Спокойствието на хаоса

VIII. Убеден канибал, ако каузата на хуманизма го изисква…

Срещата с Дани размества нещата в и без това неустойчиво подредения ми живот. Привидно, нищо особено — двама млади на една полянка… За случая има и гламав фолклор, и френски шансони, и модерно звучащи парчета в акомпанимент на китара. Същността на проблема е: „Започваме пак отначало, или?…“ Когато се разделяхме, Дани се държа ларж. Не започна да строи планове за следващите две години. Даже не зададе въпроса, на който не бих могъл да отговоря: „Кога ще се видим пак?“ Всъщност, може би нещата не са на мъртъв възел?… Веднага след клетвата трябва да отида на двумесечна школа в другия край на страната. А след два месеца…

Когато се разделяхме, просто се прегърнахме, целунахме се и си казахме само „Чао“. Не „Довиждане“, не и „Сбогом“, а „Чао“. „Довиждане“ или „Сбогом“ дават информация очакваш ли нещо като продължение, „Чао“ си е само „Чао“ — привнесена италианска дума, мила и неопределена. И още нещо което, признавам, ме гложди дни наред. Осъзнавам го постепенно, но не мога да го изтрия от съзнанието си. Дани тръгна към колата и повече не се обърна. Изправена и стройна, а не нещастна. Как изглеждах аз не знам, но когато се прибрах при Великия, той ме огледа внимателно и нищо не попита. Явно, не блестях…

Дани се връща в оная територия, където животът тече нормално. Аз оставам в заграденото. Тя поддаде на мимолетен, може би силен импулс и постигна своето. Аз оставам в положение без промяна, което не ме устройва.

Дани е умна. Обичам я и е редно да й пожелая да намери това, което търси. Заслужава го. А аз няма какво да търся. Заслужавам си го, след като не се оправих с ония изпити. Има такъв принцип: „Всекиму — своето!“ Доколкото си спомням, нещо подобно се мъдреше над входната врата на ада. И над порталите на хитлеровите концлагери. Би трябвало да се постави и над порталите на казармите.

Черногледец съм! От ада никой не се връща, от концлагера — почти никой. А от казармата почти всеки излиза, все пак. Има и още съществени различия. В ада те пекат, ама това се случва и на всички заклани прасета, телета и други полезни животни, и то на земята. В концлагера умираш от глад след някой и друг месец, защото преставаш да ядеш не само свинско или телешко, но и обикновен хлебец.

Материята, преплетена по този начин е сложна за осмисляне. Но крайният извод е прост: За разлика от абстракциите ад и концлагер, в казармата те хранят. И се грижат за теб — да бъдеш жив и здрав. Жив, освен ако не се наложи да умреш по някакви сериозни съображения. Спазва се свещено правило — друго си е да пратиш войника на смърт добре нахранен… Хуманно е! В казармата е почти като в рая! С някои различия…

Така или иначе, в казармата съм. И трябва да гледам да се справя по някакъв начин!

Обзавеждам се с нов приятел. От полковия комитет на комсомола. Лейтенант Генерала. Първото е звание, второто — прякор. С апостолско име — Петър. С големи мустаци и бакенбарди на руски царски офицер. Отиват му, открояват го над околните.

Човекът с осанка е инженер и макар, че е само лейтенант, умее да се държи така, че естествено тежи, където и да застане. От моя, егоистична гледна точка, той ми е полезен. С него можеш да разговаряш без да си криеш мислите. Не се плаши от парадоксите и каламбурите, нещо повече — търси ги. И се справя с лекота с най-завързаните положения.

След избора на богопомазаните, новият комитет провежда първото си заседание. Слушам с половин ухо деловите бърборковци до катедрата и гледам през прозореца една ластовица. Лети наистина като стрела, а в същото време ловко прави завои през крило, премята се. Ще вали, налягането е паднало и мушиците летят ниско над земята, а хвъркатото си пълни гушката. От радиото в ъгъла на стаята тихо звучи музикален фрагмент. Неволно започвам да си тананикам. До мен е седнал въпросният Генерал и търпеливо слуша поредния производител на празни мисли.

— Знаеш ли какво си бръмчиш под носа? — внезапно ме попитва той.

Решавам да блесна, макар че културата ми в областта на класическата музика е леко паянтова:

— „Петрушка“. Балет. Стига ли толкова?

— Духовата музика във вашето село сигурно свири Стравински на всяка сватба?

