Спасяването на света и други екстремни спортове

56

Представяте ли си? Значи все пак не бяхме сънували. Освен това по някаква причина вече можех да движа ръката си. Така че точка за мен.

Първото, което направихме, беше да опишем широк кръг и да вземем нещата, които бяхме събрали със Зъба преди да ни заловят в пустинята. След това полетяхме през хладния нощен въздух на север, а после на североизток. Не мога да обясня как разбирах накъде трябваше да летим — явно имах нещо като вроден компас. В Училището, когато бяхме малки, бяха правили стотици експерименти в търсене на магнитните ни сензори, които ни указват накъде е север.

Не ги бяха открили.

С напредването ни на север планините ставаха все по-високи и с все повече сняг. Още декември ли беше? Или януари? Бяхме ли пропуснали Коледа? Трябваше да проверя във вестниците при следващия ни досег с цивилизацията.

От Зъба все още струеше гняв — не ме поглеждаше, летеше пред всички и не говореше с никого. Ръч, Гази и Иги също страняха от мен, Ейнджъл и Ари. Въздъхнах.

Дългият полет е чудесна възможност да обмислиш нещата. Предполагам, че същото се отнася и за хората в самолетите. Пуснах автопилота си — крилете ми махаха мощно в студа, дробовете ми вдишваха и издишваха. От време на време намирахме по някое течение и се оставяхме да ни носи, като помръдвахме с криле едва забележимо, колкото да направляваме породеното от природата движение.

Бях родена да летя. Знам, че стотици хора преди мен също са го казвали и са го мислили.

Но аз буквално бях родена да летя, създадена да летя, направена с целта да мога сама да се нося във въздуха с лекотата на птица.

И се справях отлично, повярвайте ми.

— Макс?

Ръч ме беше изчакала, но все още избягваше да ме гледа в очите и се държеше възможно най-далеч от Ари.

— Да?

— Гладна съм. Изядохме всичко от раниците. Мисля, че и останалите са гладни. Тото непрекъснато скимти — знаеш какъв е.

— Аха.

— Така че… планирала ли си да спрем някъде? За храна?

Погледнах я.

— Винаги планирам.

И — пуф! — направих план ей така.

57

Не много отдавна (въпреки че имах чувството, че е било преди няколко века) тримата със Зъба и Ръч бяхме открили едно бунгало в Колорадо. Тогава беше необитаемо, но в момента беше ски сезонът и земята беше покрита с дебела снежна покривка. Все пак си струваше да го проверим.

Бях последна, затова ускорих и застанах най-отпред. Промених посоката леко — беше ми ясно точно накъде трябва да полетя от тук.

Осмелих се да погледна Зъба.

— Накъде тръгна? Да не би Ари да ти пошушна някое скривалище? — Думите му бяха като изсечени от лед.

— Зимното бунгало, в което ходихме. Може би все още е празно. Ще си починем там.

Той поклати глава.

— Не става! Знаеш правилата — никога не се връщаме два пъти на едно и също място! Ако собствениците са я посетили, знаят за взлома и вероятно са подобрили охранителната система. А ако никой не е ходил, така или иначе, взехме повечето храна с нас.

Боже, колко ненавиждах да проявява здрав разум и логика. Честно, ако имаше нещо, което гарантирано да ме изкарва от кожата ми…

— Мина ми през ума — отвърнах спокойно, — но имаме нужда от почивка и това е най-добрият вариант.

— Не е! — каза той. — По-добре да потърсим някой каньон или пещера и да се скрием там…

— Писна ми от пещери и каньони! — Троснатият ми тон учуди и него, и мен. — Писна ми от пустинни плъхове на огън! Искам покрив, легло и храна, която не трябва да ловя и дера!

Той ме изгледа с удивление. На мига се засрамих, все едно бях признала, че не съм направена от стомана.

Е, съжалявам. Така се чувствах.

Ускорих, оставих Зъба зад себе си и се насочих право към бунгалото.

58

Представете си, ако обичате, донякъде занемарено и не много използвано бунгало. За онези от нас, които нямахме дори къща, идеята да имаме бунгало звучи направо зашеметяващо. Дори и да не е много луксозно.

Както и миналия път, кацнахме в гората недалеч от къщата и се промъкнахме тайно по-близо. Дочухме гласове и бучене на двигател. Зъба ме изпепели с поглед. Имаше хора.

— Добре… Заключи ли? — каза единият глас.

— Да. И изгасих огъня.

— Браво. Нямам търпение да дойдем пак.

— Например в събота? Какво ще кажеш?

Е, честито. Вратите на колата се затръшнаха и гласовете заглъхнаха. Притиснахме се към стволовете на дърветата и се опитахме да задържим дъха си, който излизаше на пара от устите ни.

Погледнах Зъба и повдигнах вежди триумфално. Тръгваха си. Беше идеално. След като колата се отдалечи, изчакахме десет минути и проникнахме вътре като истински малки престъпници.

Все пак се постарах да не нанасям прекалено много щети. Сигурно заради момичешкия такт, който бяха присадили в моята ДНК.

— Топло е! — отбеляза Ейнджъл доволно.

— Да проверим в кухнята! — Ръч се втурна нататък.

— Страхотно е — каза Ари.

Зъба го стрелна с отровен поглед, след което ме измери хладно с очи. Направих се, че не забелязвам, и се насочих към кухнята. Беше време за едно здраво хапване.

— Ох, добре, че не са вегетарианци — каза Ръч искрено и извади няколко консерви говеждо.

— Как се казваха онези, дето са по-зле и от вегетарианците? — сбърчи нос Гази.

— Вегани — отговорих. — Хайде, да отворим тези сладури!

Потърсих отварачка.

— Вижте, има дори кучешка храна! — каза Газопровода и вдигна пред себе си хартиен чувал.

Тото го измери с поглед.

— Шегуваш се, нали?

В хладилника имаше и прясна храна — сирене, ябълки. Сладко. Масло.

— О, раят на прасетата — пое дъх Ръч.

Ари се хранеше с мъка през разкъсаната си уста. Не казах нищо. Човек трябва да понесе последствията от изборите, които прави.

Напоследък замисляла ли си се за избора, който ти правиш, Макс? — попита Гласът. — Онова, което избираш, в името на общото благо ли е, или на твоето собствено?

Няма по-добър начин да убиеш апетита си от това да чуеш безплътен глас в главата си.

Очевидно не избирам само заради себе си — помислих злъчно. — Ако беше така, щях да се излежавам в някой удобен хамак с книга в ръка. Някъде на топло.

— Какво имаше предвид онзи, който каза, че Китай иска да ни използва като оръжие? — попита Иги и изля половин кутия мюсли в една купа… Без да разсипе нищо.

— Не знам — повдигнах вежди аз. — Вероятно като шпиони? Нямаме телосложението да носим тежки оръжия. Макар че кой знае какво са измъдрили онези откачалки! Вероятно някоя пълна глупост, например да ни завържат за бомба и да я програмират да избухне в последния момент — нещо такова.

Гази се засмя. Огледах се и си помислих: Всички от ятото са заедно и сме невредими. Засега.

Така де, ятото и Ари. Същинска колекция циркови експонати. И говорещо куче. И все пак беше хубаво.

— Може ли да поговорим? — Зъба се беше надвесил над мен.

Тялото му излъчваше напрежение.

Ох, страхотно.

— Може ли да е по-късно? — лапнах последната от равиолите в консервата и зачоплих по дъното с вилица.

— Не.

Поспорих, но когато си наумеше нещо, Зъба нямаше убеждаване. С въздишка станах от стола и излязох навън. На верандата скръстих ръце на гърдите си.

— Добре, давай, излей си душата — казах в опит да прикрия, че ме наранява.

— Трябва да избереш сега — отрони той, а от очите му направо хвърчаха искри. — Мен или него.

59

— Боже, Зъб, колко романтично! — рекох саркастично. — Що за свинска проява на сексизъм?

Той изпуфтя раздразнено, като лицето му дори не доби смешен вид, както можеше да се очаква.

— Не в смисъла на гадже, идиотка такава! Имах предвид като член на ятото! Боже, колко си самонадеяна! Опитвам се да ти кажа, че единият от нас трябва да се махне — или той, или аз. Не мога да понеса, че ще позволиш на някого, който се е опитвал да убие и двама ни, при това неведнъж, да остане с нас!

— Вероятно ако се напрегна, ще успея да осмисля това изречение — троснах се на свой ред. — Но не искам да избирам между двама ви! Хората се променят, Зъб. Не можеш да отречеш, че Ари спаси живота ни. Че помогна на Ейнджъл. Че докато бяхме там, ми показа част от нещата, които се случват в Училището.

— Да, и съм убеден, че няма никакви други подбуди за това! Сигурен съм, че не носи подслушвател, не ни следи, не казва на останалите къде се намираме във всеки миг! Сигурен съм, че седем години промиване на мозъка и обучение са се изпарили само с едно твое намигване!

Зяпнах насреща му.

— Той е на седем години, тъпако! Плюс това не намигам на никого! Нито на теб, нито на него, на никого! Той дори не си го е помислял!

Не бях виждала Зъба така ядосан. Беше стиснал устни толкова плътно, че кожата около тях бе побеляла.

— Сигурен съм, че допускаш най-сериозната грешка в живота си! — тросна се накрая.

След годините, прекарани в криене и летене извън радара (буквално и преносно), дори и сега, когато сипехме огън и жупел, го правехме тихо, така че само ние да чуваме гласовете си.

— Ари е убиец! — каза Зъба. — Отрова! Отровили са го и са го побъркали до такава степен, че дори не може да мисли трезво. Той е откровена заплаха и ако смяташ, че присъствието му тук е добре дошло, явно не си с всичкия си!

Поколебах се. Той беше дясната ми ръка, най-добрият ми приятел, човекът, който винаги, винаги пазеше гърба ми. Беше готов да умре, за да ме спаси, а аз бих се хвърлила и пред влак заради него, без да се замисля и за секунда.

— Добре — произнесох бавно и разтрих слепоочия. — Искрено мисля, че се е променил, а и, така или иначе, срокът му на годност изтича скоро. Но осъзнавам, че присъствието му тук е трън в очите на всички.

— Значи си го усетила, а, Шерлок?

Очите ми заискриха.

— Опитвам се да постигна някакво съгласие, идиот такъв! Щях да кажа: нека да помисля по въпроса. Междувременно ще го следя изключително зорко. При първия признак на нещо подозрително, ще се разправя с него лично. Става ли?

Зъба ме изгледа невярващо.

— Ти добре ли си? Май в крайна сметка вярно са те увредили безвъзвратно! Ари трябва да се разкара веднага!

— Той няма къде да отиде! Помогна ни, спомняш ли си? Няма да го приемат обратно. Освен това, както ти повторих вече няколко пъти, е едва на седем години, независимо от размерите си. Как ще оцелее?

— Изобщо не ме интересува — каза Зъба ледено. — Нямам нищо против да не оцелее. Забрави ли това? — Той вдигна ризата си и ми показа розовите белези от раните си. Преди време Ари го беше накълцал като филе. Зъба едва не се прости с живота си заради загубата на кръв.

Потръпнах при самата мисъл за онзи кошмарен ден.

— Помня — казах тихо. — Но просто не мога да го изритам на студа — без подслон и без надежда за оцеляване. Без да зная какво са му замислили Белите престилки. Само няколко дни — докато срокът му изтече.

Последните думи прозвучаха странно. Като оттеглянето. Срок на годност. Различни начини да кажеш „умирам“. Беше на седем години и нямаше да дочака осмия си рожден ден.

При това първите седем години от живота му бяха пълна гадост. Пълна.

Зъба ме мушна с пръст силно в гърдите.

— Ей! — казах.

Приближи се съвсем до мен. Беше с няколко сантиметра по-висок, но наведе лицето си точно до моето. Но този път не ме целуна.

— Ще допуснеш най-голямата си грешка — изръмжа той. — И ще си платиш скъпо. Ще видиш.

След което се обърна, скочи от верандата и се понесе безшумно в нощта на огромните си тъмни криле, без дори да докосне земята.

60

Добре дошли в Блога на Зъба!

Датата днес: Вече е твърде късно!

Вие сте посетител номер: 28 772 461

ДО ВСИЧКИ, КЪДЕТО И ДА СА.

ВНИМАНИЕ!

БЪДЕТЕ НАЩРЕК!

ЗЛИ УЧЕНИ СЕ КАНЯТ ДА УНИЩОЖАТ ОБИЧАЙНИЯ НИ ЖИВОТ!

Необичайния също.

Вече знам как се нарича планът им, приятели. Името му е „Ре-Еволюция“. И „План «Наполовина»“. Измъкнахме се от Училището (ако някой има желание да го взриви, да заповяда). Сега се крием, ха-ха. Докато бяхме там, открихме, че принципно планът е да ИЗБИЯТ всички, които имат някакво заболяване или слабост. Ще оцелеят единствено хората в идеално здраве и онези, които владеят полезни умения. Така че всички се захващайте да научите нещо полезно! Или се крийте. А ако носът ви тече, се пъхнете под някоя скала и не се подавайте навън.

