Спасяването на света и други екстремни спортове

1

— Стига с проклетия клаксон! — сопнах се и потърках чело.

Ръч се дръпна от кормилото. Шофираше Зъба.

— Съжалявам — рече тя. — Просто ми е страшно забавно — все едно си правим купон.

Поклатих глава и се втренчих навън през прозореца на микробуса, като се опитвах да овладея раздразнението си.

Колосалният подвиг да се измъкнем от изключително зловещата и твърде смущаваща централа на „Айтекс“ във Флорида сякаш се беше случил вчера, а всъщност оттогава бяха изминали четири дни. Да, преди четири дни Гази и Иги взривиха дупка в стената на централата, за да можем да избягаме от поредната си адска тъмница.

И понеже сме си вманиачени да не изневеряваме на последователността, отново бягахме.

Но пък си имахме интересна нелетяща промяна на темпото: движехме се с автомобил. Мъдро решихме да заемем осемместен микробус, който явно беше служил като „кола на любовта“ през осемдесетте: всичко беше покрито с китеници, прозорците бяха затъмнени, а около номера имаше неонова лампа. Нея я махнахме на мига, тъй като се набиваше прекалено много на очи.

Както никога имаше достатъчно място за всички ни: моя милост (Макс), нашия шофьор Зъба, Иги, който се опитваше да ме убеди да поверим волана на него, нищо, че беше сляп, Ръч, на предната седалка до Зъба, която просто не можеше да се отлепи от клаксона, Газопровода (Гази) и Ейнджъл, моето мъниче.

О, и Тото, говорещото куче на Ейнджъл. Дълга история…

Гази пееше някаква песен на „Уиърд Ал Янкович“1 и звучеше точно като оригинала. Невероятната му способност да имитира беше възхитителна, но увлечението му по функциите на човешкото тяло, което Уиърд Ал явно споделяше, вече ме дразнеше.

— Няма ли да престанеш да пееш за запека?! — простена Ръч, когато Гази поде втория куплет.

— Скоро ще спираме ли? — попита Тото. — Имам чувствителен пикочен мехур.

Той помръдна с нос и ме прикова с блестящите си очи — аз бях водачът и решението дали да спрем зависеше от мен. Както и близо милион други работи.

Огледах картата на екрана на преносимия компютър — в момента „пренесен“ в скута ми — и свалих прозореца, за да се ориентирам за местоположението ни по нощното небе.

— Да бяхте отмъкнали някоя кола с джипиес — обади се Тото услужливо.

— Би могло — отговорих. — Или пък да си бяхме взели куче, което не говори.

Стрелнах Ейнджъл с поглед, а тя ми се усмихна… ами, като ангелче.

Тото изпуфтя обидено, скочи в скута й и сви малкото си черно телце на скоч териер плътно в нея. Тя го целуна по главата.

Преди час най-сетне бяхме прекосили границата на щата Луизиана, подчинени безпрекословно на педантично обмисления и брилянтно начертан план — „да се насочим на запад“, далеч от нелепото ни изпълнение в Южна Флорида. Да не забравяме, че все още имахме мисия — да възпрем „Айтекс“, Училището, Института и всички останали, възнамеряващи да унищожат нас и целия свят. Признавам, амбициозни сме.

При поредната дупка в асфалта се смръщих и измърморих:

— Луизиана — щатът, в който пътната настилка е мит.

Надали щях да изтрая още дълго в колата. Разстоянието от „Евърглейдс“ до тук беше отнело на колела цяла вечност в сравнение с полета.

От друга страна, дори голям микробус на любовта от осемдесетте беше по-незабележим от шест летящи деца и говорещо куче.

Така че — газ.

2

Това за летящите деца не беше шега. Нито пък за говорещото куче.

Онези, които следят „Приключенията на удивителната Макс и нейния летящ, забавен легион“, може да прескочат следващите страница-две. За другите, които за първи път чуват за нас в тази книга, въпреки че тя е номер три от поредицата, ами… наваксвайте, хора! Не мога да си позволя два дни отпуска, за да ви разкажа всичко случило се досега! Ето ви една съкратена версия (която е доста добра, смея да добавя).

Група луди учени („луди“ в смисъл на побъркани, не на „полудели от гняв“, въпреки че доста от тях определено имат проблем с гнева, особено в мое присъствие) решили да си поиграят с рекомбинантните форми на живот, тоест да опитат да съчетаят ДНК от различни видове в едно тяло.

Повечето им експерименти се провалили убедително, макар че някои просъществували за кратко… „просъществуване“ е много щадящ термин. Оцелели само два от експериментите. Единият сме ние, децата птици, почти изцяло хора, но с известна доза птича ДНК в организма си.

Шестимата сме заедно от години. Зъба, Иги и аз сме „дъртите“, на четиринайсет. Лапацалото Ръч е на единайсет, Гази — на осем, а Ейнджъл — на шест.

Другият вид, който функционира добре и остава жив повече от няколко дни, са хумано-лупидните хибриди или вълкочовеците. Наричаме ги Заличители. Животът им продължава средно около шест години. Учените (Белите престилки) ги обучават да ловуват и да убиват — те са нещо като личната им армия. Силни кръвожадни твари, които обаче трудно овладяват импулсите си.

Ние шестимата бягаме, като в същото време се опитваме да осуетим плана на Белите престилки да ни унищожат заедно с по-голямата част от човечеството. Това явно ги влудява. Имам предвид още повече. Затова те прибягват до радикални и в някои случаи нелепи мерки, за да ни заловят.

И така — това е животът ни накратко. Така нареченият ни живот.

Все пак, ако прочетеното по-горе е накарало въображението ви да препусне, ето ви още нещо интересно: Зъба започна свой блог (http://maximumride.blogspot.com). Не че е самовлюбен или се прави на модерен. Не, нищо подобно.

На тръгване от централата на „Айтекс“ „придобихме“ убийствено як лаптоп. При това — внимание! — се оказа, че той има постоянна сателитна връзка, така че сме онлайн непрекъснато. И понеже „Айтекс“ е световна свръхсекретна параноична организация, кодовете и паролите на връзката се сменят постоянно и е абсолютно невъзможно сигналът да бъде проследен. Това е ключът ни към всяко късче информация в света, което можем да си представим.

Да не забравяме и онлайн програмата на кината и отзивите за различни ресторанти. Само като си го помисля, ме обзема безбрежно задоволство.

Така де, благодарение на прекрасния ни лаптоп Зъба плясва в Мрежата всяка подробност за нашето минало, за Училището, за Института, „Айтекс“ и прочее, до която успеем да се докопаме. Кой знае, може би някой ще се свърже с нас и ще ни помогне да разбулим мистерията на съществуването си.

А междувременно сме в състояние да открием местоположението на най-близкия „Дънкин донътс“ само за секунди.

3

Оказа се, че да се движим по пътищата, като избягваме дупките в асфалта, ни коства твърде много усилия, затова убедих ятото да зарежем возилото и да продължим по въздуха.

Да се придържаме към онова, което можем да правим.

До полунощ вече бяхме прекосили Луизиана, бяхме навлезли в Тексас и се носехме към разлятата мъглява съвкупност от светлини на Далас. Насочихме се към най-неосветената зона, която намерихме, снишихме се и започнахме да се спускаме с плавни широки кръгове — все по-ниско и по-ниско.

Приземихме се в някакъв резерват и след около минута намерихме подходящи дървета, в които да преспим.

Да, в тях, не под тях. Аплодисменти за правителството, хайде, всички! От мен да знаете — резерватите са ценен природен ресурс! Нека ги опазим! Било то и само заради мутиралите деца птици във вашия окръг.

— Е, планът ти придоби ли някакви по-конкретни измерения? — попита Зъба.

Бяхме изпълнили ритуала с юмруци за лека нощ и останалите вече спяха. Просната на дебелия клон на една ела, аз поклащах крака си, унесена в мечти за горещ душ.

— Колкото и да се опитвам да събера две и две, все получавам трийсет и седем — отговорих аз. — Известните ни фактори са Училището, Института, „Айтекс“, ние, Заличителите, Джеб, Ан Уокър, другите експерименти, които открихме в Ню Йорк… Каква обаче е общата картинка? И къде е връзката между отделните елементи? Как точно трябва да спася света?

Не можех да призная пред по-малките, че не знам. Децата се нуждаят от човек, който да ги напътства, от човек, който контролира нещата. Така де, нямам предвид себе си. Но повечето деца имат такава нужда.

— Нещо ме кара да мисля, че трябва да започнем от Училището — продължих, въпреки че самата мисъл за него караше стомаха ми да се свие инстинктивно. — Помниш ли думите на Ейнджъл? Че дочула в мислите на хората в Училището за някакво чудовищно бедствие, след което почти няма да има оцелели?

Да, прочетохте правилно. Ейнджъл можеше да „чува“ мислите на хората. Поредното доказателство, че не сме обикновени дечурлига. Ейнджъл можеше не само да чете мисли, а понякога и да ги контролира.

Зъба кимна.

— И че ние ще оцелеем, защото имаме криле. И вероятно ще отлетим далеч от бедствието, каквото и да е то.

Умълчах се за около минута. Умът ми работеше толкова трескаво, че главата ме заболя.

— Имам два въпроса — обади се Зъба. Очите му бяха като късчета от нощното небе. — Първо, къде е Гласът ти? Второ, къде са всички Заличители?

— И аз се питах същото — отвърнах.

Онези от вас, които не са наясно, ще се зачудят — какъв Глас?

Ами, тъничкият Гласец, който чувах в главата си, разбира се. Какво, вие нямате ли си? Е, аз си имам.

Вярно, в последно време не се беше появявал, но това вероятно се дължеше на някаква техническа засечка. Така де, Гласът ми не беше на стандартно работно време. Твърде смело беше да се надявам, че е изчезнал завинаги. В същото време с известно притеснение осъзнах, че без него се чувствам самотна.

— Единственото обяснение, което ми идва наум, е, че може би излъчват Гласа в главата ми и просто сме излезли извън обхвата им.

Зъба вдигна рамене, а аз продължих:

— Да… Казва ли ти някой… — Огледах бързо небето над нас. — Колкото до Заличителите, и на мен ми е чудно — това е най-дългият период, в който не сме ги виждали.

Бях убедена, че ни намират с помощта на микрочипа, който все още беше в ръката ми, но не бяхме срещали и един Заличител от четири дни. Обикновено се материализираха от нищото, независимо къде се намирахме и какво правехме. Напоследък обаче на заличителския фронт беше настъпило злокобно затишие.

— Неприятно е и създава усещането, че предстои нещо по-лошо. Сякаш над главите ни е надвиснал еднотонен метален сейф, който ще падне всеки миг.

Зъба кимна и рече замислено:

— Знаеш ли на какво ми напомня? Когато се задава буря, всички животни някак я усещат и се скриват. Внезапно изчезват и птиците, и всички звуци. Но огледаш ли се, ще установиш, че към теб се носи торнадо.

Повдигнах вежди.

— Значи според теб Заличителите са изчезнали, за да се спасят от задаващо се бедствие, така ли?

— Ами, да — отвърна той.

Облегнах гръб на ствола на дървото и отново зареях поглед в небето. Бяхме на около шестнайсет километра от Далас, но дори и тук светлините на града засенчваха звездите. Не знаех отговорите. Внезапно ме обзе усещането, че вече не знам нищо. Имаше само едно ясно нещо в живота ми — петте деца около мен. Те бяха единственото, в което бях сигурна, единственото, на което можех да повярвам.

— Заспивай — рече Зъба. — Аз ще поема стражата. Така или иначе, искам да погледна блога си.

Още преди да посегне към лаптопа в раницата си, клепачите ми натежаха.

4

— Феновете все още ли следят всяка твоя дума? — обади се Макс сънено малко по-късно.

Зъба вдигна очи от екрана. Нямаше представа колко време беше минало. На фона на едва доловимия розов оттенък на хоризонта останалата част от небосвода сякаш беше още по-черна. Той обаче различаваше ясно всяка луничка по умореното лице на Макс.

— Аха — отговори.

Тя поклати глава и се отпусна в извивката на един дебел клон. Очите й отново се притвориха, но той долавяше, че не е заспала — мускулите й все още бяха напрегнати, а тялото й стоеше сковано.

Трудно й беше да свали гарда си. Всъщност трудно й беше да се отпусне по принцип. Носеше голям товар на генетично подобрените си плещи и като цяло се справяше удивително добре.

Но никой не беше съвършен.

Зъба отново погледна екрана. Беше го изключил, когато Макс се приведе по-близо. Сега тупна мишката с палец и екранът оживя.

Блогът му ставаше все по-популярен — мълвата растеше. Само за няколко дни от двайсет посещения беше стигнал до над хиляда. Хиляда четящи всичко, което имаше да напише… А утре вероятно щяха да са още повече.

Добре, че имаше автоматична проверка на правописа.

Съобщението, грейнало от екрана в момента обаче, беше твърде необичайно. Не можеше да му отговори, нито да го проследи, не можеше дори да го изтрие — след известно време се появяваше отново.

