Спасителят

1.

— Не мърдай, Тес — казах аз, потен и задъхан. — Даже не мигай. Дори само като си поемеш дъх, ми се струва, че изведнъж ще се събудя и отново ще помъкна шезлонгите около басейна, представяйки си какво би могло да ми се случи с това невероятно момиче. Ами ако това се окаже сън?

Тес Маколиф се усмихна и в тези нейни сини очи отново открих онова, което я правеше толкова неотразима. За нея човек не можеше да каже просто, че е „гадже и половина“. Тя беше нещо повече от красива — стройна, със спортна фигура, с гъста кестенява коса, сплетена на дълга и дебела плитка. А смехът й те караше да загубиш ума си. Харесвахме едни и същи филми — Мементо, Семейство Таненбаум, Казабланка. Смеехме се на едни и същи неща. Откакто се запознахме, не можех да мисля за нищо друго, освен за нея.

В очите на Тес се мярна съчувствие.

— Съжалявам за съня ти, Нед, но ще трябва да го прекъсна, защото ще ми смачкаш ръката.

Тя закачливо ме отблъсна и аз се търкулнах по гръб. Меките памучни чаршафи в луксозния й хотелски апартамент бяха усукани като влажно корабно въже в единия край на леглото. Дънките ми и долнището на черния й бански се търкаляха някъде по пода. Само преди половин час седяхме един срещу друг в миниатюрното кафене „Булу“ и си щипвахме от бургерите — трийсет долара парчето — пълнено говеждо филе с пастет от черен дроб и трюфели. По едно време кракът й се отърка в моя и след това едва успяхме да стигнем до леглото.

— Ох, така е по-добре — въздъхна Тес, подпирайки се на лакът. — Трите златни гривни „Картие“ лениво се залюляха на китката й. — Я виж ти кой пак е на линия.

Поех си дъх и се озърнах наоколо, сетне се потупах по гърдите и краката, сякаш трескаво търсех нещо. Накрая се усмихнах и кимнах престорено:

— Аха, забелязах.

Следобедните слънчеви лъчи меко огряваха апартамента „Богарт“ в хотел „Бразилиън Корт“. В бара му не бих могъл да си позволя дори и питие, камо ли двете пищно обзаведени стаи, в които Тес живееше през последните два месеца.

— Знаеш ли, Нед, такива неща не се случват често — каза Тес малко смутено, опряла брадичка на гърдите ми.

— Какви неща? — попитах аз, вперил поглед в сините й очи.

— Как какви? Ами такива, като да се съглася да изляза на обед с човек, когото съм видяла само два пъти на плажа. На това отгоре да си легна с него тук посред бял ден.

— А, това ли имаш предвид? — свих отегчено рамене. — Не знам, на мен ми се случва най-малко веднъж в седмицата.

— Значи така, а? — Ядоса се тя и лекичко ме ухапа по гърдите.

Целунахме се и аз почувствах как между нас отново нещо започна да се надига. Дребните капчици пот между гърдите на Тес бяха топли и невероятно вкусни. Дланта ми се плъзна по дългото гладко бедро и обхвана дупето й. Тук имаше някаква магия. Не можех да се наситя да я галя. А вече почти бях забравил какво чувства човек в такива моменти.

Ей на това му викат да си паднеш на оная работа. Защото мястото, откъдето идвам, е на юг от Бостън, по-точно — Броктън. Все едно да намериш забравена стодоларова банкнота в джоба на старите си дънки, да спечелиш от лотарията.

Удар в десетката.

Подпряна на лакът, Тес ме гледаше закачливо:

— Ще ми кажеш ли на какво се усмихваш?

— На нищо. Просто затова, че съм тук с теб. Досега единственият късмет, който съм имал, е бил лош.

С едва забележимо движение Тес прехвърли бедрото си през мен и аз, като че ли бях правил това цял живот, отново проникнах в нея. Просто се взирах в тези ясносини очи, в този луксозен апартамент и не вярвах, че съм тук посред бял ден с тази невероятна жена, за която само преди няколко дни не бих могъл дори и да мечтая.

— Е, поздравления, Нед Кели. — Тес сложи пръст на устните ми. — Според мен късметът ти започва да се променя.

2.

Запознах се с Тес само преди четири дни на красивия плаж, простиращ се покрай булевард „Норт Оунгън“ в Палм Бийч.

Винаги се представях с двете си имена — Нед Кели. Като бандита1. Да се представиш така в някой бар, звучи добре, особено ако около теб са се събрали тайфа страховито изглеждащи типове. Само че с изключение на няколко наливащи се с бира австралийци и двама-трима англичани никой нямаше представа за кого става дума.

Онзи четвъртък, след като бях почистил съблекалните и басейна в имението, в което работех, седнах на оградата на плажа. Работех на половин ден като чистач на басейн при Сол Рот — Соли за приятели. Той бе собственик на една от онези обширни, подобни на испански хасиенди, къщи — доста разпространени из Флорида, които могат да се видят от плажа на север от „Брейкърс“. Щом ги зърне, човек обикновено не може да сдържи възклицанието си: „Брей, чие ли е туй чудо?“.

В това имение чистех басейна, лъсках колекцията от стари автомобили на Сол и от време на време си вземах да прочета по някое криминале, специално подбрано за неговата библиотека от приятелките му Черил и Джули. А понякога към края на деня даже сядах да изпия по един джин със Сол. Той ми бе дал стаичката над гаража му под наем. Двамата с него се срещахме в „Табу“, където през съботите и неделите работех и като сервитьор. По онова време бях също така и спасител на половин работен ден на плажа в Мидтаун. Соли ми бе направил предложение, на което не можех да откажа.

А едно време учех в колеж. Бях опитал от истинския живот. Дори за малко работих и като преподавател в едно училище, когато си бях у дома, на север. Докато накрая всичко това се разпадна. Моите приятели тук ще паднат, ако им кажа, че някога съм искал да изкарам и магистърска степен по социология в Бостънския университет. „Магистърска степен по какво?“, ще възкликнат. „По чистене на басейни ли?“

Така че през онзи прекрасен ден аз седях на стената. От време на време хвърлях лениви погледи към Мириам, която живееше в съседната огромна хасиенда и си разхождаше двете кучета — Никълъс и Александра. Друга една от съседките на Соли, Мелъни Бюшър, известната биографка, също бе излязла навън с двамата си сина — Майкъл и Питър. По баща момчетата се казват Фескоу — татко им е собственик на „Ред Сокс“, — обаче Мелъни си запазила името, под което е писала цял живот. На стотина метра навътре в морето две-три хлапета караха сърф. Тъкмо се питах дали и аз да не се топна. Или първо да пробягам един километър по плажа, да се върна с плуване, после пак да побягам и пак да се върна с плуване. Премисляйки, гледах към морето с премрежени очи.

Точно в този момент, също като сбъдната мечта, се появи тя.

Със син бански от две части и глезени, потънали в пяната на вълните. Дългата й червеникавокестенява коса бе вързана нагоре и от нея, подобно на пламъчета, потрепващи на ветреца, се люшкаха няколко не хванати от ластика кичурчета.

В онзи момент ми се стори, че от нея се излъчва някаква тъга. Погледът й се рееше разсеяно към хоризонта. Стори ми се, че бърше очите си.

За миг си помислих: плаж, гальовен шепот на вълните, хубаво момиче с разбито от любов сърце… Ами че тя като нищо може да извърши някоя необмислена постъпка.

И то на моя плаж!

Затова изтичах към нея, пляскайки във водата.

Засенчих очите си с длан и гледайки в невероятно красивото й лице, казах:

— Ако мислите това, което си мисля, че мислите, съветвам ви да не го правите.

— Какво да мисля? — учудено се обърна тя към мен.

— Не знам… Но гледам — на плажа хубаво момиче си бърше очите и рее замъглен поглед към хоризонта. Даже май в някакъв филм имаше такава сцена.

Тя се усмихна. И точно тогава със сигурност ми стана ясно, че е плакала.

— Искаш да кажеш, където момичето излиза да доплува през един горещ следобед?

— Точно този филм имах предвид — кимнах аз, вече леко пообъркан.

На врата си носеше тънка златна верижка, а тенът й бе съвършен. Говореше с някакъв акцент, може би английски. Господи, та тази мацка беше направо убиец!

— Май малко се престаравам, но просто не искам злополуки на моя плаж.

