Спасяването на света и други екстремни спортове

88

Ако трябва да съм искрена, хич не е лесно човек да ме изненада. Направо съм „неизненадима“. И все пак признавам, че това определено беше последното, което очаквах да чуя.

— Уха-а, да не си се надрусала с нещо? — казах, доволна, че гласът ми остана твърд като камък. Почти.

Директора се приближи и сложи няколко CD-ROM-а на голямото си бюро.

— Знам, че ти е трудно да го повярваш, Макс, но се вгледай в мен. Все едно съм твое по-възрастно копие.

Загледах русата коса и тъмнокафявите очи. Спомних си думите на Ръч, че й напомня на някого.

— Вярно ли? — казах. — Да видим крилете ти.

Тя се усмихна.

— Аз не нося птича ДНК. Но ти… ти беше най-убедителният ни триумф.

Все още се опитвах да се съвзема от шока, затова отговорих автоматично с остроумна забележка.

— И защо тогава двамата с Тер Борщ непрекъснато се опитвате да ни убиете?

— Ти си предишно поколение, Макс — обясни тя. — Не знаем колко ще живееш. В новия ни свят няма място за грешки.

Думите й ме стъписаха.

— Ще ти споделя нещо — майчиният ти инстинкт е плачевен.

— Аз съм твоя майка, Макс, но съм и учен. Повярвай ми, да те гледам как растеш отдалеч, да планирам цялата игра и всичките изпитания… Понякога си мислех, че няма да издържа.

— Интересно, и аз се чувствах по същия начин. Но по съвсем други причини. Ти поне си имала избор — подчертах с нарастващо изумление.

— Реших се на върховна саможертва, за да създам един нов свят. Отдадох собственото си дете за каузата.

— Това не е саможертва! — казах вбесено. — Саможертва би било да пожертваш себе си! Вместо това си се измъкнала, като си жертвала мен! Усещаш ли разликата?

Тя се усмихна с известна тъга.

— Толкова си умна, Макс. Много се гордея с теб.

— Не мога да кажа същото — отвърнах аз. — За Бога! Представям си часа за семейството в училище. Ставам и заявявам: „Майка ми е зъл учен, планиращ Холокост, с който да унищожи половината население на Земята“. Надали бих го преживяла!

Тя се обърна и седна зад бюрото.

— Джеб е виновен, че се извъди толкова устата.

Изгледах я ядно.

— А ти си виновна за сбърканата ми ДНК! И че съм окичена с чифт криле, по дяволите! Какво точно си си въобразявала?

— Въобразявах си, че населението на света е на път да се самоунищожи — каза тя със стоманена нотка, която звучеше доста познато (и аз имам същата). — Мислех си как някой трябва да се опълчи и да предприеме драстични мерки, преди планетата да загуби способността си да поддържа човечеството. Вярно, моя дъщеря си, но все пак си част от общата картина, част от уравнението. Казах си, че съм готова на всичко, за да подсигуря оцеляването ни. Дори и за момента да изглежда чудовищно. В бъдещето в учебниците по история ще ме нарекат „спасителка на човечеството“.

Чудесно. Най-сетне, след цели четиринайсет години, се срещам с майка си и тя се оказва напълно сбъркана. Този ден ставаше все по-ужасен.

Преглътнах и казах:

— Мегаломанията ти си я бива.

Директора даде знак на роболетите, които стояха във въздуха в дъното на кабинета.

— Отведете ги на мястото, което подготвих — нареди тя. — Знаете какво да правите, когато стигнете там.

89

— Не че искам да ти развалям настроението допълнително, Макс — заяви Тото, — обаче майка ти е ужасна.

Погледнах го. В англо-злодейския речник „мястото, което подготвих“ е преведено с „просмукана от влага мрачна тъмница“. Буквално! Замъкът на Пепеляшка вървеше в комплект с истинска тъмница. А „знаете какво да правите“ се превеждаше с „оковете ги за стените като затворници от Средновековието“.

— Е — казах, — поне с такива родители не е особено трудно да си намирам причини да ги мразя.

Изглежда, бяхме единствените затворени в тъмницата, макар че ъглите чезнеха в мрака. Висящите по стените високоговорители бълваха промиващите мозъка обръщения на Директора. Само това беше достатъчно човек да загуби разсъдъка си — в случай че висенето окован за стената в тъмницата не е свършило работа.

Всички, с изключение на Тото и — донякъде — на Ари, бяхме родени летци. Така че оковаването ни за стена под земята беше едно от най-ужасните неща, които можеха да ни сторят.

Майка ми ни причини това.

Поклатих глава. Мисълта беше непоносимо потискаща.

— Да му се не види, не можеше ли да се окаже някоя красива проститутка или наркоманка като майката на Зъба!

— Като стана дума за Зъба — каза Ръч, — дано вече да се е насочил насам!

Надеждата проблесна слабо, но угасна почти на мига.

— Да, ако съобщението изобщо се е изпратило. И ако е преглътнал Ари, което ме съмнява. И ако успеят да стигнат до Европа ей така, на мига.

— Макс? — обади се Ейнджъл. — Описваш нещата съвсем ужасно, да знаеш.

Вярно беше. Ужасна бях. Щях да се отпусна на земята и да изплача огромното си, пронизващо, разкъсващо разочарование от майка си по-късно, когато останех сама. Сега беше нужно да престана да си го изкарвам на останалите.

— Права си — казах през стегнато гърло. — Съжалявам. Всъщност съм убедена, че съобщението се е изпратило — Ръч е неотразима в тези неща. А и говорим за Зъба. Вече пътуват към нас. Знам го.

Мълчание.

— Лъжеш много убедително, Макс — обади се Ръч с одобрение.

Изсмях се.

— Доста съм се упражнявала. Шегата настрана, наистина мисля, че вече са на път.

— Как ще прекосят океана? — попита Ари.

Не се заяждаше, просто се чудеше.

— Може да са си взели билети за самолет като нас — допусна Ейнджъл.

— Или пък са се промъкнали на борда гратис — предположи Ръч.

— Или пък са се издигнали високо в небето, изчакали са някой самолет да премине покрай тях, скочили са отгоре му и са се хванали здраво — казах аз с патос и всички избухнахме в смях.

Изиграх им Зъба, вкопчен в самолета, зяпнал от усилие на въздушната струя.

Смехът им като че ли накара стените да се отдръпнат и мракът вече не изглеждаше толкова плътен.

Високоговорителите досаждаха най-много, когато говореха на английски — щем, не щем, тогава разбирахме. Директора — или Майката-откаченячка, както бях започнала да я наричам — отново се пенеше за бъдещето и съвършенството.

— Тази жена е пропита от негативизъм — отбелязах.

— Съжалявам, Макс — рече Ръч. — Знам, че не оправда надеждите ти.

— Да — усмихнах се сухо. — „Побъркан масов убиец“ определено не беше сред предпочитанията ми.

Преглътнах поредния си порив да завия от разочарование. Най-сетне да открия майка си, а тя да се окаже най-ужасният ми кошмар. Беше твърде много дори за мен. На всичкото отгоре Ръч се опитваше да ме успокои, докато всъщност беше редно аз да успокоявам нея. По принцип единственият, който успокояваше мен, беше Зъба. А той ме беше изоставил.

В сенките се разнесе тихо дращене. Наострихме уши.

— Плъхове — каза Ръч притеснено.

Но не бяха плъхове. В далечината се появи висок силует. Застанахме нащрек, готови за бой, тъй като, така или иначе, не можехме да избягаме.

Разнесе се глас.

— Макс — каза Джеб.

Черешката на тортата на ужасяващия ми ден.

90

— Бре, бре! — Напънах и сетните си сили, за да придам поне малко жизненост на гласа си. — Каква среща! Често ли отсядаш тук? Как е храната?

Джеб се приближи и влезе в кръга бледа светлина, идваща от оранжевата аварийна лампа. Изглеждаше както обикновено — може би само беше малко по-уморен. Явно измъчването на деца беше изтощително.

Озари ме с добре познатата си усмивка с нотка тъга.

— Всъщност никой не знае, че съм тук.

Завъртях очи.

— Брей! Е, спокойно, ще гледам да не те издам!

— Запозна ли се с Директора? — попита той.

Ролята ми се срина, но все пак опитах да запазя самообладание.

— Да. Колко забавна само се оказа! От три милиарда жени с яйчници на планетата трябваше да се падна точно в тези на най-успешната кандидатка за титлата „сбъркан психопат“.

Джеб клекна на мръсния каменен под и се вгледа в мен. Усетих, че тялото на Ейнджъл се стяга напрегнато и се зачудих дали долавяше нещо в главата му. Той не обръщаше внимание на останалите, включително и на Ари.

— Все още можеш да спасиш света, Макс.

Внезапно залялата ме вълна от изтощение едва не ме помете. Прииска ми се да се свия в ембрионална поза и да прекарам така остатъка от живота си, който — надявах се — нямаше да продължи още дълго. Бях полагала твърде много усилия твърде дълго — бях работила на 140%. И накрая бях ударила дъното.

Спуснах клепачи уморено и се облегнах на тъмната каменна стена.

— Как? — попитах. — С Ре-Еволюцията? Или с плана „Наполовина“? Не, благодаря. Мисля да сляза от влака на побърканите разрушители на света.

Макс, трябва да ми повярваш — каза Гласът в главата ми. — Беше създадена, за да спасиш света. И все още не е късно.

Престани, Глас — помислих на свой ред. — Писна ми.

Макс — каза Гласът. — Макс.

Внезапно прозрях, че всъщност не се чуваше вътре в главата ми.

О, Боже.

Отворих очи.

Джеб все още клечеше пред мен.

— Стигна толкова далеч, Макс — каза Гласът, но всъщност се движеше устата на Джеб и звукът идваше от него. — Почти стигна. Всичко ще се нареди, но трябва да направиш максималното. И трябва отново да започнеш да ми вярваш.

Джеб говореше с Гласа, който бях чувала в главата си месеци наред.

Той беше Гласът.

91

Зъба застина за миг и пръстите му увиснаха над клавиатурата в интернет кафенето. До него Иги и Газопровода смучеха капучино, сякаш беше последното в живота им.

Което може и да беше вярно.

— Имам чувството, че мога да полетя чак до някоя космическа станция! — обади се Газопровода въодушевено.

Зъба го изгледа.

— Май си прекалил с кофеина, момче.

Той се озърна да не би някой да е чул, но масата им в западналото кафене беше усамотена, а и, така или иначе, вътре нямаше много посетители.

Иги пресуши чашата си, избърса мустака от пяна над устните си и заяви скръбно:

— На юг ми харесваше повече. Слънце, момичета по бански. Мъглата и влагата на север, особено тук, ми идват в повече.

— Но е доста красиво — вметна Газопровода. — Планините, океана… А и хората изглеждат по-естествени.

Той погледна Зъба.

— Продължават ли да четат блога ти?

Зъба кимна.

— Цели тълпи.

Започна да преглежда набързо новостите, когато усети нечии очи върху себе си. На мига вдигна поглед и го прокара отляво надясно през цялото кафене. В подобни моменти Макс определено му липсваше — тя също щеше да го усети, щяха да се спогледат и за секунда да се разберат как да действат — без думи.

А сега беше сам в тази част на страната, а тя и онзи дебил бяха някъде… другаде.

Не откри нищо, затова върна поглед обратно, този път по-бавно. Ето. Онзи там. Вървеше към тях.

Зъба затвори лаптопа и потупа ръката на Иги. Газопровода видя и се огледа разтревожено. Едва осемгодишен, той вече беше стиснал юмруци и напрегнал мускули, готов за бой.

Онзи беше на около пет метра и се носеше право към тях. Зъба повдигна вежди.

— Познаваме го — измърмори. — Кой беше този?

Газопровода се обърна небрежно и погледна през рамо.

— Ъ-ъ…

— Стъпките му… — рече Иги.

Зъба не можеше да ги чуе, но Иги продължи, смръщил вежди съсредоточено:

— Тези стъпки… Чували сме ги… В тунела на метрото.

Очите на Зъба се уголемиха и той се вгледа отново.

Разбира се!

Онзи спря на два метра от тях. Зъба не го беше виждал на дневна светлина, само на отблясъците от примигващия огън от варелите в тунела на нюйоркското метро. Беше бездомният компютърен гений, който разнасяше компютъра си навсякъде със себе си и твърдеше, че чипът на Макс бе повредил твърдия му диск. Когато взеха да го разпитват за чипа, той се беше шашнал и избягал. Какво търсеше сега тук?

— Ей, вие. — Момчето повдигна вежди и ги посочи, но продължи приглушено, така че само те да го чуват. — Какво правите тук?

— Седни — покани го Зъба и бутна един стол с крак.

Момчето се огледа наоколо подозрително.

— Къде е приятелката ти? Онази с чипа?

— Не е с нас.

Той като че си отдъхна поне отчасти и се приближи предпазливо до стола, като не спираше да се оглежда. Зъба се усмихна на себе си. Най-сетне — някой по-параноичен и от самите тях. Мисълта му подейства ободряващо.

— Какво търсиш ти тук? — попита Зъба и махна към кафенето. — Над земята. На Западното крайбрежие?

Момчето вдигна рамене.

— Обикалям. Разглеждам хората тук, там, навсякъде. Просто прекарвам повечето си време в Ню Йорк — там е по-лесно да не се набиваш на очи.

— Да — съгласи се Зъба.

Очите на момчето се спряха на затворения лаптоп на масата. Зъба видя как нивото на тревога скочи от жълто на оранжево.

— Хубава машина — каза той.

— Благодаря.

Зъба го изчака да продължи.

— Рядко се виждат подобни.

— Сигурно си прав.

Момчето явно взе решение и се наведе през масата.

— Откъде го намерихте? Или е по-добре да не питам?

Зъба едва сдържа мазната си усмивка.

— Вероятно е по-добре да не питаш.

— Определено не си поплювате — поклати глава момчето.

— Да — призна Зъба с въздишка и го погледна. — Имаш ли представа как човек може да прати съобщение до всички младежи в нета, по целия свят?

92

Онзи се втренчи в него.

— Може би. Вероятно. Обаче зависи от съобщението.

— Нужно ли е да знаеш съдържанието му? — попита Зъба.

Подобен въпрос надали щеше да зарадва момчето, но все пак, онзи си беше откачалка. Кой знае как би реагирал на съобщението на Зъба…

Момчето се замисли, после отвърна:

— Да.

— До тук с този план — обади се Иги и всмукна последните капки капучино.

— Може ли едно кексче? — вметна Газопровода.

Зъба сложи малко пари на масата. Гази ги взе и се отправи към касата, като непрекъснато се оглеждаше.

— Как се казваш? — попита Зъба.

Настъпи протяжно мълчание, докато момчето обмисляше отговора си.

— Братче, този е по-параноичен и от нас — рече Иги. — Действа ободряващо.

Онзи го погледна и като че едва сега осъзна, че е сляп. Обърна се към Зъба и каза:

— Майк. Ти?

— Зъба. Това е Иги. На малкия му казваме Газопровода. Не питай защо.

— Ако останеш достатъчно дълго, ще разбереш — измърмори Иги.

Майк опули очи и тялото му се стегна на стола. Зъба и Иги също зачакаха напрегнато.

— Онзи блог твой ли е? — попита той шепнешком.

— Да.

Газопровода се върна и сложи чиния с кексчета на масата. Мигновено усети атмосферата, застина и огледа бързо останалите. Явно никой нямаше намерението да вади оръжие, затова той седна, взе си едно кексче и побутна чинията към тях.

— И какво? Твърдиш, че имаш нещо като криле, така ли? — пророни Майк тихо.

— Не „нещо като“ — изфъфли Иги с пълна уста. — Криле. — Щом осъзна, че Зъба беше замълчал, се обърна към него. — Опа. Това да не беше тайна?

— Вече не е — отвърна Зъба сухо.

— Вие сте децата птици, за които говорят всички.

Зъба вдигна рамене.

— Можеш ли да ми помогнеш, или не?

— Ще ти помогна, ако сте те. Трябва да ме убедиш.

— Трябва ми повече пространство — огледа се Зъба.

Последваха Майк на етажа над кафенето. Той извади връзка ключове и отключи една врата. Нервите на Зъба бяха опънати до скъсване. Наум съжали, че Ейнджъл не е с тях, за да провери за заплахи.

— Влезте.

Майк ги въведе в просторна стая, която очевидно служеше за склад. Покрай едната стена бяха натрупани кашони с различни стоки, но в средата беше празно.

— Тук достатъчно широко ли е?

Зъба кимна и свали якето си. Прецени разположението на прозорците и обърна внимание дали бяха с едно или две стъкла — в случай че се наложеше да изскочи през някой от тях.

Разтвори бавно криле и опъна мускули, наслаждавайки се на усещането — те бяха стояли прилепени за гърба му с часове. Разтърси ги и усети как перата се подреждат. Върховете на крилете почти докосваха стените от двете му страни. Искаше му се да излети още в този момент и да лети с часове, реейки се в открито небе.

Ченето на Майк увисна.

— Човече! Това е върхът! — Той погледна и Иги и Газопровода. — И вие ли имате? А момичетата, които бяха с вас?

— Всички имаме — каза Зъба. — Та, какво казваше за съобщението?

93

Пръстите на Майк препускаха по клавиатурата на лаптопа на Зъба.

— Само трябва да напиша един код тук — мърмореше той. — Ще отворим няколко задни вратички. Хората обичат да си слагат защити, най-различни пречки, но с това би трябвало да преодолеем огромната част.

Той отвори главната страница на блога на Зъба и я прегледа набързо.

— Така… Ще се опитам да осигуря достъп през IP-адресите, тъй като повечето посетители не са оставили имейл — обясни той. — Сложна работа, но все пак ще пробвам.

— Ти си криминален гений — възхити се Газопровода.

— Старая се — отвърна Майк.

— Чакай — каза Зъба, надничайки през рамото му. — Влез в мейлите за момент. Мярнах някакво съобщение долу на екрана.

