Спокойствието на хаоса

XXIII. Когато цунами изтръгне из корен една мечта…

В петък изпращам документите. Започва голямото чакане. В средата на април ще се обадя на бащата на Валентин, за да го подсетя да протегне могъща служебна десница. А в края на месеца трябва да получа писмо-покана да се явя на изпит.

В средата на април се обаждам. Човекът се сеща за разговора във влака и обещава да направи каквото може. Обещава го по начин, който ми подсказва, че нищо няма да направи. Все пак чакам и се надявам. До десети май. Писмо-покана така и не идва. Отново се обаждам на добрия баща. Когато чува гласа ми, той смутолявя нещо и затваря телефона. На другия ден получавам с препоръчано писмо, в плик с ведомствено лого диплома и характеристика. Пликът с характеристиката дори не е разпечатан.

Иде ми да крещя. Да строша нещо, да се сбия с някога. Да направя някаква дивотия. Вместо това отивам до щаба. Почуквам на вратата на командира. При него има двама офицери, но капитанът ми махва да вляза.

— Какво става? — пита съчувствено.

— Върнаха ми в служебен плик документите. А покана за явяване на изпит няма.

— Очакваше се. За да влезеш в този курс трябва да си на наш човек момче, а ти не си. Какво мислиш да правиш сега?

— Мисля да помоля за седмица отпуск. Ще отида да проверя на място дали няма да стане някое хубаво чудо.

— Нали знаеш, че си изразходвал отпуската си. Даже малко си открадна. Откъде да ти измисля една седмица? — гледа ме насмешливо капитанът.

— Полагат ми се десет дни за кандидатстване. Ще резнем от тях.

— Добре. Отиваш, виждаш че нищо не става. И изгърмяваш дни, които после ще ти трябват за университетски изпити. Мисли с главата си!

— Не разбирате ли, че ме боли сърцето, толкова ми се иска да летя… Майната му, в университета мога да кандидатствам и догодина. Сега искам да опитам до последно какво може да стане с летенето.

Другите двама офицери следят с интерес разговора ни. Единият предлага:

— Защо не кандидатстваш за военен летец? Ще ти дадем рамо.

— Командирът не разрешава. Не ставам за военен.

— Ами… — смее се офицерът. — Това, което не става за нищо друго, става за военен. От мен да го знаеш…

— Ваш, професионален фолклор. Не го разбирам. Аз съм в армията само за малко.

Докато си разменяме реплики, капитанът съобразява нещо. После ми нарежда.

— Отиди да си вземеш от твоя приятел книжката!

Тръгвам с нощния влак. Край мен се мяркат здрачните светлини на одрямани селца и градчета. В тях, нормалните мъже ходят на кръчма, гледат телевизия, пляскат пакостливите си дечурлига или вършат някакви други, безусловно полезни неща. И въобще не се терзаят от мечти за полет. Щастливи хора…

След прехвърляне от стая в стая, влизам в тази, в която ще получа окончателен отговор. Присъда! До бюрото, кръстосала впечатляващи бедра, стои трийсетгодишна жена със запомнящи се, пъстри, зелени очи. Обяснявам за не знам-кой път, че съм пратил документи, но не съм бил поканен на изпит. Вместо това документите са ми върнати. Тя ме пита за името, рови в някакъв класьор и ме информира, че документи от мое име не са получавани. Следователно, нямало е как да бъда поканен да се явя на изпит. Още се контролирам и говоря спокойно. Вадя плика с логото.

— Пликът е на вашето ведомство. А името върху него е моето. Как можахте да ми върнете документите, след като не сте ги получили?

Гледа ме няколко секунди. Преценяващо. Цял живот ще помня тези зелени, леко изпъкнали очи.

— Имаш ли някакви връзки при нас? — Въпросът е зададен достатъчно твърдо и недвусмислено.

— Нямам. Но имам добра подготовка по математика. И съм здрав. Физически и психически, ако използвам един служебен жаргон. Ставам за граждански летец. Затова трябваше да ме допуснете до изпит.

— Последният ми отговор е, че не сме получили документите ти! Свободен си!

Е, това е вече много! Жена да те командва като ротен фелдфебел! Но, от друга страна наистина съм свободен. Даже да направя някаква магария. И я правя. Излизам от стаята и блъскам вратата така, че от тавана се поръсва мазилка.

