Спасяването на света и други екстремни спортове

37

Сякаш някой беше играл боулинг с главата ми и с кегли от плътен мрамор.

Сърцето блъскаше в гърдите ми, дишах плитко и накъсано, а всички мускули по тялото ме боляха. Не знаех какво ставаше, но не беше нищо хубаво.

Отворих очи.

Нищо хубаво беше толкова нелепо определение за ситуацията, че сякаш беше на друг език — на езика на наивните идиоти.

Бях вързана за метално болнично легло — китките и глезените ми бяха приковани с дебели ивици велкро8.

И не бях сама.

С усилие надигнах глава, потискайки пристъпа на гадене, който ме връхлетя и задави на мига. Преглътнах конвулсивно.

Отляво Гази беше прикован за друго метално легло. Дишаше неравномерно и потръпваше в съня си.

До него Ръч се беше размърдала и стенеше тихо.

Обърнах се надясно. Иги. Лежеше напълно неподвижно, с отворени очи, втренчен невиждащо в тавана.

Зад него Зъба мълчаливо напъваше превръзките от велкро с мрачна решителност и пребледняло лице. Усети, че го гледам, и в очите му за миг проблесна облекчение.

— Добре ли си? — рекох беззвучно.

Той кимна отсечено, след което посочи с глава останалите. Кимнах уморено и обобщих ситуацията с универсалното изражение за „Ама че гадост!“. Той изкриви глава към леглото срещу нас. Тото лежеше отгоре му напълно безжизнен, с изключение на спорадичните мускулни тикове. Крачетата му бяха вързани като нашите. Беше проскубан — около устата му липсваха парчета козина.

Помръднах глава — внимателно, за да не повърна — и огледах помещението. Намирахме се в гола бяла стая без прозорци. Като че различавах врата отвъд леглото на Ръч, но не бях сигурна.

Иги, Зъба, аз, Гази, Ръч, Тото.

Ейнджъл я нямаше.

Поех въздух и се наканих да напъна ремъците, когато осъзнах нещо. Миризмата. Химическата смесица на антисептик, спирт, дезинфектант и пластмасови тръбички. Миризмата, която беше тровила ноздрите ми всеки ден от първите десет години от живота ми.

Погледнах ужасена Зъба. Той се втренчи въпросително в мен.

Молех се да греша, макар че за свой ужас вътре в себе си знаех, че бях права. Произнесох безмълвно: „Училището“.

Очите му проблеснаха и потвърдиха подозрението ми. Нямаше нужда от друго потвърждение. Кошмарът беше започнал отначало.

Отново бяхме в Училището.

38

Училището… ужасното, потресаващо място, което се бяхме опитвали да заличим от паметта си в последните четири години. В Училището ни бяха подлагали на експерименти, тестове, проби, обучения. Благодарение на това място през целия си живот нямаше да мога да общувам с хора в бели престилки и никога не бих се записала да следвам химия. Заради него при вида на клетките за кучета в зоомагазините по гръбнака ми пробягваха ледени тръпки.

— Макс? — Гласът на Гази звучеше дрезгав и пресъхнал.

— Здрасти, малчо — казах аз тихо.

— Къде сме? Какво става?

Не исках да му казвам, но докато измъдря някаква убедителна лъжа реалността помете ума му и той се втренчи в мен потресено. Устните му беззвучно произнесоха „Училището“. Нямах избор — кимнах. Той отпусна глава на леглото. Забелязах, че някога русата му рошава коса се беше превърнала в сплъстена сивкава маса.

— Ей! — обади се Тото с отпаднала досада в гласа. — Искам адвокат.

Тъжната болка в гласа му обаче изневери на типичната му войнственост.

— Имаме ли план Б? Или В? Или Я? — Гласът на Иги звучеше безжизнено, без капка енергия.

Явно се е предал и говори просто по инерция — мина през ума ми.

Прочистих гърло, преглътнах, събрах последните остатъци от авторитет, които ми бяха останали, и рекох:

— Да, разбира се. Винаги има план. Първо трябва да се измъкнем от превръзките.

Усетих, че Ръч се събуди, и я погледнах. Големите й кафяви очи бяха сериозни и тя беше стиснала уста, за да не затрепери брадичката й. На бузата си имаше лилава синина, по ръцете също. Винаги я бях възприемала за малко дете като Гази и Ейнджъл, но изведнъж ми се стори с десет години по-голяма.

Тъй като знаеше — четеше се в погледа й.

Знаеше, че сме навлезли твърде дълбоко в тези води, че нямах план, че нямахме надежди.

Което изчерпваше всичко.

39

Не знам след колко време — след като ръцете ми изтръпнаха, а по глезените ми заиграха иглички — вратата се отвори.

Дребна жена с посивяла коса, облечена в бяла престилка, влезе с поднос в ръце. Нечия зла баба.

Въздухът се изпълни с нов мирис.

Опитах се да не вдишвам, но беше невъзможно.

Жената тръгна право към мен с усмивка на дружелюбното си лице.

Стегни се, Макс. Това беше моя мисъл. Гласът не се беше обаждал от мелето в пустинята.

Опитах се да си придам безгрижен вид — доколкото беше възможно за четиринайсетгодишно дете птица, приковано за легло в ада.

— Това е новост — рекох хладнокръвно. — Мъчение с курабийки с шоколад. Ти ли го измисли?

Жената явно се смути, но се опита да се окопити и рече:

— Решихме, че сигурно сте гладни. Току-що ги опекохме.

Помаха над подноса, за да може невероятното ухание на ванилия и топли курабийки да стигне до всички ни.

— Аха — казах. — Понеже всички маниакални учени злодеи прекарват паузите за кафе в биене на качествена сметана за тестото. Ама че нелепица!

Тя ме погледна изненадано. От гнева кръвта ми кипна.

— Печелите точки за килията — продължих и кимнах към стаята. — Оковите с велкро също си ги бива. Чудесно начало. Курабийките с шоколад обаче малко издъниха работата. Явно си избягала от час, когато са ви преподавали поведение с пленниците.

По бузите й избиха розови петна и тя отстъпи.

— Задръж си тъпите сладки — рекох с присвити очи и в гласа ми се прокрадна ръмжене. — Каквото и да сте ни замислили, изроди такива, захващайте се. Стига сте ни губили времето.

Лицето й застина като маска и тя се насочи към вратата.

Това е планът — помислих си. Когато дойдеха да ни отведат, щяхме да се възползваме. Определено.

Тъкмо стигна до вратата, когато Тото надигна отпаднало глава.

— Не бързай толкова — изхъхри той. — Аз няма да откажа една курабийка. Не съм толкова превзет.

Двамата със Зъба се спогледахме и завъртяхме очи.

Жената се стресна от факта, че Тото говори, и се поколеба как да постъпи. Накрая просто се втурна към вратата. Звукът от хлопването й ме прониза до мозъка на костите.

40

— Значи… В мига, щом ни отвържат, трябва да настане пълен ад — казах им, щом всички се събудиха на следващата сутрин.

Предполагах, че е сутрин, тъй като отново светнаха лампите.

Останалите кимнаха, но без гневната жажда за мъст, от която се нуждаехме, за да избягаме.

— Вижте, и преди сме изпадали в безизходица — напомних им аз. — Тези тъпаци винаги оплескват нещата и допускат някаква грешка. Винаги досега сме успявали да ги надвием. Сега ще го направим пак.

Никаква реакция.

— Хайде де, по-бодро — подканих ги. — Искам да видя зачервени от дива ярост бузи.

Ръч се усмихна вяло, но останалите мълчаха унило и подръпваха ремъците си с безразличие. Зъба ме изгледа с разбиране. Почувствах такова безсилие и безпомощност, че ми идеше да завия.

Вратата се отвори рязко. Спогледах се бързо с останалите. Започваше се!

Беше Джеб. След него — Ан Уокър, която не бяхме виждали от напускането на кокетната й ферма във Вирджиния. Сатанинската дружина се допълваше от русокосо малко момиченце — Ейнджъл, която дъвчеше курабийка с шоколад и ме гледаше спокойно с големите си сини очи.