— Да, сложили са му три червени флагчета за спешност — посочи Майк.

Пулсът на Зъба се ускори.

Хм. Зъба се отпусна в стола си и кимна на Майк да продължи.

Виж ти. Значи Макс искаше да се върнат, така ли? Не споменаваше дали още са с Франкенптиц. Ако беше така, Зъба не искаше да има нищо общо с тях.

От друга страна, беше преглътнала честолюбието си, за да го помоли да отиде. Като цяло се отнасяше снизходително към идеята за блога, а сега беше влязла специално, за да го помоли да се върне. Така де, да му нареди. Което беше най-близкото до молба, на което беше способна.

Какво правеха в Германия? Как бяха стигнали до Европа? И как очакваше от тях да стигнат до Европа?

Погледна датата на имейла. Рано тази сутрин. А времето в Германия беше с около десет часа напред…

И какво разбираше Макс под „куп сериозни неприятности“? Повече от обичайните неприятности? Неприятности, които я бяха накарали да преглътне честолюбието си и да се обърне към него за помощ?

Явно беше нещо невъобразимо ужасяващо.

— Готово, успях — каза Майк и се облегна назад. На лицето му грееше горда доволна усмивка. — Действа малко като вирус, което означава, че ще се изпрати и до други адреси през имейл адресите на посетителите, но няма да им вреди. — Той повдигна вежди. — Надявам се. Все едно. Напиши съобщението и го пусни през този специален прозорец за изпращане. Да видим какво ще излезе.

Зъба преглътна. Часът беше ударил. Това беше шансът му да накара младежите да приемат нещата сериозно и да им разкаже какво се случваше. Съобщението щеше да обиколи целия свят.

Това беше неговият шанс да спаси света. Започна да пише.

94

До: скрити_получатели

От: Зъба

Тема: СПЕШНО! Върнете ни планетата!

Здрасти. Щом получаваш това съобщение, значи може би имаме някакви шансове. Искам да кажа, че може би светът има някакви шансове. Накратко: възрастните взеха хубавата ни здрава планета и я направиха на нищо заради парите. Не всички възрастни, но една групичка упорито избира парите и печалбата пред чистите въздух и вода. Което си е откровено признание, че изобщо не ги интересува какво ще стане с нас младите, които ще наследим каквото остане от Земята.

Група учени искат да завземат планетата, преди да е станало твърде късно, и да сложат край на замърсяването. Звучи добре, нали? Единственият проблем е намерението им да го постигнат, като се отърват от половината население на света. И така: или спасяваме планетата, така че замърсяването да не ни унищожи, или просто… първо унищожаваме хората и спестяваме доста време и усилия. За ваше сведение, тази логика куца. Ако щете ме наречете „откачен“, но подобен план ми се струва страшно тъп.

Другата новина за тези учени е, че са се опитали да създадат нов тип хора, които може би ще се справят по-добре с оцеляването в случай, че настъпи ядрена зима или нещо подобно. Няма да навлизам в подробности, ще ви споделя само, че тази идея е не по-малко задръстена и опасна от плана им „да убием половината човечество“.

Какво искам да кажа? Всичко зависи от вас. От вас и от мен. От мен и моето ято, от вас и вашите приятели. Младите. Искаме — заслужаваме — да наследим чиста неувредена планета, без да се налага за целта да заличим всички нейни жители.

Можем да го направим. Но трябва да обединим сили. Трябва да се възползваме от шанса си. И да поемем риска. Трябва да се задействаме и наистина да направим нещо, вместо просто да седим вкъщи и да играем на видеоигри. Това не е игра. И враговете ни не могат да бъдат победени с някакъв бластер със свръхмощен лазер.

Искаме си планетата обратно!

Младите са важни. Ние сме важни. Бъдещето ни е важно.

С МЕН ЛИ СТЕ?

95

Газопровода изчете писмото през рамото на Зъба и заяви:

— Де да имах и аз видео игра!

Зъба завъртя очи.

— Яко съобщение, братле — каза Майк. — Иде ми да скоча да надъхвам хората наоколо. Сега какво?

— Сега — каза Зъба и започна да пише друго съобщение — отиваме в Германия.

Престори се, че не усеща туптенето на сърцето си при мисълта, че ще я види — нея и останалите — отново. Със сигурност щеше да се ядоса, ако онзи идиот все още е с нея. С него или без него обаче разцеплението на ятото беше грешка. Ако светът се беше устремил към своя край, трябваше да се държат заедно.

Натисна бутона „изпрати“.

96

Чували ли сте онази житейска мъдрост, „Когато животът те засипе с лимони, направи си лимонада“? Е, висяхме оковани в тъмница в Германия, майка ми беше жадна за власт психопатична буца лед, а най-близкият ми приятел и половината ми ято бяха в неизвестност.

Това определено бяха лимони, затова се сетих за израза.

Но знаете ли какво… Редно е човекът, измислил тази мъдрост, да получи един хубав пердах. Що за идиотщина? „Животът се гаври зловещо с теб? Просто грейни във ведра усмивка!“ Ама че тъпак!

— Макс? Пак си мърмориш нещо. — Ръч звучеше уморено.

Погледнах я.

— Извинявай.

Изправих се на крака с въздишка. Бяхме приковани за стената за единия глезен. Дължината на веригите беше около два и половина метра, така че можехме да крачим наоколо. Виждате ли? Майка ми все пак беше добра душа! Можеше да ни окове и за двете китки, а ни беше вързала само за глезена!

Ето: ако си търсех доказателство, че наистина ме обича, го бях получила, нали така?

Минах покрай Тото, а той се обърна, стисна глезена ми внимателно със зъби и каза:

— Мърмориш.

— Извинявай.

Стигнах докъдето ми позволяваше веригата.

На път бях да подлудя останалите с едва сдържания си гняв и с разочарованието си. Най-ужасното беше, че бях помолила Зъба за помощ. Бях го помолила да дойде, тъй като се нуждаех от него. Само при мисълта за това стомахът ми се свиваше. Типично за мен — Максимум Райд, Дамата в беда.

Твърде вероятно е това да ви изненада, но не съм особено подходяща за определението „дама“. С бедите мога да се справя. Но да бъда дама? Не особено.

— Доколкото помня, преди не мърмореше толкова — рече Ари и клекна до мен.

— Тогава бях повече на себе си — отвърнах.

Хм.

Той прокара пръст по мръсотията на пода. Внезапно си спомних думите му: „Не мога да чета“.

Знаех, че ме гледа, затова бавно написах в прахоляка на пода буквата „А“. После — „Р“, а накрая — „И“.

— Така се пише „Ари“ — казах и отново го написах бавно. „А“… „Р“… „И“. — Сега опитай ти.

Той започна с „А“-то, но спря и попита:

— Какъв е смисълът?

Логиката във въпроса му ме жегна. Не му оставаше още дълго. Нима имаше значение дали може да чете и пише?

— Трябва да знаеш как се пише името ти — казах твърдо и бутнах ръката му към пода. — Хайде! Първо „А“.

Ари прокара съсредоточено нокът през прахоляка. Получи се разкривено неравно „А“.

— Някоя пияна маймуна би се справила по-добре от това, но ще се получи — казах. — Сега „Р“-то.

Зае се с „р“-то, но първо го написа наопаки. Нямах представа дали беше обичайно за децата на неговата възраст, или мозъкът му беше пострадал от експериментите, на които го бяха подложили. Изтрих написаното и му показах как се пише правилно.

Джеб беше научил мен и Зъба да четем и пишем. Аз научих Гази, Ръч и Ейнджъл. Вярно, граматиката и правописът на моменти ни убягваха, но всички бяхме истински професионалисти в подправянето на подписи. А Джеб не беше научил собствения си син.

— Защо го правиш? — Колебливият въпрос на Ари ме свари неподготвена.

— Ъ-ъ… за да изкупя това, че едва не те убих в Ню Йорк?

Той ме погледна.

— Ти ме уби — рече. — А те ме съживиха. Сраснаха някакви кости във врата ми.

Прокара едра лапа по врата си, сякаш още го болеше.

— Съжалявам — казах.

Случаите, в които бях изричала това, се брояха на пръстите на едната ми ръка. Последните три от тях бяха в последните пет минути.

— Ти първи се опита да ме убиеш.

Той кимна и заяви спокойно:

— Ненавиждах те. Татко ти даде всичко… наистина те обичаше. Аз съм му син, но не означавах нищо за него. Ти беше толкова силна, безупречна и красива. Просто те ненавиждах. Исках да умреш. Той използва това. Използва ме като част от тестовете.

Бях потресена. Разказваше с такова спокойствие.

— Гордееше се с теб — опитах се да го успокоя с помощта на спомените си от страшно отдавна, от преди Джеб да отмъкне мен и ятото от лабораторията. — Беше му приятно да ходиш по петите му в лабораторията.

— Ти изобщо не ме забелязваше. — Той замислено прокара пръст по буквата „и“.

— Напротив — рекох и се замислих. — Беше такова сладко момченце. Просто ревнувах от теб, защото ти беше истинското му дете. Беше свързан с него по начин, по който аз не бях свързана с никого. Исках да бъда съвършена, за да ме обикне Джеб.

Всъщност осъзнавах всичко това едва сега, докато го споделях с него. Ари ме изгледа изненадано. Заклатих се на пети и се замислих за тези болезнени разкрития. Сякаш доктор Фил23 се беше материализирал в тъмницата.

— Ясно ми беше, че съм някакво изчадие — продължих тихо. — Имах криле. И живеех в клетка за кучета. Докато ти беше съвсем нормално момче и истински син на Джеб. Непрекъснато си повтарях, че ако съм най-силната, ако съм най-добрата, ако правя всичко, което поиска от мен, може би ще ме обикне. — Сведох поглед към новите си кубинки, вече покрити с прах. — Щастието ми, когато ни отмъкна от лабораторията, нямаше край. — При спомена за това гърлото ме стегна. — Не мислех, че ще продължи дълго. Беше ме страх, но бях щастлива, че ще посрещна смъртта извън лабораторията. И извън кучешката клетка. Смъртта обаче се забави. Не ни откриха. Джеб се грижеше за нас, учеше ни на разни работи, как да оцеляваме. Водехме почти нормален живот като нормални деца. И знаеш ли какво, Ари… — продължих. — Толкова се радвах, че бяхме избягали, толкова се радвах да бъда с Джеб, че дори не се сетих за малкото момче, което той беше изоставил. Вероятно съм си мислела, че си останал с майка си или нещо подобно.

Ари кимна, замълча, преглътна и се прокашля.

— Нямам майка.

— Ами, не губиш кой знае какво — подметнах, а той се усмихна.

— Сега разбирам — рече. — Вината не е твоя. Била си просто дете като мен самия. И двамата нямаме вина.

Стиснах плътно устни, решена да не позволявам на горчивите сълзи да набраздят без съмнение мръсното ми лице.

— Гледах един филм по Шекспир по телевизията — казах. — Героят каза нещо от типа на „Всеки, който влезе в бой с мен днес, е мой брат“.24 Така че ако влезеш в боя с мен днес…

Той се усмихна отново и кимна с разбиране. След това се прегърнахме, естествено, тъй като иначе не би било достатъчно сълзливо.

97

Малко след мелодраматичното ни изпълнение в тъмницата се появиха няколко роболета и ни преместиха — на още по-ужасно място.

— Просто страхотно — казах напълно искрено. — Възхитена съм от ремонта, който сте направили. Сериозно.

Проблемът със сарказма е, че е безсмислен около роботи. Все пак можех поне да се надявам, че носят записващи устройства и по-късно високопарната ми забележка ще бъде прослушана от Майката-откаченячка.

Роболетите се обърнаха с жужене и се отдалечиха. Нямаха капка чувство за хумор.

С Ръч, Ейнджъл, Тото и Ари огледахме новото място.

— Да видим — започнах аз. — Високи каменни стени, равен под с прахоляк, крачещи наоколо мутанти… Не знам. Дали пък не е дворът на затвора? Какво ще кажете?

— „Дворът на затвора“ ми звучи доста точно — одобри Тото, след което изприпка да се облекчи край стената.

— „Дворът на затвора“ е твърде положително за това място — подхвърли Ръч. — Според мен „безжизнена, изпиваща всяка капка сила пустош на отчаянието“ е по-точно.

Изгледах я с възхищение.

— Браво! Пак ли си чела речника?

Ръч се изчерви от задоволство.

— Вижте! Ето ме — посочи Ейнджъл.

Клонингът й се разхождаше с останалите на двайсет метра от нас. Приличаше на Ейнджъл повече от самата нея. По моя преценка в бившите конюшни на замъка се бяха събрали около двеста създания. Никой не приказваше — повечето просто пристъпваха в широк кръг по посока на часовниковата стрелка — упражняваха се. Толкова приличаха на пасаж безмозъчни риби или може би на стадо овце, че ми идеше да се затичам помежду им с крясъци, за да видя дали ще се пръснат наоколо.

— Мен виждате ли ме? — попита Ръч и занаднича между хората.

— Все още съм озадачен, че аз нямам свой клонинг — изпуфтя Тото и изприпка обратно при нас.

— Ти си неповторим — казах аз.

— Съмнявам се — отговори той. — Копието ми може би няма да може да говори, а ще вика само „бау“, но все пак… Какво? Не им се е занимавало, така ли?

— Бау? — повторих.

— А, ето ме! — каза Ръч, както беше на пръсти. — Както виждам, и другото ми аз има проблеми с косата.

— Защо им е да ни правят клонинги? — зачудих се на глас.

— Вие. — Металическият глас нямаше интонация.

Обърнахме се. Пред нас беше изникнал един роболет.

— Кажи, Си-Трипио25? — отвърнах учтиво.

— Разхождайте се! — Роболетът посочи блъсканицата и пристъпи към нас.

Добре де, не беше нужно да повтаря заплахата. Побързахме да се смесим с тълпата и закрачихме редом с останалите.

Оглеждах се за Макс II, която се беше опитала да ме убие при последната ни среща, след което аз едва не убих нея. Ако тя не се окажеше момиче, за което старите дрязги нямат значение, очаквах най-лошото.

— Такива ли ще бъдат затворите след Ре-Еволюцията? — попита Ейнджъл, хванала ме за ръка. — С нашийници и прочее?

Тя подръпна нашийника на шията си, чийто зелен диод премигваше на всеки две секунди.

— Предполагам — отговорих и потиснах импулса да се вкопча в собствената си каишка. — Вероятно са програмирани да ни удрят с ток, ако се опитаме да избягаме. Сигурно имат и проследяващи устройства.

Именно поради това не се бяхме опитали да хвръкнем право нагоре в мига, в който излязохме на двора.

— Защо ще са им затвори, като половината от всички ще са мъртви? — попита Ръч. — Нали хората щели да престанат да се бият за разни работи? И бъдещите хора щели да са съвършени? Ако са съвършени, няма да тръгнат наоколо да вършат престъпления, нали така?

— Браво — казах аз. — Десетилетия психологически предвиждания разгромени за три секунди от единайсетгодишно дете. И това ми било съвременна наука!

Тъкмо споменах съвременната наука и се наложи да се сблъскам с едно от чудесата й. Или провалите. Всичко зависеше от гледната точка.

— Макс.

Обърнах се рязко към твърде познатия ми глас и се озовах пред себе си — красива, с кафяви очи, няколко лунички, не съвсем убедително облекло и нахакано поведение. Макс II.

98

— Брей! — удивих се. — Все едно се гледам в огледалото.

— Да — каза тя. — С тази разлика, че аз съм се къпала скоро.

— Печелиш. Е, аз, как е?

— Какво правиш тук?

— Продавам сладки, печени от скаутките — отвърнах. — Искаш ли? Ваниловите са върховни.

Макс II тръгна редом с нас. Всички се движехме с еднаква скорост и описвахме овал в голия двор. Все още бях нащрек, в случай, че тя внезапно се хвърлеше върху мен.

— Бе-е-е — избля Ръч. — Бе-е-е.

Засмях се, а Макс II ме погледна.

— Как може да се смееш?

Посочи гневно стените, наблюдателните кули и въоръжените роболети, които стояха наоколо като някакви кукли с дистанционно управление.

— Ами, тя избля като овца — обясних аз. — Получи се доста смешно. — Потупах Ръч по главата. — Особено с тази къдрава коса. Дали пък отсега нататък да не я наричам „Агънце“?

Ръч се ухили, а Макс II се вбеси още повече.

— Не схващаш ли какво става? Къде сме?

— Ами, в някакъв огромен замък на злото в Германия — предположих аз. — Толкова успях да отгатна.

Макс II се огледа наоколо, сякаш за да се увери, че никой не ни подслушва. Предвид че крачехме рамо до рамо с още няколкостотин души, представлението й беше безсмислено.

— Това е последната спирка — каза приглушено, без да ме поглежда. — Огледай се. Всички сме отхвърлени. Искаха да създадат армия от нас, но след това успяха да задействат роболетите. И вече сме ненужни. Всеки ден изчезва по една група.

Вгледах се в нея.

— Извинявай, пропускам ли нещо? Последния път, когато се видяхме, ти се опита да ме убиеш. Сега изведнъж сме приятелки? Имам ли да наваксвам с нещо? И изведнъж си решила да ме осветлиш за положението ни?

— Щом се бориш срещу тях, значи сме на една и съща страна — каза Макс II твърдо.

Разбира се, възможно беше думите й да са пълна лъжа. Всъщност най-сигурно беше да приема, че случаят беше точно такъв. Но като нищо можеха да се окажат и искрени.

— Кога дойде тук? — попитах я.

Тя отклони очи.

— След Флорида. Те… много се ядосаха, че позволих да ме надвиеш.

— Не си позволявала нищо.

Тя въздъхна и кимна отсечено.

— Очакваше се аз да победя. И да те довърша. Изобщо не бяха предвидили възможността ти да спечелиш. А за капак не ме уби. Беше ужасно.

— Няма защо — казах и ядът ми пламна с нова сила. — Следващия път ще се постарая да не те унижавам, като те оставям жива.

