Спокойствието на хаоса

XIV. Краката на мухата

Ако следващите ми думи бъдат оформени във вид на самостоятелен разказ, той би трябвало да бъде озаглавен „Мухата“. Има ли някой, който да обича животинката муха? — Няма такъв? — Нормално. И аз не можех да допусна, че една муха може да ми окаже такава добра услуга, но ето, стана…

От следващата сутрин животът ми протича по вече познат сценарий. Майорът отново не разговаря с мен, а нарежда на сержанта. Сержантът, обладан от важността на мисията си, пъчи пилешки гърди и крещи с неподражаемия си фалцет разни работи. Нищо не обединява така двама души, както общата им ненавист към трети. А си е радост от Бога дадена, когато този човек ти е в ръцете и можеш да правиш с него каквото си искаш. В границите на Устава, разбира се. Но Уставът също проповядва свещената теория за подчинение на капризите, пардон — на заповедите на по-старшия.

По обичай, завещан от дедите, парашутната зала трябва да се поддържа чиста. Стерилно чиста. Толкова чиста, че ако в нея влезе някой аптекар, да позеленее от завист. По практични съображения, това се прави от войниците. По съображения от висше естество, на Александър Македонски бива забранено да докосва свещените атрибути метла и парцал. А аз съм възнаграден с щедрата възможност те да не излизат от ръцете ми.

Ползвам се и от още една позната привилегия. Твърде рано си бях помислил, че съм се разделил със жабите. Те отново се чувстват в ръкавите ми като в роден гьол. По един път на ден, но всеки ден и то обикновено на обяд, оставам да мия чинии. Класирал съм се до тази привилегия благодарение на специалното отношение на майора. Грижовен човек…

Главнокомандващите отново са в стихията си, макар че аз им отнемам част от удоволствието. Не давам никакви видими признаци, че се впрягам от положението, в което се намирам.

Все пак, стават и чудеса. На третия ден е дежурен Кузманов — момчето с капризна красота. Когато след храна се запътвам към миялното, чувам зад гърба си подсвиркване:

— Накъде си тръгнал?!

— Мислех, че…

— За войника не е полезно да мисли. Днес не си на чиниите. Подготвил съм ти друга гадорийка… — Главнокомандващите се намират в привилегирована позиция. Те могат да подготвят гадорийки, например…

След като стигаме до спалното помещение, Кузманов ми нарежда:

— Отиваш на крайното легло в дъното. Понеже днес си наряд, сега ти се полага да поспиш.

— Днес не съм наряд.

— Това ще го установим чак в четири и половина. Сега лягай…

Е, точно това не съм очаквал, но… Благодаря ти Господи. На теб и на твоето чадо Кузманов…

След два-три дни, малкото чудо е повторено от друг главнокомандващ, Луко. И продължава да ми се случва, макар и отвреме-навреме. Виж, първият ми приятел Ефремов не пропуска да ме накисва редовно в миялното.

Благодаря на съдбата и за малките аванти. Иначе, човек трябва да бъде доста сдържан оптимист по отношение на хубавите неща — те не могат да се случват всеки ден…

Все пак, в познатия сценарий се набелязват и промени. Както може да се очаква — не от раздел приятни.

Първа и най-важна промяна. Всяка сутрин майорът лично започва да проверява как съм се справил с основната си задача — привеждането на залата в състояние аптека. И понеже това не може да се получи дори да си магьосникът Абдуррахман, дори да я чистиш с четка за зъби, майорът се счита задължен да ми прочете по едно конско евангелие. Всяка сутрин! В този случай той не възлага задачата на сержанта, а сам, мъжки се справя с нея. Влизаме в нещо като естествен диалог, при който единият крещи, а другият мълчи. За тия, които не знаят какво означава конското, пояснявам — ами, да ти се навикат. Както и колкото счетат за необходимо. Прави се обстоен анализ, в който крайния извод е предварително известен — глупакът пак не е…

Отначало постъпвам наивно, като се опитвам да обясня, че…

Резултатът от опита ми е, че майорът не прибягва до кухата, изкуствена патетика, а се отдава на най-обикновена, естествена ярост. Аз стоя от едната страна на масата в положение „Мирно!“, а той крещи от другата. Думите излизат от устата му на високи обороти. Нищо не разбирам, но и не е необходимо.