— На твоя плаж ли? — попита тя учудено и премести поглед към къщата на Соли. — Вероятно и пред собствената ти къща, а?

Момичето се усмихна, явно си играеше с мен.

— Естествено. Виждаш ли прозорчето над гаража? Ето оттук — хванах я аз леко за ръката — можеш да го зърнеш през листата на палмата. А ако и малко се наведеш…

Най-накрая я накарах да се засмее, сякаш Господ чу молитвите ми.

— Казвам се Нед Кели — протегнах ръка.

— Нед Кели? Като бандита ли?

Онемях. Досега от никого не бях чувал това. Просто застинах като тъпак с глуповатата си усмивка и не смеех да помръдна.

— От Сидни съм. Нов Южен Уелс — каза тя и изведнъж ми стана ясно откъде идва акцентът й.

— А аз — от Бостън — ухилих се в отговор.

Ето така започна всичко. Побъбрихме малко и момичето ми разказа, че живеела тук вече от два месеца и често се разхождала по плажа. Спомена също, че утре може би пак ще дойде насам. Отвърнах, че вероятно и аз ще се случа тук. Докато я гледах как се отдалечава, си помислих, че най-вероятно ми се надсмива иззад тези, струващи четиристотин долара, слънчеви очила „Шанел“.

— Между другото — вметна тя, обръщайки се към мен — такъв филм наистина има. Хумореска, с Джоан Крофърд. Провери, за да се увериш.

Още същата вечер си взех Хумореска под наем и видях, че главната героиня приключва с живота си, навлизайки бавно в морето.

А в сряда Тес отново дойде. Изглеждаше още по-страхотно в целия черен бански и сламена шапка. Този път не беше тъжна. Къпахме се заедно в морето и аз й казах, че ще я науча да кара сърф. И известно време тя се остави да я обучавам. А когато я пуснах сама да се справя, яхна точно тази вълна, която трябваше, и то в подходящия момент. Сетне се плъзна по нея също като професионалист и се засмя от брега.

— Ами че аз съм от Австралия, глупчо! Ние също си имаме наш Палм Бийч. Малко по-нататък от Уейл Бийч, на север от Сидни.

Уредихме си среща за обед след два дни в „Бразилиън Корт“ — един от най-реномираните хотели в околностите на Палм Бийч. Там беше отседнала. Тези два дни се оказаха цяла вечност за мен. С всеки звън на мобилния ми телефон си мислех, че тя се обажда, за да отмени срещата. Да, но не го направи. Видяхме се в кафене „Булу“, където човек трябва да си направи резервация месец преди това, освен ако не е Род Стюърт, да речем. Вълнувах се като тийнейджър, излязъл на първата си среща. Тя вече седеше на една от масите, облечена в секси рокля, покриваща само едното й рамо. Не можех да сваля очи от нея. А после не успяхме дори до десерта да стигнем…

3.

— Мисля, че това е един от десетте най-добре прекарани следобеди в живота ми.

Преплетох пръсти зад главата си и погъделичках Тес с пръстите на краката си. И двамата лежахме чисто голи на огромната й спалня в хотела.

— Значи си спасител на Мидтаун Бийч. А заедно с това си и любовник. Каква му е работата на един спасител в Палм Бийч?

Усмихнах се, защото тя явно се опитваше да ме преметне.

— Истинският спасител е същински морски вълк — отвърнах аз, поемайки топката. — Не откъсва очи от водата — спокойна ли е, вълнува ли се, няма ли мъртво вълнение? Освен това предупреждава Снежанките по плажа да се обърнат и да си изпекат и другата страна. Отмива редките опарвания от медузи с оцет.

— Обаче в момента си любовник, така ли? — усмихна се предизвикателно тя.

— Е, бих могъл да стана — отвърнах.

Тя се извърна и в очите й проблесна нетърпеливо пламъче.

— Нед, помниш ли какво ти казах оня ден, че късметът ти започва да се обръща? Вече и аз май започвам да се чувствам по същия начин.

Не можех да повярвам, че жена като Тес Маколиф ми говори такива неща. У нея всичко бе висока класа и изисканост. Всъщност аз също не съм вчерашен, загрявах кога са си паднали по мен. Обаче, държейки я в прегръдките си, не можех да не се запитам какво в живота й я е направило толкова тъжна. Какво се опитваше да скрие, когато се запознахме онзи ден на плажа?

Погледът ми бавно се плъзна по античния часовник на сгъваемото бюро срещу леглото.

— О, господи, Тес!

Беше почти пет часът. Целият следобед неусетно се бе изнизал.

— Знам, че ще съжалявам за думите си, но трябва да си вървя.

В погледа й отново се мярна тъгата й от онзи ден. После въздъхна:

— Аз също.

— Виж какво, Тес — започнах притеснено. — Нямах представа, че това ще се случи точно днес, но все пак си имам задължения. Може да не се видим няколко дни, но когато се срещнем, нещата ще бъдат съвсем различни.

— В какъв смисъл?

— Различни за мен. Например, като начало няма да се налага да пазя хората да не им се случи нещо лошо.

— Но на мен това ми харесва — усмихна се Тес.

— Искам да кажа, че ще бъда свободен. Ще мога да правя каквото пожелаеш. — Започнах да си закопчавам ризата и се заоглеждах за маратонките си. — Бихме могли да отидем някъде. По островите например. Добре ли ти звучи?

— Разбира се… — отново се усмихна Тес, но този път като че ли малко несигурно.

Подарих й една дълга целувка, която сякаш казваше: Благодаря ти за невероятния следобед. След това с титанично усилие на волята се надигнах. Все пак имаше хора, които разчитаха на мен.

— Запомни какво ти казах! Не мърдай, даже не мигай. Точно такава искам да те запомня.

— Какво се каниш да правиш, Нед Кели, да ограбиш някоя банка ли?

Застанах пред вратата. После се извърнах към леглото и дълго не свалих поглед от нея. Всъщност започвах да се възбуждам само от мисълта, че тя ме пита подобно нещо.

— Не знам… — отвърнах с широка усмивка. — Но един мъж е длъжен да постъпва по мъжки2.

4.

Не банка, рекох си аз, докато сядах в стария понтиак бонвил кабриолет. Подкарвах го към моста за Уест Палм с мисли, реещи се из облаците. Обаче Тес почти бе отгатнала. Един-единствен удар, неповторим шанс, който щеше да преобърне живота ми.

Както вече казах, аз съм от Броктън. Роден град на Великолепния Марвин Хаглър и Роки Марчиано3. Кей Четвърти, Перкинс Авеню, от другата страна на железопътната линия. Има различни квартали, би ви казал всеки жител на Броктън, но такъв като Буш няма.

Жителите на града обичат да казват, че населението на Броктън е четвърт чернокожо, четвърт италианско, четвърт ирландско, четвърт шведско и четвърт такова, с което човек по-добре да си няма работа. Занемарени квартали с еднакво олющени къщи, църкви и развалини от отдавна изоставени и затворени фабрики.

От всички тези квартали Буш обаче беше най-страховит. Имахме си банди, които воюваха всеки ден. Но ако нямаше някой и друг счупен крак или ръка, изобщо не се смяташе за битка. Половината хлапета постепенно се озоваха в трудово-изправителни училища или бяха включени в програми за малолетни престъпници. По-добрите изкарваха няколко курса в колежа или пък пътуваха до университета цяла година без прекъсване, преди да се хванат на работа в ресторанта на баща си или в общината. Ченгета и пожарникари — ето какви хора раждаше Броктън. Разбира се — и боксьори.

А, да, и мошеници.

Не че са лоши хората. Плащат си ипотеките. Женят се и си водят семействата на пикници както всички. Собственици на барове, членуват в „Ротъри“. Вадят барбекюто в неделя и крещят като откачени на мачовете на „Ред Сокс“. Залагат от време на време. Крият по някоя и друга открадната кола. Понякога трошат главата на някой беден нещастник.

Моят баща бе точно такъв човек. Прекара повече време в затвора, отколкото вкъщи. Всяка неделя се товарехме на доджа и ходехме да го видим. Посрещаше ни, облечен в оранжевите затворнически дрехи. Познавах стотици такива момчета. И все още познавам.

Което ме навежда на мисълта за Мики, Боби, Барни и Дий.

