Спокойствието на хаоса

… Предстои ми триминутна разходка в есенното небе на монтанската долина…

Разблокирам управлението на парашута. Добре тича това конче… Струята блъска слайдера над главата ми, той пърпори яростно и още повече усилва усещането за скорост, предизвикваща респект. Последният тип парашут, с който скачах, също препускаше добре, но този е елитен, състезателен кон. Не знам как жокеите спират препускащия жребец под себе си. Имам теоретична представа как аз трябва да погася скоростта, за да се докосна меко до есенната трева. Но има време до този момент. Цели три минути. Мога да развъртя купола и да се разходя над близката горичка. И така, разхождайки се, да огледам за последно Габриела.

Онази малка къщичка е портала. По пътеката към нея се появиха Бистра и приятелката й. Това с Бистра беше нещо приятно и разбираемо. Кратък, но смислен спомен. По тази пътека ме изпрати Таня. Със смях ми обясни, че съм глупчо. И май се оказа права. Жената с която живея и уж се разбирам поносимо, никога не успя да ми каже тази подигравчийска думичка точно по този начин. Иначе и тя я употребява отвреме-навреме. С въздишка…

… Толкова си бях мечтал, как ще изляза на заден ход от портала, а после ще се обърна, и ще хвърля камъка… Даже бях си оставил отстрани до канавката голямо и остро парче бял мрамор. Специално за случая.

Но… Дежурен се оказа техникът, който ми донесе ябълките през зимата. Махна ми с ръка. Излезе от стаичката, огледа одобрително неуниформените ми дрехи и дружелюбно ми подаде лъвска лапа.

— Най-после цивилизацията, а?…

— Казармата също е цивилизация…

В този момент осъзнах нещо, над което не бях се замислял: Казармата също е някаква цивилизация. Ръбеста и тежка, като парчето мрамор до канавката. Често — недосъобразена и груба. Високомерна. Но…

В тази ръбеста цивилизация срещнах капитана от първото летище. Човек, който въпреки че спазваше с неохота правилата на една диктатура, съумяваше да се държи естествено и разбираемо. Умееше да раздава топлина.

В тази ръбеста цивилизация срещнах Великия. От когото винаги имах какво да науча.

Срещнах Генерала. Чиято здрава селска мъдрост ми отвори очите за доста неща. И ме накара да погледна на живота си по друг начин.

Срещнах командира. Този, който наистина стана генерал. Първоначално, той ме дразнеше с безапелационното съблюдаване на правилата на тази ръбеста цивилизация. Но в същото време, чрез някаква трудно разбираема усетливост, съумяваше да направи от тази цивилизация годна за обитаване територия.

Срещнах и лейтенанта, който ми даде… кашон ябълки. И ми протегна ръка…

В най-черните дни на затъването в тази цивилизация срещнах Екатерина. Не светица, а млада жена. Тя направи хубава магия. И въпреки собствената си безпомощност, ме накара да повярвам, че няма път без изход. Че любовта въобще не е последно, измислено пристанище за отчаяни.

На територията на тази ръбеста цивилизация срещнах хора, които заобичах…

…Затова, след като се потупахме за сбогом по раменете с лейтенанта, не се наведох да взема камъка. Подритнах го. И поех бавно към малката гара в подножието на хълма.

… Мярвам за последно малката гара и развъртам бързо парашута. Ако се отдам на още сантиментални възпоминания, ще се изтърся някъде в горичката. А съм честолюбив. Трудно бих понесъл неизбежните шеги, ако направя тази недомислица.

Дърветата се изнизват бързо под краката ми. На пълен ход достигам поляната с хангарите. Профучавам над платнищата. Върху тях едни скатават парашути, а други просто се излежават, попивайки нежното слънчево излъчване. Някой ми махва с ръка. Остава ми малко височина, но успявам да развъртя купола срещу вятъра.

Земята се затичва срещу мен. Обирам командите и плавно докосвам жълтеещата есенна трева.

След час отново тръгвам към самолета. Ани ми се усмихва меко и продължава да пише. Ангел, ме мярва мимоходом, удря ме по рамото и нищо не казва. Обичам ги може би защото между нас добре се получава разговор без думи.

В главата ми се раждат разни мъдри и банални мисли за небе, приятелство, простор без начало и край. Раждат се, но ще си останат там. Ако ги оформя като умни думи и ги кажа на глас, ще се загуби великолепният ефект на срастване с красивото.

Намествам се в корема на „Пайпъра“. Сръчквам с лакът пилота до когото сядам, а той се изхитрява да освободи за момент ръката си за да ме тупне по бонето. Малкият самолет, тромав като патица, се затичва по залинялата, жълто зеленикава трева на поляната. След секунди се отлепва от зеления килим, разклаща нос и поема нагоре…

Надвечер, когато си тръгна, ще спра колата до някоя от крайречните горички. Ще се разходя по поляните, покрити с прегаряща трева, тръни и бодливи храсталаци. В краката ми, ще побягват страхливи, пъргави гущерчета. Ако имам малко повече късмет, ще видя отдалеч филигранна верижка — смок, който се пече на лъчите на есенното слънце. Ще го доближа внимателно, ще постоя няколко минути недалеч от него, а среброто му ще замайва погледа ми. Така ще дочакам магическите минути на залеза.

После ще се прибера по някой от едва очертаните полски пътища. Край мен ще се носи песента на извечните щурчета, откъм реката ще кънтят гласовете на суетни жаби, а привечерният вятър ще ми шепне нещо иронично и неразбираемо. Ще ми бъде хубаво. Истински, непристорено хубаво…

Ще усещам излъчването на обикновеното благородство на пръстта под краката си. Пръстта, от която произлиза животът. И в която се превръща.

Изминалите години ми отвориха очите за същностни, обикновени чудеса. За съчетанието на пръстта и водата. В опростения вариант, това, естествено е кал. Но, докоснато от духа, съчетанието на тези две прости субстанции се превръщат в магия. Превръщат се в живот.

Живот нито добър, нито лош. Нито кален, нито изчистен. Малко хаотичен.

Животът е такъв, какъвто е.

Мислите и думите, които се раждат в нас могат да бъдат посредствени. Могат да бъдат мъдри. Но същината на нещата е другаде. Важни са действените изяви на духа. Тяхната сила. И не трябва да се плашим от тяхната привидна хаотичност.

Хаосът също може да дава спокойствие.