Макс II ме погледна с тъга. Побиха ме тръпки — толкова напомняше на отражението ми в огледало, че лицето ми се опита да наподоби изражението й, за да съвпаднем.

— Следващ път няма да има — каза тя. — Уверявам те, това е последната спирка. Доведени сме, за да ни убият.

— Да, на мен ми се случва често.

— Не разбираш — продължи Макс II и се възпламени. — Всички сме планирани за елиминация. Всеки ден все повече от нас изчезват. Когато пристигнах, дворът беше толкова пълен, че се налагаше да се редуваме. Вече останахме само тези тук.

— Хм-м — изсумтях.

— С такава численост имаме време… вероятно до утре — огледа се тя, пресмятайки наум.

Признавам, това не звучеше добре. Бях решила, че разполагаме с няколко дни, за да се прегрупираме и да намерим някакъв изход. Ако Макс II не лъжеше, значи трябваше сериозно да повишим оборотите. А и да лъжеше, нямах причини да се задържам тук.

Продължихме да се тътрим в голям кръг. Тото се присъедини към Ръч и двамата пробляваха от време на време. Бях потънала в мисли — опитвах се да измъдря някой от характерните за мен брилянтни планове, — когато един от мутантите се бутна в мен за част от секундата и се отдалечи.

Почувствах нещо в ръката си.

Парче хартия.

Изключително, изключително тайно го разгърнах и сведох очи. Беше бележка: „Зъба е на път с ятото. Казва: «Дано не е шега»“.

Стегнатият възел от напрежение в гърдите ми, за чието съществуване дори не бях подозирала досега, се развърза. Боже! Зъба идваше. По принцип проявявах повече подозрителност, но единствено той можеше да измъдри нещо от рода на „Дано не е шега“.

Зъба идваше. С Иги и Гази. Щяхме отново да се съберем.

— Макс? Какво има? — Ръч ме гледаше загрижено. — Плачеш ли?

Докоснах бузата си и установих, че действително се бях разплакала — по лицето ми се стичаха сълзи. Избърсах ги в ръкава си и подсмръкнах. Замаяна от радост, не можах да проговоря няколко мига.

— Зъба идва да ни помогне — казах под нос, вперила очи напред. — Идва насам.

99

Разхождахме се в Двора на отчаянието още половин час. Умът ми препускаше бясно — вестта, че Зъба идваше към нас, изпълни вените ми с прилив на адреналин. Зачудих се кога ли беше тръгнал. И дали бих го понесла, ако съобщението му се окажеше поредното „изпитание“ и не беше истинско.

От друга страна, понякога щастливата заблуда е по-добра от мрачната действителност.

Унесена в мисли, правех мравешки крачки след мутанта пред мен, хванала Ейнджъл за ръка. От време на време малкото телце на Тото се отъркваше в крака ми.

Сега обаче започнах да гледам и да слушам по-внимателно. Бях решила, че мутантите мълчат, но изведнъж започнах да долавям думи — изричаха ги толкова беззвучно, че те едва изплуваха над сухия звук от тътрещите се в прахта подметки.

Потупах Ръч по ръката и кимнах към тълпата. Ейнджъл вдигна очи към мен, усети намерението ми и също се съсредоточи.

Като в затвор — шепнеха мутантите тихо като повей на вятъра. — Не е честно. Излъгаха ни. Мнозина вече ги няма. Не искам да изчезвам. Не искам да се оттеглям. Какво да правим? Те са толкова много. Прекалено много са. Това е затвор. За осъдени на смърт. Не е честно. Не сме направили нищо нередно. Освен че се появихме.

Движех се бавно през тълпата и слушах шепота и съобщенията им. Ейнджъл долавяше мислите им. В сините й очи се появи тревога заради новите неща, които научваше.

До момента, в който някакъв стържещ електронен звук даде сигнал, че е време да се прибираме, настроението на групата горе-долу ми се беше изяснило. Не искаха и с тях да се случи онова, което беше сполетяло събратята им по съдба. Искаха да променят положението. Някои бяха сериозно разгневени и готови на бой, но не знаеха какво да предприемат. Предположих, че бяха потиснали бойните им инстинкти. Като цяло бяха объркани и неорганизирани.

Поради което някой трябваше да ги поведе. Ами, така де.

Докато крачех с останалите обратно към фантастичния свят на лудите учени, плановете ми започнаха да се избистрят. В съчетание с мисълта, че Зъба беше тръгнал към нас, от това ми стана почти бодро.

Докато три роболета не спряха пред мен, Ейнджъл, Ръч, Ари и Тото с насочено оръжие.

Изстенах.

— Сега пък какво?

— Идвате с нас — издекламираха те в един глас.

— Защо? — попитах войнствено.

— Защото бих искал да поговорим — каза старият ни познайник Тер Борщ и се появи иззад тях. — За последно. Ja?

100

Заблъскаха ни към недрата на замъка по дългите виещи се каменни коридори. От време на време се спъвахме по неравния каменен под. Имах чувството, че студувах от дни. Разтърках ръцете на Ейнджъл и на Ръч, за да ги затопля във влажния хлад.

— Мразя го — промърмори Ари с наведена глава.

— Добре дошъл в клуба — уведомих го. — „Клуб на мразещите Тер Борщ“. Получи ли вече членска карта?

Накрая ни вкараха в… хайде де, не можете ли да се сетите? Точно така — в бяло стерилно на вид лабораторно помещение, пълно с маси, отрупани с лъскаво и несъмнено скъпо научно оборудване. На мига ме обзе неистово желание да потроша всичко с бейзболна бухалка.

Щом влязохме, вратите се затвориха зад нас и пред тях застанаха няколко роболета, вдигнали оръжие в готовност.

— Заседанието на Клуба на мразещите Тер Борщ може да започне — изсумтях аз.

Ръч изпръхтя доволно, а Ейнджъл ми изпрати самодоволна усмивка наум.

Можеш ли да му влияеш? — изпратих й мисълта си.

Не — отговори тя разочаровано. — Улавям мислите му — ужасни, плашещи и отвратителни, — но ми се струва, че не мога да изпратя нищо към него.

Което обезсмисляше план А.

— So! — започна Тер Борщ и се приближи. — Разочаровах се sehr, че още не сте умрели!

— Ja, ja, ние също — за теб! — отговорих и скръстих ръце на гърдите си.

Той присви очи. Понякога впечатлявам и самата себе си. Честно.

— Abba не мисля, че е нужно да чакам още дълго — каза той. — Да речем привечер, ja? Междувременно едни хора искат да поговорят с вас.

— Това явно е хубава новина — прошепнах аз.

— Залагам пет долара, че са учени — прошепна и Тото.

— Сериозно?

Вратите зад нас се отвориха и пропуснаха екип от петима души. Китайци ли бяха? Не можех да преценя.

— Цъ-цъ — рече Тото. — Белите им престилки са от миналия моден сезон. Какъв кошмар!

— Как позна? — попитах, като дори не снижих глас.

— Тази година са с по-малки джобове и с по-широки ревери. А техните са в стил… не знам. „Отмъщението на зубърите“?

Петимата Бели престилки азиатци се огледаха объркано, а от ушите на Тер Борщ направо зафуча пара.

— Achtung! — тросна се той и плесна рязко с ръце. — Ще ви зададат няколко въпроса. Отговорете им. Ясно е, ja?

— Ясно като гъста мъгла! — отговорих.

Ако можеше да ме удари, щеше да го направи, но явно не искаше да се излага пред Спретнатата шайка. Вместо това пристъпи с полилавяло лице зад бюрото си, седна и ядно запрелиства някакви документи. Спретнатата шайка се приближи и ни огледа любопитно, сякаш бяхме музейни експонати. Боже, питайте ме за пръв път ли ми беше!

Умълчахме се, но отвътре ме изпълваше все по-голямо напрежение. Прецених, че съм способна да се справя и с петимата смотаняци и сама. Плюс Тер Борщ за награда. Дори и с роболетите, барабар с оръжията им. Какво ме спираше? Нашийникът. Като нищо Тер Борщ можеше да ме изпепели с токов удар с натискането на едно копче.

Азиатските учени зашепнаха нещо помежду си. Спомних си, че някаква държава иска да ни купи и да ни използва за оръжия. Да, знам, звучи напълно откачено, и най-малкото дете не би повярвало на това, но нямате и идея колко глупави са хората, които се занимават с война.

Белите престилки ни обиколиха с Ръч и Ейнджъл, очевидно удивени колко автентични сме се получили. Не обърнаха абсолютно никакво внимание на Тото. Когато спряха пред Ари, не можаха да прикрият погнусата си. Аз толкова бях свикнала с външния му вид, че вече не ми правеше впечатление. Не приличаше нито на човек, нито на Заличител — изглеждаше като недоразумение.

При вида на изражението на лицата им той почервеня. Изпитах искрено съжаление. Само за четири години от сладко тригодишно момченце се беше превърнал в закърпена чудовищна буца. Знаеше как изглежда, знаеше, че ще умре, но не можеше да разбере как се беше стигнало до това.

101

— Направете си снимка за спомен — сопнах се на Белите престилки.

Те едва не подскочиха, когато проговорих, и ме зяпнаха с подновено любопитство.

— О, здлавейте! — каза един от тях със силен акцент. — Ще ви зададем няколко въплоса, добле?

Завъртях очи, а те се размърмориха оживено помежду си.

— Имаш име, нали? — каза той, вдигнал химикалка над листа.

— Да — казах аз. — Името ми е седем-пет-девет-девет-три-девет-хикс-тире-едно.

Тер Борщ изсъска нещо иззад бюрото, но не се намеси.

Бялата престилка ме изгледа озадачено, след което се обърна към Ръч.

— Ти как се казваш?

Ръч се замисли.

— Джесика — избра най-сетне. — Джесика Миранда Алисия Танджерин Бътерфлай.

Усмихна ми се, очевидно доволна от името си.

Белите престилки отново замърмориха помежду си, а един се удиви. „Бътелфлай?“26

Дойде ред на Ейнджъл.

— На теб ще ти казваме „Малката“ — заяви водачът им.

Явно се беше отказал от объркващата процедура по запознаването.

— Добре — каза Ейнджъл любезно. — Аз ще те наричам „Човек в бяла лабораторна престилка“.

Той повдигна вежди.

— Може това да е индианското му име — предложих аз.

Един друг се намеси:

— Лазкажете ни за чувството ви за олиентация. Как действа?

Втренчиха се в мен очаквателно.

— Ами, все едно имам вграден джипиес — отговорих аз. — От говорещите. Казвам му къде искам да ида и той ми обяснява: „Продължете двайсет километра направо, завийте наляво, тръгнете по път деветдесет и четири“ и така нататък. Честно казано, понякога се държи доста наставнически.

Очите им се уголемиха.

— Наистина? — удиви се един.

— Не, тъпанар такъв — казах ядосано. — Не знам как работи. Просто имам безпогрешната способност да избирам посока, диаметрално противоположна на тази, в която има тайфа идиоти.

Това вече ги подразни. Давах им още около пет минути до изпускането на нервите и вълнуващия завършек на интервюто.

— На каква височина можеш да се издигнеш? — попита друг направо.

— Не съм сигурна. Момент, ще проверя висотомера на стомаха си — наведох се и вдигнах малко суичъра си. — Странно… тази сутрин беше тук…

— На височината, на която летят самолетите? — скастри ме Човек в бяла лабораторна престилка.

— По-високо — каза Ръч и онези се залепиха за нея.

— По-високо от самолет? — повтори един заинтригувано.

Ръч кимна уверено.

— Да. Толкова над него, че дори не чуваме ластичето, което задвижва перката — флюп-флюп-флюп! — Тя размаха пръст в кръг и повдигна вежди. — Говорим за детско самолетче, нали?

Тер Борщ, избухна и скочи на крака.

— Was ist Das?! Достатъчно! Нищо няма да постигнете с тия маймунджилъци!

— Спокойно де, Боршчо — казах аз. — Хората са дошли толкова отдалече да поговорят с нас. Явно знаят, че можем да летим нависоко. И че винаги успяваме да се ориентираме, дори и в тъмното. И че можем да развием повече от сто и шейсет километра в час например. Сигурна съм, че искат да научат още нещо.

Да размахаме моркова пред тях и да видим как ще постъпят — помислих си. Това щеше да бъде моят скромен експеримент.

Петимата Бели престилки трескаво записваха откровенията ми. Тер Борщ се тръшна яростно на стола си с гневно изражение.

— Слушай, Боршчо — прошепнах високо, — май не е зле да намалиш пърженото.

Потупах се по стомаха, а после посочих далеч по-големия негов, намигнах му и се обърнах сериозно към нашите изследователи.

— Предполагам, знаете, че е нужно да поемаме много гориво, за да работим. На всеки два часа. Неща от типа на млечни шейкове, понички, пилешки хапки, пържоли, пържени картофи, ъ-ъ…

— Хамбургери — включи се Ейнджъл — и морковена торта, и пастърма, и… ъ-ъ… франзели, и…

— Гофрети — добави Ръч. — И запечени картофи с кашкавал и бекон. И само бекон. И сандвичи с фъстъчено масло, и сникърси, и коренна бира27, и…

— Сандвичи с франзела — изграчи Ари дрезгаво.

Онези го погледнаха стреснато, сякаш не си бяха представяли, че би могъл да проговори.

Белите престилки се скупчиха заедно и заговориха оживено. Направих знак с вежди на ятото с надеждата, че ни очаква обилен обяд.

— Безсмислено е да ядете — каза Тер Борщ по-спокойно. — Така или иначе, скоро ще умрете. Kaputt!

Водачът на Белите престилки се приближи до него и взе да му говори, а Тер Борщ отново се ядоса. Чух го да казва: „Nein, твърде късно е.“

— Не можеш ли да влезеш в умовете им? — прошепнах изключително тихо на Ейнджъл. — И да ги накараш да виждат мравки навсякъде, или нещо подобно?

— Не — отвърна Ейнджъл разочаровано. — Просто усещам… опитвам се да проникна, получава се, но след това ме изхвърлят.

— Здравата огладнях — прошепна Ръч.

— И аз — каза Ари.

— Аз също — прошепна Тото. — Готов съм да изям някой от тях.

Останалите тъкмо сбърчихме носове с погнуса, когато вратата на лабораторията се отвори и всички се обърнаха към нея.

Беше мама. И, честно казано, май не се радваше особено да ме види.

102

Въодушевлението, с което мама — Мариане Янсен — поздрави китайските учени, ме наведе на мисълта, че са й предложили сериозна сума, за да ни откупят като оръжие.

— Научихте ли каквото ви интересува? — попита тя.

Тер Борщ се изсмя високо от бюрото си, но тя го стрелна с поглед.

— Оказват ли съдействие? — Въпросът не беше насочен към някого конкретно.

— Вие как мислите? — попитах аз едновременно с отговора на Човек в бяла лабораторна престилка:

— Не.

Мариане извади електронния си бележник.

— Казах ви, че разполагам с повечето информация, но желанието ви да ги разпитате лично е разбираемо. Е, какво ви интересува?

— Колко бързо могат да летят? — попита един от тях.

Мариане се втренчи в бележника си.

— Ето тази, Макс — посочи мен, — е превишавала триста и двайсет километра в час по хоризонтала и над четиристотин и двайсет километра в час при отвесно пикиране.

Учените явно бяха впечатлени. По гърба ми плъзнаха ледени тръпки.

— На колко високо могат да летят? — попита друг.

— За кратки периоди Макс е засичана на височина от приблизително девет хиляди и петстотин метра. Нуждата й от кислород се увеличава според очакваното, но това не й създава трудности. Обикновено лети между четири хиляди и петстотин и шест хиляди и петстотин метра над морското равнище.

Учените отново се опулиха и си записаха. Един от тях сметна нещо на калкулатор, след което зашепна резултатите на останалите.

Ейнджъл и Ръч бяха приковали очи в мен, но всичко отвътре ми се беше свило и предпочитах да не ги поглеждам. Обзалагах се, че мама-шпионка беше получила тази информация от чипа, изваден от доктор Мартинес.

Водачът им ме огледа пресметливо.

— Какъв товар могат да носят?

— По наша преценка са способни да носят товар до осемдесет процента от собственото им тегло в продължение на около час — отвърна Мариане, — или петдесет процента от собственото им тегло за неограничен период от време.

Както беше с раниците ни например.

— Колко мазнини съдържат? — попита трети. — Добре ли плуват?

Реших да премълча умението на Ейнджъл да диша под вода.

— Смятаме, че имат нормални плувни способности, но със сериозно повишена издръжливост — отговори Мариане, студена като носа на бяла мечка. — Мазнините в тялото им са изключително малко. Макс е висока метър и седемдесет и три, но тежи едва четиридесет и пет килограма. Изключително малък процент от това тегло е мазнини и кости. Съставена е главно от мускули.

Съставена е от мускули. Сякаш бях някакъв апарат, сглобен от някого.

Добре, разбрах. Млъквам.

— Но могат да плуват? Не потъват? — Поредният въпрос.

Мариане поклати глава.

— Костите им са изключително леки и имат кухини, пълни с въздух. Освен белите си дробове имат и странични въздушни мехури от двете страни на тялото. Не потъват.

— Вижте, това е тъпо — казах отегчено. — Има ли смисъл от този разговор, освен за да разнообразите очевидно убийствено скучния си живот, при положение, че в никакъв случай не бихме приели да служим като оръжие на никого.

— Точно така — каза Ръч. — Отказвам да нося бомби и да убивам когото и да е!

Само така! Имаме си принципи, госпожице!

— Ще правите онова, което ви кажем — каза Мариане студено. — Сигурна съм, че ще намерим начин да ви мотивираме.

На мига осъзнах, че решеха ли да наранят някого от останалите, щях да се съглася на каквото и да е, за да спрат.

Тази информация също беше по-добре да остане за лично ползване.

— Трябва да ви предупредя, че не работим евтино — казах на китайците. — Нуждаем се от доста лукс, големи телевизори, ваканции на Хаваи и най-убийствените чийзбургери на света. И това е само началото.