Знам ги, откакто се помня. И четиримата живеехме на не повече от четири пресечки разстояние един от друг. Между „Лейдън“, „Етсън“ и „Снел“. Нямахме тайни един от друг. Мики ми беше братовчед, син на чичо ми Чарли. Беше жилест, с къдрава червена коса, адски печен — каквато бе всъщност всяка откачалка от Броктън. Държеше се с мен така, сякаш не беше по-голям с шест седмици, а с шест години. Забъркваше ме в повече каши, отколкото мога да броя, но ме измъкваше от много повече. Боби беше братовчед на Мики, но не и мой. Той ми бе като по-голям брат, откакто родният ми по-голям брат загина в престрелка. Жената на Боби се казваше Дий и двамата бяха заедно от по-дълго време, отколкото който и да било от нас можеше да запомни. Барни бе най-забавният човек, когото съм виждал през живота си, а освен това играеше ролята на мой защитник в училище.

Всяко лято отивахме да работим във „Вайнярд“ — почиствахме бара, сервирахме по масите и взимахме пари, колкото да си платим сметките. През зимата обаче идвахме тук. Паркирахме коли пред клубовете, правехме се на моряци по туристическите яхти, работехме като пиколо из хотелите, занимавахме се с доставки по домовете.

Вероятно някой, чийто живот е най-обикновен, ще каже, че сме лоша тайфа. Но ще сгреши. Казват, че не можеш да си избереш роднините, обаче винаги можеш да си избираш хората, които обичаш. А те ми бяха повече роднини от истинските ми. Доказвали са го стотици пъти.

От Броктън всъщност излизаха два типа хора. Едните от тях скътваха всеки цент в края на седмицата — онова, което правителството не успяваше да ти вземе, го вземаше Църквата. А другите непрекъснато стояха на нокти, чакаха с широко отворени очи, готови да сграбчат големия шанс, още щом се появи.

И от време на време той наистина се появяваше. Същият онзи шанс, който не бива да изпускаш. Онзи, който би могъл да промени коренно живота ти.

Точно натам бях тръгнал, когато излязох от апартамента на Тес в „Бразилиън Корт“.

Братовчед ми го беше намерил.

Големия шанс.

5.

След като Нед си тръгна, Тес се хвърли по гръб на леглото и щастливо въздъхна:

— Сигурно съм луда…

Как можа да се открива така пред човек като Нед, особено пък ако се вземат предвид и останалите неща в живота й.

Обаче нещо в Нед не й позволи да удари спирачките. Може би с очите му, чарът или момчешки привлекателният му външен вид. Невинността му… Начинът, по който се бе приближил към нея в деня на запознанството им — сякаш бе изпаднала в беда стара мома. Отдавна никой не се бе държал с нея така, че да я накара да се чувства желана. И това й хареса. На коя жена не би й допаднало? Ако само знаеше…

Тя все още се гушеше в чаршафите, отново прехвърляйки в главата си всяка подробност от прекрасния следобед, когато чу гласа:

— Следващият.

Облегнал се на вратата към спалнята, той я гледаше с подигравателна усмивка.

Тес се стресна. Изобщо не бе чула ключът да прещраква във външната врата.

— Уплаши ме! — ядоса се тя, завивайки се с чаршафа.

— Бедната Тес. — Той поклати глава и хвърли ключа в един пепелник на бюрото. — Виждам, че обедите в „Булу“ и „Табу“ са започнали да те отегчават. Тръгнала си да обикаляш училищата, та дано намериш някой избягал от час ученик.

— Ти ме следиш, така ли? — скочи Тес. Това копеле като нищо можеше да го прави. Беше тъкмо в стила му. Тя реши да поотстъпи малко, засрамена повече от това, че се налага да се защитава. — Случайно стана. Но той ме смята за човек, за разлика от теб.

— Случайно, а? — Той пристъпи в спалнята и си свали сакото от „Бриони“. — Случайно, както ти ме срещна на плажа. А след това се видяхте още веднъж. След което просто случайно отидохте на обяд в „Булу“. Спасител! Колко романтично!

Тес рязко се изправи и седна в леглото.

— Ти си ме следил! Върви на майната си!

— Мислех си, знаеш, че аз съм ревнив мъж — каза той, без да й обръща внимание.

Започна да сваля ризата си. Кожата на Тес настръхна. Бе сигурна, че той усеща тревогата й и заради това така преднамерено бавно взе да разкопчава колана си.

— Колкото до това да вървя на майната си, извинявай, но няма да стане. — Той захвърли панталона си. — Защо според теб ти купувах всичките тези скъпи бижута?

— Виж какво — започна Тес, загръщайки се плътно с чаршафа, — хайде да не е днес. Нека само да си поговорим…

— Ще си поговорим — вдигна той рамене с безразличие, сгъвайки грижливо ризата и сваляйки боксерките си. — Нямам нищо против. Да си поговорим за това как се отнасям с теб като с принцеса, как ти купих пръстените, гривните и този диамант на шията ти. По дяволите, дори запомних имената на момичетата в „Тифани“ — Карла, Джанет, Кейти.

— Слушай… — Тес се взираше тревожно в него. — Случайно стана. Иначе е добро момче.

— Сигурен съм в това — усмихна се той. — Но теб не мога да разбера. Всичката тази бижутерия и мерцедеса. И изведнъж като най-обикновена разгонена кучка си вдигаш краката на паркинга пред момчето, дето паркира колите.

Започваше да я хваща страх. Знаеше го какъв е, когато изпаднеше в такова настроение. Той се приближи към леглото и приседна на ръба му. От ерекцията му едва не й прилоша. Опита да се измъкне встрани, но той се пресегна и я сграбчи за лакътя. После хвана с другата ръка диаманта и го подхвърли леко в дланта си. За миг Тес си помисли, че ще го откъсне от врата й.

— Мой ред е сега, кучко!

Дръпна чаршафите и я хвърли по гръб на леглото. После стисна глезените й и широко разтвори краката й. Прегъна я назад с една ръка и проникна в нея. Тя не се възпротиви. Не можеше. Усещаше го в себе си и това чувство я давеше. Той си мислеше, че тя е негова собственост, и може би нещата стояха точно така. Напъваше на мощни тласъци — както винаги — и както винаги тя го чувстваше в себе си като някакво грубо и чуждо тяло. Изведнъж към това чувство се прибави и срам.

Съжалявам, Нед, прошепна тя мислено. И в този миг чу как мъжът върху нея изръмжа като животно. Беше потънал в пот.

Той я накара да му направи всички неща, които му харесваха и които тя мразеше. Когато накрая свърши, Тес остана да лежи на леглото, чувствайки се мръсна и жалка. Потрепера, като че ли в стаята изведнъж нахлу студ. Доплака й се. Това трябваше да свърши веднъж завинаги. Веднага.

— Трябва да поговорим — каза Тес.

Той се бе изправил и нанизваше колана по гайките на скъпия си италиански панталон за голф.

— Съжалявам, скъпа, нямам време за приспивни разговори. Трябва да се връщам.

— Ще се видим ли тогава на вечерята?

— Ами зависи — отвърна той, приглаждайки косата си пред огледалото.

— От какво? — не разбра Тес.

Той се усмихна престорено жалостиво.

— Нещо много уютно взе да ти става тук, нали? Сигурно се чувстваш вече като у дома си, щом започна да си разиграваш коня. Ти си много хубава, моето момиче, но знаеш ли какво си мисля? Всичките тези бижута и колата… Сигурно вече са ти внушили, че принадлежиш към това място и положение. — Той пак се усмихна. — Надявам се, че ти е било хубаво толкова, колкото и на мен.

Сетне се извърна, подхвърляйки ключа от апартамента в дланта си:

— Между другото, наистина трябва да заключваш тази врата. Не знаеш кой може да влезе и да те изчука набързо.

6.

— Всичко свърши! — викна Тес, останала сама в стаята.

Разрита побесняла чаршафите. Потреперваше от срам, гняв и слабост. Това повече нямаше да се повтори.

Напипа нещо, изпаднало от джобовете му между чаршафите. Бяха дребни монети и малка тетка за голф. Тес ги събра с рязко движение и яростно ги запрати към стената.

Наметна си един пеньоар и отиде в банята да отмие усещането от ръцете му. Днес за последен път ги бе усетила върху тялото си. Това означаваше да се откаже от всичко това наоколо, но повече не можеше да го понася. Както каза Нед, ще отидат където си поискат. Той просто нямаше представа колко пророчески бяха думите му. Едно ново начало. Да, тя си го бе заслужила.