Във филмите човек обикновено се разделя с мечтата си с красива тъга. Допускат се и сълзи в очите. А аз къртя мазилка от таван… Между изкуството и живота винаги е имало разминаване.

Ловя влака и се прибирам в поделението. Имам още отпуск, но за какво ми е? Една седмица ходя ни жив с живите, ни умрял с умрелите. Изглежда, в тия дни от мен се излъчва такава отровна енергия, че всички ме заобикалят. Обхванал ме е тих бяс. Една вечер краката ме завеждат в ябълковата градина. Отново хващам стеблото на едно дърво и се опитвам да го отскубна. От гърлото ми излиза хрип, какъвто не съм чувал досега. Дървото си остава с корени в земята.

Това, с воя и скубането на дървета май ми става навик…

Майната му! Животът не е свършил! Стига съм опитвал да скубя дървета! Все едно. Корените и на най-слабото издържат на здравите ми, селски ръце. Знам, че това е нескопосано успокоение, но след хрипа идва смехът. Ако чуя някого да се смее така, бих го посъветвал да отиде на доктор. Сега знам, че още не съм за лекуване.

Ако уважаваш наистина шанса, че си се родил, имаш най-добрия лекар. Животът.

Шамарът е особено болезнен, но…

Вървя бавно към залата. И отново виждам, че на небето има звезди. Усещам, че тихият полъх на вятъра е по-нежен и от най-нежните женски ръце. Знам, уверен съм, че животът е една магия. Понякога, тъжна, понякога весела, понякога глуповата, но — магия.

Когато цунами изтръгне из корен една твоя красива мечта, трябва да направиш нещо много просто. Да засадиш на нейното място друга.

Често си спомням за Екатерина. За двете нощи, прекарани с нея. Не е правена по калъп. Сдържана, малко завеяна, особена. Често не можеш да разбереш какви мисли се роят в главата й…

… На светло. На тъмно е нещо доста по-различно. Има хубав смях. Гласът й става друг — мек, леко сипкав, топъл. Стараех се, доколкото мога, да я разсмивам. За да слушам смеха й. И още нещо, доста привличащо. Колкото е сдържана на светло, толкова обича да се гали, когато ги няма досадните хора наоколо. Като малко коте е…

… Лежахме един до друг. Тя бе сложила глава на рамото ми, преметнала крак върху мен. Беше ми толкова приятно, че бях даже леко поизтръпнал. Вече бяхме успели да преминем онази граница на интимност, след която двамата започват да се дразнят един друг за няма нищо. И да си доказват, че жените…; а пък мъжете…

Тогава й разказах за разговора между Бог и Адам. След като добрият Бог създал Ева. Този разговор се провел преди първите двама човеци да извършат най-великото и естествено прегрешение в историята. Та, Адам-наивникът, вероятно ударен от хормона, но несъзнаващ това, бил настроен доста лирично и благодарствено.

Честно да си кажа, не бях сигурен дали това което й разказвам, е особено смешно. Но тя се смя. Много се смя. Много пъти се смя. Така, както си говорехме уж вече за нещо друго, току се сещаше и започваше да се смее. Приятно беше…

… Приятно беше. И сега е приятно да си спомням за тия минути. Макар че, ми е малко криво. Веднъж да се измъкна от този проклет кафез… Е, все някога и това ще стане. Даже, могат да бъдат сметнати приблизително и месеците. Но когато прекарваш дните си от другата страна на оградата, постепенно започваш да проумяваш, че Теорията на относителността все пак може да бъде разбрана лесно. Чрез подходяща илюстрация. Например — как тече времето от едната или от другата страна на една и съща ограда.

