Сполуките и неволите на прочутата Мол Фландърс

Истинското ми име е толкова известно в архивите и регистрите на Нюгейт1 и Оулд Бейли2, където още има някои важни неразрешени въпроси, отнасящи се до моето поведение, че не може да се очаква да назова името си или да дам сведения за семейството си в този разказ.

Може би след моята смърт истинското ми име да стане известно, но засега няма да бъде уместно да го разкривам дори ако се дадеше обща амнистия без изключение за всички лица и престъпления.

Достатъчно е да ви кажа, че така както бих позната под името Мол Фландърс на някои от моите най-лоши приятели, които не са вече в състояние да ми причинят зло (тъй като напуснаха този свят с помощта на стълбата и въжето, както и аз често мислех, че ще свърша), така и вие ще ми позволите да се наричам с това име, докато се осмеля да призная коя бях и коя съм. Чувала съм, че в една от съседните страни — не зная дали във Франция, или някъде другаде — съществувал кралски указ, според който, когато някой престъпник бъде осъден на смърт или бъде изпратен в галерите3 или на заточение, правителството поемало грижата за децата му, тъй като, загубвайки родителите си, те обикновено остават без средства. Такива деца се настанявали в особен приют, наречен „Дом на сираците“, където ги отглеждали, обличали, хранели и им давали образование.

Когато питомците поотраснели, от приюта ги пращали да учат занаят или пък да постъпят като прислужници, за да могат по този начин да се препитават сами с честен труд.

Ако съществуваше такъв обичай в нашата страна, аз също нямаше да имам такава съдба — на бедно изоставено момиче, без приятели, без дрехи, без помощ отникъде и никого; поради това аз бях изложена не само на големи страдания още преди да мога да разбера положението си и да съм в състояние да го променя, но и бях принудена да водя живот, позорен сам по себе си, който естествено водеше към бързо погубваме на душата и тялото.

Моят случаи бе доста особен. Майка ми била осъдена за дребна кражба, която едва ли заслужава да се спомене — задигнала три парчета фино холандско платно от някакъв търговец от Чиипсайд. Но това е дълга история, за да я предавам тук; при това съм слушала да я разказват по толкова различни начини, че едва ли бих могла да кажа каква е всъщност истината.

Както и да е, всички бяха единодушни в едно — пред съда майка ми заявила, че е бременна, и след като се установило, че чака дете, наказанието й било отложено с около седем месеца; когато присъдата станала „изпълняема“, както казват в съда, тя успяла да получи смекчаване на наказанието и била заточена в плантациите. Оставила ме, когато съм била на около шест месеца, и — можете да бъдете напълно сигурни — в лоши ръце. Това време е твърде близко до първите часове на моя живот и затова мога да разкажа за себе си само онова, което ми е разправяно. Достатъчно е да спомена, че тъй като бях родена в такова окаяно място, нямаше енория, към която да се обърна за прехрана през детството си. Съвсем не мога да кажа кой се е грижил за мен, освен че, както са ми разправяли, някаква роднина на майка ми ме прибрала, но на чии разноски и кой се е разпоредил за това, нямам представа.

Първото нещо, за което си спомням или което съм научила за себе си, е, че съм се скитала с една банда от хората, наречени цигани или египтяни. Струва ми се обаче, че не съм била дълго между тях, защото не ми бяха почернили кожата, както постъпват с другите деца, които водят със себе си. Не зная нито как съм попаднала между тях, нито как съм се отделила от тях. В Колчестър (в графството Есекс) тези хора ме оставили, но мен ми се струва, че аз ги напуснах, тоест укрих се, защото не исках вече да ходя с тях.

Впрочем тези подробности не ми са съвсем ясни; спомням си само как някакви общински чиновници ме прибраха и аз им разказах, че съм дошла в града с циганите, че не съм искала да ходя вече с тях и те са ме оставили, но не зная накъде са отишли; и макар те да наредиха да ги потърсят из околността, изглежда, не са могли да ги открият.

Сега имаше кой да се погрижи за мен, защото при все че по закон не съществуваше задължение за тази или онази част на града да поеме издръжката ми, все пак, когато научиха моята история и видяха, че съм много малка, за да върша каквато и да било работа — нямах още три години, — общинските съветници от състрадание поеха грижата за мен и аз станах тамошна, като да бях родена в този град.

За мое щастие те решиха да ме дадат, както се казва на „настойница“, тоест да ме поверят на една жена, която наистина беше бедна, беше видяла и по-добри дни и която си изкарваше хляба, като вземаше деца подобни на мен, грижеше се за тях и ги снабдяваше с всичко, от което имаха нужда, докато станат на възраст, когато могат да постъпят прислужници или въобще да се издържат сами.

