сексуалните си намерения, тоест когато сексуалността им е функционирала. Това главно събитие би могло да бъде влюбване или сексуален контакт през юношеските им години, който не е бил последван от наказание, защото е останал в тайна.

— А може ли да бъде посегателство?

— Да. Ситуация, в която са имали контрол и са се чувствали силни, тоест обратното на унизени. Такива хора посвещават целия си живот на целта да възстановят въпросната ситуация.

— Но едва ли е толкова лесно човек да се превърне в сексуален насилник.

— Прав си. Много родителите пребиват децата си само защото са ги заварили с порносписание, но в зряла възраст тези тийнейджъри развиват съвсем нормална здрава сексуалност. Ако искаш обаче да увеличиш многократно вероятността у даден юноша да се появи склонност към извращения, ще му осигуриш агресивен баща, властна и за предпочитане сексуално извратена майка и среда, изтъкана от премълчани случки и заплахи да гори в ада заради похотта си.

Телефонът на Хари изписка веднъж. Той прочете съобщението от Халвуршен. Лице на име Христо Станкич отседнало в хотел „Скандия“ до Централната гара в нощта преди убийството.

— Как върви с анонимните алкохолици? — поинтересува се Ауне. — Помагат ли ти да се въздържаш от употреба на спиртни напитки?

— И да, и не — Хари стана.

Стресна го крясък.

Обърна се. Озова се само на сантиметри от две широко отворени очи и зинала като черна дупка уста. Хлапето притисна носа си о стъклената стена на детската занималня в „Бъргър Кинг“ и се отпусна назад с радостен смях върху килима от червени, жълти и сини пластмасови топки.

Избърса кетчупа, полепнал по устата му, изпразни подноса в коша за отпадъци и тръгна по „Карл Юхан“. Мъчеше се да се свие в тънкото сако, но студът щипеше безпощадно. Реши да си купи ново палто, щом намери сносна стая в „Скандия“.

Шест минути по-късно влезе в лобито на хотела и застана зад двойка, която явно вече се настаняваше. Рецепционистката му хвърли бегъл поглед и не даде знак да го е познала. Отново се зае с двамата гости. Разговаряха на норвежки. Жената се обърна към него. Руса, млада. Усмихна му се. Хубава е, помисли си той, без да е нещо особено. Той също ѝ се усмихна. Устните му се разтеглиха в неискрена усмивка, защото само преди няколко часа видя същата жена пред жилищната сграда на улица „Гьотеборг“:

Без да мърда, наведе глава и си мушна ръце в джобовете. Стисна пистолета. Това го успокои. Вдигна очи и погледна в огледалото зад рецепционистката. Образът се разми, раздвои се. Той затвори очи, вдиша дълбоко и пак ги отвори. Постепенно едрият мъж попадна във фокус. Късоподстриганата му глава, бледата му кожа и зачервеният нос, суровите, ясни черти на лицето му, смекчени от чувствената уста. Той беше мъжът в апартамента на Юн Карлсен. Полицаят.

Огледа рецепцията. Други гости нямаше. И сякаш за да сложат край на съмненията му, сред пороя от неразбираем норвежки до ушите му долетяха две добре познати думи. Христо Станкич. Наложи си да не мърда. Нямаше представа как са успели да се доберат до това име, но започна да разбира какви ще бъдат последиците.

Русата жена взе ключа, който рецепционистката ѝ подаде, вдигна куфар за инструменти и тръгна към асансьора. Едрият мъж каза нещо на рецепционистката и тя си записа. Обърна се и погледите им се срещнаха за миг. После полицаят пое към изхода.

Рецепционистката се усмихна, поздрави го любезно с някаква заучена норвежка фраза и го погледна въпросително. Той я попита дали има свободна стая за непушачи на последния етаж.

— Сега ще проверя, господине — пръстите ѝ затракаха по клавиатурата.

— Извинете, бихте ли ми казали дали мъжът, с когото разговаряхте преди малко, е онзи полицай от снимката във вестника?

— Нямам представа — усмихна се тя.

— Изглежда ми познат, как му беше името…

Тя погледна в бележника си.

— Хари Хуле. Известен ли е?

— Хари Хуле?

— Да.

— Не, взех го за друг. Объркал съм се.

— Имаме една свободна стаят. Ако искате да се настаните там, попълнете този формуляр и да ми покажете паспорта си. Как искате да платите?

— Колко струва?

Тя му съобщи цената.

— Съжалявам — усмихна се той. — Вижда ми се много скъпо.

Излезе от хотела и влезе в гарата. Заключи се в тоалетната. Там се помъчи да си събере мислите. Бяха се сдобили с името. Значи се налага да пренощува някъде, където не искат документ за самоличност. Лицето Христо Станкич вече няма как да се качи на самолет, кораб, влак или да пресече границата. Какво да прави? Трябва незабавно да ѝ се обади в Загреб.

Излезе на предгаровия площад. Духаше вледеняващ вятър. С тракащи зъби огледа телефонните кабинки. Мъж в шушляково яке се бе облегнал на белия фургон насред площада, където продаваха кренвирши. Якето му придаваше вид на космонавт. Дали си въобразява, или мъжът наистина следеше кой се приближава до телефоните? Възможно ли е да са уловили разговорите му и сега да дебнат кога пак ще посмее да се обади? Не, изключено. Поколеба се. Ако подслушват уличните телефони, рискува да я издаде. Взе решение. Разговорът може да почака. Сега му трябва стая, легло и печка. На такива места обаче обикновено искат пари в брой, а той похарчи последните за хамбургер.

Във високото помещение между магазините и влаковите перони намери банкомат. Извади картата „VISA“, прочете указанията на английски, които гласяха „магнитната лента трябва да бъде долу вдясно“, и протегна ръка да пъхне картата. Спря. Картата беше издадена на Христо Станкич. Устройството веднага щеше да я засече и да сигнализира. Поколеба се. Прибра картата в джоба си. Бавно тръгна из помещението. Магазините тъкмо затваряха. Нямаше пари дори за топла дреха. Един мъж от охраната го изгледа мнително. Пак излезе на площада. Лъхна го студен вятър. Мъжът до фургона за кренвирши си бе тръгнал. Но до скулптурата на тигъра стоеше друг.

— Трябват ми малко пари и място, където да пренощувам.

И без да знае норвежки, разбра какво казва мъжът. Защото беше същият наркоман, на когото даде пари вчера. Ако не го беше направил, сега тези пари щяха да му послужат. Поклати глава и погледна към зъзнещата група от наркомани, застанали на мястото, което той взе за автобусна спирка. Белият автобус бе дошъл.

Гърдите и дробовете го боляха. Но приятно. Бедрата му горяха. Приятно.

Понякога, когато разследването започваше да буксува, Хари слизаше в служебната фитнес зала и се качваше на велотренажора. Така не мислеше по-ефективно, но поне мозъкът му спираше да работи.

— Казаха ми, че си тук.

Гюнар Хаген се качи на съседния велотренажор. Плътноприлепналата жълта тениска и шортите по-скоро подчертаваха, отколкото да покриват мускулите по аскетично слабото тяло на началника.

— На коя програма тренираш?

— На девета — задъхваше се Хари.

Хаген нагласи височината на седалката, качи се и бързо настрои компютъра на велотренажора.

— Чух, че днес си преживял доста драматична ситуация.

Хари кимна.

— Не се притеснявай да си вземеш болничен — продължи Хаген. — Все пак наближават почивни дни.

— Няма нужда, шефе. Чувствам се добре.

— Чудесно. Току-що говорих с Турлайф.

— С началника на криминалната полиция?

— Искаме да знаем докъде стигнахте с разследването. Започнаха да ни се обаждат влиятелни личности. Армията на спасението се радва на голяма популярност и те питат дали ще успеем да открием убиеца преди Коледа. Заради празничното спокойствие и така нататък.

— Миналата година политиците не прекъснаха празничната си почивка заради шест случая на смърт от свръхдоза.

— Искам да знам на какъв етап е разследването, Хуле.

Хари усети как потта смъди по зърната на гърдите му.

— Въпреки че „Дагбладе“ публикува снимките на заподозрения, не са се обадили свидетели. Според анализа на Беате Льон става дума за двама извършители, не за един. Съгласен съм с нея. Мъжът, който дойде в апартамента на Юн Карлсен, беше облечен в палто от камилска вълна, носеше шалче и дрехите съвпадат с облеклото на мъжа от снимката във вечерта преди убийството.

— Само дрехите ли съвпадат?

— Не успях да разгледам внимателно лицето на нападателя. И Юн Карлсен не си спомня почти нищо. Една негова съседка призна, че пуснала в сградата някаква англоговорящ, който искал да остави коледен подарък за Юн пред вратата му.

— Добре — кимна Хаген. — Тази теория за повече от един убиец не бива да се разгласява. Продължавай.

— Не мога да ви кажа почти нищо повече.

— Нищо?

Хари погледна скоростомера и спокойно увеличи на трийсет и пет километра в час.

— Натъкнахме се на фалшив паспорт на хърватин, Христо Станкич. Днес човекът не се е качил на самолета за Загреб, макар да е имал билет. Намерихме къде е бил отседнал: в хотел „Скандия“. В момента Льон проверява стаята му за ДНК-следи. В хотела няма много гости, та се надявахме рецепционистката да разпознае мъжа от снимките ни.

— И успя ли?

— За съжаление не.

— Какви основания имаме да подозираме точно този Станкич?

— Всъщност само фалшивия паспорт — Хари погледна крадешком към скоростомера на Хаген: 40 км/ч.

— И как ще го открием?

— В епохата на информацията имената оставят следи. Всичките ни агенти са в бойна готовност. Ако лицето Христо Станкич се настани в хотел в Осло, ако си купи самолетен билет или използва кредитната си карта, веднага ще разберем. По думите на рецепционистката той я питал къде има уличен телефон и тя го упътила към предгаровия площад. „Теленур“ ще ни изпрати списък с изходящите разговори от телефонните кабинки през последните няколко дни.

— Значи разполагате само с един хърватин с фалшив паспорт, който не се е явил на летището за полета си — обобщи Хаген. — В задънена улица си, нали?

Хари мълчеше.

— Опитай се да мислиш по-разчупено.

— Добре, шефе — беззвучно се съгласи Хари.

— Винаги има изход — продължи началникът. — Разказвал ли съм ти как се справила японската армия с избухналата на фронта холера?

— Май не съм имал това удоволствие, шефе.

— Войниците се намирали в джунглата на север от Рангун и не можели да поемат нито храна, нито вода. Организмът им щял да се изсуши. Главнокомандващият обаче нямал намерение да умира и наредил всички да изпразнят морфина от спринцовките си, да ги напълнят с вода от манерките и да снабдят организма си с вода интравенозно.

Хаген увеличи темпото. Хари напразно очакваше да чуе учестено дишане.

— И идеята дала резултат. След няколко дни обаче им останал само един варел с вода, гъмжащ от ларви на комари. Заместник главнокомандващият предложил да изсмучат със спринцовките сока от плодовете, които растели наоколо, и да си го инжектират. Плодовият сок по принцип съдържа деветдесет процента вода. А и нямали какво да губят. Войската се спасила благодарение на изобретателността и мъжеството на водачите си, Хуле. Изобретателност и мъжество.

— Изобретателност и мъжество — изпухтя Хари. — Благодаря, шефе.

Хари въртеше педалите с всичка сила, а дъхът му съскаше като огън през отворена врата на камина. Скоростомерът показваше 42 км/ч. Погледна с каква скорост се движи началникът му. 47. При това дишаше съвсем спокойно.

Хари се сети за книга, написана преди хиляда години: „Изкуството на войната“30. Подари му я един банков крадец. В нея се казваше: „Не се бий, ако положението не е съдбоносно.“ Хари осъзнаваше, че не бива да влиза в тази битка. Защото независимо от изхода щеше да се окаже губещ.

Намали скоростта. 35 км/ч. За своя изненада не изпита раздразнение, само примирение. Навярно вече узряваше и се разделяше с онзи идиот, който винаги тръгва с рогата напред, стига някой да размаха червена кърпа. Погледна Хаген. Началникът движеше краката си с мъка, а по лицето му бе избил лъскав слой пот.

Хари си избърса челото. Пое си дълбоко въздух и натисна педалите. Само след секунди почувства сладката болка.

Тринайсета глава

Понякога Мартине възприемаше „Плата“ като стълба към подземията на ада. Ужаси се обаче, когато плъзнаха слухове за намеренията на градския съвет по социалните въпроси до пролетта да отмени разрешението да използват мястото като свободна зона за продажба на дрога с аргумента, че на „Плата“ се осъществява реклама на наркотиците сред подрастващите. Според Мартине хора, възприемащи живота на обикалящите „Плата“ като привлекателен за младежите, бяха или луди, или никога не бяха стъпвали там.

Противниците на „Плата“ имаха и друг, скрит мотив за исканията си: площта, отделяща с бяла лента върху асфалта предгаровия площад, разваляше лицето на града. А нима фактът, че най-успешната демокрация на света — или поне най-богатата — позволява в сърцето на столицата ѝ да се търгува с наркотици, не е равносилен на очевиден провал?

Мартине също смяташе проблема за симптом на провал. Явно борбата за общество без наркотици беше безвъзвратно изгубена. Но ако управата на града не иска продажбата на дрога да вземе по-широки размери, по-добре търговията да си остане на „Плата“, където зорките очи на камерите никога не спят, вместо да се премести под мостовете на Акершелва, в тъмни дворове по улицата до кметството и в южната част на крепостта „Акершхюс“. Мартине знаеше, че повечето хора, свързани по един или друг начин с наркосредите в Осло — полицаи, социални работници, наркомани, улични проповедници и проститутки — споделяха едно и също мнение: „Плата“ е най-подходящото място за продажба на дрога.

Но определено не представляваше приятна гледка.

— Лангеман! — извика тя на мъжа, застанал в мрака пред автобуса на Армията. — Няма ли да хапнеш малко супа тази вечер?

Лангеман се отдръпна. Вече си бе получил дозата и отиваше да си я инжектира.

Мартине се съсредоточи, докато сипваше супа на южняк в синьо яке. Чу ясно тракането на зъби до себе си. Следващият на опашката беше мъж в тънко сако.

— Заповядай — тя му подаде супата.

— Здрасти, захарче — поздрави я дрезгав глас.

— Венке!

— Дай малко супичка да стопля старите си кокали — засмя се проститутката и прегърна Мартине.

От тялото ѝ, опънало плътноприлепналата одежда в леопардова шарка, лъхаше остра миризма на долнопробен дезодорант. Но Мартине усети и друг мирис на нещо познато. Той се разнесе още преди Венке да изстреля канонадата си от благоухания.

Двете жени седнаха на една празна маса. Независимо че някои проституиращи чужденки също вземаха дрога, наркотиците при тях не бяха толкова разпространени, колкото сред норвежките им посестрими. Венке бе една от малкото, които не се друсат. А и по нейни думи започнала да работи вкъщи с постоянна клиентела и Мартине я виждаше все по-рядко.

— Тук съм, за да намеря сина на моя приятелка — обясни Венке. — Казва се Кристофер. Напоследък здравата купонясвал.

— Кристофер? Не ми звучи познато.

— Все едно — махна тя с ръка. — Не мисли за това. Виждам, че те занимава друго.

— Така ли?

— Не ме лъжи. Винаги разбирам, когато някое момиче е влюбено. Той ли е?

Венке посочи мъжа в униформа на Армията с Библия в ръка. Той тъкмо сядаше до онзи с тънкото сако.

— Рикард? — изпухтя Мартине. — Не, благодаря.

— Сигурна ли си? Откакто дойдох, не те изпуска от очи.

— Рикард няма грешка — въздъхна тя. — Веднага се съгласи да поеме дежурството. Човекът, който беше дежурен, е мъртъв.

— Роберт Карлсен?

— Познаваш ли го?

Венке кимна тъжно, но после лицето ѝ отново грейна.

— Стига сме говорили за покойници. Я по-добре кажи на мама в кого си влюбена. Време ти беше.

— Дори не знаех, че съм влюбена — усмихна се Мартине.

— Стига де.

— Не, много е глупаво и…

— Мартине? — повика я Рикард с умолително изражение. — Този мъж няма нито дрехи, нито пари, нито покрив над главата си. Дали в приюта ще се намерят свободни легла?

— Обади се и попитай. Ще му дадат поне дебела дреха.

— Добре.

Мартине се обърна към Венке, но Рикард продължаваше да стои при тях. И без да го гледа, беше сигурна, че потта лъщи над горната му устна. Той смотолеви „благодаря“ и се върна при мъжа в сакото.

— Разказвай сега — подкани я нетърпеливо Венке.

Северният вятър започна малокалибрена стрелба със снежинки във въздуха.

Нарамил сака със спортния екип, Хари крачеше с присвити очи срещу вятъра, който навяваше в лицето му миниатюрни, почти невидими, но остри като игли снежинки. Докато минаваше покрай „Блиц“, окупираната от бездомници сграда на улица „Пилестреде“, телефонът звънна. Халвуршен.

— От телефонни кабинки на предгаровия площад през последните две денонощия са проведени две обаждания до Загреб. И двата пъти са звънили на един и същи номер. Набрах го и попаднах на рецепцията на хотел „Интернационал“. Не успяха да ми отговорят кой се е обадил от Осло и кого е търсил в техния хотел. Не бяха чували и за лицето Христо Станкич.

— Мм.

— Да продължа ли да нищя тази следа?

— Не — въздъхна Хари. — Ще задържим положението, докато нещо не ни подскаже, че този Станкич представлява интерес. Изгаси осветлението, когато тръгваш, ще се чуем утре.

— Чакай!

— Никъде не съм тръгнал.

— Има и още. На дежурната линия се е обадил сервитьор от „Бискит“. Преди обяд се отбил в тоалетната и там заварил гост на ресторанта, когото познавал.

— Какво е правел там?

— И дотам ще стигна. Въпросният мъж държал…

— Питам за сервитьора. Служителите в заведенията си имат отделни тоалетни за персонала.

— Не съм го питал — раздразнено отвърна Халвуршен. — Слушай сега. Гостът държал в ръка нещо, покрито с гъста зелена течност.

— Ами да отиде на лекар.

— Много смешно. Сервитьорът се кълне, че било пистолет, потопен в течен сапун, защото капакът на диспенсъра бил свален.

— „Бискит“ значи — повтори Хари, докато смели информацията. — Намира се на „Карл Юхан“.

— На двеста метра от местопрестъплението. Залагам каса бира, че това е оръжието на убийството. О, извинявай, залагам…

— Дължиш ми двеста кинта. Давай нататък.

— Следва черешката на тортата. Попитах как изглежда. Сервитьорът не успя да ми го опише.

— На свидетелите по този случай това вече им стана навик.

— Сервитьорът обаче го познал по връхната му дреха: потресаващо грозно палто от камилска вълна.

— Да! — извика въодушевено Хари. — Мъжът с шалчето в публиката на площад „Егер“ вечерта преди убийството на Роберт.

— Според сервитьора палтото било само имитация на камилска вълна. Звучеше като човек, който разбира от такива неща.

— Какво искаш да кажеш?

— Сещаш се. Нали ги знаеш как говорят.

— Кои са „те“?

— Ехо! Гейовете, как кои? Все едно. Мъжът с палтото от камилска вълна изчезнал с пистолета. Засега разполагам само с това. Отивам в „Бискит“ да покажа снимките на сервитьора.

— Добре.

— Какво те притеснява?

— Моля?

— Познавам те, Хари.

— Мм. Чудя се защо сервитьорът не се е обадил веднага в полицията. Попитай го, става ли?

— Вече и сам се сетих, Хари.

— Да, разбира се. Извинявай.

Хари затвори, но след пет секунди телефонът звънна отново.

— Забрави ли нещо? — попита Хари.

— Какво?

— А, ти ли си, Беате. Кажи.

— Имам добри новини. Току-що приключих в хотел „Скандия“.

— Намери ли следи от ДНК?

— Още не знам. Успях да открия само няколко косъма. Може да са от камериерките или от предния гост. Но преди половин час получих резултатите от балистичната експертиза. Куршумът в кутията с мляко в дома на Юн Карлсен е изстрелян от същото оръжие като куршума, който намерихме на площад „Егер“.

— Мм. Това разклаща сериозно теорията ни за повече от един извършител.

— Да. Има и още. Рецепционистката в хотел „Скандия“ се сети за друга подробност, след като ти си тръгна. Христо Станкич бил облечен с някаква изключително грозна връхна дреха. Според нея имитация на…

— Нека позная. На палто от камилска вълна?

— Да, точно това каза.

— Възелът започва да се разплита!

Ентусиазираният вик на Хари се удари в покритата с графити стена на „Блиц“ и отекна по пустата улица.

Хари затвори и се обади на Халвуршен.

— Кажи, Хари?

— Христо Станкич е нашият човек. Дай актуалното описание на връхната му дреха на оперативната дежурна част и ги помоли да разпратят съобщение до всички патрули. И… — Хари се усмихна на възрастна дама, която ситнеше срещу него, а на всяка крачка се чуваше стържене от лед, натрупал се по върховете на ботушите ѝ — … искам непрекъснато наблюдение на телефонната мрежа, за да съобщят, ако някой от Осло се обади в хотел „Интернационал“ в Загреб, и откъде се обажда. Свържи се с Клаус Туршилдсен от „Теленур“. Той отговаря за региона на Осло.

— Това е подслушване. Трябва ни разрешително от съда. Може да отнеме дни.

— Не е подслушване. Само ще ни кажат от кой адрес се звъни.

— За „Теленур“, опасявам се, между двете неща няма разлика.

— Просто кажи на Туршилдсен, че се обаждаш от мое име.

— А смея ли да попитам защо той би рискувал работата си заради теб?

— Стара история. Преди доста години го спасих в ареста от юмруците на Том Валер и компания. Нали знаеш как озверяват, когато закопчеят ексхибиционист.

— Значи Туршилдсен е ексхибиционист?

— Бивш. И няма нищо против да се отплати за дискретността ми с някоя дребна услуга.

— Ясно.

Хари затвори. Започнаха същинската работа по разследването и той вече не усещаше нито северния вятър, нито бомбардировките на снежните игли. Понякога работата му го правеше щастлив. Обърна се и тръгна към Главното управление.

Настаненият в единична стая в болницата в квартал Юлевол Юн усети как телефонът му вибрира върху чаршафа и веднага го вдигна.

— Да, моля?

— Аз съм.

— Здрасти — каза той в безуспешен опит да прикрие разочарованието си.

— Май си се надявал да е друг — отбеляза Рагнхил с престорено бодрия тон на обидена жена.

— В момента не мога да говоря много — Юн хвърли поглед към вратата.

— Исках само да ти кажа колко съм ужасена от случилото се с Роберт. Моите съболезнования.

— Благодаря.

— Сигурно ти е много тежко. Впрочем къде се намираш сега? Звъних ти на домашния телефон.

Юн мълчеше.

— Мадс ще работи до късно. Ако искаш, ще се отбия да те видя.

— Не, благодаря, Рагнхил. Няма нужда.

— Мислех си за теб. Толкова е мрачно и студено. Страх ме е.

— Ти никога не се страхуваш, Рагнхил.

— Понякога ми се случва — възрази тя с превзето сърдит глас. — Тук има много стаи и никакви хора.

— Ами премести се в по-малка къща. Трябва да затварям, тук не разрешават да се говори по мобилни телефони.

— Почакай! Къде си, Юн?

— Получих леко мозъчно сътресение. В болница съм.

— В коя болница? В кое отделение?

Юн остана смаян.

— Повечето хора на твое място биха попитали как съм получил сътресението.

— Знаеш колко мразя да не знам къде си.

Юн си представи как на следващия ден Рагнхил му идва на свиждане е голям букет рози. А Теа поглежда първо нея, а после него с въпросителен поглед.

— Чувам, че сестрата идва — прошепна той. — Трябва да затварям.

Натисна червената слушалка и се вторачи в тавана, докато телефонът изпълни прощалната си мелодия и екранът угасна. Рагнхил беше права. Наистина беше ужасно мрачно. Но се страхуваше не тя, а той.

Рагнхил Гилстрюп стоеше до прозореца със затворени очи. После ги отвори и погледна часовника. Мадс я предупреди, че е зает във връзка със заседанието на борда ма директорите и ще закъснее. Напоследък се случваше все по-често. Преди винаги ѝ казваше точно в колко ще се прибере и наистина спазваше или дори си идваше по-рано. Рагнхил, разбира се, не го искаше по-рано вкъщи, но и редовните му закъснения ѝ се струваха малко странни. Леко подозрителни, защото напоследък се случваха и други необясними неща. Например със сметката за стационарния им телефон пристигна и подробна разпечатка на всички проведени за последния месец разговори. Рагнхил със сигурност не бе поръчвала подобна информация. Тя обаче пристигна: пет листа формат А4 с прекалено изчерпателни данни. Налагаше се да престане да звъни на Юн, но тя просто не беше в състояние да се сдържи. Защото Юн имаше онзи поглед. Погледа на Юханес. Не мил, интелигентен или нежен, а поглед, който умее да отгатва какво си мисли тя, преди да си го е помислила; който я вижда такава, каквато е. И въпреки това я харесва.

Вторачи се в площта отвън, възлизаща на цял декар. Гледката ѝ напомни за пансиона в Швейцария. Блясъкът от снега обливаше тавана и стените на голямата спалня със синьо-бяло сияние.

Именно тя настоя да си построят дом тук, високо над града, в гората. Така ще преодолея усещането за затвор, обясни му тя. И мъжът ѝ, Мадс Гилстрюп, си помисли, че тя говори за атмосферата на града и веднага отдели пари, за да ѝ вдигне къща. Разкошът му излезе двайсет милиона. Преместиха се и Рагнхил сякаш излезе от килията си в заграденото пространство пред затвора. Слънце, въздух, простор. Но не я напусна усещането, че е затворена. Точно както в пансиона.

