Спасителят

34.

— Не смятам, че той го е направил, Джордж! — каза Ели, надвесена над телефона. — Във всеки случай, не и убийствата.

Кризисната група на ФБР в Бостън току-що я бе разпитала за преживелиците й от последните няколко часа. Макар да не бе съвсем в нейната област, тя им разказа всичко, което бе разбрала. Този Нед Кели не е убиец, а просто човек, който се е забъркал в кашата и се е паникьосал. И че ако снимката му не била показана по телевизията, може би е щяла да го склони да се предаде.

Сега в заседателната зала на бостънския офис на ФБР тя можеше да се отчете за свършеното и пред своя шеф във Флорида.

— Спомняш ли си как местната полиция разправяше, че по времето на кражбата алармите едва ли не на всички къщи в града писнали? Ето това е направил той. Нито е убил тези хора, нито е задигнал картините. Само е задействал алармените системи.

— Изглежда, двамката сте си прекарали доста добре времето… — изкоментира Морети.

— Какво намекваш? — свъси вежди тя.

— Не знам, може би само това, че си успяла да измъкнеш толкова много неща за тоя тип. Задигнали сте кола заедно, разказвали сте си житието-битието… 

Ели втренчи поглед в микрофончето на апарата. Току-що бе прекарала осем час пред дулото на пистолет — най-напрегнатия ден в живота й.

— Споменах ли ти, че беше насочил пистолет срещу мен, Джордж, или съм забравила?

— Да, но не отрони и дума дали през цялото това време, прекарано с него, нито веднъж не ти се е представила възможност да му го отнемеш. Или пък да избягаш. Просто си мислех дали някой друг агент на твое място…

— Казах ти, че щях да го склоня да се предаде без никой да пострада. Повтарям ти, че той не е убиец.

Морети изхъмка и я погледна някак съжалително.

— Моля те да ме извиниш, Ели, обаче с това не мога да се съглася.

— С кое? — попита тя с колеблив глас.

— С преценката ти. Моите уважения, разбира се, но…

— На какво основание? — свадливо попита тя, но я обхвана подозрение: Тоя задник май крие нещо от мен.

— Основание първо: невинни момчета не отвличат федерални агенти — отвърна Морети.

— Нали ти казах, че се е паникьосал, Джордж!

— И основание второ: след като показахме снимката му в „Бразилиън Корт“, бяхме уведомени, че са го виждали с Тес Маколиф. Обядвали са заедно. През същия следобед, когато е била убита.

35.

Абсолютно съм сигурен, че това беше най-дългата и най-самотна нощ в живота ми. Нямах представа кому можех да имам доверие, с изключение на брат ми Дейв, но бях твърдо решен да не го намесвам. Всички, към които бих могъл да се обърна за помощ, бяха мъртви.

А най-лошото бе, че някои от онези хора, на които не бих могъл да имам доверие, носеха същата фамилия като мен.

Зарязах микробуса и прекарах нощта, свит на кълбо на седалката в едно денонощно кино в Кеймбридж, изглеждайки Властелина на пръстените няколко пъти поред заедно с една тайфа превъзбудени пубертета. Бях преметнал качулката на анцуга над главата си, защото ме беше страх да си покажа лицето пред хората. С последната прожекция сякаш приключи и моята кратка отпуска.

Към осем часа на другата сутрин взех едно такси за Уотъртън, на петнайсет минути път оттук. На предната седалка мярнах сутрешното издание на Глоуб. Издирва се местен жител за отвличане на агент от ФБР. Търсен е и във връзка с убийство във Флорида. Облегнах се на седалката и придърпах козирката над очите си.

Уотъртън е един от работническите квартали на Бостън, каквито има във всеки град. Отличава се от тях само с това, че освен ирландци, италианци и чернокожи в него живеят и много арменци. Помолих шофьора да ме остави на „Палфри“ и се върнах обратно две пресечки до Маун Обърн. После спрях пред една най-обикновена бяла къща веднага след ъгъла.

Над входа й висеше табела с надпис: Поправка на часовници. Покупка и продажба на бижутерия. Дървена стрелка сочеше към втория етаж. Качих се по стълбите. Отворих вратата и чух дрънченето на звънче.

Як мъжага с бухнала побеляла коса, препасал престилка, вдигна поглед иззад тезгяха. На квадратното му лице просветна бледа усмивка.

— Адски много рискуваш, като идваш тука, Неди. Как си иначе?

36.

Обърнах написаната на ръка табела със знака навън.

— Трябва да поговоря с теб, чичо Джордж.

Джордж Харотунян не ми беше истински чичо. Просто така се случи, че го познавам, откакто се помня. Той бе доверен приятел на баща ми, негов „бизнес партньор“. И укривател на краденото.

Докато двамата с Дейв растяхме, Джордж ни беше почти като истински чичо. Винаги носеше пари на майка ми, когато баща ми бе в затвора. Имаше връзки да избира най-добрите места в Ковънт Гардън. И някак си успяваше да се измъква от закона. Всеки намираше начин да хареса чичо Джордж. И добрите, и лошите. Затова си помислих да не би той да е Гаше.

— Поздравления, Неди. — Джордж поклати глава. — Мислех си, че ще си останеш на хокея, обаче ти явно си се прехвърлил в по-висша лига.

— Трябва да намеря Франк, чичо Джордж.

Той си свали лупата от окото и се отблъсна от тезгяха, без да става от стола.