— Ейнджъл! — Гласът на Гази потрепери при прозрението, че сестра му се беше обърнала срещу нас. — Ейнджъл, как можа?

— Здравей, Макс — каза Ан Уокър.

Не се усмихваше и по нищо не напомняше грижливата ни приемна майка.

С тежка въздишка се втренчих в тавана. Без сълзи. Нито сълзичка.

Джеб застана до леглото ми, толкова близо, че можех да подуша афтършейва му. Мирисът събуди детски спомени от живота между десетата и дванайсетата ми година — най-щастливите ми мигове.

— Здравей, Макс — каза той тихо и се вгледа в лицето ми. — Как се чувстваш?

С което получи десет точки по скалата от едно до десет за дебилен въпрос.

— О, чувствам се прекрасно, Джеб — отговорих жизнерадостно. — А ти?

— Гадене? Или главоболие?

— Да. Откакто цъфна пред мен да ми говориш.

Той прокара пръсти по завивката над крака ми. Едва не потреперих.

— Имаш ли усещането, че си преживяла много? — попита той.

Изпепелих го с очи.

— Да. Горе-долу. И най-тъжното е, че продължавам да го преживявам.

Джеб се обърна и кимна на Ан Уокър. Тя му отвърна с хладно изражение.

Обзе ме неясното подозрение, че не вниквам напълно в случващото се.

Добре, че бях свикнала с това чувство.

— Макс, трябва да ти кажа нещо, което — сигурен съм — ще повярваш трудно — каза Джеб.

— Не си злодей? И не си най-отвратителната, лъжлива, измамна и подла твар, която съм срещала в живота си?

Той се усмихна тъжно.

— Истината, Макс, е, че нищо не е това, което изглежда.

— Аха — казах. — Да не ти го пошушнаха извънземните, след като свали омотания си във фолио шлем?

Ан пристъпи напред. Джеб вдигна ръка, сякаш за да й каже да остави на него, но тя му махна с длан.

— Макс, истината е, че си в Училището.

— Не думай! Я да видим… Предполагам, че съм нещо като хибрид между дете и птица. И че сте ме заловили. И че… хм… съм прикована за болнично легло. И се обзалагам, че имам криле. Права ли съм?

— Не. Не разбираш — продължи тя отсечено. — Намираш се в Училището, Макс, тъй като никога не си го напускала. Всичко, което мислиш, че си преживяла в последните пет месеца, беше сън.

41

Опулих се към Ан с възхита и рекох:

— Майчице, това е напълно неочакван развой! Определено не го очаквах!

Огледах и останалите от ятото и ги попитах:

— Някой от вас очакваше ли подобно нещо?

Те поклатиха уморено глави. Кимнах на Ан.

— Хвана ме. Добър опит.

— Вярно е — рече тя. — Знаеш, че сте експериментална форма с рекомбинирана ДНК. Знаеш, че сте били подложени на проби по време на краткия си живот. Част от експеримента беше да изпробваме капацитета на въображението ви, както и точността, с която можем да манипулираме и дори да създаваме спомените ви. Имаме разрешение да ползваме няколко експериментални вещества, благодарение на които практически можем да ви вдъхнем истински спомени за неща, които всъщност не сте преживявали.

Защо го правеше? Защо си губеше времето да ни баламосва с тези измислици?

— Усещането, че сте живели с Джеб в Колорадо, истинско ли е? И за отвличането на Ейнджъл? И за спасяването й? За посещението в Ню Йорк? И убийството на Ари? За живота ви с мен във Вирджиния?

Тя повдигна вежди.

Присвих очи и замълчах. Осъзнавах, че останалите от ятото следят всяка нейна дума с изключително напрежение.

— Макс, ние ви дадохме тези спомени. Следяхме сърдечната ви дейност и дробовете, докато вие си представяхте жестоките битки. Ние избрахме Ню Йорк, Флорида, Аризона. Помниш ли доктор Мартинес и Ела? Тези компоненти ни позволиха да изпитаме психологическата и физическата ти реакция на уютната сигурна обстановка.

Кръвта в жилите ми се превърна в ледена киша. Откъде знаеха за Ела и за доктор Мартинес? Бяха ли им навредили? Бяха ли ги убили?

Постарах се да запазя хладнокръвие и да забавя паникьосаното си дишане. Не биваше да показвам, че бяха успели да ми повлияят. Това беше най-тежкият момент досега.

— А какво трябваше да проверите с живота ни с теб? — троснах се. — Как ще реагирам на двулична властна гадина без капка майчинско чувство?

На бузите й изплуваха две червени петна. Едно на нула за Макс.

— Все още не ни вярваш, миличка… — обади се Джеб.

— Да. Защото не съм си загубила разсъдъка. — Гласът ми прозвуча сподавено.

Джеб пое нежно лявата ми ръка. Инстинктивно се опитах да я дръпна, но не можех. Той внимателно обърна ръката ми в ремъка с велкро с вътрешната й част нагоре.

— Погледни, Макс — каза той нежно. — Повтарям ти, нищо преживяно не беше истина. Беше просто сън. Не сте напускали Училището.

Нали помните яркочервения белег на ръката ми, останал от опита ми да извадя сама чипа? И операцията отпреди няколко дни? След нея бяха останали тънки прави линии с дължина около два сантиметра…

На ръката ми нямаше белези. Никъде. Кожата ми беше гладка, невредима. Опитах да размърдам пръсти. И успях. Лявата ми ръка работеше безотказно.

До мен Гази си пое дъх озадачено.

Аз затаих своя… опитах да не преглъщам, за да не издам потреса си. Тогава ми хрумна нещо. Бяхме намерили Тото в Ню Йорк.

— Ами Тото? — попитах триумфално. — И той ли беше сън?

Джеб ме погледна нежно.

— Да, миличка. И той беше сън. Говорещото куче Тото не съществува.

Той отстъпи и разкри леглото отсреща. Беше празно. Белите чаршафи бяха опънати, без нито гънка. Тото явно не беше влизал в тази стая. Или…?

42

Добре, представете си ме здравата уплашена. Или бърникаха дълбоко в мозъка ми, или… бърникаха още по-дълбоко в мозъка ми.

Много бързо прехвърлих възможните варианти през ум:

1. Лъжеха (естествено);

а) лъжеха, че никой от нас не беше напускал Училището нито за миг;

б) не лъжеха, че никой от нас не беше напускал Училището нито за миг;

2. Случващото се в момента, дори в тази секунда, беше поредната халюцинация;

3. Всичко до момента всъщност беше смес от кошмари и сънища, породени от някакви вещества (анорексично слаба вероятност);

4. Независимо дали лъжеха, или не, и дали беше сън, или не, трябваше да се освободя, да ги наритам едно хубаво и да приключа с това веднъж завинаги.

Отпуснах глава на тънката възглавница и огледах ятото. Бяха израсли пред очите ми, бяха се издължили, бяха пуснали коса. Нима бяхме прекарали години, приковани за леглата? Или пък си бяхме на тази възраст от самото начало, създадени на нея?

Погледнах към Ейнджъл с надеждата да ми прати някоя успокоителна мисъл. От нея обаче не дойде нищо. О, Господи!

Не можех да мисля повече. Бях гладна, изпитвах болка и се опитвах да озаптя все по-неудържимата си паника. Затворих очи и се опитах да вдишам равномерно няколко пъти.

— Къде може човек да си намери нещо за ядене в тая дупка? — попитах накрая.

— Още сега ще ви донесем храна — отговори Джеб.

— Един вид прощална вечеря — вметна Ейнджъл с невинно гласче.

Отворих очи.

— Съжалявам, Макс — рече Ан Уокър, — но както вероятно си осъзнала, прекратяваме всички експерименти с рекомбиниране на ДНК. Всички кръстоски между вълк и човек са оттеглени. Време е да оттеглим и вас.

