Спасителят

18.

Ели Шъртлеф бе клекнала пред таблото на алармената инсталация в избените помещение на Каза дел Осеано и осветяваше с фенерчето си отрязания коаксиален кабел. Беше стиснала края му с ръкавица.

Нещо тук не се връзваше.

Като специален агент към новия отдел на ФБР, занимаващ се с кражби и измами с произведения на изкуството, тя отдавна бе чакала такъв случай. Картини за шейсет милиона долара, които са били откраднати снощи, и то точно в района на техния отдел. Който, в интерес на истината, се изчерпваше с Ели.

Откакто се бе преместила от Ню Йорк преди осем месеца, напускайки работа като асистент-куратор в „Съдъби“, тя основно бе седяла в офиса в Маями, заета само със следене на търгове и прегледи на сводките на Интерпол по мрежата. През това време другите агенти залавяха наркотрафиканти и перачи на пари. Тъкмо бе започнала да се чуди — както и близките й — дали този ход бе повишение или понижение в кариерата. Работата й в отдела, занимаващ се с кражби на произведения на изкуството, едва ли можеше да се нарече престижна по тези места. Тук всеки имаше диплома по право, а не диплома по изящни изкуства.

Разбира се, животът й си имаше и хубави страни, убеждаваше се тя сама. Например малката къщичка на плажа в Делрей. Излизаше с каяка си всяка сутрин, борейки се с прибоя, при това през цялата година. А на срещата със състудентите си от „Калъмбия“ през 1996-а тя бе единствената с глок под мишницата.

Ели най-сетне се изправи. Знаеше, че не прилича на агент. Поне не на такъв, когото биха пуснали да излезе извън лабораторията. Беше висока метър и шейсет, тежеше петдесет и два килограма, имаше къса кестенява коса и носеше очила с дебели рамки. В офиса се шегуваха, че за да си вземе униформено яке по мярка, е ходила да го купи от детмаг. Обаче в Куонтико бе втора по успех в класа си. Оглавяваше класацията по Работа на местопрестъплението и Криминална психология. Беше добра с глока и можеше да обезоръжи човек с две глави по-висок от нея.

Просто така се случи, че освен всичко това знаеше и някои неща за стилистичните похвати при кубизма.

Разбираше малко и от електротехника. И сега се взираше замислено в отрязания кабел.

Камериерката бе подчертала изрично, че е чула как крадците въвеждат паролата. Да, но кабелът бе отрязан. Нямаше връзка нито с вътрешността на къщата, нито навън. След като са знаели паролата, защо е трябвало да го режат? Полицията на Палм Бийч, изглежда, вече си бе направила изводите, а тя бе много добра в тези неща. Старателно бе изследвала всичко за отпечатъци. Крадците са били в къщата само няколко минути и са знаели много добре какво точно трябва да вземат. Ченгетата заявиха, че тримата нарушители с откраднатите полицейски униформи са професионалисти.

Но независимо какво мислеха полицаите и онзи задник горе, Денис Стратън, който непрекъснато дрънкаше за непоправимата си загуба, в главата на Ели започнаха да се оформят две думи:

Вътрешен човек.

19.

Кръстосал крак върху крак, известният Денис Стратън седеше в добре подплатения с възглавнички стол в луксозно обзаведената слънчева стая, гледаща към морето. Всички линии на стационарния телефон светеха, а в ухото си бе пъхнал слушалка на мобилен телефон. Върн Лоусън, шефът на детективите, стърчеше наблизо заедно с Лиз, жената на Стратън. Тя бе висока, привлекателна блондинка в кремав панталон и наметнат на раменете й кашмирен пуловер. Камериерката, латиноамериканка, хвърчеше напред-назад с поднос леден чай.

Домоуправителят въведе Ели в стаята. Стратън не им обърна внимание. Тя бе смаяна от начина, по който живееха богатите. Колкото повече пари имаха, толкова повече си изолираха от останалата част от човечеството. По-дебели стени, по-високи огради, по-голямо разстояние до желязната порта.

— Шейсет милиона! — излая Денис Стратън в телефона — Искам още днес някой да дойде тук. И да не е някакъв тъпанар от местния полицейски участък с диплома по изобразително изкуство.

Той изключи връзката. Стратън бе нисък, добре сложен мъж, леко започващ да оплешивява. Имаше втренчен, стоманен поглед. Бе облечен в зелена тениска плътно по тялото и бял ленен панталон. Най-сетне той вдигна тежкия си поглед към Ели, сякаш пред него бе застанал някакъв досаден счетоводител, дошъл да го пита за данъците.

— Открихте ли нещо, детектив?

— Специален агент — поправи го Ели.

— Специален агент — кимна Стратън. Той сведе глава към Лоусън. — Върн, би ли се погрижил „специалният агент“ да надникне и в други части на къщата?

— Не, благодаря — Ели спря с жест полицая. — Но ако нямате нищо против, бих искала да прегледам списъка.

— Списъка ли? — Стратън въздъхна така, сякаш казваше: „Не го ли прегледахме вече три пъти?“ Той плъзна лист хартия по полираната китайска олтарна масичка, която Ели определи, че е от началото на осемнадесети век. — Да започнем със Сезан. Ябълки и круши…

— Екс ан Прованс, 1881 година — прекъсна го Ели.

— Знаете ли я? — оживи се Стратън. — Чудесно. Може би ще успеете да убедите ония идиоти застрахователите колко много струва наистина. След това идва флейтистът на Пикасо и големият Полок горе от спалнята. Тези кучи синове много добре са знаели какво правят. Само за последната съм платил единадесет милиона.

Прекалено много, помисли си Ели. Тук хората като че ли искаха да си пробият път в социалните кръгове, харчейки безумни пари за произведения на изкуството.

— Не забравяйте и Гом… — Стратън започна да прелиства някакъв справочник в скута си.

— Анри Гом ли? — вдигна вежди Ели.

Тя погледна в списъка и се изненада, че е включен в него. Гом беше добър постимпресионист и колекционерите му обръщаха умерено внимание. Обаче с цената на картините си от трийсет до четиридесет хиляди не можеше и сравнение да става с онова, което бе откраднато.

— Той е любимец на жена ми, скъпа. Някой сякаш се е опитвал да ни прободе право в сърцето. Трябва да си го върнем. Вижте какво… — Стратън си сложи очилата и затърси картичката на Ели.

— Специален агент Шъртлеф — подсказа му тя.

— Агент Шъртлеф — кимна Стратън. — Искам да ме разберете съвсем ясно. Изглеждате ми прецизен човек и аз съм сигурен, че работата ви е да подушите малко из къщата, водейки си бележки, а после да се върнете в службата и да напишете доклад. След което да се приберете у дома с чувството на добре свършена работа. — Ели усети как кръвта й кипва, но не се издаде. — Обаче не желая това нещо тук да се подхвърля във вид на бумаги между ченгетата, за да попадне най-сетне на бюрото на някакъв си регионален началник._ Искам си картините обратно!_ Всяка една от тях. Настоявам най-добрите ви хора да се заемат с тази работа. Тук не става въпрос за пари, защото картините са застраховани за шейсет милиона…

Шейсет милиона? Ели се усмихна вътрешно. Може би най-много четиридесет. Хората винаги имаха доста раздута представа за онова, което притежават. Натюрмортът на Сезан бе нещо обикновено. Няколко пъти го бе виждала на търгове и никога не надвишаваше първоначално исканата сума. Картината на Пикасо бе от синия му период, когато е рисувал само за да свали някоя мацка. А Полок бе добър, трябваше да си го признае. Някой беше насочил крадците много точно.

— Онова, което е откраднато оттук, е незаменимо. — Стратън не сваляше поглед от Ели. — В това число и Гом. Ако на ФБР не му се занимава с това, ще наема мои хора. Мога да го направя, нали разбирате? Кажете това на вашите шефове. Тук трябва да дойдат най-добрите. Можете ли да направите това, агент Шъртлеф?

— Мисля, че вече разполагам с онова, което ми е нужно — каза Ели. Тя пъхна инвентарния списък сред бележките си и продължи: — Искам да ви попитам само едно. Кой включи алармената инсталация снощи, когато тръгнахте да излизате?

— Алармата ли? — Стратън сви рамене и погледна към жена си. — Нямам представа дали изобщо сме го направили. Лайла беше тук. Но тъй или иначе, вътрешната аларма е винаги включена. Картините бяха свързани директно с полицията.

Ели кимна и прибра бележките в куфарчето си.

— А кой друг е знаел паролата?

— Лиз. Аз. Мигел, нашият управител. Лайла. Дъщеря ни Рейчъл, която е в Принстън.

Ели впери настоятелен поглед в него:

— Искам да кажа, паролата за вътрешната инсталация.

Стратън хвърли книжата на масата и тя видя врязалата се изведнъж в челото му бръчка.

— Какво искате да кажете? Че някой е знаел паролата ли? Че именно по този начин са влезли тук?