Вероятно се питате какво означава „полезен“. Направил съм ви табличка.

ПОЛЕЗНО

Водопроводчик

Дърводелец

Корабостроител

Земеделец

Специалист канализация

Животновъд

Учен

Военен

Медицински персонал

БЕЗПОЛЕЗНО

Политик

Журналист

Почитател на историята на изкуството

Известен готвач

Интериорен дизайнер

Психолог на домашни любимци

Звезда — изпълнител на рок/поп/хип-хоп

Тийн идол

Психолог

Време е да преосмислите избора си на кариера.

Когато погледнах последния път, блогът ми имаше 28 милиона посещения. Само така, хора. Спасете се. Спасете своите братя и сестри. Не позволявайте Белите престилки да ви спипат.

И ако видите летящи деца, дръжте си устата затворена.

— Зъба, някъде в Америка

61

Спорът със Зъба ме остави разтреперана. Не че не се бяхме карали и преди — правехме го непрекъснато. Но не и по този начин. Никога не го бях виждала толкова бесен. Останах навън още около минута, след като той излетя, за да успея да залепя на лицето си фалшива усмивка. Нямаше смисъл да тревожа останалите.

Вътре заварих ятото, Ари и Тото пръснати по мебелите и по пода. Бяха придобили онзи блажен вид на хора, които най-сетне са успели да погълнат колкото храна искат. Огледах Ари, който седеше сам на един от столовете. Останалите се бяха разположили встрани от него. Дрехите му все още бяха покрити с кръв.

Прерових гардероба и му подхвърлих една блуза. Той ме погледна учудено.

— Благодаря.

— Е, добре. Кой ще поеме първата стража? — попитах.

— Къде е Зъба? — попита Гази.

— Излезе за малко. Ще се върне — казах лаконично.

Разбира се, че щеше да се върне.

— Аз ще поема първата стража — рече Ари.

Проявих благоразумие.

— Не, няма нужда. Остави на мен. Останалите може да поспите.

Не погледнах Ари.

Докато другите спяха, прегледах какво има в хладилника и в килера и извадих всичко, което нямаше да се развали и не беше прекалено тежко. Преопаковах багажа в раниците ни и ги подредих близо до вратата. Обиколих къщата тихо, угасих лампите, излязох навън и подхвръкнах на покрития със сняг покрив.

Кацнах до тухления комин, от който струеше топлина.

Всичко беше притихнало.

Зъба се върна след цяла вечност. Потиснах облекчената си въздишка. Не че се бях притеснила чак толкова. Той долетя, видя ме и кацна, като запази равновесие с криле, докато се закрепи на покрива.

И двамата не си падахме особено по извиненията и сърдечните прегръдки. Погледнах го, след което се върнах към стражата — оглеждах се на 360 градуса, наострила слух в очакване.

— Двайсет и осем милиона души са посетили блога ми — каза той.

Боже мили.

— М-м.

— Пиша всичко, което знам за случващото се — продължи той. — Може би ако достатъчно хора бъдат подготвени, ще успеят да попречат на онова, което се задава — каквото и да е то.

Това е твоя задача, Макс.

— Мислех, че ние трябва да му попречим — обадих се.

— Как, с едната ти ръка, вързана зад гърба? — рече той с насмешка. — Не си задължена да спасяваш света, Макс, независимо какво са ти казали.

По някаква причина от думите му ме заболя — сякаш се съмняваше, че ще се справя. Винаги бях смятала, че е готов да подкрепи всяко мое решение.

— И какво, сега ти и твоят блог ще им попречите, така ли? Значи мога да легна да се наспя? — Думите ми прозвучаха по-язвително от замисленото.

Зъба ме стрелна с поглед. Очите му бяха непроницаеми. Повдигна рамене и се извърна.

А аз внезапно се ядосах отново. Ненавиждах да се карам със Зъба, но ненавиждах още повече това, че смяташе, че… че не мога да спася света сама.

Сигурна съм, че и вие, момичетата, които четете това, често изпадате в подобни ситуации, нали?

— След малко сигурно ще ми кажеш, че имаш и Глас в главата си — казах саркастично и се изправих.

Разперих криле, за да запазя равновесие, както правят катериците с опашките си. Размахът ми беше едва три метра и деветдесет.

— Може би — каза той хладно, без да ме поглежда.

Не знаех какво да кажа. Което се случваше доста рядко, както сте забелязали.

— Хубаво. Ти поемаш втората стража — промърморих и скочих от покрива.

Приземих се в мекия сняг и се върнах на верандата.

Вътре Ари не беше прегризал гърлата на останалите в съня им. Припомних си, че Ейнджъл притежава телепатични умения и би доловила, ако той намисли нещо лошо.

Не че имах нужда от потвърждение.

Направих проверка — обиколих спящото ято и се настаних във фотьойла точно до Ари, който спеше тежко на пода. Ако се раздвижеше, щеше да ме събуди.

Зъба ме побъркваше. Ама че самовлюбен хлапак! Той и блогът му. Чудесно! Нека те да спасят света! Това не обезсмисляше моята мисия.

И двамата сте изправени пред трудни решения, Макс. Решения, които ще повлияят на целия свят и на бъдещето ви. Бъдещето на всички.

Колко мило! Изобщо не ме притискаш — помислих си аз.

Потупах възглавницата, за да стане по-удобна, и затворих очи.

Нямаше да заспя и за секунда.

62

На сутринта със Зъба се разделихме.

И искам да подчертая, че аз се разделих с него. Части от секундата, след като той се раздели с мен.

Заяви, че искал да продължи сам и да последва „своята собствена мисия“, както се изрази. И щял да действа според съобщенията, които хората оставяли на блога му.

Опулих се насреща му.

— Ще основеш плана си за спасение на човечеството на някакви имейли?

Той ме стрелна с очи.

— Ти основаваш своя на Гласа, който чуваш в главата си. Глас, който при това не е твоят собствен. Нали така?

Е, поставено по този начин…

Просто се чувствах толкова объркана.

На всичкото отгоре трябваше да кажем на малките. В главата си разиграх поне сто разговора с тях. Как щяха да реагират? Какво щяхме да им обясним?

— Реших да поема по свой път — изтърси Зъба пред ятото прямо, като хвърли поглед на Ари. — Почти всеки, който иска да се присъедини, е добре дошъл.

Да се присъединят? Само през трупа ми.

— Мисля, че е по-добре да останем заедно, докато Зъба се върне — изрекох спокойно. Защото ако и един от вас предпочете него пред мен, ще го убия.

Четирите чифта очи на ятото, едно куче и Ари мърдаха между мен и него.

— По дяволите! — каза Тото.

— Недейте да го правите — каза Ръч притеснено.

Повдигнах рамене с пламнали бузи. Зъба го правеше.

— Ама че побъркани деца! — измърмори Тото.

Той закрачи наоколо на късите си крачета, накрая отиде при Ейнджъл и седна върху стъпалата й. Тя се наведе и разсеяно го погали по главата.

— Трябва да избираме, така ли? — изскимтя Гази.

Погледна Зъба, после мен. После Ари.

Мамка му — помислих си.

— Аз отивам със Зъба. — Лицето на Иги беше безизразно, но от гласа му сърцето ме заболя. Бях доволна, че не можеше да види изумлението на лицето ми.

Преглътнах онемяла.

— Аз оставам с Макс — каза Ръч опечалено и пъхна ръката си в моята.

Стиснах я, но забелязах погледа, който хвърли на Ари с крайчеца на окото си. Не му вярваше и не искаше той да остава с нас.

— Аз ще последвам избора на Ейнджъл — рече Тото. — Щом така трябва.

Газопровода и Ейнджъл мълчаха. Ейнджъл явно общуваше с него телепатично, тъй като той поклати глава със съсредоточен вид. Накрая Ейнджъл кимна решително, избута Тото от краката си, застана до мен и обяви:

— Аз оставам с Макс.

— Където кажеш — изсумтя Тото навъсено и отново се настани на краката й.

— Аз отивам със Зъба — каза Гази.

Изгледах го смаяно.

Остана само Ари, нежеланият натрапник в семейството ни.

— Очевидно е — промърмори той и застана до мен. Раните по лицето му заздравяваха доста бързо, както нашите. — Макс.

Моля, моля, моля се да не съжалявам за това решение — помолих се на висшите сили. — Искам да кажа повече, отколкото съжалявам вече.

— Добре тогава — каза Зъба и метна раницата си на гръб.

— Добре тогава — казах и вирнах брадичка, докато цялото ми същество копнееше той да не го прави, като същевременно се стремях да не разкрие този копнеж.

И така всичко приключи. Ятото се раздели на две. Нямах никаква представа дали някога щях да видя Зъба и неговата група отново.

63

Какво представлява истинският водач? Човек, който може да застане пред остатъка от ятото със спокойно, самоуверено излъчване, когато единственото, което иска да направи, е да се изповръща в снега от страх и омерзение.

Половината ми ято ме беше напуснало. Зъба също. Дясната ми ръка. Как можа да го направи? Нима не се нуждаеше от мен?

Изправих рамене. Аз не се нуждаех от него. Вече не.

— И така, банда… — обърнах се към Ръч, Ейнджъл и Ари. И Тото.

Ръч и Ейнджъл едва успяваха да сдържат треперещите си устни. Може би с Тото и Ари беше същото, но за тях ми беше по-трудно да преценя.

— Не мога да повярвам, че го направиха! — Типично в неин стил Ръч изтърси онова, което мислех и аз, но не смеех да го произнеса на глас. — Не бива да се делим. Обещахме никога да не се разделяме. Трябва всички да се държим заедно.

Кажи го на Зъба.

— Определено се надявах да не се стига до подобно нещо, но ще се оправим — казах аз решително.

— Какво ще правим сега? — попита Ейнджъл. — Имаме ли план?

Изгледах я с укор.

— Винаги има план. Колко пъти трябва да ви го повтарям?

Хайде, Макс, измъкни някакъв план от вълшебния цилиндър, бързо.

Идете в Европа.

О, слава на Бога. И на Богинята. На каквото и да е там. Гласът най-сетне имаше някакво конструктивно мнение, а не просто поредната житейска мъдрост.

— Заминаваме за Европа — казах твърдо.

Раздадох им раниците. Дадох си сметка, че двамата с Ари трябваше да си поделим задачата да носим Тото през повечето време. Нито Ръч, нито Ейнджъл щяха да се справят с теглото му за по-дълъг полет.

Прекрасно. Надявах се Ари да не изяде Тото.

— Европа! — възкликна Ръч с вълнение. — Винаги съм искала да посетя Европа! Къде ще идем? Искам да видя Айфеловата къща!

— Кула — поправих я. — Айфеловата кула. Всъщност мислех да идем в…

Англия, на първо време. Започни от Англия. И потърси тамошните Училища.

— Англия — казах.

Протегнах ръце към Тото и той скокна в прегръдките ми. Закопчах го в якето — малката му космата муцунка щръкна от пазвата ми. Все още изглеждаше малко проскубан, но се надявах скоро козината му да порасне.

— Ще потърсим тамошните Училища и ще съберем информация за тях. И за всичко, свързано с този план за Ре-Еволюция. Трябва да действаме бързо.

— Аз съм с теб — каза Ари искрено. — Ще ви пазя, каквото ще да става. — Сведе глава и усетих уплашеното седемгодишно момче, скрито вътре в него. — Поне докато изтече срокът ми на годност.

Кимнах, без да издавам никакви чувства.

— Ами, добре — казах и се засилих по алеята, за да полетя. — Поемаме на изток!

Както обикновено, щом се издигнахме високо във въздуха, ми олекна значително. Земята под нас беше плетеница от кафяво и зелено, с тънките сребърни нишки на реките и сивите петна на селищата. Беше студено и очите ми се насълзяваха от вятъра, но в небето се чувствах по-спокойна, сякаш владеех нещата по-добре.

Постепенно ме озари прозрението, че Англия всъщност беше доста далеч, отвъд огромна водна шир. Няколко пъти бяхме летели в продължение на седем-осем часа без спиране, но не беше лесно, а и след това се бяхме чувствали напълно смазани. А и беше очевидно, че Ари не е особено умел летец, не и с нескопосано присадените си криле. Хм-м. В Атлантическия океан нямаше къде да кацнем за почивка.

Идете във Вашингтон. Може да хванете директен полет от летище „Дълс“.

В смисъл със самолет?

Точно така. Истински самолет, с крила и опашка.

Ние… в самолет. По някаква причина това не ми звучеше естествено. Беше прекалено.

Освен това да не забравяме проблема с клаустрофобията на затворени места.

Ще се справите.

— Ще летим до Вашингтон — осведомих новото си миниято. — Оттам ще вземем самолет.

Останалите ме изгледаха със смайване. Зачудих се как щяхме да прекараме Ари със странния му страховит външен вид през оживеното летище.

— Ще пътуваме със самолет? — попита Ръч, като едва не изцвърча.

Тото повдигна вежди.

