Спасителят

45.

Още щом се завърна в офиса си във Флорида, Ели прегледа сводката от Бостън за убийствата, извършени от Дейвид Кели и още един човек преди два дни в Броктън. Чувстваше се отвратително — за тези зловещи убийства виновна бе само тя и никой друг.

Бе кървава, професионално свършена работа. Рана от нож под петото ляво ребро, след което острието рязко се вдига нагоре, за да попадне точно в сърцето. Който и да го бе направил, е искал жертвата му да страда. А другият човек, оня, с кънката в гърба, бе криминално проявен тип на име Ърл Ансън, със зулуми в Бостън и в Южна Флорида.

Но най-много я безпокоеше фактът, че навсякъде имаше отпечатъци от пръстите на Нед.

Как е могла да се излъже в него? Имаше две възможности — или той е най-хладнокръвният убиец, за когото тя бе чувала, или някой хладнокръвен убиец бе по следите му. Някой, който е знаел с кого Нед ще влезе във връзка в Бостън. Някой, който е търсел нещо, намиращо се у Нед.

Като например откраднати картини.

Името на Нед вече се свързваше със седем убийства. Той бе нещо повече от най-вероятен извършител. Снимката му бе разпратена до всяко полицейско управление. Бе станал обект на най-мащабното издирване в историята на Бостън от Бостънския удушвач насам.

Ели затвори файла, опитвайки се да си представи сцената. Няма начин да е станало така. Не и след като Нед й бе разказал за брат си. Просто не го виждаше как би могъл да убие Дейв. Не, това бе невъзможно. Тя прелисти бележките, които си бе водила при разговора си с него. Факултетът по право в Бостънския колеж. Вече единствената надежда на семейството…

На мястото на престъплението полицията бе намерила книга за картините на Ван Гог, от която бе откъсната една страница. Прочутият портрет, нарисуван от великия художник. Значи Нед също вече знаеше.

Продължавай да търсиш, беше я помолил той. Намери Гаше!

Ами Тес? Каква бе връзката й с всичко това, защото нямаше начин да не е свързана. Полицейските доклади за нея бяха ужасно схематични и сухи. Интересното бе, че сметките й в тузарския хотел бяха плащани винаги в брой.

Изведнъж Ели се досети за думите на Нед от последния им разговор. Била ли си някога влюбена?, беше я попитал.

Я се стегни, мисли разумно, скара се на себе си тя. Нед я бе отвлякъл и я бе държал на мушка цели осем часа. Бе свързан със седем убийства. Търсят го толкова много агенти, колкото не са били отделяни и за Бин Ладен. Възможно ли бе да ревнува?

И защо въпреки всички улики тя всъщност му повярва?

Върни се пак на обира, рече си Ели. Ключът на загадката се намираше там. С това чувство бе останала още от самото начало.

Кабелът беше отрязан — крадците са знаели паролата за алармената инсталация. Ако приятелите на Нед не са откраднали картините, значи някой друг го е направил.

Възможно ли бе човекът, стоящ зад обира, да се е уплашил, че полицията лесно ще се досети кой е, щом разбере, че крадците са използвали паролата? И е отрязал кабела, надявайки се да скрие факта, че паролата му е била известна.

Това е вътрешна работа, отново си повтори Ели.

46.

Ели изчака търпеливо кремавото бентли кабриолет да се промъкне през портите и да прошумоли към нея с белите си гуми по камъчетата на алеята.

— Агент Шъртлеф! — Стратън спря пред входа, правейки се на изненадан. Бе облечен за голф и изражението на лицето му показваше, че се радва да я види толкова, колкото и данъчен инспектор.

— Добра работа свършихте с ареста в Бостън, дума да няма — подсмихна се той, слизайки от колата. — Не смятам обаче, че въпреки времето, прекарано с Кели, сте успели да узнаете нещо ново за моите картини.

— Имаме връзка с всички търговци и полицейски управления в цял свят — отвърна Ели, опитвайки се да звучи учтиво. — На радара обаче още няма нищо.

— На радара, а? — Очите на Стратън се присвиха зад слънчевите му очила „Оукли“. — Е, позволете ми тогава да ви издам една малка тайна. — Той се наведе към нея и остро прошепна в ухото й: — Те не са тук!

Мъжът се отправи към къщата и Ели го последва. Посрещна го камериерката и му подаде няколко писма.

— А онзи ваш малък приятел? Спасителят, който успя да пробие системата ми за сигурност? И той ли е още под радара?

— Май точно затова съм дошла — отвърна спокойно Ели. — Откровено казано, не сме сигурни, че някой изобщо е пробивал системата ви за сигурност.

Стратън се извърна към нея ядосано и вдигна очилата си на оплешивяващата си глава.

— Бих си помислил, че след като оня тип ви държа толкова време с пистолет, насочен в главата ви, вече сте се отървали от тази мисъл за „вътрешна работа“. Колко души вече изби онзи тип? Пет, шест? Признавам си, че не съм ходил в детективско училище, но не е необходимо кой знае какво усилие, за да се предположи, че той е взел и картините.

Ели усети как брадичката й потръпна, но се овладя.

— Ще отнема само минута от времето ви.

Стратън демонстративно погледна часовника си.

— След половин час имам насрочен работен обяд в „Клъб Колет“. Това означава, че не разполагам с повече от минута, за да се възхитя на последното ви откритие.

Ели го последва неканена в кабинета му и Стратън се тръшна на изкусно тапицирания стол зад бюрото.

— Спомняте си, че го питах защо кабелът на алармената инсталация е бил отрязан, след като камериерката си спомня, че крадците са разполагали с паролата. — Ели седна срещу него и отвори раничката си.

Той описа нетърпелив кръг с отпусната длан.

— Сигурен съм, че с това повече няма да се занимаваме, нали?

— Не, няма — отвърна Ели и извади жълто-кафяв плик. — Поне докато не разберем какво трябва да правим с това.

Тя издърпа от плика найлонова торбичка за улики и я сложи на бюрото. В нея се виждаше разгънато листче хартия. Стратън наведе глава. Противната му усмивчица бавно се стопи.

10-01-85. Паролата му за алармената инсталация.

— Не се искаше кой знае какво усилие — започна Ели, внимавайки да не изтърве нещо излишно, — за да се запитаме защо крадците са имали такъв жив интерес към датата на вашето първо излизане на борсата.

— Къде го намерихте? — Лицето на Стратън се изопна.

— В един от убитите в Лейк Уърт — отвърна Ели. — Мисля, че миналия път ви помолих да ми дадете списък с хората, знаещи паролата на инсталацията ви. Доколкото си спомням, вие споменахте управителя, дъщеря ви и госпожа Стратън, разбира се…

Мъжът поклати глава с пресилена развеселеност.

— Вие май наистина се смятате за супердетектив, агент Шъртлеф? — Ели устоя на насмешливия му поглед. — Имате диплома по изкуства — продължи Стратън. — Вашата работа е да помагате на другите агенти, когато нещата опрат до произход и автентичност на картините. Мога да си представя колко трудно е за артистичната ви душа цял живот да ви се налага да преследвате безценните платна, които за съжаление принадлежат на други хора.

— Моята работа е да разкривам фалшификати — каза кратко Ели.

На вратата се почука. Лиз Тейлър подаде глава.

— Извинете. — Тя се усмихна на Ели, после се обърна с неутрален тон към Стратън: — Денис, хората от кетъринга са тук.

— Идвам. — Той й се усмихна, после отново сведе поглед към Ели. — Опасявам се, че губенето на време е към своя край, агент Шъртлеф. — Той се изправи. — Подготвяме къщата за едно малко събиране в събота вечер. Лигата за запазване на бреговата линия — това е прекрасна кауза. Трябва да дойдете. Току-що постигнахме споразумение със застрахователната компаия. На стените ще висят вече съвсем нови произведения на изкуството. Бих искал да чуя мнението ви.

— Разбира се — отвърна тя. — Вие сте платили повече.

Стратън продължи да я гледа със самодоволна усмивка. Той бръкна в джоба на панталоните си и измъкна пачка банкноти, кредитни карти, малко дребни и остави всичко на масата.

— Едно от моите задължения, агент Шъртлеф, е да предпазвам близките си от обвинения, касаещи нашия личен живот.

Ели взе торбичката от бюрото и тъкмо се канеше да я пъхне в плика, нещо я накара да спре и да се замисли за момент.

— Играете ли голф, господин Стратън?

— Поигравам малко, агент Шъртлеф — усмихна се мъжът. — А сега ме извинете…

Сред банкнотите и дребните, които Стратън изсипа на бюрото си, имаше и черна тетка за голф.

47.

Когато излязох от дома на Фили, скочих в субаруто на Дейв. Смятах, че разполагам с най-много един ден, преди труповете да бъдат открити. А дотогава да съм се отдалечил на километри оттук. Но накъде?

Карах, без да мисля. Пред мен витаеше образът на брат ми, седнал там като някакво изкормено животно. Аз бях виновен за ужаса. Нещата му бяха пръснати навсякъде из колата — учебници, чифт износени маратонки, компактдискове.

Зарязах колата в някакво малко градче в Северна Каролина и намерих един търговец на употребявани автомобили, който ми продаде една дванайсетгодишна импала5 за 350 кинта, без да задава никакви въпроси. След това се отбих в едно крайпътно заведение, отидох в тоалетната и си боядисах косата. След което внимателно я подстригах.

От огледалото ме погледна съвършено различна личност. Гъстата ми руса коса вече я нямаше.

Помислих си дали да не сложа край на живота си. Да се отбия от пътя и да скоча с тази таратайка от някоя висока скала. Стига да я намеря. Или пък да използвам пистолет. Тази мисъл ме накара да се разсмея. Издирваха ме из цялата страна за седем убийства, а аз нямах даже пистолет!

Можеше да намеря, но ако го направех, всеки щеше да си каже, че наистина съм избил моите най-близки приятели. А тогава кой щеше да се погрижи за истинския им убиец? Затова ми дойде наум, че може би ще е най-добре да се върна във Флорида, където всъщност започна всичко.

В това като че ли имаше някакъв смисъл. Щях да покажа на ченгетата, на ФБР, на целия свят, че не съм го направил. Ще си призная, че съм затрил само оня убиец, там, в Бостън.

След ден издрънчах с таратайката си по моста „Окичоби“ и влязох в Палм Бийч. Спрях срещу „Бразилиън Корт“. Седях, взирах се в кремавата сграда, вдъхвах уханието на градините наоколо, давайки си сметка, че съм пристигнал в края на пътуването си — точно откъдето всичко това бе започнало.

Затворих очи, надявайки се сякаш на просветление свише, което да ми подскаже какъв да бъде следващият ми ход.

И когато отново ги отворих, видях знамението.

От парадния вход на хотела излизаше Ели Шъртлеф.

48.

Има няколко начина, по които да се проиграе това упражнение, реши Ели.

Да даде всичко, което бе открила до този момент, на Морети и да го остави той да довърши работата. В края на краищата убийството на Тес Маколиф не влизаше в нейните задължения. Или да подхвърли всичко това на полицейското управление в Палм Бийч. Обаче тя вече бе видяла със собствените си очи как свойски се държеше с местните ченгета Стратън.

Или пак да направи онова, което цялото й същество желаеше.

Само още една стъпка, какво толкова?

Тя помоли секретарката да извади една снимка на Стратън от интернет и я пъхна в чантичката си. После остави съобщение за Морети, че излиза за няколко часа. След това се качи в служебната си кола и пое по магистралата към Палм Бийч.

Знаеше, че Морети ще получи удар и по устните й заигра тънка усмивка — да върви на майната си

Минавайки през „Окичоби“, тя пое към „Бразилиън Корт“. Сега тука беше далеч по-спокойно, отколкото преди няколко дни.

Ели влезе във фоайето. Зад рецепцията стоеше привлекателен рус мъж. Тя му показа картата си, а след това и снимката на Денис Стратън:

— Случайно да сте виждали това лице тук? — попита Ели.

Администраторът се вгледа в снимката и после поклати отрицателно глава. Показа я и на колежката си, но момичето сви рамене.

— Може би трябва да я види Саймън. Той дава нощни смени.

Ели показа снимката на персонала от фоайето, после и на управителя на ресторанта. Показа я и на няколко сервитьорки. Всички клатеха отрицателно глави. Все пак това е изстрел в тъмното, каза си Ели. Може би наистина нямаше да е зле да дойде през нощта и да я покаже на Саймън.

— Хей, аз го познавам този тип — обади се един от сервитьорите на обслужване по стаите. Ели го бе намерила в кухнята. Очите му светнаха, още щом видя снимката. — Това е приятелят на Маколиф.

— Сигурен ли си? — Тя едва прикри изумлението си.

— Разбира се! — възкликна сервитьорът, който се наричаше Хорхе. — Идваше от време на време тука, добри бакшиши даваше. Получих двайсет кинта само за да му гръмна бутилка шампанско.

— Казваш, че били приятели, така ли? — Ели усети, че сърцето й заби учестено.

— Можеше да се каже. — Хорхе пусна двусмислена усмивка. — В смисъл, че и аз бих искал да намирам такива приятели. Трудно е да си го представиш тоя нисък, плешив тип с такава жена. Сигурно е имал много мангизи, а?

— Да — кимна Ели. — Много мангизи, Хорхе.

49.

Спрях импалата на „Милитари Трейл“, на юг от „Окичоби“. До Върне Танк и Семинол Пон — много надалеч от крайбрежните имения.

Мястото приличаше по-скоро на запуснат док или на една от ония варосани къщички, обитавани от бедни адвокати, прехранващи се с търчане подир линейките. Разликата се състоеше само в няколкото ремонтирани веспи6 на тротоара и напуканата емблема на „Ямаха“ с надпис над прозореца:

МОТОРИ ДЖЕФ. НАЦИОНАЛЕН ШАМПИОН ЗА 1998 Г.

Паркирах колата отпред и влязох. Зад тезгяха нямаше никой. В задната част обаче се чуваше ревът на форсиран двигател. Внимателно си пробих път покрай лавиците с каски и кутии, пълни с всевъзможни части, и влязох в работилницата. На пода до блестящото „Дукати 999“ имаше бутилка недопита бира, а до нея изпод мотора стърчаха чифт мърляви адидаски. Двигателят отново изрева.

Сритах маратонките.

— Това нещо върви като астматична баба или само звучи така?

Изпод двигателя се показа мъж с омазано с масло лице. Имаше ниско подстригана оранжева коса.

— Не знам приятел — отвърна той с крива усмивка. — Сигурно зависи от това колко бързо може да хвърчи бабата.