— Не мисля, че това е най-умното нещо в този момент, синко. Позволи ми да ти дам един съвет. Трябва ти адвокат. Нека те свържа с един, който е добър. Предай се.

— Хайде стига, чичо Джордж, много добре знаеш, че това там не е моя работа.

— Уверен съм, че не си го направил — каза чичо Джордж, мятайки сутрешния вестник на тезгяха. — Но ти изигра цял екшън, за да докажеш точно обратното на останалите. Мислиш, че баща ти има пръст в това ли? Господи, Неди, ти си нямаш представа в какво състояние е. Белия е много болен, за да прави каквото и да било. Само кашля и се оплаква.

— Трябва му бъбрек, нали?

— Много неща му трябват, синко. Смяташ, че баща ти ще изтъргува братовия си син и другите хлапета само за да пикае през тръба още някоя и друга година? Доста жестоко го съдиш.

— Ти знаеш най-добре от всички, че Мики не би направил нищо без Франк — казах аз. — Не искам да кажа, че е накарал да убиват когото и да било, но съм адски сигурен, че е наясно кой им е скроил номера. Той знае нещо и аз също искам да го знам. Най-добрите ми приятели са мъртви.

— Боже, Нед! — изохка Джордж. — Мислиш ли, че баща ти прави някаква разлика между Джаксън Полок и първата книжка с комикси? Знам, че не е светец, но той те обича повече, отколкото си мислиш.

— Според мен обича повече себе си. Трябва да го намеря, чичо Джордж, моля те…

Мъжът заобиколи тезгяха и втренчи поглед в мен, клатейки голямата си побеляла глава.

— Сигурно имаш нужда от пари, детко.

Бръкна под престилката си и отброи пет новички стодоларови банкноти от дебела пачка. Взех ги и ги набутах в дънките си. Да тегля пари от някой банкомат с картата си, в момента бе все едно да извикам: „Ей ме къде съм“.

— Знам хора, при които би могъл да отседнеш, но за теб е най-добре никой да не те вижда.

— Кажи на баща ми, че искам да се срещна с него, Джордж. Ако ми няма доверие, нека той каже къде. Трябва да е доволен, най-сетне и аз се захванах със семейния бизнес.

Потъналите дълбоко под рунтавите вежди очи на Джордж се смекчиха. Той дълго се взира в мен, после поклати глава.

— Обади ми се в четвъртък, Неди. Дотогава сигурно ще го срещна някъде.

— Благодаря, чичо Джордж — усмихнах му се аз.

Той протегна месестата си длан и когато я стиснах, той ме дръпна към себе си в здрава прегръдка.

— Всички знаем, че нямаш нищо общо с тази работа, синко. Съжалявам за Мики и приятелите ти. Но си загазил, Нед, и не съм убеден, че Франк може да те измъкне. Предложението ми все още е валидно. Помисли си хубаво. И най-важното, умната.

Аз кимнах и го потупах по гърба. После се отправих към вратата.

— Не искам да те обидя, детко — спря ме той, — но би ли имал нещо против да излезеш през задната врата.

Стълбите ме изведоха в един малък паркинг, свързан чрез тясна пътека с една уличка. Махнах на чичо Джордж, който стоеше на вратата и ме гледаше. Знаех, че ме обича повече от истински племенник.

Но направи грешка и аз я забелязах.

В нито един репортаж, било то вестникарски или телевизионен, не се споменаваше за откраднат Джаксън Полок.

37.

Ели не можеше да си намери място от яд. Всъщност най-много се харесваше в това си състояние — настръхнала, борбена, готова да се защитава със зъби и нокти. Чувстваше се измамена.

Беше се заела да защитава Нед, а той я бе изиграл.

Кучият му син е познавал Тес Маколиф!, непрекъснато си повтаряше тя. Бил е с нея в деня, в който е била убита. Чувстваше се като пълна глупачка.

Ели бе все още в бостънския офис, но се канеше да си тръгва същата вечер. Целия ден прекара в телефонни разговори — един тревожен разговор с майка си и баща си от Ню Джърси, един с регионалния директор на ФБР, който отново я накара да повтори патилата си. А след това — маса разговори с цел да разбере дали има някой в бизнеса с картини, който да се подвизава под името Гаше.

Разбира се, тя знаеше това име. Всеки с диплома по история на изкуствата го знаеше.

Гаше беше прочутият доктор с болезнено тъжните сини очи от една от последните картини на Ван Гог. Завършена е била в Овер през юни 1890 година, само няколко седмици преди великият художник да се застреля. Това е била първата продадена картина за триста франка, тоест осемдесет и пет долара. През 1990 година един японски бизнесмен плати за нея осемдесет и два милиона долара — най-високата цена за произведение на изкуството по онова време. Какво общо обаче имаше, по дяволите, всичко това с кражбата във Флорида?

Освен това положи усилия да научи всичко за Нед Кели. Полицейските досиета на приятелите му. На баща му. На по-големия му брат, който е бил убит през 1997 година от полицията по време на обир, замислен най-вероятно от баща му.

Всичко това бе точно така, както й го бе разказал и Нед.

После в сайта на Бостънския университет намери негова снимка, заедно с целия отбор по хокей. Снимката бе от 1996 година. След това провери и училището в Стоутън. Наистина е бил обвинен несправедливо от една ученичка. И няколко седмици след това напуснал. Точно както сам й го бе обяснил. За тези неща не я бе излъгал.

А само за последните четири дни.