Което обясняваше защо не бяхме видели и един Заличител в последно време. Гази ми беше разказал за летящите роболети.

— „Да ни оттеглите“ в смисъл да ни убиете? — попитах равно. — С това ли се утешавате? Като използвате евфемизми за смъртта и убийството? — Преправих си гласа, сякаш чета новините. — В днешната емисия: седем души бяха „оттеглени“ в ужасяваща катастрофа на Седемнайсето шосе… — Пак промених гласа си. — Джими, не оттегляй птичето с пушката… — И пак. — Моля ви, сър, не ме оттегляйте! Ето, вземете портфейла ми!

Впих очи в Джеб и в Ан, а от студения ми гняв лицето ми се превърна в маска.

— Как живеете с това? Как се гледате в огледалото? Лесно ли заспивате вечер?

— Ще ви донесем нещо за ядене — каза Ан и побърза да излезе.

— Макс… — започна Джеб.

— Не смей да говориш с мен! — изсъсках аз. — Вземай си малката предателка и се разкарай от предсмъртната ни килия!

Ейнджъл премести поглед от мен върху Джеб, без да променя изражението си. Той я хвана за ръка и я изведе от стаята с въздишка. Тресях се от емоции и в последен пристъп на ярост напрегнах всичките си свръхестествени сили и опънах ремъците от велкро.

Нищо.

Тръшнах се обратно на леглото, а в очите ми се събраха сълзи. Мисълта, че ятото ме вижда в това състояние, ме подлудяваше. Раздвижих пръстите на лявата си ръка и потърсих белезите. Нищо.

— Е, добре мина — обади се Зъба.

43

Ето ви едно заплетено въпросче: ако сънувате, че заспивате, вързани от луди учени в тайна лаборатория, и започнете да сънувате, сънувате ли всъщност?

Кое точно е сънят?

Кое се брои?

Как можете да направите разлика?

Измъчвах се с подобни безсмислени главоблъсканици цял ден, което пораждаше нов въпрос: ако терзаех собствения си мозък с опитите да разбера какво става, това броеше ли се за мъчение, причинено от Тях? Тъй като цялата ситуация беше тяхно произведение?

Така или иначе, в даден момент явно бях „заспала“, тъй като в друг момент някаква ръка ме разтърси за рамото и ме накара да се върна в „съзнание“.

Както обикновено на мига застанах нащрек и механично се опитах да заема поза за бой. Което не се получава много добре, когато си пристегнат с ремъци.

Виждам отлично в тъмното и за части от секундата различих небезизвестния противен силует над леглото си.

— Ари! — прошепнах не много тихо.

— Здрасти, Макс — каза Ари и за първи път от много време не ми се стори пълен изверг.

С всяка наша среща в последните няколко месеца той добиваше все по-налудничав вид, на ръба да пропадне напълно в бездната на безумието… Сега обаче изглеждаше… Ами, не беше точно нормален, но поне устата му не се пенеше.

Зачаках да започне да се заяжда хапливо.

Той обаче не го направи, не започна да ме дразни или заплашва самодоволно. Вместо това отвърза едната ми ръка, после я дръпна надолу и я върза за подлакътника на инвалидна количка.

Хм-м. Дали можех да летя, завързана за инвалидна количка? Можеше пък и да успея? Вероятно скоро щяхме да разберем. Дори — ако съумеех да засиля количката достатъчно — излитането ми можеше да се получи доста зрелищно.

Седнах в стола, а Ари пристегна глезена ми към предната пръчка. Наканих се да опитам, но той прошепна:

— Количката е от олово. Тежи около осемдесет килограма.

По дяволите. Въпреки че бях доста висока за възрастта си, заради птичите модификации на костите ми тежах най-много четиридесет и пет килограма. Това, че никога не се наяждах достатъчно, също бе допринесло. И така, въпреки че бях наистина завидно силна, нямаше начин да успея да отлепя толкова тежка количка от земята.

Измерих Ари с ненавист.

— И сега какво, умнико? При шефа ли ще ме водиш?

Той не поддаде на предизвикателството.

— Просто реших, че ще е хубаво да те разходя, Макс.

44

— Брей! Специален тур от твоя милост? Сега вече съм убедена, че сънувам — троснах му се аз, но след това ми хрумна нещо. — Казаха, че са оттеглили всички Заличители. И ако не бях завързана, щях да опиша кавички с пръсти около думата оттеглили.

Ари ме погледна тъжно.

— Да, аз съм последният. Те… избиха всички останали.

По някаква причина примиреното тъжно потвърждение на ужасяващия факт накара кръвта ми да замръзне в жилите. Въпреки че беше ненавистен гнусен паразит, на моменти почти успявах да различа в него малкото момченце от едно време. Бяха го преобразили на тригодишна възраст и резултатът далеч не беше бляскав. Горкият.

Да, да, точно така. Горкият звяр, който се опита да ме убие няколко пъти. Присвих очи.

— Ятото също ще бъде елиминирано — казах. — Аз ли ще бъда първа? Натам ли си ме повел?

Той поклати глава.

— Разрешиха ми да те разведа наоколо. Знам, че трябва да ви оттеглят, но не знам кога точно.

Хрумна ми нещо.

— Виж, Ари — започнах с надеждата да звуча ласкателно. Ръмженето и заплахите ми идваха далеч по-естествено, така че не бях сигурна как се справям. — Защо не се опитаме да избягаме от тук заедно? Не знам какво ти е говорил Джеб, но вероятно и ти си в списъка на застрашените.

Понечих да продължа, но той ме прекъсна:

— Да, така е — каза, отново с пълно спокойствие.

Подкара количката през вратата и попаднахме в дълъг коридор, осветен от луминесцентни лампи и покрит с вечните квадрати от балатум. Внезапно той приклекна и разхлаби яката на ризата около врата си.

Дръпнах се, но той рече:

— Виж… Имам срок на годност. С всички ни е така.

Абсолютно отвратена, но и с някакво болно любопитство се наведох напред. На тила на Ари имаше подобна на татуировка редица цифри. Беше дата. Тази година и този месец, струваше ми се, макар че не бях сигурна. Интересно колко бавно се точи времето, когато човек е в плен.

Мислите ми: Уф! И после: Горкият Ари. И после: Това може да е поредният номер, поредният начин да ме манипулират.

— Какво искаш да кажеш с това „С всички ни е така“? — попитах подозрително.

Очите му — напомняха онези на детето Ари — се спряха върху моите.

— Всички ние, експериментите, имаме вграден срок на годност. Когато наближи, крайната дата се появява на тила на въпросния експеримент. Моята се появи преди няколко дни. Явно часът ми ще удари скоро.

Погледнах го ужасено.

— И какво ще стане на тази дата?

Той повдигна рамене, изправи се и отново забута количката.

— Ще умра. Щяха да ме елиминират заедно с останалите, но датата ми, така или иначе, беше близо, решиха да ме оставят. Понеже съм син на Джеб, както знаеш.

При тези думи гласът му потрепери, а аз впих поглед надолу по коридора пред себе си.

Това беше нова степен на низост, дори и за лудите учени.

45

Не знам дали сте попадали на тур в свръхсекретна лаборатория на учени злодеи, например по време на някоя училищна екскурзия. Във всеки случай аз получих своя тук в този ден и ако ми бяха възложили да напиша съчинение по темата, заглавието му щеше да бъде: „По-страшно и далеч по-ужасно, отколкото изобщо можете да си представите (дори и да имате абсолютно извратено въображение)“.

Все пак, бяхме отрасли тук (или поне така мислех). Освен това бяхме видели доста ужасяващи неща и в Ню Йорк (или поне така мислех). Така че донякъде бях свикнала с потресаващите недоразумения на природата. Ари обаче ме буташе по коридорите и нагоре-надолу с асансьора, и ме водеше в части на Училището, които не бях виждала никога и за чието съществуване дори не подозирах. Повярвайте ми, аз и останалите от ятото бяхме като герои от „Дисниленд“ в сравнение с някои от видените гледки.