Но изведнъж очите му се изцъклиха, сякаш бе видял пред себе си призрак.

— Мамка му, Нед.

Джеф Хънтър захвърли ключа и се изправи на крака.

— Ама това си ти, а не някой твой двойник.

— Аз съм — отвърнах и пристъпих към него. — Поне това, което е останало.

— Ех, приятел, много си се прочул… — Джеф поклати глава. — Но откровено казано, смятах, че си някъде по-далеч от това място. — Той ме прегърна с изцапаните си с грес ръце.

Чамп беше новозеландец, който няколко години бе участвал в световния шампионат по мини мотоциклетизъм. По едно време даже държеше рекорда по скорост. След една-две схватки с Джак — оня Джак, дето второто му име е Даниълс — и тежък развод той се хвана да прави каскади с мотори, като например такива да прелита над редица коли или да се промушва с мотора през запален обръч. Запознах се с него, докато бачках в бара на Брадли. Чамп винаги е готов да действа, щом му подхвърлиш нещо достатъчно откачено и го накараш да го подгони с бутилка в ръка.

Той отиде до малкия хладилник, отвори една бира и за мен, после седна на него.

— Мисля, че не си дошъл тука да пием по едно, а, брато?

Поклатих глава.

— Яко съм загазил, Джеф.

Той изхъмка.

— Мислиш, че след като през цялото време съм пиян, не мога да чета вестници ли?… Е, всъщност така е, но поне включвам телевизора.

— Знаеш, че не съм направил нито едно от тия неща, Чамп.

— Не убеждавай убедения, брато. Мислиш ли, че който те познава, ще допусне, че обикаляш из страната и убиваш всеки, който ти падне? Притеснява ме останалата част от света. Съжалявам за онези хлапета, Нед, а също и за брат ти. В каква каша си се забъркал?

— В такава, че без чужда помощ няма да се измъкна.

Той сви рамене.

— Нещо не се целиш много нависоко, щом си дошъл при мен.

— Смятам, че съм дошъл на единственото място, където мога да дойда — преглътнах с усилие аз.

Джеф намигна и повдигна бирата си в знак на поздрав:

— Знам какво е, преживял съм го. Да ти кажа, брато, нямам много пари, обаче знам как да те измъкна оттук, ако това искаш. Познавам някои, дето карат онези лодки, дето се промъкват покрай бреговата охрана, каквото и да превозват. Ама съм сигурен, че освен това се и връщат. Обзалагам се, че Коста Рика ще ти прозвучи добре на първо време, а?

Поклатих глава.

— Не искам да бягам, Джеф. Трябва да докажа, че не съм извършил тези работи. Искам да разбера кой го е направил.

— Ясно. И кой още ще участва в това начинание?

— Или ще го направя, или ще се гръмна — заявих мрачно.

— И това съм го преживял. — Джеф заби мръсните си пръсти в оранжевите кичури на главата си. — Мамка му, в края на краищата наистина съм квалифициран за тази работа. Или пък много си падам по загубени каузи. Но на теб това ти е известно, нали, Неди? И точно затова си тук.

— Да. И защото няма къде другаде да отида.

— Поласкан съм. — Джеф отпи от бирата. — Знаеш, разбира се, че захвана ли се с теб, мога да рискувам всичко тук. Бизнеса, завръщането.

Той стана и докуца до мивката така, сякаш току-що бе излязъл от ръгби мач, и си изми ръцете и лицето.

— Обаче преди да се заема сериозно, трябва да съм сигурен в едно нещо…

— Няма да ти подлагам задника на никаква опасност, Чамп, ако това имаш предвид.

— Опасност ли? — Той ме изгледа така, сякаш бях луд. — Ти май се шегуваш, брато. Хвърлям се в запален бензин за някакви си триста долара, а ти… Друго си мислех… Невинен си, нали, Нед?

— Разбира се, Джеф.

Той подъвка замислено гърлото на бутилката.

— Добре, това улеснява нещата… Някой да ти е казвал, че много те бива в пазарлъка? — Очите му се присвиха и лицето му грейна в усмивка.

Приближих се и му подадох ръка, после го притеглих към мен.

— Нямам към кого друг да се обърна, Джеф.

— Хайде, стига си ме четкал. Сега, преди да го полеем с още по една, ти сигурно имаш някакъв план. Ще влезе ли още някой в окопа ни?

— Едно момиче — казах аз. — Поне така се надявам.

— Момиче! — Джеф чак спря да диша.

— Добрата новина е тази, че според мен тя също ми вярва.

— Прекрасна вест, брато. Ще ги смачкаме с числено превъзходство. Каква е лошата новина тогава?

Смръщих вежди.

— Лошата новина е, че е от ФБР.

50.

— Дай да видя дали съм разбрал правилно. — Началникът на местния офис, специален агент Морети, се изправи зад бюрото си, вперил поглед в Ели. Долната му челюст бе увиснала почти до колана от изненада. — Искаш да издам заповед да доведат Денис Стратън на разпит за убийство?

— Виж! — Ели извади найлоновата торбичка с черната тетка за голф, взета от стаята на Тес Маколиф. — Забелязваш ли това нещо, Джордж? Когато разпитвах Стратън у тях, той извади от джоба си също такава тетка. Те са от международния голф клуб на Тръмп. Стратън членува в този клуб. Тази тетка го свързва с мястото на престъплението.

— Заедно с още двеста души — изръмжа Морети. — Чувам, че и Руди Джулиани7 бил член на този клуб. Случайно да искаш и него да привикам?

Ели кимна.

— Защо не, ако е имал някаква връзка с Тес Маколиф!

Ели отвори папката си и сложи снимката на Денис Стратън на бюрото му.

— Ходих до „Бразилиън Корт“ и показах тази снимка на персонала. Стратън се е познавал с нея. Дори нещо повече — имали са връзка.

Морети я гледаше втренчено, но сякаш не чуваше думите й.

— Разкарваш се из място на престъпление, което дори не е в твоята юрисдикция, и показваш снимката на един от най-видните граждани на Палм Бийч? Мислех, че сме се разбрали, Ели. Няма да ходиш да гледаш трупове, а ще се занимаваш с картините.

— Но те са свързани, Джордж. Картините, Стратън и Тес Маколиф. Един от сервитьорите го позна. Имали са интимна връзка.

— И в какво искате да го обвиня, специален агент? В изневяра ли?

Морети заобиколи зад гърба й и затвори вратата към кабинета си. После се върна зад бюрото си и опрял ръце на него, се надвеси над Ели като разгневен директор на училище.

— Денис Стратън не ти е някое пънкарче, което можеш да притиснеш до стената без истински доказателства! Ходила си в „Бразилиън Корт“ в нарушение на заповедта ми, по случай, който дори не е наш. Ти още в началото се захвана с този човек. А сега даже искаш да го арестувам. И то за убийство!

— Та той е имал връзка с жертвата.

— Нещо май не мога да те разбера, Ели. При заподозрян извършител, който те държа на мушка сума ти време в Бостън, чиито отпечатъци са навсякъде и на първото, и на второто местопрестъпление, ти обвиняваш Стратън! Чий брат се оказа мъртъв и кой е бил с оная мацка Маколиф в деня, в който е била убита? Денис Стратън, така ли?

— Защо му трябва на Кели да убива момичето? Той е бил влюбен в нея, Джордж. Стратън лъже. Скри от нас, че се познава с жертвата. Изобщо не спомена нищо за нея, когато полицията бе в дома му.

— Откъде знаеш, че не е казал нищо на полицията? Да не си чела докладите им? — Той изпръхтя ядосано.

— Ще се обадя на полицията в Палм Бийч. Имаш ми думата. Става ли така? Трябва да свикнеш с мисълта, че агенциите, натоварени да вършат това, си гледат работата. Същото прави и ти — гледай си своята работа.

— Да — кимна Ели. Повече от това нищо не можеше да направи.

— Само още едно нещо — каза Морета, прегръщайки я през раменете, докато я изпращаше към вратата.

— Ако още веднъж дойдеш при мен с подобно предложение, следващата ти работа ще бъде да раздаваш глоби за неправилно паркиране по Колинс Авеню. Ето тогава вече ще можем да кажем, че тази твоя екзотична специалност е била чиста загуба на време. Нали, специален агент Шъртлеф?

Ели тикна папката под мишница.

— Да, сър — отвърна тя, — чиста загуба.

51.

Ели насочи каяка по надигналата се срещу нея вълна, прехвърли я и подготви лодката за следващата.

Бе прекрасна водна планина и тя с умели движения се закатери по мощния й гръб, изчаквайки подходящия момент.

После с рязко движение на греблото се изкачи почти до ръба й. За секунда увисна там, сякаш бе в безтегловност, после се хлъзна назад с извилата се над главата й водна маса, като изстреляна от катапулт. В лицето я бръснаха студени пръски.

Бе вътре във вълната, като в тръба. Ето това се казваше да уцелиш десетката. В този илюзорен покой, изчаквайки вълната да се разбие, тя се чувстваше сто процента жива.

Накрая водната планина се разби над главата й с грохот. Каякът изхвърча със забит в небето нос, после се отпусна във водата от другата страна на вълната. Ели загреба обратно към брега. Следващата вълна я блъсна в гърба и меко я изкара чак до плажа. Тя се изправи на пясъка, издърпа лодката и изтри солената вода от лицето си.

Запита се дали да не направи още един тур, но после издърпа лодката от фибростъкло по пясъка, взе я под мишница и пое към двустайното бунгало, което бе наела в Делрей.

Тези късни рейдове в морето след работа, по време на прилива, бяха единственото време, през което Ели можеше да остане сама със себе си. Да се откъсне от работата и наистина да се отдаде на мислите си. Ето това му бе хубавото на преместването тук — имаше си свой собствен свят, в който да се оттегли и да помисли, когато нещо я притесняваше. А в момента й се струваше, че всичко я притеснява.

Знаеше, че Морети няма да си мръдне пръста да направи нещо по връзката на Стратън с Тес. Вече кръгът с мишената бе изрисуван върху гърба на Нед. Пръстови отпечатъци, връзка с жертвите, отвличане на федерален агент.

Бъди добър и послушен служител, каза си Ели. Както Морети спомена, този случай с Тес Маколиф не беше дори техен.

Наум й дойде нещо, нещо, което дядо й обичаше да казва. Той бе един от онези самоутвърдили се мъже, водил безкрайни битки с мафията през трийсетте години. Викаше им „отрепки“. И бе превърнал малкия цех за производство на блузки в голяма фирма за спортно облекло. Та дядо й обичаше да казва:

Когато животът те натика в ъгъла на ринга с юмруци, измъкни се оттам с помощта на собствените си юмруци!

Ели бе сигурна, че онова копеле Стратън има пръст в цялата тази работа. Както в кражбата на собствените си картини, така вероятно и в убийството на Тес. Само как й се надсмиваше, сякаш я предизвикваше да се заеме с него: Хайде да те видя дали можеш да откриеш нещо за мен!

Затова открий нещо, помисли си Ели. Тя завлече каяка до предната веранда на бунгалото.

Измъкни се с помощта на собствените си юмруци.

Все още в плътно прилепналия по нея неопренов костюм, Ели изми солената вода от корпуса на лодката.

Да, но тя работеше във ФБР, а не в някаква си фабричка за блузи. Тук имаше единоначалие. Работата й бе строго определена. Имаше шеф, пред когото да се отчита. Така че тук не ставаше въпрос за интуиция, която да следва, а за хора.

Това бе кариерата й.

Ели облегна каяка на стената и си събу гуменките, изтърсвайки морската вода от косата си. Тази твоя екзотична специалност, дето я имаш, ще бъде чиста загуба, бе изсумтял Морети. Губеше контакта с него с всеки изминал ден. А и с Нед. Защо се бе захванала с това нещо?

— Какво искаш да направиш? — промърмори тя, клатейки глава отчаяно. — Да си разрушиш кариерата заради това момче ли?

В този миг зад гърба си чу глас, който й изкара акъла. Ели се обърна стреснато.

— Внимавай какво си пожелаваш, Ели… Не знаеш какво може да ти докара приливът.

52.

— Господи, Нед — тя впери в него широко отворени очи.

Или поне приличаше на Нед — къса, тъмна коса и четиридневна брада.

— Не се плаши — вдигна ръце той. — Кълна се, че този път няма да има отвличания.

Ели не бе уплашена, а просто ядосана. Този път реши да бъде по-предпазлива. Професионалният й инстинкт надделя и погледът й крадешком се плъзна към кобура й, провесен на закачалката в кухнята. Този път, зарече се тя, аз ще командвам положението.

Тя се втурна към кухнята, но Нед се спусна след нея и я хвана за ръката.

— Ели, моля те…

Тя се извърна и невъздържано изкрещя:

— По дяволите, Нед, какво търсиш тук?

— Ами като се има предвид цялата тази реклама, дето ми я направихте, офисът ти не ми се стори подходящо място за срещи. — Той потисна с усилие усмивката си.

Ели се опита да се отскубне, но Нед я държеше здраво.

— Трябва да поговорим, моля те, само ме изслушай.

В този миг Ели не посмя да си признае, че й е приятно, задето все пак той е жив и здрав. Че е тук. Чувствайки ръцете му в плътно прилепналия по тялото й неопренов костюм, тя усети да я обхваща някаква неловкост. Дори започна да се изчервява.

— Какво, по дяволите, правиш, Нед?

— Доверявам ти се, ето това правя. Показвам ти новия си облик. Какво ще кажеш?

— Ще кажа, че като излезеш от затвора, ще бъдеш първи кандидат за филм на ужасите. — Тя се задърпа от ръцете му.

Нед отпусна хватката си.

— Имах предвид какво ще кажеш и ти да ми се довериш.

Ели го гледаше ядосано. Все още искаше да се спусне към оръжието, но нещо й подсказваше, че той дори няма да се опита да я спре.

— Трудно е да ти се довери човек, Нед. Всеки път, когато го направя, някой, който е свързан с теб, се оказва мъртъв. Просто не бива да идваш по този начин. В края на краищата аз съм агент от ФБР, а не твой душеприказчик. Какво, по дяволите, те кара да си мислиш, че няма да те арестувам?

— Едно нещо — отвърна той, пускайки ръката й. — Мисля, че ти ми вярваш.

Ели погледна още веднъж крадливо към пистолета, но разбра, че това вече няма значение. Нед бе прав — тя наистина му вярваше. Впери изпитателен поглед в очите му.

— Ти ли си убил онова момиче, Нед?

— Тес ли? — Той поклати глава. — Не.

