Спасителят

92.

Супервайзърът от ФБР Ханк Коул се любуваше на небето над Маями от прозореца на кабинета си. Под него се разстилаше същата дълбока и безкрайна синева на морето. Няма нищо общо с Детройт, каза си супервайзърът. Или пък с Феърбанкс. Запита се дали в Аляска има голф игрища. Коул знаеше, че трябва да спаси някои неща от тая бъркотия тук. И то без да се бави, ако искаше да запази тази екзотична титла пред името си и да се радва на същия този изглед още дълго време.

На първо място, неговата служба бе провела широкомащабно и общонационално издирване на погрешен човек. Добре, случва се все пак. Всеки би могъл да види, че Кели напълно отговаряше на всички условия. Да, обаче след това поелият случая агент от ФБР изведнъж обвинява шефа си, че се е опитал да я убие в дома й, за да прикрие факта, че той е главният актьор в цялата тази работа. И изведнъж Морети получава два куршума в гърдите пред очите на смаяните ченгета.

И то от кого? Коул ядно смачка лист хартия в шепата си. От бащата на първоначалния заподозрян!

О, той вече бе пътник! Коул стисна зъби. Журналистите си умираха по такива драми. След това пък щеше да се проведе вътрешно разследване. Бюрото щеше да къса жива плът от плътта си. Коул усети болка в гърдите — може би това бе началото на сърдечен удар. Ама откъде този късмет?

— Помощник-директор Коул?

Коул обърна гръб на гледката и съсредоточи вниманието си върху заседанието.

Около дългата маса бяха насядали Джеймс Харпъринг, местният юрисконсулт на Бюрото, Мери Рапапорт от местната прокуратура и Арт Фик, новият агент на мястото на Морети.

А освен тях и самият виновник за евентуалния му сърдечен удар, специален агент Ели Шъртлеф.

— Добре, с какво разполагаме в подкрепа на обвиненията на специален агент Шъртлеф срещу Морети? — опита се да попита спокойно Коул.

— Историята на пистолета — обади се Фик. — И пряката връзка на Морети с Ърл Ансън. И добрата детективска работа. — Той кимна към Ели. — Обаче по-косвено от това, здраве му кажи.

— Освен това разполагаме и с показанията на Франк Кели — допълни Ели.

— Показанията на престъпник рецидивист, който имал зъб на убития! — Адвокат Харпъринг сви рамене. — Би могло да издържи, ако може да се издири пряка връзка между двамата.

— Разполагаме с около четиридесет и осем часа — натърти Коул — преди някой от Вашингтон да дойде и да поеме случая. Така че ако трябва да вярваме на версията на специален агент Шъртлеф, каква позиция трябва да заемем спрямо Стратън? Можем ли да го свържем с Морети по какъвто и да е начин?

— Контактите на Морети със Стратън биха били разбираеми — намеси се Харпъринг. — Той е бил агентът, отговарящ за този случай.

— Ами за контактите им преди да откраднат картините?

— Морети е бил професионалист, сър — каза Фик.

— По дяволите! — разгневи се Коул. — Ако на Морети не му е бил чист косъмът, искам това да се разбере. На Стратън също. Така че заради събралата се тук група, както и заради кариерата ви, специален агент Шъртлеф — той хвърли поглед към Ели, — бихте ли ни разказали още веднъж как стана така, че специален агент Морети се озова в къщата ви?

93.

Ели вече не можеше да прикрие напрежението си. Тя отново им разказа за връщането на Нед от погребението на брат си и онова, което му бе казал баща му. Добави и признанието на Лиз Стратън. Как двамата с Нед му устроили капан, след като тя проследила откъде идва пистолетът. Опитваше се да овладее гласа си, който на моменти потреперваше.

Колкото и да бе невероятно, тя почувства, че донякъде й повярваха.

— И от колко време вие и този тип Кели… си сътрудничите по този въпрос? — попита Койл.

— Откакто се предаде. — Ели преглътна с усилие и сведе глава. — А може би малко по-рано.

— От по-рано ли? — Коул обиколи с поглед масата, сякаш искаше някакво обяснение.

Ели набра кураж и продума, макар и плахо:

— Мога да го съборя! Стратън, искам да кажа.

— Вече стъпвате по толкова тънък лед, специален агент Шъртлеф, че всеки момент може да хлътнете във водата — изгледа я унищожително Коул.

— Мога да го съборя, сър — повтори Ели, този път с по-твърд глас.

С присвити очи Коул се взря в нея. Тя погледна дали Харпъринг и Фик не се подхилкват самодоволно. Не, бяха съвсем сериозни.

— Добре — въздъхна накрая Коул. — И как ще стане това?

— Той смята, че у нас има нещо, което той иска — каза Ели.

— Онази картина ли? — закима разбиращо Коул. — Как се казваше? А, да, Гом. Та какво ще правите с нея?

— Още не знам, сър — призна тя, — но Стратън не е наясно, че и ние сме в неведение.

Коул вдигна поглед към Харпъринг и Фик. Около масата се възцари напрегната тишина. Сетне попита:

— Вие сте учили за следовател по измами и кражби на произведения на изкуствата, нали така, специален агент Шъртлеф?

— Да, сър — кимна Ели. Много добре знаеш, че е точно така!, отбеляза мислено.

— Значи смятате — долепи длани една до друга Коул, — че имайки предвид обучението ви, ще проявя самоубийствена инициатива, за да ви позволя да свършите такава работа, и то след всичко, което направихте. Прецакате ли се, това по принцип ще означава да пратите остатъците от кариерата ми на боклука.

— Моята също, сър — погледна го Ели право в очите.

— Точно така — кимна супервайзърът и погледна към Фик и Харпъринг.

— Нещата в момента изглеждат такива — намеси се адвокатът, — че ако Стратън се измъкне, ще трябва да чистим боклуците от най-голямата бъркотия от Уотъргейт насам.

Коул разтриваше енергично слепоочията си:

— Просто за да се намираме на приказка, да ви попитам: специален агент Шъртлеф, какво точно ще ви трябва, за да свършите тази работа?

— Бих искала да се разчуе, че Морети не е казал нито дума за Стратън. Че аз съм свалена от това дело. И че Вътрешен отдел ме разследва.

— О, това няма да бъде никак трудно — кимна Коул.

— И още нещо — продължи Ели, след като така и така бе стъпила в огъня.

— Какво има още? — погледна я отчаяно супервайзърът.

— Това може би ще бъде малко нередно, сър…

— Да бе, защото до този момент всичко върви като по книга! — избухна Коул.

Ели пое дълбоко дъх.

— Ще ми трябва и Нед Кели, сър.

94.

Двамата със Соли играехме на карти. Бяхме седнали навън до басейна, под навеса на съблекалните. Беше ми заповядано да не мърдам от къщата, докато ролята ми в онова, което се бе случило в дома на Ели, не се изясни напълно.

Бях нарушил правилата на гаранцията, притежавайки огнестрелно оръжие.

Знаех, че Ели е загазила, че онова, което направихме, може да й струва работата. Вече всичко се бе разчуло — участието на баща ми, разкритията за Морети, нашият разговор с Лиз, моя милост…

След смъртта на Лиз и Морети не можехме да обвиним Стратън почти в нищо. Той бе написал съвършен сценарий. От всички неща това ме вбесяваше най-много. И работата с баща ми. Франк си мислеше, че по този начин си оправя сметките с Човека, но иронията се състоеше в това, че като дръпна спусъка, той просто пусна Стратън на свобода.

— Продължаваш да чистиш купи, а аз продължавам да ги прибирам — каза Сол с извинителна въздишка.

— Днес май нямам хъс — поклатих глава аз, теглейки карта.

— Спортен хъс ли? Ами че ти спиш, Нед. И ако я караш в същия дух, до утре следобед ще съм си върнал гаранцията. След това можеш да вървиш по дяволите, ако искаш. Ама съм обещал на съдията.

Усмихнах му се.

— Притеснявам се за Ели.

— Виждам, синко, но според мен всичко ще бъде наред. Момичето може да се оправи само без грешка.

— Тя се опита да ми помогне, а аз я вкарах в беля. Искам да пипна Стратън. Бях сигурен, че този път няма да ми избяга.

— Знам, синко. — Сол сложи ръка върху моята. — И според мен все още имаш възможност да го направиш. Нека ти кажа някои неща за типове като Денис Стратън. Знаеш ли къде е тяхната слабост? Винаги си мислят, че са най-голямата риба във вира. Но можеш да ми вярваш, Нед, че винаги има една, която се оказва малко по-голяма. — Той ме погледна право в очите. — Но първо трябва да направиш нещо по-важно.