Никога не бе достигал дъното през живота си, а сега изведнъж бе издирван от властите за цяла серия жестоки убийства. Но независимо какво сочеха уликите, Ели бе сигурна, че няма работа с жесток престъпник. Най-много да се окаже лъжец или човек с напълно объркана психика. А може и да е непоправим женкар. Обаче хладнокръвен убиец — друг път! Та той дори не знаеше да борави с оръжие.

Тя гневно се надигна иззад бюрото. Морети може би беше прав — по-добре тя да си гледа изкуствата. Разбира се, беше й интересно да си поиграе известно време на печен полицай, но повече явно нямаше да й се удаде да преследва убийци.

— Шъртлеф? — Един от бостънските агенти бе подал глава от вратата.

Ели кимна.

— Търсят те на втора линия.

— Кой? — попита тя. Цялата история бе известна на медиите и част от работата й днес бе да отклонява разговори с тях.

— Една известна личност — сви рамене агентът. — Някой си Стив Маккуин.

38.

Този път бе твърдо решена да го направи като по учебник, а не като предния ден. Въпреки че подмятането за Стив Маккуин я накара да се подсмихне, Ели натисна бутона за запис на разговора и преди да отвори линията, прошепна на агента:

— Проследете този разговор.

— Липсвам ли ти, Ели? — тя веднага разпозна гласа на Нед Кели.

— Това не ти е игра, Нед — разгневи се не на шега жената. — Всички тук са убедени, че си виновен. Казах ти, че имаме само една възможност да ти помогнем, но тази възможност намалява с всеки изминал час. Кажи къде си, ще дойдем да те вземем и всичко ще приключи.

— Май че отговорът ти е не — въздъхна Нед, правейки се на разочарован.

— Да ти кажа ли какво ми липсва? — тросна се Ели, усещайки, че отново започва да се ядосва. — Липсва ми това, че не ти взех оня пистолет и не ти щракнах белезниците, когато имах тази възможност. Аз ти повярвах, Нед. Поставих се в адски двусмислено положение заради теб, а ти не ми каза истината.

— За какво става дума? — попита той изненадано.

— За „Бразилиън Корт“. За Тес Маколиф. И по-специално за онази част, в която ти си прекарал с нея същия следобед, когато е била убита. Или просто си забравил да споменеш за това, когато ми разправяше житието си?

Последва дълга тишина. Нед вероятно се мъчеше да измисли нещо, с което да спаси версията си.

— Ако бях ти признал за това, щеше ли да ми повярваш за всичко останало?

— Ама как можеш да си помислиш такова нещо? В рамките само на няколко часа си бил на две места, където са извършени тежки престъпления. Доста натоварен ден, а, Нед?

— Не съм го направил аз, Ели.

— Ти само този отговор ли знаеш, Нед? Или той се отнася единствено за убийства и укриване на крадени стоки? О, да, щях да забравя. А също така и за развращаване на малолетни.

Непозволен удар, помисли си Ели, още щом го каза. Да можеше да си вземе думите назад. За това поне знаеше, че не е вярно.

— Май си го заслужих — въздъхна Нед, — но ти вече сигурно си проверила в Стоутън и си разбрала, че съм ти казал истината. Проследява ли се този разговор, Ели?

— Не — бързо отговори тя, макар че си даде сметка, че това всъщност означава: „Разбира се, че го записвам, глупак такъв. Аз работя за ФБР!“.

— Супер — примирено въздъхна Нед. — Няма какво толкова да губя. Окей, бях с нея, но не съм я убил аз. Ти не разбираш…

— Обаче разбирам много добре едно друго нещо! — прекъсна го тя. — Твърдиш, че си невинен, нали? Ами тогава — докажи го. Предай се! Давам ти думата си, че всичко онова, което разкажеш, ще бъде надлежно проверено. Вчера ти нито веднъж не ме заплаши. Това е добре, ще ти свърши работа. Разбери, че се опитвам да ти помогна, Нед, а това е единственият начин. Друг няма.

Последва ново дълго мълчание. По едно време й се стори, че линията е прекъснала. Но най-сетне го чу да въздиша.

— Мисля, че е време да тръгвам.

— Какво искаш да направиш? — Ели осъзна, че започва да издава емоциите си. — Да се самоубиеш ли?

Той се поколеба за миг, преди да я попита:

— Намери ли Гаше?

Тя погледна часовника си, бе сигурна, че го е задържала достатъчно дълго на телефона, за да разберат къде се намира. Навярно бе в някоя телефонна кабина и можеше да изчезне за минута.

— Не — отвърна тя. — Още не сме го открили.

— Тогава продължавай да търсиш, моля те. Но страшно грешиш за Тес. Никога не бих я убил.

— Какво, да не ти е поредната дружка от детството? — подигравателно попита тя.

— Не — тихо отвърна Нед. — Нищо подобно. Някога влюбвала ли си се, Ели?

39.

Денис Стратън кипеше от яд.

На бюрото пред него лежаха Ю Ес Ей Тудей и Бостън Глоуб.

Тази абсолютна аматьорка пращаше всичко по дяволите.

Докато четеше за нескопосания арест в Бостън, усети как стомахът му се стяга. Бе им казал да вземат професионалисти, а те изпратили оная кучка от „Изкуствата“! И сега всички духаха супата. А този Нед Кели вече е потънал в дън гори. И то с нещо изключително ценно, което бе собственост на Стратън.