Тес се върна в спалнята и извади от гардероба дълга вечерна рокля „Долче & Габана“ без гръб. После се наведе и измъкна чифт обувки „Маноло Бланик“ с висок ток. Тази вечер щеше да изглежда приказно. Да му даде повод да съжалява за нея до края на живота си.

Върза косата си и се отпусна в огромната вана. Ароматът на лавандула я караше да се чувства пречистена. Изпъна се назад и облегна главата си на заобления ръб. Водата се затвори с тих плисък около раменете й. Притвори очи.

В съзнанието й веднага изплува лицето на Нед, жизнерадостният му смях. Въпреки изпитания срам не можа да изтрие чувството за един чудесно прекаран ден. Нед Кели, както се наричаше бандитът. Тя отново се усмихна, но блажено, като котенце. Отдавна мечтаеше да опита с някой, който се държи с нея добре… А Нед се държеше страхотно. Той просто я гледаше в очите.

Чу как вентилаторът на банята заработи, но продължи да лежи във ваната със затворени очи. После до ушите й долетя тихо тананикане.

Тес се ококори и дъхът и секна. Над нея бе застанал някакъв огромен мъж. Сърцето й заби лудо.

— Какво правиш тук?

Той я гледаше с мрачен и студен поглед. Тъмната му коса бе вързана отзад на опашка. Стори й се, че го е виждала някъде и преди.

— Срамота! — въздъхна престорено мъжът и присви рамене.

После изведнъж сграбчи Тес за гърлото с яката си ръка и я натисна под водата.

Тес задържа дъха си, колкото можа, но още щом отвори уста, водата изпълни дробовете й и тя се закашля, задави се. Заблъска с ръце и се замята във ваната, разплисквайки водата. Опита се да стане, но мъжът натискаше здраво и главата, и раменете й. Бе много силен, сигурно тежеше петдесетина килограма повече от нея.

Обхвана я паника, опита да си вземе дъх, но глътна още вода. Мъчеше се да достигне с нокти лицето на мъжа, да се улови за каквото и да е. През пяната виждаше яките му ръце, приковали я към дъното на ваната. След време почувства, че силите я напускат. Тя спря да рита и да се мята. Притихна. Това не може да бъде, рече си умаломощено Тес. Сетне в помътеното й съзнание проблесна отчайваща мисъл: Ето какво означава да умреш.

7.

— Хей, Бандит! — възкликна Боби, когато влязох в кухнята на порутената, боядисана в жълто и потънала в плевели, къща до магистрала 95 в Лейк Уърт.

— Неди!

Дий стана, приближи се към мен и ме целуна по бузата. Беше като видение в дънки, с дълга, медноруса коса. Всеки път, когато тя ме прегръщаше, аз се сещах как страшно си падах по нея още когато бях на петнайсет години. Всъщност всички от квартала си бяха изгубили ума по нея. Обаче в девети клас тя си хареса Боби, който приличаше на Бон Джови.

— Къде беше? — вдигна поглед към мен братовчед ми Мики.

Носеше черна тениска, на която бе написано: „Щом не си от Броктън, значи си добро момче“.

— Къде мислиш, че е бил? — Барни се изви на стола си и се усмихна под онези очила с черни рамки, каквито носеше Елвис Костело. — Я му виж невръстното личице! Най-големият ден в живота му с дама.

— Стига де — обърна се към него Дий. После ме погледна въпросително: — Е?

— Ами… — огледах масата. — Тя дойде.

Около мен се надигна весела глъчка.

— Слава богу! — възкликна Боби. — Тъкмо се чудех как ще те извадим от това състояние на паника, дето те обхващаше всеки пет минути. На, заслужи си я — тикна ми той в ръцете кутия бира.

— Съдейки по часа и по тъпата ти щастлива усмивка, това е бил най-хубавият обед в живота ти — намеси се Мики, поглеждайки часовника си.

— Представа дори си нямате — поклатих глава аз.

— Хей, време имаме, колкото си искаме! — подхвърли Мики иронично. — Че какво друго щяхме да правим днес? А, да, оня дребен въпрос за някакви си пет милиона долара.

— Спокойно — обади се Барни и ми намигна. — Той просто е бесен, защото единственото същество, което би легнало с него, преди малко било подложено на евтаназия от Американското дружество за защита на животните.

Около масата отново избухна смях. Мики посегна към една черна брезентова чанта, бръкна в нея и извади пет големи плика.

— Е, и как се казва тя?

— Тес — отвърнах аз.

— Тес, значи… — Мики примлясна с устни, сякаш за да опита името й, после ги разтегли в усмивка. — Мислиш ли, че това момиче пак ще те обича, ако се върнеш при нея с един милион кинта под мишница?

Всички притихнаха. Тази вечер нещата щяха да се обърнат за всеки един от нас. А това бе вълнуващо. Но си бе и най-обикновен бизнес.

Мики раздаде пликовете.

8.

Планът, до най-малките подробности, бе дело на Мики. Само той го знаеше изцяло и как трябва да си паснат детайлите.

На „Саут Оушън“ — булеварда на милиардерите в Палм Бийч, имаше една приказна къща. Имаше си даже име. Каза дел Осеано.

Къща на океана.

А в нея — световноизвестни произведения на изкуството за петдесет-шестдесет милиона долара. По едно платно от Пикасо, Сезан и Джаксън Полок — вероятно се намираха и още доста ценни неща, но Мики бе ясен по този въпрос — само тези три картини и нищо друго!

Зад всичко това стоеше умна глава, беше ни известна под името доктор Гаше. Мики не ни казваше кой е той. А най-хубавото в цялата работа беше, че дори не трябваше да ги крием у нас. Просто като по учебник. Нашият дял беше десет процента в брой. Получаваме пет милиона на другия ден! Също като едно време — делим на пет. Специално аз рискувах всичко — чистото си досие и живота, който водех, независимо дали е лош или добър.

— Ще влезем тримата. Боби, Барни и аз — обясни Мики. — Дий ще е отвън с уоки-токито. Нед, запазил съм най-тънката работа за теб.

От мен се искаше само да обиколя из Палм Бийч и да задействам алармените инсталации в няколко скъпи къщи. Всичките им собственици щяха да бъдат на някакъв благотворителен бал в „Брейкърс“. Разполагах със снимки на къщите и, разбира се, с техните адреси. Местният полицейски участък бе малък и след като алармите отвсякъде писнеха, полицаите щяха да заприличат на Кийстоунските ченгета, мъчещи се да поемат в петнайсет посоки едновременно. Мики знаеше как да влезе в интересуващия ни обект и да обезвреди алармата. Може би трябваше да се погрижи и за една-две прислужнички, но просто нямаше как. Най-трудната част бе да не повредят картините, като ги свалят от стената.

— Сигурен ли си? — обърнах се аз към Мики, прехвърляйки в ръце снимките на къщите. — Знаеш, че искам да вляза с вас.

— Няма какво да доказваш — поклати глава той. — Не си арестуван нито веднъж. Колкото до нас, какво значение има дали ще ни добавят още една присъда или не? А теб, ако те хванат, за какво могат да те осъдят? Най-много за дребно хулиганство.

— Ако те хванат, изобщо не идвай тук — засмя се Барни и отпи от бирата. — Ще ти запазим половината дял.

— Всички гласувахме — обади се Дий. — Няма какво да си чешем езиците. Просто искаме да те запазим здрав и читав. За твоята малка Тес! — изкиска се тя.

Погледнах адресите. „Ел Браво“, „Кларк“, Уелс Роуд — едни от най-красивите улици в Палм Бийч. Там живееха приказно богатите.

— Ще се видим пак тук в девет и половина — каза Мики. — А парите до утре трябва да са по сметките ни. Въпроси?

Мики огледа присъстващите около масата. Това бяха хора, които познавах, откакто се помня. Най-добрите ми приятели.

Той надигна бирата.

— След този голям удар приключваме с всичко! Дий, вие двамата с Боби можете да купите оня ресторант, за който ни надувате главите от сто години. Барни, ако иска, да продава коли в Натик. Неди, ти можеш да напишеш Великия американски роман или да си купиш хокеен отбор, или изобщо каквото ти хрумне. Винаги съм твърдял, че ще ти дам този шанс и ето че накрая успях. Пет милиона! Радвам се, че всички заедно ще им се порадваме. Така че… ръцете на масата! Ето за това сме работили от тринайсетгодишни. — Той обходи с поглед лицата едно по едно. — Ако някой иска да се откаже, сега е моментът. Момчета, Неди, вътре ли сме?