— А с брат ти какво стана?

— Имах среща с него, след като се бях видял с баща ми. Но брат ми вече бе убит, когато отидох там. Моят брат, Ели. Беше го затрил този, който е чакал мен. И замалко не ме прободе с нож. Някой го е изпратил. Защото си мислеше, че картините са у мен. Все още дори не знам кой е той.

— Името му е Ансън. Рекетьор от Южна Флорида с цял километър дълго досие.

— Ето, виждаш ли… Това доказва, че някой го е изпратил от тук.

Ели присви очи:

— Нали ти живееш в Южна Флорида?

— Наистина ли мислиш, че го познавам? — Нед бръкна в джоба си и извади сгънат на две лист. — Виж, имам нещо за теб.

Тя веднага позна страницата, откъсната от книгата. Д-р Гаше на Ван Гог.

— Дейв се бе опитал да ми покаже точно това, но го убиха. Не се е опитвал да ме предаде, а да ми помогне, Ели. — Очите на Нед бяха като на някое безпомощно и молещо за помощ дете. — Нямам къде другаде да отида. А Гаше наистина съществува. Ти трябва да ми помогнеш да го намеря.

— Аз съм федерален агент, Нед, не разбираш ли? — Тя го докосна по ръката. — Съжалявам за брат ти. Но мога да ти помогна само ако се предадеш.

— И двамата знаем, че за това вече е късно. — Нед се облегна на верандата. — Всички смятат, че аз съм взел картините. При Тес, при Дейв… оставил съм отпечатъци навсякъде. Искаш ли да знаеш истината, Ели? Тук вече не става въпрос да докажа невинността си. Този, който е изпратил оня кучи син да убие Дейв, е търсел картините. И двамата знаем, че никой няма да продължи да търси, ако съм ви в ръцете.

— Но погледни реално на нещата, Нед! — Ели усети, че очите й се навлажняват. — Не мога да се присъединя към теб. Аз работя във ФБР.

— Реално ли? — Нед сякаш се смали пред погледа й. — Да не мислиш, че всеки ден не се събуждам, питайки се дали това е реалност? — Той отстъпи към края на верандата. — Сгреших, като дойдох тук.

— Нед, моля те, не бива да се връщаш там.

— Трябва да разбера кой ни натика в този капан, Ели.

Нед скочи от верандата и Ели усети как сърцето й заби лудо. Не искаше той да си тръгва. Ала какво да направи? Да изиграе един театър с пистолета?

Той се спря на улицата и й намигна. Тя все още стоеше неподвижно в мокрия си костюм. После погледът му се плъзна към каяка.

— Чудесно корабче. Каква марка е, „Биг Як“ ли?

— Не — поклати глава Ели. — „Скрамблър“. Три на шейсет.

Той кимна одобрително. Нали беше спасител, сети се тя. После Нед си тръгна в сгъстяващия се мрак, но Ели извика след него:

Той се извърна. Двамата застинаха така за секунда, вперили погледи един в друг.

— Каквото и да казват, повече те харесвах с руса коса — рече му тя.

53.

Когато Денис и Лиз Стратън даваха прием, се канеха само хората от хайлайфа или поне онези, които те смятаха за хайлайф.

Ели едва беше влязла, когато модно облечен сервитьор й поднесе поднос с намазани с хайвер хапки и тя се оказа лице в лице с някои от най-видните хора на изкуството в Палм Бийч. И с онези, които се смятаха за такива. Рид Барлоу, който имаше галерия на Уърт Авеню, под ръка с ослепителна блондинка в червена рокля с дълбоко деколте. В лицето на внушителната дама с побелелите коси Ели позна собственичката на най-ефектната колекция в града. Тя от своя страна също бе с подобаващ „придружител“ — добре загорял от слънцето мъж на половината на годините й. Ели изпита леко неудобство от присъствието си в това пищно общество. Всички жени бяха облечени в маркови рокли с бижута от световноизвестни модни къщи, а тя бе в най-обикновена черна рокля, с метнато върху раменете ефирно кашмирено шалче. Единственото й бижу бяха диамантените обеци, оставени от баба й. Но тук едва ли някой щеше да ги забележи.

Тя се промъкна по-навътре. Шампанското се лееше като река кажи-речи от всеки ъгъл. „Магнум“ от Кристал, за което Ели знаеше, че струва няколкостотин долара бутилката. В тялото на изваян от лед лебед имаше огромна, пълна догоре с хайвер, купа. В къта опъваха струните един квинтет от Флоридската филхармония. Фотограф от Шайни Шийт сновеше между хората и караше дамите да показват най-ослепителните си усмивки. Всичко това за благотворителни цели, разбира се.

Ели зърна Върн Лоусън, началника на детективите в Палм Бийч, да стои сковано в края на тълпата, втикнал в ухото си миниатюрна слушалка. Вероятно мозъкът му в момента пушеше от усилие да разбере какво прави тя тук. А покрай стената бяха застанали поне петима мъже с рамене като гардероби, облечени в смокинги, сложили чинно ръце зад гърбовете си. Стратън май бе наел като охрана половината свободна от дежурство полиция от Палм Бийч.

В коридора, водещ към хола на Стратън, шумеше малка тълпа. Ели се запъти натам да види за какво бе целият този шум.

И едва не възкликна от изненада.

Тя се взираше право в една от работите на Матис, която бе може би най-яркият представител от неговия кубистичен етап — Натюрморт с цигулка. Ели вече бе виждала картината в Музея за съвременни изкуства в Ню Йорк. Бе дочула, че напоследък сменила набързо няколко собственици в частно договорени продажби. Но като я видя тук, окачена на стената в дома на Стратън, тя изпита внезапен гняв. Ето защо я бе поканил мръсникът, опитваше се да й натрие носа.

— Виждам, че сте успели да откриете Матис, агент Шъртлеф — стресна я високомерен глас зад гърба й. — Ели се извърна. Стратън бе облечен в бяла риза без яка и кашмирен блейзер и се взираше в нея със самодоволно изражение на лицето. — Не е чак толкова зле, като се има предвид краткото време, с което разполагахте. Може да не е толкова експлозивен, колкото Пикасо, но какво може да направи човек? Добрият колекционер трябва винаги да запълва стените си. Дори и да заплаща повече, отколкото трябва.

— Прекрасен е — каза Ели, неспособна да скрие възхищението си от картината.

— Има още…

Стратън елегантно я хвана за лакътя и я отведе до друга групичка поклонници на изкуството, вперили възхитени погледи в известна картина на Раушенберг, закачена на друга стена. Само тази работа струваше може би десет милиона. А на стъпалата, водещи към хола, бяха изправени два дървени статива със смайващи произведения на Ел Греко. Студийни работи, припомни си тя, от Отварянето на петия печат на Апокалипсиса.

Шедьоври.

— Този, който ви съветва какво да купувате, наистина си разбира от работата — каза Ели.

— Толкова се радвам, че одобрявате — усмихна се Стратън. Явно бе, че се забавлява. — И както се убедих, наистина сте с големи познания. Елате, пийнете малко шампанско. Тук може би ще срещнете племенник на някой богат и известен човек, комуто работата ви би се сторила твърде забавна и освежаваща.

— Благодаря — отвърна Ели, — но не тази вечер. На работа съм.

На Стратън му стана още по-весело.

— Е, това наистина ви отделя от останалата тълпа тук. Нека отгатна, мислите си, че този Нед Кели е в къщата.

— Кели — не. — Ели впери поглед в него. — Но се питам дали името Ърл Ансън ви говори нещо?

— Ансън? — Стратън сви рамене и демонстративно се замисли дълбоко. — А трябва ли?

— Той е онзи, който е бил убит заедно с брата на Кели в Бостън. Оказа се, че е престъпник от тези места. Помислих си дали това име няма да ви напомни нещо.

— А защо би трябвало да ми напомня? — попита Стратън, кимайки на минаващ край него познат.

— Защото е бил в Бостън и е търсил вашите три картини.

Стратън махна към другия край на залата, където жена му посрещаше гости, облечена в еднораменна рокля, която, изглежда, бе „Прада“. Лиз Стратън се усмихна, когато видя Ели.

— Вие непрекъснато забравяте — каза Стратън, без да отмести поглед от жена си, — че те всъщност са четири. Откраднати бяха четири картини. Винаги като че ли забравяте Гом.

— Там е бил убит невинен човек, господин Стратън. Студент по право.

Той отново се извърна към нея.

— Е, един адвокат по-малко — промърмори мъжът, засмивайки се на безвкусната си шега. — А сега моля да ме извините, имам и други гости.

— Ами Тес Маколиф? — попита Ели, хващайки го за лакътя. — И с нея ли нещо съм объркала? — Лицето му се изпъна. — Знам, че сте се виждали с нея. — Ели го гледаше право в лицето. — Мога да ви докажа, че сте били в „Бразилиън Корт“ с нея. Имали сте интимна връзка.

Погледът на Стратън внезапно се втвърди.

— Мисля, че може би трябва да пийнем това шампанско сега. — Той я хвана под ръка. — На верандата.

54.

Вероятно не биваше да казва това. Знаеше, че вече отиде твърде далеч. Но искаше да му го запрати в лицето и да види как тази негова самодоволна усмивка бавно се стопява.

Стратън почти я извлече през огромните френски прозорци, водещи към просторната тераса, гледаща към морето. Преди да се усети, те вече бяха навън. Той бе впил пръсти в ръката й.

— Махнете си ръцете от мен, господин Стратън. — Ели се опита да се отскубне, без да прави сцени — като например да го просне на пода пред цялата тази тълпа.

— Помислих си, че може би искате да видите италианския мрамор — говореше Стратън, докато минаваха покрай една двойка, бавно разхождаща се по терасата. — Докарах го от една вила близо до Рим. От седемнадесети век е.

— А аз съм федерален агент от двадесет и първи век — предупреди го тя.

— Ти си една федерална кучка! — изсъска Стратън, водейки я към една по-отдалечена част на терасата. Ели се огледа наоколо, за да види на кого може да извика, ако нещата загрубееха. Оркестърът вътре продължаваше да свири. Ако Морети научеше за всичко това, можеше да се смята за обезглавена.

— Струва ми се, че нашият малък разговор онзи ден не ти е направил впечатление. — Стратън я бутна към един каменен корниз. — Ти си едно малко хубаво момиченце, Ели. А знаеш ли, че малките хубави момиченца трябва много да внимават в този лош свят, дори и да са агенти от ФБР.

— Повече няма да търпя глупостите ви. — Ели се опита да се измъкне. — Вие заплашвате един федерален…

— Заплашвам ли? Никого не съм заплашвал, агент Шъртлеф. Всичките заплахи, които чух, идваха от вашата уста. Тес бе моя лична работа. Обичах да я чукам тази малка кучка и това е всичко. Нямам представа как е умряла, а и не ме интересува. Но го казвам само като наблюдение… Щом малките, хубави момиченца правят някои неща, като да речем да тичат по плажа или да си гребат с каяка… Виж какво, Ели, нямаш представа колко напечено понякога може да стане положението на плажа.

— Ще докажа, че си свързан с Ърл Ансън — впери в него вбесен поглед Ели.

Шалът й падна от раменете.

Стратън я държеше още за ръката и на лицето му се появи усмивка, която никак не й хареса. Той плъзна поглед по голите й рамене.

— Сигурно изглеждаш много сладка в неопренов костюм. Може би няма да е зле и аз да те опозная по-отблизо.

55.

Това пък какво беше?

Разхождах се по вълнолома, към който гледаше къщата на Стратън, когато видях какво става на една от терасите. Даже не бях съвсем сигурен защо съм на брега. Може би защото всичко всъщност започна оттук, където Мики, Боби и Барни попаднаха в капан… А може би защото виждах, че у Стратън се празнува нещо, докато моят живот се разпадаше на парчета.

Гледал съм много такива партита, само че все отвън.

Каквато и да бе причината, гледах го онзи как мъкне някакво момиче по терасата, може би на не повече от петдесетина метра от мен. После се притисна към нея на каменния корниз.

Мамка му, Нед, как можа да паднеш толкова ниско?, помислих си ядосано. — Да надничаш по хорските къщи като някой дърт воайор.

После изведнъж видях, че момичето прилича на Ели.

Приближих се. Наистина бе тя! А оня тип в блейзера — Денис Стратън. Бях го виждал във вестниците. Но грешах. Между тях нямаше нищо любовно. Той я стискаше за ръката и двамата нещо спореха. Ели се опита да се отскубне.

Предпазливо се промъкнах още по-наблизо, приклякайки зад една каменна стена. Думите им започнаха да стават по-ясни. Говореха нещо за Тес… Че това било лична работа. Правилно ли чувах? Какво общо имаше Тес със Стратън?

После Ели каза:

— Ще ти тресна обвинение в измама и убийство!

Тъкмо това ми трябваше, но копелето започна да я заплашва. Ели се извиваше и се мъчеше да се отскубне.

— Причиняваш ми болка.

Прехвърлих се през бетонната стена и стъпих на каменния корниз. После скочих на терасата, само на няколко метра от тях. След това всичко стана много бързо. Дръпнах Стратън от момичето и го проснах на плочите с един хубав десен прав.

— Искаш да набиеш някой ли? — надвесих се заплашително над лицето му. — Хайде, защо не опиташ с мен.

Стратън ме погледна разфокусирано, сякаш току-що ставаше от сън. После потърка челюстта си.

— Ти пък кой си, по дяволите?

Извърнах се към Ели и добре че го направих. Беше прекрасна. В много сладка черна рокля, с голи рамене. Гримирана, с красиви диамантени обеци, проблясващи на ушите й. Гледаше ме с полуоткрехнати устни, явно не можеше да скрие удивлението си.

Надявах се да не съм я стреснал дотолкова, че да произнесе името ми.

Но вместо това тя ме хвана за ръката.

— Тъкмо бях започнала да се питам къде си. Хайде да се махаме оттук. — Тя погледна към Стратън, който тъкмо се изправяше бавно. — Прекрасно парти, Денис. Скоро пак ще се видим. Бъди сигурен.

56.

— Това беше необмислено от твоя страна, Нед — каза ми Ели, крачейки бързо към изхода на къщата на Стратън. — Можеше да те хванат.

— Мислех, че планът ти бе точно такъв — отвърнах аз, водейки я към външната врата.

Очаквах да извади пистолета и да ме арестува, още щом излязохме от къщата. После се сетих за подслушания разговор.

— Мислиш, че е Стратън ли? — погледнах я аз изненадано.

Тя не отговори.

Спрях се.

