Спасителят

112.

Осемнадесет месеца по-късно…

Вратите на федералния затвор в Коулман забръмчаха, отвориха се и аз излязох под слънцето на Флорида. Вече бях свободен човек.

Целият ми багаж се състоеше от мешка, в която бях събрал нещата си, и преметната през рамо чанта за компютър. Пристъпих в двора пред затвора и заслоних очите си с длан. И също като във филмите, не бях съвсем сигурен какво да правя по-нататък.

Последните шестнадесет месеца бях прекарал в затвора с облекчен режим „Коулман“ в компанията на данъчни измамници и финансови мошеници. Бяха ми опростили половин година за добро поведение. През това време успях да защитя магистърска степен по обществено образователно дело към университета на Южна Флорида. Оказа се, че имам такъв талант. Можех да говоря пред тайфа сополанковци и социални неудачници, на които им предстоеше същият избор, който имах и аз навремето, и да ги накарам да ме слушат. Май загубата на най-добрите приятели и брат, както и шестнайсетмесечният престой във федерален затвор ме бяха научили на това. Но тъй или иначе, какво щях да правя сега? Отново да стана спасител ли?

Огледах лицата на неколцината посрещачи.

Тя тук ли беше?

Ели бе идвала редовно на свиждане още от началото. Почти всяка неделя пристигаше тук, натоварена с книги и дивидита. Коулман бе само на два часа път с кола от Делрей. Бяхме си отбелязали датата — 19 септември 2005 година. Деня, в който щях да изляза на свобода. Днес.

Тя винаги се шегуваше, че ще дойде да ме вземе в микробус, като по-рано, когато се запознахме. Сякаш нямаше значение, че на мен ще ми остане полицейското досие, а тя все още продължаваше да работи за ФБР. Тя се шегуваше, че щяла да бъде единственият агент, който ходи с мъж, арестуван от самата нея.

След известно време от Бюрото я повишиха. Прехвърлиха я обратно в Ню Йорк и я назначиха шеф на отдел „Международни кражби на произведения на изкуството“. Голяма крачка напред. Много пътувания зад граница. Свижданията постепенно се разредиха до едно в месеца. А след това през миналата пролет секнаха.

Пращахме си имейли няколко пъти в седмицата и си говорехме по телефона. Казваше ми, че била горда с онова, което съм правел. Винаги знаела, че от мен ще излезе нещо добро. Обаче аз усещах промяната в гласа й. Ели вече бе победителката, която след случая на хотелския покрив непрекъснато се появяваше по телевизията. Малко преди септември получих от нея имейл, че може да й се наложи да работи извън страната. В края на краищата всичко на този свят се променя, променят се и мечтите. Докато дните отминаваха един подир друг, си казах, че ако тя дойде, когато ме освободят, ще започна живота си с нея. Щях да бъда най-щастливото копеле в цяла Южна Флорида. Ако не… Е, и двамата просто щяхме да тръгнем в различни посоки.

На паркинга пред затвора бяха спрели две-три коли и едно такси. Младо семейство, което бъбреше на испански, явно чакаше някого другиго.

Ели не се виждаше. Микробус — също.

Но отвъд оградата, направо пред входа, бе паркирано нещо, което ме накара да се усмихна.

Един познат светлозелен кадилак. Една от колите на Соли.

А на капака се бе облегнала позната фигура в дънки и син блейзър.

И с оранжева коса.

— Знам, че не е точно това, което си очаквал, брато — каза Чамп с престорено разкаяна усмивка. — Но ми изглеждаш на човек, който има нужда някой да го закара у дома.

Застанах срещу него на нажежената от слънцето настилка. Гледах го, а очите ми започнаха да се навлажняват. Не бях го виждал, откакто бях влязъл зад решетките. Бе прекарал шест седмици в болницата. Пробит далак и бял дроб, само един бъбрек. Куршумът се отклонил от гръбначния стълб. Ели ми каза, че вече никога няма да може да се състезава.

Вдигнах си нещата и се приближих към него.

— А може ли да запитам къде е това „у дома“?

— Новозеландците имат една приказка. „У дома“ е онова място, където жените хъркат, а бирата е безплатна. Специално за тази вечер, става дума за моя диван.

Прегърнахме се.

— Изглеждаш чудесно, Чамп.