Стомахът ми се присви. Това бе най-сериозната работа, с която съм се захващал. Откровено казано, всъщност се радвах на живота си, колкото и обикновен да беше, но дали някога пак щях да имам такъв шанс? Съдбата вече ми бе отнела някои неща из родните ми места. Сега ми се предоставяше случай да си ги върна с лихвите.

— Вътре сме! — извикаха в един глас Боби, Барни и Дий.

Аз поех дълбоко дъх. Пет милиона. Знаех, че пресичам невидима граница, но исках да го направя. Както каза Тес, късметът ми май започваше да се променя. Бях започнал отново да мечтая, а с един милион долара можеха да се купят много мечти.

Сложих си ръката върху купчината длани на масата.

— Вътре съм.

9.

В Палм Бийч не вали дъжд, а „Перие“. Едно време някакъв задник ми бе казал това стихче, но в него имаше известна истина. Това определено бе мястото за големия шанс.

Час и половина след срещата в Лейк Уърт паркирах бонвила на една пресечка от внушителната постройка от стъкло и бетон, криеща се зад високия жив плет на Уелс Роуд. Бях с бейзболна шапка, дънки и черна тениска, за да се сливам с околния сумрак.

Райденауер, пишеше на пощенската кутия. Запитах се дали това не е същият Райденауер, за когото по новините казваха, че сравнил със земята местната здравна компания. Ако беше той, съвестта щеше да ме гризе по-малко.

На павираната дъга пред входа бе спрян джип мерцедес. Промъкнах се покрай къщата и повдигнах резето на желязната врата, която водеше към задния двор на къщата. Молех се вътре да няма никой и алармата да се задейства. В къщата бе тъмно, само дето някъде отвътре проникваше слаба светлина. От кухнята навярно. Семейство Райденауер трябваше да бъдат в „Брейкърс“. Всичко изглеждаше точно. С изключение може би на свития ми на топка стомах.

Иззад леко поклащащите се на слабия ветрец палми се виждаше страхотен басейн с плажна къщичка — умален модел на голямата сграда. Погледнах часовника — 7:40. Екипът заемаше позиция, а Дий преравяше полицейските честоти.

Поех си дълбоко дъх… Вече всичко бях поставил на карта — годините с чисто досие, запознанството с Тес. Казах си, че този път си струва, въпреки заплахата от затвор. И че не вършех нещо, което не съм вършил и преди.

Промъкнах се покрай басейна и се приближих към плъзгащата се задна врата. Обикновена ключалка. На стената вътре се виждаха няколко картини. Бях сигурен, че вратата е свързана с алармената инсталация.

Извадих голямата отвертка от задния си джоб и я пъхнах между двете засрещащи се крила. После натиснах. Усетих леко помръдване, но ключалката държеше. Това не ме изненада, затова напънах по-силно и долових отново помръдване. Хайде, Неди, давай.

Едното крило поддаде и изведнъж из цялата околност се разнесоха силни вибриращи звуци. Отвсякъде лумнаха прожектори и макар да го очаквах, сърцето ми подскочи. Огледах се, надзърнах и през стъклото, но не забелязах никого.

Работата, за която бях дошъл, бе свършена. Марш оттук веднага, заповядах си мислено и си плюх на петите.

Изтичах обратно по същия път, от който бях дошъл, привеждайки се зад живия плет. Накрая излязох на улицата и скочих в бонвила. Отново се огледах. По улицата не се виждаше жива душа, обаче бях сигурен, че полицията вече лети насам.

Усетих прилив на адреналин.

Едно на нула за мен.

Подкарах колата обратно към Каунти, повтаряйки си непрекъснато, че ченгетата не ме дебнат зад всеки ъгъл. Спокойно… Засега всичко вървеше по план.

Пристигнах до Коконът Роу, където завих надясно към езерото по обрамчената от жив плет улица „Сийбриз“. Този път моят обект беше в стил от трийсетте, който тук наричаха тип „плантация“. Спрях колата на половин пресечка от къщата и се опитах да се добера до нея по възможно най-незабележимия начин, макар че трябваше и да бързам, защото имах график.

На предната врата видях стикер от охранителна фирма. Това трябваше да охлади страстите на крадците. Спрях за малко в сянката на живия плет и се озърнах. Далеч в края на пресечката една жена разхождаше кучето си и аз я изчаках да се прибере. Точно в 7:58 на около беше чисто. Наведох се и напипах един камък. Сетне го запратих в стъклото на предния прозорец. Алармената инсталация веднага нададе пронизителен вой и автоматичните прожектори окъпаха алеята в ослепителна светлина. Наблизо залая куче.

Вече тичах обратно, приведен зад живия плет, а сърцето ми биеше бясно. Две на нула.

Последният ми обект бе от онези импозантни постройки, които можеха да се видят по „Ел Браво“ отвъд Саут Каунти, под Уърт Авеню. Беше 8:05. Бях в график.

Под огромна арка, засадена с храсти, имаше тежка желязна врата. Според мен вътре щъкаше цяла армия от прислуга. Спрях колата на една пресечка от къщата и се промъкнах към задния й двор. Прокраднах се внимателно покрай грижливо поддържаните храсти. Този дом бе строен за векове. Сигурно бе собственост на някой тип от старата аристокрация, а може би и на някой интернет милиардер. Вътрешните врати, гледащи към морето, бяха с двойно стъкло. Изобщо нямаше да успея да го счупя.

Притиснах се в стената и се запромъквах покрай нея, докато не стигнах до обикновена врата, която според мен водеше към кухнята. Надникнах предпазливо, вътре нямаше никого.

Обвих юмрука си с парцал, който носех специално за тази цел, и нанесох здрав удар по стъклото. Мамка му, никакъв звук!

Погледнах часовника — Мики и останалите сигурно тъкмо се канеха да влизат.

Врътнах топката на дръжката и се смаях, когато вратата се отвори безшумно. Егати, това капан ли беше! Предпазливо пристъпих в нещо като дълъг килер, който водеше някъде навътре към къщата. В края му видях стая със стъклен покрив, а по-нататък бе дворът. Вдясно бе отворената врата на столовата. Надникнах за нея — високи тавани, по стените гоблени. Два полилея, които сякаш бяха взети от Романови.

Господи, луд ли съм, че правя такива неща? Бях сигурен, че къщата има алармена инсталация. Явно собствениците или прислугата не я бяха включили. Мина ми през ума дали да не се доближа до прозорците и да потърся контактите на алармата. Стана 8:10. Екипът сигурно щеше да влезе всеки момент. Трябваше някак си да я свърша тази работа. Сърцето ми биеше бясно.

Изведнъж дочух стъпки и замръзнах. Към кухнята вървеше чернокожа жена в бяла престилка. Камериерка най-вероятно. Тя вдигна поглед и ме видя. По разширените й очи и застиналата в безмълвен вик уста разбрах, че се е изплашила повече от мен.

Не извика — челюстта й просто увисна надолу. За щастие лицето ми бе скрито под широката козирка на шапката. Не би могла да ме разпознае, ако ме види повторно. Стоях като закован една-две секунди, след което промърморих: „Извинете, мадам“, и хукнах обратно към вратата.

Според мен тя вече търчеше към телефона да се обади в полицията. Все едно съм задействал алармата.

Префучах през храстите и се запромъквах вече с нормална крачка към Оушън Авеню. Скочих в бонвила, включих на скорост и подкарах с разумна скорост. Огледах се назад. Дали някой в тъмното не бе изхвърчал навън, за да погледне номерата на автомобила. Беше 8:15. Ченгетата сигурно кръстосваха като луди из целия град, опитвайки се да разберат какво, по дяволите, става.

— Ти си луд, Нед Кели! — викнах аз, колкото ми глас държи.

Три аларми за рекордно време.

Настъпих газта и усетих как вятърът роши косата ми. Карах покрай морето, луната бе изтеглила в него златиста пътека. Чувствах как ме изпълва триумфът от добре свършената опасна работа. Помислих си как бих прекарал живота си с Тес. Отдавна се бях подготвял за този миг на големия шанс.

10.

Нещо не бе наред. Мики го усети, още щом влязоха през вратата.

Той имаше силно развито чувство за такива неща.