Лицето му бавно започна да почервенява. Той се обърна към Лоусън:

— Какво става тук, Върн? Исках с кражбата да се занимае квалифициран персонал. Професионалисти, а не някакъв си начинаещ агент, тръгнал да обвинява наляво и надясно… Знам, че ръцете на полицията в Палм Бийч са им завряни отзад, но не можем ли да направим нещо по този въпрос?

— Господин Стратън — започна притеснено детективът, — снощи това не бе единственото произшествие тук. Пет души бяха убити.

— Само още един въпрос — каза Ели, насочила се към вратата. — Може ли да ми кажете каква бе вътрешната парола?

— Паролата ли? — повтори Стратън и стисна устни. Ели усещаше, че това му е крайно неприятно. Бе свикнал щракне ли с пръсти, хората около него да скачат. — Десет, нула две, осемдесет и пет.

— Рожденият ден на дъщеря ви ли? — опита се да налучка тя.

Денис Стратън поклати надменно глава.

— Не, датата на първото ми излизане на борсата.

20.

Начинаещ агент, кипеше Ели, пристъпвайки по камъчетата на дългата входна алея. Управителят току-що бе затворил вратата след нея.

В такива приказно богати къщи бе влизала само по време на службата си. Проблемът се състоеше в това, че те бяха обикновено обитавани от отвратителни задници. Също като тоя богат клоун, който всъщност й припомни защо поначало се е махнала от „Съдъби“. Точно заради такива тъпанари като Денис Стратън.

Ели се вмъкна в служебната кола и се свърза с прекия си началник — шефа на отдел „Кражби и измами“, специален агент Морети. Нямаше го, затова остави съобщение, че отива да огледа местопрестъплението, където са били извършени убийствата. Както бе казал Лоусън, убити са били петима души, и по същото време са били откраднати картини за шейсет милиона долара. Или най-малко за четиридесет…

От дома на Стратън до „Бразилиън Корт“ бе съвсем близо с кола. Ели всъщност вече бе идвала тук още когато се премести. Беше довела осемдесетгодишната си леля Рути на обяд в кафе „Булу“.

В хотела тя показа картата си на полицията и се отправи към стая 121 на първия етаж. Така наречения апартамент „Богарт“. Това напомни на Ели, че Богарт, Кари Грант, Кларк Гейбъл и Гарбо са били гости на този хотел.

Пред вратата на апартамента бе застанал на пост местен полицай. Тя отвори картата си пред обичайния му подозрителен поглед. — Последва дълго взиране в снимката, а след това в нея, сякаш ченгето не можеше да повярва, че пред него се намира истински агент от ФБР.

— Не е фалшива. — Ели бавно го огледа от горе до долу, леко раздразнена. — Аз също.

Влезе вътре и се озова в просторен хол, изкусно украсен с индийски мотиви — мебели в колониален британски стил, графики на амарилии, палми. Оперативен работник пръскаше ниската масичка със спрей, опитвайки се да намери пръстови отпечатъци.

Ели усети, че й се повдига. Досега не се бе занимавала с нито едно убийство — беше виждала само трупове с номерче на палеца като част от обучението в Куонтико.

Тя пристъпи в спалнята. Макар че на картата й пишеше ФБР, тук имаше нещо, от което я побиха тръпки — самата стая, напълно подредена, точно в същия вид, в който е била, когато е станало жестокото убийство снощи.

Тя огледа стаята, без дори да има и най-малка представа какво точно търси. Върху смачканите чаршафи на леглото бе метната вечерна рокля без гръб. „Долче & Габана“. На пода — чифт скъпи обувки „Маноло“. Момичето явно е имало пари и вкус.

Вниманието й обаче бе привлечено от нещо друго. Дребни монети, изсипани във вече номерирано найлоново пликче. И още нещо — тетка за голф. Черна, със златни букви.

Ели приближи пликчето към очите си. Златните букви станаха по-ясни — Тръмп Интърнешънъл.

— Посещението на ученички от ФБР е насрочено чак за след четиридесет минути — стресна я глас отзад.

Ели се извърна и видя загорял, добре изглеждащ мъж в спортно яке, облегнал се на вратата с ръце в джобовете.

— Казвам се Карл Брийн — каза той. — От полицейското управление в Палм Бийч. Отдел „Тежки престъпления“. Спокойно — усмихна се непознатият, — това е комплимент. Повечето от федералните, които идват тук, приличат на бичета.

— Благодаря — каза Ели, оправяйки кобура, който й убиваше на кръста.

— И така, какво е довело ФБР на нашата малка сцена? Убийствата са все още в юрисдикцията на местната полиция, нали?

— Всъщност аз разследвам обир. От едно от големите имения тук са откраднали картини.

— Спецгрупа „Картини“, а? — Брийн кимна, усмихвайки се накриво. — Искате да се уверите дали местните тъпаци си гледат добре работата?

— Всъщност исках да се уверя дали някое от тези убийства не е свързано с обира — отвърна Ели.

Брийн извади ръце от джобовете.

— Да е свързано с обира ли? Ами да видим. — Той се огледа. — Ей там, на онази стена, виждам графика. Нещо такова ли търсите?

Ели усети как кръвта й кипва.

— Не съвсем, но ми е приятно да узная, че имате набито око за подобен вид изкуство, детектив.

Той се усмихна широко, за да й даде да разбере, че просто се занася. Усмивката му всъщност беше много приятна.

— Ако бяхте казали престъпление на сексуална основа, щяхте да разберете, че там по ме бива… Типичен случай за Палм Бийч. Момичето се разположило на бивак тука преди два месеца. Хора идват и си отиват всеки ден. Сигурен съм, че ако открием кой е подписвал сметките, ще видим, че това е някаква фондация или нещо от този сорт.

На стената бяха прикрепени няколко ужасяващи снимки от местопрестъплението. Очите на бедното момиче бяха широко отворени, а бузите й — гротескно издути. Беше гола. Била е много хубава, помисли си Ели. Изключителна красавица.

— Била ли е изнасилена?

— Патологът още не е приключил — отвърна ченгето от Палм Бийч, — но я вижте тези чаршафи там? Онези петна едва ли са от „Фанта“. А от предварителния оглед стана ясно, че малко преди смъртта си е правила секс. Смятайте го догадка, но ми се струва, че е имала някакви отношения с убиеца си.

— Да, така е… — Ели преглътна с усилие. Брийн явно бе прав — по всичко личеше, че само си губи времето тук.

— Според съдебномедицинския експерт смъртта е настъпила някъде между пет и седем и половина снощи. Кога е станал обирът?

— В осем и петнайсет.

— Осем и петнайсет ли? — Брийн се усмихна замислено. — Не ме бива много по художествените работи, специален агент, но ми се струва, че от връзката, която правиш, може случайно да излезе нещо. Ти как мислиш?

21.

Чувстваше се като тъпачка. Сърдеше се сама на себе си, защото ченгето от Палм Бийч просто се бе опитало да й помогне.

Докато се вмъкваше в колата, страните й отново пламнаха. Спецотряд „Картини“. Толкова ли ясно й личеше?

Следващият етап от огледа й бе олющената къща в Лейк Уърт, която бе съвсем близо до междущатската магистрала. Вътре бяха убити четирима души между двайсет и пет и трийсет и пет години. Убийствата приличаха на екзекуция. Тук мястото на престъплението вдъхваше истински ужас. Четири трупа винаги привличаха вниманието на цялата страна. Колите на медиите и полицията все още бяха блокирали квартала в радиус от две пресечки около къщата. Като че ли цялата полиция от Южна Флорида се бе струпала тук.

Още щом пристъпи в боядисания в жълто дом, Ели усети, че отново й призлява. Тук ситуацията наистина бе кошмарна. Силуетите на убитите вече бяха очертани с тебешир по пода на оскъдно мебелираните спалня и кухня. По стените се виждаха петна от кръв и от още нещо, за което Ели не искаше дори да си помисли. Започна да й се повдига, преглътна с усилие. Това е на светлинни години от магистърската ми степен по изкуствата, помисли си тя.

В другата стая забеляза Ралф Удуърд от местния офис. Ели се приближи към него, доволна, че е срещнала познат.

Той се изненада да я види тук.

— Какво мислиш, специален агент? — попита я, оглеждайки почти голата стая. — Ще окачиш някоя и друга картинка на стената, ще боднеш по някоя и друга китка тук-там и после няма да можеш да я познаеш тази къща, нали?

На Ели й писна от глупостите му. Ралф всъщност не беше лошо момче, но често прекаляваше с чувството си за хумор.

— Според мен става дума за дрога. — Той сви рамене. — Кой друг трепе така?

При прегледа на документите им се установи, че са от района на Бостън. Всички имаха полицейски досиета, но се оказа, че са се занимавали само с дребни кражби, влизания с взлом, задигане на коли. Единият от тях работил на половин ден в бара на Брадли, близо до крайморската магистрала в Уест Палм. Другият паркирал колите в местен кънтри клуб. Третият — този път Ели не можа да се сдържи и потрепера — се оказа жена.