— Сега работя за господин Рот. Той стана дистрибутор на кавазаки в Окичоби. — Той ми подаде визитката си. Джеф Хентър, бивш световен шампион. Помощник по продажбите. — Щом не можеш да се състезаваш с тия дяволски неща, тогава по-добре да ги продаваш.

Джеф ми взе багажа.

— Какво ще кажеш малко да си вдигнем адреналина, брато? Тая стара бричка ми къса нервите. Никога не съм се чувствал добре да се возя на нещо с покрив и четири колелета.

Качих се отпред, а Джеф хвърли мешката и чантата ми в багажника.

— Я да видим — каза той, измъквайки ключа за запалването. — Спомените ми как се прави това са твърде смътни.

Той изфорсира двигателя и потегли рязко напред. Обърнах се и погледнах през задното стъкло, надявайки се да видя нещо, което знаех, че не е там. Вишките на затвора „Коулман“ бавно се стопиха в маранята. Двайсетгодишният кадилак ревеше на някаква скорост, която за всичкото това време вероятно се включваше за първи път. Чамп ми хвърли доволен поглед и намигна.

— Какво ще кажеш да излезем на магистралата, брато? Да видим какво всъщност може тая стара бричка.

113.

На другата сутрин Соли изпрати кола да ме доведат при него.

Когато пристъпих у тях, той седеше в хола и гледаше CNN. Беше малко остарял и имаше по-блед вид, ако това изобщо бе възможно. Обаче очите му светнаха, щом ме зърна.

— Неди… Радвам се да те видя, момчето ми.

Макар да не беше идвал на свиждане в „Коулман“, Соли плътно бе наблюдавал какво става с мен. Той ме уреди в образователната програма в университета, изпращаше ми книги, подари ми компютър. Дори увери комисията по помилването, че ако искам, мога веднага да започна работа при него, щом изляза на свобода. Освен това ми прати съболезнователно писмо, когато научи, че баща ми е починал.

— Добре изглеждаш, синко. — Той ми стисна ръката и ме потупа по рамото. — Тия заведения май са почнали да ги правят като „Риц Карлтън“ напоследък, а?

— Тенис, китайски плочки, канаста… — усмихнах се аз и се потупах по задника. — Имам и ожулвания от водната пързалка.

— Още ли играеш на карти?

— Напоследък само за кока-кола и за купони в стола.

— Това е добре — хвана ме той за ръката. — Ще започнем наново. Хайде да отидем до басейна.

Излязохме навън. Сол бе облечен в бяла риза, прилежно натикана в светлосини панталони за голф. Седнахме на една от масите около басейна. Той извади колода карти и започна да ги разбърква.

— Съжалявам за баща ти, Нед. Но се радвам, че намери време да го видиш, преди да умре.

— Благодаря ти, Сол — отвърнах аз. — Това бе добър съвет.

— Аз винаги съм ти давал добри съвети, синко. — Той подсече картите. — И ти винаги си се вслушвал в тях. С изключение на онова малко изпълнение на покрива на „Брейкърс“. Но тъй или иначе, всичко завърши добре. Накрая всеки получи онова, което искаше.

— А ти какво искаше, Сол — погледнах го аз в очите.

— Справедливост, синко, точно както и ти. — Той бавно раздаде картите.

Не посегнах към тях. Просто седях срещу него и го гледах. После сложих ръката си върху неговата, тъкмо когато се канеше да обърне коза.

— Сол, на никого не съм казал. Дори на Ели.

Сол събра картите си и ги остави на масата.

— За Гом ли? Че съм знаел какво е написано на гърба? Това е добре, Нед. Сега може да се каже, че сме квит.

— Не, Сол — поклатих глава аз, гледайки го право в очите, — ни най-малко. — Мислех си за Дейв. И Мики. И Барни, и Боби, и Дий. Убити за нещо, което никога не са имали. — Ти си Гаше, нали. Ти открадна Гом.

Сол ме загледа изпод вежди със сивите си очи, после раменете му се отпуснаха като на хванато в беля дете.

— Май ти дължа някои отговори, синко?

За първи път си дадох сметка колко много съм го подценявал. Спомних си онзи коментар, който бе направил за Стратън — че се смятал за голяма риба в басейна, но винаги имало някоя малко по-голяма от него.

Гледах го втренчено в очите.