— Какво? — усмихнах се аз. — Сделка?

— Не, говоря за баща ти, синко…

— Причината да сме в тази каша е точно моят блестящ баща — отвърнах, издърпвайки ръката си изпод дланта на Сол. — Ако той не се беше намесил, сега щяхме да имаме човек, който да свидетелства срещу Стратън. Нито за миг не мога да си представя, че е действал, подтикван от благородни чувства.

— А аз смятам, че е действал по единствения начин, който е познавал. Човекът е болен, Нед. Господи, Нед, четворката…

— Какво?

— Пропусна ми четворката пика. Ти не мислиш, Нед.

Погледнах си картите и се уверих, че умът ми в момента е на светлинни години от играта.

— Трябва лично да се грижиш за своите работи, синко — продължи Сол. — Нещата със Стратън ще се наредят така или иначе. Но докато работиш по това нещо — добави той, подреждайки картите си, — може би ще успея да ти дам едно рамо.

— За какво става дума, Сол?

— Играй, синко… Става дума за рибата. По-късно ще говорим.

Играх десетка каро.

— Ритъм — Очите на Соли проблеснаха тържествуващо и той си свали картите. — Та ти не оказваш никаква съпротива! — Той придърпа листа с точките. — Ако ще я караме така, по-добре да те пусна да се върнеш в затвора.

Уини, камериерката на Соли, се появи и каза, че имаме гост. На две крачки след нея вървеше Ели.

Скочих от стола.

— Ушите ти сигурно горят, мойто момиче — усмихна се Соли. — Я го виж твоя приятел. Толкова се притеснява за теб, че не може да играе карти като хората.

— Прав е — казах аз и я прегърнах. — Как мина?

Тя сви рамене и приседна до масата.

— Може да се каже, на ръба на провала. Супервайзърът предприе необходимите мерки. Докато не оправим тази работа, аз съм под дисциплинарно наблюдение.

— Може би все пак ще си запазиш работата, а? — запитах аз с надежда.

— Вероятно — сви рамене Ели. — Но зависи от едно нещо…

— От какво? — Помислих, че става дума за някоя бюрократична процедура.

— От нас — отвърна тя. — Трябва да пипнем Денис Стратън.

Стори ми се, че не съм я чул добре. Седях срещу нея и я гледах неразбиращо.

— Ти каза „от нас“.

— Да, Нед — кимна Ели и на устните й заигра едва забележима усмивка. — От мен и от теб.

95.

Но преди това Ели трябваше малко да се поразрови. И то не къде да е, а в света на изкуството. Какво, по дяволите, означаваше тая игра с картината. С тази на Гом.

Имаше безброй начини да се проучи даден художник. Дори и такъв, за когото почти не бе чувала. А на това отгоре бе починал преди сто години.

Тя влезе в интернет, но информацията за този художник там бе извънредно оскъдна. Художникът бе живял абсолютно незабележимо. Нямаше никаква биография. Тогава тя насочи вниманието си към „Бенезит“, огромната енциклопедия за френските художници и скулптори. Мъчеше се да се оправи с френския. Но и там нямаше почти нищо. Роден през 1836 година в Кламар. Известно време рисува в Монмартър, прави изложби между 1866-а и 1870 година в престижния „Салон дьо Пари“. След което изчезва от редиците на художниците. Картината, която бе открадната — Стратън дори не бе представил иск пред застрахователите, — се наричаше Faire le Ménage, тоест Къщна работа. Някаква перачка гледа в огледало над корито. Ели не можа да намери никакви данни за това платно — то не бе включено в списъка.

Тя се обади на галерията във Франция, откъдето Стратън бе казал, че я купил. Собственикът едва си спомни названието й. Все пак й спомена, че доколкото си спомнял, картината била донесена от едно имение. Предала я някаква възрастна жена от провинцията.

Не може да бъде картината, в Гом нямаше нищо необикновено!

Да не би все пак да има нещо в нея?, питаше се Ели. Някакво послание. Защо Стратън я търси толкова настойчиво? И какво й е толкова ценното, че заради нея да бъдат убити шест души?

Отново се усети в задънена улица.

Избута огромните книги за художниците от деветнадесети век. Явно отговорът не беше в тях, а някъде другаде. Какво толкова имаше в този неизвестен Гом? Какво…

После изведнъж я осени една плаха идея.

Лиз Стратън й бе казала всичко това, докато хората на съпруга й я мъкнеха към колата. Ели си спомни онова примирение на лицето й, сякаш повече никой нямаше да я види. „Ти си специалистът по изкуствата. Защо според теб той нарича себе си Гаше?“

Разбира се. Ключовата дума тук бе името.

Доктор Гаше.

Още тогава са се носели едни слухове, под сурдинка, разбира се. Обаче нищо не излязло наяве. Нито от имението на Ван Гог, нито когато брат му е започнал да разпродава работите му, нито пък нещо се е разбрало от неговите спонсори Танги и Бонже.

На една от книгите, които току-що бе избутала настрана, на корицата бе отпечатан портретът на доктора, нарисуван от Ван Гог. Ели отново я придърпа към себе си и впери поглед в селския доктор, в тези негови меланхолични, сини очи.

За такова нещо, мислеше си тя, би си струвало и човек да убиеш.

Изведнъж Ели си даде сметка, че не говори с точните хора, че търси не в тези книги, в които трябва.

Тя не откъсваше очи от прочутия портрет на Ван Гог.

Досега си бе блъскала главата върху живота не на този художник, на когото трябва.

96.

— Готов ли си? — попита Ели и ми подаде телефона.

Кимнах и го взех така, сякаш ми даваше пистолет, с който трябваше да убия някого. Устата ми бе пресъхнала от напрежение. Мечтаех си да проведа този разговор още откакто Дий ми се бе обадила и един час след това намерих Тес и приятелите си мъртви.

Потънах в едно от креслата на Соли в кабинета му.

— Да, готов съм…

Знаех, че Стратън ще говори с мен. Предполагах, че сърцето му ще подскочи, още щом чуе кой съм. Той бе сигурен, че картината му е у мен. Бе избил доста хора заради нея, а явно бе човек, който смята, че винаги е прав. Набрах номера. Телефонът започна да звъни. Облегнах се назад и поех дълбоко дъх. В слушалката прозвуча гласът на камериерката от Латинска Америка.

— Денис Стратън, ако обичате.

Казах й името си и тя тръгна да го търси. Бях уверен, че всичко това скоро ще свърши. Бях дал клетва. На Дейв, на Мики, на Боби, на Барни и Дий.

— Значи това е прочутият Нед Кели — прозвуча най-сетне гласът на Стратън. — Най-сетне имаме възможност да говорим. Какво мога да направя за вас?

Минах директно на въпроса без никакви заобикалки. Не исках да му дам и секунда време да мисли каквито и да било глупости.

— У мен е, Стратън.

— У вас е какво, господин Кели?

— У мен е онова, което търсиш. През цялото време беше абсолютно прав. Гом е у мен.

Настъпи мълчание. Явно той преценяваше как да реагира. Не беше уверен дали казвам истината, или това не е някакъв номер.

— Къде сте, господин Кели? — попита ме Стратън. Бе мой ред да се замисля. Това не бях го очаквал. — Питам ви откъде звъните? Труден въпрос ли ви зададох?

— Достатъчно близо съм — отвърнах аз. — Най-важното е, че картината ви е у мен.

— Достатъчно близо ли? Дайте тогава да видим дали е така. Знаете ли „Чък и Харълдс“?

— Разбира се — отвърнах аз и се взрях напрегнато в Ели. Нещата не се развиваха както очаквахме. „Чък и Харълдс“ бе оживено заведение в Палм Бийч.

— Там има обществен телефон, точно до мъжката тоалетна. Да кажем, след четири минути ще звънна на него. Достатъчно близо ли сте? Гледайте да сте там, като звънна, за да говорим. Само двамата, вие и аз.

— Не знам дали ще успея да стигна — отвърнах, хвърляйки поглед на часовника си.

— Тогава ме няма за вас, господин Кели. Остават ви още три минути и петдесет секунди. Ако искате да обсъдим този въпрос, трябва да побързате.

Затворих и за миг погледнах към Ели.

— Бягай! — каза тя.

Изхвърчах на двора и скочих в служебната кола на Ели. Тя изтича зад мен с още двама агенти от ФБР. Качиха се в друга кола. Дадох газ, префучах през вратите и с широк завой се понесох по „Каунти“. Минах шестте или седемте пресечки до „Поинсиана“ по възможно най-бързия начин. Завих зад ъгъла и заковах пред заведението.