ФБР бе оплескало нещата. Мамка му, беше ги предупредил! Сега вече не биваше да рискува повече. Кели трябваше да бъде заловен. Пет пари не даваше какво ще стане с него. Ако го питаха него, беше най-добре крадецът да приключи дните си в онази къща в Лейк Уърт с останалите копелета.

Стратън отново вдигна вестника и зачете. От ФБР твърдяха, че нямали представа къде е сега. Безсилието им вече бе започнало да се превръща в кошмар за Стратън.

Той се пресегна за мобилния си телефон и набра един частен номер. След три позвънявания един познат глас го помоли:

— Изчакайте само минутка.

Стратън зачака нетърпеливо, като през това време провери пристигналите през сутринта факсове. Бе поддържал тези отношения от доста време, вече бе настъпил часът да се оправят сметките. Дълго време плащаше за обучението в частни училища на проклетите хлапета на този тип. Даваше пари и за риболовни излети до къщата му в Кий Уест. Стратън трябваше да си събере дивидентите.

След няколко секунди гласът отново се чу:

— Четохте ли сутрешните вестници?

— Четох ги — изръмжа в телефона Стратън. — И това, което е написано там, никак не ми харесва! ФБР е оплескало цялата работа. У Кели има нещо много важно, което си е мое. Хич не се заблуждавай — стоката е у него. Ти ме увери, че ситуацията е под контрол, но до този момент не виждам нищо в подкрепа на уверението ти. Само дето става още по-зле.

— Ще се погрижа — каза гласът, опитвайки се да звучи спокойно. — Вече имам човек в онзи район. Той ме осведоми, че има начин господин Кели да бъде намерен.

— Искам си това, което е мое. Няма нужда да го казвам по-ясно, нали? Каквото и друго да стане, то не ме засяга. Това е просто бизнес.

— Смятам, че схващам ситуацията, господин Стратън. Успокойте се. Знам, че сте зает човек, но поиграйте малко голф, идете да ви направят масаж. Всеки момент очаквам моят човек да ми се обади. Можете да разчитате на него. Както съм ви казвал стотици пъти, каква е ползата от приятелите, ако…

Стратън ядосано прекъсна връзката. Пусна телефона в джоба си и стана, оправяйки ризата си. Още от самото начало трябваше да подхване работата така — с истински професионалисти.

В стаята влезе жена му, облечена с черно трико. От талията й висеше вързан за ръкавите кашмирен пуловер.

— Тръгнала си да потичаш малко ли, скъпа?

— След половин час ще се върна — отвърна Лиз Стратън, приближавайки се към бюрото. — Просто си търсех ключовете. Май че ги оставих тук.

— Ще предупредя момчетата. — Стратън посегна към телефона.

— Не се притеснявай, Денис. — Тя си взе ключовете от бюрото. — Просто ще потичам малко покрай езерото.

Мъжът я сграбчи за китката и я извърна рязко към себе си.

— Изобщо не се притеснявам — каза той, стискайки я здраво.

— Махни си ръцете от мен, Денис. Моля те.

— Изненадваш ме, скъпа. Знаеш правилата. — В очите му проблесна престорена загриженост, която не беше нищо друго, освен добре контролиран егоизъм.

Двамата застинаха така, впили поглед един в друг. Тя се опита да се откопчи от него, но после се отказа.

— Е, добре, повикай си горилите.

— Така е по-сигурно — каза Стратън удовлетворено, отпускайки хватката си. На китката й се беше появило голямо алено петно. — Съжалявам, скъпа, но трябва много да внимаваме, нали така?

— Няма за какво да съжаляваш, Денис. — Лиз се опита да разтрие изтръпналата си ръка. — Ти стискаш всички, такъв ти е стилът. Това ти е най-големият чар.

40.

Минах през желязната въртележка и смесвайки се с тълпата, се отправих към надписа За треньори от лявата страна на игрището.

Още щом го видях, адреналинът рукна като буен поток във вените ми. Погледнах с копнеж едновремешното табло за резултата. Усетих близостта на Зеленото чудовище, където през 1978 година Бък Дент сложи още веднъж край на мечтите ни.

Фенуей Парк.

Бе прекрасен пролетен следобед. „Янките“ ни бяха на гости. Как ми се искаше да бях дошъл тук само заради това.

Заслизах бавно към игрището към бокс 60 С. После се спрях за секунда зад слабия и дребничък мъж в бялата риза, загледан към игрището.

Накрая седнах до него. Той едва обърна глава.

— Здравей, Неди.

Стъписах се, като видях баща ми толкова слаб и съсухрен. Скулите му стърчаха, бузите му бяха хлътнали, косата му, която бе винаги бяла, сега се бе превърнала в няколко сиви кичурчета, пръснати тук-там из главата му. Кожата му бе посивяла като стар пергамент. Някогашните му яки ръце на работник сега приличаха на покрити с кожа кости. В тях стискаше свита на руло програма.

— Чух, че си искал да ме видиш.

— Чакай, тате, не бързай — обърнах глава към него. — Това на игрището „Янките“ ли са, или тайни агенти от ФБР?

— Мислиш ли, че имам нещо общо с дивотията, която стана в онази къща? — Баща ми поклати глава. — Смяташ ли, Нед, че ако исках да те продам, ще го направя пред майка ти? Но да отговоря на въпроса ти — усмихна се изведнъж той. — Виждаш ли номер трийсет и осем? Не съм сигурен дали изобщо съзира топката.