— Ще ти покажа нещо, Нед. — Сол отново остави взетите преди малко карти. — А за мълчанието ти от тук-нататък ще ти платя много пари. Цялата сума, до последната стотинка. Онази, който ти смяташе да заработиш, когато отиде при приятелите си. — Опитах се да запазя спокойствие. — Това са един милион долара, Нед, ако си спомням добре. И тъй като сме подхванали този въпрос, какво ще кажеш още един милион за приятелите и още един за Дейв? Това са три милиона, Нед. Не мога да ти платя за онова, което им се случи. Не мога и да го променя. Аз съм стар човек, парите са всичко, което имам… Е, може би не съвсем…

Очите на Сол проблеснаха. Той стана от масата.

— Хайде, ела.

Поведе ме към една част от къщата, в която никога не бях стъпвал. В един кабинет до крилото със спалнята му. После отвори една обикновена дървена врата, за която никога не бих се усъмнил, че води някъде другаде освен към килера. Зад нея имаше още една врата. А на стената — малка клавиатура.

Сол набра паролата, почуквайки с костеливите си пръсти по клавишите. Изведнъж втората врата се отвори. Оказа се, че това е асансьор. Сол с жест ме покани да вляза. След това набра втора парола. Асансьорът се затвори и ние запълзяхме надолу.

След няколко секунди той спря и вратите се отвориха автоматично. Попаднахме в малка стая с огледални стени и още една врата, този път от масивна стомана. Сол натисна едно копче и металният щит се плъзна назад, разкривайки малък екран. Той сложи длан върху екрана. За миг проблесна светлина, след това светна зелено, желязната врата забръмча и започна да се отваря.

Сол ме хвана за ръката.

— Сега не дишай, Неди. След миг ще видиш едно от последните чудеса на Земята.

114.

Пристъпихме в голяма, елегантно осветена стая с дебели килими. Прекрасни орнаменти по тавана окръжаваха вдлъбнат купол. Единствената мебел тук бяха четирите стола в центъра, всеки от тях обърнат към една стена.

Не можех да повярвам на очите си.

По стените бяха окачени осем картини. Шедьоври. Не бях специалист, но познавах художниците дори без да става нужда да надничам в справочници. Рембранд. Моне.

Сцена от Рождеството. Микеланджело.

Изображения, запечатали се завинаги в съзнанието ми. Всички до едно безценни.

Едно от последните чудеса на Земята.

— Господи, Сол! — възкликнах аз и се огледах наоколо. — Ама ти си бил адски работлива пчеличка, мамка му!

— Ела насам — хвана ме той за ръката.

На един статив в центъра на стаята видях онова, което до този момент ми бе само описвано. В проста златна рамка. Перачка в сива рокля, пред корито, с гръб към зрителя. Осветяваше я галещ лъч светлина. Забелязах подписа в дъното.

Анри Гом.

Навсякъде погледът ми попадаше на шедьоври. Още един Рембранд. Шагал.

— Но защо ти беше тази картина от Гом? — недоумявах аз.

Сол пристъпи към нея и лекичко свали платното. За моя огромна изненада отдолу се появи друга картина. Която моментално познах. Мъж, седнал край маса в някаква градина, изпод бялото му кепе стърчат рошави кичурчета червена коса. Лицето му излъчва мъдрост, но очите му са изпълнени с меланхолия.

— Нед — каза Сол тържествено и отстъпи назад, — запознай се с доктор Гаше.

115.

Примигнах, приковавайки поглед в печалната фигура на мъжа. Бе малко различен от онази картинка, която ми бе оставил Дейв. Но грешка не можеше да има — това бе Ван Гог. Скрит през цялото това време зад Гом.

— Това е изчезналият доктор Гаше — заяви гордо Сол. — През последните месеци от своя живот Ван Гог е нарисувал два портрета на Гаше. Този той е дал на своя хазяин и последните сто години портретът е прекарал на един таван в Овер. Накрая привлякъл вниманието на Стратън.

— Прав бях! — промърморих аз и в гърдите ми заклокочи гняв. Брат ми и приятелите бяха изгубили живота си заради този портрет. А той през цялото време е бил у Соли.

