Спокойствието на хаоса

III. Почеркът на неандерталеца

Има и още нещо. Нещото се нарича бром. Слагат го в чая. Дава се по медицинско предписание. Счита се, че бромът понижава сексуалността. Да не се терзаят новобранските души и младите им организми излишно с разни видения: голи или полуоблечени.

На мъдрите полковници от медицинските служби бромът може би действа? Може би понижава сексуалността им, даже когато не го пият? Но на младата сган той не прави впечатление, даже когато ароматът на чая се губи всред бромния мирис.

И още нещо. Косвено свързано с брома.

През първите дни младата сган ползва немислим разкош. Получава писма. Много писма. Всеки ден. Понякога по три-четири на човек. Старите войници гледат мъдро и иронично: и ние миналата година… Пишат бащи и майки, баби и дядовци, братчета и сестричета. Пишат поотделно и едновременно. Подреждат мили думи братовчедки, приятели. Пишат, пишат…

Тук те мачкат. Но в очите на ония, далеч зад оградата, си нещо значимо. Чрез отдаването на чест, търкането на паркет и миенето на чинии, ти обезпечаваш тяхната свобода. От врага, който не спи!

Те се чувстват задължени. И това е добре. Ти великодушно не ги посвещаваш във военните тайни на ежедневието си. За да не помрачиш ореола си на защитник. А е толкова е приятно да получаваш техните писма, изпълнени с несръчна нежност…

Пристигат и едни такива, особени пликове. Сини, с много марки по тях. С елегантен дъх на парфюм.

Щастливецът избира от няколкото получени писма това, в синия плик. Чете го веднъж, два, три пъти. Докато го наизусти. Погледът му се променя и става един такъв особен, бистър… В гънките на очите понякога блести предателска влага… Щастливецът хвърля на другите писма по един поглед. След като е прочел няколко пъти това, в синия плик.

С течение на времето количеството на писмата бързо намалява. Първо отпадат приятелите, братовчедите и братовчедките. Веднъж седмично пристига писмо от къщи. Написано от мама, тате или сестричката. А не от тримата едновременно, както е било в началото. Една-две страници, а не десетина. Това все още не е обезпокоително. Лошото е, че оредяват сините пликове, ароматизираните. Получават се вече отвреме-навреме и са все по-кратки.

Нещата текат предопределено, докато идва неизбежният ден, при който човекът, получил синия плик, зачита бързо изписания лист прав, явно не вярвайки на очите си. После сяда където намери и се лови за главата.

Характерната за първите дни бистрота на погледа се губи. Нещо повече, очите помътняват и стават едни такива големи, кравешки. След главохващането, вероятно следва главоболие. И още нещо, доста по-сложно от главоболието.

При мен, няма нито главохващане, нито главоболие. Още от самото начало, за мен пристигат инцидентни писма. Основно от баща ми. Той завежда епистоларния отдел на фамилията. Информира ме за овцете и кокошките на село. И затова, че всички в къщи са живи и здрави. Аз съм доволен. Какво повече да искам от човека?

Сини пликове при мен не пристигат. Навреме взех мерки. Не знам дали съм горд от това, но вече съм сигурен, че си спестих главохващане и главоболие.

… Бях в последния курс на училището, когато започна свалката. Иначе, се познавахме от три години. Въобще, тази последна година на гимназия, лицей или университет, е особена. Предстоящата раздяла разблокира някакви сантиментални механизми. Избухват епидемии от влюбвания. Но за разлика от холерните например, епидемиите от влюбване не завършват със смърт. И са също така кратки по време.

Къщичката бе малка, в краен квартал. Музиката уплътняваше въздуха в стаите й по някакъв особено красив и затрогващ начин. Танцувахме, обичахме се. Всички. Прощавайки си лошите думи, казани някога. Били сме още деца. Сега вече пораснахме. И сме пред прага на големия живот. Пред прага на големия живот е нещо естествено да преоткриеш в тази, на която си дърпал косите, нещо различно, заслужаващо внимание. Защото тя вече се е обзавела с разни женски прелести: набъбнали гърди, фина и изящна извивка на шията, сочни устни, дръзки, подканващи очи… Всичко това поражда порочни според някои, здравословни според други, желания.