Беше го получил и вчера. Прочете новото и се опита да разшифрова произхода и значението му. Огледа предпазливо останалите от ятото, спящи непробудно по околните дървета. Зората наближаваше с всяка секунда, а самият Зъб беше доста изморен.

Иги се беше проснал през два клона с полуразперени криле. Устата му зееше, а единият му крак потръпваше леко.

Ръч и Ейнджъл се бяха сгушили на кълбо близо една до друга в извивките на дебелите клони на един кичест дъб. Тото се беше свил в скута на Ейнджъл, а тя го беше прегърнала покровителствено с едната си ръка. Зъба беше готов да се обзаложи, че й е доста топло с хъркащата космата печка в скута й.

Газопровода почти не се виждаше — беше си намерил широка хралупа, създадена някога от удар на мълния. Изглеждаше по-малък от осемгодишен, мърляв и пребледнял от умора.

И Макс… Спеше леко и докато сънуваше повдигаше вежди по типичния за нея начин. Сега сви едната си ръка в юмрук и се размърда на клона.

Зъба отново сведе очи към съобщението на екрана, което повтаряше полученото вчера.

Един от вас е предател — гласеше то. — Един от ятото не е чист.

5

Досега не бяхме ходили в Далас, затова на следващия ден решихме да посетим мемориала на Джон Ф. Кенеди като част от нашия тур „Забележителностите на Тексас“. Искам да кажа, че останалите го решиха, след като отхвърлиха с мнозинство налудничавото предложение от моя страна да се покрием.

И така, ето ни на мемориала на открито. Трябва да призная, че на мен лично няколко обяснителни табели не биха ми били излишни.

— Това ще се стовари на главите ни всеки момент — обади се Тото, втренчил поглед в четирите стени2, извисяващи се около нас, и се озърна подозрително.

— Не пише нищо за президента Кенеди — оплака се Газопровода.

— Вероятно се очаква да знаеш нужното, преди да дойдеш тук — рече Иги.

— Бил е президент — започна Ръч и прокара тъмната си ръка по гладкия бетон. — И са го убили. Струва ми се, че са го смятали за добър президент.

— Аз продължавам да твърдя, че е имало и втори стрелец. — Тото подуши нещо и тупна на тревата.

— Хайде вече да тръгваме, моля ви — рекох. — Преди да се изсипе някой автобус с ученици…

— Добре — съгласи се Иги. — Но после какво? Няма ли да измислим нещо забавно?

Явно непрекъснатата гонитба с кръвожадни Заличители и побъркани учени не беше достатъчно забавна за него. Днешните деца са толкова разглезени!

— Има музей на краварките — обади се Ръч.

Откъде го беше научила? Нямах никаква представа.

Зъба отвори лаптопа си и зареди туристически сайт за Далас.

— Има и голям музей на изкуствата — оповести без особен ентусиазъм. — И аквариум.

Ейнджъл седеше кротко на земята и приглаждаше все по-опърпаната козина на своето плюшено мече Селесте.

— Аз съм за музея на краварките — рече тя.

Прехапах устни. Не можеше ли просто да се ометем от тук, да се скрием някъде и да премислим положението на спокойствие? Аз ли бях единствената, която изпитваше належаща нужда да си изясни какво, по дяволите, става?

— Има футболен мач — каза Зъба.

Лицето на Иги светна:

— Вярно?

— Тази вечер, на стадиона „Тексас“ — Зъба хлопна екрана на лаптопа и се изправи. — Мисля, че трябва да идем.

Вторачих се в него.

— Луд ли си? Как така ще ходим на футболен мач?! — изфучах с присъщите си деликатност и такт. — Да се наврем в тълпа от десетки хиляди хора, в затворено пространство, обсипано с камери… Бога ми, самата мисъл за това е кошмарна!

— Стадионът „Тексас“ е открит — рече Зъба твърдо. — Днес играят „Каубойс“ и „Чикаго беърс“.

— Там сме! — викна Иги радостно и размаха юмрук.

— Зъб, може ли да поговорим насаме? — троснах се аз и му направих знак да ме последва извън мемориала.

Излязохме през един отвор в бетона и се отдалечихме на няколко метра. Сложих ръце на кръста си.

— Откога ти вземаш решенията? — попитах. — Няма да ходим на никакъв мач! Навсякъде ще има камери. Откъде изобщо ти скимна!

Зъба ме измери сериозно с безизразен поглед.

— Първо, мачът ще е върховен. Второ, време е да заживеем свой собствен живот. Трето, да, ще има камери навсякъде. Ще ни видят. Училището, Института, Джеб и останалите Бели престилки вероятно следят всички камери на обществени места. Така че ще разберат къде сме.

Бях бясна и мислите ми препускаха неориентирано.

— Интересно… Когато стана тази сутрин, не даваше вид, че си загубил разсъдъка си.

— Ще разберат къде сме и ще ни погнат — каза Зъба мрачно. — И така ще разберем откъде се задава торнадото.

Накрая прозрението ме огря.

— Искаш да ги предизвикаме!

— Това неведение е непоносимо — рече той тихо.

Претеглих находчивостта на предложението на Зъба срещу моето желание да запазя водачеството си. Накрая въздъхнах и кимнах:

— Добре, разбирам. С други думи, съвсем скоро ни очаква ожесточена схватка. Обаче си ми длъжник, да знаеш. Футбол, за Бога!

6

Може да ви прозвучи чудно, но жителите на Тексас са много привързани към контактните спортове. Бебетата, издокарани в гащеризони на „Каубойс“, съвсем не бяха малко.

Откровено ненавиждах идеята да сме тук и нервите ми бяха опънати като повод на ротвайлер. Стадионът „Тексас“ беше с размерите на — познайте — Тексас и около нас имаше над шейсет хиляди тъпчещи се с пуканки причини да изтрещя.

Ръч нагъваше син захарен памук и поглъщаше всичко наоколо с ококорените си като чинии очи.

— Искам огромна перука! — възкликна тя развълнувано и ме задърпа за ръкава.

— Ти си виновен — казах на Зъба, който едва сдържа усмивката си.

Местата ни бяха на долните редове по средата, възможно най-далеч от всички възможни изходи. За мен щеше да е огромно щастие — или поне нещастието ми щеше да намалее значително, — ако се бяхме настанили високо горе, близо до широкия отвор. Тук долу се чувствах приклещена като в капан… нищо, че стадионът нямаше покрив.

— Припомни ми защо точно сме тук? — рекох, без да спирам да сканирам околността с очи.

Зъба метна няколко карамелизирани пуканки в устата си.

— Тук сме, за да видим как мъжествени мъже практикуват мъжествен спорт.

Проследих погледа му: беше вперен в мажоретките на „Далас каубойс“, които далеч не се държаха мъжествено, колкото и да се опитвах да си го внуша.

— Какво става? — попита Иги.

За разлика от останалите, той също беше напрегнат като мен. Намираше се на непознато място, заобиколен от силни ечащи шумове, неспособен да се ориентира. Зачудих се кога ли щеше да изпадне в истерия.

— Ако се случи нещо — казах му, — се изправи на стола си и излети — десет метра напред и право нагоре. Ясно?

— Да — отвърна той, обърна притеснено глава и избърса длани в мърлявите си дънки.

— Искам да стана мажоретка — пророни Ръч замечтано.

— О, за Бога! — троснах се аз, но погледът на Зъба ме накара да млъкна.

„Не съсипвай момента й“ — казваха очите му. Независимо колко заблуден и сексистки беше този момент. Отвътре изгарях — изобщо не трябваше да се съгласявам на това. Фактът, че Зъба беше настоял, ме дразнеше допълнително. При вида му как точи лиги по отвратително закачливите мажоретки побеснях още повече.

— Облечени са в тесни къси гащета. Едната е с дълга червена коса — шепнеше той на Иги, който кимаше задълбочено.

А всички знаем колко обичаш дълга червена коса — помислих си аз и си припомних усещането, когато го бях видяла да целува Червенокосото чудо във Вирджиния. Жлъчта щеше да прогори дупка в стомаха ми.

— Макс? — погледна ме Ейнджъл.

Сплъстените й руси къдрици ме наведоха на мисълта, че трябва в най-скоро време да им намеря баня.

— Кажи, захарче? Гладна ли си? — помахах на един продавач на хотдог.

— Не. Тоест да, искам два хотдога… Тото също иска два… Но исках да ти кажа, че всичко е наред.

— Кое „всичко“?

— Всичко. — Тя ме погледна чистосърдечно. — Всичко ще се нареди, Макс. Стигнахме до тук — очаква се, че ще оцелеем. Ще оцелеем, а ти ще спасиш света, какъвто е планът.

Е, понякога действителността ни напомня за себе си, нали?

— Не се чувствам добре на стадиона — обясних и си наложих да изглеждам спокойно.

— Знам. И се дразниш, че Зъба оглежда момичетата. Обаче на нас все пак ни е забавно, Зъба все още те обича, а ти все така ще спасиш света. Нали?

Зяпнах, а умът ми трескаво запресмята на кое от твърденията да отговоря първо — Зъба ме обича? — когато дочух нечий шепот:

— Това не е ли едно от онези деца птици?

7

Двете с Ейнджъл се спогледахме. Гледаше ме с разбиране, което далеч надхвърляше шестте й години.

Само след няколко секунди и останалите от ятото чуха шепота. Ставаше все по-настоятелен и вече пълзеше наоколо.

— Мамо! Това не са ли онези деца птици, за които пишеше във вестника?

— Джейсън, виж там! Не са ли онези деца от снимките?

— Божичко!

— Ребека, ела да видиш!

И прочее. Явно някой фотограф беше успял да ни хване как отлитаме от „Дисни уърлд“ и беше засипал вестниците със снимките ни. Има си хас да успеем да се насладим на един проклет футболен мач, без да настъпи суматоха.

С крайчеца на окото си видях, че двама охранители в сини униформи се насочват по пътеката към нас. Огледах се на триста и шейсет градуса: никой не се беше преобразил в Заличител, но цяла тълпа зрители бяха впили очи в нас. Устите на повечето зееха удивено.

— Да бягаме ли? — попита Гази разтревожено, докато изследваше тълпата и чертаеше маршрути за бягство, както бяхме обучени.

— Бягството няма да е достатъчно — отговорих.

— Мачът дори не е започнал — обади се Тото недоволно изпод мястото на Иги. — Заложих на „Беърс“!

— Моля заповядай! Можеш да останеш и да видиш как ще завърши срещата.

Изправих се и стиснах в ръце раниците ни, докато броих всички ли са тук. Както обикновено.

Тото изпълзя и скочи пъргаво в ръцете на Иги.

Потупах ръката на Иги два пъти. След миг се бяхме изправили на седалките. Жуженето на гласовете около нас се усили, заля ни и преди да се усетя, шестметровите ни лица грейнаха от огромните екрани на стадиона. Точно както искаше Зъба. Надявах се, че е доволен.

— Спасяваме се във въздуха на „три“ — казах.

Още двама охранители крачеха пъргаво към нас отдясно.

Хората взеха да се дърпат встрани. Поблагодарих се наум, че смотаната управа на стадиона беше забранила внасянето на оръжие. Вече и мажоретките бяха впили очи в нас, въпреки че не бяха прекратили съчетанието си.

— Едно — започнах и всички скочихме във въздуха над главите на публиката.

Пуф! Разтворих широко криле с мощен тласък. Размахът ми е около три и деветдесет сантиметра от край до край, а този на Зъба и на Иги е дори по-голям.

Обзалагам се, че изглеждахме като ангели отмъстители, надвиснали над удивената тълпа. Доста опърпани ангели отмъстители. Ангели, които се нуждаят от една хубава баня.

— Хайде! — наредих, като продължавах да следя хората отдолу за Заличители.

Последната партида Заличители можеха да летят, но за момента никой освен нас не се беше издигнал във въздуха.

С няколко маха се изравнихме с ръба на козирката отгоре. Под нас се простираше ярко осветеното игрище и малките личица, които ни гледаха. Някои хора размахваха ръце във въздуха с усмивка. Повечето изглеждаха стреснати и уплашени. На няколко лица беше изписан гняв.

Нито едно от лицата обаче не се беше удължило и покрило с козина и с несъразмерни кучешки зъби. Всички си оставаха човешки.

Изстреляхме се в нощта в съвършена формация като изтребители. В главата ми се въртеше един въпрос… Къде бяха изчезнали Заличителите?

8

— Беше гадно, но в същото време беше яко — каза Гази. — Почувствах се като „Сините ангели“3!

— Да, с уточнението, че „Сините ангели“ са изключително добре обезпечен, оборудван, обучен, нахранен и без съмнение блестящ от чистота екип първокласни военноморски пилоти — казах аз. — Докато ние сме шайка безпарични, необорудвани, полуграмотни, далеч не добре нахранени мърляви хибриди между хора и птици. Разбира се, с това изключение сме абсолютно еднакви.