— Това не е ли малко прекалено?

Въздъхнах.

64

Полетът на запад без Макс е като да се опитваш да летиш само с едно крило — помисли си Зъба. Лицето й все още беше пред очите му. Ядосано, объркано и — макар че тя самата никога не би го признала — уплашено. Лицето, което го беше съпътствало през почти всеки ден от живота му. Беше го виждал мръсно, покрито с прахоляк, охлузено и окървавено, ядосано, усмихнато, потънало в сън, изричащо пълни лъжи напълно искрено… обърнало поглед към него с онзи блясък в очите, с начина, по който се разбираха…

Но не му беше оставила избор. Как очакваше да постъпи той? Просто да се примири и да приеме Ари? Да каже: „О, да, разбира се!“ и просто да забрави колко пъти Ари се беше опитвал да го убие, колко голяма вероятност имаше да носи подслушвател и да ги следи, колко опасно е да остане с тях? Той беше бедствие от напаснати части от чужди тела, подобрения, объркани чувства и психическа нестабилност. Ходеща… не, летяща бомба със закъснител, която заплашваше да избухне всеки момент.

Ето какво мислеше Зъба: при положение че животът на Ари, така или иначе, изтичаше след няколко дни, дали му пукаше какво ще прави през останалото време, по дяволите? Ненормални опасни изпълнения, престъпване на закона, убийства — всичко беше възможно. А и нищо не би имало значение за него, тъй като след няколко дни щеше да бъде мъртъв. Приятелите нямаха значение, нито пък верността. Можеше да срине всички мостове след себе си.

И Макс беше избрала да позволи на такъв човек — „човек“ — да остане с нея. И с малките от ятото.

Зъба беше готов да я последва до края на света, където и когато и да беше той. Ако тя се спуснеше в кратера на действащ вулкан, щеше да я подкрепи, без да се замисля.

Но не можеше да приеме Ари.

— Зъб?

Гласът на Гази звучеше умърлушено. Мисълта, че се бяха разделили, не се нравеше на никого. Усещането, че са разцепени наполовина, си имаше обяснение — наистина го бяха направили.

Зъба го погледна с вдигната вежда.

— Къде отиваме?

— На Западния бряг — отговори Зъба. В противоположна на Макс посока.

— Какво има там? — попита Иги.

Интересно, че попита.

— Най-голямата система за разпространение на информация на света — рече той. — Мястото, на което научаваш новините на мига.

Газопровода повдигна вежди.

— Как? В някакъв компютърен център ли? Или нещо като кула?

Зъба поклати глава.

— Списание „Пийпъл“11.

— Това част от плана ни да се покрием и да не се набиваме на очи ли е? — попита Иги иронично.

— Не — отвърна Зъба и обърна едва доловимо връхчетата на крилете си, за да ги поведе в завой на двайсет и три градуса. — Част е от плана да раздухаме историята, да популяризираме блога и да кажем на целия свят.

— Аха-а.

Да. Винаги се преструвай, че имаш план — беше научил отлично този урок от Макс.

65

— Ненавиждам ви! Що за нещастници! — На лицето на Иги бяха изписани гняв и безсилие. — Защо се държите като задници?

Зъба завъртя очи, след което се усети и поясни:

— Иги, завъртях очи.

— А аз повдигнах рамене — вметна Газопровода и отхапа гигантски залък от хотдога си. — И идея си нямам за какво говориш.

— Опишете хората на плажа — повтори Иги. — Та това е плажът Венис! До Ел Ей, където е Университетът на откачените! А вместо това вие сте заболи носове в някакви си карти!

— Вярно ли има университет за откачени? — Газопровода явно се беше заинтересувал.

— Не — отговори Зъба и попари мечтите му за висше образование.

Опъна картата на дъсчената пейка пред тях и затърси някакви ориентири.

Накрая Иги го изрита.

— Оу! По дяволите! Какво ти става?

Иги протегна ръка и с изключителна точност сграбчи Зъба за ризата. След това го дръпна до себе си.

— Опишете! Ми! Хората!

— Сигурно са един милион — тросна му се Зъба с досада.

— За какво ти е? Да нямаш среща с някого? Да се огледам ли за мъж с роза между зъбите и „Ню Йорк Таймс“ в ръка?

— Това е плажът Венис — повтори Иги. — Царството на кънкьорите. Подушвам кокосово олио. Чувам нечие кискане. Знам, че сме заобиколени от мацки по бикини, а вие разглеждате картата!

Уф.

— Какво значи бикини? — изфъфли Газопровода с пълна уста.

Зъба се огледа кисело.

— Бикини, микини. На кого му пука? Важното е, че няма роболети.

Иги измуча толкова силно, че няколко минувачи наблизо се обърнаха към тях. Зъба го ритна леко в пищяла като знак да се укроти.

— „На кого му пука“?! — прошепна Иги с искрено възмущение в гласа. — На кого му пука? На мен! Вие ги виждате. А аз не. И Бог ми е свидетел, не мога да ги опозная с пипане. Бъдете така добри!

Как би постъпила Макс в тази ситуация? — зачуди се Зъба. Всъщност, каза си, Иги надали би подхванал тази тема с Макс. Това беше мъжки разговор.

Зъба се огледа наоколо с въздишка.

— Ох, добре. Недалеч има две момичета. Едната е с бял бански. Отзад на гащетата на другата пише „Утопия“. И двете са с дълги руси коси. Хм. Има и една азиатка, която кара кънки. Кучето й — нещо като сива хрътка — тича до нея. Опа, за малко да се забие в един минувач.

— С какво е облечена? — попита Иги.

— С бански на райета.

— Има наколенки — добави Газопровода.

— Ох, братче — въздъхна Иги. — Още, още.

Никога не би го направил пред Макс — помисли си Зъба. Тя щеше да му се нахвърли като питбул и да го засипе с ругатни, че е „сексистка свиня“.

Но сега бяха само момчета.

— М-м, едно момиче тъкмо се видя с приятеля си — продължи той. — Той й подава фунийка сладолед. О, накапа се със сладолед. Хм… Сладоледът, ъ-ъ, покапа по… гърдите й.

Иги си пое въздух със съскане.

— Със сигурност ще остане леке — обади се Газопровода. — Шоколадов е.

— Хм-м-м — рече Зъба и се загледа в момичето, което бършеше гърдите си с хартиена кърпичка.

— Какъв е този звук? — каза Газопровода.

— Какво?

— Този звук — настоя Газопровода. — Какъв е този звук? Зъб!

Зъба премигна няколко пъти и сведе поглед към Газопровода, който го дърпаше за ръкава.

— Звук?

И внезапно го чу. Тихо жужене. Неспирен хор от металически гласове.

По дяволите.

— Напред и нагоре! — рече той. — Роболети! Открили са ни!

66

Добре дошли в Блога на Зъба!

Датата днес: Вече е твърде късно!

Вие сте посетител номер: 972 361 007

Потрошеният Холивуд

До всички, намиращи се в района на Ел Ей: трябва да ви призная, че големият надпис „Холивуд“ е сериозно помлян. Знам, че той символизира бъдеща кариера в киното за хиляди хора, така че искрено се извинявам, че беше разрушен.

Но вината не беше моя.

Газопровода, Иги и аз кротичко се занимавахме с наши си работи някъде около Ел Ей (между Тихуана и плажа Пизмо), когато изведнъж върху нас от нищото се изсипаха към двеста роболета. Как бяха разбрали къде сме? Бях убеден, че досега ни бяха издирвали или по чипа на Макс, или по кучето на Ейнджъл.

Които, както вероятно сте научили, вече не са с нас.

Е, как тогава бяха разбрали къде сме?

Дали някой от нас не ни беше издал?

Което не беше възможно, разбира се.

Все едно. Вече ви писах, че в Училището Макс беше видяла хиляди роболети да се зареждат, увиснали в редици. Явно днес бяха пуснали няколко за полеви изпитания. Повярвайте ми, хора, тези неща са доста бързи. И силни. И доста издръжливи.

Но имат ли ум? Не особено.

Газ, Иги и аз се изстреляхме бързо нагоре от мястото, на което бяхме спрели. Винаги сме се справяли по-добре във въздуха. Разбира се, при внезапното разтваряне на крилете и излитане очите на околните щяха да изскочат — повечето зяпнаха, децата се разпищяха и прочее. Явно се набиваме на очи дори в Ел Ей.

Ние тримата срещу близо двеста роболета? Не мисля. Разбира се, ако бяха шейсет и дори осемдесет, имахме шансове. Но не и с двеста. Дори и Макс да беше с нас.

Добре де, може би щяхме да се справим, ако и тя беше с нас. Може би… и с двеста. Но нея я нямаше.

Все едно. Тримата с Гази и Иги инстинктивно приложихме добре изпитания метод на действие план „Делта“ — използвали сме го много пъти и сме го усъвършенствали до небесата.

Принципно се състои в „бягай с всички сили“. Или по-скоро „лети с всички сили“.

И полетяхме. Изстреляхме се нагоре като светкавици. Роболетите явно нямат трудности с височината — последваха ни без проблем до нивото, на което летят самолетите Боинг 747, където дори аз се задъхах леко. Подобно на Заличителите, и те не са особено пъргави, но са ужасно бързи и дяволски силни.

Една от последните бомби на Иги очисти към петдесетина от тях. Извинения на всички на купона на MTV на плажа, засипани с метални парчета от роболети и изкуствена кожна тъкан. Останалите продължиха да ни гонят. Нямаше измъкване.

И изведнъж съзрях хълма Холивуд. Устремихме се право към надписа и съвсем, съвсем в последния момент се изстреляхме отвесно нагоре. Дори токата на колана ми одраска една от буквите. Но и тримата се справихме и се понесохме като ракети.

Роболетите не извадиха този късмет.

Забиха се един след друг право в надписа сред порой от искри и къси съединения, които ги обезвредиха. Доста от тях запукаха като някакви гигантски пуканки от метал и козина. Ако от това сравнение ви става гнус, благодарете се, че не сте били там — парченцата щяха да ви покрият отгоре до долу. Мисля, че само шест-седем успяха да избегнат сблъсъка. Нямам представа какво се случи с тях.

След като се успокоихме от дивия си кикот, се ометохме. Сега сме в скривалището си. Отново.

За нас: близо 200 точки. Трудно ми беше да преценя сред всички летящи парчета.

За тях: нула.

На ви, проклети Бели престилки. Дължите на Калифорния нов надпис „Холивуд“.

— Зъба, някъде на Запад

67

Напишете коментар на Блога на Зъба

Потрошеният Холивуд

108 коментара

Kewl dude 326 написа:

Зъб, братле, това е върхът! Как яко сте се оправили с всичките тия роболети. И аз щях да се пръсна от смях, сериозно.

Продължавайте нагоре, братле!

Сан Диего

11:51

Sugargrrl написа:

Скъпи Зъб,

Много се радвам, че си добре. Ненавиждам роболетите и се надявам всички да се разбият и да изгорят. Ако имаш нужда от подслон в Роуноук, Вирджиния, ми прати един имейл.

12:14

Heather написа:

Трябва да направим масови хайки за издирване на лаборатории и Училища навсякъде! По света има милиони, милиони деца. Можем да поправим всичко, което възрастните са съсипали и унищожили! Сметища, нефтени петна, застрашени видове, изсечени гори, безразсъдното пилеене на бензин за някакви ужасни мощни джипове, без капка мисъл за природата и за животните! Време е да им попречим да продължат със съсипването на всичко наоколо! Време е Зелените деца да се обединят!

Хедър Шмит

Президент на GreenKidsforaGreenerPlanet.org

12:57

Streetfightr написа:

nie, decata, trqbva da poememe neshtata! tia dartaci precakaha sichko! i she skapat planetata! trqa decata da upravlqat sichko! iskat da malchime? zabravi! nqma da malchime poveche!

Бруклин

13:20

Chen Wei написа:

Зъб, чудех се… Ти имаш ли си приятелка?

Хонконг

П.П. Аз съм на 15, ама изглеждам по-малка.

14:20

Carlos написа:

Предлагам да подпалим всички научни лаборатории! И да превърнем всички възрастни в роби!

Тексас

15:07

Анонимен написа:

Карлос, не, това е тъпо. Науката ни е нужна. Сама по себе си науката не е лоша. Просто е гадно, когато лоши хора я използват за лоши цели. С науката можем да постигнем и хубави неща — например да нахраним гладуващите. Не искам да правим възрастните наши роби. Родителите ми са възрастни, но са ОК.

Разтревожен бъдещ учен

Луизиана

16:21

Adide написа:

Страх ме е, че възрастните ще разрушат планетата ни. Искам да престанат. Не може ли да използват науката, за да произвеждат по-хубава реколта и да правят повече дъжд? Вместо да правят бомби, трябва да правят повече учебници за децата.

Уганда

16:26

cobra написа:

Зъб, май4е ви видях да прелитате над магазина на 4и4о ми до Линкълн парк, сеща6 ли се.