Погледнах си часовника — бяха изминали точно четири минути. Знаех къде е тоалетната, бях влизал в това заведение.

Тъкмо стигнах дотам, и телефонът започна да звъни.

— Стратън? — вдигнах аз слушалката.

— Виждам, че сте находчив — каза той, сякаш си умираше да се забавлява по този начин. — И така, господин Кели, само вие и аз. Не е необходимо и други хора да ни слушат, като си разговаряме. Споменахте нещо за картина от Анри Гом. Кажете ми какво точно имате предвид.

97.

— Мислех да я дам на полицията — отвърнах аз. — Сигурен съм, че ще им е много интересно да й хвърлят едно око. — От другата страна не последва никакъв коментар, затова продължих: — Или може би ще сключим сделка.

— Опасявам се, че не сключвам сделки със заподозрени убийци, господин Кели.

— Значи имаме нещо общо помежду си, Стратън. Обикновено и аз не го правя.

— Прекрасно! — той се изкиска тихичко. — Но защо изведнъж такава промяна на чувствата?

— Не знам, сигурно е от сантимент. Някой май ми каза, че била любима картина на жена ти.

Този път Стратън не издаде никакъв звук.

— Аз търся една работа на Анри Гом. Откъде да знам, че тази, която е у вас, е същата?

— О, същата е! Някаква перачка се гледа в огледалото над едно корито. Облечена в проста бяла престилка. — Знаех, че всеки би могъл да прочете полицейския доклад и това описание не можеше да бъде доказателство. — Била е в коридора на горния етаж пред спалнята ви в нощта, когато сте наредили да избият приятелите ми.

— Нощта, в която те ме ограбиха, господин Кели. Опишете ми рамката.

— Златна — отвърнах аз. — Стара. С филигранни ръбове.

— Обърнете я. Има ли нещо написано на гърба й?

— Е, не я нося със себе си — казах аз. — Намирам се в „Чък и Харълдс“, забрави ли?

— Е, това вече не е много умно, господин Кели! — въздъхна Стратън.

— На нея пише нещо — продължих аз. Знаех, че всеки момент ще разкрия нещо хубаво. — „На Лиз с любов, Денис“. Колко трогателно, Стратън. Какъв артист си само!

— Не съм ви молил за коментар.

— Е, какво толкова? Върви заедно със стоката. И то на същата цена.

— Стратегията не ви е много изтънчена, господин Кели. Да ядосвате човека, на когото искате да продадете нещо. И тъкмо стана въпрос, каква цена ви се върти в главата?

— Става дума за пет милиона долара.

— Пет милиона долара? Че тази картина не струва повече от трийсет хиляди, дори да я продадеш на собствената майка на Гом.

— Пет милиона долара, Стратън. В противен случай ще я подхвърля на полицията. Доколкото си спомням, именно за тази сума сте се спазарили с Мики и приятелите ми.

Последва тишина. Но не такава, която да предполага, че обмисля. Стана ми ясно, че по-скоро жадува да ми извие врата.

— Не съм много сигурен за какво става въпрос, господин Кели, но искам да ви кажа, че имате късмет. Аз наистина съм обявил награда за тази работа. Но за да бъда абсолютно сигурен, на гърба има още едно нещо. В десния ъгъл на рамката.

Затворих очи за секунда и се опитах да си припомня всичко, което ми бе казано за тази картина. Той бе прав. На рамката наистина имаше още нещо. То ме караше да се чувствам омърсен. Като че ли бях предал хора, които обичах.

— Има някакво число — казах аз. — Четири, три, шест, едно, нула.

Последва дълга тишина.

— Браво, Нед! Ти наистина заслужаваш тази награда за това, че успя да изиграеш всички. Включително и полицията. Тази вечер ще бъда на благотворително събиране в „Брейкърс“. Фондация „Намисли си желание“, една от любимите каузи на Лиз. Там ще ангажирам апартамент на мое име. Какво ще кажеш да се извиня на присъстващите и някъде към девет да се видим насаме?

— Ще бъда там.

Затворих, усещайки как от плещите ми се свлече огромна тежест. Излязох от ресторанта, до тротоара ме чакаше черна кола. Ели и двамата агенти ме гледаха в очакване.

— Стана работата! — въздъхнах аз. — Довечера в девет.

— Дотогава имаме да свършим още нещо — обади се един от агентите.

— Може би по-късно — поклатих глава аз. — Първо трябва да сторя нещо друго.

98.

Един от охраната ме претърси и ме поведе обратно в предварителния арест на полицейското управление в Палм Бийч.

— Какво ви става, Кели? — поклати той глава. — Да не би нещо кръвта да ви зове?

Баща ми лежеше на железния нар в килията, вперил поглед в празното пространство пред себе си.

Спрях се за миг и го загледах. В подземния сумрак едва можех да доловя стопяващите се очертания на едно лице, принадлежало някога на по-млад мъж. В съзнанието ми изплува сцена от детството — Франк се прибира у дома с обичайния за него гръм и трясък, понесъл голяма кутия в ръце. Мама е на мивката. Двамата ми братя и аз седим около масата в кухнята, току-що върнали се от училище, и обядваме. Да съм бил най-много на девет-десет години.

— Евелин Кели… — Баща ми хвана мама за раменете и я извърна към нас, продължавайки като конферансие: — Заповядайте на сцената!

Той й връчи кутията и аз никога няма да забравя изражението й, когато тя я отвори. Бръкна в нея и извади някакво умопомрачително красиво кожено палто. Франк го наметна на раменете й и я извърна към себе си, сякаш двамата танцуваха. Мама се въртеше със зачервено и смаяно лице, изразяващо нещо средно между възхита и недоверчивост.

Баща ми я наклони в ръцете си като професионален танцьор и ни намигна:

— Само изчакайте да видите какво има зад врата номер три!

Когато поискаше, баща ми можеше да очарова и палач.

— Здрасти, тате — обадих се аз, заставайки пред килията му.

Той се обърна на нара.

— Неди — промълви и примигна.

— Не знаех какво да ти донеса, затова това… — показах му аз кесията, пълна с ментолов дропс. Майка винаги му ги носеше, когато ходеше на свиждане в затвора.

Франк седна на нара и се ухили:

— Все съм казвал на майка ти, че една ножовка ще ми свърши много по-добра работа.

— Опитах, обаче от тия металотърсачи отърване няма.

Той приглади косата си.

— Ех, нови времена…

Стоях и го гледах. Бе много слаб и леко пожълтял, но изглеждаше отпуснат, спокоен.

— Трябва ли ти нещо? Може би ще успея да помоля Соли да ти издейства добър адвокат.

— Джорджи вече работи по въпроса. — Той поклати глава. — Ти може би си мислиш, че пак съм оплел конците, но този път трябваше да го направя, Нед. Има си правила, дори и сред такива лайна като мен. Морети ги наруши. Той посегна на плът от плътта ми. На някои неща не можеш да не обърнеш внимание. Разбираш ме, нали?

— Ако си искал да направиш нещо за Дейв, е трябвало да застреляш Стратън. Това е станало по негова заповед. А сега единствената ти заслуга е, че отне всичките ни шансове да го пипнем.

— Тогава защо се чувствам така, сякаш съм извършил едно добро дело? — усмихна се баща ми. — Тъй или иначе, винаги съм бил дребна риба. Но се радвам, че си тук, Неди. Има едно нещо, което искам да кажа.

— Аз също — казах аз, улавяйки се за решетката.

Франк се пресегна и си наля чаша вода.

— Никога не съм могъл да те видя такъв, какъвто си, а, синко? Не ме е бивало в това, нали? Дори не съм ти дал онова, което заслужаваш, след като излезе чист от онази училищна история. Затова сега ти казвам простичко: Съжалявам, Нед… За това, че изпитвах съмнения в теб. Ти си добро хлапе… Добър мъж.

— Слушай, тате. Не е необходимо да се връщаме в миналото.

— Необходимо е — прекъсна ме той и се изправи с усилие на крака. — След като Джон Майкъл почина, мисля, че не намерих в себе си сили да си призная, че именно аз съм виновен за смъртта му. Една част от мен искаше да каже: „Виждаш ли, момчетата ми са същите като мен. Така правят всички Кели“. Ала когато получи онази работа в Стоутън, щях да пукна от гордост.

Кимнах с разбиране.