Някои дни — като например днес — тя се питаше как е попаднала тук. Ако обобщеше външните обстоятелства, нещата изглеждаше така: Мадс Гилстрюп, наследник на голямо състояние, се запозна с нея, докато следваше близо до Чикаго, Илинойс, САЩ, където и двамата учеха икономика в посредствени университети, чийто престиж и възможности за забавление обаче превъзхождаха висшите училища в Норвегия. И двамата бяха израснали в заможни семейства, но неговото беше по-богато. Докато неговите родители притежаваха капитал, натрупан от пет поколения собственици на параходни дружества, нейните роднини бяха най-обикновени селяни и парите им още миришеха на печатарско мастило и развъдници за риба. След дълги години терзания между оскъдни земеделски субсидии и наранена гордост, баща ѝ и чичо ѝ продадоха двата си трактора и вложиха всичките средства в развъдник. Намираше се точно под прозорците на къща, разположена на ветровит хълм в най-южната административна област на Норвегия — Западен Агдер. Улучиха идеалния момент: почти липса на конкуренция и астрономически цени за килограм риба. За четири години с огромни приходи станаха мултимилионери. Събориха къщата на хълма и на нейно място построиха разкошна „торта“, по-голяма от плевника, с осем еркера и двоен гараж.

Рагнхил навърши шестнайсет и майка ѝ веднага я изпрати от един хълм на друг: в девическото училище „Арон Шустер“, което се намираше на деветстотин метра над морското равнище в швейцарско селище с железопътна гара, шест църкви и една кръчма. Мотивира решението си с обяснението, че Рагнхил трябва да учи френски, немски и история на изкуството, защото тези дисциплини ще ѝ бъдат полезни, имайки предвид какви нови рекорди бележи цената за килограм риба в развъдниците.

Но истинската причина за изгнанието ѝ беше свързана с нейния любим, разбира се. С Юханес. Юханес с топлите ръце, с нежния глас и с погледа, който разгадава за какво си мисли тя, преди да си го е помислила. Селяндурът Юханес, обречен да си остане в провинцията. След Юханес всичко се промени. Тя се промени.

В частното училище „Арон Шустер“ тя се отърси от кошмарите, от чувството за вина, от миризмата на риба и усвои всички необходими хватки, за да си намери съпруг от по-издигнато съсловие. Благодарение на вродения си силен инстинкт за самосъхранение, помогнал ѝ да оцелее на хълма в Норвегия, тя бавно, но категорично погреба онази Рагнхил, любимата на Юханес, и се превърна в Рагнхил, която върви по свой път, осъществява свои планове и не позволява на никого да ѝ пречи. Не я притесняваха надменните французойки, потомки на аристократични семейства, нито разглезените датски лигли, шушукащи по ъглите, че независимо колко се стараят, такива като Рагнхил винаги ще си останат част от провинциалната паплач.

Малкото ѝ отмъщение се състоеше в прелъстяването на господин Бреме, младия учител по немски, в когото всички девойки бяха малко влюбени. Преподавателите в училището живееха в отделна сграда точно срещу пансиона на ученичките. Рагнхил пресече павираната площадка и почука на вратата на малката му стая. Посети го четири пъти. Четири нощи на връщане от стаята му тя удряше с пети по паважа, а ехото от стъпките ѝ отекваше силно.

Плъзнаха слухове. Тя изобщо не се постара да ги опровергае. А когато им съобщиха, че господин Бреме съвсем неочаквано е напуснал училището и е постъпил на работа в Цюрих, Рагнхил се усмихна победоносно на всички дълбоко покрусени девичи лица в класната стая.

След последната година в Швейцария Рагнхил се върна вкъщи. Най-сетне у дома, мислеше си тя. Погледът на Юханес отново започна да я преследва. В сребристите отблясъци на фиорда, в сенките на зелената гора, зад лъскавите черни прозорци на параклиса или в облаците от прах, който хрущеше между зъбите и горчеше, след профучаващите автомобили. Когато от Чикаго пристигна писмо с предложение да следва бизнес администрация — три години бакалавърска програма, пет години магистърска — Рагнхил помоли баща си незабавно да преведе исканата сума за разходите по обучението ѝ там.

Замина за САЩ с облекчение. Пак можеше да се превърне в новата Рагнхил. Чакаше с нетърпение да забрави предишната, но за случая ѝ беше нужен проект, цел. В Чикаго я намери. Мадс Гилстрюп.

Смяташе, че ще го омае лесно. Все пак притежаваше и теоретична, и практическа подготовка да прелъстява богати младежи. Освен това беше привлекателна. Юханес ѝ го каза, след него мнозина го повториха. Обаянието ѝ се криеше най-вече в очите. Рагнхил бе наследила светлосините ириси на майка си и нейните необичайно бистри бели склери. Според твърденията на редица научни изследвания хората с чиста склера привличат по-силно представителите на противоположния пол, защото тази анатомична особеност сигнализира за крепко здраве и добър ген. По тази причина Рагнхил рядко се появяваше със слънчеви очила. Освен ако не целеше да смае събеседника си, като ги свали в точния момент.

Някои я оприличаваха на Никол Кидман. Рагнхил разбираше какво имат предвид. Строга, класическа красота. Вероятно именно тази нейна строгост изплаши Мадс Гилстрюп. Когато се опитваше да го заговори в коридора или в столовата на университета, той се държеше като подплашен див кон, отбягваше погледа ѝ, отмяташе нервно коса назад и бързаше да се отдалечи на безопасно разстояние.

Накрая Рагнхил се принуди да заложи всичко на карта.

Вечерта преди един от многото прословути студентски купони Рагнхил даде на съквартирантката си пари за чифт нови обувки и за хотелска стая в града и прекара три часа пред огледалото. За пръв път, по изключение, реши да се появи рано на купона, защото знаеше, че Мадс Гилстрюп винаги подранява, а и за да изпревари евентуални конкурентки за сърцето му.

Мадс заекваше, мънкаше и не смееше да я погледне в очите въпреки светлосините ириси и бистрите склери. Да не говорим за предизвикателното ѝ деколте. Тя преосмисли предишните си схващания и се убеди, че самоувереността и парите невинаги вървят ръка за ръка. По-късно Рагнхил разбра кой е виновен за ниското самочувствие на Мадс — неговият блестящ, амбициозен баща, който ненавиждаше всяка проява на слабост и отказваше да разбере защо съдбата не го е дарила със син по негов образ и подобие.

Рагнхил обаче нямаше никакво намерение да се предава и продължи да примамва все по-дръзко Мадс Гилстрюп. Предлагаше му се толкова безсрамно, че момичетата, които тя наричаше свои приятелки, а те нея — също — нали в крайна сметка бяха стадни животни — започнаха да шушукат по неин адрес. След шест американски лекоалкохолни бири и споходилото я съмнение дали Мадс не е гей, дивият кон се осмели да излезе на открит терен, а след още две бири двамата си тръгнаха от купона.

Тя му позволи да я обладае, но в леглото на съквартирантката ѝ. Все пак ѝ даде пари за чифт скъпи обувки. А когато след три минути Рагнхил го избърса с ръчноплетената кувертюра на чуждото легло, тя беше сигурна, че му е надянала оглавника. Предстоеше да му сложи сбруя и седло.

След дипломирането се прибраха у дома сгодени. Мадс Гилстрюп възнамеряваше да управлява своя дял от семейното имущество, убеден, че няма да се наложи да се доказва в състезание между плъхове. Работата му се състоеше да търси подходящи консултанти.

Рагнхил започна трудова дейност при борсов посредник, който не беше чувал за посредствения ѝ университет, но пък знаеше къде се намира Чикаго и представянето на Рагнхил му хареса. Допадна му и нейната външност. Той не се отличаваше с блестящ ум, но беше много амбициозен и намери сродна душа в лицето на Рагнхил. Затова не след дълго ѝ повериха анализирането на акции във фирмата — работа, прекалено сложна за интелектуалните заложби на Рагнхил. Тя се обзаведе със собствен компютър и телефон и се настани в „кухнята“, както наричаха кабинета на брокерите. Новата длъжност позволи на Рагнхил Гилстрюп (смени моминското си име още докато беше сгодена, защото ѝ се струвало „по-удобно“) да покаже на какво е способна. Ако съветите ѝ към институционалните и уж професионални инвеститори на фирмата посредник да купят „Оптикум“ например се окажеха недостатъчни, тя сменяше подхода и започваше да мрънка, да флиртува, да съска, да манипулира, да лъже и да плаче. Рагнхил Гилстрюп не се свенеше да се усуква около мъжки крака — а при необходимост, и около женски — защото това водеше до много по-бързо покачване на акциите и до резултати, каквито никога не бе постигала с анализите си. Най-голямото ѝ предимство обаче се коренеше в способността ѝ, че осъзнаваше основната мотивация на борсовите играчи: алчността.

Най-неочаквано един ден установи, че е бременна. За своя изненада се подвоуми дали да не направи аборт. Дотогава си мислеше, че иска да има деца, поне едно. Осем месеца по-късно роди Амалие. Събитието я изпълни с щастие, което веднага прогони спомена за колебанията около бременността ѝ. След две седмици приеха Амалие в болница с висока температура. Рагнхил забеляза безпокойството на лекарите. Не можеха да ѝ кажат от какво е болна малката. Рагнхил дори се питаше дали да не се помоли на Бог, но се отказа. На следващата вечер, в двайсет и три часа, малката Амалие почина от възпаление на белите дробове. Рагнхил се затвори в една стая и плака четири дни.

— Диетична фиброза — обясни ѝ лекарят насаме. — Заболяването се предава генетично. Това означава, че или вие, или мъжът ви сте носители на болестта. Знаете ли дали във вашето семейство или в семейството на съпруга ви има такива случая? Симптомите обикновено се изразяват в чести астматични пристъпи.

— Не се сещам — отвърна Рагнхил. — Очаквам да се отнасяте съвестно към задължението си да пазите лекарска тайна.

Преодоля депресията с помощта на професионалист. След няколко месеца отново бе в състояние да общува. В началото на лятото двамата съпрузи се преместиха в семейната вила на западното шведско крайбрежие и подновиха опитите за бебе. Една вечер обаче Мадс Гилстрюп влезе в банята и завари жена си обляна в сълзи. Тя промълви, че сполетялото я нещастие сигурно е наказанието ѝ, задето е обмисляла аборт. Той я утеши, но когато ласките му станаха страстни, тя се отдръпна рязко и каза, че в скоро време това няма да се повтори. Отначало Мадс се съгласи, защото схвана думите ѝ като нежелание да ражда дете в близкото бъдеще. После обаче остана ужасно разочарован, защото Рагнхил поясни, че иска почивка от сексуалния акт. На Мадс Гилстрюп сексът му харесваше, а и самочувствието му укрепваше заради кратките, но доловими признаци на оргазъм, до които довеждаше съпругата си. Въпреки това той прие искането ѝ като симптом на следродилна депресия и хормонални промени. Рагнхил нямаше как да му признае, че през последните две години прави секс с него само по задължение, а трудно опазените последни искри от желанието да бъде с него се изпариха в родилната зала, когато видя глуповатото му учудено и ужасено лице. Той се разплака от щастие и изпусна ножицата, докато се канеше да пререже триумфално пъпната връв подобно на всички новоизлюпени бащи. Гледката събуди у нея единствено желанието да го удари. Неприемливо ѝ се струваше да му обясни и друго: през последната година посредственият ѝ шеф напълно задоволяваше ненаситните ѝ плътски потребности, както и тя — неговите.

Рагнхил беше единственият борсов посредник в Осло, на когото предложиха да стане пълноправен партньор по време на отпуск по майчинство. За всеобща изненада тя отказа. Защото получи по-примамлива оферта: да управлява семейното имущество на Мадс Гилстрюп.

Вечерта, когато се сбогува с шефа си, му обясни, че е време брокерите да ѝ се умилкват, а не обратното. Не спомена и дума за истинската причина: понеже Мадс Гилстрюп не се справяше с единственото си задължение да си намира добри консултанти, семейното имущество започна да се топи с бързи темпове и се наложи незабавната намеса на Алберт Гилстрюп и на снаха му Рагнхил. След сбогуването с шефа си Рагнхил спря да се вижда с него. Няколко месеца по-късно научи, че излязъл в болнични заради зачестили астматични пристъпи.

Рагнхил не харесваше обкръжението на Мадс. Той пък не харесваше нейния кръг. Въпреки това ходеха на гости, защото иначе щяха да изпаднат от средите на влиятелните и заможните, а това ѝ се струваше още по-лошо. Все някак съумяваше да изтърпи превзетите, самовлюбени мъже, които явно смятаха, че парите им дават право да се държат така, но жените им — или „вещиците“, както наум ги наричаше — ѝ идваха в повече. Рагнхил не понасяше тези дрънкащи безработни шопинг маниачки, полудели на тема здравословен начин на живот, с естествено изглеждащи силиконови гърди и кожа, хванала загар под слънцето в Сан Тропе, където прекарваха по две седмици, за да си „отдъхнат“ от детегледачки и шумни работници, ужасно закъсняващи с поправката на басейна и новата кухия. Тези жени говореха с искрено безпокойство в каква лоша шопинг дестинация се е превърнала Европа през последната година, но иначе хоризонтът им се простираше само от столичните квартали Шлемдал до Бугста и евентуално до островите Крагер в Южна Норвегия през лятото. Най-често те обсъждаха теми, свързани с дрехи, възможности за лифтинг на лице и фитнес уреди, защото именно с помощта на тези инструменти съумяваха да задържат до себе си богатите си превзети мъже — единствената им мисия на този свят.

Понякога Рагнхил се изненадваше от отношението си към такива жени. С какво толкова бяха по-различни от нея? Е, да, тя наистина работеше, а не си стоеше вкъщи. Нима това бе причината да изпитва непоносимост към самоуверените физиономии, с които изразяваха възмущението си от злоупотребите със социални помощи и опитите на служителите да клинчат от отговорностите си в обществото (произнесено с леко презрение)? Или имаше и друго? Защото нещо се случи с нея. Истинска революция. Вече мислеше за друг човек освен за себе си. Не се бе чувствала така от раждането на Амалие. И от раздялата с Юханес.

Всичко започна с план. Поради несполучливите решения на Мадс стойността на акциите продължаваше да се срива. Налагаше се да вземат драстични мерки. Не стигаше само средствата да се преместят в активи с по-нисък риск: трябваше да се погасят дългове, натрупани от компанията. Накратко, предстоеше да извършат сериозна финансова операция. Свекърът ѝ прокара тази идея. И наистина предложението му намирисваше на рязка промяна или по-скоро на обир. Обир не на добре охранявани банки, а на старици. В ролята на старицата влезе Армията на спасението. Рагнхил прегледа портфолиото с имотите на организацията. Стори ѝ се внушително. Е, жилищните сгради се намираха в недотам добре състояние, но разположението и потенциалът им бяха отлични. Интерес представляваха предимно сградите в централните квартали на Осло и по-конкретно — в Маюрстюа. Счетоводните данни на Армията ѝ подсказаха две неща: първо, организацията се нуждае от средства и, второ, недвижимите имоти бяха оценени на много по-малка сума от действителната. Вероятно не осъзнаваха какви съкровища притежават. Рагнхил се съмняваше, че ръководните кадри в Армията на спасението блестят с интелигентност и знания. Времето за покупка на имоти ѝ се стори идеално, защото пазарът на жилища се сви, а курсовете на акциите и други важни показатели тръгнаха нагоре.

Уреди си среща с едно телефонно обаждане.

В един прекрасен пролетен ден спря с колата пред щабквартирата на Армията.

Посрещна я комендантът — Давид Екхоф. За три секунди прозря какво се крие зад ведрата му усмивка: авторитарен групов ръководител. Рагнхил умееше да се справя с такива като него и очакваше всичко да мине гладко. Той я заведе в залата за срещи и ѝ предложи гофрети и удивително отвратително кафе. На разговора присъстваха още един по-възрастен сътрудник на Армията — управителният директор, на когото му предстоеше скорошно пенсиониране — и двама по-млади. Единият младеж, Рикард Нилсен — стеснителен на вид — ѝ напомняше на Мадс Гилстрюп. Но изненадата ѝ от този факт се оказа нищожна, сравнена с шокиращата прилика, която откри у другия младеж на име Юн Карлсен. Не я порази нито високата му прегърбена фигура, нито откритото момчешко лице, нито топлия глас. Цялото ѝ внимание прикова погледът му. Очите му я пронизваха. Така я бе гледал само Юханес.

По време на първата част от срещата управителният директор я осведоми, че оборотът на Армията на спасението възлиза — по негови скромни изчисления — на един милиард крони, като значителна част от него представляват доходите от даваните под наем 230 жилищни сгради на територията на цялата страна, собственост на Армията. Рагнхил изпадна в нещо подобно на транс и напразно се мъчеше да не зяпа така открито младежа, косата му, спокойно отпуснатите му върху бюрото ръце, прегърбените рамене под черната униформа. Още от малка Рагнхил свързваше тази униформа с възрастни мъже и жени, които пеят втори глас в тригласни песни и се усмихват, макар да не вярват в живот след смъртта. Допреди си мислеше — без впрочем да е размишлявала сериозно над въпроса — че в Армията на спасението постъпват хора без възможности да попаднат другаде, посредствени, безинтересни, с ограничен умствен капацитет, защото никой не иска да се занимава с тях. Тези хора обаче поне си дават сметка, че Армията представлява общност, където дори те отговарят на изискванията: да пеят втори глас.

След като изпълнителният директор приключи, Рагнхил му благодари, отвори една папка, извади лист и го плъзна по масата към коменданта.

— Това е предложението ни — поясни тя. — От написаното ще разберете кои имоти ни интересуват.

— Благодаря — кимна комендантът и погледна листа.

Рагнхил се помъчи да разгадае изражението му. Но лицето на Давид Екхоф не се промени. На масата пред него имаше чифт очила за четене. Той дори не посегна към тях.

— Нашият специалист ще го прегледа и ще ви съобщи решението ни.

Комендантът се усмихна и бутна листа към Юн Карлсен. Рагнхил забеляза леко потръпване по лицето на Рикард Нилсен.

Тя подаде визитката си на Юн Карлсен.

— Ако възникнат неясноти, просто ми звъннете — подкани го тя и усети погледа му като физическо докосване.

— Благодаря ви за посещението, госпожо Гилстрюп — кимна комендант Екхоф и плесна с ръце. — Обещавам да получите отговор в рамките на… Юн?

— Няколко дни.

— Няколко дни — повтори с ведра усмивка комендантът.

Четиримата мъже я изпратиха до асансьора. Докато чакаха, никой не обели дума. Преди да се качи в кабината, Рагнхил се наведе към Юн Карлсен и прошепна:

— По всяко време, на мобилния.

Тя се опита да привлече погледа му още веднъж, за да го усети върху себе си, но не успя. Докато слизаше с асансьора, кръвта на Рагнхил Гилстрюп плъзна по тялото ѝ на силни, сладостни тласъци и тя се разтрепери.

Изминаха три дни. На четвъртия той ѝ се обади и отказа предложението. Обмислихме го, каза той, и решихме, че не желаем да продаваме тези сгради. Рагнхил започна пламенно да го убеждава колко изгодна ще бъде за Армията продажбата, подчерта прекалено ограниченото представяне на Армията на пазара за жилища и непрофесионалното стопанисване на недвижимите ѝ имоти, а ниските амортизационни отчисления в счетоводството само прикриват, че Армията е на пълна загуба заради ниските наеми и се налага да разнообрази инвестициите си. Юн Карлсен я изслуша, без да я прекъсва.

— Благодаря ви, задето сте взели толкова присърце положението на нашите имоти, госпожо Гилстрюп — отговори той. — Като човек с икономическо образование признавам, че не мога да ви опровергая, но…

— Но какво? Счетоводният баланс недвусмислено показва…

Рагнхил чу как дъхът ѝ съска гневно в мембраната.

— Въпросът има и човешки аспект.

— Човешки?

— Да, хората, които живеят в тези сгради под наем: възрастни, живели там цял живот; пенсионирани войници на Армията на спасението, бежанци, хора с нужда от сигурност. Тези хора наричам аз човешки аспект. Вие ще ги изхвърлите на улицата, за да ремонтирате апартаментите и да ги дадете под наем или да ги продадете с голяма печалба. Както сама казахте, сметките говорят съвсем ясно. Вие виждате нещата от гледната точка на икономист, съсредоточен само върху изводите от счетоводния баланс. Приемам мнението ви. Вие приемате ли моето?

Тя престана да диша.

— Ами… — подхвана тя.

— С удоволствие ще ви запозная с неколцина от тези хора. Тогава може би ще ме разберете.

Тя поклати глава, макар да не го виждаше.

— Искам да изгладя някои недоразумения по отношение на намеренията ни — настоя тя. — Зает ли сте в четвъртък вечерта?

— Не, но…

— Елате да поговорим във „Файншмекер“ в осем.

— Какво е „Файншмекер“?

Тя не се сдържа и се усмихна.

— Ресторант във Фрогнер. Всеки таксиметров шофьор знае къде се намира.

— Щом се намира във Фрогнер, ще дойда с велосипед.

— Добре. Довиждане.

Рагнхил веднага се срещна с Мадс и със свекъра си и им обясни положението.

— Явно ключът към успеха се крие в този техен консултант — отсече Алберт Гилстрюп. — Ако го спечелим на наша страна, имотите им са наши.

— Нали ви казвам: няма да си промени мнението, каквато и сума да му предложим.

— О, ще го промени, и още как — възрази свекърът.

— Няма!

— Права си, няма да предаде принципите на Армията на спасението. Нека размахва моралисткото си знаме сред сътрудниците си. Трябва да погъделичкаме вродената у всеки човек алчност.

Рагнхил поклати глава.

— Него няма да можем да го подкупим. Той… не би взел рушвет.

— Всеки си има цена — усмихна се печално Алберт Гилстрюп и размаха показалец пред лицето ѝ като метроном. — Армията на спасението е отроче на пиетизма, а пиетизмът въплъщава практичния човешки подход към религията. Точно по тази причина пиетизмът е добил популярност тук, в бедния север; първо хляб, после молитва. Предлагам да го изкушим с два милиона.

— Два милиона? — задъха се Мадс Гилстрюп. — Само за да… даде препоръката си за продажба на имотите?

— Ще получи парите само ако продажбата се осъществи, разбира се. No cure, no pay31.

— И все пак сумата ми се струва безумно голяма — възпротиви се синът му.

Без да го погледна, Алберт Гилстрюп отвърна:

— Единственото безумие в нашия случай е начинът, по който ти стопи семейното ни богатство във време, когато всичко останало се вдига.

Мадс Гилстрюп отвори уста два пъти като риба на сухо.

— Този сътрудник на Армията няма да има желание да преговаря с нас за цената, ако първото ни предложение му се стори твърде незадоволително — отбеляза свекър ѝ. — Трябва да го нокаутираме още при първия ни опит да го подкупим. Два милиона. Какво ще кажеш, Рагнхил?

Тя кимна и се вторачи през прозореца, защото не издържаше да гледа клюмналата глава на съпруга си, застанал в сянка.

Седнал на масата, Юн Карлсен я чакаше. Стори ѝ се по-дребен от предния път. Сигурно защото си бе сменил униформата с торбест костюм, вероятно купен от „Фретекс“, или защото явно не се чувстваше комфортно в луксозния ресторант. Стана, за да ѝ подаде ръка, и събори вазата. Със съвместна акция успяха да спасят цветята и дълго се смяха. После разговаряха за разни неща. Той я попита дали има деца. Тя поклати глава.

А той има ли деца? Не. Да, но вероятно…? Не.

Разговорът се насочи към недвижимите имоти на Армията, но за свое учудване тя привеждаше аргументи в полза на предложението си без обичайния плам. Той се усмихна и отпи от виното. Тя покачи офертата с десет процента. Той поклати глава. Усмивката не слизаше от лицето му. Направи ѝ комплимент за колието, което много отиваше на кожата ѝ.

— Подарък от майка ми — засмя се непринудено тя.

Сигурно гледа очите ми, помисли си Рагнхил. Светлосините ириси и бистрите склери.

Между основното ястие и десерта му отправи предложението за два милиона хонорар при помощ от негова страна. Не го гледаше в очите, защото той бе забил поглед в чашата с вино. Лицето му изведнъж пребледня.

След като я изслуша, попита тихо:

— Това ваша идея ли е?

— Да, моя и на моя свекър — тя усети, че се задъхва.

— Алберт Гилстрюп?

— Да. Освен нас двамата и мъжа ми никой няма да разбере. Ние също ще изгубим много, ако историята излезе наяве. Не по-малко от… вас.

— Какво съм казал или направил?

— Моля?

— Как съм ви навел на идеята, че ще приема тези сребърници?

Погледна я. По лицето на Рагнхил плъзна гъста червенина. От гимназията не помнеше да се е изчервявала.

— Предлагам да пропуснем десерта.

Юн Карлсен махна салфетката от коленете си и я остави върху масата до подложната чиния.

— Помислете, преди да ми дадете окончателен отговор, Юн — заекна тя. — За ваше добро е. Тази сума ще ви позволи да осъществите някои свои мечти.

— Като например да се превърна в корумпиран слуга, в жалък дезертьор? Да се разхождам из града с лъскав автомобил, докато всичките ми житейски принципи рухват около мен? — Гласът му се разтрепери от гняв. — Вие за това ли мечтаете, Рагнхил Гилстрюп?

Тя не успя да отговори.

— Сигурно съм ослепял — продължи той. — Защото когато се запознахме, ви видях като съвсем… различен човек.

— Успяхте да проникнете под обвивката — прошепна тя и усети как тялото ѝ отново започва да се тресе неудържимо като в асансьора.

— Какво?

— Видяхте ме такава, каквато съм — тя си прочисти гърлото. — А сега ви засегнах. Толкова съжалявам.

Настъпи мълчание. Рагнхил имаше чувството, че потъва в топли и студени слоеве вода.

— Да забравим за случилото се — предложи тя, след като сервитьорът се приближи до масата им и взе кредитната карта от протегнатата ѝ ръка. — То няма никакво значение за нас. Искате ли да се поразходим в парка „Фрогнер“?

— Аз…

— Моля ви.

Погледна я изненадан.

Дали?

Нима този поглед, който виждаше всичко, би могъл да се изненада?

Рагнхил се вторачи през прозореца на къщата в квартал Холменколен. Далеч, в ниското, се виждаше тъмен правоъгълник: парка „Фрогнер“. Там започна цялото безумие.

Минаваше полунощ. Автобусът, с който разнасяха топла супа, стоеше паркиран в гаража. Мартине се чувстваше приятно изморена, удовлетворена от свършената работа. На тротоара пред приюта на Армията в тясната мрачна улица чакаше Рикард. Той отиде да докара колата. Зад гърба си чу хрущене на сняг.

— Здравейте.