Чикаго

17:27

Dita написа:

Не мога да повярвам, че сте се разделили с Макс! Трябва да се държите заедно! Сега се тревожа още повече за всички ви! Бъдете изключително внимателни!

Мумбай

18:08

Sean написа:

Зъб, искам да стана дете птица! Не ми пука какво ще ми коства!! Готов съм на всичко, за да мога да летя и да се включа в ятото. Кажи къде да се срещнем. Искам да се присъединя към вас още днес!!

Манчестър, Англия

18:35

Sue_P написа:

И аз искам с вас! Би било страхотно да се сдобия с криле, но мисля, че за мен е твърде късно. И ще боли. Но ще се боря за вас от земята! Само ми кажете къде и кога!

Палм бийч

18:38

Зъба изключи компютъра. Беше изчел хиляди подобни съобщения. Макс се съмняваше, че блогът е от полза, но той беше убеден в това. Дори би се обзаложил, че може да събере армия от сто хиляди… обикновени деца. Вярно, щяха да са смели и самоотвержени, но бойните им умения щяха да се равняват на нула и затова щяха да загубят живота си на мига.

Той легна с въздишка и подпря глава на ръката си. Да си водач се оказа доста гадно.

68

Миниятото ми се оправяше добре — благодарение на Ейнджъл. За бъдеща справка, ето някои от възможните изпълнения за шестгодишна генетична аномалия със способността да контролира умовете на другите… Може:

1. Да вземе билети бизнескласа за „Бритиш еъруейс“ за себе си и за още три генетични аномалии, плюс едно куче;

2. Да убеди охраната на летището, че говорещият скоч териер е служебно куче и следователно му е разрешено да влиза навсякъде, включително и в дамската тоалетна, което — честно казано — не ме възхити особено;

3. Да накара хората да не обръщат внимание на якия грозен като смъртта потрошен Заличител, който куцука край него;

4. В самолета: да убеди всички, че е съвсем естествено кучето да получи собствено място плюс пълно меню;

5. Да уреди нещата така, че всеки да получи по три менюта наведнъж. При това от първа класа, не гадостите, които предлагат на бедните смотльовци в икономическата класа;

— Тото! — изсъсках. — Налага се хората да минават покрай теб, за да стигнат до тоалетната. Престани да ръмжиш!

— Съжалявам — измърмори той. — Твърде близо са до пържолата ми. Като стана дума, би ли я нарязала на малки парченца?

Пресегнах се и накълцах набързо пържолата на подноса на Тото. Ейнджъл ми се ухили доволно. Последвах примера й. Вярно, ятото се беше разделило. Половината ми семейство беше дезертирало. Както обикновено си нямахме дом и отново бягахме. Бяхме се запътили към непознато място без никаква представа какво ще правим там. И бяхме затворени в голяма летяща консервена кутия с група непознати. Молех се да не се появят Заличители или Бели престилки.

И все пак…

— Удобни столове — каза Ари и потупа подлакътниците с огромните си ноктести лапи.

— Всъщност не е лошо — каза Ейнджъл, друсна се в стола си и взе да разглежда какви филми предлагаха.

— Макс? — прошепна Ръч през пътеката. — Мислиш ли, че няма проблем с тях?

Тя кимна към останалите пасажери.

— Надявам се, че не — отговорих глухо. — Но не съм сигурна. Доколкото ги познавам, като нищо всичко това е постановка и сме заобиколени от Бели престилки, които само чакат да ни се нахвърлят. Ейнджъл обаче не улавя нищо — у никого в самолета няма лоши намерения. Така че се надявам всичко да е наред.

— Никога не съм се возила на самолет — каза тя.

— Никой от нас не се е возил. Доста е странно, нали?

— Да. Но е много удобно. Столовете могат да стават на легла, видя ли? Има и телевизор, и списания, и храна… и ти носят каквото поискаш.

Кимнах. Грижеха се за нас като за истински принцеси. Особено в сравнение с обичайния ни луксозен живот по тунелите на метрото и вечерите в контейнери за боклук.

— Обаче ми е странно да се намирам във въздуха, но да не съм… навън, разбираш ли? А и ми липсват… — Тя млъкна и прехапа устни.

— И на мен — отвърнах тихо. — Но съм сигурна, че са добре. И съм сигурна, че скоро ще се съберем.

Защото след като мисията ми приключеше, щях да ги издиря като кучета. Щях да опявам на Зъба за това до края на живота му. Нямаше да се отърве от мен толкова лесно.

— Надявам се самолетът да не се развали — прошепна Ръч. — Изглежда ми малко… неестествено такава машина да се вдигне във въздуха. Не мога да разбера какво я държи.

— Двигателите са чудовищно огромни — категорично й разясних положението аз по подобаващ за истинския водач начин. — Но знай едно: ако нещо се случи със самолета, ние четиримата със сигурност ще оцелеем.

Лицето на Ръч грейна.

— Я, вярно! Не се бях замислила.

— Сега си почини преди британската ни инвазия.

69

След чудния седемчасов отдих дойде време да се хващаме на работа още с кацането си на летище „Хийтроу“ в Лондон. По време на полета никой не се превърна в Заличител и не ни нападна, а и самолетът не се понесе към земята като оловно гюле… Чудесно начало.

Малко след като слязохме, застинах с надеждата Гласът да ме пощади и да ми даде ясни и изпълними указания.

Нямах този късмет. Явно беше в отпуска и ни беше оставил сами.

Което беше прекрасно. Бях се справяла и без него досега. Гласът беше скорошно явление и колкото до мен, нямах против да си остане в отпуска.

— Да видим — казах и плеснах с ръце. Миниятото ми се събра около мен. — Първото, което трябва да направим, е да потърсим кафене с интернет, да влезем в Мрежата и да проверим в Гугъл за „Айтекс“ в Англия. Дори и да не ги намерим по име, вероятно ще се натъкнем на някакви полезни връзки.

— Ей, ей, задръж малко! — намеси се Тото. — Намираме се в Лондон. Нали не се опитваш да кажеш, че няма да видим перлите на короната12?

— И Лондонската кула? — добави Ейнджъл.

— Ау, гледайте, „Мадам Тюсо“! — възкликна Ръч и посочи плаката на една будка. — Трябва да идем!

За пореден път оглупях пред способността на ятото ми напълно да забрави, че се борим за оцеляването си. И за оцеляването на целия свят.

Повдигнах вежди и продължих:

— Централата на „Айтекс“ вероятно е в предградията, не в самия център.

— И Бъкингамския дворец! — удиви ме и Ари. — И онези войници със смешните рунтави шапки.

— Да, да! Бъкингамския дворец! — въодушеви се и Ръч, без да го поглежда.

Поех си дъх и се приготвих да дам команди.

Да знаеш, когато се уповаваш единствено на правотата си, ти остава само тя — рече Гласът.

— Какво, по дяволите, значи това? — попитах раздразнено.

— Бъкингамският дворец — обясни ми Ръч — е където живее кралицата. И господин Кралица.

— Не говорех на теб — смотолевих аз.

Облегнах се на близката стена и затворих очи за миг.

Би ли ми обяснил какво имаш предвид? — помислих си. — Или това е поредният коан13 от кунг фу-то, над който трябва да разсъждавам на върха на някоя планина? Ом-м-м.

— Макс? — каза Ейнджъл. — Главоболие ли имаш?

Звучеше притеснена.

— Не, добре съм — казах. — Имам нужда от минутка. Оглеждайте се.

Ятото зачака търпеливо, за разлика от мен. Още малко и щях да задращя с нокти по стената.

Вярно, трябва да следваш мисията си — отговори ми Гласът като по чудо. — Но не си се научила да пазиш равновесието си на водач. Трябва да водиш, но в същото време трябва и да слушаш.

И да им позволя да правят каквото си поискат? — попитах наум.

Макс, те са просто деца. Искат да се забавляват. Силният водач знае как да отстъпва понякога.

Отворих очи.

— Добре. Ще направим една обиколка по забележителностите. Ейнджъл, качи ни на един от двуетажните туристически автобуси.

— Добре! — въодушеви се тя доволно, а Ръч размаха ръце развълнувано.

Насочихме се към спирката на наземния транспорт, водещ до града.

— Искам да се возя на втория етаж! — заяви Тото, припкайки до Ейнджъл. — Но вътре в якето на Макс, защото е студено.

— Брей, това е като в рая! — изсумтях, без другите да ме чуят.

Грешиш, Глас — помислих. — Не са просто деца. Нуждая се от всяко от тях, за да успея.

70

— Това не са истинските перли.

Бях убедена в това. Изключено беше да изложат истинската корона на Англия в стъклена витрина, която всеки може да взриви.

— Каква красота! — възхити се Ръч и се залепи за стъклото. — Императорската корона. Уха! Как ми се иска и аз да имам такава!

Без съмнение желанието й щеше се сбъдне — какво по-естествено от това да коронясат чудат научен експеримент? Майчице.

— Я вижте скиптъра! — прошепна Тото. — Какво ще кажете за камъка?

— Пише, че са истински — посочи Ейнджъл една табелка. — Истинският диамант „Кълинан“. На мен ми харесва златното кълбо.

— И какво? Преди да иде в Парламента, кралицата минава от тук и си ги слага, така ли? — рекох с насмешка и се обърнах към Ари. — Какво пише на твоята табелка? От онази страна.

Ари ме погледна и за миг почти се превърна в малкото момченце, което ходеше по петите ми преди толкова време. Той се изчерви и белезите на почти заздравелите му рани се оцветиха ярко.

— Не знам — каза и се обърна. — Не мога да чета.

— Трябва да идем в „Мадам Тюсо“ — предложи Тото. — Непременно!

— Нямам представа кои са тези „известни“ личности — каза Ейнджъл, когато стигнахме до музея.

Обикаляхме зала, пълна с восъчни знаменитости. Честно казано, оставаше само някой да ми сипе камъчета в обувките, за да се почувствам съвсем трагично. За онези от нас, отраснали като опитни зайчета на учени злодеи, разходката около реалистични фигури, които можеха да ни се нахвърлят всеки момент, беше сериозно изпитание.

Следях фигурите като ястреб (усетихте ли се — малко хумор от ятото) в очакване очите на някоя да помръднат или гърдите й да се повдигнат с вдишването. Засега всички бяха неподвижни. Което не означаваше, че нямаше да го направят.

— И аз не знам — каза Ръч разочаровано.

— И аз — добави и Ари.

С грубите си черти и дрезгавия си глас изглеждаше като тухла в бижутерия на фона на восъчните фигури.

— Хм-м, мисля, че този тук е Брад Пит — посочих аз. — Виж ти, колко висок бил!

— Кой е Брад Пит? — попита Ейнджъл.

Тото изцъка, почеса се зад ухото със задната лапа и рече:

— А, обикновена световноизвестна кинозвезда. Понякога не е лошо човек да поглежда вестниците, да знаеш.

Въздъхнах.

— Съжалявам, банда. Знам, че е хубаво да разгледаме забележителностите, но от това място ме побиват тръпки.

— Така ли се казва? — попита Тото. — Тръпки?

— Да — отговорих му. — Просто съм убедена, че накрая някой от тези изроди ще шавне и тогава ще направя цялата зала на пух и прах. Трябва да се махна.

— Ох, слава Богу! — включи се и Ръч. — Тук е ужасно.

— Съгласна — рече Ейнджъл.

Тото поклати глава разочаровано.

— Ама че хора! Та това е съвременна култура.

71

Следваше корпорацията „Айтекс“. Могъщият индустриален гигант, който явно стоеше зад всички експерименти с рекомбиниране на ДНК, зад плана „Ре-Еволюция“, известен още като плана „Наполовина“, както и зад кой знае колко други налудничави планове за масово унищожение и хаос.

По принцип — последното място, на което бихме искали да попаднем.

И мястото, на което трябваше да идем.

Централата им се намираше в…

— Треджил на Теймза? — прочете Ръч съсредоточено.

— Звучи като увеселителен парк с костюми от туид — подметна Ейнджъл.

— Произнася се Темза — обяви Тото и облиза лапа. — Може ли още едно чипсче?

Подадох му хартиената фуния, пълна с гореща пържена риба и пържени картофи. Откачените британци наричаха пържените картофи чипс, а чипсът — криспс. Курабийките пък бяха бисквитки. Нямах представа как казваха на истинските бисквити. Караконджули?

— С оцет, моля — продължи Тото.

Поръсих картофа с оцет, след което отново се втренчих в картата. В кафенетата с интернет, които открихме, се очакваше да си носиш собствен компютър. Зъба беше отнесъл нашия, затова се наложи да идем в библиотеката.

Разбира се, открихме, че „Айтекс“ е навсякъде, с клонове в четиринайсет града в Обединеното кралство. Главният им офис обаче явно беше на около трийсет минути по въздух на запад-югозапад от Лондон.

— Рибата с картофи ми харесва — обади се Ари. — Вкусно е.

— Аха — рекох разсеяно, впила очи в картата.

