Спасителят

78.

Нахраниха ме. Дадоха ми едно одеяло и чаршаф. Седнах на един от наровете и така прекарах една цяла самотна нощ. Дойде ми наум, че вероятно ми предстояха още много такива. По коридора непрекъснато отекваха шумове — дрънчаха врати, някой повръщаше.

Чак на сутринта се сетиха за мен. Дойде същият едър чернокож полицай, който вчера ме доведе тук. С него имаше още двама.

— Свободен съм да си тръгвам, нали? — казах аз с мрачна усмивка.

— О, да, и още как! — изкиска се той. — Чакат те горе в джакузито за масаж. Да не си забравиш халата.

Тримата ме отведоха на горния етаж и ме тикнаха в малка стаичка за провеждане на разпити. Само маса и три стола. Едната стена бе с голямо огледало, което от другата страна сигурно бе прозрачно.

Оставиха ме сам и аз зачаках. Минаха десет минути и напрежението ми започна да расте. Най-сетне вратата се отвори и в стаята влязоха две ченгета.

Единият бе Лоусън от полицейското управление в Палм Бийч. Същият висок и белокос детектив, който вчера присъстваше на сцената с предаването ми у Стратън. Другият бе нисък, широкоплещест мъж със синя риза и тъмен костюм. Той ми показа картата си, като че ли очакваше да се изненадам от трите букви.

Специален агент Джордж Морети от ФБР.

Шефът на Ели.

— И така, господин Кели, какво да правим с вас? — попита Лоусън, намествайки се с усилие в един от столовете срещу мен.

— В какво ме обвинявате? — попитах го аз.

Той заговори със спокойно провлачване на думите:

— А какви обвинения мислите, че трябва да ви отправим? Вие ни предоставихте за избор кажи-речи целия наказателен кодекс. Да видим. — Той направи справка с лежащата пред него папка. — Убийството на Тес Маколиф. На вашите приятели. — Той отново сведе поглед в папката. — Майкъл Кели, Робърт О’Райли, Барнабъс Флинт, Даян Линч.

— Не съм извършил нито едно от тях…

— Добре тогава, план Б — кимна Лоусън. — Кражба. Междущатски трафик на крадена стока, съпротива при арест… Смъртта на някой си Ърл Ансън… В Броктън.

— Той уби брат ми — повиших тон аз. — И се опита да ме намушка и удуши. Вие какво бихте направили на мое място?

— Аз ли? Преди всичко никога не бих се забъркал в тази каша, господин Кели — отвърна ченгето. — И просто за протокола, по оня нож открихме вашите отпечатъци, а не неговите…

— Трябва да ти кажа, че яко си загазил — обади се агентът от ФБР и дръпна един стол. — Две неща могат да ти спасят задника. Първо, къде са картините? И второ, каква е връзката на Тес Маколиф с всичко това.

— Картините не са у мен — извиках аз! — И Тес няма нищо общо с тези истбрии, запознах се с нея на плажа.

— О, има общо тя, има… — закима Морети с вид на човек, от чието внимание нищо не се изплъзва. — И виж какво, синко, ако не бъдеш откровен с нас, от този момент нататък целият ти живот, какъвто го знаеш досега, ще ти остане само един спомен. Знаеш ли какво е да си във федерален затвор, Нед? Там плажове няма, синко, нито пък плувни басейни, за които да се грижиш.

— Ама аз съм абсолютно откровен с вас — прекъснах го. — Тук някъде да виждате адвокат? Искал ли съм да ми доведете адвокат? Да, вярно е, че се канехме да задигнем картините. Моята работа беше да задействам няколко алармени системи в Палм Бийч. Проверете. При вас са пристигнали доклади за няколко взлома, станали непосредствено преди кражбата, нали? Мога да ви дам адресите. И не съм убил приятелите си. Но смятам, че това вече го знаете. Дий ми се обади, че картините не били там. Някой ни беше скроил номер. Някой, на име доктор Гаше. Казаха ми да отида в къщата в Лейк Уърт и докато се добера дотам, заварих всички мъртви. Изплаших се. И побегнах. Може и да съм сбъркал. Просто видях как изнасят приятелите ми от детинство в найлонови чували. Сигурно всеки би постъпил като мен в подобна ситуация.

Агентът от ФБР ме изгледа с присвити очи, сякаш искаше да каже: „Стига с тези тъпотии, хлапе. Нямаш дори представа какви проблеми мога да ти създам“.

— Освен това — обърнах се аз към Лоусън, — дори не ми задавате правилните въпроси.

79.

— Окей — сви рамене ченгето, — кажи ми тогава кои са правилните въпроси.

— Като например кой друг е знаел, че картините ще бъдат откраднати? — И кой ме е проследил до апартамента на Тес Маколиф? Кой е изпратил оня боклук в Бостън да убие брат ми? И кой е Гаше?

Двамата се спогледаха за няколко секунди, после агентът от ФБР се усмихна:

— А някога да ти е хрумвало, Нед, че това е, защото знаем отговорите на тези въпроси?

Приковах поглед в лицето му. Чаках го да мигне. Знаели са! Те са били наясно, че не съм убил никого! Прибраха ме, сега ме въртят на бавен огън, а в същото време знаят, че не съм посегнал нито на Тес, нито на Дейв. Те дори са знаели кой е Гаше! Колкото повече агентът се бавеше да отговори, толкова повече се засилваше увереността ми, че ще каже: „Твоят баща е доктор Гаше“.

— Балистичната експертиза е положителна — започна ченгето от Палм Бийч. — Съвпада с оня пистолет, който намерихме у Стратън. Точно както подозирахме, той е бил на Пол Ейнджълос, телохранителя. Със същия пистолет е било стреляно и при убийствата в Лейк Уърт. Двамата с Лиз Стратън са имали любовна връзка. Един от останалите телохранители го потвърди. Пол й е вършел мръсната работа. Тя скроила номер на мъжа си. Това ни е напълно ясно. Искала е парите, искала е да се махне от Денис Стратън. Била е свързана с Тес Маколиф. Искаш ли да знаеш кой е Гаше, Нед? Искаш ли да знаеш кой е изпратил оня тип в Бостън? Това е Лиз. Почти си го е признала пред агент Шъртлеф в ресторанта.