— Онзи ден… там у дома… Това беше най-гадният миг в живота ми. — Баща ми ме гледаше право в очите.

— Погребението на Дейв — кимнах аз и въздъхнах. — За мен също.

— Да. — Очите му се изпълниха с тъга. — Но аз имах предвид онзи ден във Фенуей. Когато ти позволих да се оттеглиш и да поемеш подозренията за онова, което бях сторил. Точно тогава, мисля, започнах да си давам сметка за провала в живота ми. Какъв голям мъж си станал ти, а в какъв малък съм се превърнал аз. Ех, тъпанар съм си бил цял живот. Но ти не си, Неди.

Франк се дотътри до решетките.

— Това отдавна трябваше да ти го споделя, синко, но го казвам чак сега. Съжалявам за начина, по който подведох всички. — Той обхвана с длани ръцете ми върху металните пръти. — Знам, че не е достатъчно да го кажа, че нищо няма да променя с това. Но само то ми е останало.

Усетих, че очите ми парят.

— Ако Дейв ни вижда някъде отгоре — опитах да се усмихна, — обзалагам се, че си мисли: „Ех, сигурен съм, че тия мъдрости биха ми свършили добра работа, ако ги бях чул няколко дни по-рано“.

Франк също се усмихна горчиво.

— Това винаги ми е било слабото място… Големи идеи, неправилно разпределение на времето. Но оставих нещата добре. За майка ти. И за теб, Нед.

— Ще го пипнем тоя тип, тате — стиснах аз ръцете му на свой ред. Сега вече наистина плачех.

— Да, синко, смачкайте го. — Очите ни се срещнаха в безплътна прегръдка.

Сол беше прав. Простих му за всичко. Дори нямаше нужда от думи.

— Трябва да тръгвам, тате. — Отново стиснах костеливите му пръсти. — Може би няма да се видим известно време.

— Определено се надявам да е така, синко — изкиска се той тихичко. — Във всеки случай не и там, закъдето съм тръгнал. — Той ми пусна ръцете.

Обърнах се и направих крачка назад по коридора.

— Хей, тате — извърнах се с треперещ глас.

Франк не бе мръднал от решетката.

— Да те питам нещо. Коженото палто на мама, онова, дето един ден го донесе вкъщи, беше крадено, нали?

Той ме погледа за миг, след това хлътналите му очи се втвърдиха, сякаш искаше да ми каже: „Как можеш да ми задаваш такъв въпрос?“. После устните му се разтеглиха в лека усмивка.

— Разбира се, че беше крадено, синко.

Отстъпвайки назад по коридора, аз се усмихнах на баща си за последен път.

99.

Агентът от ФБР ме овърза целия с жици.

— Ще те слушаме през цялото време — каза Ели. Намирахме се у Сол, чийто дом използвахме за нещо като база. — Наоколо ще има наши хора. Трябва само да кажеш една дума, Нед, и всички ще налетят.

Вече се бе събрал цял екип агенти. Командваше парада заместникът на Морети — мъж със зализана коса, тънки устни и очила в рогови рамки. Специален агент Фик.

— Ще се придържаш към следните правила — каза той. — Първо, ако Стратън не дойде, няма да предприемаш нищо. Не разговаряй с никакви посредници. Няма да споменаваш името на Морети. Не искам да му давам възможност да си помисли, че оня е изпял нещо. Не забравяй, Стратън вероятно никога не се е виждал с Ансън. Никога не се е виждал с баща ти. Ако можеш, накарай го да говори за обира. Кой го е нагласил? Поискай да видиш чека, това е достатъчно, за да го пипнем. Готов ли си да го направиш?

— Да, специален агент Фик. А как ще се оправяме с картината?

— Ето… Провери да видиш.

Един от агентите ми подаде здраво увит и овързан с тиксо пакет.

— Какво има вътре? — заинтересувах се.

— Много неприятни неща за теб, ако рекат да го отворят — отвърна Фик. — Затова поискай да видиш чека, преди те да са поискали да огледат картината. Ако нещо те притиснат, ще сме наблизо да те отървем.

Погледнах към Ели:

— Ти ще бъдеш ли там?

— Разбира се.

— Подсигурили сме те на всички нива. Щом получиш онова, което ни трябва, или ако рекат да отворят стоката, разбиваме вратата. Няма страшно! — даде ми кураж Фик.

Няма страшно ли? Загледах го, също като някой новобранец, за когото на никой не му пука, ме пращаха да пробвам дали напред няма мини. Имаше едно нещо, което всички присъстващи тук знаеха — Стратън нямаше никакво намерение да ме пусне от хотела жив.

— Искам да поговоря с Ели — казах аз.

— Не тя командва парада — остро отвърна Фик. — Ако имаш някакви въпроси, питай мен.

— Нямам. Но искам да поговоря с Ели. И не тук, а навън. Насаме.

100.

Излязохме навън към басейна. Видях как Фик ни гледа през щорите, затова я поведох по стълбите към плажа, колкото е възможно по-далеч от него.

Ели си нави крачолите и си остави обувките на стълбите. След което закрачихме по пясъка. Слънцето бавно залязваше.

Хванах я за ръката.

— Хубаво е тук, нали? Като гледам, и започвам да съжалявам за дните ми като спасител. Но тогава не го осъзнавах.

Прегърнах я и отмахнах едно кичурче коса от очите й.

— Ти ми вярваш, нали, Ели?

— Не мислиш ли, че е малко късно да ми задаваш такъв въпрос, Нед? Не те арестувах, когато имах възможност. Двамата с теб откраднахме кола. Крих информация, отмъкнах веществено доказателство… По моя кодекс това означава, че ти вярвам.

Усмихнах се.

— Трябваше да излезеш от онази кола, когато те помолих. Нещата щяха да бъдат съвсем различни сега.

— И още как! Ти вероятно щеше да бъдеш в затвора или щеше да си мъртъв. А аз щях да си търся работа. Но тъй или иначе, доколкото си спомням, тогава нямах избор. Ти имаше пистолет.

— Да бе, на предпазител!

Притиснах я към себе си и усетих биенето на сърцето й. Никой от нас не знаеше какво ще стане тази вечер. А след това светът вече нямаше да бъде същият. Срещу мен бяха повдигнати обвинения в углавни престъпления. Щях да ги излежа. Но след това щях да бъда престъпник, а тя — все тъй агент от ФБР.

— Всъщност искам да те помоля да продължиш да ми вярваш, Ели. Само още малко.

Тя се отдръпна назад и ме загледа изпитателно.

— Плашиш ме, Нед. Знаеш, че можем да го смачкаме. Преди да се усетиш, и всичко ще свърши. Моля те, поне веднъж си изиграй ролята като по учебник.

Отново се усмихнах.

— Ще бъдеш ли там заради мен?

— Вече ти казах — отвърна тя решително, — ще бъда там. Не бих те пуснала да влезеш сам.

Знам, че не би ме пуснала. Притиснах я към себе си и зареях поглед към залязващото слънце.

Не ми даваше сърце да й кажа, че имах предвид за времето след това.

101.

Трябваше само да свиеш по дългата пресечка, водеща към „Брейкърс“, за да попаднеш като че ли в друг свят.

Двете величествени кули, окъпани в идваща отдолу светлина, са може би най-прочутата гледка в Палм Бийч. Грандиозните колонади — тържествена прелюдия към ослепителното фоайе, — редиците леко полюшващи се на ветреца палми. Едно време тук са идвали Рокфелерови, Дюпонови и Флаглърови в личните си суперлуксозни вагони. А сега пристигаха хора, които само се стараеха да им подражават.

Тази вечер и аз щях да бъда един от тях.

Спрях служебния автомобил на Ели зад един мерцедес SL 500 и до открит ролс на дъгата, водеща към вратите на фоайето. Наоколо непрекъснато пристигаха луксозни автомобили, от които излизаха мъже и жени в смокинги и блестящи вечерни рокли, отрупани с проблясващи бижута. Аз бях с дънки и зелена тениска Пакост, която висеше извън колана ми. Дори и момчето, което паркираше колите, ме изгледа така, сякаш мястото ми не беше тук.

Бях чувал за тези светски събития, дори съм вземал участие в едно-две от тях като сервитьор, още когато за първи път дойдох насам. Всички те гравитираха около центъра на обществения живот на старата гвардия. На поканите обикновено пишеше, че събитието се провежда за тази или онази благотворителна фондация. Но всъщност всичко се организираше, за да може някоя и друга съпруга да се изфука с бижутата или вечерната си рокля, хапвайки хайвер и отпивайки шампанско на малки глътки. Един господ знаеше колко средства се събираха в името на каузата. Веднъж дори чух, че една жена, чийто мъж внезапно починал, го държала в лед със седмици, докато не свършил сезонът.