Те закимаха въодушевено, развълнувани от това, че явно щях да приема. Честно казано, направо ми стана жал за тях. В Китай не знаеха ли какво е сарказъм? Тези тук явно не бяха от най-умните представители на нацията.

103

— Добре, стига! — тросна се Директора и се обърна към учените. — Ще ви предоставим цялата информация, от която се нуждаете. В това време сериозно ще се заемем да подобрим поведенческите показатели.

— Аз по принцип работя в два режима — намесих се аз. — Враждебен и устато-шеговит. По ваш избор.

Мама пренебрегна тази забележка и изведе Белите престилки през вратата.

— Не се държиш особено умно — каза ми тя от прага. — Оцеляването ви зависи от безрезервното ви съдействие.

— Nein! Няма да има оцеляване! — намеси се Тер Борщ ядно и се изправи. — Мъртви са!

Тя пренебрегна и него.

— Ти беше създадена да бъдеш много умна, Макс — каза ми. — По време на мозъчното ти развитие стимулирахме с електричество синаптичните ти нервни окончания.

— А така и не се научих да си пускам сателитната телевизия — казах.

Стори ми се, че Тото потисна пристъп на смях, но не го погледнах.

— Време е да започнеш да използваш ума си — продължи Директора строго. — Доктор Тер Борщ не е единственият, който иска да ви убие. Работата за китайците е единствената възможност да запазите живота си.

Изгледах я изумено.

— Как изобщо търпиш сама себе си? — казах с искрено удивление. — Възнамеряваш да продадеш деца на чуждо правителство, което да ги използва като оръжия, може би дори срещу жителите на Щатите! Не мога да го проумея. Явно си бягала от часовете по морал и етика в училище! И имаш наглостта да се наричаш моя майка? Не би се справила с майчинството дори да ти инжектират двайсет литра естроген във вените! А техните майки? — посочих ятото. — Моля се и те да не са пълна пародия като теб!

— Техните майки бяха никому неизвестни — каза Мариане. — Донори на яйцеклетки. Лабораторни работнички, технички… когото намерехме. Това беше идеята — да можем да създадем свръхрасата от каквото и да е. Дори и от боклуци — каза злобно.

Кръвта кипна във вените ми и ушите ми забучаха.

— Е, тук сте уцелили — троснах се. — Ние наистина сме свръхраса. А аз съм дете на боклук.

Директора плесна с ръце и роболетите на вратата застанаха мирно. Ари и останалите застанаха нащрек, в очакване ситуацията да се влоши още повече. Което със сигурност щеше да стане.

— Ти си просто дете, Макс — каза тя, като очевидно едва овладяваше яда си. — Поради което не е чудно, че общата картина ти убягва. Все още поставяш себе си в центъра на вселената. Кога най-сетне ще разбереш, че си просто нищожна прашинка в голямата схема?

— И какво означава това? — настоях аз. — Че съм нищо, така ли? Че не съм човешко същество? Че можеш да правиш безнаказано каквото си поискаш с мен? Добре си го замислила, обаче си в заблуда. Аз знам, че имам значение. И съм важна. А ти си жалко безсмислено нищожество, което ще остарее в самота, ще умре и ще се пържи в ада завинаги.

Трябва да призная, че излиянието ми се получи дяволски добре — при положение, че дори не бях сигурна дали вярвам в ада. Но знаех едно: вярвах в ненавистни пререкания с вещици, а от очите на тази пред мен в момента хвърчаха искри.

— Именно за това говоря — каза тя. — Детинските ти обиди не ме засягат. Безполезният ти гняв не ми влияе. Накрая или ще се подчиниш на заповедите ми, или ще умреш. Просто е.

— Това е една от многото, от хилядите разлики между мен и теб — изръмжах аз. — Аз имам достатъчно ум да разбера, че никога не е просто. И мога да усложня всичко далеч повече, отколкото можеш да си представиш.

В гласа ми се прокрадна искрена заплаха, наведох се напред застрашително и свих юмруци. Очите й трепнаха.

— Чисто и просто не знаеш нищо за мен, мамо — продължих ледено. — Нямаш представа на какво съм способна. Това, че ти си ме създала, не означава, че знаеш какво мога и какво съм правила. Ето ти една новина: чипът ми вече го няма. Така че можеш да си завреш шпионската техника където си пожелаеш.

Тя стрелна ръката ми с поглед.

Замълчах и се взрях в очите й. Усещах, че полагаше големи усилия, за да не ги отклони от мен. Бях толкова бясна, че на драго сърце бих й откъснала главата.

— Но скоро ще ме опознаеш, мамо — казах бавно. — И след това кошмарите няма да те оставят до сетния миг от безсмисления ти живот.

Боже мили, бях същинско страшилище. Едва се сдържах да не се изкикотя зловещо!

Директора стисна юмруци и очевидно се опита да успокои учестеното си дишане. Накрая проговори:

— Губиш си времето, Макс. Не можеш да ме нараниш.

Аз се ухилих зловещо и тя потръпна за миг, преди да нахлузи безизразната си маска.

— О, мамо — прошепнах. — Мога, и още как.

104

Сигурна съм, че вашите понякога ви пращат наказани в стаите ви. Ще ви кажа само едно — следващия път, когато го направят и вие се тръшнете бесни на леглото с мисълта, че животът ви е непоносим, представете си, че съм застанала до вас и всеки момент ще ви ударя един зад врата. Когато накажат мен, ме пращат в тъмница, по дяволите! С плъхове!

Освен това колко пъти вашите са ви приковавали за стената? Обзалагам се, че не много често. Е, може и да се е случвало. Не знам какво става в нормалните семейства. Но надали е често, нали?

— О-ох, добре я нареди — изсумтя Тото и облиза лапата си на мястото, където го стягаше оковата.

Намусих се.

— Да ме вземат мътните! Как може майка ми да е такава вещица!

— Попадали сме и на по-гадни места и в по-отчаяно положение — рече Ръч.

— Нищо чудно отвън вече да паркира микробусът на някой зоомагазин, за да достави кучешките клетки — измучах мрачно. Не исках да ме утешават.

Високоговорителите, окачени на стената, припукаха. Поредната вълна от международна пропаганда заля слуха ни, а аз изстенах.

Отидох до Ръч и Ейнджъл. Дължината на веригата ми позволяваше да седна между двете. Разперих криле, разтърсих ги и внимателно ги спуснах около тях. Покрих ги в пашкул от перушина, в който бяхме и трите. Тото не можеше да пропусне подобно събитие, така че дотътрузи веригата си и също се пъхна под крилете ми.

Погледнах Ари. Спеше или се преструваше, че спи, така че нямаше да вземе участие в перушинения ни празник.

В сумрачното помещение царете тишина. Камъните под дънките ми бяха ледени и студът се просмукваше през кожата ми. След още час-два щеше да ни измъчи сериозно. Колко ли време беше нужно на Зъба, за да стигне до тук? И щеше ли изобщо да успее?

Тото наостри уши и надигна глава. Погледнах в сенките… Нечий висок силует се приближаваше към нас. След миг разпознах походката, височината, движенията на тялото — Джеб. Беше като някакво много люто мексиканско ястие — непрекъснато напомняше за себе си.

Нямах сили отново да се заяждам.

Когато се приближи достатъчно, казах:

— Моля те, кажи ми, че онази буца лед се шегува, че ми е майка.

Той клекна пред нас, а аз придърпах малките по-близо до себе си под крилете.

— Директора е изключителна жена и гледа на нещата в глобален мащаб — започна Джеб.

— Да, през някаква изкривена призма — рекох кисело.

— Тя е забележителен талантлив учен.

— Не може ли да използва дарбата си за добро, а не за зло? Например да изобрети лек за рака или нещо подобно? Само че избиването на всички болни от рак не се брои за лек.

— Доктор Янсен е амбициозен и талантлив политик и стратег — каза Джеб. — Нищо чудно един ден да застане начело на целия свят. И да се окаже най-могъщият човек на Земята. Като нейна дъщеря ти ще се ползваш с неописуеми привилегии.

— Само че тогава ще съм си сменила името, ще съм си боядисала косата и ще живея инкогнито някъде далеч, за да си спестя срама, че майка ми е безсърдечен властолюбив доктор Франкенщайн — отбелязах.

— Дори в случай, че застане начело на света и това ти даде почти неограничени възможности като нейна дъщеря? — попита Джеб.

Смръщих се.

— Ако имах толкова много възможности, първото, което бих направила, би било да я хвърля в затвора.

Джеб ме изгледа безизразно.

— И какво друго?

— Бих я хвърлила в затвора — повторих аз. — Заедно с всички, които са допринесли с нещо за тази отвратителна конспирация за световно владичество. Освен това ще разпоредя всички войни да се водят от пехота, въоръжена единствено с мечове. Без огнестрелно оръжие, без ракети, без бомби. Само мечове. — Вдигнах очи, въодушевена от идеята за Макс, императрицата на света. — И ще конфискувам тайните офшорни банкови сметки на компаниите и хората, допринесли за разрушаването на околната среда. С парите ще осигуря безплатно здравеопазване и образование за всички.

Усетих усмивките на Ръч и Ейнджъл до мен и изпъчих гърди.

— Също така ще осигуря подслон и храна за всички. Компаниите замърсители ще бъдат закрити и забранени. Хората от властта, които не са зачитали околната среда и са били сред причинителите на някоя война, ще бъдат изгонени от постовете си и ще бъдат изпратени да работят по нивите. И…

Джеб вдигна ръка и ме спря.

— Току-що премина поредното изпитание, Макс.

105

— Чудесно — казах, а в гърдите ми отново се надигна негодувание. — Тогава ни измъкни от тази проклета тъмница!

— Какво изпитание премина? — надигна глава Ръч.

Джеб се обърна към нея.

— Непокварена е.

Точка за мен.

— Поне не и от властта — вметнах аз. — Не си опитал със сникърс или хубави обувки.

Джеб ми се усмихна. Сърцето ми все още се свиваше в подобни случаи.

— Не искаш Директора да бъде твоя майка, независимо каква власт би получила от това.

— Не искам Директора да ми бъде майка, защото тя е откачена вещица — троснах се аз.

Усмивката му стана още по-широка, а аз едва потиснах желанието си да му забия един.

— Директора не ти е майка.

Правилно ли бях чула? Пързаляше ли ме? Ръч и Ейнджъл застинаха, а Ари се надигна тромаво и разтърка очи. При вида на Джеб премигна, но остана безмълвен.

— Какво искаш да кажеш? — казах подозрително. — Това някакъв номер ли е? Няма ли най-сетне да решиш на чия страна си, да те вземат мътните?

— Директора, Мариане Янсен, ръководи твоето проектиране и развитие — обясни Джеб. — Беше отговорна за целия проект. За нея това явно е равносилно на майчинство.

— Боже, а аз си мислех, че не може да стане по-нелепо!

Заля ме облекчение, че тази гнусна, отвратителна жена все пак не ми беше предала гените си.

Трябваше да съм сигурна.

— И не е дарила своя яйцеклетка?

Джеб поклати глава.

— Генетически нямате нищо общо.

Отпуснах глава и промърморих:

— Това ме радва изключително много.

Разбира се, пак се бях върнала в положение „загадъчна майка“, но, повярвайте ми: който и да е друг би бил по-добрият избор в сравнение с нея. Не беше за вярване с каква лекота беше доприпкал Джеб, за да ми го съобщи. Очакваше се той да осъзнава повече от всеки друг какво означава за мен да разбера коя е майка ми. Или коя не е.

Погледнах го.

— Е? Ще ни гръмнеш ли с още нещо, преди да си идеш? Още някоя глуха линия, по която да ме засилиш?

Джеб се поколеба.

— Спомняш ли си, че когато уби Ари в Ню Йорк, извиках след теб, че си убила брат си?

Погледнах Ари несигурно. Той се стегна, впил очи в Джеб.

— Да. За твой късмет той не умира лесно.

Ари ми се усмихна бегло.

— Той действително ти е брат, Макс — каза Джеб. — Поне наполовина.

Дъхът ми секна. Какво знач… Какво…

— Аз съм твой баща, Макс — рече Джеб простичко.

106

Всичко наоколо избледня, с изключение на лицето на Джеб.

Вече не чувах дори пропагандата, която се лееше от високоговорителите. Усетих как топлата влажна ръка на Ръч стисва моята по-силно, усещах и допира на перата си до каменния под, но единственото, на което бях способна, беше да се взирам в Джеб, докато думите му отекваха неразбираемо в съзнанието ми.

Върнах погледа си на Ари. Той не изглеждаше разстроен, само удивен.

— Какво имаш предвид? — казах, решена да не позволявам за пореден път да ме ударят под кръста, което, да си признаем, беше основното, което правеха.

— Аз съм ти баща, Макс — повтори Джеб. — Не бях женен за майка ти, но и двамата заедно решихме да те направим.

Не можех дори да го погледна. С години си бях мечтала той да е баща ми. Вътре в себе си си бях представяла, че е така, без да казвам на никого. През живота си не бях желала нищо друго толкова силно. Когато изчезна, страдах с разбито сърце.

След това се беше появил отново — изненада! — като злодей. Което разби сърцето ми по-жестоко и от първия път.

Сега пък твърдеше, че е истинският ми баща. И че мечтите ми се бяха сбъднали. Само че аз вече не му вярвах, не му се възхищавах, не го обичах.

— Хм-м-м — отроних.

Той се пресегна и ме потупа по коляното.

— Знам, че ти е трудно да го осмислиш, особено предвид последните шест месеца. Ще ти кажа само, че се надявам един ден да мога да ти обясня всичко, Макс. Заслужаваш това, а и много повече. Просто помни, че съм твой баща. Знам, че ще ти прозвучи невъзможно, но те моля да ми повярваш — като на баща.

— В момента е абсолютно невъзможно — отроних бавно.

Той кимна.

— Разбирам. Но те моля да опиташ.

— Хм-м.

— Наполовина брат? — намеси се Ари.

Джеб се обърна към него.

— Да. От различни майки сте. Твоята майка ми беше съпруга, но почина малко след раждането ти.

Докато Ари се опитваше да смели това, аз попитах:

— Родена съм преди него. Коя беше моята майка?

— Майка ти и аз не бяхме обвързани — произнесе Джеб замислено. — Но бяхме единодушни за едно — и двамата искахме да участваме в създаването ти, в зачатието ти. Идеята беше могъща, вдъхновяваща…

— Не искам да слушам повече! — извиках и свих криле. Идеше ми да го убия, задето увърташе и удължаваше мъчението ми. — Не ми пука за „прекрасните научни успехи“, дрън-дрън-дрън! Казвай веднага коя е майка ми или ще ти издера очите!

Той ме погледна невъзмутимо.

— Тя е добра жена. Напомняш ми на нея.

Изправих се, разтреперана от гняв и напрежение.

— Веднага… ми… кажи…

Ръцете ми се свиха в юмруци. Ейнджъл и Ръч също се изправиха зад мен. Тото нададе ниско гърлено ръмжене. За дребните си размери можеше да звучи като истински ротвайлер, ако се постараеше.

— Майка ти е доктор Мартинес. Валенсия Мартинес. Запозна се с нея в Аризона.

107

Едва не се сринах назад. За секунда се ужасих, че ще припадна — причерня ми пред очите и ме втресе. В празната просторна тъмница се възцари пълна тишина.

През съзнанието ми пробягаха десетина образа — усмихнатото й лице, топлите й кафяви очи, мириса на домашно приготвените курабийки с шоколад. Как двете с Ела ме изпращат, заслонили очи с ръка, докато се издигам нагоре. Вечерите ни заедно. Тя беше най-реалистичното подобие на майка, което си бях представяла някога.

— Доктор Мартинес… ми е… майка? — изхриптях.

Той кимна сериозно.

— Беше изключително изтъкнат изследовател и се занимаваше с генетика на птиците, но в момента, в който се установи, че зародишът ти има шансове, беше изключена от процеса. Не от мен, държа да добавя. Върна се в Аризона с разбито сърце. Така или иначе, тя дари яйцеклетката, от която се появи ти.

Повдигнах вежди, а умът ми запрепуска в търсене на слаби места. Трябваше да съм абсолютно сигурна — не можех да си позволя да се обнадеждавам напразно, нямаше да го понеса.

— Доктор Мартинес е латиноамериканка — казах. — Изобщо не приличам на нея.

— Очите ти са същите — рече Джеб.

Вярно, очите ми бяха кафяви.

— А аз като малък бях русоляв като теб. Така беше и с Ари, ако си спомняш.

Погледнах Ари, който в момента имаше… ами, вълча козина. Но наистина навремето беше рус.

Насочих изпепеляващия си поглед към Джеб и вложих ледена нотка в гласа си.

— Ако и това е някакво заплетено изпитание, поредната пречка, която трябва да преодолея, то ще бъде последното нещо, което ще видиш в живота си.

Джеб изкриви устни.

— Радвам се да ти кажа, че не е изпитание. Това е най-чистата истина, която съм ти казвал някога. Валенсия Мартинес е майка ти. А аз съм баща ти.

Погледнах го. Все още бях бясна поради всичко случило се, след като той ни беше изоставил преди две години. Исках да му причиня поне една десета от болката, която той беше причинил на мен и на ятото.

— Аз нямам баща — казах ледено.

В очите му проблесна болка, която ме накара да се почувствам едновременно доволна и натъжена. Отклоних поглед и се отдалечих, доколкото ми позволяваше веригата, разтреперана от емоции.

Накрая Джеб проговори с Гласа — онзи, който бях свикнала да чувам в ума си и който не бях чувала, откакто ми довери, че принадлежи на него.

— Макс… задачата ти все още е да спасиш света. За това си родена, това е смисълът на всичко. Никой друг не може да се справи. Убеден съм в това от дъното на сърцето си. Това не е изпитание и не те пързалям. Трябва да го направиш. В историята на човечеството не е имало по-преломен момент. Никога. Абсолютно никога.