Лиз е Гаше? Гледах ги ошашавено, очаквайки сякаш всеки момент да кажат, че се шегуват.

Но Лиз не беше Гаше… Стратън бе извъртял нещата така, бе й скроил контра номер, бе изманипулирал цялата работа. И те му вярваха!

— Всъщност имаме само един въпрос към теб — наведе се Лоусън към лицето ми.

— Какво, по дяволите, стана с картините?

80.

Изправиха ме пред съдията и ме обвиниха в кражба, ] оказване на съпротива при арест и криене от властите.

Този път бяха улучили. Бях виновен и по трите обвинения.

Общественият защитник, когото ми назначиха, обаче ме посъветва да не се признавам за виновен и аз, постъпих точно така. Но в същото време ми дойде на ум да се обадя на чичо Джордж и да го накарам да ми изпрати някой от своите суперадвокати, както сам ми, бе предложил. Точно от такъв имах нужда сега.

Определиха гаранцията ми на 500 000 долара.

— Може ли обвиняемият да я плати? — Съдията погледна над очилата си към мен.

— Не, Ваша чест, не мога.

Така че ме върнаха обратно в килията.

Вперил поглед в студените, бетонни стени, отново ми дойде наум мисълта, че това е първият ден от многото, които ми предстоеше да прекарам между подобни стени.

— Нед — чух аз по едно време познат глас отвън и скочих от нара като ужилен.

Беше Ели.

Изглеждаше чудесно — в пола и късо сако. Притиснах се към решетките, сякаш исках да се докосна до нея. Но толкова се срамувах от затворническия си оранжев гащеризон! Не съм много сигурен, но ми се струва, че този момент бе най-унизителният от цялата тази работа.

— Нещата ще се оправят, Нед. — Ели се опитваше да изглежда бодра. — Отговори на всичките им въпроси, кажи им всичко, Нед. Обещавам да видя какво мога да направя.

— Те мислят, че това е работа на Лиз — поклатих глава. — Мислят си, че тя е Гаше. Че двамата с нейния телохранител са се наговорили и са скроили цялата работа за картините… Но дълбоко грешат.

— Знам. — Ели преглътна с усилие.

— Както е тръгнало, май ще му се размине — въздъхнах аз.

— Не — поклати глава тя. — Няма да му се размине. А ти им признай всичко. Бъди умен, окей?

— Искаш да кажеш, поне този път, нали? — усмихнах й се и потърсих очите й. — А как се развиха нещата за теб?

— Ти ме направи голям герой, Нед — рече мрачно Ели. — Медиите не ме оставят на мира.

Тя сложи ръка до моята на решетката и след като се огледа, преплете малкия си пръст с моя.

— Много ме е срам да седя в килията като баща ми. Май нещата се промениха, а? — продумах аз съкрушено.

— Нищо не се е променило, Нед — поклати глава Ели.

Кимнах. Бях углавен престъпник, всеки момент щях да се призная за виновен и да вляза в затвора. А тя бе агент от ФБР. Нищо не се е променило…

— Искам да знаеш едно нещо… — Очите й блестяха.

— Какво?

— Ще го хвана, Нед! Обещавам. Заради приятелите ти. Заради брат ти. Можеш да разчиташ на това.

— Благодаря — прошепнах аз. — Определиха ми гаранцията на петстотин хиляди долара. Май ще се наложи да прекарам известно време тук.

— В цялата тази история обаче има и едно хубаво нещо.

— А стига бе! И какво е то?

Тя сведе престорено свенливо очи.

— Пак можеш да станеш рус.

Това ме накара да се усмихна. Вгледах се в очите й. Господи, как ми се искаше да я прегърна! Тя ме стисна за ръката още веднъж и ми намигна:

— Та кога, казваш, да пратя Чамп да изкърти тия стени с мотора? В десет и пет, става ли?

Засмях се.

— Не се стягай, Нед. — Ели нежно потърка с палец ръката ми и се отдръпна. — Ще се видим пак. По-скоро, отколкото си мислиш.

— Знаеш къде да ме намериш.

— Казах го сериозно, Нед. — Ели ме погледна право в очите.

— Стратън ли имаш предвид?

— Имам предвид всички. И теб — също.

Тя ми помаха за довиждане и закрачи по коридора към изхода. Седнах отново на нара и огледах тясното пространство, което щеше известно време да ми бъде дом. Диван, желязна тоалетна, хваната здраво за пода. Опитвах се да нагодя психиката си, за да мога все пак да изкарам известно време тук.

Бяха изминали едва няколко минути от посещението на Ели, когато едрият чернокож полицай се появи пред килията ми и мушна ключа във вратата.

— Пак в джакузито, а? — изгледах го мрачно и бавно се надигнах.

Тия типове май още не бяха свършили с мен.

— Не можа да познаеш! — засмя се той. — Току-що ти платиха гаранцията.

81.

Заведоха ме в приемната и ми върнаха дрехите и портфейла. Подписах един-два формуляра и се опитах да надзърна във външната стая. Още не ми бяха казали кой ми е платил гаранцията.

Зад стъклената стена от другата страна на приемната бе застанал Соли Рот.

Вратата се дръпна с бръмчене назад и стиснал багажа си, пристъпих навън. Протегнах ръка и Соли я пое с усмивка.

— Както ти казах, детко… това за приятелите… Най-високата, най-високата.

Той ме прегърна през раменете и ме поведе по стълбището навън.

— Боже, не знам как да ти благодаря! — казах аз.

Долу пред стълбището чакаше последната му кола — кадилак.

— Недей да благодариш толкова на мен — сви рамене Сол, гледайки как шофьорът отваря задната врата пред нас, — а на нея.

Отзад бе седнала Ели.

— О, господи, ти си велика!