Обаче разбирах какво има предвид. Колкото и да бях ядосана, че изобщо се стигна до това положение, и да ненавиждах мисълта, че отново сме бегълци, и колкото и уязвими да бяхме след последния ни скромен номер, усещането от това да летим в стегната формация, разперили широките си красиви и внушителни криле… беше невероятно.

Гази се усмихна колебливо — долавяше колко съм напрегната и не можеше да разбере дали се шегувам. Седнах, забучих сламката в една кутийка със сок, изсмуках съдържанието й, хвърлих я и изпих следващата.

Бяхме се скрили в планините около Тексас, близо до границата с Ме-хи-ко4, на дъното на един дълбок и много тесен каньон, който предлагаше завет от вятъра. Бяхме наклали и малък огън.

Не се бях ядосвала толкова много и за толкова дълго на Зъба от… ами, никога. Вярно, бях дала съгласието си за тъпата му идея, но сега, като се замислех, тя беше поне шест пъти по-тъпа, отколкото ми се беше сторила отначало.

— Хм-м — каза той, втренчен в лаптопа. — Навсякъде сме — в новините по телевизията, по вестниците, по радиото. Явно доста хора са успели да ни снимат.

— Виж ти! — обадих се аз. — Това обяснява звука на хеликоптери, който чухме.

— Добре ли си, Макс? — попита Ръч плахо.

Усмихнах й се почти убедително.

— Разбира се, миличка. Просто съм… уморена.

Не се сдържах и стрелнах Зъба с поглед.

Той вдигна очи.

— Днес имам сто двайсет и една хиляди посещения.

— Какво-о-о? Сериозно?

Толкова много хора го следяха? Та той едва пишеше!

— Да. Хората се организират и дори се опитват да намерят информация за нас.

Иги повдигна вежди.

— А ако Белите престилки ги спипат?

— За какво пишеш?

Признавам, че скоро не бях чела блога му. Бях твърде заета с оцеляването ни и други подобни дреболии.

— За нас. Опитвам се да подредя парчетата от пъзела. И се надявам някой да ни помогне да видим общата картина.

— Добра идея, Зъб — каза Ейнджъл и обърна другата страна на хотдога си към огъня. — Трябва да намерим връзки.

Какво искаше да каже с това?

Връзките са важни, Макс.

Добре дошъл обратно, Глас.

9

Толкова се стреснах от внезапната поява на Гласа, че подскочих и едва не паднах от каменната стена.

Инстинктивно пипнах слепоочието си, сякаш щях да почувствам как Гласа се носи под кожата ми подобно на река.

— Добре ли си? — пресегна се Иги и ме пипна по крачола. Беше усетил, че подскочих.

— Да — промърморих аз и се отдалечих от останалите. Усетих, че ме гледат, но нямах сили за обяснения.

Глас… Отдавна не ми беше досаждал — помислих.

Справяше се доста добре и без мен — отговори той.

Както и преди, не можех да преценя дали беше млад, или стар, мъжки или женски, човешки или механичен. На мига усетих шизофренията на чувствата си: част от мен беше ядосана, уязвена, подозрителна, обидена, докато друга беше завладяна от облекчението, че вече не съм толкова самотна.

Което беше тъпо. Живеех с петимата си най-добри приятели и с кучето. Те бяха семейството и животът ми. Как така се чувствах самотна?

Всички винаги сме самотни, Макс — каза Гласът, закачлив както обикновено. — Именно затова връзките са важни.

Пак ли си чел пожелания от картички? — помислих.

Излязох на входа на каньона и осъзнах, че на около три метра от мен скалната издатина свършва над далеч по-дълбок и голям каньон.

Връзките, Макс. Спомняш ли си съня си?

Повдигнах вежди. Нямах представа за какво говори.

Имаш предвид съня ми как ставам първата птицо-американка, избрана за Мис Америка? — помислих заядливо.

Не. Сънят как Заличителите те преследват, а ти бягаш през гората и накрая стигаш до върха на скала. След което скачаш от ръба и политаш. И се измъкваш.

Дъхът ми излезе от гърдите с тежка въздишка. Не бях сънувала този сън откакто… ами, откакто той беше заменен от действителност, която беше далеч по-ужасна. Откъде знаеше той за него?

— Е, и? — казах на глас.

Този каньон доста напомня съня ти. Изглежда, си затворила кръга.

Никаква идея… Думите му звучаха напълно непонятно.

Връзките. Да събереш парченцата. Сънят ти, лаптопа на Зъба, хората, които срещна, местата, на които попадна. „Айтекс“, Училището, Института. Всичко това не е ли свързано?

Добре, но как точно? — извиках наум.

Почти бях убедена, че го чух да въздъхва, но може би просто си въобразявах.

Ще разбереш. Ще го измислиш. Преди да е станало твърде късно.

Много успокояващо — помислих ядосано. — Благодаря.

През ума ми мина нещо друго.

Глас? Къде изчезнаха Заличителите?

Както винаги, той не благоволи да отговори на подобен ясно зададен въпрос — не, това би било твърде лесно. Не може просто да дадеш парченцето сиренце на опитната мишка — трябва да я накараш да си го заслужи, нали?

Повдигнах рамене, обърнах се и тръгнах към останалите.

Мъртви са, Макс — каза Гласът. — Всички те бяха… отзовани.

Заковах се на място шокирана. Гласът винаги ми даваше само откъслечна информация, но поне — доколкото знаех — не ме беше лъгал (което не означаваше нищо). И все пак… мъртви?

Мъртви — повтори той. — Отзоваха ги. Клоновете на организацията по целия свят елиминират рекомбинантните си ДНК-експерименти. Вие сте сред малкото оцелели. И скоро ще дойде и вашият ред.

10

И зазвучава злокобна музика, нали? „Скоро ще дойде и вашият ред.“ Чудо голямо! Опитваха се да ни заловят от четири години, но досега не се бяха справили особено добре.

Върнах се при останалите.

— Добре ли си? — попита Зъба.

Кимнах, но си спомних, че му бях ядосана. Врътнах се и демонстративно седнах до Ръч от другата страна на каньона.

— Пак чух Гласа — рекох.

— Какво ти каза? — поинтересува се Ръч, след което отхапа от навитото на руло парче салам.

Ейнджъл и Тото се втренчиха в мен напрегнато, а Зъба спря да пише на клавиатурата.

— Според думите му напоследък няма Заличители, защото всички са мъртви — изтърсих без заобикалки.

Останалите ококориха очи като паници.

— Как така всички са мъртви? — озадачи се Ръч.

Поклатих глава.

— Не знам. Ако не се занася с мен, вероятно има предвид, че… всички Заличители са си полегнали на тихо под земята.

Замислих се за Ари, сина на Джеб, когото бяха заличителизирали, и в гърдите ми се надигна тъпа болка. Горкият Ари! Какъв скапан живот му се беше паднал, при това — съвсем кратък.

— И кой е виновен за смъртта им? — Въпросът на Зъба улучи точно в десетката, както обикновено.

— Гласът твърди, че… всички клонове на „Айтекс“, Института и Училището по света са започнали елиминация на своите рекомбинантни ДНК-експерименти. И че ние сме почти единствените оцелели.

Постепенно смисълът на казаното кристализира в съзнанието ми. През тялото ми премина ледена тръпка и аз обвих ръце около коленете си.

Умълчахме се за около минута, докато осмислим чутото.

Накрая Тото се обади:

— Да знаете, ако някой се поинтересува — не мога да говоря. Ясно ли е?

Завъртях очи.

— О, да, това определено ще ги заблуди!

— Какво ще правим? — попита Газопровода.

Имаше разтревожен вид. Дойде и седна по-близо до мен. Пресегнах се и разроших гребена коса, който беше доста пораснал.

Трябваше да им вдъхна кураж, за да имаме сили да съберем парчетата от пъзела. И да затрием няколко Бели престилки по пътя.

— Имаме мисия…

— Имаме нужда от дом — почти ме прекъсна Зъба.

— Моля? — рекох озадачено.

— Трябва да си намерим постоянен дом — повтори Зъба сериозно. — Няма да издържим още дълго на тази гонитба. Според мен по-добре да зарежем мисията. Нека взривят света! Да си потърсим скривалище, на което никой няма да ни намери и просто… да оживеем.

11

Втренчихме се в Зъба. Това беше най-дългото изречение, излизало от устата му някога.

— Не може да изоставим мисията… — започнах, но Ейнджъл ме прекъсна:

— Да! Нуждаем се от дом!

— Дом! — каза Газопровода с потреперващ глас.

— Истински дом, по-хубав от последния — съгласи се и Ръч въодушевено. — Без възрастни, без училище и училищни униформи.

— Дом с двор с много трева — добави и Тото. — Втръсна ми от тези прашни камънаци.

Нима само аз исках да разбера какво се случва, какво ни бяха причинили и защо? Бяха готови да зарежат всичко, въпреки преживяното в последните месеци, така ли? Въпреки отвличането на Ейнджъл, Ню Йорк, тунелите на метрото, плажа, живота ни с Ан Уокър, онова училище…

Хм. Добре де. Признавам, може би се бяха поуморили от вечните страх, болка и хаос, но все пак…

— Иги? — опитах се да прикрия умолителната нотка в гласа си.

— Да видим… — започна той и вдигна длани, сякаш бяха везни. — Хм-м. От едната страна имаме непрекъснатото отчаяно истерично бягство, ден след ден, без никаква представа какво ще ни се случи и дали ще доживеем до следващото утро…

Повдигнах вежди — проумях какво ще бъде продължението.

— От другата е домът: скрито, безопасно място с уютно легло всяка вечер и спокойствие, място, където не се налага през пет минути да се борим за живота си…

— Добре, добре — казах аз. — Няма нужда да натякваш.

Впиха погледи в мен с очакване.

Какво му ставаше на Зъба? Защо ми правеше напук по този начин? Доскоро връзката помежду ни беше изключително силна, чувствах го като най-добрия си приятел във вселената, човека, на когото винаги можех да разчитам. Сега го погледнах и ме обзе усещането, че изобщо не го познавам.

Неохотно повдигнах едното си рамо.

— Както искате. Дом да бъде. Щом това е желанието ви…

Еуфоричните им викове ме накараха да се почувствам още по-зле.

12

— Аз няма да се откажа от мисията.

Произнесох го достатъчно силно, така че Зъба — на няколко метра от нас — да ме чуе.

Намирахме се едва на две хиляди и четиристотин метра височина във въздуха, но беше доста студено, вероятно под нулата. Очите ми непрекъснато сълзяха от вятъра.

— Знам.

— Това е пълна глупост — казах.

Под мен река Пекос се виеше като тънка лъскава змия през западните предели на Тексас.

— Надеждите и мечтите им не са глупост — отвърна Зъба.

По бузите ми изби руменина.

— Нямах това предвид — изръмжах. — Просто… Тръгнахме в някаква посока, а сега се отказваме да я следваме. Един ден се очаква от мен да спася света, на следващия оглеждам къщи за продан. Не разбирам. Плюс това благодарение на твоя план не можем дори да се изплюем, без някой да ни забележи и да ни разпознае. С кой акъл се съгласих на това!

Зъба отвори уста, но го прекъснах:

— Плюс това в момента малките са поверени на грижата на слепец и говорещо куче. Явно съм полудяла! Така де, повече от обичайното. Връщам се.

Свих едното си крило, готова да опиша широк кръг и да поема обратно, но Зъба се вклини пред мен с каменно лице.

— Обеща! — каза той за мое удивление. — Каза, че ще огледаме набързо наоколо и ще потърсим подходящо място.

Продължавах да се чумеря. Мислено се поблагодарих, че никой не ми беше правил забележката как от това така лицето ми погрознява.

— Остави техните взривове, глобални затопляния и замърсявания — продължи той. — Ти, аз и другите ще си намерим някое безопасно местенце. Ще се появим отново, когато всички останали вече са изчезнали и играта им на световно господство е приключила.

Напоследък определено беше станал доста приказлив.

— Чудесен план! Само дето тогава няма да ни е възможно да излизаме, защото слънцето ще ни изпържи поради липсата на озонов слой — рекох ядосано. — Ще трябва да живуркаме дълбоко във влажните пещери и да се храним с белезникави буболечки, тъй като всичко останало, което има някакъв вкус, ще е наблъскано с живак, радиация или нещо подобно!

На лицето на Зъба се изписа познатият ми израз на сдържано търпение и това, разбира се, накара чашата ми да прелее.

— Няма да има телевизия и радио, тъй като всички хора ще са мъртви! — Бях набрала инерция. — И единственото ни забавление ще бъде изпълнението на песента на Гази за запека! Няма да има увеселителни паркове, музеи, зоопаркове, библиотеки и удобни обувки! Ще бъдем като пещерни хора и ще се опитваме да си съшием дрехи от растителни влакна. Няма да имаме нищо! Нищо! И всичко това само защото ти и малките искате да се излежавате в някой удобен фотьойл в най-важния момент от историята!