108

За известно време се възцари мълчание. Всичко това ми дойде прекалено много — представете си да получите най-великолепните, страхотни, невероятно жестоки подаръци за Коледа, но в същото време да установите, че ви носят неописуема болка и гняв.

— Ами нашите родители? — попита Ейнджъл. — Нашите с Газопровода? И тези на Ръч? И на Зъба? Те къде са?

— Не знам — отвърна Джеб и се изправи. — Някои дори не бяха идентифицирани по име — имаха само номер. С други загубихме връзка. Тяхното участие приключи бързо.

— Ами информацията, която открихме? — попита Ръч. — Там имаше имена, адреси и други неща.

Джеб поклати глава.

— Не знам какво сте открили, но бих допуснал, че сте го изтълкували погрешно или пък ви е било подхвърлено от Директора. Напоследък научих за доста нейни постъпки, за които не съм знаел преди.

О, убедена съм в това — помислих си.

Погледнах Ръч и Ейнджъл. Лицата им посърнаха, а надеждата в очите им помръкна. Прегърнах ги, а Тото се мушна в краката ни.

— Съжалявам, момичета — казах и ги притиснах към себе си. — Така или иначе, цялата история с родителите е пълна заблуда. Ние сме единственото семейство, което има значение, нали?

— Просто… загубихме толкова време в опити да ги открием — пророни Ръч.

Ейнджъл кимна.

— Аз със сигурност искам да знам.

— Един ден ще научим цялата истина — казах, — но засега се радвам, че имам вас. Вие сте моето семейство.

Усмихнаха ми се тъжно и кимнаха.

Погледнах Джеб през рамо.

— Сега си върви. Освен ако нямаш още някоя покъртителна новина, която да споделиш.

Той доби гузен вид. На мига застанах нащрек.

— Трябва да посетите сбирката — каза. — След което остава едно последно изпитание.

Звучеше странно и избягваше погледа ми. Сигурна съм, че всички ще се съгласите с предчувствието ми, че се задаваше нещо лошо.

И няма да сгрешите.

109

Добре дошли в Блога на Зъба!

Датата днес: Вече е твърде късно!

Вие сте посетител номер: Броячът на посещения отказа. Претовари се. Но сте доста нагоре, честно.

Да се държим заедно, хора!

Така, народе, намираме се на Източното крайбрежие, някъде между Маями и Ийстпорт, Мейн. Няма да ви давам повече подробности. На път сме отново да обединим сили с Макс. Нямам време да ви преразказвам всички подробности, достатъчно е да кажа само, че реших, че ятото трябва да е заедно, докато ни е възможно.

Не можем да смогнем на потока от писма, който получаваме, но благодаря на всички, които ни подкрепят. Ще отговоря само на няколко души и ще го направя от тук, след което трябва да изчезваме.

До Advon777 от Юта: Не знам — и не искам да знам — откъде си намерил базука. Но въпреки че би могла да свърши работа, мисля, че не е добра идея да я човъркаш. Може би е по-добре да я върнеш там, откъдето си я взел.

До Felicite StarLight в Милано, Италия: Благодаря за предложението, но в момента наистина нямам време за приятелка. Иначе идеите ти са… доста вълнуващи, но сега не е моментът.

До JamesL в Онтарио: Благодаря, братле. Оценявам подкрепата. Нуждаем се от помощта на всички около нас, но няма проблем да изчакаме да завършиш втори клас.

До PDM1223: Чудесно! Именно за това говоря! Да разкажем на хората около себе си какво става, да разпространим новината, да организираме протести и прочее. Да спрем чудовищните фармацевтични корпорации като „Айтекс“. Проникнах в системата на компании като „Стела Корп“, „Дивестра“, „Мофонго рисърч“, „Дилейни, Минкър, Принс“ и още няколко и открих, че всички те са „Айтекс“ под друго име, в различните държави. „Стела Корп“ е в Англия, недалеч от теб. Ще намериш целия списък в Приложение Д като Дебили.

До останалите — прочетете писмото му! Схванал е абсолютно точно какво имам предвид и какво трябва да се случи.

До всички в района на Сиатъл: в събота се организира протест. Вижте за точните час и място плана, който направи BigBoy-Blue (благодарности, ВВВ!), прикачен в Приложение Е. Хората от другите градове да следят програмата. Задава се същинско цунами от събития. Благодаря на всички, които помагат това да се случи! Ще спасим света! Ние сме последната надежда!

— Зъба

Зъба написа последните думи, отпусна се назад и разтърка очи. Беше два часът сутринта.

Тримата с Иги и Газопровода бяха решили да се промъкнат на борда на един товарен самолет в 6:10. Другите двама още спяха, свити върху чувалите със зърно в единия ъгъл на огромния хангар. Зъба беше предложил да поеме цялата стража. Трябваше да навакса с блога си, а и те изглеждаха далеч по-изтощени от него самия. Бяха прелетели по цялата ширина на Щатите само с няколко кратки спирки за почивка и хранене.

Изключи компютъра, за да не хаби батерията. Когато меката му синкава светлина угасна, се почувства по-сигурно и остави среднощния мрак да го погълне.

Направо не можеше да повярва на прочетеното в блога — за засилващото се тайно движение, което младежите по цял свят организираха. Дори и на места като Казахстан и Тайван младите негодуваха и се приготвяха за действие. Беше получил съобщения от деца, готови да умрат за това, в което вярваха. Надяваше се да не се стига до там.

Облегна се на чувала със зърно и се заслуша в дишането на останалите. Беше мъчително — налагаше се да изчака тук до шест часа, след което да изтърпи дългия полет през океана, а накрая да се хвърли да издирва Макс из Германия. Би дал всичко да можеше да щракне с пръсти и да се озове там. За съжаление, лудите учени бяха пропуснали да му дадат тази способност.

Иначе беше изключително впечатлен от блога си… към който Макс се беше отнесла толкова несериозно. Зъба наистина смяташе, че децата са в състояние да променят нещата. По-важното беше, че самите те мислеха така.

Сложи ръце на тила си и се протегна, след което си позволи една доволна усмивка. Макс непрекъснато го дразнеше, че според цялото ято един ден Зъба щял да основе свой собствен култ.

Е, може и да го беше направил. И току-виж това се окажеше единственият начин да спасят всички.

110

— Това сбирка за надъхване ли е? — попита Тото глухо, докато се изкачвахме по безкрайните стъпала. — С мажоретки? Обожавам мажоретките.

— Не мисля, че е за надъхване — казах тихо. — Някак не ми се вярва отборът на Лудите белодрешковци да се готви за мача с Бойните свободолюбци.

— Какво е това последно изпитание? — попита Ръч тревожно.

Въздъхнах.

— Някоя вероятно безкрайно опасна тъпотия, която със сигурност ще ме вбесява до края на живота ми, щом се сетя за нея.

Ейнджъл ме измери с поглед притеснено.

— Дали Зъба ще се появи скоро?

— Сигурна съм, че вече е на път — кимнах аз.

Надали обаче щеше да стигне навреме, за да ми спести тази глупост. Инстинктивно започнах да поемам дълбоко въздух, за да повиша съдържанието на кислород в кръвта си. Кокалчетата на ръцете ми бяха издраскани от последната битка с летящите тенекии. Изпуках ги звучно и се подготвих за нова доза болка.

Сбирката щеше да се състои на бледата зимна светлина в двора на затвора. Небето и въздухът бяха в същия безжизнен сив цвят като прахоляка под подметките ни. Замислих се за доктор Мартинес и за вероятността тя да е истинската ми майка. Те двете с Ела — Ела всъщност ми беше наполовина сестра! — бяха любимите ми хора извън ятото. Искаше ми се да имам няколко часа просто да се насладя на мислите за тях. А можеше да загубя живота си, без да ги видя повече.

Оставащите мутанти и претенденти се бяха строили в стегнати редици в двора. Бяха по-малко от предишния път. Спомних си думите на Макс II, че намаляват всеки ден.

Какво ме чакаше? Поредната схватка с Макс II? Дали този път нямаше да настоят да я убия? Молех се да не ме накарат отново да се бия с Ари, но не беше изключено.

— Изчакайте тук — нареди ни един роболет с металически глас.

Разбира се — помислих си. — За мен няма по-голямо удоволствие от това да изпълнявам заповеди.

Няколко роболета ни наобиколиха с насочени оръжия, които бяха запоени за ръцете им, бяха част от тях. Бяха подобрили предишния модел — така оръжието не можеше да бъде изпуснато или отнето. Просто не спираха с иновациите! Това се казва прогрес, хора!

— Добре дошли на всички! — обади се бившата ми майка от един подиум.

Ликът й на мига изскочи на шестте киноекрана по стените на двора.

Тя разпери ръце като за поздрав и едва сега забелязах, че пейките от едната страна бяха пълни със зрители. Излъчването им недвусмислено ги определяше като покварени държавници. Предположих, че са тук, за да се впечатлят и да получат по някой комплимент и подкуп. Не задължително в този ред.

— Добре дошли, уважаеми представители на… — И се впусна в протяжен урок по география на държавите по света. Явно, общо взето, всички държави, които бях чувала, както и доста неизвестни за мен, бяха решили да се метнат на влака на Лудия апокалипсис.

— А сега се пригответе да станете свидетели на някои от най-завидните ни постижения — обяви Директора, натисна един бутон и високата два метра и половина метална врата се отвори.

Върхът — помислих си. — Положението става все по-лошо.

Като се замисля, това всъщност беше първото им наистина зашеметяващо постижение.

111

— Добре, признавам — прошепна Тото. — Кучето в групата определено е впечатлено.

Ейнджъл, Ръч и аз кимнахме мълчаливо, без да изпускаме от очи случващото се пред нас.

Няма да ви описвам най-стряскащите неща от тази сутрин, за да не ви ужася до мозъка на костите. Ще го кажа така: ако тези учени бяха впрегнали таланта си за добро, а не за зло, автомобилите щяха да се движат на водни изпарения и да сеят пресен компост след себе си, гладът щеше да изчезне от целия свят заедно с болестите, всички сгради щяха да са устойчиви на земетресения, бомби и наводнения и цялата световна икономика щеше да се е сринала и да е изградена наново на базата на шоколада.

Да, но те бяха злодеи, така че видяното от нас можеше да захрани целия свят с кошмари за поне петстотин години напред.

— Макс, ако оцелееш след последното изпитание, би ли ми откраднала един от тези вълшебни костюми? — примоли се Ейнджъл и се облегна на мен.

— Ще се опитам да взема по един за всички ни — отвърнах аз, след което се усетих какво беше казала. — Ей! Какво е това „ако“?

Тя ме погледна сериозно. Дано да не е развила способността да предсказва бъдещето — рекох си наум.

— Имат огромно числено превъзходство, а освен това не вярвам, че ще се бият по правилата.

Стиснах здраво ръчичката й.

— Никога не се бият по правилата. Но аз ще оцелея и ще ти открадна един вълшебен костюм.

Тя се усмихна.

— Сега ще ви демонстрираме патентования от нас процес за отглеждане на резервни крайници — каза Директора.

Появилият се отпред мъж се пресегна и откачи ръката от рамото си. Показа, че е направена от плът и кости и е прикачена за тялото му с електронна приставка, която подозрително напомняше вход за айпод.

— Това е отвратително — потръпна Ръч, а ние закимахме.

— Ръката е направена от биогенетична матрица — обясни Директора.

— О, в някой завод за полуфабрикати? — прошепнах аз.

— Функционира точно като ръката, която е изгубил, а дори и по-добре — продължи тя. — Костната тъкан е укрепена с титаниеви клетки и така устойчивостта й е повишена с четиристотин процента.

— И му гарантира проблеми на пропускателните пунктове по летищата по целия свят — измърморих аз.

— Следват някои от най-успешните ни човешки хибриди — обяви доктор Янсен.

Появи се някаква съвсем обикновена на вид жена. Криле ли имаше? Или беше Заличител?

— Запознайте се с Мара. Присадихме в човешката й ДНК генетичен материал от Panthera pardus28. Това й осигурява уникални умения.

— Какво е това? — попита Ейнджъл.

— Не знам — отвърнах.

— От някаква котка са — каза Ари.

Беше прав. Жената на подиума разтвори уста и показа огромните си остри като бръснач резци, по-смъртоносни и от тези на Заличителите. След това приклекна, подскочи, като че е направена от гума, и се приземи върху високия стълб на една лампа на пет метра над подиума.

Хората, които не се бяха впечатлили от зъбите й, зарязаха благоприличието и оставиха ченетата си да увиснат.

Директора се усмихна и й махна да слезе.

— Както обикновено, гените на леопарда имаха и някои неочаквани изражения.

Тоест все още не знаеха какъв точно бе крайният резултат.

Мара се обърна. Директора разкопча трикото й отзад и в тълпата се разнесе възбуден шепот. Кожата покрай гръбнака на коте Мара беше покрита с леопардови петна.

— Не знам това доколко й е по вкуса — отбелязах, а Тото се изхили.

— При това Мара е едва началото — каза Директора.

В Училището бяхме отрасли сред кучешки клетки, пълни с резултатите от най-разнообразни генетични експерименти, така че бяхме виждали почти всички възможни комбинации между две живи същества, които можете да си представите, а вероятно и още хиляда, които не можете да си представите. На практика всички се бяха оказали неуспешни — или „нежизнеспособни“, както ги наричаха Белите престилки. Малък процент оцеляваха до постембрионалната фаза, само шепа успяваха да оцелеят някак година-две, преди да бъдат поразени от ужасяващите проявления на несъвместимостта си. Доколкото ми беше известно, за момента ние, ятото, бяхме най-успешният хибрид. Ние и Заличителите. А дори те живееха само около шест години. В сравнение с тях бяхме направо старчета.

Днес обаче пред очите ни се появяваха и други успешни хибриди като Мара. След Петнистото маце Директора изкара двама души, които можеха да контролират цвета на кожата си само с мисъл.

— Дали могат да станат сини? — изуми се Ръч. — Или лилави?

— Кой знае… — отвърнах аз.

Двамата на подиума буквално се оцветиха в камуфлажни тонове пред очите ни. Стомахът ми се сви. Замислих се какво приложение биха намерили на това военните в някои държави и ми призля.

Видяхме хора, които можеха да увеличават височината си с около десет сантиметра, като чисто и просто контролираха с мозъка си структурата на мускулите и скелета си.

— В съчетание с онези, които си сменят цвета, ще се получи идеалният банков обирджия — казах аз. — Никой няма да може да ги разпознае.

Показаха ни хора с твърда, люспеста и устойчива на куршуми кожа. Дадохме им прякора „крокохора“. После — жена, която пищеше толкова високо, че ние не можехме да я чуем, но Тото се загърчи от болка на земята и прехапа език, за да не излее цял поток зловещи ругатни. Можеше да чупи стъкло с глас. Това не беше чак толкова уникално, но тя чупеше и метал, което беше пълна новост — при това страховита новост.

— Сигурно няма равна в опяването — казах на Ари.

Той се опита да се усмихне, но не можа. Кожата му бе добила сивкав оттенък и от няколко часа беше необичайно мълчалив. Зачудих се дали краят му не наближаваше.

— Всички имат войнишко излъчване — заключи Ръч. — Изглеждат, сякаш ще са добри в бой, нали?

— Изглеждат като войници, защото са създадени, за да направят армия — казах й аз.

— Аха. Това обяснява нещата — кимна тя.

— Тези хора не мислят ли за нищо друго? — изръси Тото с отвращение. — Все пак животът не се върти само около световното господство.

— Макс? Какво е това? — посочи Ейнджъл.

Проследих ръката й. На подиума Директора беше извадила нещо като дистанционно. В следващия миг около нея заблестя малък рояк лъскави неща с меден цвят. Насекоми? И насекоми ли бяха взели да отглеждат? Просто прекрасно. Точно каквото беше нужно на света.

Директора даде знак на мъжа до себе си и той отвори голяма пластмасова кутия. Отвътре изхвърчаха стотици красиви пеперуди. Експлозията от цветове беше неочаквана посред сивотата наоколо. Така де, с изключение на камуфлажните хора.

Лъскавите неща не бяха насекоми.

А нанокуршуми с вградена система за навигация.

За няколко секунди те прихванаха пеперудите и след миг от тях останаха само парченца цветни криле, които бавно се носеха към земята.

Ръч, Ейнджъл, Ари, Тото и аз се спогледахме ужасено.

112

— Какво им пречат пеперудите? — възмути се Ръч вбесена.

— Мисля, че ги използваха само като пример — казах аз. — Идеята е, че тези неща са толкова малки и смъртоносни, че могат да открият дори игла в купа генномодифицирано сено.

Тото поклати глава, легна и закри очи с лапите си.

— Това е прекалено — изстена той. — Твърде чувствителен съм.

— А сега… запазихме най-хубавото за накрая — прогърмя гласът на Директора от високоговорителите. — Представям ви… Поколение Омега!

На подиума излезе момче. На възраст изглеждаше колкото мен, но беше с няколко сантиметра по-нисък и с около двайсет килограма по-тежък. Имаше светлокестенява коса и сребристосини очи. Беше облечен в един от магическите костюми, които променяха цвета си, а също и формата си чрез гласова команда.

— Охо, на този са му присадили много сладки гени — каза Ръч, а Ейнджъл се изхихика.

Директора му се усмихна, а той огледа тълпата безизразно.

— Омега бележи върха на постиженията ни — обяви бившата ми мама, — резултат е на над шест десетилетия проучвания. Той олицетворява безпрецедентен пробив и надминава решително всички хибриди, правени досега.

— Олеле! — рече Тото.

— На Омега залагаме надеждите и мечтите си за утопичното ни бъдеще. — От устата на Директора капеше мед. — Той е ключът към свръхразвитите хора на утрешния ден. Има имунитет срещу абсолютно всички познати ни болести, свръхточни рефлекси и завидно увеличена физическа сила. Минава всички разработени до днес тестове за интелигентност с невъобразимо високи резултати. Освен това паметта му работи изключително добре и с изключителна продължителност. Същински супермен.

— Освен това е готвачът мечта, а в свободното си време се занимава с флорална живопис — пророних аз.