Тикнах под мишница дебелия, увит в хартия, пакет, който ми бяха дали федералните, и влязох във фоайето. Наоколо се разхождаха господа в официално облекло, мяркаха се червените сака на униформения персонал на хотела, но имаше и няколко души във всекидневни дрехи. Помислих си, че някои от тях може да са от хората на Стратън, излезли тук, за да ме следят. А може да бяха и от ФБР. Специалните агенти вече сигурно изпадаха в паника, питайки се какво, по дяволите, става тук.

Погледнах часовника си — 8:40. Бях пристигнал двайсет минути по-рано от уговорената среща.

Запътих се право към рецепцията. Посрещна ме привлекателна администраторка на име Дженифър.

— Мисля, че тук има съобщение за мен от Стратън — казах й аз.

— Господин Кели — каза тя с усмивка, сякаш само мен бе чакала.

После ми подаде запечатан плик с емблемата на хотела. Показах й документ за самоличност и скъсах плика. На една от бланките на хотела бе записано само това — стая 601.

Добре, Нед, да се хващаме на работа! Затаих дъх за секунда и се опитах да се успокоя.

Попитах Дженифър къде се провежда вечерята за „Намисли си желание“ и тя ми посочи Кръглата зала — по коридора вляво.

Пъхнах отново пакета с „картината на Гом“ под мишница и тръгнах след една двойка в официално облекло, за която бях сигурен, че отива в балната зала.

Микрофончето в ухото ми изпука и в него прозвуча ядосаният глас на Фик.

— Мамка му, Кели, какви ги вършиш? Избързващ с цели двайсет минути.

— Съжалявам, Фик. Промяна в плана.

102.

Ускорих крачка и видях Кръглата зала от другата страна на лобибара. До нея се стигаше по няколко стъпала.

На входа се бе събрала малка тълпа — все мъже в смокинги и жени във вечерни тоалети. Всеки показваше поканата си. От залата в този момент излезе оркестър, който едва ли някога бих искал да чуя. Набутах се в навалицата.

Една жена с побеляла коса ме изгледа така, сякаш бях Човека паяк. Диамантите, увиснали от ушите й, бяха кажи-речи колкото коледни украшения за елха. Промуших се покрай нея и вече бях вътре.

— Сър! — прозвуча зад гърба ми, но аз се направих, че не чувам.

Дано да ми стане играта, помислих си.

Залата всъщност бе смайваща — навсякъде се виждаха живи цветя, а от тавана висеше невероятно красив, огромен полилей. Оркестърът свиреше нещо в стил ча-ча. Всяка жена, покрай която минавах, бе отрупана с диаманти — огърлици, обеци, пръстени, тиари. Мъжете бяха облечени в строги смокинги, с бели кърпички, сгънати перфектно в малките джобчета. Един от тях бе с шотландска поличка.

Трескаво се заоглеждах за Стратън. Знаех, че изглеждам като папуас на чаено парти у кралицата.

Изведнъж някой ме хвана за лакътя, завлече ме по-надалеч от тълпата и настойчиво прошепна в ухото ми:

— Бюфетът е отзад, господин Кели!

Обърнах се и се оказах очи в очи с ухилената физиономия на Чамп.

— За секунда ми се върза, нали, брато?

Бе облечен безупречно в униформата на сервитьор, с изящен жест понесъл поднос с хайверени блини. С изключение на оранжевата коса, той се вписваше съвършено в околния пейзаж.

— Къде е Стратън? — попитах го аз.

— По-навътре. Че къде очакваш да бъде задник като него! — Чамп ме смушка. — Облечен е в смокинг… Спокойно, брато — смени той насоката на разговора, видял вероятно тревогата, изписана на лицето ми.

В една от пролуките, образувала се за миг сред тълпата, успях да зърна Стратън. После се огледах и за горилите му.

— Нед — каза Чамп, оставяйки подноса на една маса, номерът ще стане. Разбира се, аз казвам това преди всеки скок, макар някои от натъртените ми ребра да не са толкова съгласни. — Той ми намигна и леко ме удари с юмрук по гърдите. — Не се притеснявай, брато… Имаш приятел, дето ти пази гърба.

— Нед! — изпука отново слушалката в ухото ми. Беше гласът на Ели — Какво правиш? Моля те…

— Съжалявам, Ели — отвърнах аз, давайки си сметка, че тя вече сигурно е изпаднала в паника. — Стой на същата станция. Моля те. Ще си получиш твоя човек.

В тълпата от време на време виждах познати лица: Хенри Кисинджър, Соли Рот, бъбрещ с двама видни бизнесмени, Лоусън.

После изведнъж съзрях и Стратън. Държеше в ръка чаша шампанско и водеше оживен разговор с някаква блондинка във вечерна рокля с дълбоко изрязано деколте. Няколко души около тях се смееха. Майтапът се състоеше в това, че пръстта върху гроба на Лиз още не бе изсъхнала, а той вече бе най-видният ерген в Палм Бийч.

Поех си дълбоко дъх и тръгнах към него.

Още щом ме видя да се приближавам, Стратън ококори очи. Изненада се за миг, но после самообладанието му се върна и на устните му заигра гадна, подигравателна усмивчица. Приятелите му ме загледаха така, сякаш им носех пощата.

— Малко сте подранили, господин Кели. Нали трябваше да се видим горе в стаята?

— Идвам точно навреме, Стратън. Просто изведнъж се запитах защо трябва да се затваряме в стая в такава хубава вечер. И ми дойде наум, че на приятелите ти може би ще им е интересно да чуят как правим бизнес с теб.

103.

Горе, в един от апартаментите в хотела, Ели бе изпаднала в паника. Непрекъснато викаше в микрофона: „Нед, какво правиш?“, но той не отговаряше.

— Да отменим операцията — обади се по едно време Фик.

— Не можем — извърна се към него Ели и стана от мястото си. — Нед вече е в залата и в момента говори със Стратън.

— Ако се наложи да сляза долу, специален агент Шъртлеф — изръмжа Фик, вперил гневен поглед в нея, — можете да бъдете сигурна, че то ще е, за да го прибера, а не да му помогна. Театърът свърши! — С рязко движение той свали слушалките от главата си. — Няма да карам Бюрото да играе по свирката на някакъв каубой. — Той кимна към оператора. — Дигаме си чуковете!

— Не! — извика Ели. — Дай ми само двама души! Не можем да го оставим просто така, обещахме му. Трябва му помощ. Нали започна операцията. Ето, той говори със Стратън.

— Тогава можете да останете и да го слушате, специален агент Шъртлеф — подметна новият й шеф от вратата. — Лентата се върти.

Ели не можеше да повярва — този тип просто се отказваше! И Нед оставаше долу без никаква подкрепа.

— Той обеща, че ще ни помогне да пипнем Стратън, и в момента го прави — продължи Ели. — Не можем да го оставим просто така, ще го убият.

— Вземете Даунинг и Финч от фоайето. — Фик я изгледа с безразличие. — Той е ваш кадър, специален агент Шъртлеф. И ваш проблем.

104.

— Да правим бизнес тук? — учуди се Стратън с тази своя нетрепваща усмивка, макар да знаех, че в момента сигурно трескаво се пита какво, по дяволите, става.

Аз също му се усмихнах:

— Ти уби брат ми, Стратън. Едва ли си мислиш, че ще те оставя да си идеш, без да ти причиня малко болка!

Още няколко глави се извърнаха към нас. Стратън се огледа, явно неподготвен за подобен развой на събитията.

— Нямам представа за какво става дума, господин Кели. Но вие сте човек, който е пуснат под гаранция и срещу когото има заведено дело по федерални обвинения. Не мога да си представя от висотата на каква позиция хвърляте обвинения в лицето ми.

— Той е убил и Лиз — казах аз високо, така че всички наблизо наостриха уши. — И замаза това убийство с тая тъпа любовна връзка, защото тя бе готова да го разкрие. Той сам открадна картините си и ги препродаде, после нареди да избият онези хора от Лейк Уърт, за да си помислят всички, че крадците са се карали за плячката от обира. Обаче все още продължава да търси едно нещо, което не е трябвало да бъде откраднато. Нали така, господин Стратън?

Извадих пакета изпод мишницата си и му го подадох.

Очите му се разшириха.

— О, господин Кели, какво може да има в този пакет?