Все още не можех да повярвам, че трябваше да се изправя срещу дракона без Зъба. Беше изоставил и мен, и Ръч, и Ейнджъл. Нима появата на Ари го беше ядосала толкова, че да престане да му пука дали ще оживеем? Наистина ли мислеше, че блогът му може да разреши всички проблеми? Не ми звучеше реалистично тайфа разгневени деца с вили и факли да сложат край на зловещия терор на „Айтекс“.

Думата „терор“ внезапно ме наведе на спомена за Гази, който беше заявил на агентите на ФБР, че се казва „Капитан Терор“. На мига очите ми запариха и в гърлото ми заседна буца. Гази. Иги. Толкова ми липсваха. Бях ги сънувала цяла нощ и се събудих с мисълта, че ще им се случи нещо лошо, а аз няма да съм в състояние да им помогна.

Направо ми идеше да убия Зъба. Определено беше в списъка със задачи, точно след спасяването на света.

Идиот. Кретен. Боже. Беше част от мен. Носех го в кръвта си. А моята течеше в неговите вени — буквално. Как можа да постъпи така?

Погледнах към Ари, който топеше последните си картофи в локвичка кетчуп. В несъразмерната му ръка те изглеждаха като клечки за зъби. Наблюдавах го внимателно — засега оставяше впечатление за вярност и искреност и не будеше подозрение. Дали обаче наистина не бях допуснала най-голямата си грешка?

Знам какво си мислите: разбира се, че не, Макс! Зъба е! Зъба допусна грешката!

Да, да, всички знаем каква изключителна рядкост е да допусна грешка. Изключителна рядкост.

И все пак…

Щях да държа Ари под око.

— Макс? — Ръч се беше вторачила в мен. — Земята вика Макс?

— М? Какво?

— Нали ще идем с полет? — попита Ръч и посочи Треджил на Темза на картата. — Тоест с истински полет, а не със самолет. Нали?

— Да. — Погледнах през прозореца. — Тръгваме веднага след залез-слънце. Междувременно някой да иска още чай?

— Да, аз няма да откажа — обади се Тото.

Има си хас.

72

— Просто чудесно — прошепнах, докато надничах през високия плет. — Вижте, не се и опитват да придадат някакъв по-приличен вид на мястото, нали?

— Изглежда страшно потискащо — каза Ръч плахо. — Аз бих се чувствала ужасно, ако работех тук.

— Мислиш ли? — казах аз. — Аз бих се чувствала ужасно, ако ме подлагаха на жестоки и откачени научни експерименти вътре. Прилича точно на злокобно извратено място, на което учени злодеи се отдават на немислими потресаващи експерименти. Като присаждане на ДНК от други видове на невинни дечица.

— Например — рече Ръч.

— Какво ще правим там? — попита Ари.

На фона на грациозния ни източен вид — постигнат благодарение на птичите ни кости — Ари изглеждаше още по-буцест и тромав. Извисяваше се над нас в полумрака, докато оглеждахме британската централа на „Айтекс“.

Сградата беше бивш затвор — съвсем на място. И, братче, трябва да призная, че британците определено водеха на пазара за мрачни и потискащи места. Централата на „Айтекс“ имаше непогрешимото излъчване на затвор — внушителни монолитни правоъгълни сгради от мърлявокафеникави тухли.

Ако собственикът на „Айтекс“ чете тези редове, бих искала да му кажа едно нещо: озеленяване.

Целият комплекс беше обрамчен с телена ограда, висока поне три метра и половина, по която течеше ток. Отгоре завършваше с бодлива тел — в случай, че няколкото удара с пет хиляди волта не се окажеха достатъчно убедителни. Е, вярно, ако човек беше напълно смахнат, вероятно нямаше да бъдат.

Естествено, ние просто щяхме да прелетим над нея — така или иначе.

Ейнджъл преглътна звучно в тихата нощ. Погледнах я. Лицето й беше необичайно бледо, с ококорени очи.

— Какво има? — попитах и застанах нащрек.

Тя преглътна отново и ме хвана за ръката. Стиснах я и клекнах до нея.

— Улавям мисли и разни други неща, които идват отвътре — каза с треперещ глас. — От Белите престилки, а и на някакви неща с разум, но без тяло.

Мозък на клечка — помислих си.

— Мислите са ужасяващи — продължи Ейнджъл. — Просто потресаващи. Зли. Канят се да осъществят плана си и не ги интересува какво ще коства той. Не ги интересува, че ще загинат хора. Нито пък животни.

Или комбинацията между двете — помислих си.

— А други деца птици? — попитах я. — Други рекомбинантни форми? Заличители?

Тя поклати глава и къдриците й проблеснаха на луната.

— Мъртви са. Избили са всички.

73

Много ясно, че трябваше да проникнем вътре! Нямаше ли да бъде жалко да пропуснем шанса си да попаднем на място, където вманиачени серийни убийци упражняват хобито си върху създания като нас? Би било пълна скука да пропуснем подобна възможност!

— Наистина ли трябва да влизаме? — попита Ръч. — Защото… ако не е съвсем наложително… предпочитам да не го правим. Предпочитам да си потърсим местенце, за да си починем.

Усмихнах й се и се опитах да пригладя непокорната й кафява коса.

— Аз също, миличка. Но трябва да се заема с проклетото спасяване на света. Налага се. С мен ли си?

Тя кимна умърлушено, след което на лицето й се изписа хладнокръвна решителност.

— Готова съм! Да изравним това място със земята!

— Аз също! — обади се Ейнджъл. — Тези са истински изчадия! Не трябва да им позволяваме да наранят никого. Ще осуетим плановете им!

— Да сложим край веднъж завинаги! — добави и Ари.

— Точно така! — казах аз и вдигнах юмрук пред останалите за ритуала ни. — Ще изпепелим всичко наоколо! Като приключим, ще оставим след себе си само купчина камънаци!

Помниш ли Хидрата, Макс?

Едва не подскочих. Кога ли щях да привикна с неканения Глас в главата си? За момента бих казала… никога.

Хидра, хидра… — замислих се. — Звучи ми като модел пръскачка?

Не. Лернейската хидра, един от подвизите на Херакъл. На мястото на всяка отсечена от него глава израствали две нови.

А, това ли? Да, гледах един анимационен филм за тях. И какво?

Помисли добре, Макс — каза Гласът. — И ще разбереш.

Повдигнах вежди подозрително.

Пак ли говориш с метафори? Толкова ли е трудно просто да ми кажеш какво имаш предвид?

Мълчание.

Разбира се.

— Макс? — обади се Ейнджъл.

Вдигнах пръст.

— Само секунда. Гласът споделя непотребни факти.

Тото се тръшна на тревата и положи глава на предните си лапи.

Добре. Хидрата — помислих си аз. Помнех филмчето — голяма, мускулеста мишка, облечена в лъвска кожа, се опитваше да изсече котешките глави на някакво подобие на дракон.

Връзката обаче ми убягваше.

А, момент. На мястото на всяка отсечена глава израстват две нови…

Канехме се да унищожим тази централа на „Айтекс“. Да не би това да означаваше, че на нейно място щяха да се появят две нови? Или че други две щяха да станат по-могъщи? Хм-м.

Трябва да убиете самата хидра, Макс. Цялата, наведнъж. Това е просто една от главите. Намери тялото и убий него.

Замислих се. Припомних си картата, която бях зърнала през една открехната врата в Училището по време на една от разходките ми с Ари. Беше на целия свят. Символът на „Айтекс“ се виждаше почти във всички държави, а в много имаше и някакви по-малки звездички.

Тъй като съм по-умна от средностатистическия рекомбинант, осъзнах, че беше нужно да проверим и клоновете на „Айтекс“ по другите държави, за да открием сърцето на звяра.

Много ти благодаря, Глас — помислих не без сарказъм, но разбира се не получих отговор. — Няма ли най-сетне да избереш къде, по дяволите, искаш да идем?

Боже, колко уморена бях! Това спасяване на света просто нямаше край!

Клекнах край плета и привиках останалите.

— Банда, мисля, че Франция ни зове.

Ръч повдигна вежди.

— Призовават летящи деца птици?

— Да — изправих се и протегнах ръце към Тото. Той скочи в тях и го закопчах в пазвата си. — Някой да знае френски?

— Аз мога да поръчам чаша шабли14 — рече приглушено Тото.

Разперих криле и се приготвих да излетя.

— Аз знам малко испански — каза Ръч. — Cerrado и abierto15, например.

— Това ще ни свърши работа в Испания. Колкото до Франция, време е да проверим дали Ейнджъл може да чете мисли на френски.

Тя размаха криле развълнувано и рече:

— Нямам представа. Обаче да знаете, че държа да опитам кроасаните им.

— О-о, напълно подкрепям — обади се Тото.

Потиснах желанието си да отговоря. Явно не си бяха взели поука в „Мадам Тюсо“. Излетях в прохладната нощ. Усещането ми напомни на Хари Потър, който бягаше от дома на Дърсли. С разликата, че в нашия свят представителите на Дърсли бяха навсякъде, имаха сериозни авоари и подчертано влечение към науката.

74

Лос Анджелис, банда!

— Не са нито Хладните, нито Кръвните… Да не би да са Хладнокръвните? — попита Иги напълно сериозно.

— Ш-шт! — изшътка Зъба. — Тихо! По-добре да не наливаме масло точно в този огън. Ясно?

— Ясно — каза Иги, но Гази се закиска и чукна пет с него.

— Освен това се казват Духовете — припомни му Зъба. — Написано е на якетата на всички.

— О, как пък съм го пропуснал? — каза Иги саркастично.

Зъба се плесна по челото наум.

— Йоу — чу се глас.

Зъба се обърна. Онзи на име Кийз, се приближи. Същата сутрин, докато се криеха в един празен парцел в източен Ел Ей, изведнъж ги заобиколи голяма банда. Истинска улична банда — Духовете. Приготвиха се за бой, но един от нападателите — Кийз — ги разпозна от новините. Оказа се, че следи и блога на Зъба. Бандата контролираше тази част от града и Кийз им предложи безопасно скривалище. Сега кимна на Зъба.

— Насам, брато.

— Прочути сме — прошепна Иги толкова тихо, че Зъба едва го чу.

— Да, свинският грип също — прошепна в отговор.

Последваха Кийз до изоставена постройка в средата на враждебна западнала уличка. Хората ги огледаха любопитно, но с едно махване на ръката Кийз ги накара да отклонят очи.

— Искам яке на Духовете — прошепна Газопровода на Зъба.

Зъба забеляза, че малкият понечи да го хване за ръка, но се отказа. От раздялата насам Газопровода се опитваше да се държи желязно, но Зъба се стараеше да не забравя, че той все пак е просто малко момче. Макс може и да беше най-безкомпромисният човек, когото познаваше, но се справяше учудващо добре с майчинските задължения — превръзки на раните, успокояване на малките след кошмар… Не си беше давал сметка колко допълнителни усилия костваше това.

Последваха Кийз по каменните стъпала, а Зъба се пресегна и хвана Гази за ръка. Момчето го погледна с изненада, но след това стисна ръката му в своята. Беше постъпил правилно.

На входната врата пазеха двама здравеняци, но с едно кимване Кийз ги накара да се дръпнат. Вътре напомняше изтърбушената къща, в която бяха попаднали с Макс във Вашингтон, само че тук беше още по-отблъскващо. Поне беше относително безопасно и тайно — две от любимите му характеристики.

— Мое да останете е тука — посочи Кийз една стая.

Вътре като че неотдавна беше избухнал някой от по-сериозните експлозиви на Иги.

— Чудно. Благодаря, братле — рече Зъба и тримата с Иги и Газопровода се отпуснаха на пода.

Време беше да се стегне и да измисли план.

75

— И това е планът ти? — удиви се Иги невярващо.

— Да. Вземай раницата!

Газопровода си замълча, но на Зъба му мина през ума, че може би се разкайва, че не беше тръгнал с Макс. Първият ден беше истинско приключение, но сега вече започваше да става просто… досадно. Зъба обаче беше решен да не се връща, докато Макс не зарежеше онзи кретен.

Издателството на списание „Пийпъл“ заемаше четири етажа в колосална сграда в центъра на Ел Ей. Ако Ейнджъл беше с тях, без проблем щяха да си уредят среща с президента на компанията и да го убедят да издаде специален брой за „Айтекс“ и коварните им планове.

В момента обаче Зъба трябваше да разчита на собствените си хитрини. Вдигна плика с купешки сандвичи и охранителят на входа ги пусна, като обяви отегчено:

— Служебните асансьори са в дъното.

— Да се качим по стълбите! — изхриптя Гази.

— Отиваме на двайсет и седми етаж — прошепна Зъба.

Принципно влизането в асансьор беше като доброволно подлагане на психическа травма. Малко затворено пространство, пълно с други хора. Хора, облечени по-добре от децата птици и определено по-чисти от тях.

На двайсет и седмия етаж се изсипаха от асансьора в лъскава, модерна и доста оживена чакалня. Зъба стисна плика в ръце и пое към бюрото.

Млад мъж на двайсет и няколко години с елегантни правоъгълни очила ги изгледа, сякаш бяха три чорлави бездомни деца.