Тръшнах се на седалката и я прегърнах. Най-хубавата прегръдка в живота ми. После я погледнах в дълбоките сини очи и я целунах по устните. Не ме интересуваше дали някой ни гледа.

— Ако влюбените пиленца отзад нямат нищо против — прокашля се Сол от предната седалка, — трябва да ги предупредя, че става вече късно. Аз съм с няколко хиляди долара по-беден заради вас и имаме работа да вършим.

— Работа ли? — недоумяващо го погледнах аз.

— Останал съм с впечатлението, че искахте да пипнете някого за убийство — рече Сол.

Не можах да сдържа широката си усмивка, грейнала на лицето ми. Стиснах ръката му. Не мога да опиша какво топло чувство ме изпълваше, докато седях до двамата си приятели.

— Мисля, че ще изработим журналистите, ако минем през задната врата — каза той на шофьора. — Имаш ли нещо против старата си стая в къщата, Нед?

— Искаш да кажеш, че мога да се върна при теб ли?

— Ти си свободен да отидеш където си пожелаеш, Нед — намеси се Ели. — Поне до процеса ти господин Рот поема отговорността за теб.

— Така че гледай да не ти хрумнат някои глупости.

— Той се извърна и ме изгледа строго. — Освен това ми дължиш двеста кинта. Дошъл съм да си събера дълговете.

Не можех да повярвам. Мозъкът ми блокира. Толкова дълго бях гонен, а сега имах около себе си хора, които бяха готови да се борят за мен.

След няколко минути се озовахме в къщата на Сол. Вратата се отвори и кадилакът се вмъкна в постлания с тухли вътрешен двор. Сол се извърна към мен.

— Мисля, че ще намериш стаята така, както я остави. Сутринта ще се помъчим да ти открием един добър адвокат. Как ти звучи?

— Прекрасно, Сол, всичко, което правиш за мен, е прекрасно.

— В такъв случай отивам да си легна — въздъхна той.

Каза ни лека нощ, намигна ни и изведнъж останах сам с Ели под прозореца на старата ми стая над гаража. И за пръв път от доста време насам си дадох сметка, че вече никой не ме преследва.

Ели стоеше до мен и ме гледаше. Откъм океана лек бриз разклащаше палмовите клони. За миг я придърпах към себе си и гушнах лицето й между дланите си. Исках да й кажа колко съм й благодарен за това, което бе направила за мен, но от гърлото ми не излизаше нито дума.

Наведох се и отново я целунах. Устните й бяха топли и леко влажни. Този път в тях нямаше никакво колебание. Когато ми свърши дъхът, аз се отдръпнах.

— Е, агент Шъртлеф, какво ще правим сега?

— Може би трябва да се качим горе и да обсъдим някои неща — отвърна Ели.

— Мислех, че това не е прилично — отвърнах аз, хванах я за ръката и я придърпах отново към себе си. Дребното й стегнато тяло прилепна към мен. Усетих сърцето й с гърдите си.

— Прав си, неприлично е! — въздъхна Ели и вдигна поглед към лицето ми. — Но кой ти гледа!

82.

Този път нямахме никакви задръжки. Едва успяхме да се качим по стълбите. Устните ни не се отделяха и за миг и още щом прекрачихме прага, вкопчени един в друг, ръцете ни трескаво започнаха да шарят по дрехите.

— Та какво искаше да обсъдим? — попитах аз задъхан, разкопчавайки сакото й.

— Не знам… — отвърна тя и с усилие се измъкна от блузата си.

Тялото й бе прекрасно. Бях забелязал това още като я наблюдавах в каяка. Този път го исках цялото и я дръпнах към себе си.

— Искам да знаеш… — задъхано редеше тя, докато разкопчаваше колана ми и бъркаше там, където я очакваше нещо твърдо като гранит. — Тъй или иначе, отиваш в затвора. Независимо колко хубаво ни е сега.

Ръцете ми се плъзнаха по гърба й и потънаха под полата й. Дръпнах ципа и й помогнах да се измъкне от нея.

Вдигнах я на ръце и я сложих леко на леглото. После си изритах боксерките. Тя повдигна кръста си и грациозно се измъкна от гащичките си.

Надвесих се над нея и погледите ни се впиха един в друг. Всяка клетка в тялото ми крещеше от желание за това невероятно момиче. Кожата й бе мека и гладка, моята — влажна и гореща. Тя бе гъвкава, стегната — мускулите на ръцете и краката й трескаво се свиваха, докато се мъчеше да се увие около тялото ми като лиана.

— Не мога да повярвам, че това се случва — едва прошепнах аз.

Когато проникнах в нея, Ели изплака — прекрасен звук — и се вкопчи в ръцете ми с все сила. Бе толкова дребна и лека, че можех спокойно да я повдигна. Залюляхме се, заслушани в прибоя отвън. Помислих си: „Гаден късметлия! Ето, това прекрасно момиче рискува всичко за теб, след като надникна в душата ти и видя онова, което никой друг не пожела да види.

И сега какво ще правиш? Как ще успееш да я задържиш?“

83.

Прозорецът бе отворен, луната светеше, а бризът от морето леко ни галеше по разгорещените тела. Бяхме се сгушили един в друг и не можехме да помръднем от изтощение.

Не само от правенето на любов, но и от стреса, и от всичко, което ни се струпа на главата. А лично за мен и от факта, че Ели е в прегръдките ми. Изпитвайки усещането, че все още съм твърде далеч от предстоящия процес, я попитах:

— Е, и сега какво ще правим?

— Ще правиш това, което ти каза Сол — отвърна тя. — Ще си намериш добър адвокат. И поне този път не върши глупости. Погрижи се за процеса. С това, което имат срещу теб, Нед, с чистото ти досие, очаква те може би не повече от година, а в най-лошия случай — осемнадесет месеца затвор.

— Ще ме чакаш ли? — попитах я аз с едва доловима усмивка.

Ели сви рамене.

— Освен ако не налетя на някой друг такъв случай. С тази работа човек никога не знае.