Тя видя Върн Лоусън, шефа на детективите в Палм Бийч, да влиза в къщата. Той спря да побъбри с някои от полицаите, после улови погледа й.

— Нещо май сте извън областта си, специален агент Шъртлеф?

Лоусън хвана под ръка Удуърд, сякаш бяха дружки от деца.

— Може ли за минутка, Ралфи?

Ели гледаше как двамата мъже доближиха глави в другия ъгъл на кухнята. Мина й през ума, че може би говорят за нея. Майната им, нека я одумват! Това си беше нейното дело, никой не можеше да я отстрани. Кражба на произведения на изкуството за шейсет милиона долара едва ли можеше да мине за дребен обир.

Ели започна да разглежда снимките от мястото на престъплението. Ако фотосите на Тес Маколиф във ваната я бяха накарали да настръхне, от тези направо щеше да й прилошее. Една от жертвите бе убита точно пред входната врата с изстрел в главата. Червенокосото момче бе застреляно в кухнята на масата — с пушка помпа. Двама бяха убити в спалнята: якото момче — с изстрели в гърба, докато очевидно се е опитвало да избяга, а момичето бе свито в ъгъла, вероятно молейки за милост. Бе застреляно от упор. Попадения от куршумите бяха маркирани по всички стени.

Наистина ли ставаше въпрос за дрога? Ели пое дълбоко дъх. Но кой друг убиваше с такава жестокост?

Чувствайки се излишна, тръгна към вратата. Всички бяха прави, тук тя нямаше работа. Освен това й се искаше да подиша малко чист въздух.

Но погледът й изведнъж попадна на кухненския бар-плот и онова, което бе на него, я накара да спре.

Инструменти.

Чук. Пила. Резачка.

Тези стандартни инструменти на никого нямаше да направят впечатление, но за Ели те служеха за нещо, което бе виждала да се прави стотици пъти. С тях се отваряха рамки.

Господи, помисли си тя.

Отново се върна при снимките. Нещо проблесна в мислите й. Трима мъже бяха убити. Трима мъже бяха извършили грабежа у Стратън. Тя се взря в снимките по-отблизо.

Всички убити мъже бяха обути с едни и същи черни обувки с връзки.

Ели отново си припомни лентата от охранителните камери в Каза дел Осеано. После пак огледа стаята.

Наоколо бе пълно с полицаи. Тя се взря в нозете им и сърцето й заблъска лудо в гърдите.

Полицейски обувки!

22.

Крадците са били облечени като полицаи… В такъв случай — един на нула за магистъра по изящни изкуства.

Ели огледа претъпканата с ченгета стая. В кухнята Удуърд и Лоусън все още бяха погълнати от разговора си. Тя си проби път към тях.

— Ралф, струва ми се, че открих нещо.

Удуърд притежаваше онова лековато южняшко умение да се отървава от хората с непринудена усмивка и ласкав глас.

— Ели, изчакай ме само за секунда.

Тя си даде сметка, че мъжът не я взима несериозно.

Добре тогава — щом искаха да се оправя сама, няма проблеми! Ели си показа картата на един от местните детективи, за когото бе разбрала, че е пристигнал пръв на местопроизшествието.

— Момчета, питам се дали сте успели да откриете нещо интересно. В килера например, или в колата? Полицейски униформи, може би фенерче…

— Колата я закараха в криминалната лаборатория — отвърна детективът. — Но в нея нямаше нищо особено.

Те просто не са знаели какво да търсят. Или пък крадците са изхвърлили униформите, помисли си Ели. Обаче първоначалното й чувство, че е на прав път, продължаваше да се засилва.

Контурите на всяка жертва поотделно бяха обозначени с флагчета и очертани с тебешир. В найлонови торбички бяха събрали всичко, намерено тук.

Ели започна от спалнята. Жертва номер три — Робърт О’Райли. Убит с изстрели в гърба. Тя взе найлоновата торбичка и разгледа съдържанието й отблизо: няколко долара, портфейл. Следващата жертва бе момичето — Даян Линч. Същият сватбен пръстен като този на Робърт О’Райли. Тя изпразни чантичката й — само няколко ключа и разписка от обществена пералня.

По дяволите, нищо особено, разочарова се Ели.

Чувството на увереност обаче я накара да продължи, макар да нямаше никаква представа какво точно търси. Майкъл Кели — момчето, застреляно до масата. Силата на изстрела го бе отхвърлила заедно със стола към стената и той още седеше на него. Ели се наведе и вдигна найлоновата торбичка — ключове за кола, щипка за пари с около петдесет долара.

Имаше също и мъничко листче, сгънато на две. На него като че ли бяха написани някакви цифри.

Тя си сложи чифт найлонови ръкавици, извади листчето от торбичката и го разгъна.

И изведнъж я заля топла вълна.

10–02–85.

Не какви да е цифри. Това бе паролата за алармената инсталация на Денис Стратън.

23.

Подкарах на север посред нощ, гонейки моя стар бонвил с една постоянна скорост от сто и двайсет километра в час по междущатска магистрала 1–95. Исках да се отдалеча от Палм Бийч колкото е възможно повече. Дори не отбих да подремна, преди да пресека границата между Джорджия и Южна Каролина.

Отбих от магистралата на едно място, наречено Хардивил — голям паркинг за камиони и грамаден бил-борд, на който пишеше: Отминавате най-добрата евтиния на Юга.

Напълних резервоара на колата и приседнах изтощен в едно празно сепаре в ресторанта. Огледах се наоколо и видях само няколко шофьори със зачервени очи да пият кафе и да четат вестници. И изведнъж страхът ме прободе като с нож. Не знаех дали съм обявен за издирване или не.

Една червенокоса сервитьорка, на чиято табелка бе написано Доли, дойде и ми наля така желаната чаша кафе.

— Надалеч ли си тръгнал? — попита ме тя с очарователен южняшки акцент.

— Надявам се — отвърнах. Нямах представа дали снимката ми вече не е поместена във вестниците и дали някой няма да си спре погледа на мен и да ме познае. Обаче миризмата на изпечено тесто със сироп прогони тази мисъл. — Толкова надалеч, че тези палачинки ще ги сънувам.

Поръчах си още кафе и отидох до тоалетната. Як мъжага, вероятно шофьор, едва не се сблъска с мен на входа. Останал сам вътре, вперих очи в огледалото и се стреснах от лицето, което ме погледна оттам — изпита кожа, зачервени и уплашени очи. Чак сега си дадох сметка, че все още съм облечен с тъмната тениска и дънки, с които бях, когато задействах алармите предната нощ. Наплисках си лицето със студена вода.

И изведнъж почувствах страхотен глад. Сетих се, че не съм хапвал нищо, откакто бяхме обядвали с Тес предния ден.

Тес… Очите ми отново се напълниха със сълзи. Мики, Боби, Барни и Дий. Господи, как ми се искаше да мога да върна часовника и всички те пак да са живи. Само за една ужасна нощ всичко се промени коренно.

Взех един вестник USA Today от барплота и седнах в сепарето. Докато го разгръщах, забелязах, че ръцете ми треперят. Като че ли едва сега напълно осъзнавах реалността. Хората, на които вярвах най-много в този живот, бяха мъртви. Бях преживял кошмара от предната нощ стотици път и през последните шест часа, но с времето ми ставаше все по-зле.

Заразгръщах вестника страница по страница. Не бях сигурен дали исках да намеря нещо, свързано с обира, или не. Повечето материали бяха посветени на икономиката, на положението в Ирак и на новото намаление на лихвения процент.

Обърнах поредната страница и застинах. Очите ми като че ли щяха да изхвръкнат от орбитите си.

Дързък обир и кървава вакханалия в Палм Бийч.

Стиснах вестника, защото ръцете ми продължаваха да треперят и буквите играеха пред погледа ми.

Изисканият и внушителен с великолепието си курортен град Палм Бийч снощи бе разтърсен от поредица тежки престъпления, започнали с удавянето на една привлекателна жена в хотела й, последвани от нагъл взлом и обир на безценна живопис от едно от най-достолепните имения, завършвайки само няколко часа по-късно в съседния град с убийството на четирима души.

От полицията твърдят, че все още нямат никакви преки улики за поредицата тежки престъпления и на този етап не могат да кажат дали помежду им има някаква връзка.

Не разбирах! Обир на безценна живопис… Нали Дий бе казала, че претърпели пълен провал?

Продължих да чета имената на убитите. Обикновено за читателя те са абстрактно понятие, обаче за мен бяха ужасяваща реалност. Мики, Боби, Барни, Дий… и, разбира се, Тес.

Това не е сън, Нед! Това е жестока действителност, помислих си ужасен.