Не можах да сдържа усмивката си. Франк грейна още повече. За секунда в очите му като че ли проблесна до болка познатата искрица на стария запалянко.

— Изглеждаш добре, Нед. Освен това вече си и известна личност.

А аз не знаех какво да кажа. Никак не ми бе леко да видя на какво е заприличал баща ми.

— Не е необходимо да говориш. — Той ме потупа с програмата по коляното. — Знам, че ти приличам на призрак, който още не е разбрал, че е умрял.

— Щях да кажа, че си по-добре, отколкото ми казаха — усмихнах се аз.

Играта вече бе навлязла в третия ининг. „Сокс“ бяха на бата, 3 на 1. Зрителите започнаха да скандират, настоявайки за рали. Баща ми поклати глава.

— Никога не бих повярвал, че ще се наложи да предавам занаята на теб, Неди. Целият ми живот мина в хлъзгане по наклонената плоскост и по пътя надолу непрекъснато съм се мъчел да се хвана за голямата възможност. А виж се ти! Още при първия опит и си готов.

— Май съм имал някакви скрити таланти — присвих рамене аз. — Винаги съм знаел, че в мен има нещо велико.

— Е, това разбива сърцето ми! — Устните му се изкривиха в тъжна усмивка. — Не беше ли сенатор Мойнихън, който нарече това ирландска орисия — животът непрекъснато да ни разбива сърцата.

— Да, ама той май го каза по повод на семейство Кенеди. Или на „Сокс“.

— Е, тъй или иначе, разбива на стареца сърцето — кимна той. — Тоест на онова, което е останало от него.

Взрях се в светлосините му, почти прозрачни, очи. Не в отиващия си старец, когото не бях виждал от четири години, а във вечния измамник, дето и в момента се опитваше да ме будалка.

— Разбива и моето, тате. Кой е Гаше?

Баща ми не откъсна поглед от игрището.

— Кой?

— Хайде стига, ти си живя живота както искаше, обаче и мен забърка в него. Така че трябва да ме измъкваш. Кой е Гаше?

— Нямам представа за кого или за какво става дума, синко. Кълна се в Бога, Нед!

Винаги съм се удивлявал на начина, по който баща ми умееше да изтърси някоя опашата лъжа и веднага да се закълне, че е чистата истина.

— Джордж се изтърва — подхвърлих му аз.

— Така ли? — сви рамене с безразличие баща ми. — И какво рече?

— Спомена, че е бил откраднат един Джаксън Полок. А никъде не се съобщава какво е било откраднато.

Франк се усмихна и ме потупа по рамото.

— Объркал си призванието си, Нед. Трябвало е да станеш детектив, а не спасител.

Не обърнах внимание на задявката.

— Моля те, тате, кажи ми кой е Гаше. Не си играй с мен. И двамата много добре знаем, че Мики не би си мръднал и пръста, ако теб те няма в играта.

На игрището страстите се бяха нажежили, чу се тъпият удар на бухалката и публиката застина в очакване. Нито един от двама ни обаче не обръщаше внимание на ставащото на терена.

— Аз умирам, Нед — каза баща ми. — Нямам нито силата, нито времето.

— Но не и ако ти присадят бъбрек.

— Бъбрек ли? — За пръв път, откакто бях седнал до него, в очите му светна гняв. — И ти си мислиш, че бих могъл да живея, като продам живота на онези деца? Така ли мислиш, Неди?

— Не знам. Не смятам, че би могъл да устроиш капан на собствения си син и след това да си живееш така, като че нищо не се е случило. Ти вече изгуби едно дете, тате, което работеше за теб, нали?

Франк пое леко дъх и се закашля. Нямах представа какво става в момента в главата му. Мъчеше ли го угризение на съвестта? Ами! По-скоро се чудеше как да отрече. Просто стоеше, без да помръдва, следейки играта само с очи. После посочи към другия край на трибуните.

— Седнали са там, знаеш ли?

— Тате — казах аз, рязко обръщайки се към него. — Моля те, стига с тия тъпотии! Издирват ме за убийство.

Франк стисна зъби, като че ли той бе пострадалият. Костеливите му пръсти сграбчиха конвулсивно програмата.

— Никой не трябваше да пострада — бавно каза той накрая. — Само това мога да ти кажа.

— Да, но пострадаха, тате. Мики, Боби, Барни, Дий — всички те са мъртви. Знаеш много добре как се чувствам, когато единственият човек, към когото мога да се обърна за помощ, си ти. Помогни ми да намеря убийците им, тате. Помогни ми да отмъстя за приятелите си, за твоя племенник.

Той се извърна към мен. За миг помислих, че ще се пречупи.

— Джордж ти е дал хубав съвет, Нед. Намери си добър адвокат. След това се предай. Всеки човек с глава на раменете си ще разбере, че ти не си убил децата. Повече нямам какво да ти кажа.

— Няма какво да ми кажеш ли! — повторих аз и усетих топлата влага в очите си.

— Не се занимавай повече с това нещо, Неди. — Франк се извърна към мен с гняв в очите.

Мисля, че никога не съм се чувствал толкова зле, както в този момент. Разбирах ясно и недвусмислено, че моят старец ще ме отпрати, без да си мръдне пръста да ми помогне. Кръвта ми закипя. Изправих се и го загледах, свел унищожителен поглед към него.

— Аз ще го намеря, тате! И когато го намеря, ще разбера много неща и за теб.