— Доведохме го, за да ви покажем издръжливостта му и ненадминатото му върховенство като кандидат за основател на новата човешка раса в новия ни свят.

— Нов свят, пълен с трупове на хора и опустели домове — отбелязах аз.

— За начало Омега ще елиминира един непотребен, но все пак донякъде успешен хибрид между човек и птица — каза Директора. — И с това ще положи символичното начало на всичко, което предстои да се случи.

Застинах и впих очи в нея.

Тя ме изгледа невъзмутимо и попита:

— Нали така, Макс?

113

Споделяла ли съм колко ненавиждам деспотични психопати? О, да, Макс, ставало е дума. Да речем, двеста-триста пъти.

Е, дължи се на изпълнения като това.

— Максимум Райд и Омега ще се бият до смърт — изрече Директора жизнерадостно, сякаш обявява следващите отбори по крокет.

— Макс? — прошепна Ръч потресена.

Ари ме сграбчи за ръката и пристъпи пред мен, за да ме защити. Усмихнах му се и поклатих леко глава. Той отстъпи с ядосано изражение.

— Този възнамерява да те убие, Макс — каза Ейнджъл уплашено. — Цял живот са го подготвяли да те убие.

Естествено. Пази Боже да му бяха осигурили нормално съществуване с телевизия, бонбони и така нататък.

Всички мутанти се обърнаха към мен подобно на пасаж безлични сиви риби. Разделиха се на две, сякаш Моисей беше вдигнал жезъла си над тях. Омега напусна подиума с високо двойно салто и се приземи безупречно и почти безшумно в сивия прахоляк.

— Ейнджъл, ако можеш, сега е моментът да му разбишкаш ума — пророних аз.

— Действам — отговори тя, но не звучеше обнадеждено.

Сърцето ми биеше учестено, ръцете ми бяха стиснати в юмруци, а адреналинът изстрелваше по вените ми бели мълнии.

Омега се засили към мен от другия край на пътеката между мутантите — премяташе се през глава, опираше се на ръце, приземяваше се леко като същинско живо колело. Движеше се изключително бързо и след секунди обутите му в кубинки крака спряха ловко точно пред мен.

Изпъна се като струна и за секунда сребристите му очи надникнаха студено в моите.

Докато осъзнае какво става, изнесох ръка назад и забих юмрука си в лявото му око с всички сили.

Когато реша, аз също мога да съм доста бърза.

Той отстъпи, но впрегна силата на удара ми в мощен страничен ритник, който щеше да ме порази точно във врата, ако не бях такъв страхотен боец и най-бързото дете птица в района.

Тоест бях готова — сграбчих петата му и я тласнах наляво. Той загуби равновесие и се стовари тежко по гръб. О, да.

Изправи се на мига. Парирах бързия му удар с лакът към главата ми, но другата му ръка се вряза отстрани на тялото ми, точно над бъбрека. Прониза ме ослепителна болка, толкова силна, че едва не паднах на колене и не повърнах.

Но не бях възпитана така.

Просто болка — помислих си. — Болката е просто съобщение. Не го чети.

Останах на крака, поех си дъх и го зашлевих с отворена длан с все сила право в ухото. Лицето му се изкриви и той отвори уста във внезапен беззвучен вик. Надявах се, че съм спукала тъпанчето му. Лицето му обаче възвърна нормалния си вид почти мигновено и той отново се хвърли към мен. Удари ме с лакът в ребрата, след което заби ръба на дланта си в тила ми.

Болката е просто съобщение. В момента аз диктувах правилата.

Успях да се извъртя и да го изритам здравата отстрани, след което забих един камшичен ритник точно в гръбнака му. Ако беше обикновен човек, ударът би го пречупил. Омега обаче просто залитна, но моментално се окопити и се спусна срещу мен с пълна сила.

По принцип се старая да не убивам хора — просто съм си такава, мекушава. Дори и убийството на Ари беше инцидент. Сега обаче реших, че след като бившата ми майка беше обявила, че битката е до смърт, имах разрешението да очистя този смешник. Да, знам за чистотата на душата, за кармата и прочее, но в момента ме интересуваше оцеляването — трябваше да приключа тази битка жива. Щях да се тревожа за кармата си по-късно. А и ако в следващия си живот се преродях в хлебарка, поне щях да знам, че ще преживея ядрената катастрофа.

Изпълних ритник със завъртане и сякаш заприличах на перка — и двата ми крака бяха във въздуха и блъскаха мощно Омега. Един от ритниците попадна в гърба му и той залитна напред. Опита се да парира следващия и да хване кубинката ми, но аз го изритах точно в тила на съвършената му главичка и го съборих на земята.

На мига скочих върху гърба му, извих едната му ръка отзад и я дръпнах силно нагоре и наляво.

Ръката му се извади от рамото със смръзващо изхрущяване.

— Може би не е зле да си смениш името на Тета — изсъсках в ухото му, докато той стенеше, забил нос в прахта. — Или на Епсилон29.

Добре, от мен да знаете, изваденото рамо обикновено категорично отказва повечето хора.

— Името… ми… е… Омега — изръмжа той, метна се напред и ме изхвърли от гърба си.

Рамото му се върна на място със звучно изпукване. Той изкриви лице и отново се спусна към мен. Кървясалите му сребристи очи грееха с убийствен блясък.

114

Добре дошли в Блога на Зъба!

Датата днес: Вече е твърде късно!

Вие сте посетител номер: Броячът още не работи.

Пазете се, хора, идваме!

Часът е около пет сутринта. Скоро трябва да се промъкнем на борда на товарния самолет. Оставих другите да се наспят колкото могат — и, разбира се, в момента съм толкова скапан, че не мога да мисля трезво. Ще опитам да похъркам в самолета. Издигнем ли се във въздуха, няма грижи. Вероятно сме единствените хора на света, които не се тревожат дали самолетът няма да катастрофира. Ако нещо се случи и машината се понесе към земята, просто ще му пожелаем приятно падане… отстрани!

Надявам се Макс да е добре. Слушайте, ако някой от вас се намира около Лендехайм, Германия, нека иде в местния замък и да забърка колкото може по-голяма суматоха. Става ли?

— Зъба

Зъба долови лек шум и спря да пише. Заслуша се. Все още не се беше съмнало — оранжевите отблясъци на дежурното осветление проникваха през прозорците на хангара. Дали товарачите не бяха подранили?

Не. Зъба не беше наивен като новородено бебе.

Той затвори лаптопа си тихо и го прибра в раницата, примъкна се до останалите и ги пипна по краката. Те се събудиха на мига, без да издават нито звук, както бяха обучени.

Газопровода го погледна. Зъба доближи пръст до устните си, а малкият кимна.

Пресегна се и потупа Иги два пъти по опакото на ръката.

Той се надигна полека и също кимна.

И изведнъж светът около тях избухна — огромните метални врати на хангара се отвориха с пронизително скърцане, стъклената врата към служебното помещение се пръсна на парчета, последвана от двата високи прозореца от другата страна. Отвсякъде подобно на разярени зли оси започнаха да нахлуват роболети.

— Излизайте! — нареди Зъба на момчетата. — Иги, има отворена врата право напред, на дванайсет часа!

Номерът да накараш някое дете да ти се подчинява безпрекословно е другият му избор да е смъртта — помисли си Зъба и се спусна към прииждащите роболети.

Бяха десетки — някои тичаха по земята с насочени оръжия, други летяха и се спускаха отгоре като противни насекоми. Откриха огън и куршумите зарикошираха по металните врати, мотокарите и малките багери.

Зъба прелетя през рояка роболети. Няколко успяха да го ударят и той стегна тяло, но остана във въздуха и успя да излезе навън. В същия момент един куршум одраска рамото му. Зъба изсъска, увери се, че раната е повърхностна, и се изстреля нагоре. Добре! Газопровода и Иги също бяха успели да излязат. Отлично. Трябваше само да се съберат и да намерят начин да се отърват от тези смотаняци… но как?

Стрелкаше се наоколо с полусвити криле, както се беше научил от мишеловите. Маневрираше нагоре-надолу ловко и се движеше далеч по-бързо и по-пъргаво от роболетите.

От вътрешността на хангара все още долитаха изстрели. Тъкмо си помисли, че не е разумно да сипят куршуми толкова близо до резервоара на самолета, когато… БА-АМ! Металният покрив на хангара излетя нагоре, последван от огромно огнено кълбо. Наоколо се разлетяха криви парчета метал. Един нагорещен къс удари Газопровода през лицето. Той изстена, залепи ръка на бузата си, но не пропусна да забие и двата си крака в гърдите на най-близкия роболет и да го обърне настрани.

Роболетите не се справяха добре със страничния полет и онзи се стовари на земята, преди да успее да се извърне.

Около тях се сипеха парчета взривени роболети. Зъба се понесе надолу, грабна един изоставен автомат и отново се издигна. Опита спусъка, освободи предпазителя, след което изстреля един откос по десетина роболета. Куршумите ги покосиха, а Зъба сериозно се усъмни в смислеността на правилото на Макс — „без оръжия“.

— Ще умрете днес — заплашиха няколко роболета с металическите си гласове. — Изпратени сме да ви убием: теб и останалите. Макс и другите от ятото вече са мъртви. Сега е ваш ред.

115

Сърцето на Зъба се сви болезнено, но той се окопити. Макс не беше мъртва. Той щеше да го разбере някак. Да го усети. А усещаше всичко постарому. Тоест Макс беше жива.

— Изпратени сме да ви убием — припяваха роболетите в един глас.

— Значи сте се разкарали напразно — изръмжа Зъба и отново откри огън.

Още десет роболета полетяха надолу и се размазаха на земята с противно стържене и трясък.

— Няма да умрете лесно — обади се поредният роболет.

— За това сте прави.

Досега не беше виждал толкова много роболети — сигурно бяха близо триста. Или повече? Газопровода и Иги все още удържаха фронта — роболетите като че се опитваха да ги заловят, а не да ги убият направо. Ами, да, така не би било интересно — помисли си Зъба.

— Първо ще ви разкъсаме — каза един роболет. — И ще качим снимки на блога ти. За да покажем какво чака всеки опълчил се. След това ще те накараме да се отречеш от всичко, което си писал там.

Зъба се ухили, без да спира да се носи наоколо вълнообразно, като се спускаше и издигаше по пет метра.

— След като ме разкъсате? Май не знаеш много за човешката биология?

— Ще те измъчваме — упорстваха роболетите.

— Не мисля — каза Зъба и покоси и тези.

Боже! Стрелбата беше просто страхотна! И действаше безотказно! И беше толкова ефективна! Защо Макс беше толкова против оръжието?

— Ще покажем на света, че вземаш всяка своя дума назад. — Новата партида все още невредими роболети поде старата песен.

— Ще ви дам един съвет — обади се Зъба. — Ако покажете как ме мъчите и едва след това се отрека от думите си, хората може и да се усъмнят. Току-виж се замислят дали съм го направил доброволно.

— Ще те измъчваме — настояха роболетите.

— Добре, ставате досадни — рече Зъба и дръпна спусъка.

Но не последва нищо. Явно пълнителят се беше изпразнил. На мига се стрелна към земята и посегна към оръжието на един потрошен роболет. То обаче беше прикрепено към него и Зъба не успя да се вдигне. Пусна го, набързо се измъкна от няколко ходещи роболета и намери друг свободен автомат.

Завъртя се, откри огън и порази всички врагове зад себе си. След това насочи дулото нагоре, стреля и със задоволство видя как няколко от тях се кривнаха във въздуха, а телата им запушиха.

— Ей! — извика Газопровода отгоре. — По-полека със спусъка!

Вдигна поглед. Газопровода му сочеше две дупки в дънките си — беше прострелял крачола му, но, за щастие, не го беше улучил.

— Извинявай! — викна в отговор.

Недостатъкът на оръжията — освен това, че човек можеше да улучи някой от собственото си ято — беше, че не можеха да повалят стотици от лошите наведнъж. Трябваше му нещо по-мощно. Ако Иги или Газопровода имаха някоя бомба, досега щяха да са я употребили. Всичко зависеше от Зъба.

Той скочи в студения въздух и продължи да стреля по-внимателно по роболетите. На около сто и петдесет метра височина видя широка сива равнина, обрамчена с огнена линия в далечния си край.

Океанът. И слънцето, което надничаше над хоризонта.

— Време е да умреш — жужеше поредната ескадрила роболети по петите му.

— Аз не съм сам! — извика Зъба и се понесе на изток, отдалечавайки се от хангара. — Не съм сам! Нямате представа колко сме!

116

Тъкмо да се спусна в нова атака срещу Омега, когато над нас прогърмя гласът на Директора.

— Чакайте!

Нямах намерение изведнъж да започна да й се подчинявам, така че скочих напред, насочила свитите си пръсти към гръкляна му…

Металният нашийник около шията ми изпращя и електрическият заряд скова нервите ми. Свлякох се на земята като камък.

Преди доста време за кратко ме бяха измъчвали мощни главоболия, след които се чувствах отпаднала и ми се гадеше. Усещането сега беше доста сходно. Когато изпърженият ми мозък най-сетне заработи и нервните ми окончания отново се включиха, лежах по гръб, а малкото ми ято се беше скупчило над мен и ме изучаваше с тревога.

На мига скочих на крака, залитнах и се огледах. Омега стоеше встрани, изпънат като войник, без да ме поглежда.

Погледнах въпросително Ръч, а тя повдигна рамене.

— Изпреварихте командата ми — каза Директора с отегчение.

Вината не е моя, госпожо — понечих да кажа, но след това си спомних, че технически погледнато беше права, затова замълчах.

— Първата част на битката ще бъде състезание за бързина — обяви тя.

Тълпата леминги се раздели в очакване.

— Започвате от място — нареди тя — и тичате до отсрещната стена на замъка и обратно четири пъти. Нека по-добрият от двамата победи.

Изскърцах със зъби. Можеше и да е „по-добрата“. Освен всичко останало Директора беше сексистка свиня.

Стената беше на около шестстотин метра. Трябваше да измина разстоянието четири пъти.

Начертаха линия в прахта и двамата с Омега застанахме на нея. Имах ли избор? Бях замаяна и ми се гадеше от токовия удар, но се съмнявах на настоящия етап трезвите ми протести да се приемат добре.

Омега изглеждаше невъзмутим и спокоен и по нищо не личеше, че само преди миг му бях извадила рамото.

— Не можеш да победиш — каза той равно, без да ме поглежда. — Няма човешко същество, което да може да ме надбяга.

— Гледай си работата — отговорих и се наведох в стартова позиция. — Ще ми дишаш прахта!

— Старт! — извика Директора и се изстреляхме напред.

Хм. Омега действително беше доста пъргаво зайче, признавам. Докосна отсрещната стена няколко секунди преди мен, а аз бях дяволски бърза, а и по-висока от него. На третата обиколка вече ме водеше с четвърт дължина. Нито аз, нито той се бяхме задъхали особено — той беше суперменче, а аз бях създадена да дишам в редкия въздух високо в атмосферата.

Той обаче не излъчваше емоции — не беше ядосан, не даваше вид, че иска да спечели на всяка цена, не беше решен да ме победи.

Което добави още три разлики между нас.

Накрая стигнахме до последната обиколка. Водеше ме с близо три четвърти дължина. Тълпата беше притихнала — никой не смееше да извика. Единствените звуци бяха дишането ни и тупкането на кубинките ни по земята.

Когато Омега беше на трийсетина метра от триумфа, рязко се стрелнах напред, разперих криле и се вдигнах във въздуха. Мисля, че предизвиках няколко възгласа.

Останах ниско, за да избегна електрическата мрежа над стените на замъка, за която ни беше предупредила Макс II, и полетях към финала с равномерни махове на крилете. Наклоних се на една страна, когато задминах суперменчето, за да не ударя главата му с крило, макар че идеята беше изкусителна.

Пресякох финиша на три метра пред него, приземих се тичешком и спрях рязко, за да не се забия в тълпата безлични зрители.

Изправих се задъхана и вдигнах юмрук във въздуха:

— Точка за Макс!

117

— Измама! Дисквалифицирана си! — викна Директора побесняла.

— Не съм мамила! Да си казала, че летенето е забранено? Някой да го е казал? Не.

— Състезанието беше по земя!

— Пак питам — някой да го е съобщавал? Това, че вундеркиндът ви е прикован за земята, не значи, че и с мен трябва да е същото. Аз съм еволюирала отвъд тази спънка.

Това наистина вбеси Директора. Сред морето невидими лица се разнесе шепот и те запристъпваха от крак на крак. Свих криле с усещането, че десетки хора ме наблюдават.

— Дисквалифицирана си — отсече Директора. — Победител е Омега.

— Все едно — казах, потиснах отвращението си и стрелнах Омега с поглед. — Май и връзките на обувките не можеш да си вържеш без нея, а?

Той смръщи съвършените си вежди, но не проговори.

Ръч и Ейнджъл ме хванаха за ръце и се прилепиха до мен, сякаш за да ме защитят. Присъствието им ми действаше много успокояващо. Щях да се почувствам още по-добре, ако Зъба също беше с мен, готов да ме подкрепи.

— Следва съревнование по сила — рече Директора. — Мускулите на Омега са около четиристотин процента по-силни и по-здрави от тези на нормално момче. Донесете тежестите!

Притежавам необичайна, стряскаща сила — не само за момиче и не само за възрастта си. По-силна съм от почти всеки възрастен, независимо дали е мъж, или жена. С всички ни е така. Но не притежавах мускулите на суперменчето, а и по принцип бях създадена за интелект, бързина и умел полет. А не да тегля трактори след себе си.

Задачата ни всъщност доста наподобяваше теглене на трактор. Трупаха тежести на една дървена плоскост и ние трябваше да я дърпаме по пода с дебела верига. Движехме се наравно докъм двеста и двайсетия килограм, след което суперменчето постепенно започна да ме надминава. Едва успях да помръдна товара от двеста и деветдесет килограма, докато той го измести с близо метър.