Статията продължаваше с описание на това как три ценни произведения на изкуството били откраднати от къщата с четиридесет стаи, наречена Каза дел Осеано, собственост на бизнесмена Денис Стратън. Оценени вероятно на шейсет милиона долара, кражбата на неназованите картини се явява един от най-големите обири на произведения на изкуството в историята на Америка.

Не можех да повярвам…

Откраднати? Значи някой наистина ни е скроил номер. И то жесток!

Палачинките пристигнаха и наистина изглеждаха страхотно, но вече не бях гладен.

Сервитьорката ми напълни чашата и попита:

— Всичко наред ли е, мойто момче?

Кимнах й, полагайки всички усилия да се усмихна, но не знам дали се получи. Съзнанието ми бе обсебено от нови страхове.

Няма как да не направят връзката с мен.

Всичко щеше да излезе наяве. Не можех да мисля трезво, но едно нещо ми стана ясно веднага — щом полицията посетеше Соли, щяха да разберат каква ми е колата.

24.

Първото нещо, което трябваше да направя, бе да се отърва от автомобила си.

Платих си сметката, качих се в колата и я закарах до един глух път, където захвърлих номерата в храстите и почистих всичко, което можеше да бъде свързано с мен. Върнах се пеша в града и застанах пред малка къщичка, която всъщност бе местната автогара. Усещах, че параноята ме обсебва изцяло.

Час по-късно бях вече в автобуса за Файетвил, Северна Каролина, поемайки все по на север.

Според мен през цялото време съм знаел къде отивам. В малкото ресторантче на автогарата във Файетвил излапах лакомо хамбургер, избягвайки погледите на околните, сякаш някой от тях се канеше да запомни лицето ми.

След това се метнах в нощния автобус за всички направления на север — Вашингтон, Ню Йорк.

И Бостън. Къде, по дяволите, да отида другаде?

Нали оттам започна големият шанс?

През повечето време спах и мислех, какво ще правя, като пристигна. Не бях се прибирал у дома четири години. Откакто изпаднах в немилост. Знаех, че баща ми вече е болен, но и по-рано, когато беше още здрав, едва ли можеше да се нарече глава на семейството. Не и ако броим присъдите за всичко, като се започне от укриване на крадени вещи до незаконно букмейкърство, плюс трите каскади в „Суз“ в Шърли.

А мама… Аз бях най-голямата й надежда. Е, поне след като по-големият ми брат, Джон Майкъл, бе убит при един обир на магазин за спиртни напитки. Така че останахме само аз и по-малкият ми брат Дейв. Няма да вървиш по техните стъпки, Нед, не е необходимо да бъдеш като баща ти или брат ти!, нареждаше ми тя и аз обещавах да бъда почтен човек. Поне пет пъти ме е измъквала от разни каши. Веднъж ме изведе от тренировка по хокей посред нощ.

Ето това бе големият проблем. Нямах сили да я погледна в очите, когато се промъкнех у дома. Щях да й разбия сърцето.

Смених два автобуса — един във Вашингтон и един в Ню Йорк. При всяко непредвидено спиране сърцето ми замираше. Ето това е, казвах си, преградили са пътя и сега ще влязат да ме арестуват! Но нямаше никакви прегради. Градчетата и щатовете се изнизваха покрай прозореца, и то твърде бързо, както ми се струваше.

Най-често сънувах с отворени очи. Бях син на дребен мошеник и ето че се връщах — издирван, търсен навсякъде неудачник. Бях надминал моя старец. Като нищо щях да попадна в системата, както Мики и Боби, ако не умеех да се пързалям с кънки. Хокеят отвори пред мен непознати хоризонти. Наградата „Лио Джей Фенърти“ за най-добър нападател в Бостънската католическа младежка организация. Открит път към Бостънския университет. Това беше като печалба от лотарията. Докато не си разбих коляното през втората година от следването.

След контузията загубих и стипендията, обаче ръководството на университета ми даде една година срок да докажа, че мога да продължа. И аз го доказах. Вероятно са си мислели, че съм поредният тъпанар, който ще отпадне от играта, обаче вече бях надникнал в един по-голям свят. Нямаше да се върна в родния квартал и по цял ден да се шляя в очакване Мики и Боби да излязат от затвора. Здраво залегнах над читанките, за пръв път в живота ми. За учудване на всички, завърших с отличие. Дадоха ми работа — преподавател по социология на осми клас в училище за трудни деца. Близките ми не можеха да повярват, че плащат на един Кели да влиза в час.

Но тъй или иначе, това свърши само за един ден.

След Провидънс всичко започна да ми изглежда познато. Шарън, Уолпоул, Картън — места, където като малък играех хокей. Отново взех да се напрягам. Ето че отново се връщах у дома. Но не като хлапето, което постъпи в Бостънския университет, нито пък като оня, който фактически избяга от града…

А като издирван от властите престъпник, посегнал на плячка далеч по-голяма, отколкото баща му би могъл дори да сънува.

Щом автобусът изпъшка за последен път със спирачки и спря на автогарата в Бостън, аз си помислих: Крушата не пада по-далеч от дървото.

Дори и да я захвърлиш колкото може по-встрани.

25.

— Специален агент Шъртлеф се досети за цялата тази работа.

Шефът на Ели, Джордж Морети, сви рамене, сякаш искаше да каже:_ Да не повярваш._ Ханк Коул, началник на местния отдел на ФБР, също беше изненадан. И тримата се намираха в офиса му на най-горния етаж в Маями.

— На мястото на произшествието тя разпозна три инструмента, използвани от специалистите за отваряне на рамки. След което в личните вещи на една от жертвите откри цифри, които съвпадаха с паролата на алармената инсталация на Стратън. Малко по-късно открихме откраднатите униформи, натъпкани в торба в багажника на една кола, близо до къщата на жертвите.

— Изглежда, най-сетне успя да намериш приложение на тази твоя диплома по Изкуствата, специален агент Шъртлеф! — лицето на Коул сияеше.

— Това стана, защото можах да огледам и двете местопрестъпления — отговори Ели малко нервно.

За първи път заставаше пред началник от такъв калибър.

— Жертвите са се познавали един друг. От района на Бостън са и всички имат дребни прегрешения. — Морети плъзна копие от предварителния доклад по бюрото към шефа си. — За престъпление от такава величина никога преди това не са и помисляли. Има и още един член на тази група, който е идвал да живее тука и който явно е изчезнал. — След доклада той плъзна и една снимка по бюрото. — Някой си Нед Кели. Снощи не се е явил на работа в един от местните барове. Нищо чудно, тъй като полицията в Южна Каролина е намерила един стар бонвил, регистриран на негово име, на някакъв глух път близо до 1–95, на около шестстотин километра на север оттук.

— Какво му е досието на този Кели? — попита Ханк Коул.

— Като малък имал някакви дребни прегрешения, но вече са заличени. Виж, баща му е друга работа — три присъди! Като се започне от незаконно букмейкърство, та се стигне до укриване на крадени стоки. Трябва да покажем снимката на това хлапе и из хотела в Палм Бийч, където е станало и другото убийство. Да видим какво ще се получи…

— Аз всъщност огледах и това място — осмели се да се обади Ели, след което каза на шефовете си, че времето на смъртта не съвпада с обирите. — Освен това полицията на Палм Бийч смята това за престъпление на сексуална основа.

— Изглежда, нашият специален агент има намерение да става и детектив по убийствата — усмихна се Ханк Коул.

Ели преглътна забележката му. Едва се овладя, за да не отвърне: Ако не бях аз, нямаше да стигнете доникъде.

— Нека оставим малко работа и на местните власти. — Коул й се усмихна. — Изглежда, този Нед Кели е изкормил старите си другарчета, а? Е, значи вече се е класирал за света на големите престъпления. Какво ще кажете, специален агент, готови ли сте да отлетите на север и да се заемете с този тип? — обърна се той към Ели.

— Разбира се — отвърна тя.

Независимо че се държаха с нея снизходително, зарадва я фактът, че поне е включена в прекия екип.

— Имате ли някаква представа къде по-точно на север е тръгнал?

Морети сви рамене и се приближи към картата на стената.

— Близките му са тук. А може би при тях укрива краденото. — Той заби едно червено кабарче на картата. — Смятаме, че е в Бостън, сър.

— По-точно — обади се Ели, — в Броктън.

26.

Барът на Келти се намираше на ъгъла на „Темпъл“ и Главната в Южен Броктън. Обикновено затваряше около полунощ след спортния преглед за изминалия ден. Или когато собственикът Чарли най-накрая успееше да откърти и последния редовен клиент от мястото му пред чашата.

Тази вечер успях да извадя късмет. Лампите загаснаха точно в 11:35.

Няколко минути след това едър мъжага с къдрава кестенява коса под качулката на анцуга викна: „До утре, Чарл“, затвори вратата и стъпи на тротоара. После тръгна по Главната, преметнал раница през рамо, леко приведен срещу хладния априлски вятър.