Обърна се. Сърцето ѝ спря да бие, когато зърна внушителния силует на светлината от самотния уличен фенер.

— Не ме ли познахте?

Сърцето ѝ удари веднъж. Два пъти. Три, четири. Възвърна си гласа.

— Какво правите тук? — попита тя с надеждата да не ѝ проличи колко е изплашена.

— Разбрах, че тази вечер сте дежурна в автобуса. Има известен напредък в разследването, както се казва. Поразсъждавах. — Той пристъпи напред, а светлината огря лицето му. Стори ѝ се по-сурово и застаряло от миналия път. Колко неща забравя човек за едно денонощие! — Имам няколко въпроса.

— Които не могат да почакат? — усмихна се тя и забеляза как твърдостта по лицето на полицая се смекчи.

— Чакате ли някого?

— Да, Рикард ще ме закара до вкъщи.

На рамото си полицаят носеше сак с надпис „Йете“, но твърде износен и захабен, за да бъде модерният ретровариант.

— Трябва да си купите чифт чисти подметки за маратонките — посъветва го тя и посочи сака.

Той я погледна изненадан.

— Не е нужно да си Жан-Батист Грьонуй, за да усетиш миризмата.

— Патрик Зюскинд32. „Парфюмът“.

— Полицай, който чете — отбеляза тя.

— Войник от Армията на спасението, който чете за убийства. А това, боя се, ни отвежда към целта, с която дойдох.

Пред тях спря сааб. Прозорецът се плъзна безшумно надолу.

— Ще тръгваме ли, Мартине?

— Сако секунда, Рикард. — Тя се обърна към Хари: — Къде живеете?

— В Бишлет. Но предпочит…

— Рикард, нали няма проблем да закараме Хари до Бишлет? И ти живееш там.

Рикард се вторачи в мрака и отговори с равен глас:

— Ще го закараме, разбира се.

— Хайде, елате — Мартине подаде ръка на Хари.

Той се изненада.

— Обувките ми се хлъзгат — обясни тя.

Топлата му суха длан стисна нейната, все едно се опасяваше, че тя ще падне всеки момент.

Рикард потегли внимателно, а погледът му непрекъснато скачаше от едно огледало на друго, сякаш очакваше нападение в гръб.

— Е? — попита Мартине от предната седалка.

— Днес се опитаха да убият Юн Карлсен — отвърна Хари.

— Какво? — възкликна тя.

Хари и Рикард се спогледаха в огледалото.

— Вие по-рано ли научихте? — попита старши инспекторът.

— Не.

— Кой… — подхвана Мартине.

— Не знаем.

— Но… първо Роберт, после и Юн. Да не би покушенията да се насочени към семейството им?

— Според мен мишената е бил само единият — отвърна Хари.

— В смисъл?

— Убиецът е отложил пътуването си. Вероятно защото е разбрал, че е застрелял не когото трябва. Не Роберт е бил набелязаната жертва.

— Щом не е бил Ро…

— Точно затова искам да поговорим. Надявам се вие да ми дадете отговор на въпроса дали теорията ми е правилна.

— Каква теория?

— Роберт е починал, защото, за нещастие, е поел дежурството на Юн на площад „Егер“.

Мартине се обърна назад към Хари и го погледна смаяна.

— Вие изготвяте списъците с дежурствата. Още при първото ми посещение в щабквартирата забелязах, че тези списъци висят на дъската със съобщения в приемната. Следователно всеки посетител би могъл да види кой е трябвало да бъде дежурен на площада във вечерта на убийството. Тоест Юн Карлсен.

— Откъде…

— След като ходих в болницата, се отбих да проверя. Срещу „дежурен“ е написано името на Юн. Но впоследствие двамата братя са разменили дежурствата си, нали?

Рикард зави по улица „Стайнберг“ към квартал Бишлет.

Мартине прехапа долната си устна.

— Непрекъснато се случва някой сътрудник да поеме чуждо дежурство. Щом двамата са се разбрали, понякога не се налага да ми го съобщават.

Рикард зави по „Софие“. Очите на Мартине се разшириха.

— Сега се сетих! Роберт ми се обади да ми съобщи, че са се сменили и няма нужда да търси друг заместник на Юн. Вероятно затова съм забравила. Но… но това означава…

— Юн и Роберт си приличат. Освен това униформата допълнително усилва сходството помежду им…

— А и през онази вечер валеше сняг — промърмори Мартине сякаш на себе си.

— Искам да знам дали някой ви е питал за дежурствата, по-конкретно през въпросната вечер.

— Не си спомням подобно нещо.

— Моля ви да помислите малко. Ще се чуем утре.

— Да, разбира се.

Докато я гледаше на светлината от уличен фенер, Хари отново забеляза пъстрите ѝ зеници.

Рикард рязко спря колата.

— Откъде знаете? — попита Хари.

— Какво да знам? — изненада се Мартине.

— Попитах шофьора. Откъде знаете адреса ми?

— Нали сам го казахте — отвърна Рикард. — Районът ми е познат. И аз живея в Бишлет.

Хари слезе и проследи с поглед отдалечаващата се кола. Младежът явно беше влюбен. Нарочно обиколи, за да спечели няколко минути насаме с Мартине. Да си поговори с нея, да си осигури тиха и спокойна атмосфера, нужна, за да довериш някому чувствата си, да му покажеш какъв си, да разголиш душата си, да откриеш какъв си всъщност и всички онези неща, които са част от младостта и които за щастие бяха зад гърба на Хари. Да си готов на всичко за приятелска дума, за прегръдка, да се надяваш на целувка за довиждане. Да молиш някого за любов, както правят влюбените идиоти. Без значение на каква възраст.

Докато вървеше бавно към входната врата, ръката му по навик търсеше ключовете в джоба на панталона, а мислите му се мъчеха да стигнат до нещо, което им убягваше всеки път, щом успееха да се доближат до него. Погледът му сновеше по улицата в търсене на източника на странен звук. Много приглушен, но понеже „Софие“ притихваше в късните вечерни часове, слухът на Хари все пак го улови. Взираше се в сивите преспи, останали след дневната обиколка на снегорина. Нещо сякаш изпука. Като топящ се сняг. Невъзможно, беше осемнайсет градуса под нулата.

Хари пъхна ключа в ключалката.

Не, не беше шумът от топящ се сняг, а тиктакане на часовник.

Хари се върна назад, наведе се и го вдигна. Стъклото върху циферблата на Мьолеровия подарък лъщеше като гладка водна повърхност. От резки нямаше и следа. Часовникът продължаваше да върви безгрешно: избързваше точно с две минути пред неговия. Как се изрази Мьолер? „Така ще стигаш навреме, дори да си мислиш, че си закъснял.“

Четиринайсета глава

От радиатора в общото помещение в приюта на Армията се разнасяше пукот, сякаш някой го замеря с камъчета. Горещият въздух трепкаше по кафявите следи от дим по релефните тапети, пропити с никотин и лепило и с наслоената миризма на непрекъснато сменящи се хора. Дамаската на дивана жулеше кожата му през панталоните.

Въпреки сухата пращяща горещина в помещението той трепереше, докато гледаше новините на телевизор, поставен върху висока стойка на стената. Показваха кадри от познатия му площад. Не разбираше нито дума. В другия ъгъл един старец в кресло пушеше тънко свита цигара. От нея бе останала само угарка, която често-често близваше върховете на почернелите му пръсти. Той бързо извади две кибритени клечки, стисна угарката между тях и започна отново да вдишва жадно, докато си изгори устните. На масата в ъгъла върхът на бор, украсен за празника, се опитваше да блести.

Сети се за коледната вечеря в Дал.

Бяха минали две години от войната и сърбите се бяха оттеглили от територията на онова, което някога представляваше Вуковар. Хърватските власти ги натъпкаха в хотел „Интернационал“ в Загреб. Той разпита много хора дали знаят какво е станало със семейството на Джорджи и един ден попадна на друг бежанец, който му каза, че майката на Джорджи починала по време на обсадата, а той се преместил заедно е баща си в Дал — малко селище близо до границата, недалеч от Вуковар. На втория ден от Коледа се качи на влака за Осиек, а оттам — до Дал. Кондукторът потвърди, че влакът продължава за Борово — крайната гара — и се връща в Дал в шест и половина. В два часа слезе в Дал. С питане стигна до дома на Джорджи — ниска сграда, сива като целия град. Влезе във входа, намери вратата и преди да позвъни, се помоли наум да са си вкъщи. Отвътре се чуха леки стъпки. Сърцето му заби силно.

Отвори Джорджи. Не се беше променил много. Изглеждаше по-блед, но със същите руси къдрици, сини очи и сърцевидна уста, която му придаваше вид на ангел. Усмивката в очите му обаче бе изчезнала като изгоряла крушка.

— Не ме ли позна, Джорджи? — попита той. — Живеехме в един град, бяхме съученици.

— Така ли? — вдигна вежди Джорджи. — Почакай. Гласът ти ми се струва познат. Ти си Серж Долач! Ама разбира се, бегачът с най-бързите крака. Боже мой, колко си се променил. Хубаво с да срещнеш познати от Вуковар. Всички се изгубиха.

— Не и аз.

— Да, ето че си тук, Серж.

Джорджи го прегърна и го задържа дълго в обятията си. Топлината плъзна в премръзналото тяло на госта. После Джорджи го покани да влезе.

Зимният мрак се спусна, докато седяха в спартански обзаведената всекидневна и разговаряха за всичко случило се, за познатите си във Вуковар и за техните съдби. Попита Джорджи помни ли кучето Тинто, но Джорджи се усмихна смутено. Покани Серж да остане за вечеря. Баща му щял да се прибере всеки момент.

Гостът погледна часовника. Влакът потегляше от Дал след три часа.

Бащата на Джорджи остана много изненадан от посещението на стар другар от Вуковар.

— Това е Серж — представи го синът му. — Серж Долач.

— Серж Долач? — бащата го погледна изпитателно. — Мда, май се сещам кой си. Хм. С баща ти знаехме ли се? Не?

Мракът се сгъсти. Седнаха на масата. Бащата им подаде по една голяма бяла салфетка, свали червеното шалче от врата си и на негово място завърза салфетката. Преди да започнат да се хранят, прочете кратка молитва, прекръсти се и се поклони пред единствената снимка във всекидневната — рамкирана фотография на жена.

Бащата и Джорджи посегнаха към приборите, а той наведе глава и издекламира:

— Кой е Тоя, Който иде от Едом, в червени одежди от Восор, Който е тъй величествен в облеклото Си, Който пристъпя в пълната Си сила? — Аз съм, Който изричам правда и съм силен да спасявам.

Бащата го изгледа смаян. После му подаде чинията с едрите бледи парчета месо.

Хранеха се, без да разговарят. Вятърът задуха и тънките прозорци запукаха.

След месото дойде ред на десерта. Палачинки с плънка от сладко и шоколад за украса. От малък не бе ял палачинки.

— Вземи си още една, скъпи Серж — подкани го бащата. — Коледа е.

Гостът си погледна часовника. До тръгването на влака оставаше половин час. Моментът настъпи. Изкашля се, остави настрани салфетката и стана:

— С Джорджи си говорихме за всички наши познати от Вуковар. Пропуснахме да споменем само един.

— Така ли? — учуди се бащата и се усмихна: — Кого сте пропуснали, Серж?

Бащата изви главата си леко настрани — гледаше го с едното си око някак изпитателно, все едно се мъчи да разбере кое точно го смущава в непознатия младеж.

— Бобо.

По погледа на бащата гостът разбра, че се е досетил. Очаквал го е. Гласът му прокънтя между голите стени:

— Ти седеше в джипа и го посочи на сръбския комендант. — Преглътна. — Бобо е мъртъв.

В стаята настъпи тишина. Бащата остави приборите.

— Тогава се водеше война, Серж. Рано или късно всичко ще умрем.

Каза го спокойно, почти с примирение.

Бащата и Джорджи не помръднаха, когато Серж извади пистолета, затъкнат на кръста му, свали предпазителя, насочи го през масата и натисна спусъка. Чу се кратък сух изстрел. По тялото на бащата премина спазъм, краката на стола остъргаха пода. Мъжът наведе глава и погледна дупката в салфетката. Напоен от кръвта, белият плат залепна за гърдите му. Под салфетката плъзна алена роза.

— Погледни ме! — извика той и бащата машинално вдигна очи.

С втория куршум проби малка черна дупка в челото му. Главата на убития се килна напред и се удари в чинията с палачинката.

Обърна се към Джорджи. Младежът стоеше с отворена уста, а по бузата му се стичаше струйка кръв. След секунда разбра, че това не е кръв, а сладко от палачинката на баща му. Затъкна пистолета на кръста си.

— Трябва да застреляш и мен, Серж.

— С теб нямам неразчистени сметки.

Излезе от всекидневната и си взе якето. Джорджи го последва.

— Ще ти отмъстя, да знаеш! Ще те намеря и ще те убия, ако не ме изпревариш!

— И как ще ме намериш, Джорджи?

— Никога няма да забравя лицето ти. Знам кой си.

— Нима? Мислиш ме за Серж Долач. Обаче Серж Долач имаше рижава коса и беше по-висок от мен. А и аз не умея да тичам бързо, Джорджи. Но нека се порадваме, че не си ме познал. Затова ще те оставя жив.

Наведе се напред, целуна страстно Джорджи по устата, отвори вратата и си тръгна.

Във вестниците писаха за убийството, но не проведоха разследване по случая. Три месеца по-късно, случи се неделен ден, майка му каза, че в къщата им се отбил хърватин. Не разполагал с много пари, но бил посъбрал скромна сума. Сърбинът, който измъчвал покойния му брат по време на войната, се преместил да живее в съседния квартал. И човекът дошъл да моли за помощ Малкия спасител. Името му се разчуло.

Старецът в приюта си изгори пръстите на поредната цигара и изруга високо.

Той стана и отиде в приемната. Зад стъклото на гишето стоеше младеж. В стаичката се виждаше червеното знаме на Армията на спасението.

— Could I please use the phone?33

Младежът го погледна изкосо:

— Само ако се обаждате в Норвегия.

— Да.

Младежът му посочи тесен кабинет зад гърба си и той влезе. Седна до бюрото и се вторачи в телефона. Сети се за гласа на майка си. Притеснен и изплашен, нежен и топъл. Като прегръдка. Стана, затвори вратата към приемната и набра номера на стаята в хотел „Интернационал“. Нямаше я. Не ѝ остави съобщение. Вратата се отвори.

— Забранено е да затваряте вратата — поясни младежа.

— Добре, извинете. Имате ли телефонен указател?

Без да прикрива досадата си, младежът посочи дебела книга до телефона и излезе.

Отвори на името Юн Карлсен, адрес улица „Гьотеборг“ 4, и набра номера.

Теа Нилсен се вторачи в звънящия телефон.

Беше влязла в апартамента на Юн с ключа, който той ѝ даде.

Полицаите казаха, че някъде трябва да има дупка от куршум. Намери една във вратата на шкафа.

Някакъв тип се бе опитал да убие Юн. Да му отнеме живота. Тази мисъл я ядоса. Но не я изплаши. Понякога ѝ се струваше, че никога повече няма да изпита страх, не и от смъртта.

Полицаите огледаха жилището, ала не се задържаха дълго. Няма следи освен от куршумите, установиха те.

В болницата Юн я гледаше, докато дишаше с мъка. Изглеждаше толкова безпомощен в голямото легло. Ако затиснеше лицето му с възглавница, веднага щеше да умре. Слабостта му ѝ хареса. Сигурно Юханес от романа на Кнут Хамсун „Виктория“ е имал право, като е казал на стария домашен учител, че потребността на някои жени да имат обект на състраданието си ги подтиква да ненавиждат своите здрави силни мъже и тайно да се надяват съпрузите им да се превърнат в инвалиди, зависещи от добрината им.

Телефонът продължаваше да звъни. Теа погледна часовника. Кой се обажда нощно време? Не и човек с почтени намерения. Теа не се страхуваше от смъртта. Но се боеше от разговор с онази, другата, за чисто съществуване знаеше, макар да не бе казала на Юн. Дали е тя?

Теа се приближи до телефона. Спря. Апаратът изписка за четвърти път. Побърза да вдигне слушалката.

— Да, моля?

Отначало човекът в другия край на линията мълчеше. После заговори за английски:

— Sorry for calling so late34. Казвам се Едом. Юн вкъщи ли е?

— Не — отдъхна си тя. — В болница е.

— А, да, чух какво се е случило днес. С него сме стари приятели и искам да му отида на свиждане. В коя болница го приеха?

— В квартал Юлевол.

— Юлевол?

— Да. Попитайте за Неврохирургичното отделение. Не знам как се казва на английски. Пред стаята му обаче пази полицай и няма да ви пусне вътре. Разбирате ли?

— Да разбирам?

— Английският ми не е… особено…

— Разбирам ви отлично. Много ви благодаря.

Затвори и се загледа в телефона.

После поднови търсенето. Нали казаха, че сигурно има повече от една дупка от куршуми.

Той каза на младежа в приемната, че ще излезе да се поразходи, и му подаде ключа за стаята си.

Младежът погледна стенния часовник. 23:45. Помоли го да вземе ключа със себе си. Щял да си ляга и да заключи, но ключът за стаята отварял и входната врата.

Навън студът веднага го атакува със зъби и нокти. Наведе глава и тръгна с бързи, решителни крачки. Начинанието беше рисковано. И то много. Но нямаше друг изход.

Ула Хенму, началник-отдел в електроразпределителното дружество „Хафслюн“, седеше в оперативната централа в квартал Монтебело в Осло, и докато се взираше в четирийсетте компютърни екрана, пръснати из помещението, си мечтаеше да изпуши една цигара. През деня тук работеха дванайсет души, но нощем оставаха само трима. Обикновено всеки си седеше на работното място, но тази вечер, вероятно заради студа, тримата дежурни се скупчиха около едно бюро в средата на залата.

Гайр и Ебе се препираха на кой кон да заложат в надбягването. Тези техни спорове продължаваха вече осма година и нито веднъж не им хрумна всеки да играе за себе си.

Ула се притесняваше заради трансформатора на булевард „Ширкевайен“.

— Трийсет и шест процента пренатоварване на електрическата мрежа в район Т1. Двайсет и девет в останалите, от Т2 до Т4 — съобщи той.

— Боже мой, как надуват отоплението тези хора! — отбеляза Гайр. — Да не се страхуват, че ще умрат от студ? Не могат ли просто да се мушнат под завивките? Сладко отмъщение на трето място? Ти какво, да не получи инсулт?

— Хората не си намаляват радиаторите нощем — отбеляза Ебе. — Не и в тази страна. Не им пука каква сметка ще платят.

— Предчувствам, че това няма да приключи добре — въздъхна Ула.

— Напротив, всичко ще се нареди. Само трябва да увеличим добива на нефт.

— Говорех за Т1 — Ула посочи екрана. — Стрелката мина шестстотин и осемдесет ампера. А станцията издържа максимум петстотин ампера номинално натоварване.

— Спокойно де — каза Ебе.

В този момент се включи алармата.

— О, мамка му — ядоса се Ула. — Ето, задейства се. Провери списъка и извикай дежурните момчета.

— Виж — посочи Гайр. — И Т2 блокира. А сега и Т3.

— Бинго! — извика Ебе. — Да се обзаложим ли дали Т4…

— Късно е за облози, и той блокира — изпревари го Гайр.

Ула погледна обзорната карта.

— Добре — въздъхна той. — Значи токът спря в долната част на кварталите Согн, Фагерборг и Бишлет.

— Сетих се! Ще се хванем на бас какво се е прецакало в системата! — възкликна Ебе. — Залагам хилядарка, че е някоя кабелна муфа.

Гайр присви едното си око:

— Не, някой измервателен трансформатор е сдал багажа. Хайде да се задоволим с петстотин крони.

— Престанете най-накрая! — извика ядосано Ула. — Ебе, веднага се обади в пожарната! Почти съм сигурен, че някъде има пожар.

— И аз — кимна колегата му. — На бас за двеста кинта?

Светлината в болницата изгасна. Първоначално Юн си помисли, че е ослепял и затова всичко потъна в непрогледен мрак. Сигурно при удара е бил засегнат някой зрителен нерв и чак сега усещам резултата, изплаши се той. После обаче чу викове от коридора, постепенно тъмнината се разреди и успя да различи контурите на прозореца. Разбра, че просто електричеството е спряло.

Навън изпращя стол и вратата се отвори.

— Ехо, там ли си? — попита някакъв глас.

— Да — потвърди Юн с тънък глас.

— Ще отида да проверя какво става. Не мърдай оттук, нали?

— Няма, но…

— Да?

— Нямат ли авариен генератор?

— Само в операционните зали и в системата за видеонаблюдение.

— Аха…

Докато слушаше как стъпките на полицая се отдалечават, Юн се взираше в луминесцентната зелена табела с надпис „изход“ над вратата. Тя отново му напомни за Рагнхил. Тяхната история също започна на тъмно. След вечерята се отправиха на нощта разходка из парка „Фрогнер“ и се спряха на пустата площадка пред Монолита. Загледаха се на изток, към центъра на града. Юн ѝ разказа интересния анекдот за Гюстав Вигелан: особняк по природа, скулпторът от Мандал се съгласил да украси „Фрогнер“ с творбите си при едно-единствено условие: паркът да се разшири така, че Монолитът, най-внушителната скулптура, да бъде разположена симетрично спрямо намиращите се наоколо църкви, а от главния вход на парка да се открива гледка към църквата в Юраниенборг. Когато представител на градската управа му обяснил, че паркът няма как да се премести, Вигелан поискал да преместят църквите.

Докато ѝ разказваше тази история, Рагнхил го гледаше съсредоточено. Каква сила и интелигентност излъчва тази жена, удиви се той. Обаянието ѝ го изплаши.

— Замръзвам — потрепери тя, загърната в палтото си.

— Искаш ли да се връщ…

Преди да довърши, тя обгърна с длан тила му и доближи лицето си до неговото. Юн не бе виждал по-интересни очи от нейните. Светлосиви, почти тюркоазни, с извънредно бели склери, подчертаващи цвета на иначе съвсем бледата ѝ кожа. И Юн постъпи както винаги: прегърби се и се наведе. Езикът ѝ проникна в устата му, влажен и топъл, настойчив мускул, мистериозна анаконда, която обгърна неговия език с желание за надмощие. Ръката ѝ се озова върху панталона му с удивителна прецизност, а горещината проникна в кожата му през дебелия вълнен плат.

— Ела — прошепна тя в ухото му и понечи да се покатери на оградата.

Той заби поглед в земята. Зърна ивица от бялата ѝ кожа над чорапа и се отскубна.

— Не мога.

— Защо? — простена тя.

— Дал съм обет. На Господ.

Първо тя го погледна с недоумение. После обаче очите ѝ плувнаха във влага, заплака тихо, облегнала глава на гърдите му, и прошепна:

— Не вярвах, че ще те намеря пак.

Не разбра какво има предвид тя, но започна да гали косата ѝ. Ето така започна всичко. Винаги се срещаха в неговия апартамент и винаги по нейна инициатива. В началото тя направи няколко неубедителни опита да го накара да наруши обета си за целомъдрие. После обаче свикна и ѝ стигаше да лежи до него, да го милва и да се радва на неговите ласки. Понякога, по необясними за него причини, тя изпадаше в крайно отчаяние и го заклеваше да не я изоставя. Почти не разговаряха, но половото им въздържание сякаш още повече ги привързваше един към друг — или поне той имаше такова усещане. След като започна да излиза с Теа, престана да се вижда с Рагнхил. Не защото Юн нямаше желание, а защото Теа предложи всеки да има ключ за жилището на другия. Тя го възприемаше като доказателство за пълното доверие помежду им и той не намери какво да ѝ възрази.

Юн се обърна в болничното легло и затвори очи. Искаше да сънува. Да заспи и да забрави. Ако изобщо му се удаде. Започна да се унася, когато изведнъж усети лек полъх в стаята. Инстинктивно отвори очи и се обърна. Под бледозелената светлина от табелата видя, че вратата е затворена. Вторачи се в сенките, притаи дъх и наостри уши.

Мартине стоеше на прозореца в апартамента си на улица „Безгрижие“, който също потъна в мрак след прекъсването на електрозахранването. Въпреки тъмнината обаче видя колата на пътя. Приличаше на сааба на Рикард.

Не се опита да я целуне, когато тя тръгна да излиза от автомобила му. Само я погледна с обичайния си кучешки поглед и каза, че той ще бъде новият изпълнителен директор. Получил разни сигнали. Положителни сигнали, които му предричали успех. В очите му се четеше странна упоритост. Нима тя не вярва в него?

Отговори му, че от него несъмнено ще стане много успешен мениджър и посегна към дръжката на вратата, докато очакваше да я докосне. Той обаче не го направи. Мартине излезе.

Въздъхна, извади си телефона и набра посочения номер.

— Слушам.

По телефона гласът на Хари Хуле звучеше съвсем различно. А може би промяната не се дължеше на телефона, а на факта, че си е вкъщи. Това вероятно бе домашният му глас.

— Обажда се Мартине.

— Здравейте.

Не успя да разбере дали новината го зарадва.

— Помолихте ме да се помъча да си спомня дали някой ми се е обадил и ме е попитал кой е дежурен в деня, когато убиха Роберт Карлсен.

— И?

— Мислих, мислих…

— И?

— Никой не ме е питал подобно нещо.

Дълго мълчание.

— Нима ми се обаждате, за да ми съобщите това? — попита той с дрезгав топъл глас, сякаш току-що става от сън.

— Да. Лошо ли постъпих?

— Не, не, разбира се. Благодарен съм ви за помощта.

— Няма нищо.

Тя затвори очи в очакване на гласа му:

— Прибрахте ли се… благополучно?

— Мм. Електричеството спря.

— При мен също. Ще го пуснат.

— Ами ако токът изобщо не дойде?

— Какво искате да кажете?

— Тогава сигурно ще настъпи пълен хаос.

— Често ли мислите за такива неща?

— Понякога. Инфраструктурата на нашата цивилизация е много по-уязвима, отколкото ни се иска да мислим. Вие какво смятате по въпроса?

Хари помълча известно време.

— Ами какво… — най-сетне подхвана той. — Според мен съществува постоянна опасност всички системи, на които разчитаме, изведнъж да откажат и да ни погълне нощ, където законите и правилата вече не могат да ни защитят, където властват студ и хищници и всеки трябва да се спасява поединично.