— Мога ли да ви помогна?

— Трябва да говоря с най-добрия ви репортер — каза Зъба непринудено. — Имам история за световен заговор. Ако отпечатате онова, което ви разкажа, списанието ви ще влезе в историята.

Думите му не впечатлиха мъжа насреща.

— Имате ли уговорена среща? С когото и да е?

Нямаха, естествено. За целта се изискваше ниво на способността да планира, до което Зъба все още не беше достигнал. За него плика със сандвичи беше същински шедьовър.

— Просто искам да говоря с някого. Сега!

— Няма да стане — изгледа ги високомерно рецепционистът.

— Ако научат, че не сте ми позволили да говоря с някого, ще ви уволнят толкова светкавично, че свят ще ви се завие.

Онзи внезапно натисна бутона на охраната.

Зъба потупа ръката на Иги два пъти.

— Тръгваме! Веднага!

76

Двамата широкоплещести охранители видяха, че Зъба, Иги и Гази се насочват към стълбището, и ускориха крачка. Зъба знаеше, че беше безумие да влизат в асансьора, когато ги преследваха, независимо на кой етаж бяха — двайсет и седми или друг. Можеше да ги залостят между етажите или да ги причакат. Винаги трябваше да избират стълбите.

Той отвори със замах вратата и тримата се втурнаха надолу през четири стъпала. Профучаваха покрай стреснатите служители и едва не се сблъскаха с един доставчик на сандвичи. Зад тях вратите към стълбището се отвориха отново и охранителите се развикаха. Тъкмо когато минаваха покрай вратата към един от етажите, тя се отвори и някой се опита да сграбчи Зъба за якето. Той продължи с подскоци надолу, като следеше и Иги, и Газопровода с крайчеца на окото си. За съжаление, на стълбището нямаше прозорци, през които да избягат.

Стъпалата сякаш нямаха край и се въртяха в толкова тясна спирала, че започна да му призлява. Стегни се — каза си той. — Стегни се. Това малко момче и слепецът са твоя отговорност.

— Вече почти стигнахме — уведоми Зъба Иги след безкрайни минути. — Още осем стъпала, след което рязко наляво!

— Ясно — каза Иги.

Накрая стигнаха до долу. Само да успееха да се измъкнат през входа…

На входа на стълбището чакаха осем охранители. Зъба се завъртя, за да се върне нагоре, но най-близката врата се отвори и още четирима охранители се спуснаха към тях. Трите деца птици се изсипаха във фоайето и се опитаха да разкъсат линията на охранителите.

Безуспешно.

— Тръгваме си! — изръмжа Зъба, но един от тях вече го беше стиснал за якето и една от гайките за колана. Той изпроводи Зъба до големите стъклени врати, отвори ги, засили го по стълбите отвън и се удиви:

— Много си лек, бе!

— Да не сте припарили тук! — каза друг охранител.

Иги и Газопровода се изтъркаляха на тротоара до Зъба и бързо-бързо се изправиха на крака. Предвид ситуациите, в които бяха попадали, това да ги изхвърлят навън като чували с боклук не беше толкова страшно, но означаваше, че великият план на Зъба се беше провалил. Той отупа панталоните си, отвори плика и им раздаде смачканите сандвичи. Тръгнаха обратно към скривалището си. КБПМ? — зачуди се. — Как Би Постъпила Макс? Която беше допуснала в ятото онази проклета отрепка.

— Не стана, а? — Кийз точеше автоматичния си нож на въртящо се метално колело.

— Не.

— Треаше да разперите крилата си, брато — продължи той. — Веднъж ви глеах по новините. Нали имате нек’ви крила? Така треаше да направите.

— Хм… Не исках да прибягвам до евтини трикове — промърмори Зъба.

Освен това не се беше сетил за това. Кийз беше прав. Определено щеше да се получи. Мамка му.

Пристъпваме към план… Ж?

77

— План с хотдози? — изрече Газопровода въодушевено и нагълта втория си сандвич. — Определено ми харесва!

Зъба се огледа бързо на 360 градуса, но в тази част от „Ел Прадо“ се навърташе само обичайната сган от дилъри, бездомници и Духове. Нищо страшно.

— Планът не са хотдозите — обясни Зъба и избърса пръсти в дънките си. — Просто убиваме време, докато настъпи моментът за истинския план.

Разбира се, истински план нямаше — засега. Той обаче беше водачът на това ято, а водачът винаги трябваше да изглежда уверено, дори и когато блъфираше. Поредният урок, научен от Макс.

— Благодарско, брато — рече Кийз на продавача на хотдози и му стисна ръката.

Явно току-що беше измуфтил дванайсет хотдога в замяна за безопасността на количката на продавача на тази улица. Интересно…

Внезапно Иги застина между хапките от четвъртия си хотдог. Зъба се вгледа притеснено в лицето му и попита:

— Какво?

— По дяволите — рече сляпото момче и захвърли хотдога. — Роболети!

— Омитайте се! — изстреля Зъба на Кийз. — Имаме проблем, но преследват само нас.

— Как така все успяват да ни открият? — изстена Газопровода и натъпка остатъка от хотдога си в уста.

— Остааме! — рече Кийз и извади мобилния си.

— Не, виж, не разбир… — започна Зъба, но чу жужене… Вече беше късно.

Около осемдесет роболета увиснаха над покрива на близката сграда като рояк оси.

— К’во е т’ва, мамка му? — удиви се Кийз.

От околните сгради наизскачаха и други Духове и се затичаха по улицата.

— Роботи — отсече Зъба и разпери криле. — По-добре се омитайте.

Наоколо се понесоха удивени възгласи. Един от Духовете възкликна:

— Пресвета Дево!

— Остааме — каза Кийз, извади ножа си, размаха ръце на армията си и надвика усилващия се шум: — Разпръснете се!

— Осемдесет роболета — на десет часа — каза Зъба на Иги.

Иги и Газопровода разпериха криле, като отново удивиха околните и те зашушукаха възбудено.

— Духовете могат да ни помагат от земята. Ние ще поемем нещата във въздуха.

Иги кимна, че е разбрал. Кийз бутна в ръцете му дълъг железен лост:

— Земи!

Иги се ухили и се изстреля в небето. При първия мах закачи един от Духовете с крило и онзи се приведе стреснато.

По преценка на Зъба оставаха около четири секунди до сблъсъка, затова той изстреля като картечница:

— Направени са от метал. И са покрити с кожа. Ножовете не вършат работа. Тръби и бухалки ще са ви по-полезни.

— Бухалки иаме — каза Кийз и подаде една на Зъба. — Иаме и още нещо.

Трима от Духовете бяха извадили отнякъде нещо като базука, дълга близо метър и половина. Зъба нямаше време да разпитва откъде я бяха намерили. Той направи няколко крачки на бегом и се метна във въздуха, решен да отвлече вниманието на роболетите от бандата, която ги беше защитила.

Понесе се към облака роболети с разтуптяно сърце и кипнала кръв.

78

— Ще ви унищожим — жужаха роболетите. — Не можете да избягате.

Това ли беше най-изобретателната заплаха, която Белите престилки бяха програмирали в дроидите?

— Пълен шарж! — промърмори Зъба.

Механичните глави на гадовете се завъртяха, червените им лазерни очи се приковаха в него и част от рояка се отцепи от останалите, за да го обезвреди.

Зъба стисна здраво алуминиевата си бейзболна бухалка. Внезапно някаква смесица от вой и свистене го накара да се отдръпне. Ракета земя-въздух се вряза право в групата роболети на около пет метра от него. Долу не се бяха прицелили добре и ракетата избухна твърде късно, над роботите, но въпреки това отнесе петнайсетина метални глави. На Зъба му мина през ум, че Газопровода сигурно беше оценил представлението.

След това всичко премина в боен режим — свръхзабавени и свръхускорени движения едновременно. Зъба се спусна към роболетите и ги засипа с удари. Ръцете му изтръпваха при мощния сблъсък на метал с метал. След минута установи, че при удар в раменете под определен ъгъл може да изкара ръката от ставата, а страничният удар в главата, последван от втори от горе надолу, обикновено я откъсваше като с бръснач.

Всъщност не точно като с бръснач — беше доста неприятна гледка, плюс искрите и изтръгнатите жици и кабели, които се подаваха от врата на летящото към земята обезглавено тяло.

Един роболет изкара въздуха на Зъба с ритник в стомаха.

— Уф-ф!

Боят се различаваше от този със Заличителите. Заличителите бяха по-тромави, но по-съобразителни. Роболетите бяха по-силни и по-точни, но движенията им бяха ограничени.

Зъба беше загубил Газопровода от поглед. Иги въртеше железния си лост като меч и съсичаше роболетите около себе си с дългия си замах. От носа му течеше кръв, а едното му око беше подуто, но се справяше. Зъба чу стрелба и няколко взрива откъм земята. Надяваше се Газопровода да се е махнал оттам.

Фрас! Парира удара на един роболет, замахна мощно с бухалката и я заби в тила му. Разнесе се смесица от пукот и плясък, но роболетът не се повреди сериозно.

Зъба замахна отново, но беше спрян от друга машина, изникнала до него. Мощният й зашеметяващ ритник се вряза в бъбрека му и той сви криле със стон и се спусна като камък на около пет метра, за да се окопити. След това стегна мускули и се изстреля нагоре, като раздаваше удари с бухалката с всички сили. Успя да свали два роболета, а трети пострада толкова тежко, че отлетя встрани тромаво с пушещ врат.

И изведнъж всичко приключи. Останалите петнайсетина машини се прегрупираха, завъртяха се и се отдалечиха в синхрон. Зъба се спусна до Иги, който висеше във въздуха и се ослушваше за подозрителни звуци.

— Край — каза му. — Да тръгваме.

Спуснаха се до Ел Прадо. Полицейските коли от целия град се бяха насочили към района.

Улицата беше засипана с отломки от роболети. Откриха Газопровода с Кийз. Изглеждаха поохлузени, но бяха добре.

— Идва полиция — рече Зъба. — Трябва да тръгваме.

— Ясно, брато — каза Кийз и му подаде подутата си окървавена ръка. — Уха! Добър тепих си спретнахме! Т’ва хлапе е свирепо!

Газопровода изпъчи гърди.

— Благодаря — каза Зъба. — За всичко.

Тримата се издигнаха във въздуха. Отгоре Зъба видя как Духовете се стопиха в сградите, по уличките и в колите, които потеглиха със свирещи гуми. Когато полицията пристигна, завари само купчини чудати парчета метал.

79

Тото шаваше под якето ми като гофер16 в дупката си. Носехме се на зашеметяваща височина над Франция и се оглеждахме за самолети. Бяхме се отказали да се занимаваме с централата на „Айтекс“ в Англия, тъй като тя беше просто една от главите на хидрата. Установихме, че в Германия има поне четири клона на „Айтекс“, включително и световната централа, така че решихме да се запътим нататък. Това кученце обаче ме побъркваше.

Пак се разшава. Едва не се поддадох на изкушението да се разкопчая и да го оставя да се наслади на вълнуващото свободно падане. Той си пое въздух и размърда нос.

Започва се — помислих.

— Откровено казано, чудя се имаш ли душа — каза той.

— Тото, вече го обсъдихме — отговорих му с досада. — Нали проверихме клона на „Айтекс“ в Сен Жан-дю-Севр!

Тото се сбърчи заради произношението ми. Идеше ми да го цапна с нещо.

— Мисията ни е да посетим главната централа в Германия. В Париж няма клон, тоест ходенето ни там е безсмислено.

— Да… Някакво си световно средище на културата! — измрънка той. — И мястото с една от най-добрите кухни в света. Мода, изкуство, архитектура… ах, Версай!

Направо щеше да се разплаче. Завъртях очи.

— Да, но няма клон на „Айтекс“ — рекох многозначително.

— Аз бих се радвала да разгледам Париж — обади се Ръч. — В библиотеката ми попадна един пътеводител. Имат малки лодки, с които човек може да се разходи по вода, разкошни градини, онзи музей Ловъра или нещо подобно, дворци и какво ли не още.

Тя ме погледна с надежда.

Тото ги беше научил и двете как да правят мили муцунки и Ейнджъл също впи нажалени очички в мен. Стегнах се и зачаках да проникне в ума ми, но тя не го направи (поне това можех да усетя).

— Животът е толкова кратък — рече Ейнджъл с копнеж. — Кратък и труден. Идеята, че можем да видим Града на светлините поне веднъж…

— О, за Бога! — изстенах аз.

— … ще придаде смисъл на всичко останало — довърши тя.

— Да, нима можем да сравняваме живота в мизерия и разруха с някое уютно бистро на „Шанз-Елизе“? — Въпросът ми беше пропит от сарказъм.

Тото пак се намуси.

— Точно така — оживи се Ейнджъл. — Именно това имам предвид. Всичко друго губи смисъл, когато човек застане пред Сакре Кьор17 например!