Последвах го от другата страна на улицата, спазвайки безопасна дистанция. Тук всичко се бе променило. Магазинът за мъжки дрехи и сладкарницата, където едно време обичахме да се събираме, сега бяха превърнати в безлична пералня и магазин за спиртни напитки. Мъжът, когото следях, също се бе променил.

Той беше от онези яки и широкоплещести типове, с нахакана усмивка, който ако рече, като нищо може да ти счупи китката при канадска борба. Снимката му бе закачена на таблото в местната гимназия. Едно време беше областен шампион в категория до деветдесет килограма.

Няма да е зле да помислиш как ще го направиш това, Нед, рекох си.

Той сви по „Нелсън“, пресичайки линията. Последвах го на трийсетина метра след него. Той се обърна само веднъж, може би дочул стъпките ми, и аз се скрих в сенките на къщите.

Бяха си същите както някога, наредени една след друга, олющени и напукани. Покрай тях съм минавал хиляди пъти като малък. Сега обаче изглеждаха още по-занемарени.

Той сви зад ъгъла. Вляво се намираше малкото училище и Бъкли Парк, където едно време играехме баскетбол на площадката. Една пресечка по-нататък по „Пъркинс“ зееха развалините на старата обувна фабрика, затворена от години. Когато бягахме от час, често ходехме там да се крием от свещениците, да запалим някоя и друга цигара.

Обаче когато и аз свих зад ъгъла, него вече го нямаше!

Мамка му!, изругах наум. Открай време не ме биваше да проследявам хората.

И моментално разбрах, че преследван съм бил аз!

Около шията ми се стегна мощната му хватка. Дръпна ме рязко назад, с подпряно в кръста коляно. Кучият му син бе по-силен от едно време.

Вдигнах ръце и хващайки го за врата, се опитах да го прехвърля през мен. Не можех обаче да дишам. Чух го как пъшка, стягайки хватката още по-силно, извивайки ме назад. Гърбът ми всеки момент щеше да изпука за последно.

Започнах да изпадам в паника. Ако не успеех да се извъртя бързо, тоя щеше да ме затрие.

— Кой го хвана? — изсъска той в ухото ми.

— За какво питаш? — изхърках аз едва-едва.

Той натисна още по-силно.

— Удара на Флути за Ориндж Боул през 1984-а.

Опитах се отново да го прехвърля през мен, напъвайки с всички сили. Сполучих обаче само да го накарам да си стегне хватката още по-силно. Премалях от разкъсваща болка.

— Джерърд… Фелън — изхриптях най-накрая.

Изведнъж хватката около гърлото ми отслабна. Паднах на едно коляно, жадно вдишвайки с широко отворена уста.

После вдигнах глава и се взрях в самодоволното лице на по-малкия си брат Дейв.

— Извади късмет! — ухили се той. После протегна ръка да ми помогне да стана. — Добре че не те питах кой пък спаси удара на Флути миналата година.

27.

Прегърнахме се. Сетне отстъпихме назад и се заоглеждахме един друг, сякаш щяхме да правим списък кой как се е променил. Той бе пораснал, вече си бе истински мъж. Не бях го виждал почти четири години. Тупнахме се по раменете.

— Издигнал си се в очите на слепите — казах аз и отново го притиснах към мен.

— Затова пък ти ще ме ослепиш, като те гледам — отвърна той ухилено.

Засмяхме се като едно време и си стиснахме ръцете в римски поздрав. После лицето му изведнъж се промени. Веднага ми стана ясно, че е разбрал. Явно вече всички бяха наясно.

Дейв поклати глава някак си безпомощно.

— О, Неди, какво е станало там?

Заведох го в парка, седнахме на една ниска стена и му разказах как отидох в къщата в Лейк Уърт и как видях да изнасят Мики и останалите ни приятели в найлонови чували.

— Ох, Неди… — въздъхна Дейв и поклати глава, неспособен да продължи. Очите му се навлажниха и той оброни глава.

Прегърнах го през раменете. Беше ми трудно да гледам как Дейв плаче. Той бе пет години по-малък от мен, но странно, винаги бе стабилен и въздържан. Дори когато по-големият ни брат умря и аз се бях побъркал от скръб. А сега ролите ни се бяха разменили. Дейв бе втора година в колежа по право в Бостън. Бялата овца в семейството.

— Положението е още по-зле — стиснах рамото му аз. — Мисля, че ме издирват, Дейв.

— Издирват ли? — вдигна рязко глава той. — Теб? За какво?

— Не знам със сигурност. Може би за убийство.

Този път му разказах всичко. Цялата история. Обясних му и за Тес.

— Какво намекваш? — той впери поглед в мен. — Че идваш тук, бягайки от ченгетата ли? Че имаш пръст в това, че си част от цялата тази лудост?

— Мики го измисли — отвърнах, — но нямаше представа с какъв човек работи. Но който и да е бил, Дейв, той е избил нашите приятели. Докато не докажа обратното, хората ще мислят, че съм аз. Но мисля, че и двамата знаем с кого е работил там Мики. — Взрях се настойчиво в очите му.

— Татко Ти мислиш, че татко има нещо общо с тази работа? — той ме изгледа така, сякаш бях луд. — Абсурд. Тук става дума за Мики, Боби и Дий. Те са плът от плътта и кръв от кръвта на Франк. Освен това — ти не знаеш — той е болен, Нед. Трябва да му се присади бъбрек. Толкова е болен, че не би могъл да играе дори като параван.

В този момент Дейв впи поглед в мен. Нещо в този поглед не ми хареса.

— Неди, знам, че късметът ни нещо изневерява напоследък…

— Чуй ме — стиснах го аз за рамото, — погледни ме в очите. Каквото и да чуеш, Дейв, каквито и улики да изкарат, аз нямам нищо общо с тази работа. Обичах ги точно така, както ги обичаше и ти. Аз задействах алармите, това е всичко. Глупаво беше, знам. И сега си плащам. Но каквото и да чуеш, каквито и нови неща да излязат, всичко, което направих, бе да задействам няколко аларми. Мисля, че Мики искаше да си върне за онова, което стана в Стоутън.

Брат ми кимна. Когато вдигна очи, лицето му вече изглеждаше като на онова момче, с което бяхме живели в една стая петнайсет години, което биех за щяло и нещяло до тийнейджърската си възраст, моя плът и кръв.

— Какво искаш да направя?

— Засега нищо. Но може да имам нужда от теб, ако положението стане наистина напечено.

Изправихме се едновременно.

— Ще се видиш с татко, нали? — попита ме той, но аз не отговорих. — Ала това е тъпо, Нед. Ако наистина те търсят, ще разберат.

Потупах го леко по дланта, после отново го прегърнах и го притиснах към себе си. Моя голям малък брат.

Затичах се надолу по хълма. Не исках да се обръщам, защото ако го направех, щях да се разплача. Но имаше нещо, на което не можах да устоя. Спрях рязко и се извърнах, когато почти бях стигнал до „Пъркинс“.

— Дарън беше.

— Какво? — гледаше ме неразбиращо Дейв.

— Дарън Флути — усмихнах се аз. — По-малкият брат на Дъг. Той хвана последния пас на Дъг.

28.

Прекарах нощта в мотел „Бийнтаун“ на шосе 27 близо до Стоутън, само на няколко километра от „Келти“.

Станалото в Палм Бийч бе отразено в късните новини. Убити жители на Броктън. Лицата на приятелите ми. Снимка на къщата в Лейк Уърт. Как да заспиш след това?

В осем часа на другата сутрин хванах едно такси да ме откара до „Пъркинс“ на няколко пресечки от къщата на родителите ми. Бях облечен с дънки и стария си анцуг с инициалите на Бостънския университет. Скрих главата си под бейзболна шапка с емблемата на „Ред Сокс“. Бях предпазлив, защото познавах всички тук и всички ме познаваха. Дори и след четири години. Но не беше само това причината. Срам ме беше да се видя с мама. След толкова време да се върна по този начин, разбивайки всичките й надежди.

Молех се ченгетата да не са там.

Минавах покрай познати до болка къщи, с техните килнати предни тераси и занемарени дворчета. Най-накрая видях нашия стар зелен форд. Изглеждаше още по-очукан от едно време. Как изобщо сме могли да живеем тук. Колата на мама бе спряна на алеята. Линкълнът на Франк не се виждаше.

Облегнах се на един стълб и няколко минути внимателно оглеждах мястото. Всичко ми се стори наред, затова заобиколих да мина отзад.

През прозореца на кухнята зърнах мама. Беше облечена в рипсена пола и пуловер и отпиваше от кафето си. Лицето й все още бе хубаво, но изглеждаше толкова стара. И как няма да е тъй, след като годините, прекарани с Франк Кели, по прякор Белия, й бяха съкратили живота.

Е, Нед, време е да бъдеш голямо момче… Хората, които обичаше, са мъртви. След тази тежка мисъл почуках решително по стъклото на задната врата. Мама вдигна глава от кафето си. Лицето й побледня. Рязко се изправи и се устреми към вратата.