Дани си имаше своя Жорж. Но нейният Жорж не беше край нея, а в казармата. А аз още не бях в казармата, а бях край нея. Танцувахме и си говорехме. Разбирай: тя говореше, а аз слушах и от време на време казвах по нещо. Тя ми обясняваше колко е вярна и как чака и ще дочака своя Жорж. Говореше искрено и си вярваше. Аз я слушах и въобще не й вярвах. Ако се обяви конкурс за най-абсурден и нереален любовен сюжет, без всякакво колебание бих класирал на първо място мита за верността на Пенелопа. По едно време, докато Дани ми обясняваше основанията за безмерната си любов към Жорж-Одисей, ръката ми тръгна. Сама, без аз да съм и нареждал, честна дума! Тръгна от кръста й надолу. Нещата се усложниха още повече, когато устните ми се потъркаха в прегъвката на шията й. Тя даже изръмжа: „Ама слушай какво ти говоря, недей да ме пипаш…“ Въобще не се разсърдих за острата забележка, а я посъветвах добронамерено: „Ами пипай си се сама…“, взех си шапката и…

Излъгах! Тогава не носех шапка. Просто си излязох и тръгнах към тролейбусната спирка. Вечерта бе наистина красива, с безброй диамантени люспици по небето, потънала в аромат на люляк и акация. Вървях и наивно вярвах, че светът е добър и красив. Беше ми хубаво и се надявах тролеят да не пристигне веднага на спирката.

… Вместо него пристигна тя. Тичешком. С разширени, отразяващи блясъка на звездите очи. Поуплашена и очарована от смелостта да застане срещу думите си, изречени преди минути. Прегърнахме се, целунахме се, но не като братче и сестриче…

През първите дни имаше угризения, но охотно прие съвета ми, да не гледа прекалено сериозно на нещата. Бог е този, който раздава картите. Първоначално дамата пика може да се е паднала срещу валето спатия, но при следващия пасианс картите отново се размесват. Така е построен животът, че картите постоянно се разместват. И да се опитваш да ги подредиш както на теб ти се иска, няма да се получи. А дори, ако по случайност се получи, може да се окаже, че не точно това ти се е искало. Един тарикат, писателят Оскар Уайлд, е казал нещо от рода: Две са възможните неприятности, които могат да ти се случат. Да не се сбъднат желанията ти. Или да се сбъднат… Тарикатът Уайлд е поизменил думите на Хераклит: „Не би било по-добре за хората, ако се изпълняваше всичко това, което те желаят…“

Оскар Уайлд бил особа знатна. От една страна. От друга, бил мека китка. Пораждал е и в съвременниците си противоречиви виждания. Едни му вярвали, други не, но тази сентенция може да се възприеме и с двете уши…

Нещо такова говорех на дулцинеята си и успях доста лесно да я излекувам от терзанията. Но Бог въздава всекиму своето. Постепенно започнах да осъзнавам, че месеците преди и аз да хлътна в казармата, се топят като бучки лед в горещ чай. После се явих на едни изпити, които можеха да оставят казармата за далечното бъдеще, но се издъних.

Още ми е свеж споменът за раздялата на една обикновена, градска улица. И то не вечерта, под нежен блясък на звезди, а посред бял ден, когато нещата изглеждат доста по-прозаични. По средата на улицата течеше малка река с брегове, обраснали със стари брястове. В късното лято водата в коритото бе съвсем излиняла, но все пак нещо се процеждаше в краката ни. Стояхме на моста и си говорехме. Вече й бях обяснил аргументирано, че тая с чакането просто не се получава. Тя пък бе уверена, че с Жорж-Одисей може и да не се е получила, но с Владимир-Одисей ще стане. Не й вярвах, но я обичах. Знаех, че в този момент и тя ме обича. И вярва на уверенията си. Ала също така знаех, че тази обич ще прегори съвсем естествено, като цвете в есенна нощ. Достатъчно е да падне настойчивата слана на времето. Не съм сигурен, че по този, позавъртян начин, съм й представял нещата. Вероятно съм използвал по-прости думи.