Пипнах го, смачках го копелето! Видях как самообладанието му започва да го напуска, по челото му избиха капчици пот.

С периферното си зрение забелязах как Лоусън си пробива път към нас. И още по-лошо — главорезът на Стратън, Опашката.

— Но Морети бе убит от вашия собствен баща — изхриптя Стратън. — Защо не кажете на всички и това? Според мен вие сте този, който е замазал ситуацията. Вие сте този, който е пуснат под гаранция. Нямате нито едно доказателство.

— Доказателство ли? — погледнах го аз и се усмихнах. — То е в картината — кимнах с очи към пакета в ръцете ми. — В тази картина на Гом, която вие ме помолихте да донеса тук тази вечер, господин Стратън. Гом.

Той сведе поглед към пакета, навлажнявайки устни с нервно движение на езика. Челото му се ороси от пот.

Из тълпата започна да се разнася приглушен шепот. Хората се примъкваха по-наблизо, за да разберат какво става.

— Но това… Това е абсурд! — заекна мъжът, оглеждайки се да открие някое приятелски настроено лице. Хората обаче мълчаха, вперили в него любопитни погледи. Още малко и щях да изпадна в еуфория.

Тогава той се извърна към мен, но вместо да дава обяснения, лицето му си възвърна обичайното спокойно изражение.

— Това жалко представление може всъщност да даде резултат — каза той с внезапно проблеснали очи. — Ако, разбира се, картината наистина е в този пакет. Нали така, господин Кели?

В залата изведнъж се възцари мъртва тишина. Усетих как всички глави се извърнаха към мен. Стратън знаеше, че стоката не е у мен. Но откъде?

— Хайде, отворете го. Покажете на света доказателството. Нещо не ми се вярва да е във ваша полза, когато започнат да произнасят присъдата ви.

Откъде знаеше? Мозъкът ми трескаво запрехвърля възможностите. Ели? В никой случай! Лоусън? Той пък не бе в час. Стратън имаше още някоя къртица, човек във ФБР.

— Аз ви предупредих, господин Кели — усмихна се студено мъжът. — Не ми губете времето.

Опашката ме сграбчи за лакътя. Забелязах как Чамп си пробива път през тълпата, питайки ме с очи какво да прави.

Вперих бесен поглед в Стратън. Можах само да изплюя безпомощния въпрос:

— Откъде?

— Аз му казах, Нед — обади се един глас от тълпата.

Познах го веднага. И сърцето ми като че ли спря. Всичко, в което бях вярвал, започна да се разпада около мен.

— Нед Кели — каза с любезна усмивка Стратън. — Мисля, че се познавате със Сол Рот.

105.

— Съжалявам, Нед — каза Сол, бавно измъквайки се от тълпата.

Все едно ми бяха ударили шамар. Замръзнах намясто от изненада, пребледнял и онемял. Сол бе моето тайно оръжие, моето скрито в ръката асо.

Стоях, без да помръдна, вперил ням и изумен поглед в стареца — сърцето ми още малко и щеше да се пръсне под тежестта на това, което съзнанието ми вече бе започнало да осмисля. Бях видял да убиват брат ми. Най-добрите ми приятели бяха брутално избити. Но до този момент всъщност не знаех срещу какво се боря. С богаташката клика. Това си беше клуб, а аз бях извън него. Усетих в очите си сълзи.

— Ти беше прав — въздъхна Сол с виновна усмивка. — Посредничех при една частна сделка между Денис и един много търпелив колекционер от Близкия изток. Той е скрил картината в сейф, където тя ще престои следващите двайсет години. Доста доходна сделка, ако мога така да се изразя…

Не можех да повярвам на ушите от всяка дума, излязла от устата му, ме пронизваше като копие. Дано да е така, Сол. Дано да те зарадват тези пари, които доведоха до смъртта на брат ми и на най-добрите ми приятели.

Стратън кимна на Опашката. В ребрата ми изведнъж се впи някакъв тъп предмет. Пистолет.

— Но това, което не очаквах, алчен кучи син такъв — продължи Сол с внезапно променен тон, извръщайки се към Стратън, — бе, че всички тези хора ще умрат.

Стратън примигна и подигравателната му усмивка моментално се стопи.

— Или че си способен да убиеш Лиз, с чието семейство се познавам от четиридесет години, гаден и отвратителен шибаняк!

Челюстта на Стратън се стегна и той впери изумен поглед в Сол.

— Гледахме отстрани, без да можем да направим нещо, чудовище такова, докато ти бавно й изсмукваше живота. Заради това всеки от нас носи известна вина за това. Ако има нещо, заради което да се срамувам от цялата тази отвратителна каша, то е именно това, че Лиз беше добро момиче.

Соли бръкна във вътрешния джоб на сакото си и извади едно найлоново пликче. В него се виждаше някакъв хотелски ключ. „Бразилиън Корт“. Точно както го бяхме планирали. Ключът на Тес. Той се обърна към Опашката, който още притискаше пистолета към ребрата ми.

— Ти си забравил това в джоба си, малкият. Следващия път гледай да си по-внимателен.

Стратън не отделяше хипнотизирания си поглед от ключа и лицето му бавно посивяваше. Всички в Кръглата зала видяха променения израз на лицето му.

Лиз бе намерила ключа на Тес. Беше го прецакала от онзи свят.

Не знаех кое ми доставя по-голямо удоволствие — да гледам как Стратън се смалява пред очите на богаташите или да си мисля как Дейв и Мики биха дали мило и драго само и само да присъстват на тази сцена.

Соли ми намигна, сякаш казваше: „Сгащихме го, Нед!“. Но аз си мислех: „Господи, Дейв, дано да гледаш отнякъде. Обзалагам се, че си умираш от кеф“.

След това Соли се извърна към Лоусън:

— Мисля, че вече имаш доказателството, което ти трябва.

Детективът пристъпи напред и хвана богаташа за лакътя. Никой в залата не бе по-шашнат от мен. Двамата с Ели си мислехме, че той е човек на Стратън.

— Арестувам ви за убийството на Тес Маколиф и Лиз Стратън.

Мъжът не помръдваше, вперил слисан поглед в Сол. Само устните му потрепваха.

После всичко изведнъж като че ли експлодира. Опашката отдръпна пистолета от ребрата ми и вкопчвайки ме в мъртва хватка през шията, го насочи към детектива. В същия момент от тълпата изхвръкна Чамп и го блъсна с тялото си с всичка сила. Двамата се строполиха на пода, но Чамп се оказа върху него.

— Никак не ми е приятно да ти причинявам това, брато, ама ти ми дължиш един хромиран спойлер за мотора.

Чамп го тресна с чело в носа и главата на горилата се блъсна в пода с тъп звук.

Точно в този момент пистолетът гръмна.

Разнесоха се писъци и хората наоколо хукнаха към изхода с викове: „Някой стреля!“.

Погледнах към Стратън, към Лоусън, към Соли… Чамп бе обкрачил тялото на Опашката. По устните му потрепна недоверчива усмивка. Отначало си помислих, че ще вдигне глава и ще каже: „Видя ли? Нали ти обещах, че ще ти пазя гърба, брато?“. Но след това проумях, че е изпаднал в шок. На бялата му риза изби червено петно.

— Джеф! — изкрещях аз.

Той се наклони бавно на една страна. Хвърлих се напред, подхванах го и леко го положих на пода.

— Мамка му, Неди! — рече тихо той. — А за това нещо копелето ще има да ми дължи чисто нов мотор.

Изтрещя още един изстрел и се започна касапницата. Вдигнах глава и видях, че стреля другият телохранител на Стратън. Лоусън бавно се свлече на пода. Всички останали се проснаха по лице.

В гърдите на телохранителя попадна куршум и той отхвръкна назад през прозореца, повличайки пердетата и сваляйки целия корниз върху себе си. После зърнах Стратън — отстъпваше назад, насочвайки се към кухнята.

Завиках в микрофона:

— Чамп е ранен!

Но Ели не се обаждаше. По дяволите, та нали аз бях променил плана!

— Господи, брато, бягай — продума Чамп и навлажни устни. — За бога, при мен всичко е наред.

— Дръж се! — стиснах му ръката аз. — Ченгетата ей сега ще дойдат. Престори се, че чакаш да ти донесат бирата.

— Да бе, една биричка наистина ще ми дойде хубаво.

Протегнах се и взех пистолета на Опашката. После се втурнах след човека, който бе поръчал да убият брат ми.

106.