— Не свири точно Стравински, но хората и ръчениците й излизат добре. Ама това надали може да бъде разбрано от Ваше Градско Превъзходителство…

Вместо да се разсърди, Генералът започва да се смее тихо.

Пояснявам му, че съм роден на село, но съм расъл и там, и в столицата. И ми се е случвало да ходя по какви ли не места. Даже в една голяма къща, опера се нарича — и там съм ходил. Там свири оркестър, а артистите не разговарят, а пеят. Та там, в операта, съм гледал понякога и балет… Балетът представлява малко шантав танц на полуголи мацки, които…

Генералът продължава да се смее. След сбирката тръгваме заедно. Оказва се, че той също е от село. Това ни сродява. Ние сме селяци от спечена глина, а не нафукани столични глезльовци от фъшкия… Ставаме приятели. Поощрително ми съобщава, че е оценил двусмислиците в паметното ми изказване на събранието. Всъщност, той е предложил да ме включат в „онзи списък“, на богоизбраните. Има за какво да му благодаря.

Виждаме се често, с него споделям като с по-голям брат. За всяка ситуация той има желязна постановка, която никога не съумявам да оборя. Полезно е да си имаш за приятел човек като лейтенанта Петър със страшните мустаци.

Разказвам му за терзанията си, за безкрайното миене на чинии, за камъните, които често падат върху коравата ми уж глава. Признавам, че не знам докога тази корава глава може да издържи на каменопада. Мустакатият повдига рамене.

— Всъщност, тя издържа докогато трябва. Знаеш ли какво е нойма?

— Не се сещам…

— Буквално знак, смисъл. Корава глава, казано по селски. Способност да се справяш със завързани положения.

— От собствен опит знам, че това е дарба, която тежи?…

— Всяка дарба тежи! Но дава и предимства. Ето, ти вече си почти блажен. — Прави премерена пауза и небрежно добавя: — В границите на уставите и военните требници, разбира се. Казармата наистина не е институт за благородни девици. Тук си действа механизмът на естествения подбор. Няма страшно, досега нищо по-добро като ефект не се е появявало в природата. — Замисля се малко и оформя следващата си мисъл: — В казармата има развитие. Ставаш нещо по̀ от това, което си бил. Ако си бил слаб, тя те прекършва и ставаш още по-слаб. И започваш да целуваш подметки наред. Ако си бил силен, ставаш още по-силен. Цената на това е падането на камъни върху главата. Други пътища няма!

Може би е прав, човекът?… Ако в казармата имаше повече такива като него, вероятно бих изменил на черногледството си. Но такива са малцина. А може би те са маята?

Опитвам се да го впрегна, че да стърчиш над другите не винаги е позиция за предпочитане. Той веднага се съгласява с мен:

— Така е. Светкавицата не пада в копривата, а върху дървото, което стърчи над ниската зелена растителност. Но за разлика от копривата, дървото винаги е по-близо и до слънцето. За него сянка няма. За добро и за лошо.

Има цветист, иносказателен език на селянин по кръв. Има, има какво да уча от него… Според Генерала, армията въобще не е място, където се живее лошо. В моя случай просто има предубеждение, и произтичащ от него дефект в мисленето. Ерго — трябва да пренастроя мисленето.

Опитвам се да го поставя в ъгъла. С цитати от авторитети. За необходимостта от свободата, която казармата ти отнема и то на уставно основание.

Генералът се смее. Откровено подигравателно:

— Хората от твоята порода имат почти революционен рефлекс да се борят за свобода. И понякога успяват да си я извоюват. А после си я бият о главата и се чудят какво да правят с нея. Защото свобода означава не само правото да се вееш по вятъра, но и задължението да взимаш решенията накъде и как да движиш. Свободата те лишава от сладката възможност да се сърдиш на някого за нещо. Тази перспектива за повечето хора си е жив стрес и те се чувстват направо нещастни.

— Ерих Фром — „Бягство от свободата“ — демонстрирам познания по темата.

— Добре, щом си стигнал до Фром — поощрява ме Генералът и продължава мисълта си: — Масовият човек предпочита да си стои при зобта на осигурената заплата и е едно към едно щастлив. Още повече, че така може постоянно да се сърди и критикува тия, които вземат решения вместо него.

— Робска мисъл Айфелова кула не прави! — прекъсвам тирадата му.

— Така е — съгласява се веднага Генералът. — Но пък знае как се бута Вавилонска. Откъдето следва, че… Хайде, кажи какво следва от това?