… Последна прегръдка с последна целувка. Когато се отлепихме един от друг, и двамата подсмъркнахме, а после се засмяхме. И се целунахме вече уж наистина за последно.

Добре е, щом раздялата завършва с усмивка…

Тръгнах си. Ужасно горд със себе. Горд, че съумях по такъв категоричен начин да… След малко забавих ход. Усещах с гърба си погледа на двете познати очи. Обърнах се. В тези очи имаше истинско, неподправено объркване. Нима светът отново ще ми покаже лакът? Вървеше след мен, с моя ход. Нито ме приближаваше, нито се отдалечаваше.

Отидох при нея, погалих я по бузата, но без прегръдка. И без да й кажа дума. На ъгъла на булеварда не издържах и се обърнах. Тя вече не вървеше след мен.

Ето така, по мъжки реших проблема със сините пликове. Като си спомня колко героично го направих и колко ми хлопаше сърцето, ме хваща смях. Сега, когато мнозина край мен се ловят за главите.

Има ли на света героични мъже? — Може и да има, ама аз не съм от тях. Аз съм… Раздвоена персона. Тази персона обикновено знае думите, които трябва да каже, но често не ги казва. Знае как трябва да постъпи, за да направи света уютен за себе си, но често не го прави. Непоследователен човек.

В следващите два-три дни става нещо, което почти ме избива из релси. Започват да се получават съобщения за прием в резервно класиране. Някои от тия, които са кандидатствали в разни институти и университети, но са дали по-слаби резултати на приемните изпити, внезапно получават втори шанс. Оказва се, че макар и с по-нисък бал, в по-калпава специалност, но са приети да следват. Това означава, че казармата им остава зад гърба. Минават само с едното остригване. Кой ти гледа? — Търчат, издават, оформят документи… И не могат да си събереш устата. Светът извън оградата е толкова хубав… Вече категорично знаят това!

Иде ми да се хапна за… да не казвам къде. И аз се явявах на изпити. Оценката ми по литература беше трета по-успех сред всички кандидатствали в столични институти и университети. Да се спукаш от гордост. Но другата, по история беше слаба. Казано на езика на скиорите-слаломисти, ако на втория манш излезеш от трасето, състезанието свършва. Въпреки приличния резултат от първото спускане…

С болезнено любопитство разпитвам щастливците. Всички имат по-нисък бал от мен. Но не са излизали от пистата.

Когато преди месец и нещо съобщих на баща ми за двете оценки, той ме погледна заинтригувано, но откровено недоверчиво:

— Как така на единия изпит отлична оценка, а на другия слаба? Май лъготиш нещо…

Обясних му как стоят нещата, но той не ми повярва. Вдигна се и отиде до архива на университета. Там му извадили моята писмена работа и го попитали, може ли да разчете нещо от нея? Човекът сложил очилата, дълго се взирал и си признал, че не може. А те му казали: „И ние не можахме…“

Темата по история ми беше ясна, та ясна. Бях я осмислил. В етапа на надеждите я бях включил в списъка на добрите очаквания. Номерът беше, че на изпита по литература писах два часа на чернова. И два часа, старателно преписвах — почеркът ми е неандерталски. А на изпита по история започнах веднага да пиша на белова. Уж се стараех да е четливо, но…

Няколко остригани, щастливи хлапета си тръгват, а аз оставам при чиниите. Светът край мен може да е сбъркан и нечовешки, но явно и в мен нещо куца. И то здравата. Това, че в ръкавите ми ще започнат да квакат жаби не е само поради някаква моя въображаема принципност. Има и още нещо…

Ще издържа! Трябва да издържа! Мамка му!