На устата ми беше излязла пяна.

Зъба ме погледна.

— Може би не е лошо да те запишем на курс по плетене. За по-късно, когато дойде ред на растителните влакна.

Опулих се насреща му, изумена, че моето описание на апокалипсиса му се струваше толкова забавно. Нещо в мен се пречупи. В последните двайсет и четири часа всичко се беше обърнало надолу с главата. Предишният ми живот беше отвратителен, но този — направо не беше за вярване, — беше още по-отвратителен.

— Мразя те! — изкрещях в лицето му.

Свих криле, наклоних тяло и се понесох към земята с над триста и двайсет километра в час.

— Не е вярно-о-о-о! — Гласът на Зъба се стопи в нищото далеч над мен.

Вътре в главата ми, почти заглушен от воя на вятъра в ушите ми, чух как Гласът изцъка.

Вие двамата сте луди един по друг — каза той.

13

— О, да! Нямаме час за лягане. Това е прекрасно — припяваше си Гази и танцуваше наоколо.

— Вижте, това, че Макс я няма, не значи, че правилата отпадат — рече Иги и се обърна към него. — Тя ви повери на мен. Възнамерявам да направя всичко, което…

Не успя да задържи сериозното си изражение повече, избухна в смях, преви се и се хвана за корема.

Ръч завъртя очи и двете с Ейнджъл се усмихнаха. Ръч взе шепа камъчета и внимателно започна да ги разпределя между вече направените няколко купчинки.

— Манкала5, значи? — изсумтя Тото и легна до тях. — При следващия пазар трябва да задигнем едно тесте карти. За да можем да играем на покер. Ще ви разбия!

Малкото му лъскаво носле потръпна и той се втренчи в играта.

— Добра идея — каза Ръч, докато Ейнджъл редеше своите камъчета.

Като се замисли, не можеше да си представи как точно Тото щеше да държи картите. Дали нямаше обърнат встрани палец, скрит в козината? Хм, това не беше изключено. Погледна зад себе си — имаше достатъчно място, така че тя разпъна леко криле и ги протегна с наслада.

— А-а-ах!

— И аз искам криле — каза Тото не за първи път. — Ако можех да летя, нямаше да се налага да ме носите. Щом могат да присадят криле на огромните тромави Заличители, със сигурност биха могли да сложат едни и на мен.

— Ще боли, Тото — рече Ейнджъл, съсредоточена в играта.

— Според вас Заличителите наистина ли са изчезнали? — попита ги Ръч.

Отзад се чуваше гласът на Иги:

— Не, гледай — пали се с искрата. А тя пък се получава с кремъка, виждаш ли?

— Да… А белината за какво ни е? — измърмори Гази, след което гласовете им заглъхнаха.

Ръч въздъхна. Ето затова искаше Макс и Зъба да са тук — за да се справят с подобни ситуации.

— Ей, банда? — повика ги Иги.

Ръч вдигна поглед.

— Един учебен полет? — предложи той. — Да покръжим малко, както ни научиха мишеловите? Какво ще кажете?

— Да, става — каза Ейнджъл и се усмихна на Ръч. — Така или иначе, щеше да спечелиш.

Ръч се ухили:

— Факт.

Тя се изправи, изтупа дънките си от прахоляка, прибра криле и се приближи до изхода на малкия каньон.

Едно по едно децата птици скочиха от скалата, като полетяха малко надолу, преди да разперят леките си здрави криле и да овладеят вятъра. Ръч обожаваше това усещане, чувството за сила и свобода, мисълта, че можеше да се издигне над земята подобно на ангел. Когато си поискаше.

Тя се усмихна на Ейнджъл. Когато момиченцето се обърна, за да отвърне на усмивката й, очите й внезапно се уголемиха и на лицето й се изписа ужас. Огромна сянка закри слънцето над ятото и Ръч се завъртя рязко.

Към тях се носеше огромно плътно ято Заличители. Бяха се завърнали!

14

— Сериозен съм, трябва да поговорим — каза Зъба.

Въздъхнах и вперих очи в небето.

— Все едно слушам делфини — заговорих сама на себе си на глас. — Чувам звуците им, но не намирам никакъв смисъл. — Сложих ръце на хълбоците си и огледах пейзажа под нас. — Няма източници на вода. Продължаваме.

Скочих от ниското скално възвишение, без да изчаквам реакцията му, и замахах мощно с криле към слънцето. Вече бяхме направили две спирки, но и двете места не предлагаха всичко, от което се нуждаехме — близък източник на храна, вода и безопасност.

Упражнението беше абсолютно безсмислено — за разлика от първоначалния ми план, който си имаше съвсем определен смисъл.

Без да обръщам глава, завъртях очи, за да се уверя, че дългите криле на Зъба махат след мен. Той се държеше странно. Надали го бяха подменили с клонинг, както сториха с мен по-рано. Да, драги мои, в моя живот подобни подозрения са напълно в реда на нещата, затова по-добре се благодарете за онова, което имате.

Може би просто наистина иска да поговорите — каза Гласът.

Да бе! Понеже Зъба е царят на изказването на чувствата си — помислих в отговор. — Друго е. Има нещо, което премълчава.

Щях да го изкопча от него при следващото ни спиране. Поне тази загадка можех да реша — дори и ако трябваше да го накарам да изплюе камъчето с бой.

15

— Знаех си, че е прекалено хубаво, за да е вярно — викна Гази. — Заличителите били мъртви, а!

— Не усетих, че идват — рече Ейнджъл объркано.

Сърцето на Ръч затуптя забързано и пулсът закънтя в ушите й. Тези Заличители се движеха в по-добър синхрон от всички, с които се бяха сблъсквали досега, но все пак летяха странно и тромаво. Ръч хвърли последен поглед към Ейнджъл, след което се зарея нагоре точно преди Заличителите да ги нападнат.

Съсредоточи се. Това им повтаряше Макс непрекъснато. Съсредоточи се.

Ръч го направи и се стовари върху един Заличител, като заби маратонките си в главата му. После се завъртя и вряза ръба на ръката си в гърлото му. Заличителят нададе странен стон и започна да губи височина.

— Ръч! Пази се! — извика Гази.

Фрас! Железният удар в ребрата й изкара въздуха. Тя вдиша безгласно и се опита да овладее пристъпа на паника. Инстинктивно продължи да движи криле, за да остане горе, докато успее да си поеме въздух, но не успя — Заличителят я нападна отново, готов да й нанесе удар с юмрука си. В последния миг Ръч се спусна внезапно надолу и огромната му космата лапа изсвистя над нея.

— На ти, гадино! — изсъска тя, стрелна се към него и го изрита. Целеше се в корема, но кракът й попадна по-надолу. Заличителят се преви на две беззвучно, а тя сплете пръсти и стовари двете си ръце върху врата му с всички сили.

— Ай! — Болезненият вик на Ейнджъл я накара да се завърти.

Един Заличител беше хванал най-малкия член на ятото за ръката, а тя неуспешно се опитваше да го изрита.

Ръч се спусна натам. Иги я изпревари, следвайки гласа на Ейнджъл. Двамата връхлетяха върху Заличителя. Иги заби юмрука си в ръката, с която онзи държеше Ейнджъл. Той нададе странен рев, обърна се и дръпна ръка, като продължаваше да хъхри сподавено.

Ръч погледна надолу. Тото беше впил зъби в глезена му и тръскаше глава, въпреки че висеше във въздуха — без криле.

— Погрижи се за него — прошепна тя на Ейнджъл.

Ейнджъл кимна и се стрелна три метра надолу. Заличителят тръсна крак, но Тото затвори очи и впи зъбите си още по-здраво със свирепо ръмжене. Глухите звуци, които съпровождаха ръмженето, явно бяха порой от ругатни.

— Ей! — викна Газопровода, за да привлече вниманието на всички. — Залегнете!

16

Едната страна на тялото на Ръч я болеше силно, а и още не беше успяла да си поеме достатъчно въздух, но от опит знаеше, че когато Гази или Иги викнеха нещо подобно, трябваше да потърси прикритие и да залегне начаса. Затова сви криле и полетя надолу като камък.

На десетина метра по-надолу отново ги разпери и се стрелна встрани точно когато Гази блъсна Заличителя пред себе си с тихо Уф!. Ейнджъл беше взела Тото, Иги държеше нея и тримата се носеха нагоре като ракети.

Оставаха петима Заличители — Ръч прецени, че се бяха справили с близо половината. Като че имаше няколко спукани ребра — искаше й се Макс и Зъба да бяха тук, тъй като не знаеше какво…

БА-АМ!

— Ужас! — изпищя Ръч, засипана от парченца Заличител. — Ужас, ужас, ужас! Боже, Гази! Ужас!

Тя размаха криле и се насочи към Иги. Край нея прелетя голям къс заличителско тяло, а в близост имаше двама ранени — крилото на единия почти се беше откъснало, а другият беше останал без крак.

Странното обаче беше, че…

— Вие ме елиминирахте — обади се единият със странен равен глас. — Но аз съм един от многото.

— Роботи! — сепна се Иги и взе Тото от Ейнджъл.

— Един от многото, един от многото, един от многото — продължаваше да реди Заличителят робот.

В очите му светеше червена светлина, която постепенно отслабна и угасна.

— Чудесно — изсъска Гази и го изрита. — Защото ние обожаваме да взривяваме, да взривяваме, да взривяваме!

Останалите Заличители изведнъж свиха криле, сякаш програмирани, и полетяха надолу. След дълга пауза малките облачета прах на дъното на каньона показаха, че те най-сетне го бяха стигнали.

— Това определено беше неочаквано — каза Иги.

— И ужасно! — рече Ръч и се отръска от последните парчета Заличител.

17

— За какво мислиш? — Тихият глас на Зъба едва достигаше до мен над припукването на огъня.

Мисля си колко по-лесно беше всичко по времето, когато всички просто правеха каквото им кажех — помислих си с горчивина, а на глас казах:

— Чудя се дали малките са добре.

— Мястото беше доста уединено и лесно за отбрана. А и ако всички Заличители са мъртви…

Зъба дръпна пръчката от огъня и взе да духа хрупкавото парче печен заек.

Да, заек. Бяхме го хванали и се канехме да го изядем. Няма да ви занимавам със случилото се между тези два момента. Просто оцеляването си е оцеляване — това е положението. Надявам се никога да не ви се наложи да го разберете лично.

Той ми подаде пръчката и задъвках. Замислих се колко нелепо биха прозвучали правилата на етикета в случая и се ухилих. После избухнах в смях.

Зъба ме изгледа.

— Денят на благодарността у Ан — казах. — Седнете изправени на масата, със салфетка в скута, изчакайте да се сервира на всички, кажете молитвата, сипвайте си по малко, започнете с вилицата за салата и не се оригвайте.

Махнах с ръка към прашната пещера, в която бяхме напалили огъня си и сега късахме парчета от Тъмпър6 със зъби.

Зъба се усмихна половинчато и кимна.

— Поне не е пустинен плъх.

Вижте какво, лигльовци, онези, дето потръпвате погнусено… Да видим как бихте реагирали вие, ако не сте яли нищо от три дни, при положение, че сте биологична аномалия, нуждаеща се най-малко от три хиляди калории дневно, и някой изведнъж ви предложи топло, опушено, препечено парче плъх фламбе. Така бързо ще го налапате, че ще си изгорите езика! И дори няма да ви хрумне да поискате кетчуп.

— Нали знаеш какво му е хубавото на плъха… — започнах аз.

— Че има две бутчета повече — довършихме двамата заедно.

Погледнах го. Сенките от огъня играеха по острите ъгловати черти на лицето му. Бях отраснала с него, вярвах му повече отколкото на всеки друг, разчитах на него. А в момента се чувствах, все едно е почти непознат.

Отдръпнах се от огъня и приседнах, облегнала гръб в скалата. Зъба избърса ръце в дънките си и седна до мен. Навън се беше стъмнило. Гъсти кълбести облаци закриваха звездите. На това място вероятно валеше само няколко пъти годишно и явно един от тях наближаваше. Надявах се, че останалите от ятото са на топло и в безопасност там, където ги бяхме оставили.

— Какво правим тук, Зъб?

— Малките искат да намерим място, на което да се установим.

— Ами Училището и спасяването на света? — попитах с точността на хирургически прорез.

— Трябва да се откажем от тяхната игра — рече Зъба тихо, загледан в огъня. — Да излезем от уравнението.

— Не мога — признах аз безсилно. — Просто… трябва да приключа с това.

— Макс, можеш да си промениш мнението.

Гласът му напомняше есенни листа, сипещи се леко над земята.

— Не знам как.

И изведнъж гърлото ме стегна. Притиснах юмруци върху очите си и захлупих лице върху кръстосаните си на коленете ръце. Ама че гадост! Исках да се върна обратно при друг…

Ръката на Зъба нежно отметна косата от врата ми. Дъхът застина в гърдите ми и всичките ми сетива застанаха нащрек. Ръката му отново ме погали по косата — съвсем нежно, след което продължи по шията ми, по рамото и надолу по гърба. Потръпнах и го погледнах.