Не всички бяха рекомбинантни форми на живот. Някои бяха просто „усъвършенствани“, без да бъдат комбинирани с други видове.

Видях човешко бебе, което още не можеше да ходи. Седеше на пода и дъвчеше някаква гумена жаба, докато един от Белите престилки пишеше дълго, сложно, неразбираемо математическо уравнение на огромна бяла дъска.

Друг от Белите престилки попита:

— За колко време го реши Фейнман9?

— За четири месеца — отвърна първият.

Бебето пусна жабата и допълзя до дъската. Единият от Белите престилки му подаде маркер. Бебето изписа сложно, неразбираемо решение на дъската, изпъстрено с гръцки криволици, след това седна на земята, погледна дъската и задъвка маркера. Другият учен свери отговора, вдигна поглед и кимна.

— Браво на момичето — каза първата Престилка и подаде на детето бисквитка.

В друга стая видях кутии от плексиглас, в които растеше някаква отблъскваща материя. Подобно на мозъчна тъкан вещество, което плаваше в различни на цвят течности. От кутиите излизаха жици, свързани с компютър. Един от Белите престилки пишеше команди на клавиатурата, а подобията на мозък явно ги изпълняваха.

Погледнах Ари.

— С мозък далеч ще стигнеш.

— Мисля, че целта е да проверят дали хората могат да оцелеят без тяло — обясни той.

Следващото помещение беше пълно със заместителите на Заличителите, така наречените роболети. Висяха в редици, окачени на метални куки като омачкани палта в гардероб.

Червените им очи бяха затворени и всички имаха кабел, включен в бедрото. Тънката космата заличителска кожа беше плътно опъната по металните им конструкции. На места се беше прокъсала и през дупката се подаваше я става, я някакви зъбни колела или бутала. Като цяло видът им беше доста отвратителен.

— Зареждат се — обясни Ари безизразно.

Главата ми се завъртя, по-силно от обичайното.

— На това му казват „мозък на клечка“ — посочи Ари.

Видях метален гръбнак, който ходеше наоколо на двата си метални крака. Походката му беше гладка и равна като на човек. На върха на гръбнака имаше кутия от плексиглас с… не с хамстер, не… с някаква подобна на мозък маса.

Нещото премина покрай нас, издавайки някакви звуци, сякаш говореше само на себе си.

В съседното помещение имаше изцяло човешко малко дете на около две години, което беше необичайно здраво, с яки развити мускули като невръстен културист. Беше на лежанката и вдигаше над сто килограма — далеч надвишаващи собственото му тегло, може би осем или повече пъти по толкова.

Не можах да изтърпя повече.

— И какво ще правим сега, Ари?

— Ще те върна обратно — отговори той.

Понесохме се безмълвно по коридорите и етажите на това свърталище на кошмарите. Замислих се… ако срокът му на годност беше истина, какво ли беше усещането да знаеш, че краят ти наближава, минута след минута, секунда след секунда. С ятото се бяхме изправяли срещу смъртта хиляди пъти, но шансът да отървем кожите винаги беше присъствал.

Да носиш датата татуирана на тила си… Все едно да се озовеш на влакова линия, срещу теб като стрела да се носи влак, а ти да не можеш да повдигнеш стъпала от земята. При първия удобен случай щях да проверя тиловете ни.

— Макс, аз… — започна Ари и спря пред вратата на стаята на ятото.

Не казах нищо.

— Иска ми се… — понечи той отново с разтреперан глас.

Не знаех какво щеше да каже, но нямаше нужда да довършва. Потупах ръката му, завинаги преобразена в тежка космата лапа със заличителски нокти.

— На всички ни се иска, Ари.

46

На следващия ден ни отвързаха.

— Сега ще умрем ли? — попита Ръч и се плъзна уплашено до мен.

Прегърнах я през рамо.

— Не знам, миличка — казах, — но ако ще умираме, аз мисля да взема няколко души с мен.

— Аз също — каза Гази смело.

Прегърнах го с другата ръка.

Зъба се облегна на стената, впил очи в мен. Откакто бяхме тук, не бяхме намерили удобен случай да поговорим, но улових погледа му и се опитах да споделя всичките си мисли с очи. Беше голямо момче. Щеше да понесе ругатните.

Вратата на стаята ни се отвори с типичния полъх. Висок мъж с пясъчноруса коса влезе наперено, сякаш беше кралят на света. Следваха го Ан Уокър и друга Бяла престилка, която не бях виждала дотогава.

— Това са те, ja? — попита.

Звучеше като Арнолд в „Терминаторът“.

На мига му се ядосах.

— Ja. Ние сме — отговорих гневно, а той впи светлите си, воднисти очи в мен като лазери.

— И тази тук се казваше „Макс“? — попита асистентката си, все едно аз бях глуха.

— Не само се казвам Макс, ами и съм Макс — изпреварих отговора на асистентката. — Всъщност винаги съм била Макс и винаги ще бъда Макс.

Той присви очи. Аз също.

— Ja, разбирам защо са предназначени für терминация — каза небрежно, докато асистентката му си водеше записки в някаква папка.

— А аз разбирам защо всички в класа ти са ти се подигравали — обадих се аз. — Така че мисля, че сме наравно.

Той се направи, че не чува, но едно мускулче на челюстта му трепна.

Спря очи върху Ръч.

— Und das тук не може да си държи устата затворена, а явно и мозъка — обяви. — Нещо се е объркало с мисловния й prozess.

Усетих как Ръч се стяга до мен.

— Гледай си работата — тросна се тя.

Само така, момиче.

— А този — продължи той и посочи Гази. — Неговата verdauung… тоест храносмилателната му система е с ужасяващи смущения. — Той поклати глава. — Вероятно поради ензимен дисбаланс.

Ан Уокър слушаше безизразно.

— Колкото до този… Но то се вижда от само себе си — каза мъжът и махна небрежно към Иги. — Множество дефекти. Пълен провал.

— Да, доктор Тер Борщ — промърмори асистентката му, без да спира да пише.

Двамата със Зъба се спогледахме. Името на Тер Борщ се споменаваше в документите, които бяхме задигнали от Института.

Иги усети, че Тер Борщ се е насочил към него, и повдигна вежди.

— Присмял се хърбел на щърбел — сопна се той.

— Високия, тъмния… не се отличава с нищо speziell — каза Тер Борщ снизходително за Зъба, който не беше помръднал от влизането му.

— Поне се облича добре — подхвърлих аз.

Ъгълчето на устата на Зъба се изкриви.

— А ти. — Тер Борщ отново се обърна към мен. — Чипът ти не работи добре, получаваш ужасяващи главоболия, а уменията ти на водач уви са далеч по-слаби от очакваното. Ja?

— И все пак бих могла да ритам мазния ти европейски задник от тук до идния вторник. Което не е малко.

Той премигна. Стори ми се, че едва се сдържа.

Е, умея да изкарвам хората от кожата им. Дарба, какво да се прави…

47

Тер Борщ погледна асистентката си.

— Е, да се захващаме с разпита — рече той отсечено, обърна се към мен и продължи. — Трябва да съберем последните данни. После ще ви терминираме.

— У-у-у — изломотих. — Ако имах ангели, щеше да ми ги изкараш.

Потропах по пода с босите си пръсти.

В очите му за миг проблесна гняв.

— Не, сериозно — казах, mucho10 искрено. — Направо са изкарани, кълна се. Наистина си изключително страховит човек.

— Първо ти — излая той рязко на Гази, който подскочи стреснато.

Окуражих го с поглед и му намигнах и той изправи тесните си рамене.

— Какви други способности имаш? — изсъска Тер Борщ.

Асистентката чакаше с химикалка в ръка.

Гази се замисли.

— Имам рентгеново зрение — отговори, втренчи се в гърдите на Тер Борщ, след което премигна с разтревожен вид.

Тер Борщ се стресна за миг, но после повдигна вежди.