Ясно ми беше, че вече съм загубила. Останех ли непреклонна, щеше да се наложи не само да слушам опяването на две деца, сбъркан културист и говорещо куче през целия път до Германия, а и когато стигнехме там, никой нямаше да може да се съсредоточи върху мисията. Освен това очаквах всеки момент да се включи и Гласът — с някоя безценна мъдрост от типа на: „Виж какво се крие в Париж“ или „Каква е поуката от всичко това?“ или „Може би ще се натъкнеш на ясна еднозначна улика за нещо навръх Триумфалната арка!“.

Сведох поглед. Далеч под нас милионите светлини на Париж грееха ярко — най-големият град в страната блестеше като диамант. Скъп, забавящ ни и безспорно безсмислен диамант.

Потърках чело с ръка.

— Уф, добре — промърморих. — Добре! Ще се отбием в Париж за няколко часа.

Пропуснах радостните възгласи покрай ушите си. Огледах се и установих, че Ари не се беше включил в тях. По принцип не се обаждаше много, сякаш мислеше, че няма право на мнение. Ръч все още не го поглеждаше и не общуваше с него. Припомних си, че Париж вероятно щеше да е едно от последните хубави неща в живота му.

— Да намерим място за преспиване — казах и се заспусках в нощта.

80

Нещо странно: откакто се разделихме със Зъба и с останалите, от Заличителите, Белите престилки и роболетите нямаше ни вест, ни кост. А бяхме аз, Ейнджъл, Тото и Ари — всички възможни обекти за проследяване. При все това в последните няколко дни се бяхме отдали на grande vacance, както казваме тук, в безгрижния Пари18.

На какво се дължеше това? Единствената разлика беше, че Зъба, Гази и Иги не бяха с нас. Пълна лудница. Замислих се какво ли правеха — дали бяха на някой плаж, или на купон, или някъде другаде… напълно забравили за нас. И без да им липсваме.

Част от мен просто изгаряше от желание да намерим някой интернет клуб, за да можем поне да прочетем последните писания в блога на Зъба. Може би така щях да добия представа къде бяха и с какво се занимаваха. По-голямата и горда част от мен обаче отказваше да удовлетвори мъчителното ми любопитство.

— Божичко! — изписка Ръч и уви артистично засукано шалче около шията си. — Това е страхотно!

И е толкова удобно за някой Заличител — просто го хваща, дръпва и ти чупи врата — едва не изтърсих аз. Вместо това кимнах вяло с надеждата да прочете мнението ми по изражението на лицето ми.

— Ето за това говоря! — обади се Тото радостно. Подпря предните си лапи на мраморния плот и побутна шоколадовия кроасан към себе си. — Седя си и си хапвам, при това без да се налага Ейнджъл да контролира нечий ум. Това се казва цивилизация!

В случай, че не знаете, в повечето ресторанти в Париж пускат кучета. Бяхме се настанили около малка мраморна масичка пред едно кафене. Хората си минаваха покрай нас, без никой да се превръща в Заличител или в нещото, което беше заместило Заличителите.

— Това е просто прекрасно — каза Ръч и преметна шалчето през рамо, за да не го натопи в кафето си. — Колко мога да изям?

Ядеше третия си кроасан.

Свих рамене.

— Колкото искаш, стига да не започнеш да повръщаш.

Е, признавам — в ролята си на майка съм малко нестандартна. Но да не забравяме, че бях само на четиринайсет и всъщност не бях раждала никого.

— Иска ми се… — започна Ейнджъл, но замлъкна и отпи от кафето с мляко.

Иска ми се и останалите да бяха тук с нас — чух в главата си, но не беше Гласът. Кимнах й. Аз също — отговорих й мислено.

— Какво да правим след това? — попита Ръч. — Искате ли да идем до Ловъра?

Поклатих глава.

— Прекалено заградено, с прекалено много охрана и с прекалено много хора. Целият валиум на света няма да е достатъчен, за да вляза там.

— Айфеловата кула е открита и е висока — вметна Ейнджъл.

Кимнах.

— Да, там може — погледнах часовника си. — Имате четири часа, след което си тръгваме.

Ръч козирува.

— Jawohl!19

Тото се задави от смях, а Ари и Ейнджъл се ухилиха.

Всеки знае как изглежда Айфеловата кула. Но на място е далеч по-голяма — плетеницата от стомана и желязо направо чезне в небето. Беше много изкушаващо просто да полетим до върха, но вместо това се наредихме на безкрайната опашка и стигнахме горе с претъпкания асансьор. Знаете колко обичам да се тъпча с непознати в тесни пространства!

Когато стигнахме обаче, гледката си заслужаваше. Точно под нас се виеше река Сена, обсипана с плаващи домове лодки и туристически корабчета. Отгоре виждахме всичко, всички забележителности, например Триумфалната арка и Лувъра. Париж се простираше във всички посоки около нас.

Трябваше да призная, че градът действително беше прекрасен. Сградите имаха старинна елегантна осанка и в красотата си се различаваха от тези в Щатите. Искаше ми се и момчетата да го бяха видели. Надявам се и вие да се насладите на града един ден — ако оцелее след опита на Белите престилки да унищожат света.

Разбира се, Ръч настоя да идем на пазар. Поне уличните сергии не бяха толкова клаустрофобични, колкото закритите магазини. Малките сергийки за книги и цветя покрай Сена ме накараха да се почувствам, сякаш сме в някакъв филм със субтитри. С търпението на светица изчаках Ръч и Ейнджъл да разгледат всички фланелки, шапки и книги на френски, които не можехме да носим, камо ли да четем.

Ари изпробва едно кожено яке — неговото беше прокъсано и мръсно. Продавачът го огледа предпазливо, но Ейнджъл го разсея и той сякаш престана да го вижда.

— Отива ти — казах, докато той кършеше рамене в него. — Удобно ли е?

Той се свъси и посочи буцестите си свръхразвити мускули и големите криле, които не се прибираха плътно като нашите:

— Нищо не е удобно, когато си такъв.

Застанах зад него, за да му оправя яката. Погледът ми се спря на нещо — срокът на годност на тила му. Часът му щеше да удари много, много скоро.

И знаете ли какво? Доволна бях, че го заведох до Париж.

81

Знаете ли какво е другото странно нещо в Европа? Всичко е миниатюрно. Както си летяхме и — хоп! — преди да мигнем се бяхме озовали над Белгия! Цяла Западна Европа можеше да се побере в Щатите на изток от Мисисипи. Полетът от Англия до Франция ни бе отнел половин час. Прекосяването на Франция — шест часа. В Щатите ни бяха нужни близо осем часа, за да преминем само Тексас.

Все едно. Ето и еднозначното ми определение за немците: чистофайници. Леле мале, колко чиста държавица! А Франция? Не чак толкова.

— Така… Никакви чорапи, разхвърляни по пода — наредих, преди да се приземим на равно край някакъв град на име Лендехайм. — Направо ще полудеят, ако ги видят.

Лендехайм беше като проектиран от немските служители в „Епкот“20. Очаквах всеки момент иззад някой храст да изскочи Бамби. Къщите бяха като от бисквити — до там, че стомахът ми закъркори.

Единствената главна улица през градчето се виеше нагоре към невероятен средновековен замък. Да, познахте — „Айтекс“. Все така владеещи простосмъртните по своя си начин.

— Това е прекалено — каза Тото и скокна от прегръдките ми. — Иде ми да започна да садя цветя или нещо подобно.

— Хълмовете-е-е оживя-я-ява-а-ат — зачурулика Ръч и разпери ръце широко, — от звука на21…

— Така, слушайте всички! — прекъснах я аз. — Замъкът е от другата страна на тези дървета. Да огледаме набързо и да решим каква ще е следващата ни стъпка.

Поех между дърветата, като бутах настрана тучните немски храсталаци. Честно казано, очаквах горите в Германия да са по-подредени.

— Не, не ми казвай — изпръхтя Тото, докато подтичваше след мен. — Ще проникнем с взлом, ще отмъкнем нещо, ще счупим това-онова, за малко ще ни се размине да ни заловят, след което ще избягаме по изключително опасен и зрелищен начин. Нали?

Стиснах зъби и се направих, че не чувам кискането на Ръч.

— Може би — троснах се. — Да не би да имаш по-добър план?

Известно време остана смълчан.

— Ами, не.

Не знам дали ще ми повярвате, но провирането през непозната гора в Европа посред нощ в компанията на бивш Заличител, говорещо куче и две деца, за чийто живот отговарях, не беше кой знае колко забавно. Или пък гледах твърде мрачно на нещата?

За пореден път се убедих колко ба-а-авна и мъчителна история е ходенето в сравнение с летенето, но не исках да рискувам да ни видят — не и толкова близо до замъка. Не бих се учудила, ако имаха наблюдателни кули, радари или прожектори. А може би и трите заедно.

Накрая стигнахме. Застанала в края на гората, отправих взор през рова към дебелите високи стени. Не бях виждала по-внушителен замък през живота си. Беше пълен с кули, бойници и тесни амбразури за точните стрели на Робин Худ, а останалите прозорци бяха с витражи. Разбира се, прожекторите и бодливата тел в горната част на стената разваляха малко този чар, но през присвити очи не се забелязваха толкова.

— Има желязна решетка — посочи Ръч с шепот. — Да надникнем през нея!

— Аха.

Приклекнахме в сенките и се насочихме към замъка — къде с пълзене, къде клечешком, — като внимавахме да не се натъкнем на някой капан или друг вид клопка. На десетина метра от портала застинахме при звука на маршируващи стъпки и се залепихме за земята.

С орловия си поглед видях новото поколение Заличители да крачи из двора. Съвсем ясно видях и редиците хора, които маршируваха след тях със свирепо изражение на лицата. В тях имаше нещо необичайно. И не съвсем човешко. Накрая съзрях собствения си клонинг — Макс II, която се беше опитала да ме замести, а после Джеб я бе накарал да ме убие. Значи отново се появяваше на сцената.

82

До мен Ари беше застинал като статуя, втренчил очи в клонираната Макс. Сетих се, че навремето двамата бяха сформирали отбор срещу истинската Макс и стомахът ме присви. Добре беше да го следя още по-внимателно.

Замислих се над отвратителното развитие на събитията, но Ръч ме ръгна с лакът в ребрата.

— Божичко! — прошепна тя. — Видя ли?

— Да — казах аз мрачно, без да откъсвам поглед от Макс II. — Срещаме се отново.

— Какво имаш предвид? Досега не сме я виждали — озадачи се Ръч.

Обърнах се и я погледнах.

— Ехо? Забрави ли за онзи ден надолу с главата, когато съм се опитала да готвя и съм ти предложила да те среша?

Ръч повдигна вежди.

— Да. Онова беше Макс II. Но аз не говоря за нея! Погледни четири реда по-назад!

Погледнах. И разбрах какво ми сочеше Ръч.

Редом с останалите там маршируваше Ръч II — с нетипична за Ръч сериозност. С тази уговорка изглеждаше досущ като нея.

— Майко мила! — изрекох беззвучно.

Това не беше за вярване.

— Опа! — произнесе Ейнджъл притихнало и посочи.

Преглътнах стона си и за секунда отпуснах глава в ръце. Чудно. Само това ни липсваше на този свят — втора Ейнджъл. Да, за Бога! Явно едно летящо шестгодишно дете, способно да контролира мислите на останалите, беше напълно недостатъчно!

— Не мога да повярвам — възкликна Ръч. — Има втора аз!

— И втора аз — каза Ейнджъл.

Всички вътре ли бяха клонинги? Може би не, но можех да се обзаложа, че бяха мутанти до един.

— И какво? Аз не съм достатъчно важен, за да ми направят двойник, така ли? — Тото звучеше искрено обиден. — Не, няма да клонираме кучето. Някакво си псе, за какво ни е.

Почесах го зад ушите, но той изсумтя и се просна на тревата.

— Аз също нямам двойник — каза Ари.

Джеб явно не беше клонирал собствения си син. Колко сантиментално.

— Дали ще се опитат да ни сменят, както направиха с теб? — попита Ръч.

— Да — отговорих. — Но ще се усетим на мига — новата Ръч ще е мълчалива и умърлушена, а новата Ейнджъл ще се държи като обикновено шестгодишно дете.

Двете се усмихнаха, а аз се поздравих за умелия начин, по който ги бях ободрила в рязко влошилата се ситуация.

— Знаете ли — предложих, — хайде да измислим някаква зашифрована дума или фраза, с която да можем да се уверим абсолютно, че сме ние самите. Става ли?

— Добре — каза Ръч.

— О-о, сетих се — каза Ейнджъл и доближихме глави, за да ни я прошепне.

— Идеално! — каза Ръч и се усмихна.

Аз се засмях тихо и плеснах беззвучно длан в нейната.

Ари се ухили и кимна.

Дори и на косматото черно лице на Тото като че се изписа усмивка.

И каква беше тайната ни дума?

Да бе, ей сега ще ви кажа.

83

С цялото това набиване на пети и зловещо вперени напред очи нито роболетите, нито клонингите и останалите мутанти ни чуха, когато прелетяхме над стената почти безшумно. Настигнахме отряда и замарширувахме най-отзад, последна редица последователи, готови да ознаменуват началото на Ре-Еволюцията.