— Какво, по дяволите, правиш?

— Помагам ти да си промениш мнението — прошепна той.

После се наведе, вдигна брадичката ми и ме целуна.

18

В този момент нямах мнение, за да го променям или да го правя каквото и да било. Мозъкът ми изключи в мига, щом устните на Зъба докоснаха моите. Бяха топли и плътни, а ръката му лежеше нежно на шията ми.

Бях го целунала веднъж, на плажа, когато бях решила, че умира. Но онази целувка продължи само миг. Докато тази… не спираше и не спираше.

Осъзнах, че главата ми се замайва, след което се усетих, че е защото още не си бях поела въздух. Имах чувството, че докато се разделим измина цял час. И двамата се бяхме задъхали. Втренчих се в очите му, сякаш там ме чакаха отговорите на всичките ми въпроси.

Което, разбира се, не беше така. Видях единствено играещите пламъци на малкия ни огън.

Зъба прочисти гърло. Изглеждаше не по-малко изненадан от мен.

— Остави мисията — каза той с едва чут глас. — Хайде просто да потърсим безопасно място за всички ни.

И изведнъж, ей така, идеята ми се видя страхотна. Щяхме да сме като Тарзан и Джейн, да се носим през джунглата, да късаме банани направо от палмите и да живеем в едно с природата, уа-и-ха-а…

Тарзан, Джейн и бандата им весели мутантчета!

Ръката на Зъба описваше бавни нежни кръгове по гърба ми между крилете. В съчетание с хипнотизиращия огън и напрегнатия ден това ме накара да се поддам на умората. Не можех да мисля трезво.

Какво иска от мен? — помислих си.

Отчасти се надявах Гласът да се включи — бях убедена, че не беше пропуснал тази притеснителна сцена.

Зъба разтриваше шията ми. Бях изтощена, но в същото време изключително напрегната и когато той се наведе към мен — за да ме целуне отново? — скочих на крака.

Той ме погледна.

— Аз… не съм сигурна, че е добра идея — измрънках.

Същински виртуоз на словото, нали? Подчертано драматично изтичах до входа на пещерата и се метнах в нощта. Разперих криле, усетих хлад по пламналото си лице и оставих свистенето на вятъра да ме погълне.

Зъба не ме последва. Все пак, когато се обърнах, видях високия му източен силует на входа на пещерата, очертан на светлината на огъня.

Намерих тясна скална ниша, скрита в тъмнината недалеч, сринах се на нея и избухнах в плач, объркана, разстроена, развълнувана, обнадеждена и ужасена.

Ех, радостите на подрастващия мутант беглец!

19

Как се очакваше да постъпи Зъба? Да напише в блога си, че Макс се беше хвърлила в нощта, само и само да не го целуне отново? Не! Вместо това той заби юмрук в скалата, а после изкриви лице от болка и яд на себе си при вида на охлузените кокалчета и почти мигновения оток.

Загаси огъня, като остави малка купчинка светещи въглени, в случай че тя имаше нужда от помощ да намери входа, ако се върнеше. Вероятността и за двете беше малка.

Разчисти с крак камъните, като си освободи площ с неговите размери, легна и отърка криле в ситната прах — беше приятно. Не искаше да проверява блога си — по-рано беше отбелязал близо осемстотин хиляди посещения. Не му се правеше нищо, освен да лежи и да мисли.

Макс.

Боже, какъв инат беше! И твърда. И затворена. За всичко. Освен за миговете, когато държеше Ейнджъл в прегръдките си или разрошваше косата на Газопровода, или слагаше нещо до ръката на Иги, за да може той да го намери, без да разбере, че някой му е помогнал. Или когато се опитваше да разплете чорлавата грива на Ръч. Или — понякога, — когато гледаше него.

Размърда се на твърдата земя и през ума му бързо се изредиха няколко спомена. Макс го гледа и се смее. Макс скача от скалата, разперва криле и отлита с грация и сила, които караха дъха му да секне.

Макс нанася удар на някого с каменно лице.

Макс целува онзи дългуч Сам на верандата на Ан.

Зъба стисна зъби и се обърна настрани.

Макс го целува на плажа, след като Ари го беше подредил.

И току-що, нежните й устни под неговите.

Искаше му се тя да е тук, ако не до него, поне някъде в пещерата, за да чува дишането й.

Тази вечер щеше да заспи трудно без това.

20

Преди Зъба да отнесе компютъра със себе си и преди Заличителите роботи за една бройка да ги попилеят, Ръч беше издирила няколко къмпингарски рецепти онлайн — беше й втръснало от готови шоколадови кексчета и наденички на огън. Откри, че човек може да постигне чудеса, например да сготви цяло ястие, увито във фолио и заровено в жаравата на огъня. Реши да се снабди с тиган при първия удобен случай. Едно малко тиганче нямаше да ги затрудни толкова, нали? А наличието му щеше да позволи на Иги да им приготвя почти всичко. От самата мисъл стомахът й закъркори.

— Мирише добре — каза Ейнджъл и приклекна до огъня. — За това ли ти беше фолиото?

— Аха — рече Ръч и бодна пакета с пръчка.

В следващия момент слабото слънце угасна.

Двете вдигнаха поглед изненадани, а Гази и Иги зарязаха играта на морски шах.

Ейнджъл си пое въздух толкова рязко, че направо изсвири. Каменна буца заседна в гърлото на Ръч. Не можеше да издаде нито звук, не можеше и да помръдне.

Стотици роботи — Иги ги беше нарекъл роболети — покриваха небето над каньона им и се приближаваха и от двете им страни. Ръч прецени, че явно малцината оцелели след предишното нападение бяха извикали подкрепление. Този път бяха поне десет пъти повече.

Ятото беше в капан.

— Вечерята е готова — обяви Ейнджъл. — Ние сме основното ястие.

21

— Право нагоре? — попита Иги, но Гази отговори:

— Не! И над нас са! Навсякъде са!

В ушите на Ръч нахлу оглушително жужене като от хиляди пчели. Щом роболетите се приближиха, жуженето зазвуча като песен, нещо от рода на: „Много сме! Няма да ни победите!“.

— Но със сигурност ще опитаме! — извика Гази.

Той се наведе, грабна няколко пръчки от огъня и ги хвърли нагоре. Няколко от роболетите се запалиха. Отлично. Значи горяха!

Ръч също се спусна към огъня, но хвана една от пръчките твърде нагоре и изгори ръката си. Въпреки това я запрати във въздуха с всички сили и за нейно удовлетворение няколко роболета избухнаха в пламъци.

— Жестоко! — ухили се Гази и за момент забрави паниката си. — Все едно са полети с бензин!

— Нямат разум — каза Ейнджъл.

Ръч я погледна.

— Нямат разум — повтори Ейнджъл разочаровано. — Безсилна съм.

— Е, аз поне мога да ги хапя! — изпръхтя Тото, тичащ в кръг около тях. — Само да ми паднат! Как ще ги стисна между зъбите си!

Той заподскача наоколо и затрака с челюсти.

— Тото! — рече му Ейнджъл. — Внимавай! Върни се тук!

— Ще им дам урок! — викаше кучето.

Ятото се би ожесточено — естествено. Макс ги беше научила да се бият и никога, за нищо на света, да не се предават. Освен ако бягството не беше по-разумният изход, добавяше тя винаги.

Би било страхотно да избягат, помисли си Ръч, но в случая нямаше накъде. Каньонът беше задръстен от роболети. Те явно бяха изработени от метал и имаха само тънко заличителско покритие. Изгорените вече бяха чист метал, покрит с овъглени останки от кожа и козина, които изпускаха отблъскващо зловоние.

Иги ги засипа с всички бомби, с които разполагаше (Ръч нямаше представа къде ги беше крил досега — можеше да се обзаложи, че и Макс не подозираше за съществуването им), но взривовете унищожиха едва петнайсет-двайсет роболета. А това не беше достатъчно… далеч не беше достатъчно.

Бяха в капан. Може би ако Макс и Зъба бяха тук, щяха да спечелят още минута-две, преди роботите да ги надвият. Беше ужасно, напълно обезнадеждаващо.

След по-малко от двайсет минути и четирите деца птици бяха омотани в неподвижни вързопи, Тото също. Роболетите ги взеха и се издигнаха във въздуха подобно на някакви летящи подобия на тостери.

Ръч огледа Иги, Гази, Ейнджъл и Тото. Устите им бяха залепени здраво — както и нейната.

Не се тревожете — изпрати Ейнджъл мисъл до останалите. — Не се тревожете. Макс и Зъба ще се върнат. И ще ни открият. И много ще се ядосат.

Ръч се опита да не мисли за нищо, за да не плаши повече Ейнджъл, но не можеше да изключи мозъка си изцяло. Ейнджъл вероятно щеше да долови мисълта й: Дори и Макс и Зъба не могат да ни измъкнат. Никой не може. Това е краят.

22

На следващата сутрин се върнах при Зъба, като се преструвах, че нищо не се беше случило, че малкото ми ДНК-сърчице не се беше разпърхало като пеперуда и че не си бях представила как слизам по стълбите на имението Тара като Скарлет О’Хара, облечена в рокля с обръчи.

Не, не беше в стила ми. Вместо това долетях, приземих се с трясък, засипах всичко с прахоляк и камъчета и казах:

— Да тръгваме!

Днес на върха на списъка с умопомрачително досадни неща стояха:

1. Неловкото чувство между мен и Зъба;

2. Притеснението, че бяхме оставили ятото;

3. Мъчителният порив да се върна към мисията;

4. Обичайното — храна, подслон, оцеляване и прочее;

5. И накрая, разбира се, цялата история за спасяването на света.

Майчице, не беше лесно да реша за кое от всичките да се тревожа първо. Ало, нещата, които искате да ми докарате язва, моля, стройте се и си вземете номерче!

— Мълчалива си — прекъсна мислите ми Зъба.

Километрите голи планини, равнини, индиански резервати и пустиня под нас изглеждаха като измачкана покривка с цвят на пръст.

— Наслаждавай се, докато можеш — стрелнах го аз с поглед.

— Макс… — Изчака да го погледна отново. — Имаме единствено един друг. Единственото, на което можем да разчитаме, независимо от ситуацията. Трябва… трябва да поговорим за някои работи.

С далеч по-голямо удоволствие бих се оставила да ме разкъсат дивите зверове.

— Харесвах те повече, когато не говореше — казах. — Хората неслучайно предпочитат да не надничат под камъните.

— Какво искаш да кажеш? — В гласа му се прокрадна раздразнение. — Да се престорим, че нищо не се случва, така ли? Това е тъпо. Единственият начин да се справим с тази ситуация е да излеем всичко.

Оф.

— Да не си гледал „Опра“ скоро?

Това вече го вбеси и той млъкна. Изпитах облекчение, но знаех, че темата не е приключена. В следващия миг погледът ми се фокусира върху пейзажа, над който се носехме стремително в момента. Беше ми трудно да преценя къде точно се пада границата между Аризона и Калифорния — човек очаква сините линии от картата да са изписани и да делят щатите и в действителност, — но мястото ми беше познато.

— Спускам се! — обявих, килнах тяло и свих криле зад себе си.

Зъба ме последва безмълвно. Буквално усещах мощното му излъчване тип „иде ми да ти извия врата“, но не беше първият път, в който го вбесявах, нито пък последният — бях убедена в това.

Приземих се в края на гората близо до малко аризонско градче и тръгнах пеш на запад. След две минути спрях. Пред мен имаше малка, спретната къщичка посред разхвърлян двор.

Макс, допускаш сериозна грешка — обади се Гласът. — Разпери криле и се омитай от тук начаса! Върни се към мисията си. Говоря напълно сериозно.

Не му обърнах внимание. Вътре в мен бушуваха емоции.

— Какво е това място? — прошепна Зъба.

— Къщата на Ела — отвърнах почти невярващо. — И на доктор Мартинес.

23

— Защо се возим в камион, при положение че всички можем да летим? — прошепна Иги.

Вместо отговор един от роболетите го изрита силно в ребрата.

— Уф!

Ръч почувства болката му и потръпна. Той обаче беше сляп и не можеше да види изражението й и да усети съчувствието, което се опитваше да му изпрати.

Всичко я болеше. Беше загубила представа от колко време лежаха в товарния отсек на големия камион, усещайки всяка бабуна на пътя. Бяха вързани от часове и тя вече не чувстваше ръцете си. При всяко раздрусване на камиона рамото или хълбокът й се удряха в твърдия под. Вероятно беше покрита с чудовищни синини. Както и останалите.

След като ги заловиха, роболетите нахлузиха качулки на главите им. Ръч долови отблъскващо сладникава миризма, замая се и загуби съзнание. Събуди се в камиона без никаква представа накъде бяха тръгнали. Може би към Училището. Или към Института.

И в двата случая им предстоеше доста път. Тоест щеше да лежи тук, потънала в неведение и ужас какво ги чака, минута след минута, час след час.