— Майко Богородице, какво правиш тук, Нед? Идваха от полицията. О, Неди, Неди, Неди…

Прегърнахме се и мама ме притисна така, сякаш се завръщах от царството на мъртвите.

— Бедните деца… — Тя притисна в мен мокрото си от сълзи лице. После изведнъж се отдръпна й очите й се разшириха от ужас: — Неди, не бива да се появяваш тук, от полицията може да наблюдават къщата.

— Исках да знаеш, че не съм го направил аз, мамо — казах. — Каквото и да говорят, кълна се в Господ, кълна се в душата на Джон Майкъл, нямам нищо общо с убийствата!

— Не е необходимо да ме уверяваш. — Мама сложи леко длан на бузата ми. После свали шапката ми и се усмихна на разрошената ми руса коса, на тена ми. — Изглеждаш добре. Толкова се радвам да те видя, Неди. Дори и така.

— И аз се радвам да те видя, мамо.

И ето че се случи — аз пак си бях у дома, в старата кухня. Минутка или две се чувствах като свободна птичка. Пресегнах се и откачих снимката на момчетата Кели, закрепена на хладилника. Дейв, Джон Майкъл и аз на игрището зад училището. Джон Майкъл в своя спортен екип в черно и червено. Номер 23.

Когато вдигнах поглед, видях, че мама ме гледа втренчено.

— Неди, трябва да се предадеш.

— Не мога — поклатих глава аз. — По-късно ще го направя. Но не и сега. Трябва да се видя с татко. Къде е той?

Тя поклати глава и седна:

— Да не мислиш, че знам? Понякога се съмнявам дали не спи в кръчмата на Келти. На зле върви той, Нед. Трябва да му трансплантират бъбрек, но той е минал възрастта, когато здравната застраховка ще покрие разноските. Болен е, Неди. Понякога си мисля, че той просто иска да умре…

— Вярвай ми, той ще бъде жив достатъчно дълго, за да ти трови живота още — казах аз мрачно.

В този момент чух звука от спираща край тротоара кола. Затръшна се вратата й. Дано да е Франк, казах си аз.

Отидох до прозореца и вдигнах щорите.

Не беше баща ми.

По алеята към нас идваха двама мъже и една жена.

Мама се спусна към прозореца, но в очите й нямаше безпокойство.

Твърде много пъти бяхме виждали да подбират баща ми към затвора, за да не познаем представителите на закона.

29.

И двамата се взирахме с широко отворени очи в двайсетгодишната присъда, крачеща към нас.

Един от агентите, чернокожо момче в тъмен костюм, се отдели от другите двама и тръгна към задната врата.

Мамка му, Неди, мисли! Какво, по дяволите, ще правиш сега?

Никога преди не бях усещал сърцето ми да бие така бясно в гърдите, както през тези няколко секунди, докато агентите крачеха към вратата. Нямаше смисъл да бягам.

— Неди, предай се — повтори шепнешком мама.

Поклатих глава.

— Не, първо трябва да намеря Франк. — Хванах я за раменете и я погледнах умолително. — Съжалявам…

Притиснах се към стената до предната врата, без да знам какво да правя. Нямах оръжие. Нямах и план.

На вратата се почука.

— Франк Кели? — подвикна нечий глас. — Госпожо Кели? ФБР!

Мисълта ми бясно работеше, но не ми идваше нищо наум. Трима агенти — двама мъже и една жена. Тя бе с хубав тен, значи най-вероятно идва от Флорида.

— Госпожо Кели?

Последва ново почукване. Погледнах предпазливо през щорите и видях едър мъжага, застанал пред вратата. Майка ми най-сетне се обади на висок глас и ме погледна безпомощно. Кимнах й да отвори.

За част от секундата стиснах очи. Моля те, не прави най-глупавото нещо в живота си!

Обаче излязох и го направих.

Хвърлих се върху агента веднага щом влезе и двамата се търколихме на пода. Чух го как изпъшка и когато вдигнах очи, видях, че пистолетът му се е изплъзнал от кобура и е паднал на около метър от нас. И двамата за миг замръзнахме, с погледи, вперени в оръжието. Той — нямащ представа дали току-що не е попаднал под ударите на жесток убиец. Аз — давайки си ясна сметка, че ако не посегна за този пистолет, животът ми, такъв, какъвто го познавах, щеше да свърши. Пет пари не давах за жената или за другия агент, който се промъкваше отзад. Просто се хвърлих към оръжието. Друг начин нямаше.

Претърколих се и го сграбчих с две ръце.

— Никой да не мърда!

Агентът бе все още на пода. Жената — дребно и всъщност много сладко девойче — бъркаше с трескави ръце под сакото си за своя пистолет. Третият агент току-що бе минал през задната врата.

— Не! — викнах аз, опънал ръце напред.

С ръка, замръзнала върху кобура, жената ме гледаше стреснато.

— Моля ви… Моля ви, не го вадете! — казах аз.

— Неди! — мама ме погледна настойчиво. — Хвърли това желязо. — Тя се обърна към агентите: — Нед е невинен. Той не би направил никому зло.

— Не искам да нараня никого! — обадих се и аз. — А сега оставете пистолетите си на пода. Веднага!

Те направиха каквото се искаше от тях, а аз минах предпазливо край всеки поотделно и им ги събрах. После заднишком стигнах до плъзгащата се врата и ги захвърлих в гората зад къщата. А сега какво, по дяволите, да правя? Погледнах към майка ми и й се усмихнах с половин уста:

— Май ще ми трябва колата ти.

— Неди, моля те… — едва не изплака мама.

Вече бе загубила един син в престрелка. Бедният Джон Майкъл.

Исках да умра тук, намясто, знаейки какви мъки й причинявам с тази постъпка. Приближих се до хубавата агентка. Можех да я вдигна едва ли не с едната ръка. Личеше си, че е изплашена, колкото и да се опитваше да запази спокойствие.

— Как се казваш?

— Шъртлеф. — Тя се поколеба, преди да прибави: — Ели.

— Съжалявам, Ели Шъртлеф, но ти идваш с мен.

Агентът от пода се надигна.

— Няма да стане. Ако ти трябва някой, вземи мен.

— Не — насочих пистолета към него. — Тя ще дойде.

Хванах я за ръката.

— Няма да ти сторя нищо лошо, Ели, ако всичко върви както трябва.

И дори в този абсурден момент намерих сили в себе си да й се усмихна леко.

— Знам, че думата ми не означава кой знае какво — обърнах се аз към агента на пода, — но знайте, че не съм направил онова, за което сте дошли да ме приберете.

— Има само един начин да се докаже — отвърна той.

— Знам — кимнах аз. — И точно затова постъпвам така. Искам да докажа нещо и то е, че съм невинен.

Стиснах леко Шъртлеф за лакътя, побутнах я към вратата и отворих. Двамата агенти стояха в средата, без да помръдват, като на спрян кадър.

— Трябват ми само пет минути — уверих ги аз. — Само толкова искам. След това ще ви я върна здрава и читава. Даже няма да си измачка дрехите. Не съм убил онези хора там. Но какво ще стане по-нататък, зависи от вас. — Извърнах се към мама: — За вечеря май няма нужда да ме чакаш. — Намигнах й за довиждане. — Обичам те, мамо.

След това двамата заднишком излязохме през вратата. После заслизахме по стълбите. Агентите бяха вече на прозорците и единият от тях си извади телефона. Отворих вратата на рънъра и набутах Шъртлеф вътре.

— Само се моля ключовете да са на контакта — почти се усмихнах аз. — Обикновено си висят на него.

Там бяха, слава богу! Излязох на заден от алеята. Няколко секунди по-късно вече се носехме по „Пъркинс“, пресякохме линията и поехме по Главната.

Все още никакви сирени и буркани. От градчето излизаха няколко пътя и според мен най-добре беше да поемем на север, по шосе 24.

Погледнах назад и въздъхнах с облекчение. После си помислих с горчива ирония: Браво! Към досието си току-що прибави и отвличане на федерален агент.

30.

— Страх ли те е? — попита я Нед Кели, гонейки колата на север по шосе 24. Той държеше пистолета небрежно в скута си, насочен към нея.

Дали я е страх. Та тоя тип го издирват за разпит във връзка с четворно убийство

В главата й се въртяха всевъзможни ситуации със заложници. Спомни си, че имаше някакъв учебник, където бе чела как трябва да отговаря на такива въпроси. „Запази спокойствие. Започни разговор.“ Данните на колата вече вероятно бяха разпратени до всички полиции в щата. Всяко ченге в радиус от осемдесет километра около Бостън щеше да я разпознае. Накрая реши да не се преструва.

— Да, страх ме е — кимна тя.

— Чудесно — кимна Нед. — Защото и мен ме е страх. За пръв път в живота си правя такова нещо. Но ти бъди спокойна. Честно, няма да ти сторя нищо лошо. Просто трябваше някак си да се измъкна оттам. Даже ще разблокирам ключалките на вратите. Можеш да скочиш веднага щом спрем някъде. Не се шегувам. Имаш ми думата.