— Nein! Не записвай това — рече той на асистентката си с раздразнение. Тя застина посред изречението.

Тер Борщ хвърли на Газопровода изпепеляващ поглед и рече:

— Времето ти изтича, нещастно недоразумение. Светът ще те запомни с онова, което ни кажеш сега.

Сините очи на Гази блеснаха.

— Тогава нека ме запомни как ти казвам да ме целунеш отз…

— Достатъчно! — отсече Тер Борщ и се врътна рязко към Ръч. — Du! Имаш ли качества, които да са уникални само за теб?

Ръч загриза нокти.

— Имате предвид освен крилете, така ли? — Тя размърда леко рамене и разгърна малко красивите си криле с цвят на охра.

Лицето му почервеня, а на мен ми идеше да надам възторжен вик.

— Ja — отговори вдървено. — Освен крилете.

— Хм-м. Ja-a-a… — Ръч потупа брадичка с пръст. — Хм… — Лицето й светна. — Веднъж изядох девет сникърса наведнъж. Без да повърна. Истински рекорд!

— Това не е speziell талант — каза Тер Борщ сухо.

Ръч се засегна.

— Ами? Хайде да видим вие колко ще изядете.

— Ja. Мога да изям девет сникърса — обади се Гази в съвършена, направо плашеща имитация на гласа на Тер Борщ. — Без да повърна.

Тер Борщ се обърна към него, а аз едва сдържах смеха си. Когато имитираше мен, Гази не ми беше смешен, но когато го правеше с някой друг, беше жесток.

— Подражание — обърна се Тер Борщ към асистентката си. — Запиши.

После пристъпи към Иги и го бутна с носа на обувката си.

— При тебе изобщо има ли нещо normal?

Иги потърка чело с ръка.

— Ами, чувството ми за ирония е изключително добре развито.

Тер Борщ изцъка с език.

— Ти само спъваш групата. Все трябва да се държиш за нечия дреха, нали? И да не се отлепяш от другите? Ja?

— Само когато искам да отмъкна десерта им — каза Иги искрено.

— Запишете това — казах на асистентката. — Изключително умел крадец на десерти.

Тер Борщ застана пред Зъба и взе да го проучва, все едно беше експонат в зоопарка. Зъба също го погледна. Вероятно само аз усещах напрежението му и надигащата се в гърдите му ярост.

— Не си много разговорлив, а? — каза Тер Борщ и го заобиколи бавно.

Логично, Зъба не каза нищо.

— Warum позволи момиче да ви стане водач? — попита Тер Борщ с пресметлив поглед.

— Тя е желязна — отвърна Зъба.

Точно така — помислих си с гордост.

— Има ли нещо speziell в теб? — попита Тер Борщ. — Нещо, заради което да те пожалим?

Зъба се престори, че мисли и вдигна очи към тавана.

— Освен усета ми за мода? Страшен съм с хармониката.

Тер Борщ закова очи в мен.

— Was ist das? Защо си ги обучила да се държат толкова тъпо?

Не бяха тъпи. Просто оцеляваха.

— Защо все още те облича майка ти? — върнах му го високомерно.

Асистентката започна да записва думите ми, но погледът на Тер Борщ я накара да замръзне.

Ученият пристъпи по-близо и ми хвърли заплашителен поглед.

— Ich! Аз те създадох — рече тихо. — Както се казва, аз те доведох на този свят, а сега аз ще те изведа.

— Und ще унищожа тия сникърси! — изстреля Гази.

Петимата внезапно избухнахме в смях — буквално в лицето на смъртта.

48

— Опа — казах аз, щом ни оставиха сами. — Май са пропуснали да ни програмират за уважение към висшестоящите.

— Ама че идиоти! — каза Гази и тропна с крак по пода.

Чувствахме се като победители, но беше ясно, че сме в плен и в момента всички козове са в техните ръце.

— Тото ми липсва — каза Ръч.

— Ако изобщо е съществувал — въздъхнах аз.

— Не сме си въобразили мишеловите… нито прилепите — каза Ръч.

— Да — съгласи се Иги. — Нито пък зловещите тунели в Ню Йорк.

— Или злобектора от онова училище — включи се и Гази.

— Знам. Сигурна съм, че не сме — рекох, макар че всъщност не беше така, поне не сто процента.

Същия следобед Ари отново дойде да ме вземе. Този път дори ми разрешиха да ходя сама. Иха-а-а!

— Не му вярвам. Стой нащрек — промърмори Зъба, преди да изляза.

— Така ли мислиш? — отвърнах шепнешком.

— Е, за какво правиш всичко това, Ари? — попитах аз. Подминахме няколко Бели престилки, които ни изгледаха странно. — Защо ме вземаш на тези малки разходки?

Вече не бях прикована към количка от олово, така че запаметявах всеки коридор, врата, прозорец.

Той имаше притеснен вид — все още беше потиснат. Доколкото е възможно за върколак.

— Не съм сигурен — промърмори. — Просто ми наредиха да те разхождам.

— Аха-а — казах. — Значи ще предположим, че искат да видя нещо. Освен мозъка на клечка и свръхбебетата.

Ари сви рамене.

— Не знам. Нищо не ми обясняват.

Тъкмо минавахме покрай широка двойна врата, когато едното й крило се отвори и един от Белите престилки изтича навън. Успях да надникна в помещението.

Цялата стена беше заета от огромен видеоекран с карта на света. Нужен беше само миг и орловото ми зрение попи хилядите детайли, които обмислих, докато крачех редом до Ари. В очертанията на всяка държава имаше по един подчертан град.

Над картата имаше надпис: ПЛАН „НАПОЛОВИНА“. Бях чувала това някъде по-рано.

Въпреки че шансът да изкопча нещо беше минимален, попитах Ари:

— Какъв е този план „Наполовина“?

Ари сви рамене.

— Възнамеряват да намалят населението на Земята наполовина — обясни мрачно.

Едва не заковах на място, но се опомних — не биваше да спирам и да показвам интереса си.

— Брей, с цяла половина? Колко прави това, три милиарда? Признавам, амбициознички са.

Главата ми се замая при мисълта за геноцид с такива мащаби. Пред това Сталин и Хитлер изглеждаха като възпитатели от детската градина. Така де, доста гадни възпитатели, но все пак…

Ари отново сви рамене. Осъзнах, че трудно можеше да се развълнува от нещо при положение, че всеки момент можеше да се прости с живота си.

Замислих се за видяното до тук и внезапно ме озари прозрение — бях виждала части от цялото и преди, примерно в някой филм или в сън… Или в някой от онези убийствени мозъчни пристъпи, които получавах преди време, когато ме бяха мъчили жестоки главоболия, през които мозъкът ми сякаш щеше да се взриви в черепа ми. Следваха купища образи, думи, звуци, неща, които заливаха съзнанието ми. Част от онова, което виждах, казвах и правех в момента… дадох си сметка, че вече го бях виждала.

Мисли, мисли!

Все още разсъждавах върху това, когато завихме зад един ъгъл и буквално се блъснах в някого.

Тоест в двама души.

Джеб и Ейнджъл.

49

— Макс! Миличка — каза Джеб. — Добре, че са ти разрешили да се пораздвижиш.

Втренчих се в него.

— За да съм в добра форма, когато ме убият?

Той потръпна и се прокашля.

— Здрасти, Макс — обади се Ейнджъл.

Само я погледнах.

— Определено трябва да опиташ тези курабийки — каза тя и ми подаде предателство, гарнирано с шоколад.

— Благодаря. Ще запомня. Лъжлива предателка.

— Макс… Знаеш, че трябваше да постъпя както беше правилно — каза тя. — Започна да вземаш грешни решения.

— Да, например това да ти се притечем на помощ и да отървем неблагодарната ти кожа — казах.

Малките й рамене увиснаха, а на лицето й се изписа тъга.

Бъди силна, Максимум — казах си. — Знаеш какво трябва да направиш.