— Представата ви за света — подхвана тя, след като той не се сети какво повече да каже — не е никак подходяща за приспиването на малко момиче. Хари, вие сте безнадежден антиутопист.

— Нали съм полицай, то си е почти задължително. Лека нощ.

Затвори, без да изчака отговора ѝ.

Хари се сви под завивката и впери поглед в стената. Температурата в апартамента спадаше.

Замисли се за небето. За Ондалснес. За дядо си, за майка си. За погребението ѝ. Как шепнеше вечерната молитва с нежния си кадифен глас. „Непоклатима крепост е нашият Бог“. Ала в безтегловния миг преди да потъне в сън, се сети за Мартине. Още чуваше гласа ѝ в главата си.

Телевизорът в стаята се събуди със стон и зашумя. Осветлението в коридора се включи и през отворената врата на спалнята върху лицето на Хари падна светъл лъч. Но той вече спеше.

Двайсет минути по-късно домашният му телефон звънна. Отвори очи и изруга. Замъкна се в антрето, треперещ от студ, и вдигна слушалката:

— Слушам те. Не говори високо.

— Хари?

— Горе-долу да. Какво има, Халвуршен?

— Случи се нещо.

— Нещо или нещо сериозно?

— Нещо сериозно.

— Мамка му.

Петнайсета глава

Саил зъзнеше на пътеката по течението на Акершелва. Мътните го взели този проклет албанец! Въпреки студа реката не беше замръзнала. Черните ѝ води допълнително сгъстяваха мрака под железния мост. Шестнайсетгодишният Саил дойде преди четири години от Сомалия заедно с майка си. На четиринайсет започна да продава хашиш, а от миналата година — и хероин. Ако Хукс пак му върже тенекия за пореден път, Саил се опасяваше, че ще зъзне цяла нощ, без да успее да пласира стоката си. Десет дози от по сто милиграма. Ако имаше навършени осемнайсет, спокойно можеше да слезе на „Плата“ и да ги продаде. Ченгетата там обаче закопчават малолетни дилъри. Затова те се навъртат по течението на реката — предимно младежи от Сомалия. Снабдяват или малолетни, или хора, които по някаква причина не желаят да се появяват на „Плата“. Скапаният Хукс, къде се губи! Саил се нуждаеше от тези пари, и то веднага!

По пътеката се зададе мъж. Не беше Хукс: той още накуцваше, след като банда гангстери от пакистански и албански произход го пребиха заради разреден амфетамин. Сякаш има друг амфетамин, освен е примеси! Приближаващият се мъж не приличаше нито на полицейски информатор, нито на наркоман въпреки синьото яке, каквото носят мнозина безпризорни зависими скитници. Саил се огледа. Наоколо не се виждаха други хора освен тях двамата.

Изчака мъжа да се приближи и изскочи от сянката под моста.

— Доза от сто милиграма?

Мъжът се усмихна, поклати глава и понечи да продължи. Саил обаче му препречи пътя. За възрастта си сомалиецът беше доста едър. Впрочем беше едър за мъж на всяка възраст. Освен това носеше нож, марка „Rambo First Blood“, с отделение за компас и въдица. Във военния магазин струва хиляда крони, но негов приятел му го продаде за триста.

— Какво предпочиташ: да купиш или само да платиш? — попита Саил и вдигна заплашително ножа, чието набраздено острие проблесна под бледата светлина от уличния фенер.

— Excuse те?35

Чуждите езици определено не бяха сред силните страни на Саил.

— Money.36

Саил усети как гласът му стана писклив: обирите винаги го афектираха. Нямаше представа защо.

— Now!37

Чужденецът кимна и вдигна отбранително лявата си ръка. Спокойно бръкна в десния вътрешен джоб на якето. После светкавично я извади. Саил дори не успя да реагира. Прошепна единствено „мамка му“, когато разбра, че се взира право в дулото на пистолет. Прииска му се да побегне, но черното метално око сякаш го парализира.

— Аз… — подхвана той.

— Run.38 Now!

И Саил хукна. Бяга, докато леденият влажен въздух, лъхащ от реката, започна да гори в дробовете му, а светлините от хотел „Плаза“ и от сградата на Централната поща — да подскачат пред очите му. Спря чак когато реката се сля с фиорда. Нямаше накъде повече да бяга. Озовал се в депото за контейнери на брега, Саил закрещя в изстъпление към загражденията, че някой ден ще избие всичките.

Петнайсет минути след като Халвуршен събуди Хари по телефона, до тротоара на улица „Софие“ спря полицейска кола. Хари се качи на задната седалка до колегата си. Поздрави с едно смотолевено „добър вечер“ униформените служители на реда отпред.

Шофьорът, едър мъж с непроницаемо лице на полицай, потегли спокойно.

— Дай малко газ, де — подкани го другият — блед, пъпчив младеж.

— Колко души сме? — Хари си погледна часовника.

— Освен тази още две коли — отвърна Халвуршен.

— Значи шестима плюс нас двамата. Не искам да пускате сирени и лампи. Ще се опитаме да свършим работата без излишен шум. Двамата с теб и още един въоръжен полицай ще извършим ареста, другите петимата само ще пазят евентуалните маршрути за бягство. Имаш ли пистолет?

Халвуршен се потупа красноречиво по джоба на гърдите.

— Чудесно, защото аз нямам.

— Още ли не си уредил въпроса с разрешителното?

Хари се наведе между предните седалки.

— Кой от вас има желание да участва в залавянето на професионален убиец?

— Аз! — веднага извика младият полицай.

— Дадено — Хари се обърна към шофьора, който кимна в огледалото.

След шест минути паркираха в подножието на улица „Хаймдал“ в Грьонлан. Намираха се пред входа, където Хари вече бе идвал по-рано тази вечер.

— Да разбирам ли, че нашият човек от „Теленур“ е сигурен? — попита Хари.

— Да — увери го Халвуршен. — По думите на Туршилдсен преди петдесет минути някой се е опитал да се свърже с хотел „Интернационал“ в Загреб от вътрешен номер в приюта на Армията на спасението.

— Едва ли е случайно — Хари отвори вратата на колата. — Още повече, че става дума за територия на Армията. Отивам на кратко разузнаване.

Хари се върна след минута. Шофьорът държеше картечен пистолет „МП-5“ в скута си. Според най-новите инструкции патрулите имаха право да носят такова оръжие заключено в багажника на автомобилите.

— Да ти се намира нещо по-дискретно? — попита Хари.

Мъжът поклати глава.

— А ти? — обърна се Хари към Халвуршен.

— Имам един малък сладък „Смит & Уесън“ 38.

— Вземи моя — обади се младият полицай и разпалено обясни: — „Йерихон“ 941. Страшен е. Полицаите в Израел използват точно такъв пистолет, за да отнасят главите на арабските свине.

— „Йерихон“? — изненада се Хари. Халвуршен веднага забеляза как се свиха очите му. — Нямам никакво намерение да те питам откъде си се сдобил с такова оръжие. Но смятам за свое задължение да те осведомя, че този пистолет сто процента е внесен в страната от контрабанда лига с тартор бившия ти колега Том Валер.

Младият полицай се обърна. Сините му очи сякаш се надпреварваха с гнойните му пъпки да хвърлят гневни отблясъци:

— Не съм забравил Том Валер. Едно ще ви кажа, старши инспекторе: повечето от нас го смятат за свестен човек.

Хари преглътна и се загледа през прозореца.

— Повечето от вас грешат — отбеляза Халвуршен.

— Подай ми радиостанцията — нареди Хари.

Раздаде бързо инструкции на останалите два автомобила. Обясни им къде иска да бъдат разположени, като използва кодирани имена на улици и сгради, за да попречи на редовната аудитория на полицейската радиостанция — криминални журналисти, бандити и любопитни граждани, които не пропускаха случай да подслушат честотата, и вероятно вече бяха разбрали, че се готви някаква акция — да узнае подробности и да идентифицира мястото на събитието.

— Да започваме — подкани накрая Хари и се обърна към младия полицай: — Ти оставаш тук. Ще държиш постоянна връзка с Оперативната дежурна част. Ако възникне нещо непредвидено, ни повикай по уоки-токито на колегата ти. Ясно?

Младият мъж сви рамене.

Чак след третото позвъняване на вратата на приюта едно момче се домъкна да отвори. Само открехна вратата и ги погледна със сънливи очи.

— Полиция — представи се Хари и бръкна в джоба си. — Да му се не види, май съм си забравил служебната карта вкъщи. Покажи му твоята, Халвуршен.

— Споразумели сме се да не идвате тук. Нали знаете — напомни момчето.

— Става дума за убийство, не за дрога.

— А?

Момчето ги зяпна с разширени от ужас очи, когато видя полицая с вдигнат картечен пистолет над рамото на Хари. Отвори вратата и се отмести, без дори да погледне служебната карта на Халвуршен.

— Тук отсядал ли е мъж на име Христо Станкич? — попита Хари.

Момчето поклати глава.

— А чужденец палто от камилска вълна? — поинтересува се Халвуршен, докато Хари се шмугна зад гишето и отвори книгата с имената на гостите.

— Единственият чужденец в приюта го доведоха тази вечер с автобуса за безплатна супа — заекна момчето. — Но не беше облечен с такова палто. Дойде само по сако. Рикард Нилсен му даде зимно яке от склада.

— А да е звънил оттук? — извика Хари иззад гишето.

— Да, от телефона в кабинета зад вас.

— Кога?

— Към единайсет и половина.

— Съвпада с часа на обаждането до Загреб — тихо отбеляза Халвуршен.

— Вътре ли е сега този човек? — попита Хари.

— Не знам. Излезе и взе ключа, а аз заспах.

— Имате ли ключ за всички стаи?

Момчето кимна, откачи един ключ от връзката на колана си и го пусна в протегната ръка на Хари.

— Стая?

— Номер 26. Качете се по онези стълби, в дъното на коридора е.

Още преди да изслуша обяснението му, Хари тръгна. Униформеният полицай го следваше плътно, хванал с две ръце картечния пистолет.

— Стой в стаичката, докато всичко приключи! — посъветва Халвуршен момчето, докато вадеше револвера си; смигна му заговорнически и го потупа по рамото.

Отключи входната врата. На рецепцията нямаше никого. Нормално. Нормално му се стори и присъствието на полицейски автомобил със служител вътре малко по-нататък по улицата: все пак току-що се увери, че в района гъмжи от криминални елементи.

Качи се по стълбите, зави зад ъгъла на коридора и чу пращене: познаваше този звук от бункерите във Вуковар. Уоки-токи.

Вдигна очи. В дъното на коридора пред вратата на стаята му стояха двама мъже в цивилно облекло и един в униформа, с картечен пистолет в ръка. Веднага позна единия от цивилните, който тъкмо натискаше дръжката. Униформеният полицай вдигна подвижната радиостанция и прошепна нещо в нея.

Другите двама се обгърнаха към новодошлия. Нямаше възможност за отстъпление. Кимна им, спря пред стая 22 и поклати глава, сякаш за да покаже отчаянието си от увеличаващата се престъпност в квартала. Междувременно се престори, че усилено търси ключа из джобовете си. С периферното си зрение забеляза как полицаят от рецепцията на хотел „Скандия“ безшумно отвори вратата на стаята му и влезе, следван от другите двама. Щом се изгубиха от погледа му, той се върна по пътя, по който дойде. Слезе по стълбите на два скока. По навик бе забелязал къде се намират всички изходи от сградата още когато пристигна с белия автобус по-рано тази вечер. Поколеба се дали да не използва задната врата към градината. Стори му се твърде предвидим ход. Имаше голяма вероятност там да пази полицай. Най-големи изгледи за успех му предоставяше главният вход. Излезе и зави наляво. Така щеше да се озове точно пред полицейската кола, но поне вече знаеше, че там го очаква само един полицай. Успее ли да се измъкне от него, ще слезе до реката и ще се изгуби в мрака.

— Мамка му, мамка му! — крещеше Хари, когато установиха, че стаята е празна.

— Сигурно още не се е прибрал от разходката си — предположи Халвуршен.

Заради внезапния звук двамата се обърнаха към шофьора. Всъщност говореше не той, а уоки-токито на гърдите му:

— Виждам същия тип, който преди малко влезе в сградата. Току-що излезе пак. Идва към мен.

Хари си пое въздух. Усети особен мирис на парфюм в стаята. Стори му се някак познат.

— Той е. Успя да ни преметне — въздъхна той.

— Той е! — съобщи шофьорът в микрофона и хукна след Хари, който веднага се втурна навън.

— Супер, ще го пипна веднага — изпращя радиото. — Край.

— Не! — извика Хари, докато хвърчеше по коридора. — Не се опитвай да го спреш! Изчакай ни!

Шофьорът повтори заповедта в микрофона, но радиото само изсъска глухо в отговор.

Видя как вратата на полицейската кола се отвори. На улицата слезе млад униформен полицай с пистолет в ръка.

— Стой! — извика полицаят, застана разкрачен пред него и се прицели с оръжието.

Неопитен е, веднага съобрази той. Деляха ги близо петдесет метра тъмна улица, а за разлика от младия обирджия под моста този униформен нямаше дори хладнокръвието да изчака жертвата си да се приближи на разстояние, което да не му позволява бягство. За втори път тази вечер извади своя „Лама минимакс“. Вместо да побегне, се затича право срещу полицейската кола.

— Стой! — повтори униформеният.

Петдесетте метра се стопиха до трийсет. После до двайсет.

Вдигна пистолета и стреля.

Повечето хора надценяват вероятността да улучат с пистолет на повече от десет метра. Но подценяват и психологическия ефект от звука на барутния пукот, съчетан с камшичния плясък на оловото, когато се забива в близък до мишената предмет. Когато куршумът прониза предното стъкло на автомобила, то побеля, а после се разпадна на парчета. Същото се случи и с полицая. Пребледня като платно, свлече се на колене, а пръстите му се вкопчиха конвулсивно във възтежкия „Йерихон“ 941.

Хари и Халвуршен излязоха на улицата едновременно.

— Ето го — посочи Халвуршен.

Младият полицай, все още на колене, държеше пистолета насочен към небето. По-нататък обаче видяха в гръб синьото яке от коридора.

— Бяга към Айка — предположи Халвуршен.

Хари се обърна към притичалия шофьор.

— Дай ми картечния пистолет.

Полицаят се подчини.

— Няма… — подхвана той, но Хари вече тичаше след беглеца.

Зад себе си чуваше стъпките на Халвуршен, ала гумените подметки на кубинките осигуряваха на Хари по-добър отскок върху леда. Мъжът пред него натрупа голяма преднина: успя да завие зад ъгъла и хукна по улица „Вал“ покрай парка. Хари държеше здраво пистолета с една ръка и се мъчеше да диша, докато бягаше бързо и постепенно скъсяваше дистанцията. Забави темпото и с наближаването на ъгъла подготви пистолета за стрелба. Стараейки се да прогони всички мисли от главата си, внимателно подаде глава и погледна надясно.

Там не го причакваше никой.

По улицата не се виждаше жива душа.

Мъж със съобразителността на Станкич не би проявил неблагоразумието да се втурне в някой двор — същински капан. Хари се вторачи в парка, където големите бели снежни площи отразяваха светлините от околните сгради. Там сякаш нещо мърдаше? Само на шейсет-седемдесет метра от него човешка фигура се придвижваше бавно през снега. Синьо яке. Хари пресече улицата, засили се, прелетя над снежната пряспа, приземи се и потъна до кръста в сняг.

— Мамка му!

Изпусна картечния пистолет. Човекът пред него се обърна, а после продължи да си пробива път напред. Хари търсеше опипом пистолета, докато гледаше как Станкич трескаво се бори с мекия сняг, който лесно се поддаваше на натиск, но и усложняваше всякакво придвижване. Пръстите на Хари напипаха нещо твърдо. Ето го! Извади пистолета и се спусна напред. Измъкна единия си крак от пряспата, направи голяма крачка, наведе горната част на тялото си напред, после измъкна и другия си крак от снега. След като измина двайсет метра, млечната киселина гореше в бедрата му, но Хари успя да скъси разстоянието. Станкич тъкмо излизаше от снежното блато на пътеката. Хари стисна зъби и увеличи темпото. По негова преценка помежду им оставаха около петнайсет метра. Намираше се достатъчно близо, за да го улучи. Просна се по корем в снега и зае позиция за стрелба. Издуха снега, наслоил се по мерника, махна предпазителя, приведе оръжието в режим единична стрелба и изчака мъжът да стигне до светлия конус под фенера на пътеката.

— Police!39 — извика Хари и осъзна колко комично звучи следващата му дума чак след като я произнесе: — Freeze!40

Мъжът пред него продължи да си пробива път напред. Пръстът на Хари натисна леко спусъка.

— Спри или ще стрелям.

На Станкич му оставаха само още пет метра, за да стъпи на пътеката.

— Прицелил съм се в главата ти — извика Хари. — Няма начин да пропусна.

Станкич се наведе напред, хвана се за фенера с две ръце и излезе от снега. Хари видя синьото яке над мушката. Притаи дъх и се концентрира върху техническото изпълнение на задачата: нали така го бяха учили да преодолява импулса в средния мозък, който, следвайки логиката на еволюцията, ти забранява да убиваш себеподобни. Постара се да натисне плавно спусъка, а не да го дръпне рязко. Хари почувства как бойната пружина реагира на натиска. Чу се щракване на метал, но не усети откат по рамото. Засечка? Стреля втори път. Отново щракване.

Мъжът стана, от дрехите му се посипа сняг. Тръгна по пътеката с тежки мудни крачки. Обърна се и погледна Хари. Полицаят застина. Станкич също замръзна с отпуснати отстрани ръце. Прилича на сомнамбул, помисли си Хари. Станкич вдигна ръка. Хари видя пистолета. Осъзнаваше колко е безпомощен в снега. Ръката на Станкич продължи към челото и описа подигравателен жест за отдаване на почест. После се обърна и хукна по пътеката.

Хари затвори очи. Сърцето му удряше бясно под ребрата.

Когато най-сетне стигна до пътеката, Станкич отдавна се бе изгубил в мрака. Хари откачи пълнителя на картечния пистолет. Очакванията му се потвърдиха. В прилив на силен гняв той запрати оръжието настрани. То се издигна като грозна черна птица пред фасадата на хотел „Плаза“, а после се приземи с мек плясък в тъмна локва.

Халвуршен намери Хари в снега с цигара в уста.

Младият полицай се подпря на колегата си задъхан, с разтреперани от тичане колене.

— Майко мила, как бързо бягаш — изпухтя той. — Офейка ли?

— Дим да го няма. Да се връщаме, хайде.

— Къде е пистолетът?

— За него ли питаш?

Един поглед бе достатъчен на Халвуршен, за да не го разпитва повече.

Пред приюта стояха две полицейски коли с включени сини лампи. Пред входа на сградата, явно заключен, зъзнеха двайсетина души с дълги обективи, подаващи се на гърдите им изпод връхните дрехи. От улица „Хаймдал“ се зададоха Хари и Халвуршен, който проведе кратък разговор по телефона.

— Защо винаги, когато ги видя струпани на едно място, ми напомнят на опашка за порнофилм? — въздъхна Хари.

— Пак ли тези журналисти! Как са разбрали, че е станало точно тук?

— Попитай новобранеца, отговорен за радиовръзката. На бас, че той ни е издал. Какво казаха от оперативната дежурна част?

— Обещаха незабавно да сигнализират на всички налични патрули да се отправят към реката. А Дирекцията за защита на населението ще изпрати дванайсетина пешаци. Как виждаш положението?

— Станкич е много хитър. Няма да го хванат. Повикай Беате.

Един от журналистите го забеляза и ги пресрещна.

— Е, какво става, Хари?

— Късно си станал, а, Йендем?

— Какво се е случило?

— Нищо особено.

— Нима? Виждам, че някой е стрелял в предното стъкло на полицейски автомобил.

— Кой ти каза? Може просто да е било строшено — отвърна Хари, а журналистът продължи да го следва по петите.

— Полицаят потвърди, че са стреляли по него.

— Значи ще се наложи да си поговоря с него. Извинете, господа!

Тълпата се отдръпна неохотно и го пропусна да мине. Хари почука на входната врата, преследван от блясъка на светкавици и щракане на фотоапарати.

— Случилото се свързано ли е с убийството на площад „Егер“? — извика един от журналистите. — Да не би да са замесени хора от Армията на спасението?

Някой отвори предпазливо вратата: шофьорът на полицейската кола, с която Хари и Халвуршен пристигнаха в приюта. Отмести се и пусна двамата си колеги. Минаха покрай рецепцията, където младият полицай, преживял огромен шок след стрелбата на Станкич, се взираше с празен поглед пред себе си, докато негов колега, приклекнал до него, се опитваше да го успокои.

На втория етаж вратата към стая 26 все още зееше отворена.

— Постарайте се да не пипате нищо — обърна се Хари към шофьора. — Госпожица Льон ще иска да провери за пръстови отпечатъци и ДНК.

Огледаха стаята, отвориха шкафа и надникнаха под леглото.

— Виж ти! — удиви се Халвуршен. — Не е оставил никакви вещи. Този тип няма ли друг багаж освен дрехите на гърба си!

— Все трябва да е носел я куфар, я някакъв калъф, в който да е внесъл оръжието в страната — съобрази Хари. — Не е изключено и да го е захвърлил някъде, разбира се. Или да го е оставил за съхранение.

— В Осло не останаха много места, където се предлага съхранение на багаж срещу заплащане,

— Мисли.

— Добре: може да е оставил куфара си в хотелски сейф или в сейфовете на Централната гара.

— Продължавай в същия дух.

— А именно?

— Станкич е навън и има багаж на съхранение.

— Сега куфарът му трябва. Ще се обадя в оперативната дежурна част и ще поискам да изпратят някого в хотел „Скандия“, на гарата и в… кой беше другият хотел, където Станкич фигурираше в списъка с гости?

— „Радисън“ на площад „Холберг“.

— Благодаря.

Хари се обърна към шофьора и го попита ще му прави ли компания навън. Излязоха през задната врата. В заснежената градинка някакъв старец пушеше и гледаше мръсножълтото небе. Изобщо не им обърна внимание.

— Как е колегата ти? — попита Хари, запали цигара и поднесе пламъка на шофьора.

— Ще се оправи. Съжалявам за журналистите.

— Вината не е твоя.

— Напротив. Когато се обади по радиостанцията, за да съобщи, че Станкич е излязъл от сградата, колегата ми каза „приюта“. Трябваше да го подкова по-сериозно.

— Трябваше да внимаваш и за други неща.

Шофьорът погледна Хари. Примига два пъти.

— Съжалявам. Опитах се да те предупредя, но ти веднага хукна след заподозрения.

— Добре. Но защо?

Запаленият връх на цигарата припламна предупредително, когато шофьорът дръпна жадно от другия ѝ край.

— Повечето престъпници се предават още щом видят картечен пистолет — отбеляза той.

— Попитах те друго.

Лицевите мускули на шофьора се стегнаха, но постепенно пак се отпуснаха.

— Стара история.

— Мм — Хари го погледна. — Всички си имам разни стари истории. Но това не ни дава право да рискуваме живота на наши колеги, като слагаме празен пълнител в оръжието си.

— Абсолютно си прав — мъжът пусна изпушената наполовина цигара в снега и тя потъна със съскане. Пое си дъх: — Няма да ти създам проблеми, Хуле. Ще потвърдя информацията в рапорта ти.

Хари премести тежестта върху другия си крак. Огледа цигарата си. Другият полицай изглеждаше около петдесетгодишен. Малцина на неговата възраст обикалят с патрулна кола.

— А тази стара история… искам ли да я чуя?

— Вече я знаеш.

— Мм. Младо момче?

— На двайсет и две, не беше криминално проявен.

— Смъртен изход?

— Парализиран от гърдите надолу. Улучих го в корема, но куршумът минал и през гръбнака.

Старецът до тях започна да кашля. Хари му хвърли кос поглед. Непознатият стискаше угарката от цигарата между две кибритени клечки.

На рецепцията младият полицай продължаваше да се взира в нищото. Хари кимна на загрижения колега до него да ги остави насаме и приклекна.

— Кризисните психиатрични интервенции не помагат — обърна се Хари към бледия млад мъж. — Трябва да се справиш сам.

— А?

— Страхуваш се, защото си мислиш, че ако онзи бе стрелял малко по-точно, щеше да те убие. Чуй ме добре. Не си се разминал на косъм от смъртта. Изобщо не се е целил в теб, искал е да улучи колата.

— А? — повтори младият с равен глас.

— Този тип е професионалист. Знае отлично, че убие ли полицай, няма да му се размине. Стрелял е само за да те изплаши.

— Откъде знаеш…

— Важното е непрекъснато да си повтарям наум, че не се е целил в теб. Така ще си възвърнеш спокойствието и съня. Откажи терапия при психолог, защото други хора се нуждаят много повече от професионалната му помощ.

Хари стана и коленете му изпращяха.

— И не забравяй, че хората с по-висок пост от теб по принцип са по-умни. Следващия път изпълнявай каквото ти наредят, ясно?

Сърцето му биеше като на подгонено диво животно. Вятърът разлюля лампите, окачени на тънки метални жици над пътя. Сенките по тротоара заиграха насам-натам. Искаше му се да прави по-големи крачки, но гладкият лед го принуждаваше да внимава.

Явно обаждането му до Загреб от приюта го бе издало и бе довело полицията там. Всичко стана за секунди. Налагаше се напълно да изключи варианта да се свърже с нея. Чу автомобил зад гърба си. С усилие на волята устоя на изкушението да се обърне. Наостри уши. Шофьорът не намали. Подмина го. Лъхна го въздушна струя. Усети как по малката оголена част от тила му се посипа фин снежец. Полицаят видя синьото яке. Вече не е невидим. Поколеба се дали да не го изхвърли някъде, но мъж по риза посред зима не само би изглеждал още по-подозрително, а и би замръзнал от студ. Погледна си часовника. До разбуждането на града оставаха още много часове. Предстоеше му дълго време да броди навън, докато отворят първите кафенета и магазини. А се налагаше незабавно да се стопли някъде. Да си намери удобно скривалище, да се спотаи там и да си отдъхне до зазоряване.

Озова се пред мръсножълта фасада, изпъстрена с графити. Един от надписите привлече вниманието му: „Западния бряг“. Малко по-нагоре по улицата забеляза прегърбен мъж. Отдалеч остана с впечатлението, че човекът е облегнал глава на вратата пред себе си. Приближи се към непознатия. Всъщност мъжът натискаше копчето на звънеца.