— Не аз, а Лиз открадна картината, Нед. Тя разбра за постановката с фалшивия обир и дойде при мен. С нейните родители се познавам много отдавна. Тя имаше намерение да изнуди Стратън. Дори не знам дали е била наясно какво й е чак толкова важното на тази картина. Знаела е само, че Денис я цени най-много от всичко, и е искала да го нарани.

— Лиз ли?

— С помощта на Лоусън. Когато полицията първа отреагирала на алармената инсталация.

Главата ми се замая. Представих си високия детектив, когото Ели бе смятала за човек на Стратън.

— Лоусън работи за теб?

— Детектив Върн Лоусън работи за община Палм Бийч, Нед — каза Сол. — Нека просто кажем, че от време на време ми подава по малко информация.

Взирах се в Сол с нови очи. Като в някого, когото сте мислили, че познавате, а след това изведнъж го виждате в друга светлина.

— Огледай се, Нед. Забелязваш ли оня Вермеер там? Тъкачките. Смята се, че е изчезнал още през седемнадесети век. Само че не е. Просто се е намирал в ръцете на частно лице. Същото е и със Смъртта на Исак, оня Рембранд там. Името й е било споменавано само в писма. Никой не е сигурен дали изобщо съществува. Престояла неоткрита в един параклис в Антверпен цели триста години. И точно в това се състои красотата на тези съкровища. Никой не знае, че те са тук.

Нищо не можех да направя, освен да се взирам като омагьосан в картините.

— А онзи Микеланджело там… — Сол закима с одобрение и любов. — Ето, него бе много трудно да открия.

Между Рембранд и Вермеер на стената имаше празно пространство.

— Я ми помогни малко — каза Сол и повдигна портрета на Гаше.

Поех го от него и го окачих на стената между двата други шедьовъра. И двамата отстъпихме назад да погледнем по-добре.

— Знам, че няма да го разбереш, синко, но за мен това изпълва със смисъл целия ми живот… Мога да ти предложа старата работа, но тъй като си вече човек с положение, сигурно имаш други планове в живота. Може ли да ти дам един съвет.

— Защо не — свих рамене аз.

— Ако бях на твое място, щях да отида в Кабил Бей Ризорт на Каймановите острови. Там те чака първият ти чек от един милион долара. Докато това тук си остане наша малка тайна, всеки месец на твое име ще пристига чек. Трийсет и пет хиляди долара за пет години на същата сметка. Разбира се, ако ти хрумне нещо друго и полицията открие начин да влезе тук, ще смятаме сметките си за чисти.

След това двамата дълго време не промълвихме нито дума. Просто стояхме и гледахме изчезналия Гаше. Извитите мазки на четката, печалните, разбиращи всичко, очи. И изведнъж ми се стори, че видях нещо в тях, като че ли старият доктор внезапно започна да ми се усмихва.

— Е, Неди, какво ще кажеш? — Сол продължаваше да гледа картината, хванал ръце зад гърба си.

— Ами не знам… — наклоних аз глава на една страна. — Малко като че ли е извъртян. Наляво.

— Точно същото си мислех и аз, синко — ухили се Сол Рот.

116.

На другия ден хванах самолета за Джорджтаун на Големия Кайманов остров. Едно синьо такси ме откара до Кабил Бей Ризорт, минавайки по крайбрежния път.

Точно както Соли ми каза, там на мое име имаше запазена стая. Всъщност едва ли може да се нарече стая — едно невероятно бунгало със сламен покрив, на няколко стъпки от плажа, засенчено от високи, лениво полюшващи се палми, с малък плувен басейн в дворчето.

Хвърлих пътническата си чанта на пода и отправих поглед към милионите огледалца, проблясващи в тюркоазеносиньото море.

На бюрото, подпрени на телефона, забелязах два плика с моето име.

Първият съдържаше писмо от господин А. Джордж Макуилямс, управителя, който ме поздравяваше с пристигането с кошница плодове и ме уверяваше, че като гост на господин Сол Рот мога да му се обаждам по всяко време.

Във второто имаше разписка от Ройъл Кайман Банк на мое име за сумата от един милион долара.

Един милион долара.

Приседнах на дивана с подкосени колене. Гледах, сверявах написаното име с моето и още не можех да повярвам, че това не е сън. Нед Кели, нямаше грешка. На мое име са открили банкова сметка. Всички тези прекрасни нули.

Божичко, аз съм богат!