— Чух те да казваш как ще му лепнеш измама и убийство. Мислиш ли, че е Стратън?

— С кола ли си? — попита Ели, без да обръща внимание на въпроса ми.

Кимнах.

— Тогава веднага изчезвай с нея. Не искам да знам, че си бил тука. Ще се видим в Делрей.

Примигнах учудено. Тя не ме арестува, а ме погледна нетърпеливо.

— Не мисля, че трябва да ти казвам как се стига дотам, нали?

Поклатих глава и докато поемах по улицата, по лицето ми се разля широка усмивка.

— Ти ми вярваш, нали? — подвикнах аз към нея.

Ели отвори вратата на колата си.

— Това, което направи, беше глупаво. — После гласът й омекна. — Но ти благодаря…

По целия път до Делрей се питах какво е имала предвид. Новата ми параноична личност бе сигурна, че всеки момент ще се озова пред полицейска бариера с проблясващи на патрулките буркани. На Ели й трябваше само да вдигне телефона и кариерата й бе осигурена за години напред.

Но нямаше никакви бариери. Никакви полицаи не изскочиха, когато завих зад ъгъла и спрях пред къщата й близо до плажа в Делрей.

Докато пристигна, Ели вече се бе преоблякла. Бе свалила грима си, диамантените обеци — също. Беше навлякла дънки, бяла тениска и розово горнище на анцуг. Но пак беше красива.

— Нека изясним нещо — каза тя, когато се изправих на прага. — Ти ще се предадеш. Замесен си, Нед, независимо дали си избил тези хора или не. Ще ти помогна да намерим тоя тип, който е убил приятелите ти, след което ще се предадеш. Разбра ли?

— Да — кимнах аз. — Но първо трябва да узная нещо. Там, на терасата, двамата със Стратън говорехте за Тес…

— Съжалявам, че е трябвало да го чуеш. — Тя седна на една табуретка пред кухненския барплот и сви рамене. — Тес и Стратън са се виждали. Били са любовници.

Думите се забиха като ножове в съзнанието ми.

Тес и Денис Стратън! В душата ми зейна огромна празнина. Май много съм се залъгвал. От къде на къде жена като Тес ще иска да има нещо общо с тип като мен… Но чак пък със Стратън?

Седнах като подкосен на дивана.

— От колко време?

Ели преглътна.

— Мисля, че е било до деня на убийството й — отвърна замислено тя. — Предполагам, че я е използвал, за да се добере до теб.

Дълго стаяваният ми гняв изведнъж кипна:

— Полицията знае ли това? Сигурно знае. Но въпреки това гонят мен!

— Изглежда, никой не иска да се захваща със Стратън. С едно изключение, да речем… Аз.

Нещата изведнъж започнаха да ми се изясняват и подреждат. Осмислих онова, което бях подслушал на терасата. Ето защо Ели не ме предаваше. Ето защо бях тук.

— Ти мислиш, че той го е направил, нали? Смяташ, че той е скроил капана на приятелите ми? Че той е Гаше?

Ели стана от табуретката и седна на ниската масичка срещу мен.

— Това, което започвам да се питам, е: Ако твоите приятели не са откраднали картините на Стратън, кой тогава го е направил?

По устните ми пробяга усмивка. Усетих как смазващата тежест сякаш започна да се смъква от раменете ми. Прииска ми се да стисна ръката на Ели или да я прегърна. Радостта ми обаче бързо помръкна.

— Но защо Тес?

— Още не знам — поклати глава тя. — Не ти ли е казвала нещо? Може би е знаела за теб и приятелите ти още от самото начало. Как се запознахте с нея?

— На плажа. Там, където работех… — Замислих се какво бе станало тогава. Всъщност аз направих първата стъпка. Възможно ли е и тя да е участвала в това? Да ми е скроила номер? Не, не може да бъде. Това е лудост! После попитах замислено: — От къде на къде Стратън ще краде собствените си картини?

— Вероятно иска застраховката. Но не прилича на човек, на когото му трябват пари. Може би прикрива нещо съвсем друго.

— Но ако е така, къде са били картините, когато Мики и останалите момчета са отишли да ги вземат?

В очите на Ели проблесна искрица.

— Може би някой ги е изпреварил?

— Някой друг ли? Кой? Тес? — Поклатих глава отрицателно. — В никакъв случай. — Едно нещо не можех да отрека, но в него не можех да намеря никакъв смисъл. — Ако Стратън е инсценирал кражбата, значи картините са у него. Защо тогава е трябвало да праща оня, дето уби Дейв? Защо продължава да ме преследва?

Спогледахме се, когато отговорът ни осени едновременно.

Картините не бяха у Стратън. Някой го бе изработил.

57.

Сърцето ми се сви, когато започнах да говоря:

— Слушай, Ели, не бях съвсем искрен с теб.

Тя ме погледна изненадано:

— О, не, какво има пак?

Преглътнах с усилие.

— Мисля, че познавам един, който е бил замесен.

— Така ли? И кога щеше да споделиш с мен? Отново ли е някой стар приятел?

— Не — поклатих глава. — Всъщност… баща ми.

Ели примигна невярващо. Виждах я как се опитва да запази спокойствие.

— Баща ти ли? Знам, че има дълго досие, но как може да бъде замесен в седем убийства?

Помълчах известно време, преди да отвърна:

— Мисля, че е възможно да знае кой е Гаше.

Ели впери смаян поглед в мен:

— А аз си мислех, че е нещо важно, Нед. Защо не ми каза това, преди да си плюя на кариерата и да те доведа тук?

Разказах й как Мики не правеше нищо, без да се консултира с баща ми, за разговора ми с него във Фенуей Парк.

— Баща ти знаел ли е, че ще се виждаш с Дейв? — попита Ели нетърпеливо.

— Не — казах аз. Тази мисъл бе отвратителна. Дори и за Франк.

— Знаеш ли, съдейки по това, което ми казваш, май ще се наложи да го задържим — рече Ели.

— Нищо няма да постигнем с подобен ход — отвърнах. — Първо, той е „професионалист“, четвърт от живота му е минала зад решетките. Второ, няма в какво да го обвините. Той е болен, Ели, умира. Няма да се поддаде. Та баща ми остави собствения си син да поеме удара… Но така или иначе в никакъв случай не ги е убил. Мики му беше като син. А сега изгуби двама сина заради кашите, дето ги забърка. — Картината с потъналия в кръв Дейв се върна в съзнанието ми. — Да не споменавам и за мен.

Ели не преставаше да ме изненадва. Пресегна се и сложи ръка върху моята.

— Съжалявам, Нед, наистина съжалявам за брат ти.

Обгърнах дланта й с пръсти. Погледнах я в очите и се насилих да се усмихна.

— Знаеш, че тези картини не са у мен, нали? Знаеш, че не съм убил никого…

— Да — кимна Ели, — знам.

Нещо в мен се промени, когато погледът ми потъна в тези меки, сини очи. Спомних си как я бях видял на партито у Стратън. Прелестна, но толкова храбра… А онова, което тя правеше за мен сега, рискът, който поемаше, чувството, че имах някого на своя страна след толкова дълго време, беше прекрасно.

— Ели? — прошепнах аз.

— Какво има още? — вдигна поглед тя.

— Не ме арестувай за това…

Докоснах леко с длан бузата й и я целунах по устните.

58.

Знаех, че това, което направих, не бе най-умното нещо на света. Очаквах Ели да скочи и да ме отблъсне.

Но тя не го направи. Само леко повдигна брадичка, открехна устни и езикът й заигра около моя, мек и горещ. Всичко това ни изненада и двамата. Изведнъж я прегърнах и така я притиснах към себе си, че усетих ударите на сърцето й. Знаете ли, понякога е необходима само една целувка, за да се разбере дали има огън. Имаше.

Пуснахме се и аз затаих дъх. Страх ме беше от това, което щеше да каже. С крайчеца на пръста си отместих кичурчето коса, паднало върху очите й. В тях се четеше нескрита почуда.

Тя също май бе изненадана от това, което се случи.

— Това не биваше да става, Нед.

— Съжалявам, Ели. Просто изведнъж ми стана много приятно, че ми вярваш. Освен това изглеждаше толкова сладка на онази тераса…

— Нямам предвид това. — Тя вдигна поглед към мен и по устните й трепна усмивка. — То беше страхотно. Имах предвид онова, което стана със Стратън. Той си е купил нови прекрасни картини. Ако е направил тази инсценировка с обира заради застраховката, защо ни притиска да открием откраднатите платна? Той е получил онова, което иска.

— Може би въпреки това си ги търси от алчност — предположих аз.

— Слушай — погледна ме тя настоятелно, — не бива да се вживяваш в това, което стана между нас, Нед. То беше просто нещо като приятелски знак. За затвърждаване на споразумението ни.

Опитах се отново да я привлека към себе си.

— А аз си мислех, че ще пристъпим направо към подписване на договора.

— Съжалявам — въздъхна тя. — Наречи ме консервативна, ако искаш, но ти си издирван от властите, а аз съм от ФБР. Освен това има и работа да се върши. — Тя ми протегна ръце, за да се изправи. Бях изненадан от силата й. — Трябва да си ходиш. Няма да се обидиш, ако те помоля да минеш през задната врата?

— Не — засмях се аз, — това вече започва да ми става навик.

Отидох до вратата и я плъзнах встрани. После се обърнах към Ели. Не знаех дали беше грешка това, което се случи между нас. И дали няма да се повтори. Погледите ни се срещнаха.

— Защо го направи? — опитах се да се усмихна на тръгване.

— Не знам — присви рамене тя. — Приеми го, че просто обичам предизвикателствата. Не мога да ти обясня всичко точно сега.

Кимнах.

— Е, каквото и да е, благодаря ти.

— Казах ти вече, че това беше само един приятелски жест — намигна ми тя.

Поклатих глава, гледайки я унесено:

— Имам предвид това, че ми повярва. От доста време никой не го е правил.

59.

Високият мъж се бе свил на предната седалка на своя тъмен форд, пуснал фотоапарат „Никон“ в скута си, на около петнадесетина метра от къщата на Ели Шъртлеф. Почваше да остарява за такива работи. Освен това тези коли ставаха все по-тесни. Сети се за доброто старо време, когато можеше да опънеш краката си докрай в някой кугар или гранд ам.

Видя, че от задната врата на Ели излиза някой. Окей, каза си, насочвайки фотоапарата, време е да действаме!

Мамка му, възкликна той и чак подскочи. Без да иска, щракна напосоки с фотоапарата. Този, дето излезе на улицата, беше Нед Кели.

Определено беше Кели! Той трескаво изщрака няколко бързи снимки. Чувстваше се така, сякаш бе ударил джакпота.

Сега трябваше само да не сваля очи от тази малка сладурана Ели. Изобщо не бе очаквал толкова приятно развитие на нещата. Той насочи обектива към Кели, увеличи го и отново защрака.

Разбира се, много добре знаеше, че този глупак е невинен. Явно мацката от ФБР също имаше такова чувство. Или нещо заговорничеха.

Замисли се какво да прави. Би могъл да изтича и да арестува Нед. Успехът щеше да му е в кърпа вързан. Щяха да поместят снимката му на първа страница на Ю Ес Ей Тудей. Разбира се, тогава щеше да се наложи да даде обяснение защо е следял Ели.

Той отново увеличи образа на Нед Кели и го снима точно когато се качваше в някаква стара таратайка. Номерата й бяха от Северна Каролина — засне ги в едър план. Още една снимка анфас на Кели. Момчето никак не изглеждаше зле, въпреки несгодите напоследък.

О, имаш кураж, драги!, призна си високият. Целият свят го търси, а той къде бил — в собствената ти къща.

Високият сложи фотоапарата настрана и премятайки кибритената кутийка между пръстите си, се загледа замислено след потеглящата кола на Кели.

Хлапак е още, помисли си той, ама куражлия.

60.

Докато пристигна до работилницата на Чамп, бе станало полунощ. За моя изненада, вътре светеше. После видях неговото дукати, спряно до контейнера за боклука.

— Накъде така по нощите? — попита ме той, докато се промъквах през вратата към гаража. Чамп седеше с вдигнати на тезгяха крака, държейки в ръка вечната бутилка бира. Телевизорът бе включен. Джей Лено интервюираше Никол Кидман.

— Националната ни гордост, а? — казах аз, сядайки до него и кимайки към екрана.

— Тя е австралийка, брато, а аз съм новозеландец — отвърна Джеф леко обиден и ми предложи бира. — Не вярвам да знаеш снощните резултати по кърлинг просто защото си роден близо до Канада, нали?

— Позна — кимнах аз и двамата си чукнахме бутилките. Аз също се облегнах назад и си вдигнах краката на тезгяха.

— Е, и как беше партито, брато? Готини жени имаше ли?

— Само една — отвърнах аз.

— Тия високи кучки… — промърмори Джеф, без да ми обръща внимание, кимайки към Никол на екрана.

— Винаги съм смятал, че човек трудно може да се оправи с тях. Краката им ти пречат. Познавах една мацка…

— Чамп — прекъснах го аз, — искаш ли да чуеш какво се случи тази вечер?

— Всъщност — отвърна той, отпускайки се на стола и обръщайки поглед към мен — трябва да ти кажа колко пълноценно решение взе, когато реши да ме включиш в това. Тази мацка, за която почнах да ти говоря, е истинска нощна птица. Два пъти седмично работи като администраторка. В „Бразилиън Корт“.

Свалих си краката долу и му посветих цялото си внимание.

— Първо на първо, трябва да се примириш, брато, че онова твое готино момиче изобщо не е било мацката, за която си мечтаел.

— Мисля, че тези неща вече не ме вълнуват толкова. — въздъхнах аз.

Той също си свали краката и се извърна към мен.

— Доколкото разбрах, доста често е имала гости. И то видни. Как ти звучи името Стратън?

— Като новина от стар вестник — измърморих разочаровано. — Денис Стратън се е виждал с Тес. Това вече го знам.

— Уцели, ама едва в края на мишената — поклати глава Джеф с хитра усмивка. — Нямам предвид стареца, брато. Говоря за Лиз Стратън, жената на Денис.

Той се наслади на изумения ми вид, отново вдигна крака на тезгяха и самодоволно отпи от бирата си.

— Как мислиш, бива ли ме за тази работа, а?

61.

Много неща ме бяха шокирали, откакто излязох от апартамента на Тес в „Бразилиън Корт“, и вече сякаш почвах да му губя края. Какво общо има жената на Стратън с Тес, по дяволите?