Спря и зачака. Вероятно това щеше да се окаже неговото спасение.

По уредбата се чу глас. Прегърбеният се поизправи, олюля се и изрева гневно в отговор. Зачервената му кожа с напукани заради алкохола капиляри висеше отпусната от лицето му като на куче от породата шар пей. Изведнъж мъжът млъкна и ехото от виковете му се изгуби между сградите в притихналия град. Чу се бръмчене от електронен механизъм. С усилие мъжът направи крачка напред, без да падне, бутна вратата и влезе вътре.

След него тя започна да се затваря и спотаилият се мъж в синьо яке реагира със светкавична бързина. И това му изигра лоша шега. Подметките му се хлъзнаха по леда, но в последния момент той успя да посрещне ледената повърхност с длани, преди цялото му тяло да се приземи върху тротоара. Изправи се — вратата щеше да се хлопне всеки момент — втурна се напред, протегна крак и усети как тежестта на вратата притисна горната част на ходилото му. Вмъкна се вътре, спря и се ослуша. Чу се тътрузене на крака. Стъпките спряха, после мъжът продължи да се влачи. Почука на някаква врата. Отвориха му. Жена започна да крещи на този странен напевен език, норвежкия. После внезапно всичко утихна, все едно ѝ прерязаха гърлото. Няколко секунди по-късно се чу тих звук, напомнящ хленч. Така хленчат децата, когато се успокоят след преживян шок. Вратата се затръшна и пак настъпи тишина.

Той пусна външната врата. Тя също се затвори. В отпадъците под стълбището намери няколко вестника. Във Вуковар натъпкваха обувките си с вестници: те изсмукват влагата и пазят от студа. От устата му още излизаше пара, но засега беше спасен.

Застанал в кабинета зад рецепцията в приюта, Хари чакаше отговор, притиснал слушалката до ухото си, докато се мъчеше да си представи апартамента, където звъни телефонът. Представи си огледало, отрупано със снимки. На усмихнати хора, които празнуват или се намират на екскурзия в чужбина. Повечето снимки са на приятелки. Жилище със скромно обзавеждане, но и с уютна атмосфера. Мъдрости, залепени на вратата на хладилника. Плакат на Че Гевара в тоалетната. Дали все още е на мода?

— Да, моля? — обади се сънлив глас.

— Аз съм.

— Татко?

Татко? Хари си пое дъх и усети как по лицето му плъзва червенина.

— Не, полицай Хуле.

— О, да — засмя се тихо тя с глас, едновременно висок и плътен.

— Извинете, че ви събуждам, но…

— Няма нищо.

Настъпи една от онези неловки паузи, които Хари първоначално си постави за цел да избегне.

— Намирам се в приюта — обясни Хари. — Опитахме се да задържим заподозряно лице. Според момчето на рецепцията двамата с Рикард Нилсен сте го довели тук по-рано тази вечер.

— Онзи клетник без връхна дреха?

— Да.

— В какво се е провинил?

— Подозираме го в убийството на Роберт Карлсен.

— Мили боже! — възкликна тя.

— Ако не възразявате, ще изпратя наш служител да ви разпита. Докато го чакате, моля ви, опитайте се да си спомните какво точно ви каза.

— Добре. Не може ли да дойд…

Тя млъкна.

— Ало?

— Онзи човек не каза нищо — обади се тя. — Като повечето бежанци от размирни райони. Разпознават се по начина, по който се движат. Приличат на сомнамбули, все едно функционират на автопилот и са вече мъртви.

— Мм. А Рикард разговаря ли с него?

— Не съм сигурна. Искате ли да ви продиктувам номера на Рикард?

— Да, ако обичате.

Тя се отдалечи от слушалката. Имаше право. Хари се сети как Станкич стана от снега, а от отпуснатите му ръце и безстрастното му лице се посипаха снежинки. Така изглеждат и зомбитата, излезли от гробовете във филма „Нощта на живите мъртъвци“.

Хари чу как някой се изкашля и се обърна. На вратата пред кабинета стояха Гюнар Хаген и Давид Екхоф.

— Пречим ли? — попита началникът.

— Влезте — кимна Хари.

Двамата мъже седнаха срещу него.

— Ще те помолим за кратък доклад по случая — подхвана Хаген.

Преди Хари да попита защо шефът използва множествено число, Мартине се обади в слушалката и му продиктува номера. Хари го записа.

— Благодаря. Лека нощ.

— Питам се… — подхвана тя.

— Трябва да затварям.

— Добре. Лека нощ.

Хари остави слушалката.

— Дойдохме възможно най-бързо — обади се бащата на Мартине. — Направо потресаващо. Какво точно се е случило?

Хари погледна Хаген.

— Разкажи ни — подкани го началникът.

Хари описа накратко неуспешния опит за залавянето на заподозрения, изстрела срещу колата и гонитбата в парка.

— Щом почти си го настигнал с картечен пистолет в ръка, защо просто не стреля? — изненада се Хаген.

Хари си прочисти гърлото и погледна Екхоф.

— Е, как ще обясниш постъпката си? — попита началникът с първите признаци на раздразнение в гласа.

— Тъмнината ми попречи.

Хаген изгледа продължително старши инспектора и попита:

— Значи Станкич се е намирал навън, когато сте влезли в стаята му? Някакви идеи какво прави наемен убиец на минус двайсет градуса посред нощ по улиците на Осло?

Началникът понижи глас:

— Разчитам, че контролираш денонощната охрана на Юн Карлсен, Хуле.

— На Юн ли? — учуди се Екхоф. — Но нали е в болница?

— Поставил съм охрана пред стаята му — обясни Хари, като се надяваше колебливият му глас да внушава доверие. — Тъкмо се канех да се обадя на колегата и да провери дали всичко е наред.

Между голите стени на неврохирургията в болницата в Юлевол отекнаха началните акорди от парчето „London Calling“41 на група „Клаш“. Мъж със слегната коса, облечен в халат, се разхождаше със система в коридора. Болният хвърли възмутен поглед към полицая, който в разрез със забраната да се използват мобилни телефони отговори на повикването:

— Странден.

— Обажда се Хуле. Нещо ново?

— Не. Из коридора се разхожда някакъв пациент, който не може да заспи. Гледа малко странно, но иначе ми се струва безобиден.

Мъжът със системата продължи да се влачи запъхтян по коридора.

— Да е ставало нещо по-рано тази вечер?

— Да, „Тотнъм“ отупа „Арсенал“ на „Уайт Харт Лейн“. Освен това спряха тока.

— А нашият човек?

— Не е гъкнал.

— Провери ли дали е добре?

— Като изключим хемороидите, нищо му няма.

Странден наостри уши. Мълчанието изведнъж му се стори зловещо.

— Само се пошегувах. Веднага ще вляза да проверя. Не затваряй.

Вътре се носеше сладникав мирис. На бонбони, предположи полицаят. Светлината от коридора близна болничната стая и изчезна, когато вратата бавно се хлопна зад гърба му. Все пак различи глава върху бялата възглавница. Приближи се. Тишина. Пълна тишина. Усети липсата на най-обичайния звук в стаята с жив човек.

— Карлсен?

Никаква реакция.

Странден се изкашля и повтори малко по-високо:

— Карлсен.

Гласът на Хари се чу от телефона съвсем ясно:

— Какво става там?

Странден доближи слушалката до ухото си:

— Спи като бебе.

— Сигурен ли си?

Странден погледна лицето върху възглавницата и разбра, че именно това го бе разтревожило: Карлсен спеше като бебе. Възрастните хора обикновено издават повече звуци по време на сън. Надвеси се над лицето, за да провери дали диша.

— Ало! — викаше Хари от слушалката. — Ало!

Шестнайсета глава

Слънцето го топли с лъчите си, а дългите стръкове трева върху пясъчните дюни се поклащат и кимат доволно под полъха на лекия ветрец. Явно току-що се е изкъпал, защото хавлията под него в мокра.

— Виж — посочва майка му.

Той заслонява очите си с ръка и устремява поглед над проблясващата изумително синя повърхност на Адриатическо море. Във водата гази мъж с широка усмивка. Баща му. Зад него се задава Бобо. После и Джорджи. До него плува малко куче с вирната опашка. Докато ги гледа, от морето започват да излизат все повече хора. Някои от тях познава. Например бащата на Джорджи. Други просто е виждал някъде. Лице, подаващо се от открехнатата врата на парижки апартамент. Чертите на хората се размиват до неузнаваемост. Лицата им приличат на гротескни маски, които му се хилят подигравателно. Слънцето се изгубва зад облаците и температурата рязко пада. Маските започват да крещят.

Събуди се от смъдяща болка в хълбока и отвори очи. Намираше се в Осло. На пода под стълбището във вход на жилищна сграда. Над него се бе надвесил някакъв човек. Викаше. Една дума от бурния словесен поток на непознатия звучеше почти като на сърбохърватски: наркоман.

Оказа се мъж в късо кожено яке. Отдръпна се крачка назад и вдигна крак. Ритна го в хълбока, където и без това вече усещаше болка. Легналият на пода простена и се обърна на другата страна. Зад мъжа с коженото яке се появи друг. Стиснал носа си с два пръста, той се смееше. Коженото яке посочи към входната врата.

Погледна ги. Опипа джоба на якето си: пистолетът още беше вътре. В пълнителя останаха два патрона. Но ако заплаши тези двамата с оръжие, рискува да го издадат на полицията.

Коженото яке избърбори нещо ядосано и замахна с ръка.

Мъжът на пода закри глава с ръка и се изправи. Другият, дето си стискаше носа, отвори вратата с ехидна усмивка и го ритна по задника, за да излезе по-бързо навън.

Зад него вратата щракна. Чу как двамата се качиха по стълбите. Погледна си часовника. Четири през нощта. Все същият непрогледен мрак и вкочаняващ студ. Опипа гърба на якето си. Цялото беше мокро. Крачолите на панталона му — също. Вонеше на урина. Да не би да се е изпуснал? Не, сигурно без да забележи, е легнал в локва замръзнала пикоч във входа. После топлината от тялото му я е размразила.

Мушна ръце в джобовете си и започна да подтичва по улицата. Вече изобщо нехаеше за автомобилите, които го подминават.

Пациентът промърмори „благодаря“ под носа си. Доктор Матиас Люн-Хелгесен затвори след него вратата на кабинета си и се отпусна тежко върху стола. Погледна часовника с прозявка. 06:00. Оставаше един час, докато застъпи сутрешната смяна. После ще се прибере. Ще поспи няколко часа и ще отиде при Ракел. Тя ще го чака под завивките в голямата дървена къща в квартал Холменколен. Лекарят още не бе успял да улучи правилния подход към малкия, но не се съмняваше, че ще се справи. Матиас Люн-Хелгесен винаги постигаше целите си. Освен това Олег не го мразеше, просто се бе привързал силно към бившия приятел на майка си. Полицая. Странно как детето с присъщата за възрастта му доверчивост бе възприело този алкохолизиран и психически неустойчив мъж за свой баща и образец в живота.

Отдавна възнамеряваше да поговори с Ракел за контактите на Олег с полицая, но все го отлагаше. Подхванеше ли темата, щеше да се превърне в жалък глупак в очите ѝ. А вероятно дори да я подтикне към размисъл той ли е мъжът на живота ѝ. А той искаше да бъде нейната сбъдната мечта. Беше готов на всичко само и само да я задържи. А за да разбере кой е този полицай, трябваше да попита Ракел. И той го направи. Попита я каква е историята с този Хари. Ракел отвърна, че във връзката им нямало нищо особено. Просто навремето го обичала. Ако не се бе изразила точно така, Матиас едва ли би се сетил, че Ракел никога не му е казвала тази дума.

Доктор Люн-Хелгесен тръсна глава, за да прогони безсмислените притеснения, провери на компютъра името на следващия си пациент и излезе в малкото преддверие, където медицинската сестра приемаше пациентите, преди той да ги покани в кабинета. Понеже там нямаше никого, лекарят излезе в чакалнята.

Петима души го гледаха умолително да ги приеме възможно по-скоро. Изключение правеше само мъж, седнал в ъгъла. Спеше с отворена уста, опрял глава о стената. Синьото яке и острата миризма на престояла урина, която лъхаше на талази, бяха сигурни признаци, за пациент с наркозависимост. Също толкова сигурно беше, че този тип ще се оплаква от болки и ще поиска рецепта за обезболяващи.

Матиас се приближи до него. Сбърчи погнусено нос. Разтърси го и бързо се отдръпна, защото знаеше от опит, че голяма част от зависимите имат изграден механизъм за отреагиране, придобит след дългогодишен горчив опит с улични бандити, които им отмъкват дрогата и парите: когато някой ги побутне, те замахват да го ударят с юмрук или да го пронижат с нож.

Мъжът отвори очи и погледна Матиас с изненадващо адекватен вид.

— Какви оплаквания имате? — попита лекарят.

По принцип той задаваше подобен въпрос на пациента, когато двамата останат насаме, но на Матиас, капнал от умора, му бе дошло до гуша наркомани и пияници да му крадат от времето, което би могъл да посвети на другите си пациенти.

Мъжът се загърна в якето си, без да отговори.

— Ехо! Кажете ми защо сте тук.

Мъжът поклати глава и посочи един от хората в чакалнята, сякаш за да обясни, че не е негов ред.

— Това не е приют. Не можете да спите тук. Напуснете чакалнята веднага.

— I don ’I understand.42

— Leave — настоя Матиас. — Or I’ll call the police.43

Матиас установи с изненада, че едва се сдържа да не издърпа смърдящия наркоман от стола. Останалите пациенти се обърнаха към тях.

Мъжът кимна и стана бавно. Матиас изчака стъклената врата да се затвори.

— Браво на вас! Такива хора не бива да се допускат в лечебните заведения — обади се глас зад гърба му.

Матиас кимна, но мислите му витаеха другаде. Може би не ѝ повтаряше „обичам те“ достатъчно често. Сигурно причината се крие точно там.

В седем и половина пред стая 19 в отделението по неврохирургия все още цареше мрак. Полицай Странден се взираше в празното, застлано с нови чаршафи легло, където досега бе лежал Юн Карлсен. Само след няколко часа нов пациент щеше да заеме неговото място. Доста смущаваща мисъл. Сега обаче Странден искаше само едно: да си легне и да се наспи. Прозина се и провери дали не е оставил нещо върху нощното шкафче, взе вестника от стола и пое към вратата.

На вратата се появи мъж. Старши инспектор Хуле.

— Къде е той?

— Отведоха го — отвърна Странден. — Преди четвърт час дойдоха да го изпишат.

— И кой е разпоредил да го изпишат?

— Главният лекар. Вече не го искаха в отделението.

— Интересува ме кой го е отвел. И къде.

— Новият шеф в Отдела за борба с насилието се обади и задействаха процедурата.

— Хаген? Лично ли е дал заповед?

— Да. Закараха Юн Карлсен в апартамента на брат му.

Хуле поклати глава и си тръгна.

На изток се развиделяваше. Хари пое по стълбището в червено-кафявата тухлена сграда на „Йорбиц“ — осеяна с дупки асфалтова уличка между булевард „Ширкевайен“ и „Фагерборг“. Спря на втория етаж, както му обясниха по домофона. Върху бледосинята пластмасова табелка в горната част на открехнатата врата бе написано с бели релефни букви името Роберт Карлсен.

Влезе и се огледа. Бъркотията в малкия едностаен апартамент за пореден път потвърждаваше впечатлението от работното му място. Не беше изключено, разбира се, Ли и Ли да са допринесли за безпорядъка, докато са търсили писма и други документи в помощ на разследването. Цветна литография на Исус красеше едната стена. Заменяш трънения венец с барета и ето ти Че Гевара, помисли си Хари.

— Значи Гюнар Хаген е постановил да се настаните тук? — попита Хари Юн, седнал с гръб към него на бюрото до прозореца.

— Да — Юн се обърна. — Понеже убиецът знае адреса ми, Хаген сметна, че тук е по-безопасно.

— Мм — Хари се огледа. — Как спахте?

— Не много добре — усмихна се смутено Юн Карлсен. — Цяла нощ ми се причуваха разни звуци. Когато най-сетне успях да заспя, Странден, моят охранител, влезе в стаята и ми изкара ангелите.

Хари премести купчина комикси от един стол и седна.

— Разбирам, че сте изплашен, Юн. Имате ли някакви предположения кой би искал да ви отнеме живота?

— Вчера цял ден мислих по въпроса — въздъхна Юн. — Ще ви отговоря пак същото: наистина нямам представа.

— Някога били ли сте в Загреб? — попита Хари. — Или в Хърватия?

Юн поклати глава.

— Най-далечното ми пътуване извън страната е до Швеция и Дания. Ходих там като дете.

— Познавате ли хървати?

— Само хърватските бежанци, които подслоняваме.

— Мм. Полицаите обясниха ли ви защо ви настаняват точно тук?

Юн вдигна рамене.

— Казах им, че имам ключ за апартамента на брат ми, а и нали тук вече не живее никой…

Хари прокара ръка по лицето си.

— На бюрото имаше компютър — отбеляза Юн.

— Иззехме го за анализ.

Хари стана от стола.

— Нима вече тръгвате?

— Налага се да замина спешно за Берген.

— Разбирам — кимна Юн с празен поглед, насочен в нищото.

На Хари му се прииска да сложи окуражително ръка върху отпуснатите тесни рамене на младия мъж.

Влакът за летището закъсня. За трети пореден път. „Заради неочаквана повреда“, гласеше лаконичното незадоволително съобщение по високоговорителите. Йойстайн Айкелан, таксиметров шофьор и единствен приятел на Хари от детските години, веднъж му обясни, че устройството на електродвигателя е съвсем елементарно и дори малката му сестра би се справила с него. Ако обаче за един ден техническите щабове на Скандинавските аеролинии и на Норвежките държавни железници си сменят местата, влаковете ще се движат по разписание, а самолетите ще катастрофират. Хари предпочиташе статуквото да не се променя.

След като излязоха от тунела преди Лилестрьом, се обади на директния телефон на Гюнар Хаген.

— Хуле съм.

— Разбрах.

— Дадох нареждане Юн Карлсен да се намира под денонощна охрана, а не да бъде преместен от болницата в Юлевол.

— Второто го решава медицинският екип, а първото — аз.

Хари преброи три къщи по побелелите поля и чак тогава отговори:

— Вие ми възложихте да ръководя това разследване, Хаген.

— Разследването — да, но не и бюджета, предвиден за извънредно работно време. Би трябвало да знаеш, че средствата отдавна са изчерпани.

— Юн Карлсен е изплашен до смърт. А вие го настанявате в апартамента на брат му — предната жертва на убиеца, за да спестите няколко хилядарки на ден за хотелска стая.

По уредбата съобщиха следващата спирка.

— Лилестрьом — изненада се Хаген. — Хуле, да не пътуваш във високоскоростния влак за летището?

Хари изруга наум.

— Ще отскоча за малко до Берген.

— В работно време?

Хари едва успя да преглътне.

— Връщам се следобед.

— Човече, полудя ли? В момента всички ни гледат под лупа! Журналистите…

— Наближаваме тунел — прекъсна го Хари и затвори.

Полека-лека Рагнхил Гилстрюп се разбуди от сънищата си. Стаята тънеше в сумрак. Разбра, че е сутрин, но не ѝ стана ясно откъде идва звукът. Приличаше на звук от голям механичен часовник. В спалнята им нямаше часовник. Обърна се на другата страна и подскочи от уплаха. В полумрака видя голяма фигура, застанала неподвижно до краката ѝ. Мъжът я гледаше.

— Добро утро, скъпа.

— Мадс! Стресна ме.

— Ами?

Отворената врата на банята и капките вода, които падаха върху паркета с равномерния звук на тиктакащ часовник, ѝ подсказаха, че току-що си е взел душ.

— От много време ли стоиш при мен? — тя придърпа нагоре завивката.

— Защо питаш?

Сви рамене, но остана изненадана, че ѝ отговаря с въпрос: весело, почти заядливо, с лека усмивка. Обикновено Мадс не се държеше така.

Протегна се и се прозина. Сама усети колко неестествено го направи.

— Кога се прибра снощи? — попита тя. — Не те усетих.

— Да, защото спеше като ангел.

Пак същата усмивка. Погледна го по-внимателно. През последните месеци се промени доста. Мадс поначало си беше елегантен, но от известно време изглеждаше още по-атлетичен и силен. А и стойката му не беше същата: вече не ходеше прегърбен. Рагнхил не изключваше вероятността съпругът ѝ да си е намерил любовница, но това не я тревожеше особено. Или поне така си мислеше тя.

— Къде ходи снощи? — попита тя.

— Вечерях с Юн Петер Сисенер.

— Борсовия посредник?

— Да. Според него има изгледи пазарът да се съживи и цените на недвижимите имоти да скочат.

— Нали задължението да обсъждам ситуацията с него е мое?

— Да, но аз обичам да съм в течение.

— Нима аз не ти предоставям достатъчно информация, скъпи?

Изгледа я продължително. За първи път, откакто се познаваха, Рагнхил усети как кръвта нахлува в лицето ѝ.

— Изобщо не се съмнявам, че ме осведомяваш за най-важните неща, съкровище.

Той влезе в банята. Рагнхил чу как пусна крана.

— Разгледах няколко интересни проекта за жилищни сгради — извика тя, колкото да каже нещо и да сложи край на неловкото мълчание, настъпило след последната му реплика.

— Аз също — извика в отговор Мадс. — Вчера се отбих да видя една сграда на улица „Гьотеборг“. Знаеш я, собственик е Армията на спасението.

Тя се вцепени. Жилището на Юн.

— Стори ми се много хубава. Пред един от апартаментите беше опъната полицейска лента. От съседи разбрах, че имало стрелба. Представяш ли си?

— Ужас — извика тя. — Но защо полицейска лента?

— Такава е рутинната процедура. Полицаите отцепват апартамента, извършват оглед и изземват пръстови отпечатъци и следи от ДНК, за да разберат кой е влизал вътре. Може Армията на спасението да намали цената, щом в сградата е станала престрелка. Ти как мислиш?

— Нали ти казах: не искат да продават.

— Не искаха преди инцидента, съкровище.

Внезапно ѝ хрумна нещо.

— Защо полицията ще претърсва апартамента, ако престрелката е станала в коридора?

Мадс спря водата. Тя вдигна очи. Застанал на прага, той се усмихваше с лице, покрито с пяна за бръснене. В ръка небрежно държеше бръснарско ножче. Само след няколко минути щеше да се полее обилно със скъпия афтършейв, чиято миризма Рагнхил не понасяше.

— Какви ги говориш? — учуди се той. — Не съм казвал, че престрелката е станала в коридора. Защо пребледня така, съкровище?

Денят се събуди късно. Над парка „Софиенберг“ още се носеше прозрачна мразовита мъгла, докато Рагнхил крачеше забързано по улица „Хелгесен“ и дишаше в шала си от колекцията на „Ботега Венета“. Дори вълненият аксесоар, купен за девет хиляди крони в Милано, се оказа безсилен срещу студа, но поне закриваше лицето ѝ.

Пръстови отпечатъци. ДНК. Полицията ще разбере кой е идвал в апартамента. Това не биваше да се случва, защото означаваше катастрофални последствия за Рагнхил.

Тя зави зад ъгъла на улица „Гьотеборг“. Пред входа не се виждаха полицейски автомобили.

Бързо отключи входната врата и се втурна към асансьора. От много време не бе идвала тук. За първи път си позволяваше да се появи без предупреждение.

Сърцето ѝ биеше лудо, докато се возеше в асансьора. Мислеше за космите, останали в канала в банята му, за нишките от дрехите ѝ, набити в килима, за отпечатъците от пръстите ѝ из цялото жилище.

Коридорът беше пуст. Оранжевата лента, опъната пред вратата, показваше, че вътре няма никого, но за всеки случай Рагнхил почука и изчака. После извади ключа, но не успя да го пъхне в ключалката. Опита отново. Само върхът му влизаше в дупката. Боже мой, нима Юн си е сменил бравата? Рагнхил си пое дъх, обърна ключа и се помоли наум.

Този път ключът влезе, тя го завъртя и се чу меко щракване.

Влезе вътре. Вдиша добре познатия мирис на апартамента и се насочи право към гардероба: Юн държеше прахосмукачката там. Черна, марка „Сименс VS08G2040“, мощност 2000 вата, най-доброто на пазара. С Мадс използваха същата вкъщи. Юн държеше много на чистотата. Тя включи щепсела в контакта и прахосмукачката започна да бучи. Погледна часовника: 10:00. За един час ще мине целия под и ще избърше всички стени и рафтове. Вратата на спалнята беше затворена. Дали да не започне с нея? Там се намираха най-ярките доказателства за посещенията ѝ, най-многобройните следи. Не. Опря накрайника на прахосмукачката до ръката си, за да провери дали засмуква добре. Усети нещо като ухапване. Дръпна бързо накрайника, но по ръката ѝ вече се бе образувал подкожен кръвоизлив.

Започна да чисти. Само след няколко минути обаче се сепна и спря. Писмата! Мили боже, как не се сети по-рано, че ще намерят писмата ѝ до Юн! Първите, пълни с откровения за най-съкровените ѝ мечти и желания, и последните, пропити с отчаяние, в които разголваше душата си и го умоляваше да се свърже с нея. Без да спира прахосмукачката, преметна маркуча над облегалката на близкия стол, втурна се към бюрото на Юн и започна трескаво да отваря чекмедже след чекмедже. В първото намери химикалки, тиксо, перфоратор. Във второто телефонни указатели. Третото се оказа заключено. Съвсем логично.

Рагнхил взе от бюрото ножа за писма, заби върха му точно над ключалката и натисна дръжката е цялата тежест на тялото си. Старото сухо дърво изпука. Очакваше всеки момент ножът да се счупи, но за нейно облекчение в горната част на чекмеджето се появи цепнатина. Дръпна рязко, помете с ръка стърготините и се зае да преглежда купчините с пликове. Пръстите ѝ работеха със светкавична бързина. Енергийна компания „Хафслюн“. Банка „Де ен Бе“. Застрахователна компания „Иф“. Армията на спасението. Плик без надпис. Отвори го. „Скъпи сине“, започваше писмото. Рагнхил продължи да търси. Ето го! Плик с името на фондовата организация — „Гилстрюп Инвест“ — написано в долния десен ъгъл с дискретно светлосиньо.