И това се повтаря всеки ден, всяка сутрин.

Правя нещо още по-наивно. Ставам в три през нощта и излъсквам пода няколко пъти последователно. Пълзя като невестулка по всички ъгли на залата и обирам по десет пъти праха.

На сутринта майорът пристига вдъхновен. Оглежда, опипва. Не, че няма какво да каже, но няма къде да си завре пръста, после да го извади с чернилка на върха, да го пъхне под носа ми и да попита: „А т’ва к’во е?…“ Този ден такова място няма.

А, няма…

Нарежда на Македонски да му намери стълба. Великият се връща след половин час и докладва предано, че стълба няма. Майорът го поглежда като мащеха заварениче и му нарежда отново:

— Отиди, провери още веднъж, защото…

Знам, че за великия комбинатор е нищо работа да намери стълба. Оценявам жеста му. Но знам и какво значи това „защото…“ След петнайсетина минути Великият се връща със стълба. Знам и какво ще се случи.

Залата е висока около три метра и половина. Над прозорците, на високи лавици са поставени две саксии. Е, до там чак не съм се катерил. Но, майорът се покатерва. С пъшкане, макар че го е страх. Но той е парашутист и умее да преодолява страха си. Слиза с черно, мазно петно на върха на пръста. Малко е да се каже, че е доволен. Щастлив е!

Днешната му тирада е особено вдъхновена и яростна. Вероятно така, на Червения площад, вождът на световния пролетариат Ленин е клеймил световния капитализъм?…

Аз не съм световният капитализъм, но бивам заклеймен не по-малко яростно. После ме изгонват от залата. Майорът и сержантът остават вътре, за да проведат съвещание — какво да правят с мен.

Тирадата на майора тази сутрин наистина беше впечатляваща. Великият излиза, видимо разтревожен и сяда до мен на пейката.

— Слушай, да не ти бръмне нещо в главата и да направиш някоя глупост…

— Каква глупост? — питам го разсеяно. Но него не мога да излъжа, той усеща нещата.

— Стисни зъби бе човек! Накарай се да мълчиш. Нищо не действа така обезкуражаващо на тоя който вика, както мълчанието на този, който слуша. Не знам какво ще стане, но нещо ще се промени, повярвай ми…

— И в тъмния тунел ще видя светлина?…

— Ще видиш!

— А ако светлинките са две? И се чува грохот?

Вярвам му, иска ми се да му вярвам, но… В главата ми нещо наистина отново започва да бръмчи. Утре съм наряд. С пет патрона в паласката. Няма да застрелям майор домат, но ще му надупча крака. За спомен. Да се помъчи. Казват, че страданието облагородявало. Виж, за мен разминаване няма. Така, както съм прав опирам дулото под брадичката. Патронът ще профучи през черепа ми… Няма да боли.

Знам че ще предизвикам болка в хората, които обичам. Знам, че ще попитат „Защо?!“ Ами, защото отношението към нормалният човек трябва да бъде като към човек. Издръжлив съм, но всяко усилие има граница. Това е…

Всъщност, прав е Великият. Може да ми дойде второто дишане и за търпението. Макар че знам — няма да мога да удържа дълго. Но поне утре няма да правя глупости. Защото, това което мисля, си е жива глупост. Глупост, която може да изглежда като смелост. Вече съм така смачкан, че вариантът с изстрелите не е израз на кураж, а на безсилие.

От залата излиза сержантът и ни махва с ръка: „Елате!“ Великият се вглежда в очите ми, въздъхва и нищо не казва. Влизаме в залата.

Отново съм от другата страна на голямата маса в положение „Мирно!“ Майорът обосновава решението си. Понеже не съм човек като хората, не се чувства задължен да постъпва човешки с мен. През ума ми прищраква: „Ако това досега беше човешко…“. Вероятно малко съм се усмихнал, поне с очи, при тази мисъл. Майорът ме поглежда строго и отсъжда. Ще бъда отчислен от парашутната служба и ще бъда изпратен в охранителната рота. Да давам през вечер наряд, за да ми дойде умът в главата.