Двамата с Ели се бяхме разбрали, че ако трябва да й се обаждам в офиса, да използвам името Стив, като от Маккуин. Това ми беше първата работа на другата сутрин. Разказах й какво ми бе съобщил Чамп.

— Мисля, че трябва да говорим с Лиз Тейлър, Ели.

— Преди това обаче е нужно да разберем коя всъщност е тя.

Имах си един коз, който криех до този миг, но реших, че сега е моментът да го изиграя.

— Може би аз знам един начин.

— Не, ти няма да правиш нищо — ядоса се Ели. — Стой мирно. Ще ти се обадя, щом се добера до някаква следа. Ясна ли съм, Стив?

Съгласих се с нея и се наложи този ден да го прекарам като един малък нелегален послушко. Излежавах се в стаичката над гаража на Джеф, хапвах от стоп-лената на микровълновата печка лазаня и четях криминалетата му, поглеждайки от време на време новините по телевизията. Следващия ден беше същото. Ели не ми се обаждаше. Чувствах се като Ал Капоне, който се крие от федералните. Само че в моя случай мен ме търсеше не само ФБР, ами целият свят. И на помощ ми бяха не отракани главорези, а един откачен състезател по мотоциклетизъм, надуващ по цял ден газта на Ю Ту и на своя дукати.

Късно следобед същия ден Джеф почука на пода.

— Производствено събрание — викна той. — Качвам се по стълбите. Облечен ли си, брато?

Сметнах, че „облечен“ според него означава да съм с боксерки и тениска, а смисълът на „производственото събрание“ бе, че вече е четири следобед и е време за бира. Отворих вратата.

За моя изненада, на прага стоеше Ели, а зад нея се мяркаше широко ухилената физиономия на Джеф.

— Искам да ти благодаря, брато, за невероятното ти чувство за дискретност при опазването на тайната между нас и шибаното ФБР, че се намираш тук.

— Вие май вече сте се запознали — казах аз, отваряйки вратата по-широко.

Посуетих се малко и накрая навлякох чифт дънки.

Ели огледа разхвърляния склад, търсейки място къде да седне. Кашони с резервни части, пръснати по пода списания за мотори, неоправеният нар, на който бях спал…

— Хубава дупка — отбеляза тя.

— Благодаря — отвърна Джеф, изритвайки един кашон встрани. — И аз съм я използвал доста пъти. Трябва да призная — закима той одобрително към мен, — че когато каза агент от ФБР, не си представях точно Джоди Фостър.

Тя наистина изглеждаше чудесно в черния си костюм и розова блуза отдолу, но не особено ведра.

— Какво успя да разбереш за Лиз?

— Не кой знае колко. — Тя взе бирата и я вдигна към Джеф, като му благодари с кимване. — Моминското й име е О’Калахън. Старо и известно семейство от Флорида. Повечето са съдии и адвокати, влиятелни и уединени. Тя е следвала във „Вандербилт“, работила е малко в адвокатската кантора на баща си. Омъжила се за Стратън преди около осемнайсет години. Казаха ми, че тя е била ключът към кръговете, които са финансирали по-голямата част от бизнеса му.

— Трябва да говорим с нея, Ели.

— Опитах се — въздъхна тя. — Исках да я разпитам, без да привличам вниманието към моята служба. Обаче ударих на камък със семейния им адвокат. Заяви ми, че това може да стане само в присъствието на Стратън, но и в този случай трябва предварително да се представи списък с въпроси.

— Господи, тая мацка си стиска краката по-силно от монахиня във фабрика за презервативи — възкликна Джеф и надигна бутилката.

— С една дума — супер! — Ели се намръщи. — Стратън я държи съвсем изкъсо. Тя не мръдва никъде извън къщи без телохранители. Нямам за какво да се захвана, за да я извикам на разпит.

— Но нали си от ФБР?

— Какво искаш да кажеш, да направя това през главата на шефа си ли? Трябва ни само един човек от нейния кръг. Някой, който да се добере до нея. Да я накара да говори. А там аз нямам никакви познати.

Както вече казах, имах един скрит коз. Но вече не си струваше да го крия, затова казах:

— Може би аз знам един начин.

62.

Човек никога не е сигурен, когато някой му казва, че му е приятел. Животът ме е научил, че пречки винаги могат да се намерят. Богатият се събира с богат, независимо кой от коя страна е. Нали англичаните твърдят, че няма дълготрайни приятелства или дълготрайни врагове. Има само дълготрайни интереси. И според мен човек никога няма да научи какви са тези интереси, докато не пробва.

Затова на другата сутрин се обадих по телефона. Чувствах се като шестнайсетгодишно хлапе, готвещо се за първата си среща. Никога не съм набирал телефонен номер с такава боязън.

— Аз съм, Неди. — Още като проговорих, и устата ми пресъхна.

Зачаках. Никакъв отговор. Започнах да си мисля, че може би съм направил грешка. Притесних се, че може би съм вкарал всички ни в ужасна беда.

— Ти май наистина скочи в най-дълбокото за спасител — въздъхна Соли Рот накрая.

Не се засмях. Той не го каза, за да ме разсмее. Такъв бе навикът му — искаше да покаже, че е адски сериозен.

— Когато си тръгвах, Соли, ти ме предупреди, че един мъж не бива да бяга посред нощите. Че никой проблем не е толкова голям, че да не може да се разреши. Може би тогава трябваше да те послушам. Сега искам само да разбера дали си говорел сериозно.

— Аз не те издадох, синко, ако това искаш да разбереш. Казах, че съм спал, когато ти си избягал.

— Знам — отвърнах леко засрамено. — Благодаря ти за това.

— Няма нужда — отвърна той спокойно. — Познавам хората, детко. И съм наясно, че не си извършил тези престъпления.

За момент отдръпнах слушалката от ухото си и преглътнах с усилие.

— Не съм, Соли. Кълна се в Бога. И ми трябва малко помощ, за да го докажа. Мога ли да ти се доверя?

— Може да ми се довериш за следното, Нед. — Бил съм вече там, където си ти сега, и съм се научил, че единственото нещо, което ще ти помогне да гледаш затвора на картинка, се свежда до качеството на приятелите ти. Ти имаш ли приятели от такова качество?

— Не знам — отвърнах аз колебливо. Устата ми продължаваше да съхне. — От кое качество си ти, Соли?

Чух го да се киска.

— В работи като тази — от най-високото, детко — каза той и млъкна.

63.

— И така, с кого имаме среща тук? — Джеф вкара мотора в паркинга срещу църквата „Свети Едуард“ и угаси двигателя.

„Грийнс“ бе малко ресторантче, подредено като аптека в Норт Каунти — заспал квартал, като че ли още не се бе събудил от отдавна забравени и отминали времена. По времето на Джон Кенеди Палм Бийч бил зимна резиденция на Белия дом. Тогава президентът заедно с персонала си от Вашингтон са правели тук купони по цели нощи. На сутринта са се събирали за ранна литургия в „Свети Едуард“, след което са се изсипвали в „Грийнс“ все още в смокингите си и се смесвали с местните жители.

Мъжът, с когото имахме среща, бе седнал в ъгловото сепаре, облечен в син пуловер и сако за голф. Беше свалил шапката си — редеещата му бяла коса бе плътно прилепнала. Държеше отворен Уол Стрийт Джърнъл, а на лицето му проблясваха очила за четене. Приличаше повече на пенсиониран счетоводител, който си проверява котировката на акциите, отколкото на човека, който щеше да ми спаси живота.

— Що за птица е това бе, брато? — сръчка ме Джеф, като го видя. — Ти затова си опрял до мен значи, за да имаш истински мъж до теб.

— Казах ти вече, Чамп, довери ми се.

Приближих се бавно до масата. Мъжът отпи от кафето си и сгъна вестника.

— Значи не си казал нищо за мен — рекох с благодарна усмивка.

— Няма смисъл да го правя. — Той вдигна поглед към мен. — Все още ми дължиш една игра.

Усмихнах се широко. Той също. Протегнах ръка.

— Радвам се да те видя, синко. — Сол я пое и наклони глава на една страна, демонстративно преценявайки каква промяна е настъпила у мен. — Май яко си загазил, щом чак косата си подстригал.

— Време е за промяна — казах аз.

— Ще седнеш ли? — Той взе шапката си от стола и се вторачи в оранжевата коса на Джеф. — Значи това е момчето, за което ми спомена?

— Някой няма ли да ме представи? — Чамп ни огледа с любопитство.

Аз се усмихнах.

— Нещо доста народ взе да се трупа в бокса, Чамп. Запознай се със Соли Рот.

64.

— Сол Рот! — шашна се Джеф, отворил широко очи. — Оня Соли Рот, от Палм Бийч Даунс? И пистата за надбягване на кучета? И трийсетметровият „Гълф Крафт“, дето е закотвен на кея ей там?

— Трийсет и пет — поправи го Сол. — А също така и Поло Клубът, и Търговският център на градския площад, и „Американска презастраховка“, ако трябва да изредим всичко. Кой си ти, синко, новият ми биограф ли?

— Казвам се Джеф Хънтър. — Той протегна ръка и седна срещу Сол. — Със световен рекорд за бързина в хиляда кубика. Триста четиридесет и шест километра в час. По-точно триста петдесет и седем, ако изобщо могат да го засекат. Лицето в ламарината, задникът във въздуха, както казват.

— Кой го казва това, синко? — Соли пое ръката на Джеф малко хладно.

Към масата се приближи сервитьорка, на чиято тениска бе написано Симпсънс.

— Какво искате да ви донеса, момчета? А на вас, господин Рот?

Положих всички усилия да скрия лицето си. Викаха я от още две маси. Тя нервно се обърна към Сол:

— Сега вече знаете защо пия, господин Рот.

Поръчах си бъркани яйца с малко чедър в тях. Чамп си поиска някакъв сложен омлет с чушки, салца, кашкавал, всичко това поръсено с търтила чипс. Палачинка и пържени картофи. Соли — рохко сварено яйце върху филийка пълнозърнест хляб.

Побъбрихме няколко минути тихичко. Той спомена, че съм направил правилен ход, като съм му се обадил. После попита как съм и добави, че съжалява за брат ми.

— Имаш си работа с много лоши хора, Нед. Но според мен това вече ти е ясно.

Закуската ни пристигна. Соли се загледа как Чамп се зае усърдно с дебелия си омлет.

— Тук идвам вече от трийсет години, но не съм виждал никой да си поръчва такова нещо. Бива ли го?

— Моля — Чамп бутна чинията си към него, — за мен ще бъде чест. Пробвайте го, господин Рот.

— Не, благодаря — отклони поканата Сол. — Опитвам се да не ям много преди обед.

Поставих вилицата си на чинията и навеждайки се към него, попитах:

— Какво успя да направиш?

— Някои неща — Сол сви рамене и натопи филийката си в рохкото яйце. — Макар че от някои от тях сигурно ще те заболи, детко. Знам, че си падаше много по това момиче. Направих някои проверки, използвайки собствени източници. Опасявам се, че не е точно така, както си го мислел, Неди. Денис Стратън не е използвал Тес. Било е обратното.

— Какво искаш да кажеш? — учудих се аз. Възможно ли е тя да е скроила номер на него?

Сол отпи от кафето си.

— Всъщност Лиз Стратън е стояла зад връзката на Денис Стратън с онова момиче. Дори нещо повече — тя я е организирала. Скроила му е номер. Момичето е било неин човек.

Примигнах неразбиращо.

— Но защо го е направила?

— За да го дискредитира — отвърна Сол, разбърквайки кафето си. — Всички знаят, че този брак на Стратънови не е точно такъв, какъвто изглежда. Лиз отдавна иска да се махне от него. Обаче той я държи много изкъсо. Повечето от парите им са на негово име. Тя се е канела да му скрои капан и да се измъкне с всичко, каквото той има.

— Чувал съм за такива кучки… — Джеф натъпка устата си със солидно парче омлет.

Направих му знак да млъкне. После попитах Соли:

— Искаш да кажеш, че Тес е била наета, така ли? Нещо като актриса…

— Малко повече от това, детко. — Сол извади сгънат лист от джоба на пуловера си и ми го подаде. — Опасявам се, че е била професионалистка.

Това бе факс от полицейска справка. От Сидни, Австралия. От него ме гледаше лицето на Тес. Косата й бе силно опъната назад, очите — сведени. Различно момиче. Името, написано на полицейската справка, бе Марти Милър. Била е арестувана няколко пъти за продажба на рецепти за наркотици и проституция.

— Исусе Христе! — смаях се аз и се облегнах назад.

— Била е професионалистка от висока класа, Нед. Но от Австралия. Ето защо за нея тук няма нищо.

— Нов Южен Уелс — промърморих аз, припомняйки си първия ни ден на плажа.

— Австралийка, значи. Не съм изненадан. — Джеф дръпна листа от ръката ми.

Професионалистка, на която е било платено да прелъсти Денис Стратън. Наета, за да свърши дадена работа! Кръвта ми кипна. А аз през цялото време да се тормозя от мисълта, че не я заслужавам…

— Значи той е разкрил работата и е пратил да я убият — отроних аз през зъби.

— Стратън си има хора, които работят за него и са готови да направят всичко, което им нареди.

Кимнах. Сетих се, че Ели се съмняваше в местното ченге Лоусън. Оня, дето, изглежда, все се въртеше около Стратън.

— Ето защо полицията пипа така неохотно. Знаят, че двамата са свързани. Той ги държи в малкото си джобче, нали?

— Ако искаш да го хванеш, Неди — каза Сол, отправил настойчив поглед в мен, — аз също имам някои и други неща в малкото си джобче.

Усмихнах му се с благодарност. После отново вперих поглед във факса. Бедната Тес! Толкова красиво лице. Онзи ден вероятно също е смятала, че ще си получи парите. Топлият й, пълен с надежда, поглед отново се върна в съзнанието ми. Предчувствала е, че и нейния късмет ще се обърне.

Ще го пипна, Тес, заклех се аз, загледан в лицето й. После вдигнах очи и сложих факса на масата.

— Марти Милър — промърморих на себе си и се усмихнах на Сол. — Та аз дори не съм знаел името й!

65.

Денис Стратън излезе от офиса в една от финансовите сгради по „Ройъл Палм Уей“ малко след пет.

Бентлито му се измъкна от гаража си и аз запалих раздрънканата си импала.

Не съм напълно сигурен защо изпитах внезапното желание да го проследя, но онова, което ми разказа Соли, наистина ме ядоса. Бях видял Стратън в действие на терасата с Ели. Предполагам, че съм искал да се убедя със собствените си очи какви ги върши.