Какво ги чакаше… клетка. Ужасяващи, страховити и неописуемо болезнени експерименти, обикновено свързани с игли. При тази мисъл Ръч едва не изстена. Миризма на химикали. Бели престилки. Ярки проблясъци светлина. Стряскащи шумове. Съзнанието, че същото се случва и на останалите от ятото. А Макс я няма. И Зъба го няма.

Но това — здраво стегнатите й китки, гледката на останалите от ятото, вързани и страдащи, около нея, незнанието къде бяха Макс и Зъба и дали щяха да успеят отново да открият ятото… Това не беше най-лошото.

Най-лошото беше, че когато се опомни, беше преброила само три глави в камиона.

Ейнджъл я нямаше.

24

Ела и доктор Мартинес не просто бяха спасили живота ми. По-лошо — бяха ми показали какъв би бил той в „света на нормалните“. Мисълта не ме беше напускала от раздялата ми с тях.

Какъв ден бяхме днес? Нямах представа. Дали доктор Мартинес беше на работа?

Позволих на съзнанието си да се съсредоточи върху този въпрос, за да избегна по-важния и по-страшен: щяха ли да се зарадват, че ме виждат отново?

Или кошмарния: дали не им се беше случило нещо, задето ме бяха приютили?

Както и първия път, отново застинах на ръба на двора им, безсилна да си наложа да тръгна напред и да почукам на вратата.

Макс… — започна Гласът, но аз го прекъснах наум.

Ти самият каза, че връзките са нещо важно — припомних му. — Е, време е да направя няколко връзки. Това е положението.

— Какво, по дяволите, правим тук?

В гласа на Зъба се беше прокраднало леко любопитство, което означаваше, че е толкова потресен, че всеки момент ще падне на земята.

Не знаех какво да му отговоря. Не можех да отговоря дори на самата себе си.

И в този миг — както и предишния път — се намеси съдбата. По-точно, доктор Мартинес излезе през входната врата. Тя примига на яркото слънце и се обърна да заключи след себе си. След това застина, сякаш беше чула или доловила нещо — моя милост.

Зад мен Зъба инстинктивно отстъпи в гората, в прикритието на сенките.

Доктор Мартинес се обърна бавно. Застинала на ръба на двора, аз бях готова да се затреса от напрежение. Тя огледа двора и почти веднага закова тъмнокафявите си очи на мен. Устата й се отвори беззвучно. Разчетох устните й: „Макс“.

25

След което двете с доктор Мартинес се втурнахме една срещу друга. Движенията ни като че бяха на забавен кадър. Бях намислила да я посрещна с едно небрежно: „Опа! К’во ста’а?“, но идеята ми стана на пух и прах, драги мои. Вместо това я стиснах здраво в прегръдките си и едва сдържах сълзите си, изпълнена със странно, всепроникващо, ужасяващо удовлетворение.

Тя погали косата ми и прошепна:

— Макс, Макс, Макс… ти се върна.

Гласът й звучеше развълнувано. Аз не посмях да проговоря.

Внезапно си спомних, че отблъскващата демонстрация на медени емоции, в която бях потънала, се разиграваше право пред очите на Зъба. Който вероятно щеше да ме занася за това до гроб. Обърнах се, огледах гората с острото си зрение на граблива птица и различих беглите очертания на силуета му.

Махнах му, а доктор Мартинес зашари с очи в сенките между дърветата, след което ме запита:

— Макс? Добре ли си?

— Да. Аз… Нямах намерение да се връщам — започнах колебливо. — Но… аз… ние бяхме в околността…

Очите на доктор Мартинес се уголемиха — Зъба излезе от гората с каменно изражение, подобен на оживяла сянка. Изразявам се доста литературно за дете птица, не мислите ли? Нося душа на поет, сериозно!

— Това е моят… брат Зъба — измрънках аз.

Запънах се на думата брат. Защото ме беше целунал. И без дебелашки шеги, моля. Уф.

— Зъб? — повтори доктор Мартинес и му се усмихна колебливо, а в сърцето ми се разля нова топла вълна.

Тя протегна ръка, а той тръгна към нас, сякаш го теглехме с невидимо въже — напрегнат, недоверчив повече отвсякога. Тоест доста.

Спря на около два метра от нас и не пое ръката й.

— Зъб? И ти ли си… като Макс? — попита доктор Мартинес.

— Не — отговори той с досада. — Аз имам ум.

Потиснах порива да го изритам в пищяла.

— Хайде, влезте и двамата — покани ни доктор Мартинес с едновременно развълнуван, озадачен и невярващ глас. — Канех се да ида до магазина преди Ела да се върне от училище, но той може да почака.

Вътре се почувствах по-уютно, отколкото в къщата на Ан Уокър, въпреки че бях прекарала тук не повече от четиридесет и осем часа, при това преди няколко месеца. Може би защото тук се бях почувствала у дома си, в първия истински дом, в който бях попадала.

Зад мен Зъба остана близо до вратата. Оглеждаше всеки детайл, отбелязваше изходите, планираше действията си, ако се случеше нещо лошо. Както често ставаше с нас.

— Гладни ли сте? — попита доктор Мартинес, съблече якето си и остави чантата си. — Мога да ви направя сандвичи.

— Би било страхотно — казах и стомахът ми изкъркори при мисълта.

Зъба подуши във въздуха.

— Каква е тази… миризма? На какво…

Погледнах доктор Мартинес и двете се усмихнахме.

— Курабийки с шоколад — казахме едновременно.

26

— Е, това е цена като за теб — казах на Зъба през пълна с трохи уста. — Ще продадеш ли душата си срещу една курабийка?

Зъба се увери, че доктор Мартинес не гледа, показа ми среден пръст и отхапа. Не можеше да скрие насладата от топлата хрупкавост, нотката на ванилия и полуразтопения шоколад. Ухилих му се, а после се оплезих.

Доктор Мартинес седна при нас на масата и топна своята курабийка в чашата с кафе. Потупа ме по ръката.

— Толкова се радвам да те видя, Макс — каза тя така искрено, че се изчервих. — Напоследък по новините заговориха за някакви летящи деца мутанти.

Кимнах.

— Знам. Все забравяме за плана си да се покриваме и да не се набиваме на очи.

— Имате план? — попита тя загрижено. — Какво правите в момента? Има ли и други като вас?

И изведнъж, от нищото, вродените ми инстинкти за самосъхранение и за пазене на тайна заработиха и лицето ми стана безизразно. До мен Зъба застина посред хапките.

Доктор Мартинес на мига разчете изражението ми.

— Няма значение — побърза да каже. — Все едно не съм питала. Просто… искам да ви помогна, ако мога.

Доктор Мартинес беше ветеринарен лекар и се беше погрижила за огнестрелната ми рана в клиниката си. Именно тя откри микрочипа в ръката ми на рентгеновата снимка, която ми беше направила.

— Може би можеш — казах аз. — Спомняш ли си чипа?

— Този в ръката ти ли? — повдигна вежди тя. — Още ли е там?

— Да. А аз още искам да го извадя.

Тя довърши курабийката си и отпи от кафето си замислено.

— След като замина, прегледах снимката поне сто пъти — усмихна се. — Не мислех, че ще се срещнем отново, но това ме побъркваше — трябваше да намеря обяснение. Гледах ли, гледах и се опитвах да намеря начин чипът да се извади, без нервните ти окончания да пострадат и да загубиш усещането за ръката си.

— И измисли ли нещо? — Направо треперех от нетърпение.

Раменете й увиснаха леко.

— Не съм сигурна. Струва ми се, че може и да се получи с микрохирургия, но…

— Съгласна съм — прекъснах я. — Направи го веднага.

Усетих погледа на Зъба върху себе си, но не отлепих очи от доктор Мартинес.

— Искам чипът да се махне. — С досада осъзнах колко умолително звуча. — Последствията не ме интересуват.

Не можеш да поемеш риска да загубиш ръката си — обади се Гласът.

По някаква причина днес ме дразнеше особено много.

Защо? — помислих саркастично. — Съмняваш се, че ще успея да спася света с една ръка, така ли?

Доктор Мартинес, изглежда, се колебаеше и не искаше да рискува.

Внезапно Зъба сграбчи лявата ми ръка и я обърна на масата, разкривайки я до лакътя. Яркочервените, набръчкани, грозни белези от разрезите, които бях направила с мидената черупка, грейнаха пред нас. Лицето ми почервеня и опитах да отскубна ръката си.

— Да — измрънках, осъзнавайки ужаса в уголемените очи на доктор Мартинес.

— Опита се да го извади сама — каза Зъба троснато. — За малко да умре от загуба на кръв на един плаж. Извадете го, за да си спестим поне една нейна идиотия. Поне тази. Другите са позволени — добави трезво.

Стрелнах го гневно с поглед, ядосана от ужаса, изписан на лицето на доктор Мартинес. После се обърнах към нея, очаквайки да видя съжаление в очите й. Кълна се, щях да блъсна главите им една в друга, ако посмееше…

— Ще опитам — каза тя.

27

— Къде е Ейнджъл? — прошепна Гази едва чуто в ухото на Ръч.

— Не знам — изшептя тя.

Камионът спря и задните врати се отвориха. Беше ден. Роболетите, които се возеха с тях отзад, слязоха и треснаха тежките метални врати, от което ушите на Ръч писнаха.

След цяла вечност отвориха отново и един роболет им подхвърли няколко къшея хляб и полуизгнили плодове. Вратите пак се затръшнаха. Отвън се разнесе зловещ смях.

Въпреки тъмницата вътре Ръч виждаше доста добре, както и Гази. Двамата се загърчиха в посока на парчетата хляб. На Ръч направо й призляваше от глад. Ръцете им продължаваха да са вързани зад гърба, но те все пак успяха да нагълтат парчетата баят хляб, както и повечето плодове, с изключение на най-отблъскващите.

— Когато се измъкнем, всеки от роботите ще получи поне по едно ухапване — измърмори Тото.

Лапите му бяха омотани с лепенка.

— Този път няма измъкване — рече Иги. — Имам много лошо предчувствие.

Ръч не помнеше Иги да беше звучал толкова обезверен. Той беше от по-големите — колкото Зъба и Макс. Тя често забравяше, че е сляп. Беше силен, здрав, страхотен боец. Затова думите му сякаш стиснаха бързо биещото й сърце в безмилостна желязна хватка.

— Ще се измъкнем. — Тя за хиляден път си представи как вратите се отварят с трясък и Макс и Зъба нахлуват в камиона.

Иги замълча.

— Трябва да намерим Ейнджъл — прошепна Гази. — Не трябва да им позволяваме да… да направят с нея същото като миналия път.

Когато я спасиха последния път, Ейнджъл беше същинска развалина. Бяха й нужни седмици, за да се възстанови. И сякаш се беше променила. Беше по-тъжна и по-мълчалива.

При мисълта какво може би се случваше с Ейнджъл в момента Ръч потръпна.

— Да направим план — каза тя тихо. — Така биха постъпили Макс и Зъба. Да помислим.

— Защо не помолим за съвет Дядо Коледа? — рече Иги злъчно. — Или Великденския заек?

— Предлагам просто да ги изпохапем — обади се Тото. — Щом отворят вратите, им се нахвърляме с ръмжене и с оголени зъби. Или пък аз им се заплитам в краката и ги спъвам, а вие ги нападате.

— Нашите зъби не са остри — поясни Гази търпеливо.

Звучеше уморен и обезкуражен.

— Не са остри, но все пак са зъби — каза Ръч. — Как не се сетихме досега! Да прегризем лепенката! Хайде! Тото ще прегризе моята, аз ще се заема с тази на Гази, а за теб, Гази, остава тази на Иги. А после ще наритаме тези скапани роболети.

В пристъп на надежда Ръч се изтътрузи по мръсния метален под, за да може Тото да достигне китките зад гърба й.

Тъкмо усети мустаците му на кожата си и металните врати се отвориха отново. Пет роболета се качиха вътре и поеха към предната част на каросерията, като подритваха децата птици по пътя си.

Ръч застина неподвижно, отпуснала глава на пода. До тук с плана й.

28

— Това приятелят ти ли е?

Ела се беше зарадвала много, че ме вижда. Останахме прегърнати доста време, докато накрая не чух Зъба да въздъхва нетърпеливо. Отидохме в нейната стая, за да свали футболния си екип и да облече нормални дрехи. В хола Зъба водеше половинчат скован разговор с доктор Мартинес.

Гърбовете на обикновените хора изглеждат толкова голи и… плоски без криле. Просто отбелязвам.

— Зъба? Не! Не, не — казах смутено. — Не. Искам да кажа, отраснахме заедно, така че сме по-скоро… ъ-ъ, като брат и сестра.

— Много е сладък — каза тя небрежно и нахлузи чифт дънки и суичър.

Преди да смеля думите й и да успея да реагирам, тя ме погледна и ми се усмихна.

— Но Шоу Ейкърс от моя клас е по-сладък.