Разсмяхме се и аз я притеглих към себе си. Но вече ми бе станало ясно, че мислите ми бяха другаде. Отивах зад решетките, а Стратън си бе свършил работата без грешка.

— Отговори ми на един въпрос. Вярваш ли, че ченгетата от Палм Бийч ще успеят да се оправят с тази каша? А Лоусън и Морети? А твоята служба, Ели?

— Може би все пак има един човек, на когото мога да вярвам — каза тя. — Един от детективите в Палм Бийч. Той не е притиснат от Лоусън, нито пък от Стратън.

— Аз също имам един коз — добавих. Тя надигна глава и ме погледна с широко отворени очи. — Баща ми…

— Баща ти? Не си казал за него на полицията?

Поклатих глава.

— Не. А ти?

Ели продължаваше да ме гледа с празен поглед. Нищо не отговори, но по изражението на лицето й разбрах, че е премълчала за него.

— Мисля, че нещо изпускаме — рече тя, без да сваля очи от моите. — Какво каза Лиз в колата? „Само една картина е открадната“. И още: „Ти си специалист по изкуствата. Помисли защо непознатият нарича себе си Гаше“.

— Какъв е този Гаше? Какво му е толкова известното?

— Това е една от последните картини, рисувани от Ван Гог. През юни 1890 година, само месец преди да се застреля. Гаше е бил лекар, който трябвало да спре самоубийствената му наклонност в Овер. Видя картината, нали? Възрастен мъж, седнал на маса, с таке, подпрял глава на ръката си. На преден план са тези негови тъжни, сини очи…

— Спомням си я — прекъснах я аз. — Дейв ми беше оставил една книга с репродукция на тази картина.

— Очите му са толкова отнесени и така запомнящи се — продължи Ели. — Пълни с болка и разбиране. Всички смятат, че именно у тях може да се разчете предсказание за самоубийството на Ван Гог. Платното е било купено на търг от един японски бизнесмен през 1990 година за над осемдесет милиона. Най-високата цена за произведение на изкуството по онова време.

— Пак нищо не разбирам. Стратън не е имал нито един Ван Гог.

— Така е — кимна Ели. В погледа й изведнъж просветна разбиране. — Освен ако…

Седнах в леглото и я загледах напрегнато.

— Открадната е само една картина — повтори замислено тя.

— Ще ми кажеш ли какво ти дойде наум?

Ели ми се усмихна.

— Той още не е победил, Нед. Поне не напълно. Картините все още не са у него. — Тя отметна чаршафите от себе си. Очите й се усмихваха. — Както Соли казва, имаме работа за вършене.

84.

Два дни по-късно получих разрешение да отлетя за Бостън. Но не заради баща ми. Тялото на Дейв най-сетне бе освободено от полицията. Щяхме да го погребем в местната църква „Света Ана“ в Броктън.

Придружаваше ме един полицай. Младо момче, тъкмо завършило школата, казваше се Хектор Родригес. Погребението щеше да се състои извън щата, значи извън юрисдикцията на гаранцията ми. Освен това бях рисков фактор — вече бях бягал веднъж. Хектор стоеше неотлъчно до мен през цялото време.

Погребахме Дейв до брат ми Джон Майкъл. По всички лица наоколо се стичаха сълзи. Стисках мама за ръката. Нали точно това казват за ирландците — че сме знаели как да погребваме хората. Понеже сме били свикнали да губим още от древни времена.

Свещеникът попита дали някой иска да каже няколко последни думи. За моя изненада, баща ми пристъпи напред. Сложи ръка върху ковчега и замърмори нещо съвсем тихо. Какво ли му говореше? Не съм искал това да се случи на теб, сине. Нед не е трябвало да те въвлича.

Погледнах към отец Донлън. Той кимна. Пристъпих напред и застанах до Франк. Дъждът започна да се усилва. В лицето ме лъхна студен вятър. Двамата стояхме пред ковчега, всеки зает с мислите си. Франк прекара ръка по ръба, без да поглежда към мен, и преглътна с усилие.

— Трябваше им посредник, Нед — рече мрачно баща ми. — Трябваше им някой, който да организира обира.

Извърнах се към него, но той продължи да гледа право пред себе си.

— Кой, тате?

— Не е жената, ако това имаш предвид. Нито пък оня тип, когото убиха.

Кимнах мълчаливо и продумах:

— Това вече ми е ясно, тате.

Той притвори очи.

— Очакваше се да бъде фасулска работа, Нед. Никой нямаше да пострада. Мислиш ли, че бих изложил Мики на каквато и да било опасност? Боби, Дий… Господи, Нед, ами че с баща й се познаваме от трийсет години…

Той се извърна към мен и забелязах сълзи по изпитото му лице. Никога не бях виждал баща ми да плаче. Той бе вперил в мен твърд поглед.

— Мислиш ли, че бих им позволил да те замесят?

В този момент нещо се скъса в мен. В дъжда. Пред ковчега на брат ми. Може би от напрежението, което събирах толкова дълго? А може би е трябвало да съзра баща си именно в този вид. Усетих как очите ми се навлажняват. Не знаех какво да правя. Протегнах длан и леко я поставих върху неговата на ковчега. Усетих костеливите му пръсти да треперят, в очите му бе изписан ужас. В този момент може би усетих какво е да те е страх да умреш.

— Знам какво съм направил — каза той, стягайки се. — И ще трябва да живея с това до края на живота си. Колкото и кратък да е. Но тъй или иначе — в ъгълчето на устните му потрепна едва забележима усмивка, — радвам се, че всичко приключи добре за теб, Неди.

— Изобщо не е приключило — троснах се аз. — Дейв е мъртъв. Аз отивам в затвора. Господи, татко, кой е този Гаше?

Той сви юмруци. От гърдите му се изтръгна дълга въздишка, сякаш се бореше с нещо, за което се бе клел, че ще пази цял живот.

— Запознах се с него преди много години в Бостън. Той обаче се премести. И това преместване му дойде добре. Трябваше им екип от друго място.

— Кой е той?