Стрелбата бе свършила, когато Ели и другите двама агенти от ФБР нахлуха към залата. Навън се трупаха ошашавени от изстрелите мъже в смокинги и жени във вечерни тоалети. Виждайки жилетките с буквите ФБР на гърба, всички заговориха в един глас:

— Вътре някой стреля, има ранени.

С изваден пистолет, Ели се втурна в залата. Охраната на хотела вече бе тук. Вътре почти не бяха останали хора. Навсякъде се търкаляха обърнати столове и маси, разбити вази и разпилени цветя.

Видя Лоусън, облегнат на стената, с червено петно на рамото. До него бе клекнал Карл Брийн и крещеше нещо в радиото. На пода имаше още три тела. Двама от тях май бяха от хората на Стратън. Единият се бе усукал в едно от пердетата и не помръдваше. Другият бе Опашката, онази свиня, дето бе гонил Нед. Не даваше признаци на живот и явно не се канеше да бяга.

Третия Ели позна по оранжевата прическа.

— Чамп! Боже господи!

Тя се втурна към него. Джеф лежеше по гръб с вдигнато коляно. Цялата му лява страна бе подгизнала от кръв, лицето му бе пребеляло, гледаше леко отнесено.

— О, боже, Чамп… — Ели коленичи до него.

Един от охраната на хотела крещеше по радиото, викайки „Бърза помощ“.

— Дръж се, Джеф. Ще се оправиш.

Тя сложи длан на бузата му. Бе потна и студена. Усети как очите й се пълнят със сълзи.

— Знаех си аз, че всичко това трябва да се плаща — Джеф опита да се усмихне. — Да се правя на сервитьор и не знам какво си.

Ели му се усмихна и леко го стисна за ръката. После се огледа.

— Той тръгна след него — прошепна Джеф и посочи с очи вратата към кухнята. — Нед взе пистолета на Опашката.

— О, по дяволите! — изруга Ели.

— Трябваше да го направи. — Новозеландецът отново навлажни устни.

— Не това имах предвид — каза тя. Сетне провери оръжието си и стисна ръката на Чамп още веднъж. — Виждала съм го как борави с пистолет.

107.

Прелетях с трясък през вратата за кухнята. Изплашеният персонал, чул изстрелите отвън, се бе струпал около стените и ме гледаше, чудейки се кой кого преследва.

Погледнах към един чернокож мъж с готварска шапка на главата.

— Оттук е минал един мъж в смокинг. Накъде отиде?

— Отзад има врата — посочи плахо готвачът след кратко колебание. — От нея се излиза във фоайето. А също и нагоре. Към хотела.

Стая 601, спомних си аз.

Намерих стълбите и побягнах нагоре. Струваше си да пробвам. По стълбите налетях на двама тийнейджъри.

— Да сте виждали един мъж в смокинг? — попитах ги аз.

Те посочиха нагоре по стълбите:

— Има и пистолет, мамка му!

Пет етажа по-нагоре блъснах една тежка врата и се озовах в луксозно обзаведен, постлан с червен килим, коридор. Ослушах се да чуя стъпки. Нищо. Стая 601 беше наляво, към асансьорите. Отправих се натам.

Завих зад ъгъла и веднага видях Стратън. Бе в дъното на коридора и трескаво се мъчеше да отвори вратата. Нямах представа какво има зад нея. Може би помощ.

— Стратън! — извиках аз, насочвайки пистолета към него.

Той се извърна.

Вечно добре контролираното му изражение на лицето в момента се превърна в ужасна гримаса. Вдигна рязко ръка и стреля. Куршумът удари стената до главата ми, разхвърча се мазилка. Предпазих очите си с ръка и насочих пистолета си към него, но не стрелях. Колкото и да го ненавиждах, не исках да го убивам.

Стратън видя, че съм въоръжен, и хукна по друг коридор.

Побягнах след него.

Като уловен в капан звяр, той се замята между вратите от двете страни на коридора, трескаво опитвайки да ги отвори. Но за късмет всички се оказваха заключени. Накрая имаше балкон, но от него не можеше да се излезе.

Изведнъж една от вратите поддаде и той хлътна вътре.

108.

Докато внимателно се качвах по стълбите към вратата, в която бе хлътнал Стратън, в главата ми се появи една картина от далечното минало.

С Дейв се бяхме сбили в Броктън.

Мисля, че бях на около петнайсет години, Дейв — на десет. Той и още един от тъпите му дружки издаваха идиотски крясъци на шимпанзета, докато аз се опитвах да уредя нещата с едно момиче. Наричаше се Роксан Петросели и живееше недалеч от нашата къща. Подгоних го и добре успях да го подредя, но това ми беше за последен път. Извих му китките на гърба, хванах ги с една ръка, а с другата го сграбчих за косата и я дръпнах назад. Непрекъснато му повтарях: „Кажи стига, кажи стига“, надявайки се да се предаде. Но хлапето му с хлапе не се поддаваше. Продължавах да извивам ръцете му и да го дърпам за косата, докато лицето му почервеня и по устните му изби слюнка. Стори ми се, че ако дръпна още малко, ще го убия.

Най-сетне Дейв извика: „Стига!“. И аз го пуснах.

Известно време той стоя, без да помръдне, дишайки тежко. После изведнъж неочаквано се хвърли отгоре ми и ме събори по гръб. Възседна ме и запъхтяно извика:

— Да, ама на теб не ти стига!

Нямах представа защо точно този спомен ме връхлетя в такова неподходящо време. Дали това беше проява на една от онези странни асоциации на мозъка, когато усеща, че е в опасност.

Стълбището продължаваше нагоре. Явно в момента се намирах в една от прочутите кули на „Брейкърс“. Вътре цареше полумрак, но отвън цялата фасада бе залята в светлина. Стратън не се виждаше, но долавях, че е там.

Кой знае защо, в главата ми продължаваше да звучи ритмично: „Да, ама на теб не ти стига!“.

Бутнах една желязна врата и се оказах на бетонния покрив на хотела. Гледката бе направо сюрреалистична — навсякъде около мен се виждаха светлините на Палм Бийч. Светлините на Билтмор, на моста „Флаглър“, на административни сгради, на жилищни блокове. Мощни прожектори, също като цевите на гаубици, запращаха ослепителни потоци светлина в кулите и по фасадата на хотела.

Огледах се за Стратън. Къде, по дяволите, беше? Сателитни чинии и някакви сандъци, струпани в сенките, привлякоха погледа ми. Облада ме неприятното чувство, че съм изложен отвсякъде на показ.

Изведнъж изтрещя изстрел и куршумът рикошира в стената, само на няколко сантиметра от главата ми.

— Какво става, господин Кели? Да не сте дошли за отмъщение? Сладко ли е?

Още един изстрел пръсна мазилка до мен. Присвих очи през ярката светлина, но не можах да видя нападателя.

— Трябваше да направите онова, което обещахте. И двамата сега щяхме да бъдем на някое по-добро място. Обаче тук става дума за брат ви, нали? Ето какво ви пречи на вас, на всички Кели. Глупавата гордост.

Сниших се и се опитах да го открия. Последва още един изстрел, но този път куршумът свирна далеч от мен.

— Приближаваме края — почти се изсмя Стратън. — Май все пак имаме нещо общо, а, Нед? Чудно как никога не сме разговаряли за нея.

Кръвта ми завря. Тес.

— Страхотно дупе беше. Е, онези твои приятели и брат ти… Това си бе най-обикновен бизнес. Обаче Тес… Ето за нея ме е яд. И теб също, обзалагам се. Еех, ама каква курва беше.

Ако се опитваше да ме вбеси, правеше го много успешно. Изхвръкнах иззад прикритието си и дадох два бързи изстрела по посока на гласа му. Един от прожекторите изгърмя.

Веднага последва гръм. Усетих в рамото си разкъсваща болка. Пистолетът ми се изхлузи от ръката.

— О, Нед! — Стратън се показа иззад една подпора. — Внимавай, мойто момче.

Вперих поглед в копелето. На устните му потрепваше все същата високомерна усмивка, която ми бе станала толкова противна.

И точно в този момент чух шум от мотор в небето. Приближаваше някъде отдалеч, но ставаше все по-отчетлив.

След това от тъмното небе проблеснаха светлини, насочени право към нас. Хеликоптер.

— Пак сбъркахте, господин Кели — усмихна се Стратън. — Ето я и моята количка.

109.

Ели тичаше по стълбите, които започваха от кухненската врата.