Ухилих се, а тя се тръшна на леглото до мен, толкова естествено — сякаш бяхме сестри или най-добри приятелки, — че гърлото ми се стегна.

— Шоу е просто невероятно, страховито сладък — продължи Ела, а лицето й се разнежи. — Покани ме на коледните танци, но вече бях получила покана и от друго момче, така че ще трябва да ида с него. Но след това идва пролетният фестивал… — Тя сбърчи вежди, а аз се разсмях.

— Успех!

В моя календар не присъстваше пролетен фестивал. В него имаше основно неща от типа: „Да натупам Заличителите“, „Да унищожа зловещото Училище“, „Да спася света“ и прочее.

На вратата се почука лекичко. Вдигнахме поглед.

— Готова ли си? — надникна вътре майката на Ела.

— По-готова не съм била — отвърнах аз.

29

Доктор Мартинес ни откара до клиниката. Увери ни, че работното време вече е свършило, така че никой нямаше да ни притеснява. Паркира зад клиниката, зад контейнера за боклук, за да не се набива на очи колата й.

Когато влязохме, заключи след нас и не светна лампите.

— Не държим животни през нощта, така че нямаме нощна смяна — обясни и ни поведе към операционната зала.

Операционната маса беше предвидена за животни с размерите най-много на голям санбернар, така че краката ми увиснаха във въздуха. Металът под гърба ми беше студен, а лампата светеше прекалено силно. Затворих очи.

Макс, забранявам ти да махаш чипа.

Гласът прозвуча необичайно строго.

Забраняваш, значи — помислих уморено. — Със сигурност ще се подчиня на мига.

— Първо ще ти дам малко валиум, за да се отпуснеш — каза доктор Мартинес и постави интравенозна система в дясната ми ръка. — Освен това ще направя рентгенова снимка на гърдите ти и ще ти взема кръвна проба, за да съм сигурна, че не си болна и всичко е наред.

Поради твърде откаченото си асоциално детство в ръцете на зли учени изпитвах непоносимо отвращение от миризми, напомнящи на научна лаборатория — спирт, пластмасови тръбички, дезинфектант и подобни. Когато доктор Мартинес ми постави системата, се наложи да впия пръсти в ръбовете на масата, за да не скоча и да не побягна навън, за предпочитане след като разбиех някой и друг нос.

Сърцето ми биеше силно, дишането ми се учести и започнах да усещам ослепителното действие на адреналина, който постепенно изпълваше вените ми.

Но знаете ли какво? Оказва се, че валиумът просто изключва всичко това!

— Страхотно — рекох развеселено и унесено. — Чувствам се толкова… спокойна.

— Всичко е наред, Макс — каза Ела и ме потупа по рамото.

— Сигурна ли си, че искаш да го направиш? — попита Зъба. — Изсумти веднъж за „да“.

Изплезих му се. С малко късмет каквото и нелепо създание да заместеше Заличителите, нямаше да може да ни проследи без чипа в ръката ми. Току-виж и Гласът си отидеше веднъж завинаги. Не бях сигурна, че Гласът и чипът са свързани, но беше доста вероятно. Вярно, понякога Гласът беше от полза, но предпочитах само аз да разполагам със собствената си глава.

Което звучи адски тъпо — надали са много хората, на които им се налага да казват подобно нещо.

Доктор Мартинес опъна ръката с чипа и я пристегна към масата.

30

Инстинктивната паника не закъсня да ме връхлети веднага щом тя върза ръката ми, но на мига се стопи в нищото. Тра-ля-ля.

Някой хвана другата ми ръка. Зъба. Усетих грубата му кожа, костите му, силата му.

— Толкова се радвам, че си с мен — изломотих и му се усмихнах замаяно.

Дадох си сметка за озадаченото му притеснено изражение, но не се впечатлих.

— Знам, че всичко ще бъде наред, щом си тук.

Стори ми се, че бузите му поруменяха, но вече не можех да бъда сигурна в нищо. Усетих едно-две убождания от игла в ръката си и промълвих вяло:

— Ей…

— Слагам ти местна упойка — обясни доктор Мартинес. — Нужна е около минута, докато подейства.

— Я гледайте колко красиви светлини — казах замечтано.

Тъкмо ги бях забелязала: въртяха се над главата ми в розово-жълто-синя феерия. Усмихнах се. Усетих лек натиск върху ръката си и си помислих: Трябва да видя какво става. В следващия миг обаче мисълта се стопи като желе на нагорещения преден капак на кола.

— Зъб?

— Тук съм.

Фокусирах погледа си с усилие.

— Толкова се радвам, че си с мен.

— Да, вече го каза.

— Не знам какво бих правила без теб.

Втренчих се в него, като се опитвах да видя нещо отвъд твърде ярката светлина.

— Всичко ще бъде наред — пророни той.

— Не — казах аз при внезапното прозрение, че нищо нямаше да бъде наред. — Нищо няма да бъде наред. Нищо.

Струваше ми се страшно важно той да го разбере.

Отново усетих натиск на ръката си и се зачудих какво точно ставаше. Майката на Ела имаше ли намерение да започне в скоро време?

— Всичко е наред. Отпусни се. — Гласът му звучеше сковано и притеснено. — Просто… се отпусни. Недей да говориш.

— Вече не искам чипа — обясних замаяно, а после повдигнах вежди. — Всъщност никога не съм го искала.

— Добре — каза Зъба. — Ще го извадим.

— Искам да ме хванеш за ръка.

— Аз вече те държа за ръка.

— Хм. Знам.

Отнесох се за няколко минути на ръба на безсъзнанието, но все пак усещах, че той продължава да държи ръката ми.

— Тук имате ли фотьойл? — Всяка дума ми костваше сериозни усилия.

— Не — чу се гласът на Ела някъде зад главата ми.

— Мисля, че бих искала фотьойл — рекох в просъница и отново притворих очи. — Зъб, нали няма да си тръгнеш?

— Няма. Тук съм.

— Добре. Искам да си тук. Не ме оставяй.

— Няма.

— Зъб, Зъб, Зъб — промърморих, запленена от чувствата си. — Обичам те. То-о-о-олкова те обичам.

Опитах се да протегна ръце, за да им покажа колко, но не можах да ги помръдна.

— За Бога — изтърси Зъба със страдалчески глас.

— Добре, готови сме — каза доктор Мартинес най-сетне. — Извадих чипа. Ще отвържа ръката ти, Макс, след което искам да раздвижиш пръсти.

— Добре.

Раздвижих пръсти в ръката на Зъба.

— На другата ръка — каза той.

— Добре.

Раздвижих и тях.

— Хайде, Макс, размърдай ги — каза доктор Мартинес.

— Мърдам ги — отвърнах и ги раздвижих по-енергично.

— О… — каза доктор Мартинес. — О, не.

31

Та така, драги читатели. Най-унизителното признание, което бих могла да изтърся, плюс загубата на лявата ми ръка в един ден. Искам да кажа, че ръката си беше на мястото, но висеше безжизнена. За момента не служеше за нищо повече от украса.

Точно като самочувствието ми.

Потрепервах от ужас всеки път, щом в замаяния ми ум нахлуеше споменът как изричам глуповато: „То-о-о-олко-ва те обичам“. Това изпълнение гарантираше, че никога, за нищо на света, нямаше да се пристрастя към валиума или към нещо подобно.

Доктор Мартинес беше изключително разстроена за ръката ми. След операцията се обля в сълзи и започна да се извинява.

— Виж, аз те накарах — казах й.

— Не си ме карала. Не трябваше да го правя.

Изглеждаше смачкана.

— Независимо от всичко се радвам, че го няма — казах аз. — Наистина се радвам.

Прекарах следващия ден в без-Гласие и в опити да се науча да правя всичко само с дясната си ръка. Беше страшна досада, но ставах все по-добра. Непрекъснатите ми опити да раздвижа пръстите на лявата си ръка се увенчаха с неуспех: нямаше мръдване, нито дори усещане в тях. По-нагоре по ръката обаче усещах болка.

Непрестанно чувствах и черните като нощта очи на Зъба върху себе си — дотам, че ми идваше да потъна вдън земя. Доктор Мартинес и Ела излязоха за малко и аз го приклещих.

— Онова, което казах вчера, не означава нищо! — изсъсках. — Обичам всички от ятото! А и се дължеше на валиума!

На обикновено безизразното му лице изплува непоносимо самодоволно изражение.

— Аха. Дано си повярваш някой ден. Ти ме о-о-обичаш.

Замахнах към него, но той отскочи пъргаво назад, така че само раздрусах лявата си ръка, от което тя ме заболя.

Той се засмя, след което посочи гората през прозореца.

— Избери си някое дърво. Ще издълбая инициалите ни в кората.

Като едва сдържах гневния си вик, се спуснах по коридора, нахлух в банята, треснах вратата и я заключих.

Свръхразвитият ми слух на хищна птица неумолимо долови кискането му отвън. Стиснах глава с дясната си ръка и промълвих:

— Бог да ми е на помощ.

Късно е за това, Макс — обади се Гласът. — Сега само ти можеш да си помогнеш.

О, не.

Гласът явно не беше свързан с чипа. Все още беше в главата ми.

Поради което равносметката от днешния ден беше:

1. Непотребна лява ръка;

2. Зъба убеден в някакви лигави чувства, които дори нямах предвид;

3. Гласът все още с мен.

Предвид тези отвратителни факти можех да постъпя само по един начин. Изкарах превързаната си ръка пред завесата на душа, седнах във ваната, пуснах струята над главата си и заплаках.

32

— По мое мнение не трябва да тръгвате, преди раната да е зараснала — каза доктор Мартинес с разтревожен вид. — Казвам ти го като лекар, Макс.

— И без това се забавихме твърде дълго — отговорих. — Освен това, благодарение на скоростните ни възстановителни сили на рекомбинанти, ще се оправя след около двайсет минути.

Беше й ясно, че преувеличавам, но ме познаваше достатъчно, за да знае, че дреболии от типа оздравяване и здрав разум обикновено не влияеха на решенията ми.

— Не искам да си тръгвате — рече Ела с тъга. — Нито ти, нито той.

— Знам — отвърнах й, — но се налага. Трябва да се върнем и да оправим… хм, ситуацията.

— Макс, можем ли да помогнем с нещо друго?

В очите на майката на Ела грееше такава топлина, че се почувствах неловко. Но не можех да поверя спасяването на света на някой друг ей така.

— Не, не мисля — отговорих учтиво.

Зъба чакаше зад мен, изнервен, че се налага да стои на открито в двора. Държеше се странно цяла сутрин. Не можех да преценя дали беше поради увисналата ми ръка, поради онова, което бях казала по погрешка, или поради нещо друго. Така или иначе, знаех, че нямаше търпение да се издигнем във въздуха. Аз също, отчасти.

А отчасти — не.

Естествено, не се разминахме без прегръдки. Тези хора не можеха да мигнат, без да напрегръщат някого. Чувството да прегръщам само с дясната си ръка беше неуравновесено — можех да вдигна лявата, но от лакътя надолу беше доста безчувствена. Странно.

Доктор Мартинес пристъпи към Зъба и протегна ръце, но изражението на лицето му я накара да спре. Тя се усмихна сърдечно и протегна ръка към неговата. За мое облекчение той я пое.

— Много се радвам, че се запознахме — рече тя.

Изглеждаше, сякаш едва успява да сдържи порива си да го прегърне.

Той стърчеше скован и безмълвен.

— Грижи се за Макс.

Той кимна и едното ъгълче на устата му се кривна. Знаеше, че мисълта, че някой трябва да се грижи за мен, щеше да ме подлуди. Изгледах го наперено. Със сигурност щяхме да обсъдим това.

— Доскоро — каза той на Ела и на доктор Мартинес с типичния си сантиментален, емоционален и свръхдраматичен глас.

После се затича през двора, скочи във въздуха и разпери криле точно преди да се вреже в дърветата. Двете се сепнаха при вида им — размахът му беше четири метра и двайсет. Той се издигна с лекота в небето и слънцето обагри крилете му в тъмнолилави тонове.

Усмихнах се за последно на Ела и на майка й. Бях тъжна, но не колкото последния път, въпреки съсипаната ми ръка. Открих ги отново — казах си. — Винаги мога да се върна тук.

И наистина можеше и да го направя, когато всичко това приключеше. Ако приключеше.

33

Полетът в небето ми подейства чудотворно и оживително, както обикновено. Със Зъба не обелихме нито дума около четиридесет минути — носехме се безмълвно към мястото, на което бяхме оставили ятото. Бях доста неспокойна и започнах да обмислям почти невъзможната идея да си вземем мобилни телефони, за да поддържаме връзка в подобни моменти.

Накрая не се сдържах.

— Е, какво ти е? — попитах безцеремонно.

Сякаш го очакваше — издигна се и забави скорост, така че застана почти точно над мен. В полет това беше най-лесният начин да подадеш нещо.

Вдигнах дясната си ръка и той сложи в нея малък бял лист хартия.