Къщата си бе на мястото. Приказна, огромна, осветена като италиански дворец, с островърхи венециански арки и прозорци с каменни балкончета под тях. Покрита алея, обрамчена от зеленина, водеше право към морето. Алеята пред тях бе най-малко сто метра дълга и всяко храстче и дръвче бе ярко осветено. Той чу хрущенето на камъчетата под краката им. И тримата бяха облечени в откраднати полицейски униформи. Дори и да имаше някой, едва ли би ги заподозрял. Всичко си беше така, както беше планирал.

Въпреки това усещането за нещо нередно не го напускаше.

Той погледна към Боби и Барни. Долови, че и тях ги е страх. Познаваше ги твърде отдавна, за да знае точно какви мисли ги вълнуват в този миг.

Никога през живота си не са били толкова близо до нещо толкова голямо.

Каза дел Осеано.

Мики знаеше всичко за къщата, бе я изучил в детайли. Била е построена от някой си Адисън Мизнър през 1923 година. Знаеше вътрешното разпределение, алармената инсталация, помещението с картините.

Тогава какво го притесняваше? Хайде стига, каза си той, вътре ни чакат пет милиона.

— Ами това какво е, по дяволите? — смушка го Барни с черната чанта, в която бяха инструментите им.

В края на дългата предна алея имаше нещо огромно, осветено отдолу. Приличаше на мраморна делва.

— Къпалня за птички — отвърна Мики и се ухили.

— За птички ли? — сви рамене Барни и си оправи полицейската шапка. — За птеродактили по може да е.

Часовникът на Мики показваше 8:15. Дий им се беше обадила, че Нед, както се очакваше, си бе свършил работата. В момента полицейските патрулки вероятно се щураха като луди из града. Знаеше, че по дърветата има монтирани камери, затова си криеха лицата под козирките на шапките. Застанал пред дъбовата порта, Мики огледа за последен път Барни и Боби. Бяха готови. Откога чакаха този шанс.

Мики натисна звънеца и малко след това една прислужница с вид на латиноамериканка им отвори вратата. Той знаеше, че освен нея в къщата няма никого. Обясни й, че алармите на няколко къщи се обадили, включително и тази, затова трябвало да видят за какво става дума. Може би на жената й направи впечатление голямата чанта, провесена на рамото на Барни. Сигурно се запита и къде им е колата. Но само секунда след това Боби я тресна с фенерчето и я завлече в един килер. Не можа да ги огледа хубаво. Той се появи след малко широко усмихнат. Усмивка за един милион долара.

Бяха вътре.

11.

Първото нещо, което трябваше да направят, бе да обезвредят алармената инсталация. Картините и скулптурите бяха свързани с нея и щеше да писне, ако някой ги повдигнеше. Имаше и детектори, реагиращи на движение. Мики бръкна в джобчето на полицейската си куртка и извади смачкано листче.

После набра комбинацията на клавиатурата: 10 — 02 — 85.

Дано стане номерът. Всичко зависеше от следващите няколко секунди…

Светна зелена лампичка. Алармената инсталация бе изключена. За първи път тази вечер Мики се отпусна. На устните му заигра усмивка. Номерът щеше да мине! Той намигна на Боби и Барни:

— Окей, момчета, къщата е наша!

Пред тях се извисяваше резбована махагонова арка, водеща към просторен хол. Навсякъде бъкаше от произведения на изкуството. Над огромната камина се виждаше картина от Канале Гранде със сцени от Венеция, но му бе казано да не я пипа. Сини китайски вази с бели шарки, бронзови статуетки и свещник в ъгъла — всичко сякаш бе донесено от приказен дворец. Шест стъклени врати гледаха към морето.

— Не знам какво е искал да каже оня тип, когато твърдеше, че богатите били различни от нас — промърмори Барни, оглеждайки се със зяпнала уста, — обаче… Мамка му, а?

— Не се зазяпвай — ухили се Мики развълнувано. — Това са джобни пари в сравнение с онова, за което сме дошли!

Знаеше къде да отиде. Картината от Сезан бе в столовата. Тя бе вдясно. Барни извади чука и пилата от чантата, за да откърти платното от тежките антични рамки.

Стените на столовата бяха покрити с релефни червени тапети, а в средата й бе сложена дълга, полирана маса с огромен свещник. Изглеждаше така, сякаш около нея можеше да се побере половината свят.

Сърцето на Мики блъскаше в гърдите му. Търси Сезан, говореше си той наум, ябълки и круши. На стената отдясно.

Но въодушевлението, което го бе обзело в очакване на петте милиона, изведнъж се отля от него. Тялото му сякаш замръзна. Дъхът му секна.

На стената нямаше нищо. Никакъв натюрморт. Никакъв Сезан.

Картината липсваше!

Все едно някой го прободе в сърцето. Няколко дълги секунди тримата не смееха да помръднат, вперили неразбиращи погледи в празния правоъгълник на стената. После Мики изведнъж хукна към другата част на къщата.

Библиотеката!

Пикасо трябваше да бъде там, над камината. Тичаше из коридорите, а кръвта му като че ли бавно се вледеняваше от страх. Толкова внимателно обмислената акция отиваше по дяволите. Той се втурна в библиотеката и се закова сред претъпканите с книги лавици.

Никакъв Пикасо! На стената над камината зееше празен правоъгълник. Почувства, че нозете му се подкосяват.

— Какво става тука…?

Мики се спусна като полудял обратно към предната част на къщата. Озова се в обширното антре, хвана се за перилото на стълбата в движение и запрескача стъпалата през едно нагоре към втория етаж. Там, в спалнята, се намираше техният последен шанс. На стената трябваше да има един Джаксън Полок. Оставаше и него да изтърват, толкова труд бе вложил в тази работа! Това бе билетът има за новия живот. Но нямаше представа какво, по дяволите, ставаше.

Мики се добра пръв до спалнята, плътно следван от Боби и Барни. Рязко спря на вратата и останалите двама се струпаха зад него. На лицата им се изписа ужас.

— Кучи син! — викна Мики.

После заби юмрук в някаква графика на стената и кокалчетата му се окървавиха.

И Полок го нямаше. Точно както Сезан и Пикасо. Искаше му се да убие онзи, който бе откраднал мечтите им.

Някой им бе скроил капан!

12.

На ти тебе мартини и яхта, бавно полюшваща се по лазурносините вълни на Карибско море…

Точно това си помислих, когато за пръв път чух, че нещо се объркало.

Бях спрял на Саут Каунти Роуд, точно срещу пожарната на Палм Бийч, и гледах как патрулките се нижат покрай мен с виещи сирени и проблясващи буркани. Бях си свършил работата много, много добре. Представях си как Тес лежи до мен на палубата в миниатюрен бански, невероятна, загоряла. И двамата отпиваме бавно от това мартини. Може би щяхме да си наемем капитан и екипаж…

Точно в този момент гласът на Дий изпука по уокитокито:

— Нед, къде си? Неди!

Още като й чух гласа, усетих, че се задават неприятности. Тя не биваше да ми се обажда. Щяхме да се срещнем всички в Лейк Уърт в 9:30. В гласа й долових страх. И веднага ми стана ясно, че тази картинка с яхтата и мартинито няма никога да се сбъдне.

— Нед, нещо се е объркало! — крещеше Дий. — Връщай се веднага тук!

Вдигнах уоки-токито и натиснах бутона:

— Дий, какво искаш да кажеш с това „обърка се“?

— Работата отиде на кино! — отвърна тя. — Всичко свърши!

Познавах Дий от малка. Винаги запазваше спокойствие. Обаче сега гласът й преливаше от тревога, гняв и разочарование.

— Какво значи това? — Боби и Мики, всички там добре ли са?

— Ела веднага тука! — настояваше тя. — Връзката на Мики… този Гаше. Копелето ни е скроило номер!

13.

Сърцето ми като че ли спря да бие.

Отпуснах глава на волана. Знаех само едно име — Гаше. Мики не ни каза нищо повече. Но тъй или иначе, работата рухна. Моите един милион долара — също. После се досетих, че можеше да бъде и по-лошо. Много по-лошо. Можеха да приберат Мики, Боби и Барни.

Включих на скорост, но не знаех накъде да карам. Обратно в къщата в Лейк Уърт ли? Или в моята квартира при Соли, откъдето да не мърдам? Внезапно си дадох сметка, че всичко е в опасност — работата ми, квартирата ми у Соли, целият ми живот. Сетих се и за Тес… Всичко!