Отдъхна си. Извади писмото.

След като го прочете, го остави настрани. Сълзите рукнаха по бузите ѝ. Сякаш изведнъж някой ѝ отвори очите. Сякаш досега е била сляпа, изведнъж проглежда и вижда, че всичко си е постарому. Сякаш онова, в което вярваше и в което само веднъж се усъмни, отново се превърна в истина. Писмото беше съвсем кратко, но промени всичко.

Настойчивият вой на прахосмукачката заглушаваше всичко освен ехото от простите ясни изречения върху листа, едновременно абсурдни и изпълнени с очевидна логика. Рагнхил не чуваше шума от уличното движение. Остана глуха и за проскърцването на вратата, и за приближилия се до нея човек. Едва когато усети миризмата му, я побиха тръпки.

Самолетът на Скандинавските аеролинии се приземи на летище „Флеслан“ при силен западен вятър. В таксито за Берген чистачките съскаха, сякаш предупреждаваха зимните гуми да пазят тишина, но те продължаваха да хрущят по малките квадратчета мокър черен бетон, подаващи се изпод превзелите го влажни туфи трева между две редици дървета с оголени клони. Типична зимна картина в Западна Норвегия.

Тъкмо стигна до квартал Фюлингедален в Берген и се обади Скаре.

— Открихме нещо.

— Слушам те.

— Прегледахме харддиска от компютъра на Роберт Карлсен. Компрометиращите находки се изчерпват с „бисквитки“ от няколко порносайта.

— Каквито щяхме да намерим и на твоя компютър, ако го бяхме иззели за проверка, Скаре. Давай по същество.

— Нито в документите, пито в писмата не забелязахме нещо подозрително.

— Скаре… — предупредително подхвана Хари.

— Затова пък се натъкнахме на интересна част от използван самолетен билет. Познай закъде.

— Ще те шамаросам.

— За Загреб — побърза да отговори на загадката си Скаре, а после, тъй като Хари не реагира, уточни: — В Хърватия.

— Добре. Кога е бил там?

— През октомври. Заминал е на дванайсети и се е прибрал в Осло още същата вечер.

— Мм. Един-единствен ден в Загреб. Не ми звучи като екскурзия.

— Позвъних на шефката му в магазина „Фретекс“ на „Ширкевайен“ и тя ми каза, че никога не го е изпращала на командировка до Загреб.

Хари затвори и тутакси се запита защо не похвали Скаре за добре свършената работа. Какво му попречи? Нима ставаше все по-голям мърморко с годините? Не, помисли си той, докато прибираше четирите крони ресто, не е свързано с възрастта: аз по рождение съм си все недоволен.

Слезе от таксито под потискащия гнусен бергенски дъжд, който според разпространеното схващане започвал през септември и спирал през май. С няколко крачки се озова в кафене „Бьорш“. Вътре спря и огледа заведението. Чудеше се какво ще стане с кафенето след приемането на законопроекта, забраняващ пушенето на обществени места. Идваше тук за трети път. Обстановката го предразполагаше да се чувства като у дома си, макар реално Хари да не се вписваше в клиентелата. Сервитьорите в червени сака с тържествени физиономии сновяха около масите, сякаш обслужват персони от висшето общество. Поднасяха халби с бира и жалки опити за остроумни забележки на отрудени работници, пенсионирани рибари, жилави моряци, участвали във военни експедиции, и други корабокрушенци. При първото посещение на Хари в „Бьорш“ разжалвана знаменитост и рибар се понесоха във вихъра на тангото между масите, а възрастна дама в официално облекло изпълни няколко немски романса под акомпанимента на акордеонист, като по време на инструменталните партии ръсеше ритмично цинизми с увуларното си „р“.

Хари намери каквото търсеше. Тръгна към масата на висок слаб мъж, пред когото стояха една празна и една преполовена халба бира.

— Шефе.

Чул гласа на Хари, мъжът вдигна глава. Погледът му се спря върху старши инспектора с малко закъснение. Зениците зад размътената от алкохола мембрана се присвиха.

— Хари — кимна той с изненадващо ясен и трезвен глас.

Хари придърпа един стол от съседната маса.

— Минаваш транзит, нали? — попита Бярне Мьолер.

— Да.

— Как ме откри?

Хари мълчеше. Въпреки че психически се бе подготвил какво ще завари, направо не повярва на очите си.

— Значи из службата са почнали да ме одумват, а? Е, какво да се прави — Мьолер отпи от халбата. — Странно как си сменихме ролите, нали? Бях свикнал аз да те намирам в такова състояние. Ще пийнеш ли една бира?

— Какво се е случило с теб, шефе? — Хари се наведе напред.

— Сети се сам. Коя е основната причина мъж на средна възраст да започне да пие през работно време, Хари?

— Или са го уволнили от работа, или жена му го е напуснала.

— Доколкото ми е известно, още не са ме изритали — засмя се тихо Мьолер. Раменете му се разтресоха, но не се чу звук.

— Да ме би Кари… — Хари млъкна, защото не знаеше как точно да се изрази.

— Тя остана в Осло с децата. Всъщност се бяхме разбрали така още преди да замина.

— Какво?

— Децата ми липсват, разбира се. Но ще се оправя. Това е просто… как се казва… преходна фаза? Е, има и по-подходяща дума. Транс… не…

Бярне Мьолер отпусна глава над халбата.

— Ела да се поразходим — предложи Хари и махна на сервитьора да донесе сметката.

Двайсет и пет минути по-късно Хари и Бярне Мьолер стояха под бергенския дъжд до парапет на връх Фльойен и се взираха в низините, където би следвало да се намира Берген, в момента забулен в гъста мъгла. От центъра дойдоха с въжена железница. Стените ѝ приличаха на разрязан по диагонал сладкиш.

— Затова ли дойде да живееш тук? — попита Хари. — Защото с Кари се разделихте?

— Слуховете за валежите в Берген не са изобщо преувеличени.

— Алкохолът няма да ти помогне, шефе — въздъхна Хари. — Само ще влоши положението ти.

— Това е моя реплика, Хари. Как се спогаждате с Гюнар Хаген?

— Горе-долу. Голям философ е.

— Не го подценявай, Хари. Умее не само да философства. Гюнар Хаген е бил седем години в Специалния отряд на армията.

— Нима? — изненада се Хари.

— Да. Преди малко го научих от началника на криминалната полиция. Повикали го да се присъедини през 1981-а, когато създадоха отряда с цел да защитава нефтените платформи на Норвегия в Северно море. Понеже службата му е секретна, не фигурира в автобиографията му.

— Специалният отряд на армията — повтори Хари и усети как леденостудените дъждовни капки се просмукват през якето му. — Чувал съм, че от войниците там се изисква нечовешка преданост.

— Отрядът е като братство — кимна Мьолер. — Никой външен не може да проникне там.

— Знаеш ли имената на други членове?

Мьолер поклати глава. Вече като че ли съвсем изтрезня.

— Какво става с разследването? Периодично получавам вътрешна информация.

— Дори не разполагаме с мотив.

— Мотивът е свързан с пари и с алчност — изкашля се Мьолер. — Престъпникът живее с илюзията, че нещата ще се променят, ако забогатее; че самият той ще се промени.

— Пари значи. Може и да си прав — колебливо кимна Хари.

Мьолер плю презрително към потъналия в сива мъгла град пред тях.

— Намери парите и ги проследи. Винаги отвеждат към отговора на загадката.

За първи път Хари чуваше Мьолер да говори с такава осъзната горчивина за живота, сякаш съжаляваше, задето опитът го е научил на толкова много неща.

Хари си пое дъх и рискува:

— Шефе, знаеш, че не мога да говоря със заобикалки. Затова ще карам направо. С теб сме от хората, които нямат много приятели. Може да не ме смяташ за свой приятел, но не отричай колко сме близки.

Хари погледна Мьолер в очакване на реакция. Напразно.

— Дойдох, за да ти помогна с каквото мога. Искаш ли да поговорим или…

Никакъв отговор.

— Все едно, шефе. Така или иначе съм тук.

Мьолер погледна към небето.

— Знаеш ли, че жителите на Берген наричат тези места „планини“? Всъщност са прави. Това са си планини. По тези места, отдалечени само на шест минути с въжената железница от центъра на втория по големина град в Норвегия, все още има хора, които изгубват пътя и умират. Не ти ли се струва странно?

Хари сви рамене. Мьолер въздъхна:

— Дъждът няма да спре. Хайде да се връщаме с ламаринения влак.

В града се отправиха към стоянката за таксита.

— Най-натоварените часове още не са започнали. За двайсет минути си на летището.

Хари кимна. Не бързаше да се качва. Якето му вече бе прогизнало.

— Виж при кого ще те отведат парите — настоя Мьолер и го потупа по рамото. — Направи каквото трябва.

— И ти, шефе.

Мьолер му махна за довиждане и тръгна. Хари се качи в таксито и извика нещо. Мьолер се обърна, но уличното движение заглуши думите. Докато минаваха през площад „Данмарк“, Хари си включи телефона. Съобщение от Халвуршен да му върне обаждането. Хари набра номера му.

— Разполагаме с кредитната карта на Станкич. Снощи малко преди полунощ един банкомат на площад „Юнгсторге“ глътнал картата и не му я върнал.

— Значи Станкич се е връщал оттам, когато щурмувахме стаята му в приюта.

— Да.

— „Юнгсторге“ се намира доста далеч от приюта. Отишъл е да изтегли пари оттам, защото се е опасявал, че ако проследим картата, ще се досетим къде е отседнал. Явно спешно се нуждае от пари.

— Слушай сега. Става още по-интересно. Банкоматът се намира под постоянно видеонаблюдение.

— И?

Халвуршен направи пауза, за да подсили ефекта на думите си.

— Казвай де — нетърпеливо го подкани Хари. — Нали не си е прикрил лицето?

— Усмихва се на камерата като филмова звезда.

— Прати ли записа на Беате?

— В момента го преглежда в House of Pain.

Рагнхил Гилстрюп мислеше за Юханес. Колко различно можеше да е всичко. Ако просто бе послушала сърцето си, което винаги вземаше по-разумни решения от главата ѝ. Странно: за първи път се чувстваше толкова нещастна и въпреки това изпитваше неистово желание за живот.

Копнееше да поживее поне още мъничко.

Защото всичко ѝ се изясни.

Рагнхил се взираше в черното дуло. Осъзнаваше какво вижда.

И какво ще се случи.

Бученето на съвсем елементарно устроения електродвигател на „Сименс VS08G2040“ заглуши писъка ѝ. Върху пода падна стол. Безпощадно засмукващото дуло се приближи до окото ѝ. Тя се опита да спусне клепачи, но силни пръсти ги вдигнаха нагоре, защото притежателят им искаше тя да гледа. И тя гледаше. И знаеше, о, колко добре знаеше какво ще се случи.

Седемнайсета глава

Часовникът на стената над гишето в голямата аптека показваше девет и половина. Насядали на пейките, клиентите кашляха, затваряха сънливи очи или се взираха в червените цифри на електронните табла и в бележката с номера си, все едно държаха лист с житейския си жребий, а всяка поява на поредния номер представляваше теглене на печелившите числа.

Той не си взе листче за ред от машината. Искаше само да се стопли до радиаторите в аптеката, но имаше чувството, че синьото му яке привлича вниманието на хората като магнит, защото фармацевтите го гледаха доста мнително. Вторачи се през прозореца. Зад мъглата различи контурите на бледо, анемично слънце. Покрай аптеката мина полицейска кола. Вътре имаше система за видеонаблюдение. Трябва да се махне оттук, но къде да отиде? Без пари бе нежелан гост в заведенията. А вече нямаше и кредитна карта. Снощи реши все пак да изтегли пари, макар и с риск да проследят кредитната му карта. Излезе да се поразходи. Накрая намери банкомат, достатъчно отдалечен от приюта. Ала машината глътна картата му и го остави с празни ръце. Получи единствено потвърждение на онова, което вече знаеше: обръчът около него се затяга. Отново е обсаден.

В почти празният ресторант „Бискит“ се носеше мелодия, изпълнена на панфлейта. Туре Бьорген, решил да се възползва от следобедното спокойствие в заведението, се взираше замечтано в главната улица „Карл Юхан“ през прозореца. Не че гледката го омайваше. Просто се можеше да се насити на топлината от радиаторите, монтирани под прозорците. Днес не беше в добро настроение. Имаше срок до два дни да плати самолетните билети за Кейп Таун, а току-що установи всъщност отдавна известния му факт, че няма толкова пари. Работеше много, но те все свършваха бързо. Е, да, нали през есента си купи огледало в стил рококо. Освен това харчеше много за шампанско, прахчета и други скъпи угодийки. Стараеше се да не изпуска положението от контрол, но ако трябва да е честен, бе крайно време да излезе от този омагьосан кръг: прахчета, за да купонясва, хапчета, за да заспи, после още прахчета, за да има сили да работи и да финансира вредните си навици. В момента в сметката му нямаше никакви пари. Последните пет години празнуваше Коледа и Нова година в Кейп Таун, вместо да се прибира в селцето Вегоршхай при религиозното тесногръдие, безмълвните обвинения на родителите си и зле прикритото отвращение, изписано по лицата на роднините. Туре предпочиташе да замени три седмици непоносим студ, потискаща тъмнина и пълна скука със слънце, красиви хора и активен нощен живот. И игри. Опасни игри. През декември и януари Кейп Таун се превръщаше в сборен пункт на европейски рекламни агенции, филмови екипи и модели от двата пола. Именно в тези среди Туре намираше свои себеподобни. Най-много обичаше да си урежда среши на сляпо. В град като Кейп Таун подобни срещи носят сериозен риск, а среща със съмнителни типове в съборетините на низината Кейп Флатс си е направо опасна за живота. Въпреки това той го правеше. Понякога сам не разбираше защо постъпва толкова безразсъдно. Знаеше само, че усещането за опасност го кара да се чувства жив; че именно вероятността да изгуби играта поддържа интереса му.

Туре Бьорген сбърчи нос. Някакъв мирис сложи край на размислите му. Дано не идва от кухнята, мина му през ума. Обърна се.

— Hello again44 — поздрави го мъжът.

Ако Туре Бьорген не се отличаваше с професионализъм, щеше да изгледа госта неодобрително. Освен че бе облечен в безвкусно синьо яке, явно последна мода в наркоманските среди, мъжът не се бе бръснал от няколко дни, очите му бяха зачервени, и вонеше на писоар.

— Remember me? At the men’s room.45

Отначало Туре Бьорген помисли, че са се засекли в Men’s room — известен нощен клуб в Осло — и чак впоследствие разбра, че мъжът говори за тоалетната. Постепенно се сети кой е. Всъщност го позна по гласа. Боже, какви поражения е в състояние да нанесе на мъжката външност едно денонощие без задължителните за съвременния мъж ножче за бръснене, душ и осемчасов сън.

Вероятно под влияние на неколкоминутното замечтано състояние, от което го изтръгна гостът, Туре Бьорген изпита две съвсем различни емоции в следната последователност: първо усети сладостта на плътското желание. Мъжът дойде отново в ресторанта явно защото флиртът и краткият, но интимен физически контакт между тях му бе харесал. После обаче пред очите на Туре изплува споменът за потопения в течен сапун пистолет в ръката на непознатия и за думите на полицая, отбил се в „Бискит“: мистериозният посетител вероятно е извършил убийството на клетия войник от Армията на спасението.

— Търся си място, където да отседна — осведоми го мъжът.

Туре Бьорген примига два пъти. Направо не вярваше на очите си. Та той стоеше пред заподозрян за зрелищно убийство! Отдавна трябваше да си е плюл на петите с викове „полиция“. Освен това инспекторът му съобщи, че хората, съдействали на полицията да арестува убиеца, ще получат щедра награда. Бьорген погледна към дъното на ресторанта, където оберкелнерът разлистваше книгата с поръчките. Защо усещаше това необяснимо вълнение, тази сладостна тръпка в слабините, която се разлива по цялото му тяло и му пречи да си събере мислите и да даде на мъжа смислен отговор?

— Само за една нощ — уточни гостът в синьото яке.

— Днес съм на работа.

— Ще почакам.

Туре Бьорген го изгледа. Осъзнаваше, че е пълна лудост, но мозъкът му вече бе решил как едновременно да задоволи желанието си за лудории и да реши финансовото си затруднение. Преглътна и се отпусна върху другия си крак.

Хари измина тичешком цялото разстояние от перона, където слезе от влака, до Главното полицейско управление в квартал Грьонлан, качи се с асансьора до Отдела по грабежите и се втурна по коридорите на House of Pain, стаята за преглеждане на видеозаписи.

В тясното помещение без прозорци го посрещна тъмнина и задушен въздух. Хари чу как пъргавите пръсти на Беате играят по клавиатурата.

— Какво виждаш? — попита той силуета, очертаващ се върху фона от трепкащи кадри на екрана, разположен на по-късата стена.

— Нещо изключително интересно — отвърна Беате Льон, без да се обръща.

Макар да не виждаше лицето ѝ, Хари беше сигурен, че очите ѝ са зачервени. Познаваше начина ѝ на работа: взира се часове наред в екрана, докато превърта напред и назад, спира, фокусира, уголемява, запазва. В повечето случаи сама не знае точно какво търси или какво точно вижда, но House of Pain беше нейната запазена територия.

— Което ще хвърли светлина върху много неща — додаде Беате.

— Целият съм в слух.

Хари започна да търси опипом в мрака къде да се настани, удари си прасеца в близкия стол, изруга и седна.

— Готов ли си?

— Давай.

— Добре. Запознай се с Христо Станкич.

На екрана се появи мъж пред банкомат.

— Сигурна ли си?

— Не го ли позна?

— Познах синьото яке, но… — Хари усети колебанието в гласа си.

— Чакай малко.

Мъжът на екрана пъхна кредитна карта в банкомата. Обърна лице към камерата и направи гримаса. Пресилена усмивка, от онези физиономии, които изразяват противоположната емоция.

— Тук разбира, че устройството няма да му даде пари.

Мъжът на екрана натисна няколко бутона и накрая удари с юмрук по клавиатурата на банкомата.

— А тук — че няма да си получи картата — поясни Хари.

Мъжът продължи да се взира в екрана на банкомата. После си повдигна ръкава, погледна си часовника, обърна се и изчезна.

— Каква марка е часовникът му? — попита Хари.

— Стъклото блести прекалено силно, но увеличих негатива: върху циферблата пише „Seiko SQ50“.

— Браво на теб! Обаче не виждам как това хвърля светлина върху ситуацията.

— Сега ще разбереш.

Беате въведе някаква комбинация и на екрана се показаха две снимки на Станкич: на едната вадеше картата си от джоба, на другата си гледаше часовника.

— Избрах точно тези кадри, защото лицето му се вижда под един и същи ъгъл. И така, между двата кадъра минават около сто секунди. Какво виждаш?

— Нищо — призна си Хари. — Явно не ме бива в тези неща. Дори не съм сигурен дали човекът на двата кадъра е един и същ. Струва ми се различен от онзи, когото видях до Акершелва.

— Чудесно, значи ти е направило впечатление.

— Кое?

— Така изглежда снимката върху кредитната му карта — Беате кликна с мишката и на екрана се появи образът на мъж с къса подстрижка и вратовръзка. — А сега ще ти покажа фотоматериала на „Дагбладе“, където той е сред заснетите на площад „Егер“. Според теб това снимки на един и същи човек ли са? — попита Беате.

— Не.

— И аз така смятам.

— Нима? Щом ти смяташ така, значи просто мъжете на снимките са няколко.

— Не — възрази Беате. — Означава, че сме се натъкнали на така наречената свръхподвижност, известна в професионалните среди като visage du pantomime.

— Нищо не разбирам.

— Някои хора няма нужда да се гримират, да се преобличат или да се подлагат на пластични операции, за да се преобразят до неузнаваемост.

В залата за съвещания в червената зона Хари изчака всички от разследващия екип да заемат местата си и подхвана:

— Вече знаем със сигурност, че издирваме само един-единствен извършител. Засега ще го наричаме Христо Станкич. Беате?

Тя включи шрайбпроектора и на екрана се появи лице със затворени очи, покрито с мрежа от червени нишки.

— В момента виждате илюстрация на лицевата мускулатура на човека — започна Беате. — Изобразени са мускулите, които използваме, за да променяме изражението си. Най-важните от тях се намират на челото, около очите и около устата. Musculus frontalis например се използва заедно с musculus corrugator supersilii, за да повдигаме и сключваме веждите си. С помощта на orbicularis oculi разтягаме или свиваме областта около очите. И така нататък.

Беате натисна дистанционното управление. На екрана се появи клоун с надути бузи.

— По лицето ни има стотици такива мускули, но дори хората, занимаващи се професионално с правенето на гримаси, използват само съвсем малка част от тях. Актьорите и клоуните имат много подвижни лица благодарение на дълги тренировки на мускулите, а ние, останалите, изгубваме тази способност още от малки. Но дори актьорите и мимовете използват лицевите си мускули главно за да изразят определена емоция. Най-често техните мимики и гримаси са универсални, а изразените чувства бързо се изчерпват: гняв, радост, влюбване, удивление, лек смях, неудържим смях и така нататък. С тази гъста мрежа от мускули природата ни е дала възможността да изразяваме с лицата си безброй чувства. Концертните пианисти например развиват до такава степен връзката между мозъка и мускулатурата на ръцете си, че пръстите им придобиват способността да изпълняват едновременно десет различни задачи независимо един от друг. Да не забравяме, че в пръстите си нямаме толкова много мускули, колкото на лицето. Какви ли неподозирани възможности крият тогава лицевите ни мускули?

Беате показа друга снимка на Христо Станкич — пред банкомата.

— Сега ще илюстрирам нагледно за какво говоря. — Тя пусна изготвения материал на забавен каданс. — Почти не се забелязва свиването и отпускането на миниатюрни мускули. В резултат от тях обаче изражението се променя. Нима наистина лицето се преобразява до такава степен? Не, но частта от мозъка, отговорна за разпознаването на човешки физиономии — fusiform gyrus — е изключително чувствителна и към най-дребните промени, защото нейната задача е да прави разлика между хиляди приличащи си лица от физиологична гледна точка. Чрез това постепенно изменение в напрежението на лицевите мускули мозъкът ни възприема едно и също лице като две или повече. Ето.

Тя стопира записа на последния кадър.

— Ехо! Земята вика Марс.

Хари позна гласа на Магнюс Скаре. Неколцина колеги се засмяха. Беате се изчерви.

— Извинявай, Беате — едва сподави смеха си Скаре и се огледа доволно. — Но това пак е нашият човек Станкич. Научната фантастика е забавно занимание, но обяснението ти, че има хора, които изопват или отпускат лицата си и стават напълно неузнаваеми, звучи малко като приказка за призраци, ако питаш мен.

Хари понечи да се намеси, но се отказа. Реши да види как ще реагира Беате. Преди две години подобен коментар би я сломил на секундата. Хари неведнъж се бе застъпвал за нея.

— Нямам спомен да съм те питала каквото и да било — отвърна Беате, все още с пламнали бузи. — Щом обаче преценяваш нещата така, ще се постарая да онагледя твърдението си с пример, който сигурно ще успееш да разбереш.

— Ей, ей — извика весело Скаре и вдигна отбранително ръце. — Не исках да те засегна, Льон.

— След смъртта на човека настъпва явление, наречено rigor mortis — продължи привидно невъзмутимо Беате, но Хари забеляза как ноздрите ѝ се разшириха. — Мускулите на тялото и на лицето се вцепеняват. Все едно мъртвецът ги е стегнал. Как реагират най-често близките на покойници, когато ги повикаме да ги идентифицират?

Настъпи мълчание, нарушавано единствено от вентилатора на шрайбпроектора. Хари се усмихна, предвкусвайки триумфа на младата си колежка.

— Не могат да ги познаят — отговори силен ясен глас.

Чак сега Хари забеляза присъствието на Гюнар Хаген.

— С такъв проблем се сблъскват и войниците, помолени да идентифицират убитите на фронта. Случва се дори другари на жертвите, които са служили в една рота с тях, в колебанието си да проверят петлиците на униформите им, за да се уверят в самоличността им.

— Благодаря — кимна Беате. — Успя ли да схванеш, Скаре?

Той сви рамене. Хари чу смях. Беате изключи шрайбпроектора.

— Пластичността и подвижността на лицето са строго индивидуални. Отчасти се овладяват с упражнения, отчасти се предават по наследство. Някои хора не са в състояние да движат поотделно дясната и лявата половина на лицето си, но има и такива, които след упорити тренировки могат да мърдат всичките си мускули независимо един от друг. Както концертните пианисти владеят мускулите на пръстите си. Явлението се нарича свръхподвижност или visage du pantomime. Описаните в научната литература случаи показват, че свръхподвижността се унаследява, като признаците ѝ се проявяват още в ранна юношеска или в детска възраст, а крайно изострените форми на свръхподвижност често са комбинирани с личностни разстройства, вродени или придобити вследствие от преживяването на силни травми.

— Значи според теб си имаме работа с умопобъркан? — попита Гюнар Хаген.

— Специалист съм по човешки лица, а не по психология, но не бих изключила тази вероятност. Хари?

— Благодаря ти, Беате. — Хари стана. — Е, колеги, вече знаете какво да очаквате. Някакви въпроси? Кажи, Ли.

— Как да хванем такова същество?

Хари и Беате се спогледаха. Хаген се изкашля.

— Нямам представа. Знам само, че това няма да приключи, преди той да си свърши задачата. Или ние нашата.

В кабинета си Хари завари съобщение от Ракел. За да избегне обичайните мъчителни размисли, ѝ се обади веднага.

— Как вървят нещата? — попита тя.

— Право към Върховния съд — отвърна той.

Бе научил този израз от бащата на Ракел: така се шегували фронтоваците след войната. Ракел се разсмя. Някога Хари бе готов да пожертва всичко, за да чува всеки ден нежния ѝ звънлив смях. Все още му въздействаше.

— Сам ли си? — попита тя.

— Не. И Халвуршен е тук. Слухти както винаги.

Младият му колега вдигна глава от свидетелските показания за убийството на площад „Егер“ и се прозина.

— Олег има нужда да поговори с някого — призна Ракел.

— Ами?

— Уф, не се изразих правилно. Не е някого, а с теб.

— Има нужда?

