Ани ми подава парашута. Усмихва се меко, взема кутията с висотомерите и тръгва към хангара. Малко ми е непривично. Всеки обича да го поглезят, и аз не правя изключение, но не съм свикнал на такова подчертано обгрижване. Изгрях като фландърски аристократ, дават ми скатан парашут… Ангел, мъжът на Ани, ме оглежда насмешливо-критично, потупва ме по рамото:
— Няма да се правиш на академик!
— Няма да се правя на академик.
Слагам парашута. Удобен е. Умът ми е в това, което ми предстои. Ангел ми даде добър съвет. Няма да се правя на всезнайко…
Малкият самолет, тромав като патица, се затичва по залинялата, жълто-зеленикава трева на поляната. Отлепва се от земята и бавно се понася към големия пух над горичката до селото.
Леко се измествам към отворения страничен борд и надниквам навън. Струята ме близва с леден език и ме кара да напъхам обратно скъпоценния си нос. Цялото небе е покрито с разпокъсани като памук, купести облаци. В зависимост от пречупването на светлината, цветът им започва от нежно бял, преминава през различни нюанси на сивото и стига до розов срещу мързеливо изгряващото слънце.
До мен на пода са се настанили Сами и една млада госпожица. Тя е седнала между краката му и се притиска с гръб към здравите му гърди. В прегръдката им няма еротика, а рационализъм. На гърба на Сани има парашут, той е инструкторът, сега от него зависи какво има да се случи на младата женска плът. А плътта, т.е. госпожицата, стои накокошинена — от студа и от предстоящото, първо издигане до три хиляди метра. От там, все така плътно притиснати един към друг, те ще се изсипят от люка и по най-краткия път, с възможно най-голямата скорост, ще зафучат обратно към земята.
Някои по-префинени души, биха нарекли състоянието в което се намира госпожицата, вълнение. Други, по-грубовати и заядливи биха казали, че това си е обикновено шубе. Склонен съм да се съглася и с едните, и с другите. От опит знам, че благородното вълнение в такива случаи е размесено с обикновен, мръсен, но здравословен страх.
И на мен не ми е чак толкова спокойно. Имам прекъсване от няколко години, през които не съм се възнасял в небето с парашут на гърба. Отвътре също ми е накокошинено. Но не съм и в положението на госпожицата…
На около петстотин метра височина пилотът прави ляв завой и ме потупва по рамото.
„Виж, Габриела…“
Виждам Габриела. Като име звучи поетично и предизвиква асоциация с нощни серенади, апоплектично блъскане на развълнувани млади сърца, писма с клетви във вярност към най-непостоянното чувство. А всъщност Габриела е някогашно военно летище, залепено до гарата на село, от което е заимствало името си. До пистата, върху поляната, край едва очертани пътища, са разхвърляни дузина малки къщурки. Погледнати отгоре, те са като червени мухоморки — гъбки след летен дъжд. Гъбки красиви, но отровни.
Летището е закрито от години, сградите сигурно са разграбени. Вероятно, погледнати отблизо, предизвикват неприятно усещане за празнота и безсмислие. Но погледът отгоре не лови детайлите и дреболиите. И не свива душата.
Ето там е парашутната зала, тази, жълтата къщичка. До нея, като минаре на джамия, стърчи кулата.
Пилотът ми е приятел. И двамата сме оставили по доста месеци на това летище. Мисля си, че годините около двайсетте имат своя особена, по-голяма стойност. Да ги изразходваш за да носиш униформа, си е жива разсипия. Имам си едно на ум, когато започнат да ми говорят за военната романтика. Ако трябва да ми се залепи етикет — антимилитарист съм отвсякъде.
Пилотът ми е приятел, когото обичам, но не винаги е било така. Още преди да се запознаем, бях посветен в мита за този подготвен, разумен, изпълнителен, с една дума съвършен човек, който бе обитавал преди мен парашутната зала. Предшественикът ми бе толкова хвален, че просто ме накараха да попитам, защо не са поставили поне мемориална плоча с името му. Отговориха ми типично по военно: „Какво ти разбира главата?…“
Толкова ми го бяха хвалили, че задочно даже ме беше малко яд на него. Когато се запознахме, го огледах внимателно — дали има нимб около главата? Нямаше. Но в другото митът бе почти истина. Вярно бе подреден човек. А освен това бе добър за приятел.
Слънцето бодва очите ми. Трябва да променя малко ъгъла, за да не изтърва из поглед Габриела. За мен тя е тръпка. И гърч.
Така е построено битието ни. В него има възбуждаща, според някои даже благородна, адреналинова тръпка. Но има и гърчове, които не са нещо красиво като преживяване. Нито вълнуващи като спомен. Тръпката и гърчът. Красивото и грозното, сивото и възвишеното. Двете страни на монетата на живота.
… Животът. Такъв, какъвто е. И какъвто си го направим.