Разнообразие в малкото, скучно поделение. Авторотата има нов командир. Майор. Разказват, че главата му не можела да смеле, как да козирува на по-нисък чин като на началник. От първата среща не се долюбвали с командира. Клюката е достоверна, защото произлиза от неосъществения Карузо. Да му имам проблемите на тоя майор… Ами, да се поучи от белокосия. Той пък приема за нещо съвсем естествено да хока военни с по-висок чин. И това въобще не го притеснява. Един път ми се случи да присъствам на любопитен сеанс: Единственият подполковник в поделението стоеше на задни лапки на капитана. А думите на капитана бяха всичко друго, но не и ласкави…

Прибираме се от столовата. Майското слънце грее сериозно, почти лятно. Движим се в нещо като строй, без кепета на главите, със смъкнати токи на коланите. Представете си куче, което е водено само на къса каишка. Представете си същото куче, когато го пуснат на воля из парка. Такова едно разхвърляно, изтървано, доволно… Та и нашият строй е нещо такова. Вървим, бърборим си, весело ни е, докато…

… Докато иззад живия плет не изхвърча майорът. Той е възпитаник на кашишко училище, режимът във военно-въздушните сили е нещо непонятно за него. Но е зареден до краен предел с чувство за дълг. Гледа ни с показно-възмутени очи, след което започва яростна реч:

— Вижте се на какво приличате бе, гащници! Това вашето строй ли е? Защо сте гологлави бе, диванета с диванета?… Знаете ли как се носи униформа бе, мухъли вредни?! — Лови дон Паскуале за колана и показва. Стяга го така, че приятелят ми ококорва очи.

Превеждаме се набързо в ред. Майорът ни оглежда с критично око. Застава пред мен.

— Свали кепето! Каква е тази коса бе, боец? — Замисля се за момент и произнася безапелационна присъда: — Остригване! — Преминава към следващия. Констатира същият ужасяващ факт. Целият стар набор си е позволил да носи някаква растителност върху главите си. Анатема трижди! Всички за стригане!

В някои случаи на хората се случва това, което преживяват овцете.

Построява ни, преброява ни и така, стегнати в блок, следва бодрото: „Дай тон за песен! Хо-о-дом, марш!“

Всичко друго, но не и стригане! Ала майорът ни преброи. Не ни познава още, но няма как да се измъкна. Ако бройката не излезе, като стигнем при бръснаря, този който е избягал, ще му бъде силно мъчно…

Да, ама има много здраве!

Шмугвам се в живия плет и с полет на стрела влетявам в спалното помещение. За секунди се разбираме с дежурния. Няколко новобранци хукват на бегом към подредените храсти. В засада. Във време на движение става размяната. Човек излиза, друг заема мястото му. Да се радва на щастливи старини този, който се е сетил да направи живия плет…

Майорът върви начело на блока, набива крак, дава команди. Вдъхновен, бодър, щастлив. По едно време и войниците също започват да пеят вдъхновено и бодро. Пеят, пеят… Защо няма един фотограф да ги заснеме?! И да публикува художественото си произведение в голям формат, цветно, на първа страница на тиражен ежедневник…

Вече в чувствително по-спокойно темпо, едва-едва подтичвайки, се насочвам към двора на авторотата. Тук би трябвало да стане атракцията. Заставам до един от камионите и гледам с огромен интерес някаква гайка по каросерията. Ето, групата начело с майора навлиза с бодрата си песен. Боже, какви хубави бойци!

Команди „Стой!“, „Свободно“, „Извикайте бръснаря!“. Човекът брои и се усмихва доволен, всички са тук. Брои, но не вижда нещо съществено.

Ето, бръснарят излиза от помещението, протяга се, явно е дремел. Чува се тих кикот.

— Ефрейтор! Всички бойци с големи коси да бъдат остригани!

Бръснарят е шоумен по настройка. Сега ще каже нещо.

— Разрешете! Не знам как се стрижат яйца…

— Какви яйца бе! Започвай да…

Погледът, отначало неразбиращ, а после все по учуден, се плъзва по войнишкия блок. Следва команда: „Шапки долу!“ Втората тирада на майора е естествено яростна. На доста по-високи обороти. Крещи като моя бивш началник, а може би още по-неразбираемо. Да си покрещи, човекът… Действало разтоварващо…

След час, поделението вече си има новина № 1. Започват и коментарите.

След кратко творческо размотаване с цел обмен на мнения, се прибирам към залата. Пътят ми минава край сградата на щаба. На прозореца се показва командирът и ми махва с ръка да отида при него. Леко неприятно. Дали новината е стигнала до височайшите уши? Малко е рано, но не е изключено. Ако се проведе някакво елементарно разследване, ще ни изловят. И освен стригането, ще ни измислят още някаква радост. Но капитанът не изглежда да е в лошо настроение:

— Какво е станало в авторотата? — пита разсеяно.