Наведох очи към листчето, а той кривна криле и отново се върна до мен.

Беше снимка. Бях я виждала.

Снимката на малкия Газопровод, която бяхме намерили в изоставената порутена къща преди близо милион години. Бях я оставила в раницата в скривалището при останалите в каньона.

— Защо си я взел? — попитах.

— Не съм. — Гласът му беше спокоен както обикновено, но стойката му издаваше напрежението му. — Намерих я.

— Моля? — това звучеше странно. — Къде я намери?

— Между две книги в кабинета на доктор Мартинес в дома им — отговори той и ме погледна. Зяпнах го ужасена. — Едната книга беше по теория на рекомбинирането на ДНК, а другата — за птици.

34

Хм. Ако информацията имаше физическо изражение, главата ми щеше да избухне на мига и парченцата мозък щяха да обсипят някой нищо неподозиращ гражданин на паркинга пред супермаркета под нас.

Нека просто кажем, че бях смаяна — а това не става лесно, кълна се.

Ченето ми увисна. Зяпнах мрачното лице на Зъба и единствено мисълта, че всеки момент щях да се нагълтам с буболечки, ме накара да затворя уста.

Неслучайно аз съм водачът. Така де, и защото съм най-голяма, но и поради това, че съм умна, силна, бърза и решителна. И имам желание да бъда водачът. Аз вземам решенията. И сега с типичната за всеки водач проницателност събрах две и шест и сътворих единствения въпрос, който можеше да разбули самата същност на проблема.

— Мо-о-оля?

— Намерих снимката в кабинета на доктор Мартинес в къщата им — повтори Зъба, но аз му махнах да замълчи.

— Претърсил си кабинета й?

На мен не ми беше хрумнало да го направя. Нито първия път, нито сега.

Лицето му остана безизразно.

— Трябваше ми кламер.

— Има книги за присаждане на ДНК?

— И за птици.

— Тя е ветеринарен лекар.

— Хубаво, ветеринар е. Но все пак: птича анатомия плюс теория на ДНК-рекомбинирането, плюс снимката на Газопровода…

— Боже, не мога да мисля! — измърморих и притиснах ръка до главата си.

Всичко е част от общата картина, Макс — не закъсня Гласът с поредното си безценно включване. — Просто трябва да събереш парченцата от пъзела.

Подобни глупости като от късметче от китайска сладка7 изобщо не ми помагаха. В крайна сметка, можех да науча всичко това по много начини и без проклетия Глас в главата си.

— Вярно? — изръмжах. — Трябва да събера парченцата? Чудесно! Благодаря за страхотния съвет! Да ми беше казал по-рано, долен…

Осъзнах, че говоря на глас, и млъкнах.

Не знаех какво да мисля. Зъба беше единственият, пред когото можех да си го призная. Ако бях с някой от останалите, щях да измисля нещо, за да прикрия истината.

Поклатих глава.

— Не знам какво става. Знам само, че тя ми помогна. При това не веднъж, а два пъти.

Зъба остана безмълвен, което ме влудяваше.

Бяхме стигнали до каньона, където оставихме ятото. Огледах района, но не открих издайническата струйка дим от огъня им. Което означаваше, че поне веднъж бяха проявили разум, бяха се прикрили, бяха…

Двамата със Зъба се спуснахме в каньона, но вече бяхме сигурни. Бяхме разбрали още на шейсет метра височина. Нямаше нужда да пипам прегорялата пепел или да се оглеждам за следи, въпреки че го направих, разбира се.

Беше ужасяващо, потресаващо ясно — ятото не беше тук от няколко дни. И следите по земята в каньона сочеха, че ги бяха отвлекли насила.

Докато аз се тъпчех доволно с домашни курабийки с шоколад, приятелите ми бяха попаднали в засада, което казваше много.

Отпуснах глава върху десницата си и вдигнах непотребната си лява ръка.

— Мамка му!

Което значително омаловажаваше ситуацията.

35

Когато Ръч най-сетне отвори очи, камионът се движеше. Нямаше спомени от последните няколко часа и предположи, че ги е прекарала в сън.

Завъртя се наоколо и видя, че Гази и Иги лежат със затворени очи. Може би спяха. И Тото изглеждаше изтощен — лежеше на една страна и дори не пъхтеше.

Ейнджъл я нямаше. Макс и Зъба нямаха никаква представа къде бяха, нито какво се беше случило. Иги като че се беше предал.

Газопровода не беше казал нищо, но Ръч знаеше, че е по-уплашен, отколкото би признал. По мръсните му бузи личаха изсъхнали следи от сълзи. Така изглеждаше по-малък и по-беззащитен, отколкото го беше виждала някога.

Ръч се премести малко и видя пет роболета, седнали в предната част на каросерията, облегнали гръб на стените. Оттук изглеждаха почти като обикновените Заличители, но все пак имаше някаква лека разлика. Практически бяха метални роботи, чиято конструкция беше покрита с тънка заличителска кожа. Козината им не беше толкова гъста. А и никога не се преобразяваха в подобие на хора — запазваха вълчия си вид през цялото време.

Ръч отново затвори очи. Беше уморена, всичко я болеше и нямаше сили дори да мисли. Нуждаеха се от план, но всичко изглеждаше толкова всепоглъщащо и ужасно.

Камионът се раздруса и спря. Звукът на спирачките прониза тъпанчетата й. След това продължи със силно друсане, сякаш бяха напуснали пътя и караха през някаква нива. Ох, ох, ох — мислеше си Ръч и хапеше устни, за да не извика. Гази и Иги отвориха уморено очи, а Тото се размърда.

— Надявам се, че това е пишпауза — измърмори той.

Отвън се разнесоха викове. Трите деца птици се надигнаха с усилие. Ръцете им все още бяха вързани с лепенка зад гърбовете им.

Металните врати в дъното се отвориха с мощен трясък, който разтърси мозъците им. Те присвиха очи пред нахлулата слънчева светлина и завъртяха глави. Роболетите, които бяха вътре при тях, тръгнаха към вратата.

Чуха се още викове. Гласовете долитаха откъм кабината на камиона. Отвън Ръч можеше да различи единствено дълъг пуст черен път, обрамчен с ниски храсталаци. Нямаше сгради, нямаше стълбове. Нямаше и никой, който да им помогне. Нямаше къде да избягат. Крилете им бяха стегнати плътно за гърба.

— Какво става? — прошепна Иги едва чуто, но все пак един от роболетите го изрита.

— Млъквай! — изръмжа той подобно на запис от телефонен секретар.

Към вратата на товарния отсек се насочиха множество стъпки. Ръч застана нащрек — за каквото и да ги чакаше.

Но никой никога не би могъл да предположи какво се случи след това.

Цяла армия роболети заобиколиха вратата. Косматите им лица бяха застинали в еднотипна ухилена физиономия. Ръч преглътна и се застави да изглежда по-смела, отколкото се чувстваше.

Тълпата се размърда оживено, явно за да пропусне някого. Макс? Сърцето й запърха при тази мисъл. Дори и да я хвърлеха при тях в камиона охлузена и изтощена, пак щеше да е прекрасно и щеше да й се зарадва…

Джеб!

Сърцето на Ръч се сви при вида на лицето, което я беше съпътствало през по-голямата част от детството й. Джеб ги беше спасил, а после беше загинал — или поне те бяха решили, че е мъртъв. После се появи отново… очевидно беше един от Тях. Ръч знаеше, че в момента Макс го ненавиждаше, така че и тя самата го мразеше.

Тя присви очи.

Един Заличител — истински Заличител — пристъпи иззад Джеб и застана до него. Ари! Ари, който също беше умрял, а после се беше оказал жив. Ари беше единственият Заличител, когото бяха виждали от дни.

Ръч придоби отегчено изражение — точно каквото беше виждала по лицата на Макс и на Зъба хиляди пъти. Да, да, Джеб и Ари — помисли си тя. — Нямате ли нещо ново?

Зад Ари пристъпи още някой.

Очите на Ръч се уголемиха, а дъхът заседна в гърлото й. Устата й се отвори, но отвътре не излезе нито звук.

Само устните й успяха да оформят беззвучно една дума: Ейнджъл.

Ръч се вгледа в сините очи на Ейнджъл, но те сякаш принадлежаха на напълно непознат. Ръч никога не я беше виждала в подобно състояние.

— Ейнджъл! — На лицето на Гази се четеше смесица от радост и объркване.

— Ейнджъл? — пророни най-сетне и Ръч, а по гръбнака й подобно на ледена вода плъзна страх.

— Време е да умрете — каза Ейнджъл с миличкото си детско гласче.

36

— Това е прекалено лесно — промърмори Зъба и повдигна вежди към земята на шестстотин метра под нас.

— И аз си мислех същото. Липсват само огромните яркожълти стрелки с надпис: Насам, банда!

Бяхме описали огромен кръг във въздуха и след по-малко от час бяхме открили следи от гуми. Изглежда, беше голям камион — имаше няколко дири, които бяха посипали пясък от пустинята по шосето почти на километър. Не успяхме да измислим друга причина камионът да напуска шосето, а после да се връща на него. Освен ако не принадлежеше на крадци на кактуси, например. Или на колекционери на пясък. Или на снимачен екип.

Предвид, че бяхме в окръг Средата на нищото, САЩ, на километри наоколо имаше само едно шосе. На което имаше ясни следи от камион, водещи в една посока. Майчице, та това беше крещящо!

— И сме на път да се хванем на въдицата, защото внезапно и напълно неочаквано ни е обзела невероятна тъпота? — попитах.

Зъба кимна мрачно.

— Ще се хванем на въдицата, защото нямаме друг избор.

— А, да. Как не се сетих!

Три часа бърз полет по-късно ги видяхме — петосен камион, паркиран край пътя във вероятно най-пустата и най-самотна част на Аризона. От тук вероятно нямаше връзка дори и с 911. Никаква помощ. Човек можеше да изстрелва по една сигнална ракета на всеки половин час в продължение на дни, без да бъде забелязан от никого.

— Явно пристигнахме — рекох с въздишка. — Виж каква тълпа посрещачи. Нали уж Заличителите били елиминирани?

— Значи Гласът те е излъгал?

— Не — произнесох замислено и се оставих на въздушното течение, подобно на Зъба. — Всъщност никога не ме е лъгал. Значи щом не са Заличители, са заместителите на Заличителите. Каква утеха…

— Аха — Зъба поклати глава. Положението определено не му харесваше. — Обзалагам се на пет долара, че са по-лоши от оригинала. А и вероятно са въоръжени.

— Без съмнение.

— И ни очакват, разбира се.

— Само дето не им изпратихме официално известие, че пристигаме.

— Ама че гадост. — Зъба полагаше усилия да гледа навсякъде другаде, но не и в безполезната ми лява ръка.

— Казваш го само защото все още имаш някакви остатъци от здрав разум.

Описах широк кръг и се опитах да се настроя за немислимата схватка — съотношението беше няколкостотин на двама, при това надмощието беше на страната на нещо по-лошо дори от Заличителите. Нямах представа дали останалите от ятото ще могат да ни помогнат.

Мисията си беше чисто самоубийство.

Поредното.

— Поне едно е хубаво — обади се Зъба.

— Сериозно? Какво?

Че новите подобрени Заличители щяха да ни изтезават, преди да ни избият?

Той ми се ухили толкова неочаквано, че за секунда забравих да махам с криле и се спуснах с метър-два.

— Ти ме о-о-обичаш — изтананика самодоволно и протегна ръце встрани. — Обичаш ме е-е-ей толкова.

Гневният ми писък вероятно можеше да бъде чут и в Калифорния, ако не и в Хаваи. Със сигурност армията непознати под нас го бяха чули. Но не ми пукаше. Прибрах криле до гърба си и се устремих надолу, решена да се отдалеча от Зъба възможно най-бързо. Думите му ме изпълниха със сляпа неукротима жажда за кръв и бях готова да се справя с няколко хиляди заместители на Заличителите, независимо какви бяха.

Което — признах вътрешно — вероятно беше и неговият замисъл.

За наше удивление успяхме да се приземим с тичане на покрива на камиона, без телата ни да станат на решето от куршуми без никаква аеродинамичност.

Главите им се завъртяха към нас. Наподобяваха Заличителите, но имаше нещо различно. Не можех да преценя какво точно.

— Иги? — извиках.

— Макс! — чух сподавения му вик от каросерията на камиона и се затичах към ръба.

— Добре ли… — започнах, след което видях Джеб, Ари и Ейнджъл на земята под мен. — Ейнджъл! — извиках. — Добре ли си? Ще направим тези нещастници на нищ…

Арктическият студ в очите на Ейнджъл ме спря.

— Казах ти, че аз трябва да бъда водачът, Макс — каза тя със стряскащо равнодушие. — Сега е време да умрете. Последните форми на живот от лабораториите са подложени на елиминация. Вие също. — Тя се обърна към Джеб. — Нали?

Джеб кимна сериозно, след което светът изчезна преди да мигна.