— … Че един ден и Айфеловата кула може да я отняма… — признавам очевидното. — Само че…

— Айфеловата кула се е родила в светла глава, прав си. — съгласява се в аванс Генералът. — На човек, който наистина има нужда от свобода, за да може да фантазира. Но е построена от хора, които са отишли да мъкнат и заваряват железа срещу надница.

— Ако тръгна да се съгласявам с теб, в мозъка ми започва да жужи някакъв афоризъм: „Каква е приликата между свободата и диаманта от короната?“ Отговор: „И двете не са за всяка глава“ И още: „И заради двете могат да ти строшат главата“.

— Казано по-простичко, не всеки има нужда от свобода — обобщава Генералът. Някои предпочитат топлия обор и зобта… Просто ти се чудя как можещ да имаш нещо против тази свещена крава — казармата?

— Пречи ми да летя.

— Човек е роден без криле — дразни ме той.

— Но въпреки това е успял да развие инстинкт за полет.

— „Роденият да пълзи не може да лети!“

— Правилно. Но роденият да лети, трябва да лети! — инатливо държа на своето аз.

— Да летиш, или да пълзиш — изборът е твой. Само твой! Къде е тук проблемът? — добродушно се усмихва приятелят ми.

След срещата с Дани усещам, че тръгват да ми потъват гемиите. Не мога да си обясня защо. Нещата рязко са се променили към добро, а все не мога да забравя изправената женска фигура в полупрозрачна рокля. Има някои, уж второстепенни детайли, които придават душевност на картината. И я правят оптимистична или песимистична. Опитвам се да предам какво точно ме тормози, но това не впечатлява човека с големите мустаци:

— Шикалкавиш и не искаш да стигнеш до следващия етап, от който разминаване няма — без грам укор ме диагностицира той. — Не смееш да признаеш, че любовта всъщност е действие на жлези и хормони. Е, при хората има и малко фантазия, ама то е така, за привкус. Истински рационалният мъж не трябва да се заблуждава — тази фантазия си е въздух под налягане!

— Защо ли не ми се иска да се съглася напълно с теб? Да отричаш любовта е все едно да отричаш наличието на магнетизма като явление във физиката. Само защото не можеш да го пипнеш или видиш.

— Че кой ти отрича любовта бе, човек? — смее се Генералът. — Тя си е необходимост. Подсъзнателен механизъм за подбор на подходящия партньор. След като се чифтосаш с подходящия партньор, излиза читаво и здраво поколение. Природата винаги се стреми към жизнена репродукция. Събери двойка рационалисти със шкембета и пари, но без фантазия. Какво ще произлезе от тях? — Дебело бебе, което до последния си ден на старец ще боледува. Дефектна продукция. Втори вариант: Двойка здрави фантазьори. Те ще ходят нощем под месечината, ще се натискат на всяка крачка и в края на краищата, под някоя драка ще изработят едно жизнено селянче. Здраво и пакостливо. Здравият човек с фантазия е просто добро природно попадение. Любовта не е лукс, а необходимост. Любовта не трябва да бъде отричана! Тя е като вятъра — нещо, което се провира навсякъде и стои в основата на всички процеси.

— Не можеш ли да измислиш по-подходящо сравнение? Знаеш, че когато искат да кажат за нещо, че е несериозно, казват: Вятър работа. И още — на вятъра му липсва плътност, за да бъде приет за нещо сериозно — заяждам се аз.

— Вятърът си е плътен точно колкото трябва — с лекота ме парира Генералът. — Така че, изразът „вятър работа“ е една от недомислиците, които циркулират като безспорни истини. Знаеш ли на колко много неистини вярва човек? След като е закърмен с тях още от малък. Ако пресееш това, което имаш в главата си, знаеш ли колко боклук ще изпадне? Боклукът, това са точно тия сентенции и сравнения, които звучат като безспорна истина, а са си глупост — убедено завършва тирадата си Генералът.

— Добре, дай ми пример за банална неистина — любопитствам аз.