Двама от янките бяха стигнали до базата. „Сокс“ бяха направили смяна на пичинга.

— Говориш тъй, а вярваш ли си? — изплю думите баща ми. — Както ти казах, лош късмет и нищо повече.

— Вярвам, тате.

Дадох му достатъчно дълго време, за да промени намерението си, но той даже не ме погледна.

Дръпнах козирката върху очите си и напуснах боксовете.

Баща си — също.

41.

Едва бях стигнал до изхода на стадиона, но вече си дадох сметка, че се заблуждавам. Всички тия надути думи как съм щял да намеря Гаше… Разполагах всичко на всичко с няколкостотин кинта, които чичо Джордж ми набута в ръцете. Физиономията ми се появяваше по телевизията на всеки кръгъл час. Въпрос на време беше полицията да се спусне и да ме обгради отвсякъде.

Даже не знаех какво трябва да правя по-нататък.

Спрях се на изхода от парка и за първи път нямах представа накъде да поема. Знаех, че работата с Тес Маколиф изглеждаше зле. Давах си сметка, че моето ДНК сигурно е из цялата стая, отпечатъците ми — също. Обаче истината бе, че единственият ми грях бе да задействам няколко аларми и нищо повече. Ели може би беше права — вероятно имах само един шанс. Да се предам. Но и той намаляваше с всяка изминала секунда.

Намерих един градски телефон на няколко пресечки от Кенмор Скуеър. Изпитвах нужда да поговоря с някого и само едно име можа да ми дойде наум — Дейв. Докато набирах номера в квартирата му, усетих, че товарът от плещите ми като че ли се смъква.

— Нед! — възкликна Дейв екзалтирано, като ме чу, но веднага сниши глас. — Господи, очаквах да ми се обадиш. Къде си? Добре ли си?

— Добре съм. Мисля си за много неща. Ситуацията не се разви така, както я бях планирал.

Той сниши още повече глас:

— Говорил си с татко.

— Да, говорих. Казано в най-общи линии, той ми пожела късмет и ми заръча да му драсна някой и друг ред от пандиза. Обаче трябваше да видиш „Сокс“. Това му беше най-хубавото на срещата ни. Слушай, доста мислих напоследък за онова, което ми каза. Трябва да говоря с теб, Дейв.

— И аз искам да те видя, Неди. — Звучеше много въодушевено. — И да ти покажа нещо за този Гаше… Обаче, Нед, полицията идва и тука… Всички знаят, че не си убил Мики и останалите. Оказва се, че имало нещо, наречено „състояние на афект“. Означава, че когато си оказал съпротива при ареста, не си бил на себе си.

— И това ще ми е защитата? Че съм бил невменяем ли?

— Не, просто под натиска на обстоятелствата си бил принуден да извършиш неща, които не би направил при ясно съзнание. Ако това ти помогне да спечелиш някоя и друга точка, защо не? Обаче трябва да спреш да потъваш още по-надълбоко. Трябва ти адвокат.

— Ти да не почваш работа като адвокат, господин съветник?

— Опитвам се да ти спася живота, задник такъв!

Затворих очи. Всичко свърши, нали? Трябваше да постъпя правилно.

— Къде можем да се срещнем, брат ми? Не мога да рискувам да дойда във вашето барче.

Дейв помисли малко.

— Помниш ли Хикса?

Фили Морисани. Обичахме да гледаме телевизия в приземния му етаж на Хилсайд, в същия квартал, където бяхме израсли и ние. Това бе нещо като наш частен клуб. Беше голям поклонник на Досиетата Х, затова му викахме Хикса. Чух, че започнал работа във „Веризон“4.

— Разбира се, че помня.

— Той почти винаги е на работа и аз понаглеждам мястото. Ключът е пак там, където винаги е бил. В момента съм на училище и след това трябва да свърша някои неща. Какво ще кажеш за шест. Ако дойда преди теб, ще оставя вратата отворена.

— А през това време аз ще тренирам да си държа ръцете отзад, за белезниците.

— Ще те измъкнем от тази каша, Нед. Не съм ти казал още, но имам отличен по „Правила и нормативи“.

— Брей, значи всичко е розово! Ама да си дойдем на думата, как си по съдебни процеси?

— Съдебни процеси ли? — изстена Дейв. — Там никакъв ме няма.

Закискахме се и двамата. Чух смеха му и усетих, че не съм сам. Пред очите ми като че ли просветна, усетих да ме облива приятна топлина.

— Ще те измъкнем от тази каша — повтори Дейв. — Не се показвай много-много. Ще се видим в шест.

42.

Имах да убивам някой и друг час, затова се заразхождах около Кенмор Скуеър. Изпих една бира в безлюден ирландски бар и догледах края на мача. „Сокс“ успяха да се измъкнат с тройка на деветия ининг и спечелиха. В края на краищата, може би все пак трябва да се вярва в чудеса.

Отпивах на малки глътки от бирата, давайки си сметка, че това сигурно ще ми е последната за много, много дълго време. Животът, такъв, какъвто го знаех, щеше да приключи. Определено отивах в затвора. Сложих на бара една десетачка за бармана. Състояние на афект… Супер, Нед, животът ти зависи от това да се надяваш хората да помислят, че си откачалка.

Минаваше пет и аз взех едно такси, което за четиридесет долара ме върна обратно в Броктън. Накарах шофьора да ме остави на „Едсън“ и минах по пряката пътека — зад началното училище — за Хилсайд, където трябваше да се видим с Дейв.