Новината е така неочаквано добра, че не успявам да проконтролирам реакцията си. Усмихвам се и се съгласявам:

— Да, така би било наистина най-добре…

Лош човек съм. Наистина лош! Майорът тъкмо беше решил, че е намерил начин да ми смачка фасона, а ето — аз даже се радвам. На такъв как да не му…

Това решение е коствало усилие на майора. Ако ме изгонят, трябва той и сержантът да дават дежурства при нощните полети. И, докато обучат друг, да вирят крака под самолетите. Майор нагоре с краката… Представяте ли си?

При такава голяма саможертва, аз трябваше да направя поне отчаяна физиономия. Още по-добре, да помоля да бъда оставен, да обещая… Вместо това се смея и давам оценка на думите на по-старшия лъв, че „… така би било наистина най-добре“. Отвратителна история…

Майорът-лъв впива в мен тежък, изтерзан поглед и процежда през зъби:

— Не, не си познал! Ще си стоиш тука, ще скатаваш, ще чистиш, ще миеш чинии. Ще…

Следва позната тирада. И по информация, и по интонация…

Когато на човек му е писнало, прави неща, които не се побират в нормалния човешки разсъдък. След като майорът спира, за да си поеме дъх и изпомпва едно последно:

— Разбра ли? — чува една неочаквана фраза.

— Тъй вярно, разбрах! Но ме е страх, че…

Колко приятно е да чуеш от устата на дебелоглавия думичката „страх“…

— От какво те е страх? — пита почти обнадежден майорът.

— Че може да допусна грешка при скатаване например. При моето неуравновесено душевно състояние…

Той много добре знае, че съм педант. Освен ако не искам да допусна грешка. Но отговорността се носи от него, той подписва документите. Представяте ли си: Започват да не се отварят спирачните парашути. Или, не дай Боже, някой пилот се катапултира, а парашутът му… След като е имало вече самопризнание за „неуравновесено душевно състояние“…

Изревава като бик, когото колят:

— Ма-а-арш навън! Келеш!

Явно, военните много обичат думата „Келеш“.

Отивам до вратата, искам разрешение да изляза. Майорът е седнал на масата и гледа в една точка пред себе си. Даже не ми махва пренебрежително с ръка. Почаквам малко и излизам. Сядам на пейката.

Интересно. Би трябвало сега да ми е чоглаво. А не е. Между сивкаво-пепелявите облаци по небето се прокрадват няколко разкошни слънчеви лъча. Май се закачат нещо с мен… Може би искат да ми кажат нещо?

Може би добрият човек все пак ще размисли и ще ме прати в охранителната рота? Наистина, там се дава наряд през ден, но пък никой, за нищо друго не те закача. Можеш да спиш през всичкото останало време. Няма да има скокове, но и да остана в залата, добрият човек ще намира поводи да ме спира. За някои идеята за охранителната рота може да е тъмна мъгла, но за мен блести.

На другата сутрин майорът показва, че е мъж. И се е взел в ръце. Осмислил е положението. Взел е решение. Всяка сутрин конско, по цял ден — гонка. Ще се прекърша, няма къде да ходя. И започва да действа по програмата. Първо: Конското…

Аз стоя от другата страна на масата в положение „Мирно!“ и слушам. Усещам — на края на силите си съм. Няма го допинга на слънчевите лъчи. И второто дишане никакво го няма. В един момент виждам нещо… На бюрото, встрани от мен, майорът е оставил пистолета си. Може би е зареден? Едно прищракване и ревящият лъв е мой… Няма как да стрелям в краката му, но ще го целя в рамото. Вероятно, моментът е дошъл? В състояние съм да тръгна да изкачвам Джомолунгма без кислороден апарат, но да продължат да ми храчат душата — това вече не мога да издържа. Колкото и нелогичен, вариантът с пистолета все пак означава промяна. От тук нататък само някакво чудо може да ме измъкне от положението, в което се намирам.

Пристъпвам от крак на крак и леко се измествам към бюрото. След минута повтарям маневрата. Вече съм на едно протягане от колана с пистолета. Пак не съм познал. Великият Александър отива до бюрото с парцал в ръка, подмества небрежно пистолета и започва да бърше плексигласа.