— Аз имам най-различни специални умения — продължи тя. — Заслужавам да бъда водачът. И да бъда спасена. Далеч по-специална съм от вас двамата със Зъба.

— Утешавай се колкото искаш — казах й студено, — но не очаквай подкрепа от мен.

По оформеното й като сърце лице се изписа негодувание.

— Нямам нужда от подкрепата ти, Макс!

В гласа й се беше прокраднала нова стоманена нотка. Не беше видяла това от мен. Какво ли още беше научила?

— Предстоящото ще се случи, независимо дали го подкрепяш, или не. Така или иначе, скоро ще те оттеглят. — Тя отхапа ядно от курабийката.

— Може би. Но ако това стане, ще се върна като дух и ще те тормозя всеки ден до края на мъчителния ти мизерен живот на предателка.

Тя опули очи и дори отстъпи назад.

— Хайде, престанете и двете — каза Джеб, както правеше навремето, когато двама от нас се спречкаха.

— Все едно — казах с любимия си отегчен тон.

Заобиколих ги, като внимавах да не ги докосвам, сякаш бяха отрова, и продължих надолу по коридора. Сърцето ми биеше бясно и с недоволство усетих, че бузите ми почервеняват.

Ари ме застигна. Продължихме мълчаливо известно време, докато накрая той не проговори, сякаш за да ми предложи утешителната награда:

— Събират армия.

Много ясно — помислих си потиснато.

— Откъде знаеш?

— Видях ги. Имат цял хангар, пълен с роболети, които висят и се зареждат. Хиляди са, а и не престават да ги произвеждат. В лабораторията отглеждат заличителски кожи.

— Защо ми казваш всичко това? — попитах.

Той повдигна вежди объркано, после вдигна рамене.

— Не знам. Доколкото помня, ти си човек, винаги готов за бой. И макар че ми е ясно, че вече няма измъкване и за теб, все пак ми се ще да знаеш с какво си имаш работа.

— Това някаква клопка ли е? — попитах направо. — Капан? Имам предвид в по-голяма степен, отколкото вече е очевидно?

Той поклати глава.

— Не. Просто… Знам, че никога няма да се измъкна от тук. Моето време изтече. Може би част от мен се надява все още да има шанс за теб.

По някакъв тъжен, нелеп начин това звучеше смислено.

— О, аз ще се измъкна, обещавам ти.

И може би — само може би — щях да го взема с нас.

50

Под голямото заглавие „Мъченията на децата птици, част втора“ ще видите снимка на един от Белите престилки, който ни връчва затворен кашон същата вечер.

Отворихме го предпазливо — очаквахме да избухне в лицата ни.

Вътре открихме тънък пакет. Беше дигитална рамка за снимки с размерите на книга, но не по-дебела от молив. Естествено, Гази на мига натисна червеното копче отстрани.

Рамката оживя и на екрана изплува същата онази снимка, която бяхме намерили със Зъба — първо в изоставената къща във Вашингтон, след това в дома на доктор Мартинес. При мисълта за нея гърлото ми пресъхна и се зачудих дали беше истинска. Надявах се, че доктор Мартинес беше добре. И ми се искаше да разбера каква беше ролята й във всичко това.

На снимката малкият Газопровод с издайнически зализания перчем беше в ръцете на жена с уморен и отпаднал вид. Гази беше пухкав и доволен — надали беше на повече от няколко месеца.

След това снимката се раздвижи… не като филм, а просто самата снимка се движеше. Образът се приближи и се завъртя, сякаш бяхме заобиколили жената, за да огледаме Гази. После всичко отново се отдалечи и се завъртя. Пред очите ни се появи грозна стая с напукани стени и мръсни прозорци. Дали беше изоставената къща, която посетихме във Вашингтон? Преди да се превърне в изтърбушено свърталище на престъпници?

Изображението се задържа върху дървена маса, а после — върху парче хартия отгоре. Образът отново се приближи и се фокусира, така че можехме да прочетем какво пишеше на хартията.

Беше чек. Името на получателя беше заличено. Чекът беше от „Айтекс“, на стойност 10 000 долара.

Гази се прокашля тихо. Усетих, че се опитваше да овладее чувствата си.

Майка му го беше продала за 10 000 долара на Белите престилки в Училището.

51

Не ми беше ясно защо на снимката се виждаше само миналото на Гази, нито пък защо останалите не получихме рамки. Белите престилки определено обичаха да се правят на загадъчни!

Проверихме се един друг за срок на годност, но такъв липсваше при всички ни. Засега. Макар че, честно казано, когато се сблъскваш със смъртта толкова често, колкото го правехме ние, усещането се изтърква. Стаята ни беше без прозорци, така че не можехме да се ориентираме за хода на времето. Борехме се със скуката, като замисляхме планове за бягство и различни действия, които можем да предприемем. Разиграх пред ятото най-различни сценарии, като посочвах предимствата на всеки един.

Както правят водачите.

— Представете си, че идват да ни отведат — започнах за стотен път.

— А в коридорите бъка от зебри — обади се Иги саркастично.

— И внезапно от нищото избълват тонове балончета — добави Газопровода.

— След което всички започват да дъвчат сушено говеждо — вметна и Ръч.

— Да — одобри Иги и потри ръце. — Аз ще хвана една от зебрите. Гази, ти напълни всички балончета със запазения си аромат, така че хората да започнат да кашлят и да се давят. След това ще им хвърлим сушеното говеждо в очите! Ето това се казва план!

Избухнаха в смях и дори Зъба ми се ухили, докато ги оглеждах кисело.

— Просто искам да сме подготвени — обясних.

— Да, подготвени за смъртта — рече Иги.

— Никакво умиране! — сопнах му се аз. — Нито сега, нито в скоро време!

— Ами срока ни на годност? — попита Гази. — Може да се появи всеки момент. А и какво ще правим с тъпата Ейнджъл, която ни предаде?

Исках да му кажа доста неща по този повод, но сега не беше моментът.

Отворих уста, за да го обсипя с утешителни лъжи, но вратата се отвори.

Обърнахме се тревожно. Пред нас стоеше един от Белите престилки, въоръжен с папка. Прегледа бележките си и побутна очилата на носа си.

— Така — рече делово. — Трябват ми слепият и онзи, който може да имитира гласове.

Загледа ни очаквателно. Ние просто се пулехме насреща му.

— Ти да не си надрусан? — попитах озадачено.

— Аз ли? Не — отговори той объркано и потупа с химикалка по папката. — Трябва да проведем няколко последни теста.

Скръстих ръце и двамата със Зъба инстинктивно застанахме между него и останалите от ятото.

— Няма да стане — казах.

Бялата престилка ме изгледа изненадан от отказа за съдействие — очевидно не беше прочел подробно описанията ни.

— Стига. Хайде, да тръгваме — рече, като се опита да докара заповеднически тон, но постигна някакво скимтене.

— Шегуваш се, нали? — удивих се аз. — Ако нямаш автомат под ръка, няма да извадиш късмет, храбрецо.

Той повдигна вежди.

— Слушай, нека дойдат доброволно и няма да имате проблеми.

— Хм… Мисля да откажа.

— Какви проблеми? — попита Гази зад мен. — Готови сме на всичко, ако ще ни разведри от тази скука.

Бялата престилка си придаде строго изражение.

— Вижте, опитваме се да намерим различно решение от оттеглянето ви — каза той. — Може да се окаже, че сте полезни с нещо друго. След план „Наполовина“ ще оцелеят само хората, от които има полза. Всъщност по-добре да го бяха кръстили „Един на хиляда“. Ще имаме нужда от хора с полезни умения за новия строй, за Ре-Еволюцията. Съветвам ви да ни съдействате, за да разберем дали не бихте били полезни живи.

— Защото най-вероятно няма да сме особено полезни мъртви — рече Ръч замислено.

— Надали — съгласих се аз. — Е, може да ни ползват за изтривалки.

На лицето на Бялата престилка се изписа погнуса.

— Или вместо онези уреди на паркингите, които показват къде да паркират колите — предложи Иги.