Продължаваха да трупат тежести — триста и шейсет килограма. Не можех да повярвам, че съм на път някакво си момче да ме победи по сила. Нямаше да го допусна.

Стиснах зъби, изпуках кокалчета и метнах веригата през вече прежуленото си рамо. Двамата с Омега се спогледахме. Когато Директора наду мощната си свирка, наведох глава, забих пети в прахта и дръпнах с всичка сила. По челото ми изби пот. Имах чувството, че веригата дълбае бразда в рамото ми. Дъхът излизаше със съскане през стиснатите ми зъби.

Плоскостта трепна и я помръднах с около шест милиметра.

Омега издърпа своята на близо трийсет сантиметра.

Когато го обявиха за победител, той ме изгледа със странните си безизразни очи. Бях почти убедена, че не е робот, но се зачудих дали не бяха отстранили емоциите му. Разбира се, беше момче, тоест трудно можех да преценя. Ха-ха!

Все едно.

Не знам дали сте забелязали, но много мразя да губя. Не съм спортсмен и не умея да го правя с достойнство. Ненавиждах Омега, задето ме беше надвил. Щях да му го върна. Не знаех как, не знаех и кога, но бях сигурна, че ще го направя.

— Следващата надпревара ще бъде по интелект — произнесе високопарно Директора.

Едва сдържах стона си. Бях изключително умна и съобразителна, естествено, но не бях получила почти никакво образование. Знанията ми се дължаха основно на телевизията и на Джеб. Знаех отлично как да се бия и как да оцелявам. Знаех по нещо за места като Египет и Монголия от „Нешънъл джиографик“. Но не бях получила почти никакво стандартно образование. По време на двата месеца, които прекарахме в онова ужасно училище във Вирджиния, установих, че в сравнение с повечето деца на моята възраст бях като селския идиот. Само по отношение на образованието. Не и за важните неща.

— Първи въпрос — започна Директора.

Тълпата се обърна, за да проследи дуела по знания между мен и Омега.

— Стените на замъка са високи петстотин и петдесет сантиметра, с дебелина двеста и десет сантиметра и дължина триста и тринайсет метра. Един кубичен метър камък и хоросан тежи петстотин килограма, тоест точно половин тон. Колко тона камък и хоросан има в стените?

Омега се втренчи в нищото и очевидно започна да пресмята.

— Шегуваш ли се? — казах аз. — За какво ми е нужно да знам това?

— Ами, ако трябва да направиш ремонт? — предположи Ръч.

— Не може ли просто да наема строителна фирма? — попитах.

— Изчислението е просто — попари ме Директора.

— Така ли? Ами, защо ти не го сметнеш?

Бузите й поруменяха, но не отстъпи.

— Предаваш ли се?

— Изобщо не се предавам — отговорих. — Просто смятам, че е пълна безсмислица. Не може ли вместо това да отключим някоя ключалка? Аз и Омега. Да видим кой ще се справи по-бързо.

— Две хиляди четиристотин деветдесет и шест цяло сто седемдесет и пет тона — каза Омега.

— Добре, умнико, да видим: летиш на пет хиляди и петстотин метра височина със скорост двеста двайсет и пет километра в час, да речем — казах аз. — Срещу теб духа югозападен вятър със скорост около седем възела. Колко време ще ти е нужно, за да стигнеш от Филаделфия до Билингс, Монтана?

Омега повдигна вежди и започна да изчислява.

— Да не искаш да кажеш, че ти можеш да го сметнеш? — попита Директора.

— Искам да кажа, че съм достатъчно умна да знам, че ще стигна, когато стигна! — едва не извиках в отговор. — Що за дебилни въпроси?! Нямат нищо общо със способността ни да оцеляваме.

— В новия свят ще имат много общо, Макс — отвърна Директора. — Може би в твоя свят нямат. Но с него е свършено.

118

Денят ми вървеше ужасно. Тези състезания бяха пълна загуба на време. Непрекъснато очаквах да ме прониже ослепителен токов удар. И падах пред някакво момче. При това боят до смърт тепърва предстоеше.

А Зъба така и не се появяваше.

Ясно ми беше, че му е необходимо време, за да стигне до тук. Логиката диктуваше, че ще се появи в близките шест часа. Но го нямаше в момента, а аз бях на крачка от пречупването.

Огледах Ръч и Ейнджъл. Ръч беше изключително напрегната, свила пръсти до бедрата си. Ейнджъл бе придобила плашещото съсредоточено изражение, с което се канеше да накара някой непознат да направи нещо. Внезапно си спомних, че доктор Мартинес беше истинската ми майка. Вероятно поради факта, че ме бяха лъгали толкова много пъти, ми беше трудно да го приема за истина. Поне имаше голяма вероятност тя да е истинската ми майка.

Исках да я видя. Заедно със сестра ми, Ела.

Трябваше да се махна от тук.

Една мутантка до Ейнджъл повдигна вежди и се огледа объркано. И премигна. Ейнджъл се втренчи в нея и се съсредоточи. Опа. Мутантката се наведе към мутанта до себе си и му прошепна нещо толкова тихо, че не можах да чуя.

Ейнджъл изглеждаше доволна. Стомахът ми се сви.

— Какво става, миличка? — прошепнах през стиснати зъби.

— След малко ще стане доста интересно — заяви тя доволно.

— Какво имаш предвид под интересно? — попитах предпазливо.

Ейнджъл се замисли, а после поясни:

— Ами, всички ще изперкат?

— Ъ-ъ… По добрия начин?

— По интересен начин — каза и огледа тълпата.

— Време е за решаващата битка — гръмна гласът на Директора от високоговорителите.

И в този миг настана пълен хаос. Най-точното описание би било, че сякаш всички едновременно се бяха напили с някаква влудяваща напитка и дадоха на късо. Мутантите неочаквано започнаха да се бият помежду си. Някои очевидно бяха преминали военно обучение, но повечето просто се бутаха, удряха си шамари и се деряха един друг.

— Спрете! — извика Директора в микрофона. — Спрете! Какво става?

— Искат да се махнат от тук — каза Ейнджъл, без да ги изпуска от поглед.

— Искаме да се махнем от тук! — закрещя тълпата.

— Писна им да се държите с тях като с безлични номера и експерименти — обясни Ейнджъл.

— Не сме номера! — чух гневни викове. — Не сме експерименти!

— Хм-м — казах аз и огледах околността в търсене на възможни маршрути за бягство.

— И се чувстват като пешки — продължаваше Ейнджъл.

— Не сме просто пешки! — викнаха мутантите.

— Те също са хора, нищо, че са били клонирани и създадени изкуствено — каза Ейнджъл, пристъпи до мен и ме хвана за ръка.

— И ние сме хора! — крещяха гласовете. — И ние сме хора!

— Добре-е-е — казах и на мига събрах около себе си Ръч, Ейнджъл, Ари и Тото. — Да се махаме от тук. Стигаме до стената и тръгваме покрай нея, докато не намерим откъде да излезем.

Те кимнаха. Запровирахме се в тълпата, като избягвахме размаханите юмруци и блъскащите се тела.

— Роботи! — извика Директора.

Роботите около нас до един застанаха мирно и вдигнаха оръжие.

— Овладейте тълпата!

119

Ами, да, явно не беше достатъчно зле, че всички се биеха. Затова защо да не включим и кръвожадните роботи? Тъкмо имаха и оръжие.

Продължихме да се блъскаме в тълпата, опитвайки се да стигнем до някоя от стените на замъка. Роболетите закрачиха между озверелите биещи се мутанти.

— Защо се бият помежду си? — попита Ръч, долепена плътно до рамото ми. — По-добре е да се обединят срещу роболетите.

Ейнджъл се сепна.

— Да!

Смръщи вежди съсредоточено и застина за около минута. Изведнъж навред около нас мутантите забавиха темпото на боя, огледаха се и се насочиха към роболетите.

Сграбчих Ейнджъл за ръката и отново заблъсках през тълпата, като се стараех да не се набивам на очи.

— Ти си едно много, много страшно дете, да знаеш — рекох.

Тя ми се усмихна.

Едва не се врязах точно в една гъста редица роботи. Вдигнах очи и съзрях суровите им заличителски лица със светещи червени роболетски очи.

— Трябва да спрете — избоботи един от тях.

— Не мисля.

Мигом се хвърлих срещу него и се опитах да го съборя. Този беше от предпоследния модел и успях да избия оръжието от ръцете му, но не и да преваря друг роболет, който ме фрасна в главата с приклада на своята карабина. Зад ухото ми избухна заря от болка и залитнах. След секунда по врата ми потече топла кръв.

Ятото се хвърли в атака. Ръч скочи високо във въздуха, разпери криле и увисна под електрическата мрежа, над мелето отдолу. Тото впи зъби в глезена на един роболет и те застъргаха по метала под тънкия слой кожа.

— В основата на гръбнака! — чух нечий глас зад себе си.

Обърнах се. Джеб крачеше към нас през тълпата, като избягваше юмруците и ритниците.

— Удряйте ги в основата на гръбнака — повтори той. — Там е слабото им място.

Нямаше причина, поради която да му вярвам, освен потока излияния, че е мой баща, дрън-дрън-дрън. Но и не губех нищо. Завъртях се, измъкнах се на роболета пред мен и скокнах към един друг в гръб. Прицелих се и забих със засилка и двата си крака странично точно в опашката му.

Хряс! Краката му се подкосиха и той се килна, неспособен да помръдне. След няколко секунди червената светлина в очите му угасна.

Я! Виж ти, колко интересно!

120

Изведнъж споменът оживя — отново бях на единайсет и отново се борех рамо до рамо с Джеб. Именно той ни беше научил да се бием толкова добре и да печелим на всяка цена. Както и никога да не играем по правилата, да не издаваме намеренията си, да използваме всички възможни средства, за да спечелим битката. Сега стоеше до мен в боя, точно като по време на тренировките в онези дни, а аз отново се почувствах онова малко дете, което си представяше, че това е неговият татко.

— Парирай! — извика Джеб и ме върна в действителността.

Инстинктивно вдигнах ръка точно навреме, за да парирам удара на един роболет.

— Ръч! Ейнджъл! Удряйте ги в основата на гръбнака! — извиках. — Направо се пречупват!

Постепенно започнахме да вземаме превес. Щом се озовяхме зад някой роболет, в осемдесет процента от случаите успявахме да го обезвредим. Точно от каквото се нуждаехме.

Някои от мутантите обаче явно не бяха получили последното съобщение на Ейнджъл и продължаваха да се бият помежду си, а и с нас.

Зад мен Ари с чудовищна сила буквално хвърляше по-дребните мутанти над главата си право в смъртоносното меле, което кипеше посред двора на замъка. Той видя, че удрям роболетите в гръбнака, и се завъртя, за да направи същото. Един робот обаче го уцели с мощен удар в челюстта и главата му се отметна рязко назад.

Ари изрева яростно, окопити се и се хвърли към нападателя си… но внезапно се отпусна вяло на колене с объркано изражение на лицето.

— Прикривайте ме! — извиках на Ръч, Ейнджъл и Тото, и се втурнах към него.

Преметнах ръката му през врата си и се опитах да му помогна да се изправи. Не можех да го вдигна.

— Макс? — каза той неразбиращо.

— Нещо боли ли те? Да не са те простреляли? Къде? — попитах аз.

Той сведе поглед към ризата и якето си. Нямаше нарастващи червени петна. Поклати глава.

— Просто…

Погледна ме и отново се превърна в седемгодишното дребно момченце, което все ходеше по петите ми. То все още живееше в очите му.

— Просто… О, Макс — въздъхна Ари и се отпусна върху мен с отворени очи.

Беше толкова тежък, че паднах на колене до него. Вгледах се в лицето му и го разтърсих за рамото.

— Ари! — казах. — Ари! Хайде, стегни се! Моля те, Ари!

Битката около нас се вихреше с пълна сила, но Ари мълчеше.

— Ари?

Изтръпнала, долепих два пръста до шията му, за да напипам пулса.

Часът му беше настъпил. Срокът му на годност беше изтекъл.

Тук, сега, в ръцете ми.

121

Боже Господи. Имах чувството, че дъхът ми… че духът ми бе напуснал тялото ми. Няколко секунди просто се взирах безумно в разкъсаното му лице и в невиждащите му очи. Гърлото ми се стегна от прииждащите емоции. Прокарах пръсти над клепачите му и ти затворих.

Бедното, бедното момче! Надявах се, където и да беше попаднал, вече да не изпитва болка, да забрави грозотата, липсата на обич и омразата. Очите ми плувнаха в горещи сълзи и ми се доплака.

Преглътнах с мъка няколко пъти, след което вдигнах глава и осъзнах, че битката на живот и смърт се вихреше с пълна сила около мен. Останалите нямаха време да ми помогнат, нито да разберат, че Ари е издъхнал. Нещо профуча край ухото ми и си дадох сметка, че аз самата също бях под прицел — един роболет току-що беше замахнал с оръжие в опит да пръсне черепа ми.

С чувство на безсилие и ярост положих Ари внимателно на земята.

— Ще се върна да те взема — обещах шепнешком.

След това скочих на крака бясна и сграбчих първия попаднал ми роболет. Извих врата му с всичка сила. Онзи се строполи, а аз продължих — ударих следващия в гърба и той се свлече като торба изгнили картофи. С яростен рев изтръгнах оръжието на един повален роболет и го завъртях около главата си. Прикладът порази още три машини. Те загубиха равновесие точно колкото Джеб и Ръч да ги изненадат отзад.

Ари беше мъртъв. И за какво? Защо му се беше случило всичко това? Защо животът му беше седемгодишна поредица от болка, неразбиране и самота?

— Ари!

Джеб най-сетне видя сина си, спусна се напред и клекна до него. Потресен, вдигна мускулестото му тяло и го притисна към гърдите си.

— Съжалявам — прочетох думите по устните му, въпреки че не го чувах. — Наистина съжалявам.

Той се преви над тялото на Ари, забравил битката около себе си.

В следващия миг се надигна и срещна погледа ми. В очите му блестяха сълзи, което ме стъписа. Извиси глас, за да го чуя.

— Омега не може да следи бързо движение с очи.

Очаквах още нещо, но това беше всичко. Обърнах се и се хвърлих обратно в боя, решена да постигна онова, към което се стремяха всички воини на планетата: да поваля врага. И да не позволявам той да повали мен.

И така, голямата тайна: Омега не беше много добър в следенето с очи. Благодаря, Джеб! Нямаш ли още някое късче мъдрост за мен? Например „Омега има копче за изключване“?

Изобщо къде беше се дянал Омега? Не бих се учудила да се е върнал на подиума, за да му оправят маникюра.

Размахах оръжието в ръцете си като бейзболна бухалка и чух удовлетворителния пукот, с който се заби в рамото на един роболет, въпреки че костите ми изтръпнаха от удара. Обърнах се и го праснах в основата на гръбнака. Фрас! Поредният робот се превърна в неподвижна холна масичка.

— Тя каза, че трябва да се бием.

Думите долетяха тихо до неокървавеното ми ухо. Завъртях се и се изправих пред… Омега. Лъщеше като нов, сякаш беше пропуснал битката.

— Не е нужно да се подчиняваш на всяка нейна дума — казах аз, като продължавах да блъскам и да събарям роболети. Оръжието изхвърча от ръката ми.

Той се обърна към роботите около нас:

— Спрете! Тя е за мен!

От това побеснях още повече — ако изобщо беше възможно.

— Не съм за… никого!

Роболетите обаче го послушаха и се заеха с други мишени. Направо ми причерня пред очите — при това не от кръвта, която се стичаше в тях. Така де, тя също допринасяше.

— Трябва да се бием — каза Омега.

Толкова ми беше писнало някакви кукловоди да дърпат конците ни.

— Можеш да вземеш решение да не се биеш — казах му твърдо.

Той повдигна вежди.

— Не знам как… да не се.

— О, по дяволите! — изпъшках ядно.

Завъртях се и го цапнах отстрани по главата с всичка сила.

122

Ох, ох, ох! Нещо в ръката ми изхрущя, като че бях счупила някаква малка костица. Боже мили, колко ме заболя! Поех си въздух и едва сдържах вика си. Като момче!

Омега залитна, но се окопити и на мига понечи да забие тока на кубинката си в коляното ми. Избегнах го, завъртях се и врязах странично с всички сили крак високо горе в бедрото му. Свих ранената си ръка до тялото и наблегнах върху ритниците. Целех се високо, в главата му, като избягвах неговите удари с подскоци и извивки. Омега успяваше да парира почти всички мои атаки и следеше движенията ми спокойно със зорките си сребристи очи.

Не може да следи бързо движение с очи.

Какво означаваше това?

Реших да експериментирам. Вдигнах ранената си ръка и я размахах бързо пред лицето му, като че се опитвах да го ударя от няколко посоки. Действително очите му не можаха да я проследят и той застина на място, сякаш за да се съсредоточи.

Мигновено го фраснах с другия си юмрук — стоварих цялата си мощ в носа му.

Съвършеното му носле очевидно не беше четиристотин процента по-здраво от нормалното, защото се счупи. Той премигна и отстъпи объркано, след което от ноздрите му шурна кръв. Той я докосна разтревожен.

— Раните в главата винаги кървят много — казах аз.

И ръката ми запърха около него — нагоре, надолу, наляво, надясно… Той отново се опита да я проследи безуспешно, явно напълно безпомощен.

Подскочих и го изритах и с двата крака във врата. Той се свлече на колене и се закашля. Пак замахах с ръка. Беше като да хипнотизираш котка. После стиснах ръце една в друга, преодолявайки болката от счупената кост, и го халосах мощно. Той се строполи по лице в прахоляка. Разбира се, от удара счупената ми ръка ме заболя толкова силно, че едва не изпищях и не се свлякох до него в безсъзнание.

Обаче бях желязна. Бях на ръба, но не се пречупих.

Погледнах го — суперменчето, върховното постижение на „Айтекс“. Бях го надвила, тъй като не можеше да следи добре бързо движение с очите си. Бях победила, защото Джеб ми беше казал как. Извърнах се. Директора ме гледаше с чистата сковаваща омраза на човек, победен от нещо, което е смятал за по-низше от себе си.