Въпросната къща бе третата от началото на пресечката очукана сива постройка с къса, стръмна алея отпред. Поех си дъх с облекчение. Черната кола на брат ми бе спряна на улицата.

Изчаках няколко минути, подпрян на един стълб, наблюдавайки за ченгета. Никой не ме бе проследил. Време беше да я свършим тази работа…

Изтичах към задната страна на къщата. Както Дейв ми бе обещал, вратата към приземния етаж бе отворена. Също като едно време. Много обичахме да висим тук по цели дни, да гледаме мачове, а от време на време да палим по някой фас трева.

Почуках на прозорчето.

— Дейв!

Никой не отговори.

Бутнах вратата и миризмата на мухъл и изветрял нафталин ме върна десетилетия назад. Не можеше да се каже, че Фили се е постарал да пообнови мястото, откакто се бях махнал оттук. Същият диван, плетен на квадратчета, окъсано кресло. Билярдна маса с две подобни на фенери осветителни тела над нея, скован от дъски бар.

— Хей, Дейв! — викнах аз.

Забелязах отворената на дивана книга. Обърнах я да прочета корицата — Картините на Ван Гог. Освен ако Фили не бе станал почитател на великия художник, докато ме е нямало, значи книгата би трябвало да е донесена от Дейв. От вътрешната страна на корицата имаше печат на Бостънската университетска библиотека. Той ми спомена, че имал да ми покаже нещо, свързано с Гаше.

— Дейви, къде си бе, по дяволите?

Отпуснах се на дивана и отворих книгата на страницата, от която стърчеше жълт разделител.

На нея бе отпечатан портретът на възрастен мъж, облегнал се на юмрука си, с бяло кепе и с меланхолични, пронизващи сини очи. На заден фон бе характерната за Ван Гог феерия от цветове.

Зачетох текста.

Портрет на д-р Гаше.

Взрях се по-отблизо, привлечен от дребния шрифт. Портрет на д-р Гаше. 1890.

Обхвана ме радостно вълнение. Картината е била нарисувана преди повече от сто години. Всеки човек би могъл да използва това име. Но в мен внезапно покълна надеждата, че Гаше бе истински човек! Може би Ели Шъртлеф знаеше нещо по този въпрос.

— Дейв! — викнах аз по-високо и надникнах по стълбите към горния етаж.

Тогава забелязах светлината от тоалетната — вратата бе леко притворена.

— Господи, Дейв, в тоалетната ли си? — Приближих се и почуках на вратата. От почукването тя се отвори.

Всичко, което ми е останало в главата от последвалите шейсет секунди, бе, че замръзнах намясто. Сякаш някой ме халоса с чук.

Брат ми седеше на тоалетната чиния, облечен в анцуга си. Главата му бе леко кривната на една страна.

Кръв имаше навсякъде. Течеше от корема му, просмукваше се по дънките му и капеше на пода. Той не помръдваше. Просто се взираше в мен с такова спокойно изражение, сякаш всеки момент щеше да каже: „Хайде, Нед, къде се губиш?“.

— О, боже господи, Дейв, не…

Спуснах се към него, опитвайки се да напипам пулса му, макар да знаех, че е абсолютно безсмислено. Опитах се да го върна по някакъв начин към живота. В лявата страна на гърдите му зееше дълбока прободна рана. Вдигнах анцуга нагоре и изведнъж сякаш червата му се изсипаха в ръцете ми.

Отскочих назад ужасен. Коленете ми се подгънаха. Блъснах се в стената на тоалетната и бавно се приплъзнах в седнало положение на пода.

Потта изведнъж рукна по тялото ми. Просто не можех да остана тук нито секунда повече и да гледам Дейв. Трябваше да се махна веднага. Изправих се несигурно на крака и излязох от тоалетната. Спешно се нуждаех от глътка чист въздух.

Точно тогава една ръка ме стисна отзад в мъртва хватка. Яко, като клещи. В ухото ми изсъска глас:

— У вас има някои неща, които ни принадлежат, господин Кели.

43.

Не можех да дишам. Някакъв много силен мъж беше стиснал гръкляна ми като с железни пръсти. Върхът на метално острие, изведнъж оказало се в свободната му ръка, се впи в гърдите ми.

— Картините, господин Кели! — отново се обади гласът. — И ако не чуя нищо за тях в следващите пет секунди, толкова и ще живеете на този свят.

За да разбера, че говори сериозно, мъжът отново натисна ножа в гърдите ми.

— Последен шанс, господин Кели. Виждате ли брат си ей там? Съжалявам, че ви измърсих къщата, но той просто не знаеше, че вие ще идвате. При вас няма да е чак толкова лесно. — Той опъна главата ми силно назад и допря острието на ножа под брадата ми. — Никой не може да се подиграва с хората, за които работя.

— Няма никакви картини у мен! Ако смяташ, че лъжа, действай веднага.

Той потърка назъбеното острие на ножа по гърлото ми.

— Вие ме смятате за пълен глупак, господин Кели. У вас има нещо, което е наше. И то струва около шейсет милиона долара. Искам да чуя какво ще ми кажете за картините. Веднага!

— Гаше! — изведнъж викнах аз, извивайки глава. — У Гаше са. Намерете Гаше!