… В този момент чудото става. И се нарича муха. Странно, откъде се намери през зимата това благородно животно? Кацнало е на шкафа зад гърба на майора. Разхожда се и въобще не се впечатлява от крясъците му.

Някой от древните философи бил писал, че мухата има четири крака. Пък те били шест. Или обратно. Но хората няколко века вярвали, че мухата има не толкова крака, колкото има, а толкова, колкото бил казал древният философ. Какво ли не прави авторитетът с истината?… Философът май беше Аристотел. А може би Платон? Или някой друг, няма значение. И виж го, милото животинче как си се разхожда, вглъбено в себе си. И не чува крясъците на тия откачалки, хората. Колко е интересно само… От тук ми е далеч, няма как да преброя колко точно са краката на мухата, но виж, довечера мога да опитам да я хвана и да ги преброя. Ще я уловя много внимателно, за да не я нараня…

Ревът на майора-лъв стига до мен като през две тапицирани стени. Момент, да пренастроим слуха, защото май иска някакъв отговор от мен.

— Какво блееш като идиот, бе?!

Отговарям тихо, съвсем тихо и сговорчиво:

— Съвсем не блея! Мълча, както ми заповядахте!

— Млък! — И продължава на висок глас монолога си.

Но, чудото вече е станало. Съсредоточавам се в мушицата над рамото му и я разглеждам. Докато майорът реди ценните си мисли, които аз така или иначе не успявам да членоразделя, мога да си помисля за това, ужасно симпатично животинче, мухата. Мога да го направя сега. Мога да го направя и утре, когато майорът отново ще тръгне да тренира ораторско изкуство. Мога да го правя всеки път, щом само ми се развика. Ако няма муха, ще си нарисувам мислено една, ще я разглеждам и ще разсъждавам върху нравите на мухите и хората. В някои отношения може да се каже, че мухите превъзхождат хората, защото…

Майорът май пак ме пита нещо. Не е учтиво да не му отговарям. Момент да пренастроим слуха. Май ме пита за трети път:

— Какво ти става бе?!

— Съвсем нищо.

— Сержант, виж го тоя как занесено гледа. Да не е нещо болен?

Сержантът познава достатъчно добре началника си и умолително проблейва с нежния си фалцет, че нищо, ама съвсем нищо не знае.

Майорът отново започва да вика, но вече му липсва вдъхновение. Гледа ме в очите и се мъчи да разбере какво е станало с мен. Мислено му отговарям: „Съвсем нищо.“ Има ли наистина нещо, което да е „Съвсем нищо.“? Или пък, има ли нещо, което да е „Съвсем нещо.“? Като кажеш „нещо“ или „нищо“, разбираш нещо. Като прибавиш отпред „Съвсем“, какво става? Ами — нищо!

На следващата сутрин моделът с мислено изрисуваната муха сработва без грешка. Наистина, на една мислено изрисувана муха няма как да й преброиш краката, но това няма особено значение. Докато майорът вика насреща ми, уж силно, а всъщност — като от оня свят — имам възможност да размисля върху създаването на мислен модел за мислено преброяване на краката на мислено изрисувана муха. Наистина, съществува вероятността краката все пак да не бъдат преброени правилно, защото мухата е мислено изрисувана, но ако се замислиш…

Сещам се още… Елинор Рузвелт, умна жена на умен американски президент, е казала много вярно: „Не могат да ни унижат без наше съгласие.“ Пардон, господин майор! Не мога да те спра да ми викаш. Но не съм съгласен да бъда унижаван! И ще продължа да се занимавам с мислена мухология всеки път, когато започнеш да редиш мъдри мисли по мой адрес.

На третият ден майорът просто претупва конското и ме изгонва от залата. А на четвъртия става истинското чудо. Майорът въобще не ми чете конско. На петия, също. Странно, но и през следващите дни — също… Наистина, има инцидентни взривове от крясъци, но аз имам настройката. Вече знам как да изрисувам мислената муха върху дърво, стена, върху сиво небе. Вече съм перфекционист като художник-анималист, рисуващ мислени мухи. Мога да нарисувам муха и върху визуален вакуум. Ако има нещо такова. Някъде.