Стратън мина покрай светофарите и продължи по моста към Уест Палм. Последвах го през няколко коли. Той непрекъснато говореше по телефона. Според мен, дори и да ме забележеше, едва ли някакъв си тип като мен в раздрънкана таратайка щеше да остави някаква следа в съзнанието му.

Първата му спирка бе „Рейчъл“, на 45-а улица — заведение, където можеш да излапаш огромен стек, като през това време гледаш стриптийзьорките на пилона. Портиерът на вратата го поздрави сърдечно, сякаш бяха стари приятели.

Спрях на един паркинг надолу по улицата от другата страна и зачаках. След петдесет минути бях готов да зарежа цялата работа и да се прибера. Но половин час след това видях Стратън да излиза от заведението. Беше заедно с още един мъж — висок, червендалест, с побеляла коса, в син блейзър и убитозелени панталони. Един от онези надменни типове, които сякаш казваха: „Родът ми е от първите янки, дошли в Америка на борда на «Мейфлауър»“. Двамата се смееха и си подхвърляха закачки.

Качиха се в бентлито, свалиха му гюрука, запалиха пури и потеглиха. Аз ги последвах. „Синята кръв“ на вечерна разходка! Те се насочиха към Белведере, минаха покрай летището и свърнаха към Палм Бийч Кенъл Клъб. На ВИП паркинга.

Явно този ден не е бил силен за заведението, защото момчето, което паркираше колите, огледа подигравателно таратайката ми, но с удоволствие взе двайсетачката, която му подадох, и ми пъхна пропуск за клуба. Стратън и приятеля му се насочиха към асансьора за ложите.

Седнах в другия край на покритото със стъкло заведение. Поръчах си бира и сандвич и се почувствах задължен от време на време да ставам, да се приближавам към кабинката на букмейкъра и да правя малки залози от по два долара. Стратън също участваше активно в залаганията. Изглеждаше весел, смееше се гръмогласно, пуфкаше си пурата и на всеки манш измъкваше стотачки от дебела пачка в джоба си.

Към тяхната маса се приближи трети човек — дебел, оплешивяващ мъж, с тиранти. Те продължиха да залагат като луди и да поръчват бутилки шампанско. Колкото повече губеха, толкова по-весело се смееха, давайки щедри бакшиши на стюарда, който идваше да взема залозите им.

Около десет часа Стратън се обади по телефона си и всички едновременно се изправиха. Той подписа сметката — вероятно няколко хиляди, — после ги прегърна през раменете и тримата тръгнаха надолу.

Платих и поех след тях. Те се набутаха в бентлито. Гюрукът му бе свален и всички пушеха пури.

Малко криволичейки, се върнаха обратно в Палм Бийч през средния мост. Стратън направи десен завой и пое към кея.

Време за купон, а, момчета?

Вратите се отвориха пред тях и пазачът им махна да влизат. Нямаше как да ги последвам, обаче любопитството ми се разпали. Паркирах колата в една странична уличка и пеша се качих обратно на моста. Повървях по него и намерих място, откъдето кейовете се виждаха като на длан. Малко по-нататък бе седнал един възрастен чернокож мъж с въдица в ръка.

Стратън и дружките му все още криволичеха из пристанището. Тримата се приближиха до предпоследния кей и се качиха на борда на една огромна бяла яхта, на име Мирабел — едно от онези бижута на съвременната техника, от които човек не може да откъсне очи. Стратън се държеше като собственик и поздравявайки екипажа, започна да развежда приятелите си из палубата. После се скриха за малко от погледа ми, но скоро отново излязоха, понесли в ръце ядене и пиене. И пак подхванаха купона, разположили се на яхтата на Стратън, сякаш светът бе техен.

— Опа! — подвикна чернокожият въдичар до мен.

Три дългокраки, прилични на манекенки, момичета, пристъпвайки предпазливо на високите си токчета, бавно се насочиха към яхтата. После се качиха на борда на Мирабел. Като нищо можеха да бъдат ония гърли, дето се въртяха около пилона същата вечер в „Рейчъл“.

Стратън, изглежда, бе близък познат на едната от тях — блондинка в къса червена поличка. Той я прегърна и представи и останалите на приятелите си. Всеки получи по чаша и постепенното разделение по двойки започна. Дебелият взе да танцува със слабо, червенокосо момиче в къса тениска с гол кръст и дънкова пола.

Стратън придърпа Червената поличка на една от пейките. Започна да я целува и да я опипва. Тя обгърна талията му с дългия си крак. После той се надигна, хвана я за ръката и стиснал бутилка шампанско, подхвърли някаква шега към приятелите си. Двамата изчезнаха долу.

— Егати шоуто! — подхвърлих аз на въдичаря.

— Всяка вечер е така — каза той. — Скъсват се по това време на годината.

66.

— Откъде го взе това? — надигна се Ели от кухненския барплот, без да откъсва поглед от факса с полицейската справка за Тес.

— Не мога да ти кажа, човек с влияние е — отвърнах загадъчно.

— С влияние ли? — Тя поклати глава. — Това не е влияние, Нед. Дори полицията я няма тази информация. Аз рискувам всичко, като се заемам с това, а ти дори не можеш да ми кажеш с кого, освен нас, контактуваш?

— Не съм му споменал и за теб, ако това ще те накара да се почувстваш по-добре — усмихнах се аз.

— О, браво на теб! — засмя се горчиво Ели. — Наистина ме успокои. Още от самото начало знаех, че това с вътрешна работа. А сега нямам ни най-малка представа чия. — Тя се замисли. — Щом Лиз Стратън е погодила номер на мъжа си…

— …Значи би могла да му погоди номер и за картините — довърших мисълта й. — И аз се сетих за това.

Ели отново седна. По унесения й поглед разбрах, че я е завладяла някаква озадачаваща я мисъл, която не й бе хрумвала досега.

— Възможно ли е да сме сбъркали за Стратън?

— Да предположим, че тя е погодила номер на мъжа си с Тес. — Аз седнах до нея. — Но защо тогава се е нахвърлила и върху приятелите ми? Защо е трябвало да убиват Дейв?

— Не — поклати глава Ели, — това е дело на Стратън. — Сигурна съм. След като е бил изработен, си е помислил, че ти си го изработил.

— Кой тогава е Гаше, по дяволите? Лиз ли?

— Не знам. — Тя извади тефтерче и си записа нещо. Нека се придържаме към това, с което разполагаме. Почти сме сигурни, че Стратън има пръст в убийството на Тес. Явно е разбрал, че тя му е пробутана нарочно. И ако е така, по всяка вероятност се е досетил, че зад тази работа стои жена му.

— Е, сега вече знаем за какво са всички тези телохранители! — възкликнах аз. — Не за да я пазят, а за да внимават да не избяга.

Ели кръстоса крака на стола като йога и отново взе факса.

— Мисля това да го предоставим на полицейското управление в Палм Бийч. Може по-добре да се оправят…

— Човекът, който ми го даде, ме предупреди да не го показвам на полицията.

— Окей, Нед! — погледна ме тя остро. — Предавам се. А какво ти препоръча да правиш с него?

— Да се оправдая.

— Да се оправдаеш? Това означава ли да оправдаеш и мен?

— Тази жена крие много опасности. Ако успеем да се доберем до нея… Ако тя ни помогне да докажем връзката между Стратън и Тес, а може би да разгадаем и мистерията с картините, това ще бъде достатъчно, нали?

— И какво искаш да направиш по този въпрос? Да я отвлечеш ли? Казах ти, че вече опитах…

— Ти си опитала по твоя си начин. Но виж какво… — Аз вперих поглед в очите й. — Не ме питай откъде знам това, но успях да науча, че Лиз Стратън има определена среща в четвъртък за обяд в „Табу“. Това е вдругиден.

— Кой ти го каза? — Ели сякаш вече започваше да се ядосва.

— Не ме питай. — Взех ръката й в своята. — Казах ти вече, един човек с влияние.

Тя се усмихна мрачно:

— Този твой познат има ли достатъчно влияние да ме измъкне от килията до теб, когато цялата тази работа се разчуе? — Стиснах й ръката с благодарна усмивка. — Освен това стои и въпросът с телохранителите, Нед. Те винаги са около нея. А и едва ли би било проява на мъдрост да се появиш на обществено място посред бял ден, нали? И то не къде да е, а в „Табу“.

— Вярно е — съгласих се аз, — но за щастие, познавам човека, който ще го направи.

67.

— Е, как изглеждам? — Джеф се ухили, надничайки над очилата си „Оукли“. — Бая съм светнал, а? За монтьор като мен това си е направо изстъпление. Благодарение на магазина „Поло“.

Добре подредената предна зала и барът на „Табу“ бяха пълни с представители на хайлайфа в Палм Бийч.

Безброй блондинки и жени в кашмирени блузи в пастелни тонове, с чанти „Хермес“ в ръце. Мъже в „Стъбс и Уутън“ със слънчеви очила, с небрежно наметнати на раменете пуловери, разсеяно ровейки в раците си и салатите „Цезар“. Някои от тях изглеждаха така, сякаш току-що са излезли от именията си по Оунгън Авеню.

— Калвин Клайн ряпа да яде — кимна Ели. Тя разглеждаше залата, надничайки през рамото на Джеф.

Лиз Стратън обядваше на една ъглова маса с три свои приятелки. Двамата й телохранители бяха седнали на бара, поглеждайки ту към Лиз, ту към току-що слязлата от едно ламборгини стройна блондинка.

— Просто се наслаждавам на пейзажа, преди да скоча и да почне екшънът. Човек никога не знае кога пак ще получи покана за острова — рече усмихнато Джеф.

Ели отпиваше от перието си с лимон. Беше видимо притеснена, защото никога не бе й хрумвало, че ще седи в „Табу“. До този момент я успокояваше мисълта, че си върши работата. Обаче само след няколко минути, ако нещата не потръгнеха както трябва, обвинения като „подстрекателство и съучастничество“ щяха да й се сторят просто като дар Божи.

Номерът беше да изведат Лиз Стратън от ресторанта, а телохранителите да си останат в него. Нед чакаше отзад в колата. Надяваха се, че Лиз ще се разприказва с такова удоволствие, с каквото те бяха готови да я изслушат.

— Господи! — прошепна възхитено Джеф, протягайки шия. — Оня там на бара не е ли Род Стюърт?

— Не е Род Стюърт. Обаче ми се струва, че виждам Томи Лий Джоунс.

Сервитьор на име Луис дойде да попита не са ли готови с поръчката.

— За мен раци — затвори менюто Джеф, сякаш правеше това всеки ден.

Ели си поръча пилешка салата. В ухото й имаше слушалка, която й позволяваше да се свързва с Нед отвън. Просто чакаха удобния момент, за да направят хода си. Божичко…

Минаха няколко минути. Сервитьорът им донесе поръчката. Изведнъж Лиз Стратън се надигна с едната от приятелките си и двете се запътиха към тоалетната.

— Почваме, Нед — каза Ели в микрофончето и крадешком се огледа към бара. — Пази ми гърба, Чамп.

— Егати късмета! — изстена Джеф, вперил поглед в току-що пристигналото ястие. — Виж каква страхотна манджа изпускам.

Ели се надигна от мястото си и се насочи право към Лиз Стратън, настигайки я в задния край на ресторанта. Лиз я погледна с безразличие, после я позна и се усмихна. Ели се наведе към нея, все едно се готви да я целуне по бузата.

— Знаете коя съм, госпожо Стратън. Знаем за вас и Тес Маколиф. Трябва да поговорим. Право напред има задна врата. Навън чака кола. Ще го направим без усложнения, ако дойдете веднага.

— Тес… — Тя се поколеба. После бързо погледна към телохранителите. — Не, не мога.

— Разбира се, че можеш, Лиз. В противен случай те прибираме за изнудване и съучастничество в убийство. Просто не се оглеждай назад, а ме последвай през вратата навън.

Лиз Стратън стоеше неподвижно и не знаеше какво да предприеме.

— Повярвайте ми, госпожо Стратън, никой няма да ви обвини, ако ни помогнете.

Накрая Лиз кимна.

— Суз, ти отивай — подвикна тя на приятелката си. — Ей сега идвам.

Ели прегърна Лиз през раменете и меко се опита да я побутне към вратата.

— Нед, излизаме — каза тя в апаратчето.

Един от телохранителите се изправи, гледайки към тях, явно мъчейки се да разбере какво става.

Ели избута Лиз през вратата. Хайде, Чамп, действай! Твой ред е, помисли си тя.

— Здрасти, пичове. — Джеф пристъпи към бара, препречвайки им пътя. — Знае ли някой от вас къде мога да намеря билети за концерта на Бритни Спиърс в „Кравис“? Мисля, че беше в „Кравис“, а?

— Върви на майната си — каза телохранителят с опашката и се опита да го избута от пътя си.

— На майната си? — смаяно примигна Джеф. Той изрита силно едрия мъж в краката и го събори на пода. — Аз гледам на Бритни много сериозно и никак не обичам хора, които се отнасят с нея като с последната курва.

Той сграби другия телохранител за ръката и го тласна в бара. Поднос с чаши се разсипа, звъннаха строшени стъкла.

Хубавата брюнетка зад бара, с името Синди на джобчето, извика:

— Хей, я да спирате! — После се обърна към другия барман. — Анди, ела да помогнеш. Боби! Майкъл!

Изведнъж Опашката бръкна под сакото си и извади пистолет.

— От друга страна, брато — обади се отново Джеф, отстъпвайки назад с вдигнати ръце, — всяка, която си пъха езика в гърлото на Мадона пред цял свят, според мен си е жива и здрава кучка.

Той блъсна едно бар-столче към стреснатия телохранител, след което се втурна към изхода.

— Ама това си ти! — ахна Чамп, блъскайки се в Род Стюърт на бара. — Много ми хареса последният ти албум, брато. Много романтичен. Не знаех, че и ти си такъв.

68.

— Това е Нед Кели — каза Ели, побутвайки Лиз към задната седалка на служебната си кола.

Лиз замръзна на мястото си, шокирана и объркана от това, което чу.

— Той е невинен, госпожо Стратън. Приписват му убийства, които смятаме, че са били извършени по нареждане на съпруга ви.

Аз се извърнах от мястото си зад волана и се вгледах в очите на Лиз Стратън. Не ми се видя вбесена или поне раздразнена от това, което се разиграваше. Гледаше само леко уплашено.

— Не мога да ви кажа… Той ще ме убие — каза Лиз. — Умирам от страх само като се сетя за него. Обаче повече не мога да търпя.

— Ще го арестуваме, госпожо Стратън. — Ели се намести до нея на задната седалка. — Но за да го направим, имаме нужда от помощта ви.