Подкарах напред. Свих надясно по „Ройъл Палм Уей“, насочвайки се към моста за Уест Палм.

Изведнъж навсякъде около мен писнаха сирени. Изстинах. Извърнах се назад и видях бързо настигащите ме патрулки. Сърцето ми се присви като ударено от ток. Пипнаха ме! Намалих, очаквайки да ме настигнат и да ми заповядат да отбия.

Обаче за голяма моя изненада, две коли в черно и бяло профучаха покрай мен, без да ми обърнат внимание. Изобщо не търсеха мен, дори не караха по посока на Каза дел Осеано, нито пък към къщите, на които бях задействал алармите. Странно…

Изведнъж патрулките поеха по Коконът Роу, последната голяма улица преди моста. С виещи сирени и проблясващи буркани, те направиха остър завой и без да изчакват движението, продължиха нататък. Нещата изобщо не се връзваха.

Къде биха могли да отиват ченгетата, след като алармите в половината град пищяха? Подкарах подир тях, колкото да разбера накъде са се насочили. Черно-белите коли свиха по Острелиън Авеню и ги видях как спират малко по-надолу.

Дойдоха още патрулки. И една линейка.

Бяха спрели точно пред „Бразилиън Корт“. Започнах да се плаша. Точно в този хотел бе отседнала Тес. Какво ставаше тук?

Спрях колата в началото на пресечката и без да бързам, се приближих към хотела. От другата страна на улицата, точно срещу входа, се бе събрала тълпа. Не бях виждал толкова много патрулки на едно място. Това бе някаква ненормална ситуация. Нас трябваше да гонят, а не да се размотават по хотелите! Май беше най-добре да отида до къщата в Лейк Уърт. Обаче думите на Дий не преставаха да звучат в главата ми: „Копелето ни скрои номер“. Какво точно означаваше това?

Пред самия вход на хотела също се тълпяха хора. Смесих се с тях. Приближих се към някаква жена с бял пуловер върху плажната рокля, която държеше за ръка малко момче.

— Знаете ли какво е станало тук?

— Убийство — отвърна тя тревожно.

Промърморих нещо в отговор и усетих, че вече наистина започна да ме хваща страх. Тес живееше тук. Измъкнах се от тълпата, без изобщо да мисля за себе си. Персоналът на хотела, облечен в черно, бе събран встрани от входа. Приближих се до една от администраторките, русо момиче, което бях запомнил от предишните ми идвания.

— Бихте ли ми казали какво става тук?

— Убили са някаква жена. — Тя поклати мрачно глава.

— Жена. — Постарах се да не изпускам погледа й, усещайки, че ме облива ледена пот. — Искате да кажете, гостенка на хотела?

— Да. — Тя изведнъж впери в мен любопитен поглед. Не можах да разбера дали ме позна. — Стая сто двайсет и първа.

Светът се завъртя пред очите ми. Стоях, без да помръдна, онемял, с треперещи устни. Опитах се да кажа нещо, но не можах.

Сто двайсет и първа стая бе апартаментът „Богарт“.

Тес бе мъртва.

14.

Изчаках толкова дълго, колкото бе нужно, за да видя как вкарват носилката в линейката. Точно в този момент ръката на Тес провисна от брезента, с който бе завита, и се отпусна навън. Трите златни гривни не можеха да бъдат сбъркани с никои други.

Дръпнах се от тълпата като насън. Усетих, че ми притъмнява. Не можех да мисля за нищо друго, освен за това, че бях излязъл от стаята й само преди няколко часа.

Трябваше моментално да се омитам оттук. Навсякъде бе пълно с полиция. Опасявах се, че може да тръгнат да търсят и мен.

Успях да стигна до колата точно когато първите конвулсии разтърсиха тялото ми. Извърнах се и повърнах в нечия грижливо подстригана ливада.

Тес бе мъртва.

Но как е възможно, та аз току-що я бях оставил сама, след като прекарах с нея най-прекрасния следобед в живота си. Администраторката бе казала, че е убита. Ала как, защо? На кого му беше притрябвало да убива Тес?

Като в мъгла, започнах да превъртам в главата си дните, преди да се запознаем. Спомних си как след това се бяхме разбрали пак да се видим. И как накрая работата в Каза дел Осеано се оказа капан.

Всички тези неща нямаха нищо общо едно с друго. Просто се получи ужасно съвпадение. Усетих как с усилие се боря със сълзите.

Когато вече не можех да се сдържам, се предадох.

Оброних глава и стоях, без да мърдам, с обляно в сълзи лице. По някое време си дадох сметка, че трябва да се махам. От персонала можеше да ме познаят и да кажат, че съм бил при Тес днес следобед. Например русата администраторка. Не можех просто да отида в полицията, за да изчистя подозренията, като се има предвид какво бях вършил вечерта. Качих се в колата и подкарах. Нямах представа накъде. Просто исках да се махна.

15.

Свих наляво, след това още веднъж наляво и се озовах обратно на „Ройъл Палм“. В главата ми бе пълна каша. Дрехите ми бяха подгизнали от пот. Изминах целия път до Лейк Уърт като в мъгла. Току-що всичко в живота ми се бе променило. Веднъж това вече бе ставало — в Бостън. Този път обаче нямаше да мога да го върна.

Слязох от магистрала 95 и поех по Шесто Авеню. Картината с полюляваща се ръка на Тес с гривните не ми излизаше от главата. Трескавият глас на Дий — също.

Къщата на Мики не беше далеч от магистралата. Тук обаче нямаше „Брейкърс“, нямаше „Мар-а-Лаго“. Наредени като кутийки жилища с олющени фасади, прекъсвани тук-там от каравани, в които хората пиеха бира, настанени в туристически столове. Пикапи, сврени в гаражите.

Покрай мен префуча полицейска кола и аз отново настръхнах. След нея мина още една патрулка. Запитах се дали някой ме е видял в Палм Бийч и е запомнил колата ми.

Завих по Уест Роуд. Няколко пресечки по-нататък се намираше жълтата къща, която Боби и Мики бяха взели под наем.

И отново застинах от ужас.

Накъдето и да погледнех, виждах полицейски коли с проблясващи буркани. Също като пред хотела. Не можех да повярвам на очите си. Хората бяха наизлезли по дворовете си, облечени в изтъркани блузи и потници, и гледаха надолу по улицата. Какво, по дяволите, ставаше тук?

Пресечката зад къщата на Мики бе отцепена. Имаше толкова много ченгета и патрулки със светещи буркани, сякаш тук се водеха бойни действия.

Отново ми притъмня, нозете ми се подкосиха. Ченгетата ни бяха открили. Но след цялата тази каша как нямаше да ни открият. Заслужавахме си го! Как можах да се захвана с такава глупава работа?

После страхът отстъпи място на изненадата, когато сред проблясващите полицейски буркани различих покривите на линейки.

Всички те бяха спрели пред къщата на Мики.

16.

Скочих от колата и си пробих път сред тълпата. Това не можеше да се повтори, нямаше начин!

Промъкнах се към възрастен чернокож мъж в униформа на чистач. Преди да си отворя устата, за да го питам какво става, той заобяснява:

— В оная къща май е станала истинска касапница. И всичките са бели. Даже има и една жена.

Погледите бяха приковани в къщата на Мики.

Помислих, че ще получа удар. Гърдите ми така се стегнаха, че не можех да си поема дъх. Стоях в сумрака с треперещи устни и стичащи се по бузите ми сълзи. Та те бяха живи! Нали Дий ми бе казала да се върна. Мики и Барни, Боби и Дий. Как така ще са мъртви сега? Беше като в някакъв кошмар, от който не можех да се събудя.

Стоях като вкаменен, вперил поглед в жълтата къща, в патрулките и линейките наоколо.

Накрая, излизайки с усилие от обхваналото ме вцепенение, си пробих път напред. Точно навреме, за да видя как вратата се отваря и от нея излизат санитари. Разговорите сред тълпата секнаха. Появиха се носилките.

Една от завивките бе отметната.

— Бяло момче — прошепна някой до мен.

Видях къдравата червена коса на Мики.