Моят старец ми каза името.

И застинах. Стоях прав, без да мръдна, не можех да си поема дъх. Само за секунда всичко ми се изясни.

— Той искаше да сформираме екип от друго място — повтори баща ми. — А аз имах такъв. — Най-сетне вдигна поглед към мен. — Това бе проста работа, Нед. Все едно да идеш в банката и някой да ти наброи един милион. Велик късмет. Разбираш ли какво искам да кажа?

Той разтри ръката си, мокра от дъжда.

— Дори Дейви би разбрал.

Приближих се към него и сложих ръка на рамото му.

— Да, тате, знам какво искаш да кажеш.

85.

Детектив Карл Брийн отпиваше от кафето си и рееше поглед към пристанището с яхтите от другата страна на моста. Ели се обърна към него:

— Искам да ми помогнеш, Карл.

Двамата се взираха към луксозните яхти от другата страна — истински красавици, управлявани от светнал с белите си униформи екипаж.

— Защо тъкмо аз? — попита Брийн. — Защо не се обърнеш към Лоусън. Двамата с него, изглежда, сте дружки.

— Големи приятели сме, Карл — отвърна Ели иронично. Със Стратън също. Затова съм тук.

— Лоусън не е лош човек — усмихна се Карл. — Тук е от доста отдавна.

— Сигурна съм, че не е лош, но не ми харесва онзи, за когото работи.

На няколко метра от тях кацна чайка. Брийн поклати глава:

— Доста път измина за краткото време, откакто се появи в града и на местопрестъплението. Най-търсеният заподозрян в убийство ти пада в скута като зряла круша. А сега отправяш обвинения към един от най-важните хора в града.

— Изкуството процъфтява, Карл. Какво да ти кажа, едва ли бих го нарекла „падане в скута“. Бях отвлечена, забрави ли?

Брийн вдигна ръце, сякаш да се предпази от гнева й:

— Аз всъщност ти правя комплимент, а ти… За мен в тази работа какво ще има?

— Най-големия трамплин в кариерата ти — отвърна Ели.

Брийн се изсмя весело, допи кафето си и смачка чашката в ръка.

— Добре тогава, слушам те.

— Стратън е заповядал да убият Тес Маколиф — започна Ели, вперила поглед в него.

— Знаех си, че ще започнеш с това — изхъмка Брийн.

— Но онова, което вероятно не знаеш, е, че тя се казва Марти Милър. И причината, поради която не си открил нищо за нея, е, че тя е от Австралия. Била е проститутка, наета да свърши една работа. Стратън.

— И откъде я имаш цялата тази информация? — невярващо я погледна в очите Брийн.

— Няма значение — отвърна Ели. — Ти също можеш да се сдобиеш с нея. Обаче онова, което има значение, е, че Денис Стратън е имал връзка с момичето и че твоят отдел е знаел за това, но не си е мръднал пръста. И че той е убил жена си в отговор на нейните действия, приписвайки всичко на нея и телохранителя й.

— Убил е жена си? — Очите на Брийн блеснаха. — В отговор на какви действия?

— За това, че тя му е скроила номер с помощта на Тес. Лиз е искала да го напусне. Стратън я е умъртвил, за да се отърве от нея и да отклони подозренията от себе си.

— Едно нещо все още не ми е ясно — промълви Брийн предпазливо. — Ти каза, че нашият отдел знаел за тази връзка между Стратън и Тес. Би ли ми обяснила малко по-подробно?

— Денис Стратън е бил виждан в „Бразилиън Корт“ на няколко пъти с Тес. Когато бях в дома му, забелязах тетка за голф, подобна на онази, намерена на местопрестъплението. Лично показах снимката му на целия персонал на хотела. Полицейското управление в Палм Бийч го знае много добре.

Озадаченото изражение на Брийн изненада Ели.

— Това не би трябвало да те учудва, Карл. До теб тази информация не стигна ли?

— Мислиш ли, че ако разполагахме с нея, нямаше да я проверим? Не смяташ ли, че щяхме да му скрием шапката на Стратън? Уверявам те, Лоусън също мрази този кучи син така, колкото теб. — Брийн я погледна настойчиво. — Само че кажи ми кой е бил този, дето е трябвало да предаде тази информация?

Ели не отговори. Гледаше го със същото озадачено изражение. В гърдите й се надигна отвратително усещане, сякаш изведнъж й се доповръща. Всичко се бе променило. Изпитваше чувството, че се хлъзга надолу все по-бързо и по-бързо и не може да се спре.

— Забрави, Карл — смотолеви тя, прехвърляйки в главата си всичко, което знаеше по този случай, чак до самото му начало.

Нещата току-що се бяха променили изцяло.

86.

Полетът до Флорида бе дълъг и спокоен. Двамата с Родригес едва бяхме разменили по няколко думи. Бях погребал брат си. Видях се с баща ми може би за последен път. Все доста разтърсващи събития.

Имах името на човека, виновен за смъртта на брат ми и на най-близките ми приятели.

На излизане от терминала забелязах, че Ели ме чака. Тя бе застанала встрани от обичайната шумна тълпа посрещани, очакващи да прегърнат близките си под яркото слънце на Флорида. Май беше на работа, защото бе стегнала косата си отзад на опашка и облякла черен костюм. Усмихна се, като ме видя, но изглеждаше така, сякаш бе прекарала тежък ден.

Хектор Родригес клекна до мен и ми свали проследяващото устройство от глезена. Стисна ми ръката и ми пожела късмет.

— Вече си пак проблем на ФБР — каза той и се отдалечи.

Ели ме гледаше изпитателно. Усетих я как долавя стреса, изписан вероятно на лицето ми.

— Добре ли си? — попита тя най-сетне.

— Чудесно — излъгах аз. После се огледах да видя дали някой не ни наблюдава и я притиснах към себе си. — Нося новини.

Усетих лицето й върху гърдите си.

— Аз също имам новини, Нед.

— Знам кой е Гаше, Ели.

Очите й се разшириха леко. Тя кимна.