Настъпих газта и подкарах бързо, още щом чух задната врата да се хлопва. Минах няколко преки, свих в една странична уличка и спрях към края й.

Ели се обърна към Лиз. Ето това е, помислих си аз. Онова, което жената на Стратън щеше да каже в следващите две минути, или ще ме спаси, или ще ме съсипе.

— Знаем, че сте платили на Марти Милър да се представи за Тес Маколиф и да прелъсти мъжа ви.

Лицето на Лиз поруменя, явно разбираше, че вече няма смисъл да се преструва.

— Да, аз му скроих този номер. — Тя сякаш бе готова да се усмихне, докато изричаше тези думи, но очите й се насълзиха. — Освен това, да, знам, че е разбрал и е наредил да я убият. Наясно съм, че това бе ужасно. Но мъжът ми е опасен човек. Не ми дава да мръдна никъде без тия мутри.

— Мога да сложа край на това — каза Ели, полагайки ръка на рамото й. — Мога да го свържа с местопрестъплението в „Бразилиън Корт“. Просто е необходимо да докажа, че той е разбрал какво вършите.

— О, разбрах — изхлипа Лиз. — Той накара да проучат Тес. Успя да проследи един мой банков превод, адресиран до истинското й име. И два дни преди кражбата на картините ме притисна до стената. — Лиз дръпна, пуловера си надолу и ни показа две синкави следи под шията си. — Това доказателство достатъчно ли е?

Повече не можех да чакам. Извърнах се рязко назад. Лиз знаеше много добре, че може да промени всичко, което ми се случи напоследък.

— Моля ви, госпожо Стратън, кажете кой открадна, картините? Кой уби приятелите ми и брат ми? Кой е Гаше?

Тя сложи ръка на рамото ми.

— Заклевам ви се, господин Кели, нямам нищо общо с това, което се е случило на брат ви. Нито пък с другите убийства. Но не бих се учудила да е работа на Денис. Той е луд по картините си. Иска да си ги върне на всяка цена.

Погледнах към Ели. Бе също така изненадана като мен от думите на Лиз. Ако Денис Стратън не е откраднал собствените си картини, кой тогава го е направил?

— Някой го е измамил, госпожо Стратън. Мислех, че може би знаете кой. Кой открадна картините? Вие ли?

— Аз ли? — Устните на Лиз Стратън се изкривиха в горчива усмивка. — Щом искате да разберете какъв боклук е мъжът ми, тогава ще ви кажа. Картините не са откраднати. — В очите й проблесна победоносно пламъче. — Открадната е само една.

69.

Открадната е само една. Двамата с Ели се спогледахме, без да можем да разберем нищо.

— Какво казахте?

Изведнъж зад нас се чу шум от бързо приближаващ се мотор. Чамп, надвесен над кормилото на своя дукати, надуваше газта. После рязко намали, гумите изсвириха по асфалта и той спря до колата.

— Време е да изчезваш, рейнджър. Иде потеря зад гърба ни, на около една пряка оттук.

Погледнах назад. В пресечката току-що влизаше черен мерцедес, който се насочи право към нас.

— Те търсят мен — каза Лиз, вперила поглед в Ели. — Нямате представа колко ужасни са тези хора. Готови са да направят всичко за мъжа ми. — Тя се обърна към мен. — Трябва да се махате!

Отвори вратата и преди да успеем да я спрем, излезе и заотстъпва назад.

— Ето какво ще направим — каза тя. — Елате у нас около четири. Денис ще бъде там. Тогава ще поговорим.

— Лиз — извика Ели, вдигнала поглед към нея, — само ми кажи какво искаше да кажеш с това, че е открадната само една картина. Нали са били четири?

— Помислете за това, агент Шъртлеф — отвърна Лиз Стратън. Усмихвайки се, тя продължаваше да отстъпва. — Вие сте специалистка по изкуствата. Защо според вас той се нарича Гаше?

Черният мерцедес сви към Лиз и започна да намалява.

— Елате у дома — повтори тя с някаква фатална усмивка. — В четири.

От колата в движение скочиха двама мъже и я сграбчиха за ръцете. Изгледаха ни заплашително и без много да се церемонят я набутаха на задната седалка. Никак не ми се искаше да я изпускам, но просто нямахме избор.

— Абе, Неди! — Чамп отново гледаше назад по улицата, навивайки газта на мотора. — Този път я оцапахме.

След мерцедеса в пресечката бе влязла още една кола — черен хъмър — и главоломно се носеше право към нас. Този път обаче без да дава признаци, че се кани да намали.

— Нед, изчезвай моментално! — Ели ме заблъска да изляза навън. — Те търсят теб, забрави ли?

Стиснах ръката й.

— Няма да те оставя.

— Нищо не могат да ми направят! — извика Ели. — Аз съм от ФБР. Но не бива да ме виждат с теб. Тръгвай!

— Нед, хайде — подкани ме Джеф, форсирайки оглушително двигателя.

Изскочих от шофьорското място и се метнах зад Джеф. Ели ни махна.

— Ще се видим по-късно.

— Не я мисли нея, брато! — викна Чамп. — Притеснявай се за нас!

Хванах го през кръста и се залепих за гърба му.

— Защо?

— Летял ли си на F-15?

— Не — рекох и се обърнах да видя какво става отзад.

Хъмърът се целеше точно в нас. Нямаше никакво намерение да намалява. И след три секунди щеше да ни размаже.

— Нито пък аз — каза Чамп, вдигайки оборотите на мотора. — Обаче се дръж здраво. Казвали са ми, че на F-15 човек се чувствал ето така.

70.

Предното колело се вдигна и ускорението едва не ми откъсна главата. С нещо близо до свръхзвуковата скорост, дукатито се изстреля напред като ракета.

Изпитах чувството, че ме влачи реактивен самолет, и мислейки само за живота си, се залепих за Джеф. Стисках се за него и си мислех, че ако само за част от секундата отслабя хватката си, ще се размажа на бетона.

Прелетяхме пресечката за секунда, насочили се към езерото. Погледнах назад. Хъмърът изобщо не спря. Вече твърдо бях убеден, че иска да ни сгази.

— Да изчезваме бързо оттук! — ревнах аз в ухото на Джеф. — Гонят ни!

— Вашето желание е заповед за мен!

Моторът сякаш експлодира и аз отново едва се удържах на седалката. Носехме се с над сто и шейсет километра в час и къщите край нас се сливаха като стена. Стомахът ми се сви на топка. Летяхме като вихър право към един стоп. Коконът Роу, последното кръстовище преди езерото. Имаше само един път, по който можехме да се измъкнем — на север. Чамп намали съвсем малко, но хъмърът не изоставаше.

— По кой път? — викна Чамп, извръщайки леко глава назад.

— Че то има само един път — надясно! — възкликнах аз.

Бяхме все още на една-две пресечки от най-луксозната търговска улица в цяла Флорида. Там нямаше начин да не се появят ченгета.

— Ти си мислиш така! — викна Чамп и светкавично смени на по-ниска предавка. Дукатито изхвръкна на кръстовището и почти легна на асфалта в остър ляв завой.

Дънките чак ми се отъркаха в настилката. Ужасен, видях, че минахме на една боя разстояние от един лексус. Зад волана му седеше някакъв турист със замръзналото си от изумление семейство.

Вече криволичехме по „Коконът“.

— Как ти се стори това излизане, брато? — ухили се Джеф, извръщайки глава към мен.

Беше все едно да изхвръкнем от гората и да попаднем на ски писта, само че срещу връхлитащите скиори. Огледах се, доколкото можах, за ченгета и въздъхнах с облекчение, след като не видях нито едно. После се сетих да погледна и назад. Хъмърът бе спрял на пресечката. Бях сигурен, че ще завие вдясно, но той не го направи! Свирейки с гуми, с танцуваща задница, той отново ни подгони.

— Господи! — извиках аз, впивайки пръсти в якето на Джеф. — Тоя пак е подире ни.

— Мамка му! — изруга приятелят ми. — Тия пичове нямат никакво уважение към закона.

Той даде газ и ние се понесохме като вятър към най-оживената търговска улица в Палм Бийч, Уърт Авеню. Чамп намали за част от секундата, сетне пак форсира двигателя и извика:

— Винаги съм искал да опитам това нещо…

Последва рязък завой вляво и се понесохме по Уърт, Авеню. Срещу движението!

71.

Това бе най-ненормалната ситуация, в която бях попадал.

Криволичехме между идващите срещу ни коли, носехме се напред и внимавахме да не ударим някой пешеходец. Туристите и местните ни сочеха с пръст, сякаш им правехме шоу. Профучахме между две спрели коли. Молех се да не чуя полицейска сирена.

Избегнахме на косъм един мъж, който товареше джина си със стока, обаче закачихме някаква антична поставка, която се катурна и се пръсна на парчета на земята. Минахме покрай „Филипс Гелърис“. Погледнах назад. За моя изненада хъмърът продължаваше да ни преследва, бясно надувайки клаксона на всеки, който би могъл да му се изпречи на пътя. Шофьорът му се държеше така, сякаш има имунитет срещу ченгетата.

— Чамп, трябва да се омитаме оттук — викнах аз в ухото му. — Да се махнем от тази проклета улица!

— И аз си мислех същото — кимна той.

Направихме остър завой и влетяхме във входа за „Нойнсиета Кънтри Клъб“. Отново погледнах назад. Хъмърът си бе пробил път през насрещното движение и все още неотстъпно ни следваше.

Чамп пак форсира и ние набрахме скорост, приближавайки се към едно голф игрище. През храстите се виждаха фигурите на играчи. Хъмърът ни настигаше.

Затегнах хватката си около кръста на Джеф:

— Нямам повече идеи.

— Как си с голфа, брато? — развеселено попита той. И добави: — Дръж се! — Килна дукатито в остър десен завой и от настилката се разхвърчаха искри. Прелетяхме през малък отвор в живия плет и храстите ни шибаха през лицата.

Изведнъж се оказахме извън пътя, посред съвършено подредено и подстригано голф игрище!

На десетина метра пред нас един играч тъкмо бе вдигнал стика за удар.

— Извинявай! — викна му Чамп, профучавайки до него.

Двама играчи, седнали в количка, ни гледаха вцепенени.

— Ще кривна малко вляво — извика Джеф. — Дано да им изчезна.

Той пресече зеленото голф игрище и моторът набра скорост. Вече всички играчи бяха вперили изумени очи в нас.

— Чамп, ти да не си откачил бе, човек! — изкрещях аз.

Изведнъж минахме през още един жив плет и се озовахме в нечий заден двор с красив плувен басейн и съблекални. До него на шезлонг се бе изтегнала жена в бански костюм с вестник в ръка. Тя стреснато вдигна глава и ни огледа смаяно.

— Извинявай! — подвикна й Джеф. — Объркахме малко пътя. Чети си!

Жената веднага посегна към мобилния си телефон. Знаех, че след около две минути хъмърът щеше да бъде последната ни грижа. Зад нас щеше да се извие опашка от полицейски патрулки. Какъвто и комизъм да бе имало в ситуацията досега, започна да се изпарява. Обзе ме паника…

Гмурнахме се през друг отвор в живия плет и изскочихме в Саут Каунти.

— Чисто е — намигна ми Джеф, извивайки леко глава назад. — Няма начин оня хъмър да ни последва.

Проблемът обаче се състоеше в това, че от острова, на който се намира Палм Бийч, човек можеше да избяга само през няколко места. Поехме към южния мост. Смятах, че вече се намираме в безопасност, освен ако някой не се обади по радиото на моста. Профучахме покрай няколко скъпи имения. Покрай това на Денис Стратън — също.

След това се обърнах назад.

О, боже! Хъмърът отново се бе залепил зад нас. А към него се бе присъединил и черният мерцедес! Само че този път нещата бяха много по-зле. Покрай ухото ми изсвистя куршум, а след това още един.

Копелетата стреляха по нас!

Стиснах здраво Чамп през кръста.

— Джеф, настъпи го!

Дукатито трепна, после се хвърли напред, включен на някаква суперпредавка.

Летяхме покрай имения, соленият вятър бръснеше лицата ни. Видях стрелката на километража да стига 145 километра в час, после сто и шейсет… сто и девет-десет. И двамата легнахме над мотора. Както казваше Чамп: „лицето в ламарината, задникът в небето“. Но така най-сетне започнахме да се отдалечаваме от преследвачите си.

Приближавахме края на правата отсечка. Имението на Тръмп, Мар-а-Лаго, ни остана вдясно. Взехме един стръмен завой и… Южният мост вече се виждаше!

Погледнах назад към хъмъра, който ни следваше на около стотина метра. Щяхме да успеем!

После изведнъж усетих дукатито да минава с вой на по-ниска предавка и чух Джеф да вика:

— Ах, мамка му!…

И не можах да повярвам на очите си: по канала бавно пуфтеше грамаден кораб и мостът бе започнал да се вдига!

72.

Камбаната на моста биеше лудо. Перилата бяха започнали да се прибират. Напред вече се заформяше опашка от коли и фермерски пикапи.

Хъмърът се носеше зад нас.

Имахме на разположение само няколко секунди, за да решим какво да правим.

Джеф намали, приближавайки края на опашката. Хъмърът също намали — вътре сигурно си даваха сметка, че няма накъде да бягаме.

Ако вдигнехме двеста и осемдесет и профучахме покрай тях, ония типове щяха да ни застрелят. Можеше да успеем да заобиколим по колелото и да продължим още по на юг покрай завоя на Слоун, но чак до Лейк Уърт нямаше как да избягаме от острова — това бяха километри разстояние.

— Дай някаква идея, Джеф! — отчаяно се развиках аз.

Но той вече бе решил какво да прави.

— Дръж се! — изкрещя ми в отговор. — Ама здраво

Като разбрах какво е намислил, кръвта ми замръзна.

— Имаш ли представа какви ги вършиш?

— Съжалявам, брато — той се извърна и сякаш ме изгледа прощално. — Това е ново дори и за мен.

С рязък завой изкара дукатито от опашката и с димяща задна гума изстреля огромния мотор под спусналата се бариера. Стиснах очи и си прочетох молитвата. Мостът вече бе започнал да се отваря. Отначало половин метър, после два, три…

Моторът започна да се изкачва по бавно надигащата се платформа.

— Лягай долу — викна Джеф.

Профучахме по платформата с виещ двигател, почти слепнали се с мощната машина. Нямах представа на какво разстояние сме от другата страна на моста. Бях си заврял главата в гърба на Джеф и се молех.