— Съвсем нищо не знам! — отговарям с клиширана фраза.

— Я си помисли, вярно ли съвсем нищо не знаеш, или все пак познайваш нещичко? — гледа ме капитанът с весели очи.

— Е, ако позволите да споделя нещо така, неофициално…

— Сподели нещо неофициално — поощрява ме той.

Кой не би искал да сподели мисли с началника? В някои случаи това е даже ласкаещо. Обяснявам, че е станало нещо почти свръхестествено. Майорът спрял някаква група войници. Няколко от тях май били недоостригани. Подкарал групата към бръснаря, но някаква добра фея, приятелка на майора вероятно, направила така, че когато групата пристигнала в двора на авторотата, всички налични войници били в съвсем опрятен вид. Остригани, естествено.

— Фея, казваш? — осведомява се капитанът.

— Не смея да твърдя със сигурност, само предполагам. Какво друго да е?

Работата е там, че капитанът разреши на стария набор да си остави по малко растителност за самочувствие. Спазил е традицията, човекът. Това, от една страна. От другата — има колегиалното отношение на офицер към офицера. Корпоративен морал. Как да допусне някакви войници да се бъзикат с колегата? Но пък, има и трето — някакъв новопристигнал майор се опитва да се намести на килимчето му и да заповядва по уточнен вече въпрос. Нарушава се единоначалието. Капитанът не си дава килимчето, ако ще светът да се обърне. С либерални подходи генерал не се става! Значи, може да се предположи, че случаят ще се разгледа не с толкова строго, служебно око. Пък и какво толкова е станало?…

Капитанът ме гледа и се смее. Гледа ме в очите и се смее.

— Абе, тарикат, как изфабрикувахте номера?

— Не мога да твърдя със сигурност, че е действието се е развило точно така, но би могло да се предположи, че…

И му обяснявам принципа на подмяната. Който може да бъде реализиран успешно, ако в едно поделение има жив плет, да речем. Говоря сериозно, възможно най-сериозно. А капитанът се смее вече с глас.

— Будала човек, вързано куче го хапе — заключава той и все така смеейки се, затваря прозореца.

На другия ден има полети. Мъкна някакъв парашут, когато към мен с енергична походка се приближава майорът от авторотата.

— Ела тук!

Държа с две ръце парашута. Така няма нужда да вдигам ръка и да козирувам.

— Заповядайте!

— Вече знам, че ти си организирал онзи номер с подмяната! Капитанът ме натика на кучето в задника, ама помни, че и на теб няма да ти се размине току-така! Ще те смачкам като охлюв! Какво ми се хилиш?

— Не се хиля, а мисля, ведро усмихнат. Дали вместо модела на противопоставяне, да не приемем другия — на мирното съвместно съществуване? Между военни с различни звания. По-благороден е…

— Ще ти дам едно благородство, келеш с келеш…

— Редник от военно-въздушните сили!

— Келеш, редник от военно-въздушните сили. Ще ме запомниш ти мен!

Този диалог ми напомня друг, със същите изрази, с друг човек, също майор. Напомня ми и за други диалози, от архива… Но не мога да не призная — има усет към картинните сравнения, човекът. Когато каза, че ще ме смачка като охлюв, дочух скриптене.

— Вярвам Ви. Позицията Ви е доста по-добра от моята. Но, ако посегнете да ударите по мен, посягате на командира. А той не допуска някой да му бърка в супата. Защо не помислите все пак за приложението на принципа за мирното съвместно съществуване? Много е здравословен…

Майорът явно не е силен в социалното мислене и това, което предлагам, минава край ушите му. Гледа ме с обикновена, чиста човешка омраза и очаква да наведа очи. Не с този трик, вече разбрах, че на поглед се издържа! Гледам го в очите с предан, сериозен поглед. Много предан и много сериозен. От тук-нататък трябва да мълча. От тук нататък мълчанието върши много по-добра работа от думите.

Майорът мята последна светкавица и изфучава нанякъде. Знам, че трябва да внимавам с него. Знам, че си спечелих един откровен неприятел. Но знам и нещо друго. Всеки човек има най-голяма нужда от приятелите и от… враговете си. Диалектика…