Страхотно изпълнение.

Така или иначе, нали бяхме малки смелчаци, които не мигваха и в лицето на сатаната, минахме през прага на замъка заедно с останалите, с широки крачки и размахвайки отсечено ръце край тялото си. Скоро щяхме да разберем колко време им е нужно, за да ни забележат. Лично според мен нямаше да е много. Просто предчувствие.

Източихме се през високата двойна метална врата и тя се затръшна зад нас със злокобен трясък. За наша изненада вътре Маршируващата мутантска бригада начаса се разпадна. Роболетите се стопиха по един слабо осветен каменен коридор, а останалите се разделиха на няколко потока и поеха в различни посоки.

Беше като заешка бърлога — множество врати обозначаваха началото на виещи се коридори, осветени едва-едва от оранжевите сигнални лампи.

Безмълвно последвахме една от групичките през поредната двойна врата. Ситуацията беше толкова откачена, че ме напуши смях, но набързо го потиснах.

Като че ли все още никой не ни беше забелязал. Навлизахме все по-дълбоко в една от най-важните централи на „Айтекс“ и никой не заставаше на пътя ни.

Погледнах Ейнджъл.

— Клопка? — отроних с крайчеца на устата си.

Тя кимна.

— Клопка.

84

— Всички нащрек! — прошепнах.

Внезапно пред нас зейна помещение с размерите на летищен хангар.

Таванът беше поне на девет метра височина, а единствените прозорци представляваха тесни хоризонтални процепи на трийсетина сантиметра под него. На всяка каменна стена висяха по няколко огромни телевизионни екрана. Помещението беше пълно със сиви метални койки, всяка — покрита с последната мода потискащи маслиненозелени одеяла, от които явно се скачаше на крака доста лесно.

Трябваше да им признаем — знаеха как да се забавляват!

Мутантите се източиха по пътеките между леглата, а ние останахме сами до входа на помещението.

Инстинктивно се наредихме в кръг с гръб един към друг и се огледахме.

— Колко е хубаво! — рече Тото. — Точно както бих искал да изглежда моята стая у дома! Ако някога си намерим дом.

— Ш-шт — казах внимателно. — Огледайте се и си набележете път за бягство. Да видим какво става.

Съдейки по целеустремените движения на хората около нас, предположих, че изпълняват получените заповеди — продуктите на най-добрите научни умове в света се бяха заели да метат, да бършат прах и да лъскат кубинки.

Двете с Ръч се спогледахме едновременно, а Ейнджъл прочете мислите ни. В следващия миг и трите изровихме изпод леглата кубинки наш размер. Ари схвана действията ни и тръгна да търси обувки за огромните си крака. След секунди ги нахлузихме, вързахме ги и скрихме мръсните си износени маратонки.

— О, да — рече Тото. — Сега вече се вписваме.

Изпепелих го с очи и насочих вниманието си към телевизионните екрани. На всяка стена имаше по три телевизора. Ако даваха нещо от типа на футболен мач, щях да реша, че сме в рая.

Но те, разбира се, излъчваха друго: строгото лице на светлокоса жена, която говореше на различни езици. Лъскахме неуморно кубинките на фона на немски, френски, испански, италиански и японски, докато обитателите на помещението от време на време надаваха бурни одобрителни възгласи.

Ръч повдигна вежди.

— Напомня ли ви на някого? Имам чувството, че съм я виждала и преди.

Замислих се, после повдигнах рамене.

— Нямам представа.

Накрая Бялата престилка стигна до английския.

— Часът за Ре-Еволюцията удари! — рече тя възбудено.

Няколко души в помещението викнаха одобрително.

— Започнахме прилагането на плана „Наполовина“! Докато гледате, слабите, ненужните, онези, които само черпят ресурсите ни, вече биват елиминирани!

85

Петимата се спогледахме ужасено под съпровода на нова вълна възгласи, след което се опомнихме и се включихме в оживлението.

Жената ни гледаше от екрана с искрената жар на човек със сериозни отклонения.

— Ще създадем нов свят! Свят без глад, болести и слабости!

— Да, като избият всички — промърморих аз.

— Поводите за война ще бъдат премахнати — продължи тя въодушевено. — Ще има достатъчно храна за всички. И достатъчно място. Хората ще престанат да се сражават за имущество, храна, богатство и енергийни ресурси.

Тълпата посрещна думите й с вик.

— Да, няма да има поводи за битка — прошепнах аз. — Освен ако не държиш на религията си. Но се обзалагам, че всички ще са толкова здрави и щастливи, че и тя няма да има значение. И без това хората не я приемат насериозно.

Завъртях очи и поклатих глава.

От време на време покрай нас минаваха хора, но не ни обръщаха внимание. Включвахме се към възгласите на останалите и се правехме на заети — оправяхме легла, подреждахме кубинки, опъвахме одеяла.

— Не забравяйте — продължи Бялата престилка, — че няма да успеем с нашата Ре-Еволюция без вас, нашите избраници. Новият строй трябва да бъде чист. Всички раси са равни! Всички полове са равни. Но болните, слабите и несъвършените трябва да бъдат елиминирани!

— „Всички“ полове? — прошепна Ръч. — Те не са ли само два? Или съм пропуснала нещо?

Повдигнах рамене.

— Нямам представа. Може да са създали и други.

Мисълта беше отблъскваща и изкривихме лица погнусени.

— И така, ако познавате някого, който заслужава да приеме славната съдба на мъченик, за да могат останалите да заживеят в рая, моля, незабавно уведомете своя надзорник — каза жената. — Това ще ви се отрази добре и ще получите похвала.

Огледах останалите ужасена.

— Боже мой! — казах тихо. — Искат да настървят хората срещу всички, които имат някакви несъвършенства. Тоест срещу всички! Никой не е съвършен!

Не бих могъл да го кажа по-точно, Макс — каза Гласът.

И сега какво? — помислих аз.

Намираш се там, където трябва да бъдеш, и правиш онова, което трябва да правиш — каза Гласът.

Толкова рядко одобряваше действията ми, че се стъписах.

Обаче сигурна ли си, че ще се справиш сама?

Ръч, Ейнджъл, Тото и Ари са с мен — помислих.

Половината ти семейство го няма — отбеляза Гласът. — Тоест и половината ти бойци.

Вината не е моя — сопнах се наум. — Не го реших аз.

Това значи ли, че проблемът не е твой и не трябва да го решаваш?

Присвих очи подозрително. Бялата престилка на екрана отново беше заговорила на немски.

Какво искаш да кажеш? — помислих.

Останалите от ятото са ти нужни. Трябва да съберем повече бойци край себе си. Върни си ги.

Изстенах. Просто… по дяволите.

86

— От нас ще излязат страхотни шпиони — прошепна Ръч в ухото ми. — Не мислиш ли?

Петимата пълзяхме тихо по вентилационната тръба и търсехме компютър. Досега бяхме минали над още едно спално, столова, тоалетни — явно и съвършените хора имаха нужди — и няколко кабинета с работници.

Трябваше ни празно помещение с компютър в него. А след това и обилна гореща храна! И удобни легла! Имах чувството, че вече пълзим от километри в тясната метална тръба, когато надникнахме в поредната стая. Беше слабо осветена от екрана на компютър в спящ режим.

Стараейки се да не вдигаме шум, развихме винтчетата на решетката и се спуснахме един по един в стаята, очаквайки наоколо да светнат сензори за движение. Но нищо не помръдна.

— Хайде, побързай — казах на Ръч. — Може да има безшумна аларма, скрити инфрачервени камери и какво ли не. Надали разполагаме с повече от минута.

Ръч кимна, настани се пред компютъра, сложи ръце над клавиатурата и затвори очи. Ставах все по-изнервена и притеснена с всяка изминала секунда.

Внезапно тя отвори очи, втренчи се в клавиатурата и започна да пише.

След секунди на екрана вече светеше програма за изпращане на имейли.

— Нямам никаква представа как го прави — казах, а Тото кимна.

— Така… — рече Ръч. — Свързахме се.

— Браво — казах.

Сърцето ми биеше бясно. При това не само заради опасността да ни заловят всеки момент.

— Пиши на Зъба веднага да дойде в Лендехайм, заедно с останалите. Пиши му, че положението е много, много сериозно.

Ръч затрака по клавишите.

— Пиши, че голямото бедствие вече е започнало и че имаме само дни, ако не и часове, за да го спрем.

— „Бедствие“ се пише с „д“ — обади се Тото, който четеше през рамото й.

— Няма значение — изсъсках аз. — Просто му кажи да идва веднага! Веднага!

Ръч кимна и продължи да пише, след което натисна бутона за изпращане. Съобщението ни отлетя — надявах се да стигне до пощенската кутия на Зъба.

Вярно, той получаваше по милиард съобщения на ден, но се надявах заглавието с главни букви да привлече вниманието му: ТОВА Е ОТ МАКС. ПРОЧЕТИ ГО ВЕДНАГА!!!

— Добре — казах, — няма какво повече да направим. Да се надяваме, че ще го получи.

Екранът примигна и изведнъж на него изскочи Бялата престилка, която говореше от екраните по-рано. Вгледа се право в нас.

— Отлично, Макс — рече тя, а по гръбнака ми пробягаха тръпки. — Стигна по-далеч, отколкото очаквах. Трябваше да ти гласувам повече доверие.

Зад гърба си започнах да командвам с жестове: Излитайте и изчезвайте на мига!

— Това би било безсмислено — каза жената. — Погледни нагоре.

Разбира се, погледнах. Под тавана гъмжеше от летящи, мълчаливи роболети, увиснали във въздуха като космати насекоми с блестящи червени очи.

— По дяволите — казах.

— Много красноречиво — рече жената. — В атака!

87

Гледката не беше приятна. Успяхме да повалим около шест роболета, но в крайна сметка металните пружинки и козината надвиха. Заловиха ни и вързаха и ръцете, и краката ни в окови.

От носа ми течеше кръв, а раната от вътрешната страна на бузата ми смъдеше. Ари беше още по-зле — наскоро зарасналото му лице беше покрито с нови рани, а двете му очи бяха подути. Ейнджъл и Ръч също имаха зловещи синини, но като че нищо счупено. Тото, естествено, беше действал всеотдайно и беше изпохапал доста роболети, но не им беше навредил особено.

Роболетите ни завлачиха през лабиринт от коридори. Опитах се да запаметя маршрута. Качвахме се и слизахме по различни стълби, минахме през една кръгла кула и накрая се озовахме пред въртяща се каменна плоча, която се оказа тайна врата. Зад нея имаше нещо като работен кабинет. Не изглеждаше съвсем на място — вместо луминесцентните лампи и модерното дървено бюро човек би очаквал средновековни уреди за мъчения, да речем.

Пуснаха ни грубо върху каменния под, покрит на места с ориенталски килими. С вързани ръце нямаше как да омекотим падането си и забихме колене в камъка, но останахме безмълвни. След секунда се изправихме на крака, опряхме гърбове един в друг и започнахме да търсим изходи, да броим пазачите и да се оглеждаме за нещо, което може да ползваме като оръжие. Какво да се прави, навици.

Вниманието ми беше привлечено от малка табелка на голямото бюро: ДИРЕКТОР.

О-о, Директора! Най-сетне! Големият шеф, босът на босовете, il capo22! Човекът, който дърпаше всички струни и командваше всички и всичко! Напълно побърканият психопат, който целеше да елиминира голяма част от населението на света! Най-сетне щяхме да се срещнем. Щях да го очистя, ако ще и само със зъби.

Бутнах останалите с лакът и посочих с глава бюрото.

— Знаеш какво да правиш — прошепнах на Ейнджъл.

Време беше да си поиграем на телепатия.

Тежката каменна плоча се завъртя отново и светлокосата жена от екраните влезе при нас, следвана от още няколко Бели престилки. На шиите им висяха неотменните стетоскопи, носеха и апарати за кръвно налягане и прочее. Положението явно щеше да стане забавно. Ужасяващо и плашещо забавно.

— Здравей, Макс — каза жената.

На ръст беше колкото мен, със слабо телосложение. Погледна и останалите и рече:

— Ръч, Ейнджъл, Ари. И кучето.

Тото вероятно беше побеснял от това, но си замълча.

— От доста време искам да се запознаем — продължи жената. — Много е важно да поговорим лице в лице. Не мислиш ли?

— Ами, важното е, че вие мислите така — отговорих аз.

Тя премигна насреща ми.

— Името ми е Мариане Янсен — произнесе спокойно. — Аз съм директорът на „Айтекс“ и на дъщерните компании за научни изследвания и развитие.

Успях да запазя лицето си безизразно. Значи Директора беше жена? Почувствах някакво странно разочарование, че човекът зад цялата тази разруха е жена. Подобно шизофренично, унищожително поведение подхождаше повече на мъжете, поне според мен.

— Не само това — продължи тя, без да сваля очи от лицето ми. — Аз съм и твоята майка, Макс.