Затвори очи и застина, за да ни покаже как щяхме да изглеждаме.

— И това става — приех аз.

Бялата престилка ни изучаваше ужасено.

— Не — обади се накрая, опитвайки се да запази самообладание. — Но в Китай проявяват интерес да ви ползват като оръжия.

Това звучеше интересно.

— Ами, кажи на Китай да си гледа работата — казах му аз. — Сега се омитай от тук, преди да направим изтривалка от теб.

— Елате за проби! — опита твърдия си тон за последно той.

— Ела на себе си! — казах му не по-меко.

Той се завъртя ядосано и се насочи към вратата. Гази ме погледна с въпрос: да не се ли спуснем след него и да излезем? Поклатих глава: не сега.

— Ще си платите за това — каза Бялата престилка и вдигна картата си пред автоматичната брава.

— Де да ми бяха давали по петаче за всеки път, когато съм го чувала — замечтах се аз.

52

Да де, но се оказва, че злите побъркани учени с неизчерпаеми финанси имат както средствата, така и мотивацията внезапно… да речем, да обгазят цяла стая с пленени деца птици.

При което въпросните деца птици губят съзнание, без дори да си дават сметка за това, след което се будят затворени в метална клетка посред някакво поле.

Посред нощ.

Вероятно по-прозорливите от вас са се досетили, че именно това се беше случило с нас и не си бръщолевя ей тъй, за да минава времето. На досетилите се — браво!

— У-у-у-уф-ф — изстена Гази и се размърда.

Насилих се да приседна. Нямаше никаква светлина. Дори луната и звездите бяха забулени от плътни ниско пълзящи облаци.

— Вече се събудихте, ja? — изрече ужасяващо познат глас с акцент.

— Ja, ja — измрънках аз и разтърках глава. — А ти си си все същият задник, ja?

— So, време е да ви елиминираме — заяви Тер Борщ с жизнерадост в гласа. — Не указвате никакво съдействие с тестовете, така че нямаме нужда от вас.

Помогнах на Ръч да се надигне и я разтрих по гърба, докато тя кашляше.

— Не мога да повярвам — отрони Зъба и разкърши рамене.

Огледа клетката. Побираше и петима ни при условие, че не си позволявахме луксове от типа на това да се изправим или да се движим.

— О, повярвайте — рече Тер Борщ и плесна с ръце. — Тази вечер ще приложим нашия план „Ре-Еволюция“! Und като приключим, на света ще останат по-малко от един милиард хора. Всички държави ще бъдат под наш kontrolle! Няма да има нито болести, нито слабости. Новото умно силно население ще спаси планетата und ще ни отведе в двайсет и втори век!

— Да — казах аз. — А ако отвориш речника на „откачен мегаломан“, ще видиш собствената си снимка.

— Не можеш да ме впечатли с думите си, момиче — каза Тер Борщ по-спокойно. — Време е да ви елиминираме. Провалихте се на всички тестове. Безполезни сте. Kaputt!

— Да, но пък сме страшни сладури — казах и наредих на мозъка си да започне да бълва идеи.

Огледах небето и полето, доколкото позволяваха решетките, но не видях нищо. Хайде, хайде — помислих си.

— Макс? — прошепна Ръч, приближи се до мен и взе ръката ми в своята.

Стиснах я успокоително, докато вътрешно се чудех дали времето ни наистина не беше изтекло. Петимата бяхме наблъскани гръб до гръб в тясната клетка и всички гледахме навън.

В далечината се появи неясно петно, което се понесе към нас и взе да увеличава размерите си. След секунда установих, че са група хора, крачещи през полето. Вероятно бързаха, за да не изпуснат представлението. Разбира се, някои бяха облечени в бели престилки, но не всички. Различих Джеб и Ан Уокър.

— Как ще се измъкнем от тук? — пророни Гази, така че да го чуем само в ятото.

— Има план — прошепнах аз. — Винаги има план.

Е, поне звучеше добре.

— Деца — каза Джеб, щом се приближиха. — Няма нужда да се стига до това.

— Добре — отвърнах. — Нека бъде различно. Пуснете ни от клетката!

Той стисна устни и поклати едва забележимо глава.

Дойде ред на Ан. Вътре в клетката направо вибрирахме от напрежение.

— Знаете ли кое е най-тъжното? — попита тя.

— Ситно раираният ти костюм? — предположих аз. — Или модерните обувки?

— Дадохме ви всички възможни изходи — рече Ан.

— А, не! Всички възможни изходи включват и това да отворите тази нечовешки тясна клетка и да ни пуснете навън — казах на път да избухна. — Това са всички възможни изходи. В противен случай излиза, че сте ни дали само някои изходи. Не виждате ли разликата?

— Стига! — излая Тер Борщ. — Es ist nutzlos — безсмислено е! Остава само да дойдат екзекуторите. Може да се сбогувате.

— Сбогом — чу се сладкият глас на момиченце.

В следващия миг един лъскав метален прът прелетя през въздуха и фрасна Тер Борщ в главата. Разнесе се отблъскващ пукот като от цепеща се диня.

53

Така… След това определено стана интересно.

— Ейнджъл! — изпищя Ръч, последвана почти мигновено и от Гази.

Двамата със Зъба се хвърлихме към решетките и взехме да ги блъскаме в търсене на слабо място.

Ейнджъл летеше пъргаво наоколо, а белите й криле пърхаха по-бързо и от ударите на сърцето ми. Тя се спусна шеметно към групата учени, те се пръснаха и се разпищяха за помощ към роболетите.

— Не мога да я разбия! — изсъска Зъба и заблъска с юмруци стените на клетката.

— Аз обаче мога!

Обърнахме се по посока на дрезгавия глас зад нас. Ари тъкмо приключи пълното си преобразяване и се изправи — чуден Заличител от доброто старо време. Бях забравила колко приличаше на вълк. От толкова близо лицето… не, муцуната му, пълна с жълти, заострени зъби… изглеждаше страховито.

— Назад! — извиках и изтиках ятото по-далеч от него.

Рунтавите му ноктести лапи сграбчиха металните решетки, той се хвърли към нас и затрака с челюсти. После впи зъби в решетките пред уплашения ми поглед и започна да ги гризе с отвратително метално стържене.

Отвън Ейнджъл висеше във въздуха като някакво демонично колибри и размахваше пръта, за да задържи всички и всичко далеч от нас.

— Ще остави Ари да ни изяде! — изписка Ръч, изпъчи гърди в дъното на клетката и стисна юмруци. — Но от този залък ще му приседне.

Пауза. Сега искам да сте искрени — кога за последен път ви се е налагало да попречите на някого да ви изяде? Ето какъв е налудничавият живот на лабораторния плъх беглец.

Време беше да изплюя камъчето.

— Ейнджъл не е предателка — обявих. — Двете решихме тя да постъпи така, за да попадне вътре и да може да ни измъкне, ако се случи нещо лошо. Тя беше моят шпионин.

Времето сякаш спря. Четири онемели деца птици се опулиха насреща ми.

— Измислихме плана в случай, че ни сполети нещо ужасно — продължих бързо. — Както и стана. Ейнджъл не е предателка — не си го е и помисляла.

Тряс! Времето отново тръгна — Ари беше успял да прегризе решетките. Изглеждаше ужасно — металът беше разкъсал жестоко устата му и всичко беше опръскано с кръв и противна заличителска слюнка.

Фрас! Ейнджъл удари поредната Бяла престилка. Подобно на Тер Борщ, и този също се свлече като чувал. Всъщност Тер Борщ не се беше изправил — въргаляше се по земята и стенеше.

Хря-я-яс! Ари направи поредната пръчка на решетката на парчета и разпъна другите около нея с неестествено силните си ръце. Лицето му представляваше потресаваща каша от кървища и месо, озъбена и ръмжаща от усилието.

— Аз ще се заема с него — прошепна Зъба напрегнато в ухото ми. — Ти вземи останалите и ги изведи оттук.