— Хайде, ела да те закарам до къщи.

Очаквах да подскочи от изненада, когато по пътя към Соли й казах името, дадено ми от баща ми. Но тя мълчаливо зави към „Окичоби“.

— Полицията от Палм Бийч не е проследила връзката към Стратън — каза тя, докато спираше.

— Нали си им казала? — изненадано я погледнах аз.

— Да — кимна Ели. — Или поне си мислех, че съм ги предупредила.

Мина цяла секунда, преди да разбера какво намеква.

Никога не бях се замислял какъв гняв изпитвам, докато се бях крил от властите, опитвайки се да докажа, че съм невинен. Обаче сега всичко се надигна изведнъж като буря, която не можех да сдържа: Стратън винаги е разполагал с вътрешен човек, той държеше картите…

Покрай нас профучаваха коли, но сякаш не ги чувах.

— Какво правим оттук нататък? — попитах аз.

— Можем да накараме баща ти да даде показания, Нед, но в съда е необходимо нещо повече от едно голо обвинение. И то изречено от човек, който има зъб на друг и историята му е доста съмнителна. Това не е доказателство.

— Но ти имаш доказателство.

— Не. Знам само, че някой е прикрил работата с Тес Маколиф. Ала ако отнеса това нещо на шефа си, той едва ли би го удостоил и с поглед.

— Току-що погребах брат си, Ели. Какво очакваш? Да си седна на задника и да оставя Стратън и ония копелета да си разиграват коня ли?

— Не, не очаквам това, Нед.

В меките й сини очи се промъкна решително изражение. Погледът й сякаш казваше: „Искам да ми помогнеш да го докажа“.

Затова единствените думи, които казах, бяха:

— С теб съм.

87.

Два дни по-късно Ели разполагаше с доказателството.

Беше все едно да гледаш картина от различен ъгъл. Така светлината се отразява различно и всеки образ се променя. Тя знаеше, че както и да завърши търсенето, всичко зависеше от това доказателство. Затова трябваше да бъде сигурна.

Най-напред се зарови в полицейския доклад за убийството на Лиз Стратън и последвалото го самоубийство. В него бе описана историята на пистолета. Както Лоусън правилно бе отбелязал, балистичните му данни напълно съвпадаха с тези на оръжието, използвано при касапницата на приятелите на Нед в Лейк Уърт. Точно този пистолет правеше обвиненията срещу Лиз и телохранителя да изглеждат непробиваеми.

Тя разгърна страницата.

По-нататък пишеше, че тази берета, 32-ри калибър, е била конфискувана преди две години при съвместна акция на полицията и ФБР срещу наркотрафиканти. Намирала се е в полицейското управление в Маями и е била част от оръжия, изчезнали преди една година по много мистериозен начин.

Пол Ейнджълос, убитият телохранител, е бил бивш полицай от Маями. Как така е станало, че един от хората на Стратън е бил въоръжен с „мръсно оръжие“? Ели прегледа имената на ченгетата, участвали в акцията в Маями. Мислеше, че там ще види записан и Ейнджълос, но всъщност името, което я накара да изтръпне, бе в края на списъка.

Това може да е случайност, каза си тя. А на нея й трябваше солидно доказателство.

След това се разрови в досието на Ърл Ансън — оня тип, който бе убил брата на Нед в Броктън. Как е успял да се свърже със Стратън?

Оказа се, че Ансън е отдавнашен познайник на полицията във Флорида — въоръжен грабеж, рекет, наркотици. Излежал е две присъди — едната в Тампа, а другата в Глейдс. Но това, което я озадачи и в двата му престоя в затворите, бе доста ранното му освобождаване. За въоръжен грабеж се полагат от четири до шест години, а той бе излязъл след четиринайсет месеца. А втората поява зад решетките е била още по-кратка — за второ углавно престъпление е бил приспаднат срокът в предварителния арест.

Ясно бе: Ансън е имал вътрешен човек!

Ели позвъни в управлението на затвора в Глейдс, намиращ се на около шейсет и пет километра западно от Палм Бийч. Успя да се свърже със заместник-директора Кевин Флечър. Попита го как така е станало, че Ърл Ансън на два пъти е успял да се вреди за предсрочно освобождаване.

— Ансън ли? — възкликна Флечър, прелиствайки досието му. — Дали не прочетох някъде, че си намерил майстора в Бостън?

— Трети път няма да го видите, ако това имате предвид — потвърди Ели.

— Не е кой знае каква загуба — въздъхна зам.-директорът, — но изглежда, някой е бил доста гъст с него. Имал си е вуйчо владика. Покровител, под чиято протекция е бил, агент Шъртлеф. И то не заради тези неща, заради които е влязъл в затвора. Бил е нечий информатор.

Информатор, Ели се замисли над това, после побърза да благодари на Флечър. Стори й се, че е попаднала в задънена улица. Невъзможно беше да намери чий информатор е бил, без това да се разчуе.

Затова тя опита друг подход. Обади се на един свой приятел, Гейл Силвър, Който работеше в щатската прокуратура в Маями.

— Трябва ми информация за един престъпник на име Ърл Ансън. Участвал е в грабежа на произведения на изкуството, по който случай в момента работя. Мислех си дали няма да можеш да ми дадеш списък на процеси, на които той е бил викан като свидетел?

— Той да не е бил свидетел под наем? — подкачи я Гейл.

— Информатор — отговори Ели. — Опитвам се да разбера дали не е бил свързан с престъпни групи по укриване на крадени стоки или произведения на изкуството.

Излъга го, но не изцяло.

— Какво точно ти трябва? — попита я по-сериозно приятелят й.

— Ами да видя имената на обвиняеми, на ищци… — започна да изброява Ели предпазливо. Продължи, затаявайки дъх: — Особено на агентите, работели по случая, Гейл… Ако, разбира се, можеш да включиш и това.

88.

На другия ден Ели почука на вратата на Морети. Завари шефа си, задълбочен над някаква папка. Той неохотно й махна да седне, промърморвайки:

— Някакъв доклад ли?