Блъсна се в един сервитьор, забързан надолу, който й извика, че един тип преследвал някакъв идиот нагоре към шестия етаж. Ели му каза да спре първия агент от ФБР или ченге, което види, и да го изпрати след нея. Излизайки на шестия етаж, тя забеляза полудяла от страх камериерка, която отчаяно крещеше в слушалката да изпратят охраната. Каза й, че двама мъже с пистолети се качили на покрива.

Ели провери оръжието си още веднъж и се заизкачва по стълбището на кулата.

Какви, по дяволите, ги вършиш, Нед?, помисли си гневно тя и изтри с длан капките пот по челото си.

Отгоре долетяха гласове и тя стисна глока с две ръце. После продължи още по-бързо. Стигна до вратата и спря пред нея. Целият таван бе залян от светлина. Долу проблясваха светлините на Палм Бийч. Тя се облегна на тежката врата, знаеше, че Стратън и Нед са навън. Запази спокойствие, каза си, все едно си на тренировка. Гледай да не попадаш под огневата линия. Преценяваш ситуацията. Чакаш подкрепление.

Само че на тренировката няма човек, когото обичаш. И който умира да прецака ситуацията.

Тя пое дълбоко дъх и натисна дръжката.

После чу двата глухи гърмежа, отекнали на покрива. Това реши всичко.

110.

Бях прецакал ситуацията като последния аматьор, какъвто всъщност бях. Мисълта, че Стратън ще се измъкне, след като бе убил Мики, Дейв и собствената си жена, ме съсипваше.

— Недей да се чумериш толкова, Нед — ухили се гадно Стратън. — И двамата ще направим едно пътуване. За съжаление, твоето ще бъде по-кратко.

Той погледна за миг към хеликоптера, преценявайки горе-долу кога ще кацне, след това ми махна с пистолета да тръгна към парапета. Не исках да му се подчиня, да му доставя удоволствието да види в очите ми страх, но знаех, че единственият ми шанс в момента е да го послушам. В сградата имаше хора на ФБР. Някой от тях всеки момент щеше да дойде. Просто трябваше по някакъв начин да ги дочакам.

Пред мен имаше нисък каменен парапет — и това бе всичко, което ни отделяше от бездната, разкриваща се от шестия етаж.

— Хайде, господин Кели — каза Стратън с присмех в гласа. — Време е да направите прощалния си поклон. Точно по този начин ще ви запомнят.

Вятърът се усили и този път започна наистина да ме обхваща паника. Хеликоптерът правеше къс заход за кацане, насочвайки се към покрива. Пред мен се простираха светлините на Палм Бийч.

Стратън се спря на два метра зад мен. Пистолетът му бе насочен в гърба ми.

— Как ли ще се чувствам, Нед, като знам, че ти си мъртъв, а аз ще си пия коктейла в Коста Рика и ще си препрочитам онзи екзотичен договор срещу екстрадиране? Май не изглежда много честно от моя страна, а?

— Върви по дяволите, Стратън.

Чух изщракването на пистолета му зад гърба си.

Стиснах юмруци. Нямах изход. Ако искаше да ме убие, трябваше само да натисне спусъка.

— Хайде, Нед, бъди мъж. — Стратън се приближи още повече.

Оглушителният шум от хеликоптера отекваше от стените на хотела. През рева на витлата до мен долетя подигравателният глас на Стратън:

— Ако това ще те накара да се почувстваш по-добре, Нед, с влиянието, с което разполагам, щях и без това да спечеля делото.

Той пристъпи още една крачка. Не го улеснявай, Нед, създай му малко проблеми, помислих си аз.

Сега!

Стиснах юмруци и се приготвих да се извърна, когато чух един глас да надвиква рева на хеликоптера:

— Стратън!

Беше гласът на Ели.

111.

И двамата се обърнахме. Ели бе на около седем-осем метра от нас, почти скрита в ослепителния блясък на прожекторите. И двете й ръце бяха протегнати напред в позиция за стрелба.

— Сега ще оставиш пистолета на земята, Стратън. Веднага. После искам да се отдръпнеш от Нед. В противен случай ще ти пръсна главата. Кълна се!

Стратън се поколеба. Пистолетът му все още бе насочен към мен. По слепоочията ми се стичаха едри капки пот.

Стоях абсолютно неподвижно, дори не смеех да дишам. Знаех, че той иска да ме убие. Трябваше само да ме побутне и щях да полетя надолу.

Той отново погледна към хеликоптера, който висеше на десетина метра над нас. Страничната врата се отвори и някой отгоре хвърли въжена стълба.

— Няма да стане — викна той на Ели, сграби ме за яката и притисна цевта на пистолета в главата ми. — Не съм убеден, че искаш приятелчето ти да полети оттук като лястовичка. Нали си следовател по произведения на изкуствата! Съмнявам се, че би уцелила Тайната вечеря, дори да я разпънат пред теб на пет метра.

— Казах да оставиш пистолета, Стратън.

— Опасявам се, че аз командвам тука — поклати глава той. — И това, което ще направим, е да се приближим към онази стълба там. А ти няма да пречиш, защото това е единствената възможност той да остане жив. И внимавай, Ели, много внимавай, защото някой от хеликоптера може да стреля по теб.

— Отстъпи назад! — викнах й аз.

— Той няма да ходи никъде — каза Ели. — В секундата, в която мръднеш от него, ще му пръсна главата. От това разстояние мога да улуча окото на някой от апостолите на Тайната вечеря.

За първи път долових, че Стратън започна да губи самообладание. Огледа се наоколо, преценявайки как да се измъкне от ситуацията.

— Насам, Нед — извика той в ухото ми, притиснал пистолета в главата ми, — и без глупости. Единственият ти шанс е да ме заведеш до онази въжена стълба.

Направихме две крачки назад покрай парапета. Хеликоптерът се сниши още малко — ревът бе оглушителен, стълбата се люлееше във въздуха недалеч от нас.

Гледах Ели право в очите, опитвайки се да разбера какво се иска от мен. Можех да се опитам да го блъсна и така да й дам възможност да стреля. Но бяхме съвсем близо до ниския парапет.

Стратън бе приковал погледа си в люшкащия се край на стълбата. Тя бе вече само на около метър от протегнатата му ръка.

— Ели! — викнах аз, надвиквайки рева на хеликоптера. После си помислих: Господи, дано разбереш какво правя.

Отстъпих вляво и Стратън, ще не ще, трябваше да ме последва. Така изведнъж попадна в лъча на един от мощните прожектори. Посегна към стълбата, вече само на сантиметри от ръката му.

— Ели, ти си! — извиках аз.

Блъснах го и Стратън се олюля. Беше все още с пистолет в ръката, но напълно заслепен от прожектора.

Той изкрещя нещо неразбираемо.

Ели стреля! Кратък проблясък в нощта. Стратън залитна към корниза, присви се за миг, поглеждайки надолу. После все пак успя да се закрепи, протегнал ръка към стълбата. Тя като че ли сама го намери и пръстите му отчаяно се впиха в нея.

Хеликоптерът веднага започна да се издига.

Стратън увисна за края на стълбата. И успя да се задържи като по някакво чудо. На лицето му отново проблесна насмешливо изражение. И в този миг за мое изумление вдигна едната си ръка. Гледах го като хипнотизиран.

Той насочи пистолета си към мен. Това копеле щеше да ме убие в края на краищата.

Чу се изстрел. Бялата риза на Стратън се опръска в червено. Пистолетът падна от ръката му. После пръстите му се изплъзнаха и трескаво затърсиха нещо, за което да се хванат. Но намериха само тъмнина.

Стратън полетя надолу и ужасеният му писък огласи нощта.

Спуснах се към парапета. Беше паднал по гръб върху дъгата пред входа на хотела. Към него тичаха хора в смокинги и униформи.

Обърнах поглед към Ели. Нямах представа добре ли е. Тя стоеше като замръзнала на мястото си с все още протегнати напред ръце.

Хеликоптерът бързо се отдалечаваше.

— Ели, добре ли си?

Тя кимна унесено.

— Досега никога не бях убивала човек.

Прегърнах я със здравата си ръка. За миг останахме така върху покрива на „Брейкърс“. Не продумвахме. Просто стояхме прегърнати.

— Ти се отметна от уговорката, Нед. Кучи син такъв!

— Знам — притиснах я аз по-силно към себе си. — Съжалявам.

— Обичам те — прошепна тя.

— Аз също те обичам — отвърнах.

Бяхме сами сред възцарилата се внезапно нощна тишина. После Ели отрони тихичко:

— Отиваш в затвора, Нед. Сделката си е сделка. Избърсах една сълза от бузата й.

— Знам.