Трескаво потупах останалите по ръцете два пъти. Кръстосахме поглед, те кимнаха и зачакахме хода на Зъба.

С последен стържещ мощен трясък Ари раздели решетката и отвори дупка с размерите на цял Заличител в стената на клетката.

— Готови… — гласът на Зъба прозвуча смъртоносно тихо в хаоса от викове около нас.

Напрегнахме мускули, готови да се втурнем навън в мига, щом Зъба повалеше Ари… Но вместо да се спусне към нас, Ари се отдръпна бързо.

— Хайде! — извика той. — Махайте се от тук! Ние ще задържим тези гадове!

Моля?

— На наша страна е! — извика Ейнджъл отгоре. — С мен е! Помага ви да избягате! Ари! Пусни тайното оръжие!

Ари взе да ровичка в якето си. Отвътре изскочи малък черен като въглен силует и се втурна бясно наоколо, ръмжейки с оголени зъби.

Това не беше ли… възможно ли беше?

— Действайте или сте свършени! — извика Тото. — Хайде, живо, живо, живо!

54

Зъба се изстреля през дупката в клетката, грабна Тото и полетя във въздуха за по-малко от три секунди. За наше удивление Ари се дръпна встрани и му направи път.

Блъснах Ръч през отвора. Тя се затича, подскочи, увисна във въздуха за момент и се понесе нагоре с мощни махове на крилете.

Ари продължаваше да стои встрани.

Без да го изпускам от поглед, бутнах Иги навън.

— Четири стъпки и нагоре на десет часа — просъсках.

Той кимна и последва указанията ми.

— Хайде, Гази, ти си последен — казах и направо го изхвърлих през дупката.

Разкривените решетки го одраскаха. Потръпнах, но в момента това не беше важно.

Ари го изпрати с поглед.

Ейнджъл държеше хората под контрол. Беше мой ред. Отношенията ми с Ари не бяха розови — така де, единият непрекъснато се опитваше да убие другия и аз дори бях успяла веднъж, — но в момента нямаше време за колебания. Изскочих от клетката, стъпих на земята, разтворих криле и се издигнах на един дъх.

Боже, какво прекрасно чувство беше да си във въздуха, да летиш далеч от света, в който ни очакваха само болка и смърт!

— Толкова се радвам, че ви виждам, банда — рече Тото с леко вълнение в гласа. — Мислех, че сте мъртви! Не знам какво щях да правя без вас!

— И аз се радвам да те видя — отвърнах, като се изненадах от факта, че наистина го мисля.

Под нас Ейнджъл хвърли металния прът и се стрелна нагоре подобно на комета. Сериозното й лице беше красиво. Изпратих няколко въздушни целувки на моята вярна съзаклятница в измамата, а тя грейна насреща ми.

В този миг се появиха екзекуторите и откриха огън по нас. Джеб посегна към ръката на единия и се опита да отклони стрелбата, но онзи просто го удари с оръжието и продължи да стреля.

Ние обаче бяхме извън обсега им. За да ни уцелят, се нуждаеха от базука.

— Хе-хе-хе — рекох тихичко и ги измерих с поглед.

Напълних гърди със свежия нощен въздух, преброих ятото и се съсредоточих за миг, за да се ориентирам — почувствах къде се намираме, накъде е север и накъде трябва да тръгнем.

И изведнъж погледът ми попадна на Ари под нас. Мъжете с оръжията тичаха към него.

— Ари! — извиках неочаквано, без да мисля. — Разкарай се от там! Нагоре! Ела с нас!

— Какво?! — възкликна Зъба. — Ти луда ли си? Какво, по дяволите, правиш?

Ари надали чуваше какво точно викам, но видя, че му махам, и явно ме разбра. Затича се тромаво — седемгодишен мутант с физиката на нападател по американски футбол — и се хвърли във въздуха. Един куршум одраска тромавите му присадени криле, но той замаха неловко и се заиздига — бавно, но уверено.

— Макс, това е пълна лудост! — тросна се Зъба ядосано и подхвърли Тото на Гази. Той викна изненадано, но улови кученцето. — Просто забрави! Няма да дойде с нас!

— Той спаси живота ни — отбелязах. — Ще го убият!

— Чудесно! — рече Зъба с подивяло изражение. — Той самият е опитвал да убие нас поне сто пъти!

Никога досега не бях виждала Зъба в подобно състояние.

— Макс, Ари е страховит — обади се Ръч. — Опита се да те убие, следеше ни… не искам да идва.

— Нито пък аз — каза Газопровода. — Той е от тях.

— Мисля, че се е променил — казах.

Ари приближаваше.

— Помогна ви да се измъкнете — припомни ни Ейнджъл. — И намери Тото.

Зъба ми хвърли бесен поглед, изпълнен с отвращение, и полетя напред, преди Ари да ни настигне. Ръч и Гази го последваха неуверено. Иги чу накъде поемат и тръгна с тях.

И ни оставиха — мен, Ейнджъл и Ари.

55

— Благодаря, Макс — рече Ари, щом се доближи достатъчно. — Няма да съжаляваш, кълна се! Ще ви пазя.

Повдигнах вежди и отклоних очи от разкъсаното му окървавено лице.

— Всички се пазим един друг — отсякох и поех рязко нагоре и надясно.

Гази и останалите се носеха над огромния паркинг на Училището. Под нас имаше вход, водещ към допълнителен паркинг под земята.

— Къде е Иги? — попитах.

Газопровода посочи надолу. Иги се беше надвесил под капака на някаква кола.

— О, не — промърморих, точно когато той затръшна капака и забута колата към наклонената рампа на подземния паркинг.

— О, не, не, не — продължих аз.

Колата се плъзна злокобно бавно през входа и изчезна. Иги се изстреля нагоре. В последните седмици не го бях виждала толкова щастлив.

— И едно, и две, и тр-р… — започна той.

Ба-ам! Могъщият взрив отнесе част от покрива на паркинга. Бързо се издигнахме в безопасност, тъй като в нощното небе избухна заря от парчета нажежен до червено асфалт, стъкла и бетонни късове. Зазвучаха аларми, а наоколо засвяткаха аварийни светлини.

— Идеално! — изграчи Газопровода и плесна ръце с Иги.

— Да — казах. — Идеално, за да ни чуят и да разберат къде сме и какво правим.

— Дай четири! — рече Тото и вдигна лапа. — Страшни сте!

Усетих гневния поглед на Зъба върху себе си, но избегнах очите му. Ари се държеше по-назад от нас.

Бяха ми нужни няколко секунди, за да подредя мислите си. Защо го извиках да дойде? Само ядосах останалите. Да, но бях преценила, че трябва да постъпя така. От друга страна, дали доверието, което му гласувах — че повече нямаше да се върне на страната на лошите — не беше прекомерно? Не съм особено добра в гласуването на доверие.

И да не забравяме, че скоро той щеше да умре.

Обърнах се към ятото. Отблясъците на огъня под нас осветяваха слабо силуетите им.

Ба-ам! Нов взрив, по-силен от първия, срути друг участък от паркинга. Обърнах се към Иги. Той сякаш усети погледа ми и повдигна рамене.

— Голям паркинг, пълен с големи коли с големи резервоари.

Все едно…

— Добре, банда, да поемем на север — казах отсечено.

Нямах и понятие защо и накъде точно, но ми се струваше, че това беше правилната посока.

Понякога разчиташ единствено на инстинкта си, на вътрешния си усет. Важно е да го следваш.

Едва не простенах.

Виж ти, каква изненада — помислих си. — Привет, Глас.

Привет, Максимум. Радвам се, че си добре.

Не е благодарение на теб — помислих, издигнах се и поех на север.

Разговорите с теб ми липсваха.

Е, аз не бих казала същото. Но все пак и ти ми липсваше малко.

Е, върнах се.

Да.

И знаете ли какво още се беше върнало? Видях ги, когато махнах на останалите да ме последват по-бързо. Белезите на ръката ми. От премахването на чипа.