Отношенията й със специален агент Морети напоследък бяха тръгнали от зле към по-зле. Явно след ареста на Нед се чувстваше изместен от някакво си дребно агентче, което изведнъж се оказа в центъра на събитията.

— Занимавах се с една работа — започна Ели, без да сяда. — И излезе едно нещо, с което не знам какво да правя. Става дума за картините.

— Добре де — Морети се облегна в стола, отмествайки папката настрана.

— Нед Кели спомена нещо. — Ели най-сетне седна на предложения й стол, слагайки папката на коленете си. — Знаеш, че отиде до Бостън за погребението на брат си.

— Да, аз също исках да си поговорим малко за него. — Морети кръстоса крака.

— Там той говорил с баща си. И той му намекнал, че знае кой е доктор Гаше, макар че това е малко като гръм от ясно небе, сър.

— Кой на кого намекнал? — наведе се рязко напред шефа й.

— Бащата на Кели подхвърлил на сина си — отвърна Ели. — Нещо повече, той му дал да разбере, че доктор Гаше е човек от правоохранителните органи, тук.

Морети присви очи.

— Откъде бащата на Нед Кели разполага с такава информация?

— Нямам представа, сър — отвърна Ели. — Ето това искам да разбера и аз. Обаче изведнъж започнах да се питам защо полицията на Палм Бийч не предприе никакви действия по връзката на Стратън с Тес Маколиф, за която ви казах. Вие предадохте ли им я?

Морети кимна:

— Разбира се.

— Познавате Лоусън, който е шеф на детективите, нали? Винаги съм имала съмнения спрямо него.

— Спрямо Лоусън ли?

— Три пъти съм ходила в дома на Стратън и трите пъти съм заварвала там Лоусън — продължи Ели.

— Е, и какво от това, специален агент Шъртлеф?

— Проверих и „трийсет и двойката“, използвана от Лиз Стратън — каза Ели, без да обръща внимание на подмятането. — Знаете ли откъде е този пистолет? Откраднат е бил от склада за улики в полицията.

— Нали не мислиш, че не се сещам накъде биеш с всичко това? Набра точки с ареста на Нед Кели и сега се опитваш да станеш ченгето на века! Нали бяхме постигнали споразумение? Доколкото това засяга Бюрото, случаят с тези убийства е разрешен. Балистична експертиза, мотив — всичко е бетон

— Аз обаче говоря за картините. — Ели го гледаше право в очите. — Помислих си, че няма да е зле да чуя този старец със собствените си уши. Ако нямате нищо против?

Морети сви рамене.

— Бих могъл да изпратя наши хора оттам.

— Нашите хора не са в час с тази работа и не знаят какви въпроси да задават — парира го Ели.

Морети не отговори. Скри лице зад дланите си и явно се замисли.

— Кога смяташ да тръгнеш?

— Утре сутринта — отвърна Ели. — В шест. Ако старият е толкова болен, колкото чувам, по-добре да съм при него веднага.

— Утре сутринта — кимна Морети унило, сякаш премисляше нещо друго. След това я погледна решително, като че ли вече бе решил как да постъпи.

— Гледай да бъдеш по-внимателна — усмихна се той. — Нали си спомняш какво стана последния път, когато отиде там?

— Не се безпокой — усмихна се и Ели. — Каква е вероятността такова нещо да се случи два пъти подред?

89.

Вечерта Ели навлече една стара тениска, взе си душ и се вмъкна в леглото около единадесет.

Бе уморена, но и странно напрегната. Не включи телевизора. Почете за Ван дер Хайден — холандски художник от седемнадесети век, но през повечето време се улавяше, че се взира в празното пространство пред себе си.

Бе разбрала каквото искаше и сега въпросът се свеждаше само до това какво да прави по-нататък. Накрая изгаси лампата и придърпа чаршафите до брадичката си. Нямаше начин да заспи. Обърна поглед към часовника. Бяха минали двайсет минути. Тя се заслуша в тишината на къщата.

Изведнъж откъм хола нещо като че ли изскърца. Ели замръзна и затаи дъх. Самият под поскърцва или някой се е вмъкнал през прозореца. Тя обикновено го оставяше отворен заради ветреца.

Отворила широко очи, тя се ослушваше, не смеейки да помръдне.

Настана пълна тишина.

После проскърцването отново се чу.

Двайсетина секунди Ели стоя напълно неподвижна. Грешка не можеше да има.

В къщата някой ходеше.

Исусе Христе! Тя предпазливо си пое дъх. Сърцето й бясно се блъскаше в гърдите. Бръкна под възглавницата и напипа пистолета, който обикновено оставяше на закачалката в гардероба. Тази вечер обаче, за по-сигурно, го беше взела при себе си. Внимателно свали предпазителя и измъкна оръжието изпод възглавницата. Каза си, че трябва да запази спокойствие, но усещаше, че устата й пресъхва.

Не беше сбъркала. Това щеше да стане тази нощ!

Този път проскърцването се чу по-наблизо. Ели усети, че човекът в хола бавно напредва към нейната спалня.

Можеш да го направиш, помисли си тя. Знаеше, че именно това ще се случи. Просто изчакай още малко!

Предпазливо се взря в мрака и видя как някакъв силует се промъква през безшумно отворената врата. След това се чу тих звук, от който кръвта й се смръзна. Изщракване на предпазител.

Мамка му! Сърцето й едва не спря. Копелето се кани да ме застреля.

Нед… какво чакаш?

В спалнята светлината сякаш избухна. В другия край на стаята стоеше Нед с пистолет, насочен към влезлия.

— Хвърли го, задник такъв! Веднага!

Ели изхвръкна изпод завивките и седнала в леглото, стисна пистолета с две ръце.

Той стоеше, без да помръдне, заслепен от внезапно лумналата светлина, насочил пистолета безсмислено някъде между Ели и Нед.

Морети.

— Хвърли го! — повтори Ели. — Защото ако той не стреля, аз ще го направя!

90.