Излетяхме от платформата…

Нямам представа колко време сме останали във въздуха. Със затворени очи притисках лице в гърба на Джеф и стисках зъби. Очаквах да чуя нещо ужасно, нещо, което да ми подскаже, че краят наближава. След което да почувствам удара, от който щях да се разлетя на парчета.

Но вместо това ме облада страхотно усещане. Помислих си, че може би това изпитват птиците, носейки се грациозно във въздуха в почти безтегловно състояние. За миг настана пълна тишина. След това прозвуча гласът на Чамп:

— Ще успеем!

Отворих очи тъкмо навреме, за да видя как отсрещният край на моста стремително се приближава към нас и изчезва под бясно въртящите се колелета на мотора. С все още вирнато нагоре предно колело, моторът се тръшна на задното, за миг като че ли щяхме да изхвърчим от пътя и да се забием в страничните перила. Стегнах се, подготвяйки се за удара. Джеф обаче овладя ситуацията. С почти неусетно докосване на спирачката той спусна предното колело на земята и моторът плавно се спусна по платформата. Успяхме! Не можех да повярвам.

— Какво ще кажеш? — извика доволно Джеф, спирайки пред една жена в малък микробус, чиито очи се бяха разширили до неузнаваемост. — Излитането не беше кой знае какво, обаче кацането бе супер! Джеф се извърна към мен и ме дари с широка усмивка. — Следващия път ще взема да опитам същия номер, само че през нощта.

73.

От другата страна на улицата срещу „Табу“ мъжът в тъмната кола бе видял цялата сценка и тя никак не му хареса.

Мерцедесът спря, вратите се отвориха стремително и един от хората на Стратън замъкна Лиз на задната седалка.

Той присви око зад окуляра на фотоапарата и защрака.

После момчетата на Стратън в хъмъра хукнаха подир Нед Кели и оня новозеландски каубой с чудовищния мотоциклет.

— Опасни муцуни! — промърмори той на себе си. — Дано оня пич да е добър в ездата…

После двама от мутрите на Стратън излязоха от колата и се приближиха към Ели Шъртлеф.

Това го накара да посегне към пистолета. Но не знаеше дали трябва да се намеси или не. Завърза се някакъв спор, доколкото можа да прецени. Онези почнаха да се държат по-грубо, ала мацето им тикна картата си под носовете им, без да й мигне окото.

Куражлия момиче, призна мъжът в тъмната кола.

Да разиграе целия този театър, за да се добере до Лиз Стратън. Да прави лудории с търсен за убийство тип.

— Куражлийка! — засмя се тихо той. — Обаче в тънките комбинации хич я няма.

Всичко, което трябваше да направи той, бе да подхвърли някоя от тези снимки на федералните от другата страна на улицата и кариерата й отиваше на кино. Животът й — също.

Мъжете на Стратън се оттеглиха. Картата, изглежда, свърши работа, защото след кратка препирня те се качиха в колата. Доближиха мерцедеса към другата кола, после отпрашиха напред. Мъжът в тъмната кола свали ръката си от пистолета. Бе доволен, че реши да изчака. Тази работа май бе на път да стане доста дебела.

Може би той просто трябваше да предаде тези снимки. Оня тип бе издирван от властите убиец. Момичето рискуваше адски много. Ами ако и самата тя се забърка в някоя каша?

Той загледа как мацката от ФБР се качва в колата и потегля.

— Никаква я няма в тънките неща — повтори си той тихо и отново запремята пакетчето кибрит между пръстите си.

Кураж обаче тя имаше в излишък.

74.

С Ели се срещнахме към три и половина същия следобед в гаража на Чамп. Зарадвах се, че се е оправила без проблеми, и я прегърнах. По начина, по който отвърна на прегръдката ми, усетих, че тя също се е притеснявала за мен. Разказахме й за лудориите с мотоциклета.

— Джеф, ти си пълна откачалка! — поклати глава Ели.

— Не знам — сви рамене той, като че ли обмисли казаното. — Често ми се е струвало, че границата между лудостта и безотговорността е твърде размита. Но тъй или иначе, ми се стори далеч по-добър вариант, отколкото купона, дето ни очакваше с ония типове от хъмъра. Като се имат предвид обстоятелствата, смятам, че нещата се наредиха твърде добре.

Погледнах към стенния часовник. Работата бе стигнала до решителното „сега или никога“. През следващия час можеха да ни се случат много неща. Вероятно щяхме да открием кой е откраднал картините на Стратън, вероятно щях да докажа, че съм невинен. Но никой не знаеше със сигурност какво ни очаква.

— Е, готова ли си за Лиз? Готова ли си да притиснеш Стратън? — попитах я аз.

Забелязах, че този път и тя изглеждаше нервна.

— Да — кимна ми тя и ме хвана за ръката. Лицето й беше напрегнато. — Искам само да ти кажа, че това няма да е единственото нещо, което ще се случи у Стратънови.

После бръкна под сакото си и в ръцете й звъннаха чифт белезници.

Стомахът ми се присви. През последните няколко дни се чувствах странно свободен — бягах, криех се и преследвах, а може би и се приближавах към залавянето на убиеца. Почти бях забравил, че върша тази работа в компанията на агент от ФБР.

— Ако всичко стане така, както се надяваме, ти ще се предадеш — каза Ели, вече възприела онзи особен полицейски тон. Спомняш ли си уговорката ни?

— Разбира се — кимнах спокойно аз, макар че от тази мисъл косата ми настръхваше. — Много добре си я спомням.

75.

По-голямата част от пътя към Палм Бийч го минахме в мълчание. Каквото и да се случеше у Стратънови, знаех, че свободата ми наближава към своя край.

Градът бе призрачно замрял. Беше четвъртък, средата на април. По Уърт Авеню се мотаеха само няколко туристи. На един светофар пред нас мина достолепна жена с побеляла коса и кожух, въпреки априлската жега, помъкнала пудела си за каишката. Погледнах към Ели и двамата се усмихнахме. Хващах се за всяка дреболия от света около мен, само да не мисля за предстоящото.

Свърнахме към частната уличка на Стратън и точно тогава видях, че работата май не вървеше към оправяне.

Уличката бе блокирана от две полицейски коли с проблясващи буркани. Пред вратата му бяха паркирани още автомобили с лампи.

Отначало си помислих, че причакват мен, и се уплаших, че Лиз ни е скроила номер. Но не беше това… От вратата се измъкна линейка.

— Присвий се малко зад седалката — каза ми Ели. Изхлузих се колкото можах на задната седалка, скривайки лицето си под козирката. Ели свали стъклото и си показа картата на полицая.

— Какво е станало? — попита го тя.

Ченгето бегло огледа картата й.

— Вътре има два трупа — кимна той към къщата. — Застреляни са. Не съм виждал никога такива неща като тези, дето станаха напоследък.

— Стратън мъртъв ли е? — попита Ели.

— Не — поклати глава полицаят. — Единият убит е телохранител, а другият труп е на жената на господин Стратън.

Той ни махна да минаваме. Аз пребледнях и се вцепених от страх.

Лиз бе мъртва. Делото ни срещу Стратън — също. Нямаше как да докажем, че Лиз му е погодила номер и той е знаел.

— Боже господи, Ели, убили са я заради нас! — едва не изплаках аз, като че ли отново изживявайки трагедията с Дейв.

Ели мина през вратата и пое по дългата, посипана с камъчета алея. Около входа на къщата бяха спрели още патрулки, имаше още една линейка с отворени врати.

— Ти чакай тук — каза Ели, спирайки отпред. — Обещай ми, Нед, че няма да бягаш.

— Обещавам — казах. — Никъде няма да ходя.

Ели хлопна вратата и изтича по стълбите. Чувствах се така, сякаш очаквах да се случи нещо неизбежно. Всъщност знаех, че ще се случи.

— Обещавам, Ели, повече няма да бягам — казах, посягайки към дръжката на вратата.

76.

Стратън бе вътре.

Ели го видя още от фоайето. Седнал на стола, стиснал лицето си в ръце, той бе олицетворение на отчаянието. До него бе седнал Карл Брийн, детективът, с когото Ели се запозна в апартамента на Тес. До тях унило стърчеше Опашката, оня задник, дето бе хукнал подир Нед и Чамп.

— Не мога да повярвам, че го е направила — промълви Стратън, вдигайки глава. — Вярно, че имаха връзка. Тя ми призна веднъж, когато ми се бе ядосала. Много съм работел, не съм й обръщал внимание… Но пък това…

Ели надникна по-навътре в стаята и стомахът й се присви. В проснатото по гръб тяло на пода тя веднага позна един от яките телохранители, охранявали приема на Стратън. В гърдите му зееха две дупки от куршуми. Но още по-зловеща бе гледката на Лиз Стратън, просната на дивана срещу него. Все още беше облечена в същия костюм, който носеше малко по-рано същия следобед. По челото й се бе стекла тънка струйка кръв. До нея клечеше Върн Лоусън.

При влизането си в къщата Ели бе дочула откъслечен разговор между двама полицаи — предполагаха, че ще си имат работа с убийство и самоубийство.

Как ли пък не! Ели усети, че кръвта й кипва. Тя погледна Лоусън, след това — Стратън и Лиз. Какъв фарс!

— Знаех, че е разстроена — продължи да разказва Стратън на детектив Брийн. — И накрая ми призна за любовната си връзка — искала да приключи с нея. Може би Пол се е дърпал. Обаче да се стигне чак дотам, че… О, боже! Само преди няколко часа бе толкова щастлива. Беше излязла да обядва с приятелки.

В този миг Стратън улови погледа на Ели.

Тя не можеше да се сдържа повече.

— Знам, че ти си я убил — каза му право в очите.

— Какво? — стреснато вдигна той глава.

— Ти си нагласил целия този театър — продължи Ели, кипейки от гняв. — Никаква любовна връзка не е имало. Единствената такава връзка е била между теб и Тес Маколиф. Лиз ни разказа всичко. Как ти е погодила номер. Обаче ти си разбрал. Ти си направил това, Стратън, или си заповядал да го направят.

— Чухте ли я? — викна изумено Стратън, скачайки от стола си. — Чувате ли срещу какви обвинения трябва да се защитавам? От някакъв си лайнян агент от отдела за изкуства!

— Аз бях с нея само преди два часа — заговори Ели на Брийн. — Тя ми каза всичко. Как организирала любовната връзка, за да дискредитира мъжа си и как той разбрал. Как той бил замесен в кражбата на собствените си картини. Направете проверка в „Бразилиън Корт“. Покажете му снимката и ще видите. Стратън е бил с Тес Маколиф. Попитайте го какво е имала предвид Лиз, когато ми довери, че е била открадната само една картина.

В стаята се възцари мъртва тишина. Брийн впери поглед в Стратън. Той се заозърта, готов да избухне.

— Лиз може би е знаела нещо за картините — каза Лоусън. В ръката си държеше пистолет в найлонова торбичка. — Това е берета, трийсет и втори калибър… — добави той. — Същия пистолет са използвали и при убийствата в Лейк Уърт.

Той погледна към Брийн.

Стратън отново седна. Лицето му бе пребледняло като платно.

— Не вярвате, нали? — каза Ели. — Мислите, че Лиз Стратън е откраднала картините? Че тя е избила всичките тези хора?

— Или приятелчето й — кимна към трупа на телохранителя Лоусън. — Ще видим…

— Дълбоко се лъжете — продължи Ели, вперила поглед в лицето на Стратън, по което бавно бе плъзнала подигравателна усмивчица. — Договорихме се с Лиз да дойдем тук, за да ни разкаже всичко. И именно заради това сега е мъртва.

— Говорите в множествено число, специален агент Шъртлеф — обади се най-сетне Лоусън. — Имате ли нещо против да ни осведомите кого още имате предвид?

— Има предвид мен — чу се глас откъм вратата.

Всички рязко се извърнаха.

В стаята бе влязъл Нед.

77.

— Това е самият Нед Кели! — смаяно продума Лоусън.

Двама полицаи ме сграбчиха и ме тръшнаха на пода. Нечие коляно се заби в кръста ми, ръцете ми бяха извити назад. След това около китките ми щракнаха белезници.

— Днес следобед се предадох на агент Ели Шъртлеф — казах с притисната в пода буза. — Днес тя се срещна с Лиз Стратън, която имаше намерение да свидетелства срещу мъжа си. Лиз не се е самоубила, както и аз не съм убил Тес Маколиф. Агент Шъртлеф ме доведе тук, за да се видя със Стратън и да му кажа всичко това, след което да се предам.

Все още притиснат към пода от единия полицай, вдигнах поглед към Ели с примирено изражение. Тя също ме гледаше, без да разбира нищо. Очите й сякаш питаха: Защо, Нед? Ченгето ме вдигна за яката и ме изправи на колене с ръце зад гърба.

— Обади се по радиото! — заповяда Лоусън на един млад цивилен полицай. — На ФБР също. Кажи им, че току-що сме задържали Нед Кели.

Заведоха ме до една от патрулките, блъснаха ме вътре и вратата се хлопна зад гърба ми. Хвърлих един последен поглед към Ели, но тя не ми махна с ръка. Нищо — само стоеше и гледаше.

След по-малко от петнайсет минути вече бях в предварителния арест на полицейското управление в Палм Бийч. Бях претърсен, сниман и захвърлен в една от килиите. Наоколо цялото учреждение бръмчеше развълнувано. Всички протягаха шии да ме разгледат.

Все още не ми бяха представени никакви обвинения. Предполагах, че полицията искаше първо да си изясни ситуацията. Знаех, че не разполагаха с нито една улика, свързваща ме пряко с което и да било от убийствата, с изключение на оня тип, който затри брат ми в Бостън.

Всъщност те не се държаха кой знае колко зле с мен. Полицаите от Палм Бийч бяха доста добри момчета и дори ми разрешиха да се обадя по телефона в Бостън, за да намеря баща си. Телефонът вдигна майка ми. Той не си бил вкъщи.

— Слушай, мамо, трябва да му кажеш да дойде. Животът ми виси на косъм. — Тя се поколеба малко, после заплака. — Просто го помоли, той знае, че съм невинен.

Сетне си седнах на задника и зачаках да видя какво ще се случи по-нататък.

В тишината на килията всички събития, случили се напоследък, връхлетяха съзнанието ми. Мики, Боби, Барни и Дий. Ужасяващият начин, по който бяха загинали. Помислих и за бедната Тес. За Дейв — също. Толкова много жертви. И всички избити от Гаше? Кой, по дяволите, беше тоя тип? Аз бях в затвора, а той — на свобода.

Някак си не изглеждаше справедливо.