Гледайки как го носят към линейката, ненадейно се върнах двайсет години назад. В училище Мики имаше навика, където ме види, да ме удря в гърба с юмрук. Това си беше негов извратен начин да ми каже „здрасти“. Нито веднъж не можах да го усетя, като се приближава. Просто си ходя в коридора през междучасието и изведнъж — прас. А как удряше само! След това почваше да ме рекетира да му дам двайсет и пет цента, за да не ме тормози. Просто размахваше юмрук пред очите ми и викаше: „Какво? Страх ли те е“. Но един ден ми писна. Без да ме интересува какво ще последва, просто се извърнах и с все сила го блъснах в един от радиаторите на парното. На гърба му остана белег, който си личеше чак докато завършихме гимназия. След удара той стана, събра си читанките и протегна ръка. В нея имаше около четири долара — всичките в монети от по двайсет и пет цента. Цялата сума, която му бях дал.

— От доста време те чаках да направиш това, Неди — ухили се Мики.

Ето какво си спомних в този момент, като гледах как го тикат на носилка към линейката. След него изнесоха още носилки. Преброих четири. Най-добрите ми приятели на този свят.

Запромъквах се назад през тълпата, усетил се като зверче в капан. Облян в ледена пот, разбутвах хората и се опитвах да се добера по-близо до линейките с проблясващите светлини. Трябваше да видя моите приятели отблизо.

И изведнъж ми мина мисълта: „Какъв спасител съм, след като не можех да спасявам“.

17.

Не си спомням добре какво стана после. Сещам се само, че побързах да се добера до колата си и че я подкарах.

Вятърът ме лъхна и умът ми бавно започна да се прояснява. Запрехвърлях вариантите оттук нататък. Какви възможности ми бяха останали? Да се предам? Хайде стига, Нед, та ти си съучастник в грабеж! Твоите приятели са мъртви. Някой най-накрая ще те свърже с Тес. Ще ти прикачат и обвинение в убийство. Мисълта ми не бе кой знае колко гладка, но едно нещо бе пределно ясно — моят живот тук приключи.

Включих радиото на една от местните радиостанции. Репортерите вече се трупаха на местопрестъплението. Млада красавица, отседнала в луксозния „Бразилиън Корт“. Четирима души с неустановена самоличност избити в Лейк Уърт… И други новини. Дързък грабеж на плажа. Откраднати са произведения на изкуството за шейсет милиона! Значи грабеж все пак е имало! Но нито дума, че полицията смята тези събития за свързани едно с друго. И слава богу, нито дума за мен!

Минаваше единайсет, когато най-сетне минах по моста и отново се озовах в Палм Бийч. Още в началото видях двете полицейски коли, спрели напреко на пътя. Бях абсолютно сигурен, че издирваха стар бонвил.

— Играта свърши, Нед! — казах си аз почти с облекчение.

Ченгетата обаче ме изгледаха и не ме спряха.

Градът тук бе тих и спокоен, като се имат предвид случките от тази вечер. „Палм Бийч Грил“ бе все още пълен с хора. От „Кучина“ дори се носеше тиха музика. Улиците обаче бяха пусти. Това ме накара да си спомня шегата, че центърът на Багдад по време на въздушно нападение е по-осветен, отколкото Палм Бийч след десет часа. Свих надясно по „Каунти“ и подкарах към „Сий Спрей“, след това поех наляво към плажа. Предпазливо свих към номер 150 и автоматично отворих вратите. Молех се да няма ченгета. Къщата на Соли бе тъмна, а дворът — пуст. Господ бе чул молбите ми. Поне засега.

Соли или гледаше телевизия, или си бе легнал. Уини, камериерката — също. Паркирах колата в двора и поех по стълбите към моята стая над гаража. Бях твърдо уверен, че животът ми на това място беше приключил.

Ето какво бях научил в Палм Бийч. Тук имаше мними милионери — онези, които се преструваха на богати, но всъщност не бяха. Имаше стари и нови богаташи. Старите обикновено бяха с по-добри маниери, свикнали да виждат около себе си прислуга. Новоизлюпените, към които спадаше и Соли, бяха по-склонни да създават проблеми — взискателни, готови да обиждат. Несигурността от бързо и най-често лесно спечелените пари не им даваше мира и често се трансформираше в изстъпления срещу прислугата. Соли обаче бе като принц. Оказа се, че той има нужда само от човек, който да му чисти басейна, да вози големия му лабрадор до ветеринаря, да вози самия него, когато има среща, и да му лъска колите. Работата бе песен. Соли разменяше редки коли с такава скорост, с каквато аз си сменях дисковете в дивидито. В момента бе собственик на мерцедес „Пулман“ от 1970 година, с шест врати, който едно време е принадлежал на принц Рение. Имаше и един мустанг кабриолет от 1965 година, порше карера, за да се вози в него, и едно шоколадовокафяво бентли за специални събития. С една дума — типичен гараж за жител на Палм Бийч.

Измъкнах двете брезентови чанти изпод леглото и започнах да ги тъпча с дрехи. Тениски, дънки, няколко анцуга. Хокейният стик с автографа на Рей Бърк, чийто собственик съм от десети клас. Няколко книжки, които винаги са ми харесвали — Великия Гетсби, И изгрява слънце и Големите надежди. (Изглежда, май винаги съм си падал по главни герои, опълчващи се на управляващата класа.)

Надрасках една бърза бележка на Соли. В нея му обясних защо трябва незабавно да се махна. Никак не обичах да си тръгвам по този начин. А и Сол ми беше като добър чичо. Той ме пусна да живея в страхотната му къща, а аз от своя страна трябваше само да чистя басейна, да лъскам колите и от време на време да свършвам по някоя и друга работа. Чувствах се отвратително, че се измъквах така, в тъмнината, но друг избор нямах.

Натоварих се с чантите и слязох долу. Отворих багажника на колата и ги хвърлих вътре. Тъкмо се оглеждах за последен път и се сбогувах с мястото, където прекарах последните три години от живота си, когато лампите изведнъж светнаха.

Извърнах се като ужилен и сърцето ми подскочи. Соли бе застанал на вратата по халат, с чаша мляко в ръка.

— Господи, как ме изплаши, Сол!

Той погледна към отворения багажник и чантите в него. Лицето му помрачня, когато разбра какво става.

— Май нямаш време и да се сбогуваме, а?

— Оставил съм ти бележка — казах аз засрамено.

Никак не бе хубаво от моя страна да се измъквам по такъв начин, като се има предвид и какво щеше да научи утре сутринта. — Виж какво, Сол. Случиха се някои ужасни неща. Сигурно ще чуеш различни версии… Искам само да ти кажа, че не са верни. Не съм го направил аз. Не съм сторил абсолютно нищо!

Той присви устни.

— Толкова ли е зле положението? Стига, хлапе. Може би ще успея да ти помогна. Един мъж не бива да бяга така посред нощ.

— Не можеш да ми помогнеш. — Наведох глава. — Вече никой не може.

Искаше ми се да изтичам до него и да го прегърна, но бях толкова потиснат и объркан, че трябваше по-скоро да се махна оттук.

— Искам да ти благодаря. — Скочих в колата и я запалих. — За това, че ми се довери, Сол. Благодаря ти за всичко…

— Неди — чух го да вика. — Каквото и да е, не може да е толкова зле. Няма проблем, който да не може да се разреши. Когато човек има нужда от приятели, не бива да бяга…

Но вече профучавах през вратата и не чух останалото. Преди да свия по улицата, погледнах в огледалото за обратно виждане и го зърнах по средата на двора в халата и чашата мляко в ръка. След това натиснах газта и той изчезна.

Почти плачех, когато минавах по моста „Флаглър“. Оставях зад себе си всичко — Мики, приятелите си, Тес…

Бедната Тес. Направо исках да умра, като си спомнех какво беше само преди няколко часа, когато си помислих, че най-накрая нещата започват да се обръщат в моя полза. Вече се виждах, че заживявам с цял милион долара и жената на сънищата ми.

Късметът ти се върна, Неди! Изсмях се горчиво при спомена за тези думи.

Минавайки по моста, видях светлините на „Брейкърс“ да осветяват нощното небе. Според мен имах на разположение един ден, преди името ми да се появи на бял свят. А аз дори не знаех накъде отивам.

Някой бе избил най-добрите ми приятели. Нямах представа що за доктор е този Гаше, но щях да го накарам да плати.

— Удар в десетката — промърморих аз мрачно, минавайки по моста, докато ярките светлини на Палм Бийч бавно гаснеха зад гърба ми. Големият шанс. Да бе, как не!