Нямах представа какво ще стане по-нататък. Какво ще направи Морети? Бяхме в някаква безумна патова ситуация. Никога не бях стрелял по човек. Ели също.

— Предупреждавам те за последен път! — Ели се поизправи на леглото. — Хвърли го, иначе ще те застрелям!

— Е, добре — кимна Морети, поглеждайки ту единия, ту другия.

Държеше се спокойно, сякаш не за пръв път изпадаше в подобно положение. Той бавно извъртя пистолета в ръцете си и леко го сложи на леглото й.

— Държим къщата ти под наблюдение, Ели. Видяхме Нед Кели да влиза. Решихме, че е намислил нещо лошо. Притеснихме се. Знам как изглежда цялата тази работа, но си помислих, че ще е по-добре да…

— Лъжеш, Морети — поклати глава Ели и се измъкна от леглото. — Казах ти вече, че проследих откъде идва пистолетът на Лиз. Конфискуван е при акция, в която си участвал и ти. А за този какво ще кажеш, а? И той ли е откраднат от склада за улики в Маями?

— Господи — изпъшка човекът от ФБР, — нали не мислиш, че…

— Точно това мисля, гад такава! И не предполагам, а знам за теб и Ърл Ансън. Знам, че е бил твой информатор. Твърде късно е да се правиш на глупак, за да се измъкнеш и оттук. Не е необходимо да ходя до Бостън. Бащата на Нед вече е проговорил. Казал му е, че те познава от времето, когато си работел в Бостън. Ти ме държиш под наблюдение, а? Тогава къде ти е екипът? Какво чакаш? Повикай ги.

Морети преглътна с усилие. После изведнъж лицето на агента от ФБР се отпусна. И той примирено сви рамене.

— Така ли уби Тес Маколиф? — Ели взе неговия пистолет. — Прокрадна се в банята й и я удави, нали?

— Не знам — поклати глава Морети. — Не съм я убил аз. Човекът на Стратън го направи.

Стиснах пистолета по-здраво:

— Обаче моите приятели в Лейк Уърт… Ти ги изби, нали, мръсен кучи син!

— Ансън ги застреля — с безразличие ме изгледа Морети. — Съжалявам, Неди. Майка ти не ти ли е казвала какво става с оня, който вземе нещо, което не е негово?

Тръгнах към Морети. Нищо не би ме зарадвало в момента повече от това да му строша челюстта.

Но Ели ме спря.

— Няма да се отървеш толкова лесно, Морети. В Лейк Уърт са използвани два вида оръжие. „Трийсет и двойката и помпа“. Тези убийства не са дело на един човек.

Пълният ми с омраза поглед не слизаше от лицето ми. Отново стиснах здраво пистолета:

— Защо е трябвало да ги убиваш? Нали не откраднахме картините?

— Така е, не ги откраднахте вие. Стратън сам го направи. Всъщност той ги продаде, още преди вие да разберете за цялата тази работа.

— Продал ги е? — Хвърлих поглед към Ели, надявайки се поне тя да разбере нещо от това.

Морети се усмихна.

— На теб ти е било ясно през цялото време, нали, Ели. Големият удар на Нед, той е бил само за прикритие. Как ти се струва? Приятелчетата ти да ги избият заради някаква си постановка?

Морети се хилеше срещу мен, сякаш предусещаше, че следващият му отговор ще ме нарани още повече.

— Постановка за какво? Защо е трябвало да ни гоните, след като картините са били вече продадени? Защо Дейв?

— Ти все още не знаеш, нали? — Той поклати укорително глава.

В очите ми пареха сълзи.

— Бе откраднато нещо друго — каза Морети. — Нещо, което не влизаше в първоначалния пазарлък.

Ели бе втренчила поглед в мен.

— Гом — каза тя.

91.

— Поздравления! — изръкопляска Морети. — Знаех си, че ако остана още малко, няма начин да не чуя нещо умно.

Ели продължаваше да ме гледа.

— Гом не влиза в интересите на колекционерите. Никой не би убил за такова нещо.

Морети сви рамене.

— Опасявам се, че стана време за адвокат, Ели. — Наперената усмивка на агента от ФБР се върна. — Нищо от това, което казах, няма да може да се използва срещу мен. Ще се наложи да го докажете, в което силно се съмнявам. Пистолетът, Ансън… всичко това са косвени улики. Стратън ще ме защити. Съжалявам, че ви развалям настроението, но скоро аз ще си пия маргарита на плажа, а ти ще попълваш бланки до пенсия.

— А това косвено доказателство ли е? — попитах аз и забих с всичка сила един юмрук в устата му.

Той едва се задържа на крака. От разкървавената му уста покапа кръв.

— Това е за Мики и приятелите ми — казах аз и отново го треснах в челюстта. Този път го свалих на пода. — А това е за Дейв.

След пет минути две полицейски патрулки забиха спирачки пред входа. Вътре нахлуха четирима полицаи и Ели им обясни какво се бе случило. След това се хвана за телефона да обяснява на ФБР. Лампите навсякъде светеха. Полицаите водеха агента надолу по стълбите. Неповторим миг!

— Хей, Морети — подвикна Ели. Той се обърна. — Никак не е зле за един агент изкуствовед, а? — намигна му тя.

Гледах как го отвеждаха и си мислех, че цялата работа сега ще се разнищи за нула време. Не можеше и да бъде другояче. Морети нямаше друг избор освен да проговори.

И точно в този миг започна новият филм на ужасите.

От спряла срещу дома на Ели кола от другата страна на улицата излезе мъж, пъхнал ръка в джоба на сакото си.

Виждах много ясно какво става. Човекът просто мина покрай патрулките със светещите буркани, ръката му се показа изпод сакото и той се приближи плътно до Морети, притиснат от двама полицаи.

Последваха два гръмки изстрела в гърдите на агента.

— Неее! — викнах аз и излетях навън.

После, щом се приближих, гласът ми омекна до ужасен шепот:

— Тате, не…

Току-що бях видял баща ми да убива специален агент Джордж Морети.