— Пак ще се поправя: той каза, че иска да говори с теб.

— И те е накарал да ми се обадиш?

— Не. Това не е в негов стил.

— Така е — усмихна се Хари.

— Ще… ще имаш ли време за него довечера?

— Разбира се.

— Чудесно. Ела да вечеряш у дома с нас.

— С вас?

— С Олег и с мен.

— Мм.

— Разбрах, че пак сте се срещнали с Матиас…

— Да — побърза да я прекъсне Хари. — Вижда ми се много свестен мъж.

— Такъв е.

Хари се питаше как да разтълкува тона ѝ.

— Там ли си?

— Да. Слушай, Ракел, в момента разследваме убийство и главата ми направо пуши. Какво ще кажеш да поизчакаме да видим как ще се развият нещата и да ти се обадя, когато намеря свободно време?

Мълчание.

— Ракел?

— Да, разбира се. Иначе как е положението?

Въпросът ѝ му се стори доста неуместен, направо ироничен.

— Все същото.

— Да се е случило нещо ново в последно време?

Хари си пое дъх.

— Трябва да затварям. Ще ти звънна да се разберем при първи удобен случай, Поздрави Олег от мен. Става ли?

— Става.

Хари затвори.

— Е? — погледна го въпросително Халвуршен. — За какво обеща да намериш свободно време?

— За вечеря. Олег искал да ме види. Каква работа е имал Роберт в Загреб?

Халвуршен понечи да каже нещо, но някой почука на вратата. Обърнаха се. Влезе Скаре.

— Полицията от Загреб току-що се свърза с нас — осведоми ги той. — Кредитната карта на Станкич е издадена въз основа на фалшивия му паспорт.

— Мм — промърмори Хари, облегна се на стола и скръсти ръце на тила си. — По каква работа Роберт в ходил в Загреб, Скаре?

— Знаете каква е моята теория.

— Да се снабди с наркотици — сети се Халвуршен.

— Скаре, ти ли ми спомена за някаква девойка, която търсила Роберт в магазина на „Фретекс“? Изглеждала като жителка на бивша Югославия.

— Да, точно така. Шефката на магазина…

— Обади се във „Фретекс“, Халвуршен.

В кабинета се възцари мълчание, докато Халвуршен прелистваше указателя. Набра номера. Хари започна да барабани нервно с пръсти по бюрото. Не знаеше как да изрази колко е доволен от работата на Скаре. Прочисти си гърлото, но в следващия момент Халвуршен му подаде слушалката.

Сержант-майор Рюе го изслуша и веднага му отговори. Много оправна жена, установи Хари, когато затвори след две минути. Пак си прочисти гърлото:

— Едно от момчетата, които полагат общественополезен труд в магазина, вместо да лежат в затвора — сърбин — се сетил за въпросната девойка. Казвала се София, но малко се колебаел за името. Със сигурност обаче си спомнял, че момичето е родом от Вуковар.

Хари намери Юн да лежи в апартамента на Роберт с разтворена Библия върху корема. Изглеждаше недоспал и изплашен. Хари си запали цигара, седна на нестабилния кухненски стол и попита Юн защо брат му е ходил в Загреб.

— Нямам представа. Нищо не ми е казвал. Сигурно пътуването му е било свързано с тайния проект, за който ми поиска пари назаем.

— Роберт имал ли е връзка с млада хърватка на име София?

— София Михолеч? Шегувате се!

— Всъщност не. Да разбирам ли, че знаете коя е?

— София живее в една от жилищните ни сгради на улица „Якоб Ол“. Семейството ѝ е сред хърватските бежанци, които комендантът доведе тук. Но тя… тя е само на петнайсет.

— Вероятно се е влюбила в Роберт? Младо момиче хлътва по симпатичен млад мъж. Такива неща не са рядкост, нали?

Юн отвори уста, но не отговори.

— Самият вие казахте, че Роберт си е падал по млади момичета.

— Ще ви дам адреса на семейството ѝ. Попитайте я сам — посъветва го Юн, забил поглед в пода.

— Добре — Хари си погледна часовника. — Имате ли нужда от нещо?

Юн се огледа.

— Иска ми се да отскоча до моя апартамент, за да взема някои дрехи и тоалетни принадлежности.

— Добре, ще ви закарам. Облечете се и си сложете шапка. Навън стана още по-студено.

Стигнаха до жилището на Юн за двайсет минути. Пътем минаха покрай стария занемарен стадион в квартал Бишлет — предстоеше да го съборят — и покрай ресторант „Скрьодер“, където Хари зърна позната фигура на мъж в дебело вълнено палто и зимна шапка. Хари паркира на непозволено място — точно пред входа на сградата. Двамата мъже влязоха вътре и застанаха пред асансьора. Хари погледна червеното табло над вратата. Кабината се намираше на четвъртия етаж — етажа на Юн. Преди да натиснат копчето, асансьорът потегли надолу. Хари потърка длани о бедрата си.

— Май не обичате асансьори — подметна Юн.

— Личи ли ми?

— Баща ми има същия проблем — усмихна се Юн. — Елате, ще се качим по стълбите.

Тръгнаха. На втората стълбищна площадка Хари чу как вратата на асансьора се хлопна долу.

Влязоха в апартамента. Хари остана да чака пред вратата, докато Юн си вземе тоалетните принадлежности от банята.

— Странно — отбеляза Юн със смръщени вежди. — Имам чувството, че някой е влизал.

— Техническите ни сътрудници се отбиха да огледат дупките от куршуми.

Юн влезе в спалнята и се върна със сак.

— Долавям необичайна миризма — настоя той.

Хари се огледа. Върху плота на мивката имаше две стъклени чаши. По ръбовете им не личаха засъхнали остатъци от мляко или друга течност. По пода също се не забелязваха мокри следи от разтопен сняг. Озадачиха го само няколко дървени стърготини пред бюрото — вероятно от чекмеджета.

— Да тръгваме — подкани го Хари.

— Какво прави прахосмукачката ми тук? — посочи Юн. — Вашите хора използвали ли са я?

Хари познаваше отлични процедурите по изземване на следи за експертиза. Никоя от тях не включваше употребата на прахосмукачка от местопрестъплението.

— Кой друг освен вас има ключ за апартамента? — попита Хари.

Юн се поколеба.

— Теа, приятелката ми. Но тя не би поела доброволно инициативата да чисти.

Погледът на Хари отново се спря върху стърготините: ако човек използва прахосмукачка по предназначението ѝ, първо ще обере именно дребните прашинки. Приближи се до уреда. Накрайникът беше свален от пластмасовия удължител, закрепен за маркуча. По гърба му полазиха ледени тръпки. Вдигна удължителя и погледна в кръглото му черно дуло. Прокара показалец по ръба. Върхът на пръста му почервеня.

— Какво е това? — попита Юн.

— Кръв. Проверете дали вратата е заключена.

Хари вече знаеше какво го очаква. Намираше се на прага към онова, което ненавиждаше и въпреки това никога не успяваше да избегне. Отвори капака на прахосмукачката и извади жълтата торбичка. Ето това е истинската стая на страданието, а не House of Pain, помисли си той. На това място винаги се принуждаваше да използва способността си за вживяване в психиката на злосторника. На моменти му се струваше, че прекалено много се старае да развие тази своя способност.

— Какво правите? — попита Юн.

Торбичката бе издута до пръсване. Хари скъса дебелата мека хартия. От нея, като духът от вълшебна лампа, се издигна облак от ситен прах. Понесе се към тавана, докато Юн и Хари се взираха в съдържанието на торбичката, изсипало се върху пода.

— Господи — прошепна Юн.

Осемнайсета глава

— Господи — простена Юн и посегна към един стол. — Какво се е случило тук? Ама това е… това е…

— Да — кимна Хари. Приклекнал до Юн, той се опитваше да диша нормално. — Това е око.

Очната ябълка приличаше на кървава медуза. Прахът се бе полепил по бялата ѝ повърхност. Върху задната ѝ страна, също окървавена, Хари различи залавните места на мускулите и зрителния нерв, приличен на дебел бял червей.

— Питам се обаче как окото е преминало непокътнато през филтъра. Ако наистина е било засмукано в прахосмукачката.

— Бях го махнал — отвърна Юн с разтреперан глас. — Така засмукваше по-силно.

Хари извади химикалка от джоба на якето си и внимателно обърна окото с нея. Консистенцията му се стори мека, но с твърдо ядро. Хари се премести така, че светлината от лампата на тавана да пада върху зеницата — голяма, черна и разлята, защото очната мускулатура вече не я поддържаше в обичайния ѝ кръгъл вид. Светлината хвърляше върху почти тюркоазния ирис цветни отблясъци като върху повърхността на стъклено топче за игра. Хари чу как Юн притаи дъх зад гърба му.

— Жертвата е имала забележително светли сини очи — установи инспекторът. — Възможно ли е да сте я познавали?

— Не, аз… не знам.

— Чуйте ме, Юн — подхвана Хари, без да се обръща. — Не знам къде сте се учили да лъжете, но не ви бива. Не мога да ви принудя да ми разкажете пикантериите около интимния живот на брат си, но това… — Хари посочи кървавата очна ябълка — … няма да го оставя просто така.

Обърна се. Седнал на един от кухненските столове, Юн бе навел глава.

— Аз… тя… — задавено заекна той.

— Значи жертвата е жена, така ли? — притече се на помощ Хари.

Юн кимна, без да вдигна глава.

— Казва се Рагнхил Гилстрюп. Не познавам друг човек с такива очи.

— И как се е озовало окото ѝ тук?

— Нямам представа. Тя… ние… се срещахме тук. Тя имаше ключ за апартамента. Какво съм направил, Хари? Защо ми се случва всичко това?

— Не знам, Юн. Но тук ми се отваря сериозна работа и първо трябва да ви намерим подходящо място, където да останете.

— Да се върна на булевард „Юлевол“?

— Не! — категорично извика Хари. — Имате ли ключ за жилището на Теа?

Юн кимна.

— Добре, отидете там. Заключете вратата и не отваряйте на никого.

Юн се запъти към вратата, но спря.

— Хари?

— Да?

— Има ли начин връзката ми с Рагнхил да не се оповестява? Скъсах с нея, когато се влюбих в Теа.

— В такъв случай няма от какво да се притеснявате.

— Не разбирате. Рагнхил Гилстрюп беше омъжена.

— Осмата заповед?

— Десетата.

— Не обещавам, че ще го запазя в тайна, Юн.

Младият мъж го погледна изненадан. После бавно поклати глава.

— Какво има? — попита полицаят.

— Направо не мога да се позная! Рагнхил е мъртва, а аз мисля само как да спася собствената си кожа.

Очите му плувнаха в сълзи. В миг на беззащитност Хари почувства искрено съчувствие. Съчувствие не към жертвата на престъпление или нейните близки, а към човек, който в миг на безмерно отчаяние съзира собствената си презряна човешка природа.

Понякога Свере Хасвол съжаляваше, задето смени моряшкото поприще с поста на пазач в чисто новата сграда на улица „Гьотеборг“ 4. Най-горчиво се разкайваше в дни като днешния, когато живущите звъняха с оплаквания, че шахтата за отпадъци отново се е запушила. Случваше се средно по веднъж месечно поради съвсем елементарна причина: отворите на капаците на всеки етаж бяха широки колко самата шахта. Напук на старите сгради. Дори през трийсетте години, когато се появиха шахти, архитектите съвсем предвидливо правеха отворите с по-малък диаметър, та хората да не пъхат неща, които биха заседнали в шахтата. В днешно време при проектирането архитектите мислят само какво осветление да сложат в сградите.

Хасвол отвори капака на шахтата на третия етаж, мушна си главата и запали фенерчето. Светлината се отрази в белите пластмасови чували и той установи, че проблемът, както винаги, е между първия и втория етаж, където в шахтата има леко стеснение.

Слезе в отделението за боклука в мазето и включи осветлението. От студа му се запотиха очилата. Потръпна и взе близо триметровия железен прът, оставен по протежение на по-дългата стена точно с тази цел. Дори бе закрепил пластмасова топка на върха, за да не пробива чувалите, когато отпушва шахтата. От отвора се стичаха капки и се удряха в чувалите в тази същинска кочина. В наредбата за вътрешния ред в жилищните сгради беше ясно упоменато, че шахтата се използва само за сухи отпадъци в добре опаковани чували, но хората — нищо че се пишеха ревностни християни — изобщо не се съобразяваха с правилата.

Под краката му пращяха черупки от яйца и картонени кутии от мляко. Приближи до кръглия отвор на тавана. Надникна в него, но вътре беше тъмно. Мушна железния прът в отвора. Очакваше да се натъкне на обичайната мека маса от отпадъци в чували, но за негово учудване прътът се удари в нещо твърдо. Натисна пръта. Твърдият предмет не се отмести. Явно бе заседнал здраво в шахтата.

Свали от колана си джобното фенерче и освети вътрешността на шахтата. Върху очилата му падна капка, разля се и го заслепи. Той изруга ядосано, свали си очилата и ги избърса в синьото си палто, като придържаше фенерчето под мишница. Поотмести се и пак надникна в тръбата. Изтръпна. Ръката му с фенерчето, насочено нагоре, се вцепени. Въображението му работеше трескаво. Взираше се, а ударите на сърцето му се разредиха. Поразен, отново си сложи очилата. И сърцето му спря да бие.

Железният прът се изплъзна от разтрепераните му ръце и издрънча о пода. Когато Свере Хасвол се опомни, си даде сметка, че се е свлякъл върху боклуците и е изпуснал фенерчето. Върху чувала между бедрата му тупна още една капка. Отдръпна се рязко, все едно течността е изгаряща киселина. Изправи се и хукна навън.

Изпитваше потребност да подиша чист въздух. Като моряк бе виждал разни страхотии, но това… това вече надхвърляше границите на нормалното. Само болен мозък би измислил и осъществил подобно престъпление. Бутна нетърпеливо входната врата и излезе на тротоара, олюлявайки се. Дори не забеляза двамата високи мъже, застанали наблизо. Не усети и вледеняващия студ, който го лъхна. Подпря се на стената, замаян и запъхтян, и извади мобилния си телефон. Вторачи се в него напълно отчаяно. Преди няколко години промениха номерата на службите за спешно реагиране е цел да ги направят по-лесни за запомняне, но той, естествено, се сещаше само за старите номера. Огледа се за помощ. Единият от двамата мъже разговаряше по мобилен телефон, а другият беше един от живущите в сградата.

— Извинете, знаете ли номера на полицията? — попита Свере Хасвол.

Гласът му звучеше дрезгаво, сякаш е крещял часове наред.

Мъжът с телефона го огледа и каза на човека, с когото разговаряше:

— Почакай, май няма да се наложи да викаш Иван и кучето-следотърсач.

После отпусна ръката си с телефона и се обърна към Свере Хасвол:

— Аз съм старши инспектор Хуле от полицията в Осло. Нека позная…

От прозореца в апартамент близо до Западния пазар Туре Бьорген оглеждаше задния двор. Навън цареше същата тишина както вътре: не се чуваха деца да тичат с весели възгласи наоколо и да си играят в снега. Явно студът и мракът ги бяха прогонили. Впрочем от няколко години не бе виждал през зимата да играят деца. От всекидневната бръмчеше телевизорът. Новинарят предупреждаваше за предстоящи рекордно ниски температури и съобщаваше, че министърът на социалните грижи ще предприеме допълнителни мерки, за да намери подслон на бездомниците и да осигури средства за отопление на самотни възрастни. „Полицията издирва хърватския гражданин Христо Станкич. Всяка информация за него ще бъде щедро възнаградена.“ Новинарят не уточни каква е сумата, но Туре Бьорген не се съмняваше, че парите ще стигнат за самолетен билет и триседмична ваканция в Кейп Таун.

Избърса ноздрите си и втри остатъците от кокаина на прах във венците си. В устата си вече не усещаше вкуса на изядената пица.

Излъга шефа си в „Бискит“, че го боли глава, и си тръгна по-рано от работа. Христо — или Майк, както му се представи — го чакаше на пейка на Западния пазар, както се разбраха. Христо се нахвърли върху пицата-полуфрабрикат с вълчи апетит и изобщо не усети вкуса на петнайсетте милиграма „Стесолид“, стрити на прах и добавени към нея.

Туре Бьорген погледна към спящия Христо, легнал гол по корем в леглото му. Дишаше равномерно и дълбоко въпреки топката в устата му. Изобщо не се разбуди, докато Туре приключи с всички приготовления. Купи за петнайсет крони успокоителните таблетки от трескав наркоман на улицата пред „Бискит“. Останалите играчки също не му излязоха скъпо. За скромната сума от 599 крони взе от онлайн магазин за секс артикули цял комплект за начинаещи: белезници за ръце и крака, топка за уста с оглавник и връзка анални топчета.

Завивката се въргаляше на пода. Кожата на Христо лъщеше на поклащащите се пламъци от свещите, с които Туре украси стаята. Тялото на Христо образуваше обърнато „у“ върху белия чаршаф. Ръцете му бяха закрепени с белезници за солидната горна табла на месинговото легло, а глезените на краката му — закопчани за двата края на долната табла. Туре пъхна възглавница под корема на Христо, за да му повдигне таза.

Свали капачето на кутията с вазелин, гребна малко от съдържанието с пръст и разтвори бузите на задника на Христо. Пак му мина през ума, че това е изнасилване. Няма как да се сметне за друго. Самата дума „изнасилване“ му подейства възбуждащо.

Кой знае? Вероятно Христо не би се възпротивил Туре да си поиграе с него. И все пак Христо даваше разнопосочни сигнали. А и задявките с убиец винаги крият опасност. Съблазнителна опасност, но не и безразсъден риск, защото мъжът под него щеше да прекара остатъка от живота си зад решетките.

Туре погледна еректиралия си член. Извади аналните топчета от кутийката и дръпна силно двата края на тънката, но достатъчна здрава пластмасова връв, на която топчетата бяха закачени като на огърлица: отпред топчетата бяха съвсем малки, но постепенно големината им се увеличаваше, като най-голямото достигаше размерите на топка за голф. Според указанието топчетата се вкарваха в ануса и бавно се издърпваха, за да се постигне максимална стимулация на нервните окончания в и около чувствителната зона. Топчетата бяха в различни цветове и ако човек не е виждал анална броеница, би я помислил за нещо съвсем различно. Туре се усмихна на изкривеното си отражение в най-голямото топче. Баща му вероятно малко ще се стъписа, когато разопакова коледния подарък, който Туре щеше да му изпрати от Кейп Таун с пожелание да украсят с него коледната елха. Докато всички пеят, маршируват и послушно се държат за ръце, никой от роднините му във Вегоршхай обаче нямаше да се сети какво всъщност е предназначението на тези топчета, които блещукат на елхата… или къде са се намирали.

Хари заведе Беате по стълбите към мазето, а пазачът им отключи помещението за смет. Льон бе довела и двама помощници — Гилберг и девойка, чието име Хари така и не можеше да запомни за повече от три секунди.

— Ето там, горе — уточни Хари.

Тримата сътрудници от Отдела за експертно-криминална дейност, облечени в нещо като бели пчеларски костюми, пристъпиха предпазливо под отвора на шахтата и лъчите от фенерите на главите им изчезнаха в мрака. Хари наблюдаваше новата помощница на Беате в очакване да види как ще понесе гледката. Реакцията на младата жена му напомни корал, свил се инстинктивно, когато водолази го докоснат с пръст. Беате поклати глава едва забележимо, както водопроводчик спокойно установява наличието на замръзнала тръба.

— Енуклеация — подхвана тя. Гласът ѝ отекна в шахтата. — Записваш ли, Маргрет?

Помощницата ѝ, задъхана от видяното, започна да търси химикалка и бележник под защитния си костюм.

— Моля? — не разбра Хари.

— Лявата очна ябълка е отстранена. Маргрет?

— Записвам — потвърди момичето.

— Жената виси с главата надолу, явно е заседнала в шахтата. От очната кухина капе малко кръв, а от вътрешната страна се виждат бели ивици — явно черепът прозира през тъканта. Кръвта е тъмночервена на цвят, следователно съсирването е започнало преди известно време. Съдебният лекар ще провери температурата и степента на вцепененост, когато пристигне. Бързо ли диктувам?

— Не, идеално — отвърна Маргрет.

— На четвъртия етаж, където е било намерено и самото око, се натъкнахме на следи от кръв до капака на шахтата. Явно трупът е бил напъхан там. Тъй като отворът е тесен и предвид видяното, имаме основания да смятаме, че лявото ѝ рамо е изкълчено или докато извършителят се е опитвал да напъха тялото ѝ в шахтата, или впоследствие, докато е падало. Малко трудно е да се определи от този ъгъл, но май виждам синини по врата ѝ, които означават, че вероятно е била удушена. Патолозите ще прегледат рамото и ще установят причината за смъртта. Няма какво повече да се направи тук. Твоя е, Гилберг.

Беате се отмести и той направи няколко снимки.

— Какво представлява жълто-бялото в очната кухина? — попита Гилберг.

— Мазнина — обясни Беате. — Огледай наоколо дали ще намериш вещи, собственост евентуално на убитата или на убиеца. После колегите отвън ще ти помогнат да я свалите. Маргрет, ти идваш с мен.

Излязоха в коридора. Маргрет натисна копчето на асансьора.

— Ще се качим по стълбите — махна с ръка Беате.

Маргрет я погледна изненадано и тръгна след нея и Хари.

— Трима от хората ми ще се появят всеки момент — Беате изпревари въпроса на Хари.

Въпреки че той вземаше по две стъпала на крачка, тя не изоставаше.

— Свидетели?

— Засега няма — отвърна Хари, — Но започнахме обиколката. Трима полицаи се заеха да звънят по вратите в сградата, а после и в съседните.

— Имат ли снимки на Станкич?

Хари я погледна, за да разбере дали е вложила ирония във въпроса си. Не му стана ясно.

— Какво е първото ти впечатление? — попита той.

— Мъж е.

— Защото е успял да я напъха в отвора на шахтата?

— Вероятно да.

— Нещо друго?

— Хари, има ли въобще някакво съмнение кой го е извършил? — въздъхна тя.

— Да, Беате, няма как да сме сигурни. По принцип винаги се съмняваме, докато не се сдобием с неопровержими доказателства. — Хари се обърна към Маргрет, която вече издъхваше зад гърба им. — Твоето първо впечатление?

— Какво?

Поеха по коридора на четвъртия етаж. Пълен мъж с разкопчано сако от туид стоеше пред апартамента на Юн Карлсен. Явно чакаше тях.

— Искам да разбера какво почувства, когато влезе в апартамента. И когато погледна нагоре в шахтата.

— Какво съм почувствала ли? — усмихна се смутено Маргрет.

— Да, точно така! Какво си почувствала! — избоботи Столе Ауне и протегна ръка на Хари. — Слушайте и попивайте, младежи, защото това е прословутото евангелие на Хуле. Преди да прекрачиш местопрестъплението, трябва да освободиш главата си от всякакви мисли, да се превърнеш в безсловесно новородено и да приемеш с всичките си сетива благословията на първото впечатление. Тези няколко важни секунди са твоят най-голям, а може би и единствен шанс да прозреш какво се е случило, без да си наясно с фактите. Звучи като ритуал за викане на духове, нали? Много изискан костюм, Беате. А коя е очарователната ти колежка?

— Маргрет Свенсен.

— Аз съм Столе Ауне — представи се психологът, хвана ръката на Маргрет и я целуна въпреки ръкавицата. — Боже мой, имате вкус на латекс, миличка.

— Ауне е психолог — обясни Беате. — Често ни помага да разплетем случаите.

— Често се опитвам да ви помагам — поправи я той. — За съжаление психологията все още е съвсем млада наука и чак след поне петдесет-сто години ще бъде в състояние да оказва сериозна подкрепа на следствието. А какво ще отговорите, на въпроса на Хуле, миличка?

Маргрет се обърна към Беате, сякаш за да я помоли за помощ.

— Ами… не знам. Тази история с окото ми се стори отвратителна.

Хари отключи вратата.

— Нали знаеш, че не понасям кръв — предупреди го Ауне.

— Представи си, че не е истинско, а стъклено око — Хари отвори вратата и се дръпна встрани. — Стъпвай върху найлона и не пипай нищо.

Ауне пое предпазливо по черната пътека. Приклекна до окото, което продължаваше да стои в купчината прах до прахосмукачката. Повърхността му бе посивяла.

— Нарича се енуклеация — осведоми го Хари.

— Изтръгнал е окото ѝ с прахосмукачка? — повдигна вежди Ауне.

— Първо го е засмукал с прахосмукачката, а после го е изтръгнал с пръсти — предположи Хари. — Мускулите и зрителните нерви не могат да се прекъснат толкова лесно.

— На какво ли не те е научил опитът, Хари.

— Веднъж арестувах жена, удавила бебето си във ваната. Докато лежеше във временния арест, си извади окото. Тогава лекарят ми обясни каква е техниката.

Чуха как Маргрет си пое въздух зад гърба им.

— Отстраняването на око не води автоматично до летален изход — продължи Хари. — Според Беате жената е удушена. Ти какво мислиш?

— Престъплението е извършено от човек в състояние на емоционален и рационален дисбаланс. Осакатяването показва неконтролируем гняв. Не е изключено убиецът да се е ръководил от практични съображения, когато е изхвърлил трупа в шахтата…

— Какво практично има в това решение? Ако е искал да не открием тялото веднага, по-разумно би било да го остави в празния апартамент.

— Значи действието му е повече или по-малко символично.

— Мм. Маха окото и третира останалото като боклук?

— Да.

Хари погледна Беате.

— Изводите ни не говорят в полза на теорията, че е станала жертва на професионален убиец.

— Е, възможно е да е бил разгневен професионален убиец — сви рамене Ауне.

— Професионалистите разчитат на един доказан метод. Христо Станкич например застрелва жертвите си.

— Може да има по-широк репертоар — предположи Беате. — Или жената да го изненадала в апартамента.

— Или не е искал да стреля, за да не чуят съседите — обади се Маргрет.

Тримата се обърнаха към нея. Тя се усмихна малко стреснато:

— Искам да кажа… ако убиецът е имал нужда от спокойствие в апартамента, за да намери нещо важно?

Хари забеляза, че неочаквано Беате започна да диша през носа и пребледня.

— Как ти звучи всичко това? — обърна се той към Ауне.

— Като психология. Безброй въпроси. И само хипотези в отговор.