За голямо учудване на Ели, тя чу изщракването на блокировката. Той намали. После добави с лека надежда:

— Или можеш да поостанеш малко. Да ми помогнеш да измисля как да се измъкна от тая каша.

Кели спря колата и я зачака.

— Хайде. Мисля, че имам на разположение… около три минути, преди всеки изход на тази магистрала да бъде заварден от ченгета.

Ели го гледаше смаяна. Сложи ръка на дръжката на вратата, но не отвори. Прави ти се подарък, излизай моментално, обади се някакъв глас в нея. Бе видяла кръвта и труповете в къщата в Лейк Уърт. Този тип се познаваше с жертвите. И бе избягал.

Обаче нещо я задържа. Стори й се, че непознатото момче й се усмихваше уплашено, с някакъв трогателен фатализъм.

— Преди малко не излъгах. Не съм никакъв убиец. Нямам нищо общо с онова, което се случи във Флорида.

— Вземането на федерален агент за заложник едва ли ще подкрепи твърденията ти — отвърна хладно Ели.

— Те бяха мои приятели, познавам ги, откакто се помня. Не съм откраднал никакви картини и не съм убивал никого. Всичко, което съм направил, бе да задействам няколко аларми. Погледни — размаха той пистолета. Та аз дори не знам как се борави с това шибано нещо.

Май наистина е така, помисли си Ели. Чак сега си спомни, че малко преди кражбата алармите на няколко големи имения наистина бяха се задействали. Тогава предположиха, че това е отвличаща маневра.

— Хайде, излизай — въздъхна Кели и погледна назад. — Очаквам други да ми правят компания.

Жената обаче не помръдна. Седеше, извърнала поглед към него. Сякаш изведнъж проумя, че това момче изглеждаше просто объркано и уплашено. И както й се стори — далеч надскочило възможностите си с тази постъпка. Вече не се чувстваше толкова застрашена. Може би щеше да успее да го склони да се предаде. Господи, Ели… Това наистина няма нищо общо с работата ти в „Съдъби“ 7, помисли си тя.

Без да отмества поглед от него, пусна дръжката на вратата:

— Имаш на разположение около две минути, преди всяка полицейска кола на юг от Бостън да е дошла тук.

Лицето на Нед Кели сякаш изведнъж просветна.

— Искам да ми разкажеш всичко, което се е случило там — продължи с овладян глас Ели. — Може би ще успея да направя нещо. Имена, адреси. Всичко, което знаеш за обира. Щом пожела да се измъкнеш от тази каша, това е единственият начин.

По устните на Нед Кели пробяга колеблива усмивка. Не, зад това лице не можеше да се крие хладнокръвен убиец, помисли си Ели. Момчето беше изплашено повече от нея. Личеше си, че се е забъркало в каша, от която не се знаеше дали ще се измъкне. Тя си помисли, че може би ще успее да спечели доверието му. Да го убеди да се предаде, преди някой да е пострадал. Защото ако ченгетата го сгащеха сега, не се знаеше какво може да стане.

— Добре, ще ти се доверя — въздъхна Нед.

— И ако бях на твое място, щях поне от време на време да насочвам пистолета към заложника — добави Ели. Не можеше да повярва, че прави това. — Знаеш, в Куонтико ни учат как да обезоръжаваме нападатели.

Нед Кели отново се усмихна нервно и подгони автомобила към изхода.

— Първото, което трябва да направим сега, е да се отървем от мамината кола.

31.

Сменихме рънъра за един воиджър микробус, оставен с работещ двигател на паркинга на супера.

Стар похват. Като бях по-малък, десетки пъти съм виждал как Боби пипа в такива случаи. Изчаках собственичката да излезе от микробуса. Тя си взе количка и я забута към супера. Като се има предвид това, което ставаше наоколо, имах на разположение най-малко един час преди някой да се отзове на оплакването. Сетне казах като на себе си:

— Струва ми се, че всичко това е сън!

Ели Шъртлеф ме погледна смаяно минута след като се върнахме на шосе 24. Изразът на лицето й сякаш казваше: „Ето, вече участвам и в кражба на кола“.

На огледалото за обратно виждане се люшкаше зелено борче-ароматизатор. Върху таблото бе прикрепен бележник, на който пишеше: Покупки. Маникюр. Да взема децата в 3:00. Отзад се търкаляше торба с покупки. И „Граф Чокула“.

Двамата се спогледахме и едва не се разсмяхме при хрумналата ни едновременно мисъл — издирван от властите убиец бяга с микробус.

— Ама че кола бягство! — поклати глава тя. — Стив Маккуин ряпа да яде.

Нямах представа какво трябва да правя по-нататък. Но смятах, че най-безопасното място бе малката стаичка, която бях наел в мотела в Стоутън. За щастие мотелът бе устроен така, че можех да спра направо пред стаята, без да минавам през рецепцията.

Заключих вратата зад нас и отроних неуверено:

— Виж сега, трябва да те претърся…

Тя ме погледна с неприкрита ирония.

— Не се притеснявай — казах. — Никога няма да си поискам от един федерален агент още на първата среща.

— Мислиш ли, че ако исках да те арестувам, нямаше да съм го направила досега?

— Съжалявам — свих рамене аз, малко смутен. — Просто формалност.

Бях извадил късмет, че попаднах на Ели Шъртлеф, а не на някоя Лара Крофт, която вече да ми е извила ръцете зад гърба. Откровено казано, никога не бих предположил, че Ели Шъртлеф е агент. По-скоро приличаше на учителка в начално училище. С вълнистата си кестенява коса, с няколкото лунички по чипия си нос и с добрите сини очи зад очилата.

— Вдигни горе ръцете — размахах аз пистолета — или пък ги разпери встрани, или как там се казваше…

— „Ръцете на стената“ — обясни тя с нескрита ирония и се обърна, разпервайки ръце. Аз коленичих, потупах джобовете на панталоните й и вътрешната страна на бедрата, както бях виждал по филмите. Бе облечена в тъмен костюм, с бяла памучна тениска под сакото, която бе изпълнена невероятно добре. На врата й висеше някакъв полускъпоценен камък.

— Знаеш ли, нищо не ми коства да ти забия един лакът в лицето точно в този момент. — Виждах я, че почва да губи търпение.

— Не знам, не съм професионалист в тези неща. — Аз се поотдръпнах назад. Никак не ми хареса това с лакътя в лицето.

— Забрави да ми опипаш и глезените. Повечето от нас си прикрепят оръжие и там, когато излизат на акция.

— Благодаря — смотолевих объркано аз.

— Е, просто формалност — усмихна се леко Ели Шъртлеф.

В чантичката й не намерих нищо освен ключове и ментови бонбони. Седнах на леглото. И чак сега проумях какво всъщност съм направил. Това не беше филм. Не бях Антъни Хопкинс и тя не бе Джоди Фостър и този кадър едва ли можеше да доведе до хепиенд.

Отпуснах чело на дланите си. После включих малкото телевизорче, за да чуем новините. Опитах се да си навлажня устните, но устата ми бе пресъхнала.

Ели седна на стола с лице към мен.

— Какво правим оттук-нататък? — попитах аз.

— Сега — каза тя — започваме да говорим.

32.

Разказах на Ели Шъртлеф всичко, което знаех за обира във Флорида. Нищо не скрих.

С изключение на срещата с Тес. Не знаех как да й обясня за това и в същото време да я накарам да повярва на всичко останало. А и не исках да мисля за гибелта на Тес.

— Знам, че през последните няколко дни наговорих куп глупави неща — казах аз, вперил искрен поглед в Ели. — Знам, че не трябваше да бягам от Флорида, че не трябваше да правя това, което сторих днес. Но, моля те, повярвай ми, Ели… Да избият приятелите ми… братовчед ми… — Поклатих глава. — Как така?… Та ние дори не сме ги пипнали тия картини. Някой ни бе по-годил номер.

— Гаше ли? — попита тя, водейки си бележки.

— Вероятно — кимнах мрачно. — Но не знам със сигурност.

Ели впери изпитателен поглед в мен. Молех се да ми повярва, имах нужда да ми повярва. Но тя смени темата.

— Защо дойде тук?

— В Бостън ли? — Сложих пистолета на леглото. — Мики нямаше никакви връзки там. Поне не такива, с които биха измислили този обир. Всичките му познати са оттук.

— А не за да укриеш картините тук, така ли? Всичките ти познати също са оттук.

— Кълна ти се, агент Шъртлеф, не съм го направил.

— Ще се наложи да се предадеш. Трябва да разкажеш с кого се е познавал братовчед ти и с кого е работел. Имена, адреси, всичко. Ако искаш да ти помогна. Мога да смекча вината ти с отвличането, но това е единственият ти изход. Разбираш ли го, Нед?