— Например… — замисля се за момент. — Бащата трябвало да гали детето си само когато то спи. Разбирай — нежен е, обича си го, но така го пази от разглезване. Глупост превелика! Детето наистина трябва да бъде галено и насън, защото на подсъзнателно ниво то възприема с удоволствие ласката на близкия човек. Но детето трябва да бъде галено преди всичко, когато е будно. Когато е радостно, когато е неуверено в себе си, когато усетиш, че те търси… И при още хиляди случаи. Така му даваш сигнал: Обичам те! Ти си нещо важно за мен… Баща ми е прост селянин с четвърто отделение, но е усетлив човек. Не, че ме е глезил всеки ден с галене за щяло и нещяло, но когато ми беше необходимо, грапавото му ръчище винаги ми даваше спокойствие и увереност. Затова сега няма нещо, което може да ме уплаши. Най-малко могат да направят това глупостите на казармата. Аз си я обичам, пътя ми преминава през нея, в нея намирам мястото си…

— Аз пък не я обичам! И при пръв удобен случай ще издраскам от нея — заявявам позицията си. Защото усещам, че Генералът ме повлича след себе си. Ако продължа така да му поддавам, току виж съм приел униформата.

— И разгеле, че има такива сбъркани като теб — смее се с истинско и неподправено удоволствие той. — Сбъркани интелектуалци, които не могат да оценят преимуществата на тази институция. Нали все пак, основната маса хора трябва да живее извън казармата. Хубаво е че тия, от твоята порода не гледат на това като на нещастие, а като на предимство. Така ни давате възможност на нас, ориентираните, по-лесно и по-нашироко да се наместим във възприеманата като затворено пространство привилегирована зона — гледа ме насмешливо Генералът.

— Дай да помислим върху теорията за затвореното пространство — предлагам аз. — На базата на примери. Затвореното пространство концлагер, затвореното пространство ограничена службичка, затвореното пространство малко село, в което всички изнемогват от взаимно оклюкарване, затвореното пространство пандиз…

— Затвореното пространство дом, затвореното пространство хижа в негостоприемната зимна планина, затвореното пространство училище, затвореното пространство рай — без да се притеснява, продължава мисълта ми Генералът. — Не е опасно да попаднеш в затворено пространство, важното е ти да не се затваряш в някакво пространство! — изглажда мисълта той.

— Попадайки в затворено пространство, не се ли увеличава рискът да тръгнеш и към затваряне в себе си? — давам му нова насока.

— Ни най-малко. Всичко е въпрос на субективна, лична оценка. На вписване в средата, която обитаваш — с лекота преодолява поредния проблем Генералът. — Хайде сега, кажи ми: Примерно, голямата вода — море или океан, те дърпа към себе си и избираш занаята на моряка. Когато си се цопнал насред океана в състояние на безветрие, платноходът затвор ли е, работна площадка ли е, концлагер ли е или великолепна платформа, чрез която се сближаваш с непознатия свят?

— Прав си. Може да бъде всичко от изброеното, зависи ти как го оценяваш — не мога да не се съглася с него. — Но все пак, да продължим още малко: На своя самотен остров, Робинзон затворник ли е или?…

— На своя самотен остров, Робинзон преминава през различни метаморфози: корабокрушенец; щастливец, спасил се от удавяне; колонизатор; робовладелец, след като се обзавежда с Петкан дивака. Като теглиш чертата — един късметлия, който е изживял тежък, но интересен живот.

Генералът е човек, за когото няма тайни. Умее да те въвежда в правата вяра. А виж, правата вяра може да бъде християнство, ислям, езичество някакво, армейски устав… Казано по друг начин, Генералът може да увлича след себе си хора и да им внушава каквото си реши. Защото умее да намери и подреди необходимите аргументи. И така да те направи убеден християнин, убеден мюсюлманин, убеден езичник, убеден военен, убеден канибал, ако каузата на хуманизма го изисква…

А какъв е всъщност Генералът? Ако попиташ него самия, вероятно би отговорил — изучен селянин.

В негово присъствие избягвам да се подигравам на армията. Не я обичам, никога няма да я заобичам, при пръв удобен случай ще издраскам от нея завинаги. Но в негово лице тя си е намерила много силен адвокат. И даже ментор, който може да те финтира както намери за добре.

През тия дни се запознавам с още един човек, от когото ми предстои да науча доста неща. От друго летище, с романтичното прозвище Габриела прелитат три свръхзвукови изтребителя. Виейки с мощните си двигатели, те се подреждат на стоянката. Един от пилотите ме кара да го огледам по-внимателно. Млад е, около трийсетте, а е вече силно обелял. Но цветът на косите му въобще не предизвиква усещане за преждевременно състаряване. Носи чисто бяло шалче, което му предава естествена елегантност. Енергичен — живак. И той е от тия, които се чувстват добре в униформа. Макар, че е все още само старши лейтенант, за него чувам категорични думи: „Този ще стане генерал!“ Думите са казани не от кой да е, а от Генерала.