Е, това е положението.

Омега беше в безсъзнание, но не беше мъртъв. Битката трябваше да бъде до край. Ако той беше повалил мен на земята, щеше да ме убие, бедният глупак. Не знаеше нищо друго. Аз обаче знаех. Можех да го ритна странично в основата на врата и да счупя гръбнака му. Вместо това се отдалечих и се насочих към тялото на брат си.

Кой е по-добрият сега, идиотка такава? — помислих за Директора.

123

Електрическата мрежа над стените на замъка спираше движението навън, но не и навътре. Интересно. Внезапно, както се провирах между хората, раздавайки по някой юмрук или ритник тук и там в опит да стигна до Ари, един голям камък прелетя над стената, тупна една мутантка по главата и тя мигновено падна по задник на земята.

Вдигнах очи. Към нас летеше истинска огнена стрела като по филмите. Тя мина безпроблемно през мрежата, заби се в гърба на един роболет и той лумна на мига. Имаше ли избор?

Когато човек избухне в пламъци, започва да пищи и да тича наоколо, или се сеща да спре, да легне на земята и да започне да се търкаля. Когато се запали роболет, той застива на място с оглупял вид подобно на висока горяща статуя. Естествено, когато пламъците наистина се разгорят, свръзките и зъбните му колела отказват и той се обездвижва. Полезна информация, която запомних за в бъдеще.

Отгоре се засипаха още камъни.

Налагаше се Ари да почака. Трябваше да се погрижа за живите.

— Ейнджъл! — извиках. — Ръч! Тото! Долепете се до стената!

От известно време бях изгубила Тото от поглед и сега с облекчение го видях да тича към мен между биещите се. Куцукаше, вдигнал едната си лапа във въздуха, но скочи в ръцете ми и ме близна по лицето.

— Уф! Кръв — каза и прибра език.

Уф, лиги — помислих си аз.

— Кой хвърля тези камъни? — попита Ръч, след като се прикрихме до стената.

— Не знам — казах, но Ейнджъл ме прекъсна:

— Деца.

— Какви деца? — попитах.

Камъните продължаваха да се сипят, заедно с няколко запалени стрели.

— Струва ми се, че отвън има деца — каза Ейнджъл. — Усещам ги като деца.

Поредният камък се заби в коляното на един роболет. Онзи се сви и двама мутанти се нахвърлиха отгоре му — удряха го и скубеха козината му.

— Деца? По-скоро диваци.

— Деца — настоя Ейнджъл.

— Спасете ятото! Избийте роболетите! Унищожете „Айтекс“!

Повдигнах вежди. Глъчката отвън беше добила ясна форма. Постепенно шумът в двора утихна, а ревът отвън се засили. Потокът от камъни се лееше безспирно — някои бяха колкото пъпеш, — а покрай стените свистяха огнени стрели.

— Спасете ятото! Избийте роболетите! Унищожете „Айтекс“!

Погледнах Ръч и Ейнджъл.

— Тези да не би да следят нечий блог?

— Прогонете ги! — прогърмя гласът на Директора от високоговорителите.

Ядосаното й лице грейна от триметровите екрани по стените на двора. Няколко бяха счупени и по всички имаше прашни кървави петна. А вероятно бяха скъпи.

— Прогонете ги! — извика Директора отново. — Това са паразити! Дошли са да ви унищожат! Прогонете ги!

Както винаги, роболетите се подчиниха на заповедта й, без да се замислят. Бяха останали около шейсет. Като един те разпериха криле и се издигнаха във въздуха.

— Ух! — пророни Ръч опулено.

Точно така: ух! Не бяха изключили електрическата мрежа. Шейсет роболета се издигнаха стремително нагоре, шейсет роболета изгоряха в мига, щом я докоснаха. И паднаха като един обратно на земята.

— Това май не го беше премислила добре — отбеляза Тото.

Кимнах.

Бам! Бам! Бам!

Отвън долетя воят на някакъв двигател, след което по високия портал се посипаха оглушителни удари. Хората отвън се опитваха да влязат с някаква кола. Искаха да разбият вратите.

124

Уестфийлд, Англия

Директорът на местното Училище погледна над очилата си.

— Холоуей! Какъв е този шум навън?

Секретарят му се приближи до прозореца и по лицето му пробяга тревога.

— Прилича на нещо като демонстрация, сър — каза той.

— Демонстрация? Какво искаш да кажеш, по дяволите?

Директорът се приближи до прозореца, погледна навън и зяпна смаяно. Пред вратите на Училището протестираха стотици, ако не и хиляди хора. Бяха… Изглеждаха почти деца. Това беше невъзможно!

— Демонстрация против ядреното оръжие? — попита той Холоуей. — Носят ли плакати? Дали да не извикаме охраната?

Холоуей се заслуша през прозореца. Ревът отвън се раздели на думи.

— Спасете ятото! Унищожете „Айтекс“! Спасете света! Унищожете „Айтекс“!

Двамата мъже се спогледаха.

— Откъде изобщо знаят, че сме подразделение на „Айтекс“? — удиви се директорът.

Тряс!

Камък с размерите на бейзболна топка влетя през прозореца и ги засипа с парчета стъкло.

Виковете се чуха по-ясно:

— Оставете ни на мира! Ходете си в затвора! „Айтекс“ са злодеи! Ние, децата, ще ви спрем!

Регионалният директор изгледа Холоуей. Секретарят беше изподраскан от счупените стъкла.

— Извикай охраната!

Мартинслийн, Холандия

Еда Енгелс вдигна глава от лабораторната маса и се заслуша. От прозореца долитаха странни звуци. Тя реши да провери какво става и едва не беше улучена от тежка стъклена бутилка със запален парцал, затъкнат в гърлото. Какво? Коктейл „Молотов“?

Ба-ам! Бутилката избухна и Еда едва смогна да се прикрие зад масата. Какво ставаше? Съдейки по звуците, стотици, може би и повече хора бяха обградили лабораторията й. Какво викаха?

— Съсипахте водата и въздуха ни! Проклети гадове, не ви ли пука? Зъба е прав: часът е ударил и е време децата да си върнат своя дом!

Кой е Зъба? — зачуди се Еда. И по-важното, как щеше да се измъкне от тук? Пожарът се разрастваше.

Уоутънс, Австралия

— От какво е онзи облак прах?

Главният технически директор на австралийския клон на „Дилейни-Минкър“ надникна през прозореца. Пустинята се простираше на километри наоколо докъдето стигаше погледът. На хоризонта се виждаше нисък прашен фронт, който се носеше към тях.

— Сам, подай ми бинокъла, ако обичаш — помоли тя асистента си.

Той й го подаде.

— Днес да не е… ден за училищни посещения? — попита директорката. — Очакваме ли някое училище?

Сам я измери с поглед.

— Не организираме училищни посещения. Намираме се в свръхсекретен комплекс. Защо?

— Ами… Приличат на… деца! На скутери, очевидно. Има и няколко от онези колички с четирите гуми.

— АТВ-та? — предположи Сам и погледна през бинокъла.

Редицата малки возила се беше проточила поне на километър и половина. Наистина приличаха на деца. Това някакъв екоклуб ли беше? Той присви очи и нагласи фокуса. Носеха плакати. Горе-долу разчете единия…

„ДИЛЕЙНИ-МИНКЪР“ = МРЪСНИ ЗАМЪРСИТЕЛИ

И друг:

ПЛАНЕТАТА Е НАША! ЧУПКАТА!

— Мисля, че е добре да блокираме достъпа — рече Сам.

Звучеше далеч по-спокоен, отколкото се чувстваше.

125

— Иги! — извика Зъба. — Гази! След мен!

Той се залюшка из въздуха, като махаше мощно с криле, и се устреми към хоризонта над сивия океан.

Осмели се да погледне назад. Иги и Газопровода бяха зад него и го настигаха бързо.

— Бомба — каза Зъба. — По моя команда.

Газопровода погледна надолу, повдигна вежди, пое си дъх и кимна.

— За Бога! — възкликна Иги. — Помислете колко студена…

— Тук сме, за да ви унищожим — декламираха роболетите подобно на рояк разгневени механични оси.

— Едно! — започна да брои Зъба, като се отдалечаваше от брега с максимална скорост. Надяваше се морето тук да става дълбоко доста близо до брега. — Две!

— Ще се отречеш! — жужаха роболетите. — Ще се отречеш!

— Три! — завърши той и сви криле плътно зад гърба си.

Насочи се право надолу към водата. Падаше от толкова високо, че повърхността щеше да му се стори като бетон. Но нямаше друг избор.

Газопровода и Иги също се понесоха надолу и якетата им заплющяха.

— Това е ужасно! — викна Иги.

— Да! — Вятърът изскубна съгласието на Зъба от устните му.

— Няма спасение! — продължаваха роболетите. Разбира се, бяха ги последвали на мига.

Ами… — помисли Зъба. — Прави сте.

Пля-я-яс!

Ударът в студената водна маса действително е почти като удар в бетон — каза си Зъба. За щастие, беше приел аеродинамична форма и се вряза във водата като стрела. Имаше чувството, че някой бог бе забил юмрука си право в лицето му, но все пак беше жив и в съзнание.

Газопровода и Иги се гмурнаха с плясък. Зъба отвори очи, но не видя почти нищо.

Момчетата заплуваха към повърхността. Тъпанчетата им запукаха, а около тях стотиците роболети започнаха да се врязват в океана.

Оказа се, че не могат да плуват.

Оказа се също, че във водата системите им не функционират пълноценно. Електрическият заряд от късите съединения, пробягващи по телата им, загъделичка кожата на Зъба. Той направи знак на Газопровода да се омитат на мига. Малкият хвана Иги и двамата заплуваха бързо след него.

Показаха се на повърхността на около двайсет и пет метра от смайващото представление от искри и светлини. Роболетите не можеха да реагират дори при вида на десетките избухващи и даващи на късо под водата техни събратя.

Някои опитваха да овладеят инерцията, но крилете им не го позволяваха, а и следващите редици просто връхлитаха отгоре им и ги повличаха надолу със себе си.

— Жестоко! — извика Газопровода и вдигна юмрук във въздуха. — О, Иги, братле, само да можеше да видиш това!

— Чувам го — заяви Иги доволно. — И го усещам. Нищо не може да се сравни с миризмата на изгоряла електрическа система на механичен Франкенщайн!

— Какво ще кажете? — каза Зъба, като се държеше на повърхността. — Добър план, а?

— Страхотен план, човече! — възкликна Газопровода, а Иги вдигна ръка и разтвори длан.

Зъба плесна своята в неговата и тримата заплуваха към брега.

126

С мощен трясък огромните врати на замъка се разбиха на трески. Живите мутанти се разбягаха настрани.

През портала нахлу тежък жълт хамър с доста смачкана предница.

Вратата на шофьора се отвори и отвътре изскочи една тийнейджърка.

— Тъкмо изкарах книжка! — възкликна тя радостно със силен немски акцент.

През разбитата врата влетяха стотици деца. Вътре те застинаха и се вторачиха в покрития с тела и разбити роболети двор на замъка.

Директора на подиума беше пребледняла. Със заповедта си на практика много ефикасно бе унищожила и последните от тази партида роболети. Може би вътре в централата имаше още. Във всеки случай, тя се завъртя и забърза към металната входна врата на замъка.

Изсипах Тото в ръцете на Ейнджъл и стиснах Ръч за ръката.

— Хайде!

Двете се издигнахме във въздуха — късите съединения бяха обезвредили не само роболетите, а и самата мрежа.

— Трябва да я хванем! — казах на Ръч.

Директора тъкмо стигна до металната врата и посегна към бравата, когато с Ръч се приземихме от двете й страни.

— За къде бързаш, мамче? — изръмжах аз.

127

Двете с Ръч сграбчихме Директора — всяка под едната мишница — и излетяхме във въздуха.

Не беше много лека, но заедно успяхме да я издигнем на доста високо, далеч над замъка. Тя пищеше ужасено, втренчена в земята, а от бесните й ритници и двете й лъскави обувки се изхлузиха от краката й.

— Свалете ме незабавно! — извика тя.

Впих очи в нея.

— Или какво? Ще ме върнеш в тъмницата?

Тя ме изгледа с презрение.

— Между другото, ако не си забелязала, победих твоето суперменче. Кой знае, някой ден може да го превърнеш в истинско момче!

— Омега беше далеч по-съвършен от теб — изсъска Директора.

— И въпреки това в момента аз нося тъпия ти задник в небето, а той… той е заровил нос дълбоко в прахоляка — отбелязах. — Ако под „по-съвършен“ имаш предвид абсолютно смотан във всяко отношение, тогава да, Омега определено е по-съвършен.

— Какво искаш? — тросна се Директора. — Къде сте ме понесли?

— В момента основно нагоре — отговорих. — Но имам няколко въпроса.

— Няма да ти кажа нищо!

Изгледах я строго. Русата й коса се вееше зад главата й.

— В такъв случай мисля да те пусна от много, много високо и да проверя можеш ли да станеш плоска. Това е така нареченото „размазваческо изкуство на ятото“.

В студените й очи проблесна искрен страх, което ме ободри.

— Какво те интересува? — попита тя предпазливо, като избягваше да гледа надолу.

— Коя е истинската ми майка? Защото това, че си ме проектирала, не те прави моя майка.

Не бях забравила думите на Джеб. Просто исках потвърждение.

— Не знам.

— Опа!

Пуснах я, Ръч пропадна към земята, а тя се разпищя.

— Ще ти кажа! — изкрещя, вперила очи в мен.

Спуснах се надолу и я улових.

— Та, канеше се да кажеш…

Тя преглътна с побледняло лице и си пое тежко дъх няколко пъти.

— Една изследователка. Занимаваше се с птици. Предложи да дари яйцеклетка. Самоличността й не е важна.

Сърцето ми подскочи.

— Име?

— Не си спомням. — Пръстите ми се разтвориха леко. — Чакай! Нещо испанско. Ернандес? Мартинес? Нещо от този тип.

Задъхах се, но не беше поради височината, на която се бяхме издигнали — километър и половина. Доктор Мартинес наистина ми беше майка! Вкопчих се в този факт като в спасителен пояс.

— Вие не сте единствените успешни хибриди, нали знаеш? — каза Директора.

— Да. Трогателният Омега — признах аз. — И Петното, жената котка.

— И аз — каза тя.

Подсвирнах.

— Чакай да отгатна. Ти си наполовина… лешояд? Хиена? Някакъв мършояд от морското дъно?

— Галапагоска костенурка — отвърна тя. — На сто и седем години съм.

— Брей! А изглеждаш на не повече от сто и пет — отбелязах.

Тя ми хвърли изпепеляващ поглед.

Погледнах надолу. Замъкът беше обкръжен от коли на немската полиция. Днешният ден беше приключил. Бяхме се спасили. Може би бяхме спасили дори света?

— Сбогом — казах и пуснах.

Ръч не успя да удържи, също я пусна и Директора се понесе към земята с ужасен изненадан писък.

Това не си ти, Макс — каза Гласът.

Гласът! Не го бях чувала скоро.

Какво те навежда на тази мисъл, Джеб? — попитах наум. — Не си ме проектирал такава?

Не — отвърна Гласът. — Просто не си такъв човек. Никой не го е проектирал, вътре в теб самата е. Ти не си убиец. Потвърждавала си го неведнъж. Това е чертата ти, с която се гордея най-много.

Въздъхнах.

Да, вярно, просто чудесна съм — казах му мислено, но дълбоко в себе си, където той не можеше да стигне — надявах се, — изпитах едва доловима гордост и топлина.

Страхотен манипулатор.

— Хайде, да я хванем — казах на Ръч.

Двете се спуснахме надолу и уловихме Директора на около шейсет метра от земята.

128

След като всичко с изключение на виковете приключи, единственото ми желание беше да се насоча обратно към вкъщи. Разбира се, обаче загубих с три на един гласа. Дори и когато заявих, че техните се брояха за половин глас, пак имаха предимство.

След часове попаднахме на място по техен избор.

— Дай да видя екрана! — каза Ейнджъл и се наведе по-близо.

Да, бяхме в интернет кафене във Франция. Защо там? Заради храната! И обувките! И защото Тото можеше да влиза по заведенията и магазините!

— Така не виждам — оплака се кучето и стъпи с предните си лапи на масата.

— Кафе! — Ръч доволно засърба от чашата си. — Обожавам го-о-о!

— Моля те, кажи ми, че е безкофеиново — изстенах аз.

Екранът примигна и на него изплува лицето на Зъба. И на Гази. И на Иги. Тримата се бяха скупчили около техния компютър в Щатите.

Зъба! Имах чувството, че откакто се бяхме разделили, са изминали години. В последните три дни бях прехвърлила през ума си всички спомени с него. Онова, което ми бе вдъхнало сили в тъмницата, беше мисълта за него. А после — бележката от мутанта в Лендехайм, в която пишеше, че идва. Това беше един от най-прекрасните мигове в живота ми.

— Къде, по дяволите, беше! — настоях аз. — Мислех, че си на път към нас.

— Малко усложнение с роболетите — отговори той. Гласът му звучеше смешно през колонките. — Знаеш ли, че не могат да плуват? Потъват като камъни. Водата определено не им е по вкуса.

При вида на сериозното му лице и очите, които познавах по-добре и от моите, в тялото ми се разля облекчение. Засмях се и се почувствах цяла и завършена. Осъзнах, че ятото нямаше да се раздели повече, независимо от всичко.

— Недейте да идвате — казах. — Ние ще дойдем при вас.

— Няма проблем — каза той и сърцето ми се разтопи.

— Да ми донесете нещо от Франция! — изписка Гази иззад него.

— Добре — обещах аз.

— И на мен! — обади се и Иги. — Например някоя французойка!

Изпуфтях. Може ли пак да използвам „сексистка свиня“?

Но си беше моята сексистка свиня и съвсем скоро щях да видя него и останалите. Нямах търпение.