Навън Хари попита Беате как се чувства.

— Добре, само дето малко ми прилоша.

— Не ти позволявам да се разболееш точно сега. Ясно?

В отговор тя се усмихна загадъчно.

Той се събуди. С отварянето на очите си видя как по белия таван над главата му потрепват светли отблясъци. Болеше го главата и цялото тяло. Замръзваше. В устата му бе напъхано нещо. Опита се да се размърда, но ръцете и краката му бяха завързани. Повдигна глава. В огледалото до леглото отражението му лъсна на светлината от запалени свещи. Беше гол. На главата му бе сложено нещо като конска сбруя. Единият ремък минаваше напреки пред устата му, в която бе напъхана черна топка. Ръцете му бяха закопчани за леглото е белезници, глезените — с черни маншети. Отново се вторачи в огледалото. Върху чаршафа между краката му се виждаше краят на конец, който водеше към задника му. На корема си забеляза нещо бяло. Приличаше на сперма. Отпусна глава върху възглавницата и затвори очи. Прииска ми се да закрещи, но знаеше, че топката ще осуети всеки негов опит да произведе звук.

От всекидневната долетя глас.

— Ало? Полицията ли е?

Полиция? Той се замята бясно в леглото, като се мъчеше да отскубне ръцете си от оковите, и простена от болка, защото белезниците се впиха зад палеца му и олющиха кожата му. Успя да извие китките си и да хване с пръсти веригата между двете гривни. Белезници. Арматурно желязо. От баща си знаеше, че строителните материали почти винаги са направени да издържат на натиск само в едната посока, а изкуството да огъваш желязо владее онзи, който знае в каква посока то ще окаже най-слаба съпротива. Веригата между двете гривни на белезниците цели да попречи на закопчания да ги раздели, като я скъса.

Чуваше как сервитьорът продължава да говори по телефона. После изведнъж всичко утихна.

Опря мястото, където веригата се свързва с гривната, о решетката на леглото. Вместо да дърпа, започна да го извива. След четвърт въртене веригата заседна в решетката. Помъчи се да продължи, но без успех. При втория опит ръцете му се плъзнаха по желязото.

— Ало? — чу се гласът от всекидневната.

Пое си дълбоко въздух. Затвори очи. Пред купчините арматурно желязо на строителната площадка видя баща си по риза с къс ръкав. Повдига здравите си ръце и прошепва на невръстния си син: „Няма място за колебания. Само за силна воля. Желязото няма воля и затова винаги ще е губещо.“

Туре Бьорген барабанеше нетърпеливо с пръсти по огледалото с перленосива украса от мидени черупки в стил рококо. Собственикът на антиквариата, откъдето го купи, му обясни, че думата „рококо“ всъщност е обидна дума и произлиза от френското rocaille — „гротесков“. Впоследствие Туре си даде сметка, че именно този факт наклони везните в полза на решението да изтегли потребителски заем, за да се сдобие с дванайсет хиляди крони — толкова струваше огледалото.

От телефонната централа на полицията пробваха да го свържат с Отдела за борба с насилието, но понеже там никой не отговори, пробваха с дирекция „Защита на населението“.

Туре чу звуци от раздвижване в спалнята. В решетката на леглото издрънча желязо. Явно все пак „Стесолид“ не е най-ефективното приспивателно.

— Дирекция „Защита на населението“.

Плътният спокоен гласа в слушалката стресна Туре.

— Ало… ъъъ… обаждам се във връзка с наградата… за… онзи тип, дето застреля оня другия от Армията на спасението.

— С кого разговарям и откъде се обаждате?

— С Туре. От Осло.

— А по-конкретно?

Туре преглътна с пресъхнало гърло. По ред причини се бе възползвал от правото си на абонат, чийто номер да остава в тайна. Знаеше, че в момента на екрана на телефона в дирекция „Защита на населението“ е изписано „непознат номер“.

— Мога да ви помогна — гласът на Туре стана по-висок.

— Първо трябва да ми кажете…

— Той е при мен. Завързан.

— Да не би да ми съобщавате, че държите завързан човек в дома си?

— Ама нали е убиец. Опасен е, видях го да държи пистолет в ресторанта. Казва се Христо Станкич. Прочетох името му във вестника.

Събеседникът му явно обмисляше как да постъпи. След кратко мълчание се обади с плътния си, но малко по-ангажиран глас:

— Успокойте се. Кажете кой сте и къде се намирате и ще дойдем веднага.

— А наградата?

— Ако информацията ви наистина доведе до ареста на заподозрения, ще потвърдя, че сте ни помогнали.

— И ще си получа веднага наградата?

— Да.

Туре се замисли. За Кейп Таун. За старци, облечени като дядо Коледа, под палещите слънчеви лъчи. Телефонът изпращя. Пое си дъх да даде знак, че още не е затворил, и се вгледа в огледалото си на стойност дванайсет хиляди крони. В следващия миг Туре Бьорген осъзна три неща: пращенето не идва от слушалката; за 599 крони няма как да ти изпратят по пощата качествени белезници; най-вероятно това ще бъде последната Коледа в живота му.

— Ало? — обади се дежурният от полицията.

Туре Бьорген искаше да отговори, но тънък наниз от лъскави топчета, удивително наподобяващи украса за коледна елха, спря притока на въздух, необходим на гласните струни, за да произведат звук.

Деветнайсета глава

По заснежения път, обграден от двете страни с високи стени от изринат от платното сняг, в мрака пътуваше автомобил с четирима души.

— За „Йостгор“ се завива вляво — обади се Юн от задната седалка, обгърнал с ръка раменете на изплашената Теа.

Халвуршен зави. Хари гледаше светлинките от къщите, пръснати по високите части или между дърветата. Мигаха като фарове.

Когато Хари им каза, че апартаментът на Роберт вече не е безопасно скривалище, Юн сам предложи да отидат в „Йостгор“ и настоя да вземе Теа със себе си.

Халвуршен влезе в двора, разположен между бяла жилищна сграда и боядисана в червено плевня.

— Ще помоля съседа да дойде с трактора, за да ни направи пътека — обясни Юн, докато газеха през снега.

— В никакъв случай — възрази Хари. — Никой не бива да разбира, че сте тук. Дори хора от полицията.

Юн се приближи до стената, преброи пет дъски и бръкна под дървената облицовка.

— Ето — той вдигна ръката си. Държеше ключ.

Вътре цареше още по-суров студ. Сякаш боядисаните дървени стени се бяха превърнали в лед. Гласовете на премръзналите гости отекваха гръмко. Изтупаха снега от краката си и влязоха в просторна кухня с голяма маса, долап, пейка и камина в ъгъла.

— Ще запаля огън — от устата на Юн излезе пара. Той потърка ръце, за да ги стопли. — В раклата под пейката има дърва, но ще ни трябват още от бараката.

— Аз ще донеса — предложи услугите си Халвуршен.

— За да стигнеш дотам, ще се наложи да направиш пъртина. Под навеса има две лопати.

— Аз ще ви помогна — обади се Теа.

Снегът неочаквано спря и небето се проясни. Застанал до прозореца, Хари пушеше и наблюдаваше как Халвуршен и Теа чистят снега под млечната лунна светлина. В камината пращеше огън, а Юн, приклекнал до нея, се взираше в пламъците.

— Как прие приятелката ви новината за Рагнхил Гилстрюп? — попита Хари.

— Прости ми. Нали ви казах: с Рагнхил имахме връзка, преди да се влюбя в Теа.

Хари гледаше огънчето на цигарата си.

— Все още ли нямате предположения какво е правела Рагнхил Гилстрюп в апартамента ви?

Юн поклати глава.

— Не знам дали забелязахте, но най-долното чекмедже на бюрото ви изглеждаше разбито. Какво държите там?

— Лични вещи — сви рамене Юн. — Писма, такива неща.

— Любовни писма? Сред които писма от Рагнхил?

— Ами… — Юн се изчерви — … не си спомням. Повечето ги изхвърлих. Може да съм запазил едно-две. Това чекмедже го заключвам.

— За да не открие Теа писмата от Рагнхил, ако посети жилището ви сама?

Юн кимна.

Хари излезе на стълбите към двора, дръпна от цигарата, вече почти угарка, хвърля я в снега и извади мобилния си телефон. Гюнар Хаген вдигна на третото прозвъняване.

— Преместих Юн Карлсен — докладва Хари.

— Уточни.

— Няма нужда.

— Моля?

— В момента се намира на по-безопасно място. През нощта Халвуршен ще остане при него.

— Къде, Хуле?

— Тук.

Хари предчувстваше каква буря се задава, докато напрегнато очакваше реакцията на шефа си в утихналата слушалка. Най-сетне Хаген подхвана с тих глас, като изговаряше отчетливо всяка дума:

— Хуле, в качеството си на твой началник ти зададох съвсем конкретен въпрос. Отказът ти да ми отговориш представлява нарушение на служебна заповед. Ясно ли се изразих?

На Хари често му се искаше да е устроен другояче, да притежава инстинкт за самосъхранение в обществото като повечето хора. Но за жалост не беше такъв.

— Защо толкова настоявате да разберете, шефе?

— Не съм ти разрешил да ми задаваш въпроси, Хуле — гласът на Хаген трепереше от гняв. — Ясно?

Хари мълчеше. Когато чу как началникът му си поема дъх, допълни:

— В имението „Скансен“.

— Какво?

— Намира се на изток от Стрьомен — полицейския полигон в Льоренскуг.

— Добре.

Хари затвори и набра друг номер, докато наблюдаваше как Теа, осветена от луната, се взира към клозета. Бе спряла да рине сняг и силуетът ѝ бе замръзнал в странна, вцепенена поза.

— Да, моля.

— Скаре, обажда се Хари. Нещо ново?

— Не.

— Няма ли сигнали на очевидци?

— Нищо сериозно.

— Но хората звънят?

— О, да, научили са за наградата. Ако питаш мен, много лоша идея. Така само си създадохме още работа.

— Каква информация дават?

— Ами… каква… Описват разни мъже, които видели по улицата, и им приличали на Христо Станкич. Чакай да ти кажа най-забавния случай. Някакъв тип се обадил в дирекция „Зашита на населението“. Твърдял, че е завързал Станкич в дома си, и попитал дали това е достатъчно, за да получи наградата.

Хари изчака гръмкият смях на Скаре да заглъхне.

— И как са разбрали, че лъже?

— Не се е наложило. Той затворил. Звучал доста объркан. Казал, че преди няколко дни видял Станкич с пистолет в ръка в някакъв ресторант. Вие какво правите в момента?

— Ами… ще повториш ли последното?

— Вие какво…

— Не, не. Повтори онова за пистолета.

— Хе-хе, на някои хора никак не им липсва въображение, а?

— Свържи ме с дежурния в „Защита на населението“, с когото си разговарял.

— Значи искаш…

— Веднага, Скаре.

След като размени с дежурния три изречения, Хари го помоли да не затваря и извика с всичка сила:

— Халвуршен!

— Да?

Младият полицай се появи пред плевнята.

— Как се казваше онзи сервитьор, който видял мъж в тоалетната с пистолет, покрит със сапун?

— Как очакваш да си спомня?

— Все ми е едно, просто мисли.

Гласовете им ечаха между стената на къщата и плевнята.

— Туре някой-си. Нещо такова.

— Бинго! Така се е представил по телефона. Хайде сега се сети за фамилията му, драги.

— Ъъъ… Бьорг? Не. Бьоранг? Не…

— Хайде де, Лев Яшин!

— Бьорген. Точно така беше. Бьорген.

— Остави лопатата. Позволявам ти да шофираш с превишена скорост.

Двайсет минути по-късно Хари и Халвуршен профучаха покрай Западния площад и завиха по улица „Скиве“. Оберкелнерът в „Бискит“ даде на полицаите адреса на Туре Бьорген. Пред сградата ги чакаше патрул. Халвуршен спря до колегите си и свали прозореца.

— На третия етаж — осведоми го полицайката на предната седалка и посочи към прозорец на сивата фасада, където светеше.

Хари се наведе към жената над Халвуршен.

— Двамата с него ще се качим. Единият от вас да остане тук, за да поддържа връзка със „Защита на населението“, а другият да заварди задния изход. Имате ли оръжие в багажника?

— Да.

Мъжът, колегата ѝ, се наведе напред:

— Ти си Хари Хуле, нали?

— Точно така, полицай.

— Чух, че нямаш разрешително за оръжие.

— Нямах. Нещата се промениха.

— Ами?

— Успах се за първия изпит по стрелба през есента — усмихна се Хари. — Но мога да те успокоя: на втората дата записах третия най-добър резултат в цялата система на полицията. Ясно?

Двамата полицаи се спогледаха.

— Да — смънка мъжът.

Хари дръпна вратата на колата. Замръзналите гумени уплътнения изпращяха.

— А сега да проверим дали сигналът е важен за нас.

За втори път в рамките на две дни Хари държеше картечен пистолет в ръка. Позвъни на уредбата на името Сайерстед. Обади се разтревожен женски глас. Хари се легитимира и я подкани да погледне през прозореца, за да се увери лично, че идват от полицията.

Тя им отвори. Полицайката се втурна към задния двор и зае позиция, а Халвуршен и Хари се качиха по стълбите.

На месингова табелка над звънеца бе написано името Туре Бьорген с черни букви. Хари се сети как Бярне Мьолер още при първата им съвместна акция го научи на най-лесния и ефикасен начин да разбере дали в жилището има някой. Затова долепи ухо до стъклото на вратата. Отвътре не се чуваше нито звук.

— Зареден и със свален предпазител, нали? — прошепна Хари.

Халвуршен, извадил служебния си пистолет, застана от лявата страна на вратата.

Хари натисна звънеца.

Ослуша се със затаен дъх.

После пак позвъни на вратата.

— Да разбием вратата или да не я разбием — прошепна Хари. — Това е въпросът.

— Ако ще го правим, трябва първо да се обадим в съда и да поискаме разрешение за обиск…

Звукът от удар на „МП-5“ в стъкло прекъсна Халвуршен. Хари провря бързо ръка и отключи.

Влязоха в коридора и Хари посочи на Халвуршен кои врати да провери. Самият той веднага се насочи към всекидневната. Беше празна. Веднага обаче забеляза огледалото над масичката с телефона, очевидно ударено с тежък предмет. От средата му се бе отчупило парче и бе оставило тъмен кръг след себе си. Лъчите на своеобразното черно „слънце“ сочеха към позлатена орнаментирана рамка. Открехнатата врата в дъното на помещението мигом прикова вниманието на Хари.

— В кухнята и в банята няма никого — прошепна Халвуршен зад гърба му.

— Добре. Приготви се.

Хари тръгна. Интуицията му подсказваше, че ако изобщо в жилището има нещо, ще го намерят точно зад тази врата. Отвън се чуваше пърпоренето на развалено автомобилно гърне. Спирачки на трамвай изсвистяха пронизително в далечината. Хари си даде сметка, че инстинктивно се свива, сякаш за да се смали до размерите на нищожна мишена.

Бутна вратата с дулото на картечния пистолет, бързо прекрачи прага и се шмугна встрани, защото иначе рискуваше Станкич, ако изобщо се намираше там, да го види в силует. Долепи се до стената с пръст върху спусъка, докато чакаше очите му да привикнат към мрака.

На светлината, процеждаща се от процепа на вратата, видя голямо легло с месингови табли. Чифт голи крака се подаваха изпод завивката. Хари направи крачка напред, хвана завивката и я отметна.

— Мили боже! — възкликна Халвуршен.

Застанал на прага, той бавно отпусна ръката, която стискаше пистолета, и се вторачи изумен в леглото.

Огледа внимателно бодливата тел върху оградата. После се засили и скочи. Покатери се с бързи, ловки движения, както го бе учил Бобо. Пистолетът в джоба го смушка в стомаха, докато се премяташе от другата страна. Озова се върху заледен асфалт. На светлината от уличната лампа забеляза, че си е скъсал якето. От дълбок прорез в синия плат се подаваше бяла подплата.

Някакъв звук го стресна и той тутакси се скри в сянката на контейнерите в депото, подредени един върху друг в редици. Ослуша се и се огледа. Вятърът свирукаше лекичко в изпочупените прозорци на близката тъмна, полусрутена барака.

Кой знае защо го обзе усещането, че го наблюдават. Не, чувстваше се не точно наблюдаван, а разкрит, разобличен. Сякаш някой знаеше къде се е скрил, без непременно да го е видял. Огледа внимателно осветената част от оградата за евентуална алармена система. Нищо.

Обходи две редици с контейнери, преди да намери отворен. Влезе в непрогледния мрак и веднага осъзна, че ако заспи вътре, ще замръзне. Затвори вратата. Усети как въздухът се раздвижи, все едно се озова в подвижна маса.

В краката му прошумоляха вестници. Трябваше да се стопли някак.

Излезе навън. Обзе го същото усещане, че го наблюдават. Приближи се до бараката и отпори една дъска. Нещо сякаш обикаляше наоколо. Но колкото и да се взираше, виждаше само примигващи светлини от гостоприемните хотели около Централната гара и тъмната врата към тазвечершното си убежище. Отпори още две дъски и се върна при контейнера. Върху снега имаше следи от лапи. От големи лапи. Куче-пазач. Кога се бяха появили тези следи? Отчупи малки трески от дъските и ги нареди до стената в контейнера. Остави вратата открехната с надеждата част от дима да излиза навън. Кутията с кибрит от стаята в приюта държеше в джоба с пистолета. Запали вестниците, пъхна ги под треските и заслони огъня с ръце. По ръждивочервената стена пропълзяха малки пламъчета.

Сети се с колко ужасени очи го гледаше сервитьорът, докато се взираше в дулото на пистолета. Изпразни джобовете си — само дребни пари. Нямал други. Стигнаха за един хамбургер и билет за метрото. Но не и за място, където да се скрие, да се стопли, да поспи. Освен това сервитьорът прояви удивителната глупост да признае, че го е издал и полицаите ще пристигнат всеки момент. Наложи му се да направи каквото трябва.

Пламъците осветиха снега навън. Чак сега забеляза множеството следи от лапи пред входа. Странно защо не ги видя преди. Слушаше напрегнато собственото си дишане, което отекваше в желязната кутия. Сякаш вътре имаше още някой. Проследи отпечатъците по снега и се вцепени. Следите от стъпките му се пресичаха с тях. Върху един отпечатък от обувката си видя друг, по-малък — от кучешка лапа.

Затвори вратата рязко и огънят угасна. Само краищата на вестниците тлееха леко в непрогледния мрак. Задиша на пресекулки. Там, навън, някакво същество го дебнеше, усещаше миризмата му и я разпознаваше. Притаи дъх и разбра: въпросното същество не беше навън. И чуваше не ехо от собствения си дъх, а чуждо дихание. Тук, вътре. Посегна панически да извади пистолета. Как така не изръмжа и не издаде нито звук, мина му през ума. Дори в момента, когато кучето скочи, се чу само леко дращене с нокти върху железния под. Едва успя да вдигне ръка, когато челюстите на животното захапаха ръката му, а болката раздроби мислите му на хиляди парченца.

Хари огледа леглото и онова, което по всяка вероятност беше Туре Бьорген.

Халвуршен застана до него.

— Мили боже — прошепна той. — Какво се е случило тук?

Без да отговори, Хари свали ципа на черната маска върху лицето на мъжа и я разтвори. Заради начервените устни и грима около очите приличаше много на Робърт Смит, вокалистът на „Дъ Кюър“.

— Това ли е сервитьорът, с когото разговаря в „Бискит“? — попита Хари, докато обхождаше стаята с поглед.

— Да. Какви са тези одежди?

— Латексови — отвърна Хари.

Прокара пръсти по няколко метални стружки върху чаршафа и вдигна нещо дребно, което намери до наполовина пълна чаша с вода върху нощното шкафче. Хапче. Хари го вдигна срещу светлината.

— Извратена история — изсумтя Халвуршен.

— Форма на фетишизъм. Какво извратено има? Нима ти също нямаш определени предпочитания, например жени с миниполи и жартиери?

— С униформи — поправи го Халвуршен. — Каквито и да е: на медицински сестри, на паркинг служителки, на…

— Достатъчно — спря го Хари.

— Според теб с какво се е самоубил? Натъпкал се е с успокоителни?

— Питай него — Хари взе чашата от нощното шкафче и плисна водата върху лицето на мъжа.

Халвуршен зяпна удивен старши инспектора.

— Ако не беше влязъл с нагласата да завариш мъртвец, щеше да забележиш, че диша. Взел е „Стесолид“. Действието му напомня валиум.

Мъжът се стресна, лицето му се сгърчи и го задави силна кашлица.

Хари приседна на ръба на леглото и изчака изплашените до смърт, но без следа от разширение зеници да привикнат с гледката.

— Идваме от полицията, Бьорген. Извини ни за начина, по който нахлухме в дома ти, но ти ни наведе на мисълта, че у теб има нещо наше. Явно обаче вече ти се е изплъзнало.

Сервитьорът примига два пъти.

— За какво става дума? — смотолеви той. — Как влязохте?

— През вратата — отвърна Хари. — И по-рано тази вечер си имал гости.

Мъжът поклати отрицателно глава.

— Никой не е идвал. Не съм звънил в полицията. Освен това номерът ми не се изписва. Няма как да го проследите.

— Напротив, има. Всъщност изобщо не съм споменавал телефон. Казали сте на колегата ни, че в леглото ви е завързан човек. Върху чаршафа забелязахме стружки от месинговата табла. Явно и огледалото е получило едно кроше. Станкич избяга ли, Бьорген?

Сервитьорът местеше смутен поглед от Хари към Халвуршен и обратно.

— Заплаши ли ви? — Хари говореше с тих равен глас. — Да не би да се е заканил, че ще се върне, ако говорите е полицията? Това ли е? Страх ли ви е?

Устата на мъжа се отвори. Вероятно заради маската Хари го оприличи на пилот, объркал маршрута на самолета. Дезориентирана версия на Роберт Смит.

— Престъпниците често отправят подобни заплахи — продължи Хари. — Но, уверявам ви, ако искаше да ви убие, отдавна да го е направил.

Мъжът се взираше онемял в Хари.

— Знаете ли накъде тръгна, Бьорген? Взе ли нещо със себе си? Пари? Дрехи?

Мълчание.

— Хайде, важно е. Този човек преследва следващата си жертва.

— Нямам представа за какво говорите — прошепна Туре Бьорген, без да сваля поглед от Хари. — Моля ви, напуснете дома ми.

— Разбира се. Длъжен съм обаче да ви обърна внимание на факта, че така рискувате да бъдете обвинен в укриване на убиец. В някои случаи съдът разглежда подобно провинение и като съучастничество в убийство.

— И с какви доказателства разполагате, а? Добре, може би наистина съм се обадил в полицията. Пошегувах се. Исках да се позабавлявам. И какво от това?

Хари стана.

— Както желаете. Тръгваме. Вземете си дрехи. Ще изпратя двама наши хора да ви приберат, Бьорген.

— Да ме приберат ли?

— В смисъл да ви арестуват, да.

Хари даде знак на Халвуршен да тръгват.

— Да ме арестуват? — Бьорген вече не мърмореше неясно под носа си. — На какво основание? Нищо не можете да докажете.

Хари вдигна малката таблетка между палеца и показалеца си.

— „Стесолид“ е наркотично средство и се отпуска само срещу рецепта. Действа като амфетамин и кокаин, Бьорген. Така че ако не извадиш отнякъде рецепта за „Стесолид“, ще се наложи да те задържим за притежание на наркотик. Наказанието е до две години затвор.

— Шегувате се.

Бьорген се надигна в леглото и издърпа завивката от пода. Явно чак сега си даде сметка как е облечен.

Хари тръгна към вратата.

— Лично аз съм напълно съгласен с вас, че норвежкото законодателство предвижда прекалено строги наказания за притежание на лека дрога, Бьорген. При други обстоятелства щях да си затворя очите. Приятна вечер.

— Почакайте!

Хари спря.

— Б-б-братята му… — заекна Туре Бьорген.

— Какви братя?

— Заплаши ме, че ще изпрати братята си да ме пречукат, ако пострада. Щели да ми видят сметката, независимо какво точно му се е случило. Заливали с киселина, така ми каза.

— Той няма братя — успокои го Хари.

Туре Бьорген вдигна глава, погледна високия полицай и попита с неподправена изненада в гласа:

— Наистина ли?

Хари кимна.

Бьорген започна да кърши ръце.

— Ама аз… изпих хапчетата само защото бях ужасно изплашен. Нали се приемат точно с такава цел?

— Къде отиде той?

— Не ми каза.

— Взе ли пари от вас?

— Само някакви дребни. После офейка. А аз… останах сам и така се разтреперих, че… — ридание прекъсна словоизлиянието му и той се сви под завивката: — И сега се страхувам.

Хари го погледна.

— Ако искате, тази нощ може да спите в участъка.

— Не, предпочитам да остана тук — изхленчи Бьорген.

— Добре. Утре сутринта при вас ще се отбие наш колега за разпит.

— Почакайте! Ако го заловите…

— Да?

— Обещанието за наградата е още в сила, нали?

Успя да запали по-силен огън. Пламъците проблясваха в триъгълното парче стъкло, което отчупи от строшения прозорец на бараката. Донесе още дърва и усети как тялото му бавно започва да се стопля. През нощта студът щеше да стегне още по-безжалостно, но пък нали оцеля. Превърза окървавените си пръсти с ивици плат от ризата — отцепи ги с парчето стъкло. Челюстите на животното се затвориха около китката му. Съответно и около пистолета.

Върху стената на контейнера трепкаше сянката на черен мецнер, който се люлееше между тавана и пода с отворена паст и изпънато тяло, застинало в последния си опит за атака. Задните му крака бяха завързани със стоманена тел, подаваща се от дупка в нагънатите железни плочи на тавана. Кръвта от устата и раната зад ухото му, откъдето излезе куршумът, капеше на равни промеждутъци върху пода. Никога няма да разбере дали пръстът му или зъбите на кучето натиснаха спусъка, но изстрелът сякаш още отекваше между железните стени на бараката. Седмият, откакто пристигна в този прокълнат град. В пълнителя остана само един куршум.

И той щеше да му бъде достатъчен да изпълни мисията си, но как да намери Юн Карлсен? Трябваше му човек, който да го упъти в правилната посока. Сети се за полицая. За Хари Хуле. Вероятно не представлява голяма трудност да откриеш човек с толкова необичайно име.