Кимнах примирено. Но откровено казано, не познавах никоя от връзките на Мики. Чие име можех да й кажа тогава? Кого да й предам? Баща ми?

— А ти как разбра накъде съм тръгнал? — попитах аз. Помислих си, че Соли Рот се е обадил на полицията, когато избягах.

— Много рядко можеш да видиш стар бонвил по ония места — отвърна тя. — И когато го намерихме в Южна Каролина, сетихме се накъде може да си поел.

Значи Соли изобщо нищо не им е казвал, помислих си учудено аз.

Приказвахме часове наред. Започнахме с престъпленията, обаче Ели Шъртлеф като че ли искаше да научи всяка подробност от моя живот. Разказах й какво означава да отраснеш в Броктън сред кварталните банди.

Как наградата в хокея ми изкара стипендия за Бостънския университет.

Това като че ли я изненада.

— Следвал си в Бостънския университет ли?

— А ти не знаеш ли, че говориш с носителя на наградата „Лио Джей Фенърти“ за 1995 година? Най-добрия нападател на Бостънската католическа младежка организация. — Усмихнах се с преднамерено безразличие и присвих рамене. — Дипломирах се след четири години като бакалавър по социология. Но ти сигурно не ме виждаш като учен?

— Ами като те наблюдавах как се мотаеше из паркинга, чудейки се чия кола да откраднеш, изобщо не ми мина през ума нещо подобно — усмихна се Ели.

— Казах, че не съм убивал никого, агент Шъртлеф — върнах й усмивката аз. — Но не съм твърдял, че съм светец.

Това я разсмя.

— Искаш ли още една изненада — казах аз, облягайки се на лакти на леглото. — Така и така сме се захванали с биографията ми. Две години преподавах на осми клас социология в едно училище за проблемни деца тук, в Стоутън. И бях доста добър. Може и да не знаех наизуст всяка поправка към конституцията, обаче хлапетата можеха да разчитат на мен.

— А какво стана след това? — попита Ели, оставяйки бележника.

— Искаш да кажеш как се случи така, че гений като мен изведнъж се озовава в Палм Бийч, работейки като спасител? Това е въпрос за един милион долара.

— Е, да чуем.

— Когато вече бях втора година преподавател, проявих интерес към една моя ученичка. Беше от Броктън, също като мен. Доминиканка. Беше попаднала в лоша компания, но умът й сечеше като бръснач. Добре се представяше на контролните. Исках да й помогна да влезе вправия път.

— И какво стана? — Ели се наведе заинтригувана към мен. Вече бе ясно, че не ставаше въпрос само за случая във Флорида.

— Може би я изплаших, не знам. Тя ме обвини, че ще й пиша отлични оценки, ако ми свърши една работа, такива неща… А това училище бе всичко за мен.

Ели ме гледаше съсредоточено.

— Нищо не бе станало. Вероятно съм направил някои глупави постъпки, като например да я откарам с колата до тях няколко пъти. Може да са я притиснали да излъже за мен и тя се е поддала. И изведнъж историята с нея се разду. Свалял съм я след училище, направо в класната стая. Дадоха ми възможност да се оправдая, но никой всъщност не ми повярва. Оставиха ме на работа в училището, но на по-ниска длъжност, като администратор. И аз напуснах, просто си тръгнах… Много хора се отказаха от мен. Баща ми…

— Баща ти е криминално проявен, нали? — прекъсна ме Ели.

— Криминално проявен ли? Та той има запазена килия в затвора „Суза“ в Шърли за вечни времена. Крушата не пада по-далеч от дървото, казвал ми е той много пъти, като че ли е очаквал да потвърдя думите му. Представяш ли си, той се отказа от мен. А само няколко години преди това заради него убиха собствения му син, моя по-голям брат. Какво ще кажеш, голям майтап е животът ми!

Ели поклати глава. За миг срещнах погледа й и ми се стори, че ми вярва.

— Месец след като напуснах, момичето се отрекло от показанията си. От училището получих любезно писмо, в което се извиняваха. Но злото вече беше сторено. Повече не можех да бъда учител.

— Съжалявам — въздъхна Ели.

— А знаеш ли кои не се отказаха от мен, агент Шъртлеф? Моят братовчед Мики. Боби О’Райли. Барни и Дий. Макар и да бяха най-обикновени броктънски хулигани, на всички им бе ясно колко много означаваше за мен тази преподавателска работа. И ти си готова да повярваш, че аз бих убил тези хора! Сега веднага бих си теглил куршума, ако това ще ги върне. Но както и да е… — усмихнах се аз, като си дадох сметка, че се държа прекалено емоционално. — Мислиш ли, че ако имах шейсет милиона долара, щях да разговарям с теб в някакъв си скапан мотел като този?

Ели също се усмихна.

— Може да си по-умен, отколкото изглеждаш.

Внезапно по телевизията започнаха новините. Новината на деня бе репортаж за днешното отвличане. Очите ми се разшириха. Хайде пак се почна! Лицето ми отново се появи на екрана. Исусе Христе, името ми!

— Нед — тихо продума Ели Шъртлеф, съзряла паниката в очите ми, — трябва да се предадеш. Аз ще те заведа. Това е единственият начин да се измъкнеш от тази бъркотия. Единственият!

— Не, не съм съгласен с теб. — Взех пистолета и я хванах за лакътя. — Хайде, махаме се оттук.

33.

Хвърлих малкото си лични вещи в микробуса. В кутията с инструменти намерих отвертка и смених масачузетските номера с номера от Кънектикът, които успях незабелязано да сваля от една друга кола на паркинга.

А сега вече трябваше да се отърва и от микробуса. Вече сигурно са открили рънъра. Трябваше да се отърва и от Ели Шъртлеф. Но единственото, което не можех да направя, бе да се предам. Не и докато не разберях кой ни е погодил номера и е избил приятелите ми. Не и докато не откриех кой е тоя шибан Гаше.

Скочих в микробуса и нервно го подкарах.

— Къде отиваме? — попита Ели, усещайки рязката промяна в поведението ми.

— Не знам — отвърнах.

— Нед, ако искаш да ти помогна — повтори настойчиво тя, — трябва да ми позволиш да те заведа в полицията. Недей да правиш още глупави неща.

— Мисля, че е много късно за това — отвърнах аз, търсейки място, където да я оставя.

Открих една тиха и спокойна отсечка по шосе 138, между каменна кариера и салон за продажба на употребявани автомобили. Отбих от пътя, спрях на едно закътано от погледи място и дръпнах ръчната спирачка.

Ели бе започнала да се плаши, виждах го в очите й. Стана й ясно, че не отиваме там, където тя си мислеше. Ала какво можех да направя?

— Моля те, Нед — каза тя. — Не прави глупости. Друг начин няма да се измъкнеш от кашата.

— Има още един — възразих аз и й кимнах с глава да излиза.

— Ще те намерят — настоя тя. — Днес или утре. Ще направиш така, че да те убият. Говоря сериозно, Нед.

— Всичко, което ти разказах, е вярно, Ели. — Погледнах я право в очите. — Не съм извършил тези неща. Не съм извършил и другото, за което може по-късно да чуеш. А сега, хайде, излизай.

Натиснах копчето за блокировката, пресегнах се през нея и й отворих вратата.

— Грешиш — повтори Ели. — Не прави това, Нед.

— Е, ти поне чу цялата ми история.

Наречете го, ако искате, Стокхолмски синдром с обратно действие, но започнах да изпитвам нещо като привързаност към специален агент Ели Шъртлеф. Разбирах, че наистина иска да ми помогне. Тя беше вероятно моят последен и най-добър шанс. Затова не ми беше приятно, че си тръгва.

— Без нито една гънчица по дрехите ти, точно както обещах — усмихнах се аз. — Гледай това непременно да го кажеш на партньора ти.

Вперила в мен поглед, в който се четеше смесица от разочарование и яд, тя бавно се измъкна от микробуса.

— Отговори ми само на един въпрос — помолих аз за последно.

— Какъв? — спря се тя и ме загледа.

— Защо не носиш оръжие на глезена си, след като излизаш на акция?

— Моят отдел не го налага — отвърна тя.

— И що за отдел е това — погледнах я объркано аз.

— Кражби на произведения на изкуствата — отвърна агент Шъртлеф. — Работех по случая с откраднатите картини, Нед.

Примигнах. Все едно Великолепния Марвин Хаглър ме бе треснал с един прав в брадичката.

— Оставям си живота в ръцете на един агент от ФБР, а той да вземе да се окаже от „Произведения на изкуствата“. Господи, не мога ли поне един път да свърша работата както трябва?

— Още можеш — прошепна тя, загледана в мен с неизразимо тъжно лице.

— Довиждане, Ели Шъртлеф — кимнах й аз. — Трябва да призная, че се държа адски храбро. Нито за миг не ти мина мисълта, че мога да те застрелям, нали?

— Нито за миг — поклати глава Ели и по устните й заигра лека усмивка. — Пистолетът ти през цялото време беше на предпазител.