Огледах се наоколо — приказната гледка, луксозното обзавеждане, кошничката с банани, манго и грозде, скъпата подова настилка. И сякаш изведнъж ме удари гръм. Та аз можех да си позволя всичко това. Не бях дошъл тук да чистя басейна. Това не бе сън.

Тогава защо не подскачах от радост?

Спомних си моя стар понтиак отпреди две години, след като бях задействал алармите на богаташките домове. Тогава си мислех, че правя най-големия удар в живота си. Мечтаех как ще седим на палубата на някоя умопомрачителна яхта двамата с Тес и ще си отпиваме от мартинито. Един милион долара в банката. И сега те бяха мои. Мои бяха палмите, заливчето пред бунгалото. Можех да си я купя тази яхта или поне да я наема. По някаква луда игра на съдбата, по някаква нейна ирония, всичко това се бе сбъднало. Можех да правя, каквото си поискам.

А не чувствах абсолютно нищо.

Седнах пред бюрото и точно тогава забелязах нещо, което през цялото време е било пред очите ми, но се бе изплъзнало от вниманието ми.

Нещо, в което всъщност се взирах от известно време насам или по-точно казано, през което се взирах, без да отбележа присъствието му. Бе точно до отворените пликове. Колебливо протегнах ръка и го взех.

Беше една от онези стари играчки „Мачбокс“, които правеха умалени копия на различни коли. Само че това не беше точно кола.

Беше мъничък додж микробус.

117.

— Знаеш ли колко трудно е да се намери такова нещо по тия места? — прозвуча гласът на Ели зад мен.

Обърнах се стреснато. Тя стоеше там, хванала прекрасен тен, облечена в дънкова пола и розова блузка. Присвиваше очи срещу слънцето, което залязваше зад гърба ми, и луничките й като че ли подскачаха по цялото й лице. Сърцето ми заби като лудо.

— Последния път, когато се почувствах така, целият ми живот замалко не отиде по дяволите — казах аз.

— Моят също — отвърна тя.

— А защо не дойде да ме посрещнеш?

— Казах ти, че сигурно ще съм извън страната — кимна Ели. — И ето, че не те лъжа.

Тя пристъпи към мен.

— Наложи се да се возя в един двайсетгодишен кадилак с Чамп зад волана, който през цялото пътуване ми се правеше на каскадьор. Знаеш ли какво мъчение е това? По-лошо от затвор.

Тя се приближи към мен и въздъхна престорено:

— Бедничкият ми!

Взех микробусчето в шепата си.

— Добре си се сетила — казах, — само дето не може да пътува.

— О, може, Нед — промълви Ели. Сложи ръка върху сърцето си. — Пътува право насам.

Повече не можех да се сдържам. Протегнах ръце и я прегърнах. Притиснах я към себе си с всичка сила, усещайки как сърцето й пърха като малка птичка. Наведох се и я целунах.

— Това май никак не се вписва в Бюрото — пошегувах се аз.

— Майната му! — отвърна Ели. — Напуснах го.

Отново я целунах. Погалих я по косата и притиснах главата й към гърдите си. Исках да й разкажа за Сол. За онова, което видях в къщата му. Неговите шедьоври. Изчезналия Гаше. Това, че трябваше да го пазя в тайна, ме убиваше. Ако имаше някой на този свят, който заслужаваше да го знае, това бе Ели.

Но, както Сол каза, полезно е да се вслушвам в съветите му.

— Е, и какво ще правим сега? — попитах. — Ще разчитаме на магистърската ми степен ли?

— Сега ще направим една дълга разходка по плажа и ти ще сториш нещо романтично. Като например да ме питаш дали искам да се омъжа за теб.

— Искаш ли да се омъжиш за мен, Ели?

— Не тук. На плажа. А след това може би ще поговорим малко за това как възнамеряваме да прекараме остатъка от живота си. Откровен разговор, Нед. Без никакви задни мисли.

И така, направихме една дълга разходка по плажа. И я попитах. И тя каза „да“. След което много дълго никой от нас не пророни дума. Просто се разхождахме, гледайки слънчевия залез в това райско кътче на земята.

И в главата ми се промъкна мисълта, че е супер, дето тип като мен се жени за бивш специален агент от ФБР.

Разбира се, давах си сметка, че Ели може би мисли същото за мен. Бандита.