— Съжалявам, господин Кели, ала се опасявам, че не познавам никакъв Гаше. Дадох ви пет секунди, дето вече изтекоха. — Той ме стисна още по-силно. — Кажи здрасти на брат си, задник такъв…

— Не! — изхриптях аз, очаквайки ножа да се впие в гърлото ми. Но краката ми изведнъж се озоваха във въздуха.

Може би той ми даваше един последен шанс да говоря. Знаех, че каквото и да му кажа, оттук нямаше да изляза жив.

Забих лакътя си с всичката сила, която успях да събера, в гръдния му кош. Изненадан от удара, якият мъж се задави. Хватката му отслабна достатъчно, за да ме пусне на земята, а ръката му с ножа малко се отдръпна. Точно в този миг се наведох рязко напред и го прехвърлих през гърба си. Той замахна с ножа и усетих как острието ме драсна по ръката. Треснах го с всичка сила на пода.

Мъжът изглеждаше на около четиридесет години, с гъста тъмна коса, бе облечен в найлоново яке, с телосложение на културист. В никой случай не бих могъл да го надвия. Ножът все още беше у него и той бързо се извъртя, приклякайки на крака. Разполагах с не повече от една секунда да си спася живота.

Панически заопипвах наоколо да намеря каквото и да било. На стената в ъгъла бе подпряна алуминиева бейзболна бухалка. Сграбчих я и замахнах с все сила. Шибаната бухалка разби само лампите над билярдната маса.

Мъжът се отдръпна назад, за да не го засегне дъждът от стъкла. Изведнъж осъзнах, че той ми се смееше.

— Картините не са у мен! — изревах аз.

— Съжалявам, господин Кели. — Непознатият отново насочи ножа напред. — Това изобщо не ме интересува.

Хвърли се към мен и острието се впи над лакътя ми. Ръката ми се схвана от невероятната болка. Още по-ужасно бе, че видях с очите си удара.

— И това е само началото — каза той с усмивка.

Аз също размахах бухалката, забравил болката, и този път успях да го перна по ръката. Той изохка. Ножът издрънча на пода.

Отново налетя върху ми. Блъснах се в стената и пред очите ми заискряха звезди. Опитах се да го отблъсна с удари на бухалката, но той бе твърде близо. И бе ужасно силен.

Сграбчи бухалката и я притисна в гърдите ми. Ребрата ми сякаш изпукаха. Сетне я усетих върху гърлото си.

Започнах да се задушавам. Аз също бях силен, но не можех да го помръдна. Нямах въздух.

Почувствах, че вените по лицето ми се издуват. С последните остатъци от силата си рязко вдигнах коляно и го забих в чатала му. После се хвърлих върху него. Двамата се търколихме на пода, блъснахме се в лавиците зад билярдната маса, съборихме стойката за щеки, видеото с трясък се разби на пода.

Изведнъж мъжът изрева от болка. Помислих, че си е ударил главата. Видях ножа му на пода в другия край на стаята. Изтичах да го взема и се върнах, преди погледът му да се проясни.

Хванах го за косата, опънах му главата назад и притиснах острието в брадичката му.

— Кой те изпрати? Кой?

Очите му се изцъклиха.

— Какво, по дяволите, става? — изкрещях аз.

Сграбчих го за яката и го дръпнах нагоре, но мъжът просто се отпусна в ръцете ми като чувал.

В гърба му се бе забила хокейна кънка. Пуснах го и той се просна напред. Беше мъртъв.

Залитнах от изтощение. Останах намясто, дишайки тежко, без да свалям поглед от него. После реалността изведнъж се стовари върху мен. Току-що бях убил човек.

Не можех да мисля за това, не и точно сега. Върнах се при брат ми и клекнах до него за последен път. Сълзи опариха очите ми. Погалих го по бузата.

— О, Дейв, какво направих?

Надигнах се с усилие и преплитайки крака, отидох до книгата на дивана. После откъснах страницата с портрета на д-р Гаше.

Измъкнах се от приземния етаж и потънах в нощта. И от двете ми ръце течеше кръв, затова ги усуках с анцуга като с бинт. След това направих нещо, на което през последните няколко дни бях станал много добър.

Побягнах.

44.

Чуруликането на мобилния му телефон го накара да скочи от леглото. Денис Стратън и без това не спеше. Лежеше и чакаше да започнат новините по Си Ен Би Си. Скочи и както беше по боксерки, успя да вдигне телефона на второто позвъняване. Лиз се бе свила на кравай и спеше. Той погледна дисплея. Скрит абонат.

Оживи се. Проблемът май бе на път да се разреши.

— У нас ли са вече? — попита Стратън тихо.

Искаше да приключи с този въпрос веднага. Защото започваше да се бои. А той никак не обичаше да се чувства уплашен. Денис Стратън бе човек, който винаги владееше положението.

— Почти… — Човекът отсреща се поколеба. Стратън усети, че нещо между тях се променя. — Ще ни трябва още малко време.

— Още малко време… — Устните на Стратън пресъхнаха.

Той наметна халата си и тръгна към терасата. Обърна се и погледна към Лиз. Стори му се, че жена му се размърда под чаршафите.

— Още малко време ли? Ти ми каза, че е в ръцете ни. Увери ме, че с това са се заели професионалисти.

— Точно така — каза гласът отсреща, — само че…

— Само че какво? — изсъска Стратън.

Той стоеше на терасата, загледан към морето, ветрецът леко рошеше остатъците от коса по оплешивяващата му глава. Бе навикнал да му докладват резултати, а не да се извиняват. Затова плащаше на хората.

— Стана засечка.