Тази жена също държеше едно малко училище, в което учеше децата да четат и работят; и тъй като, както вече казах, беше живяла преди в добро общество, тя много майсторски и много грижливо възпитаваше децата.

Тя беше много разумна и набожна жена и ги възпитаваше в религиозен дух, нещо, което бе по-важно от всичко друго; беше също така чиста, добра домакиня, с добри маниери и добро поведение. И така, въпреки простата храна, бедната квартира и скромното облекло ние бяхме възпитани като светски госпожици, сякаш бяхме в някакво училище за деца от благородни семейства.

Аз останах там, докато навърших, осем години. Един ден чух с ужас, че магистратите (мисля, че така наричаха общинските съветници) наредили да постъпя на работа като прислужница. Където и да ме дадяха, щях да мога да върша само съвсем лека работа — да тичам по поръчки и да робувам на някоя готвачка. Толкова често ми бяха казвали това, че бях много наплашена; макар да бях още малка, ми беше крайно противно да слугувам. Тогава казах на моята настойница, че стига само тя да се съгласи, смятам, че ще мога да си изкарам хляба, без да слугувам, тъй като тя ме беше научила да шия и да преда вълна, което е главният поминък в този град. Рекох й, че ако ме остави при себе си, ще работя за нея, и то здравата.

Почти всеки ден й говорех, че ще работя много, и, накратко казано, действително по цял ден само работех и плачех. Това така наскърбяваше тази добра и мила жена, че най-сетне тя започна да се тревожи за мен, защото ме обичаше много.

Един ден тя влезе в стаята, където работеха всички бедни деца, и седна не на обичайното си място като учителка, а точно срещу мене, като че ли нарочно, за да ме наблюдава и да види как работя. Вършех нещо, което ми беше дала да работя — помня, че зашивах марки на ризи. След малко започна да ми говори.

— Глупаво дете — каза тя, — ти постоянно плачеш! (Аз плачех в този момент.) Хайде, кажи ми защо плачеш?

— Защото ще ме отведат — отговорих аз — и ще ме пратят да слугувам, а аз не мога да върша къщна работа.

— Ех, детенце — рече тя, — сега не можеш да вършиш къщна работа, но след време ще се научиш, а пък отначало няма да те карат на тежка работа.

— О ще ме карат — възразих аз — и ако не мога да работя добре, ще ме бият, и слугините ще ме бият, за да ме принудят да върша тежка работа, а аз съм още малка и няма да мога.

И аз отново така се разревах, че не можах да продължа.

Това трогна добрата жена, която ми беше като майка, и тя реши все още да не постъпвам на работа. Каза ми да не плача, че тя ще говори с господин кмета и няма да стана прислужница, докато не порасна.

Но и това не ме задоволи, защото самата мисъл да постъпя слугиня много ме плашеше и не бих се успокоила дори тя да ме увереше, че няма да тръгна на работа, докато не навърша двадесет години, и бих плакала постоянно от страх да не би в края на краищата пак да стане така.

Като видя, че и това не ме утешава, тя се разсърди.

— А какво искаш ти? — запита тя. — Нали ти казвам, че няма да станеш прислужница, докато не пораснеш?

— Да, ама нали след това все пак ще трябва да отида да слугувам?

— О, това момиче е подлудяло. Какво, да не би да искаш да станеш дама.

— Да — рекох аз и пак ударих на плач, докато накрая съвсем се разревах.

Разбира се, това разсмя старата жена.

— И така, госпожице — каза тя подигравателно, — значи, вие искате да станете дама? А как ще станете дама? Може би като шиете?

— Да — повторих аз наивно.

— Тъй, а колко можеш да печелиш? — запита тя. — Колко можеш да изкараш на ден с труда си?

— Три пенса, когато преда, и четири, когато шия.

— Уви, бедното ми момиче — изсмя се тя. — За какво ще ти стигнат тия пари?

— За да се издържам сама, ако вие ме оставите да живея с вас — казах с такъв умолителен глас, че на горката жена сърцето й се обърнало, както по-късно сама ми каза.

— Но с тези пари не можеш да се издържаш и да си купуваш дрехи — каза тя. — А кой ще купува дрехи на госпожицата? — добави старицата, като ми се усмихваше през цялото време.

— Тогава ще работя още повече — отвърнах — и ще имам пари за всичко.

— Бедно дете — каза тя, — с това няма да можеш да се издържаш; едва ли ще ти стигне за храна.

— Тогава няма да си купувам храна — рекох аз простодушно, — само ме оставете да живея с вас.

— Какво, значи, ще живееш без храна? — възкликна тя.

— Да — отвърнах детински и продължих да плача сърцераздирателно.

Това не беше някаква тактика от моя страна, а просто естествена проява на характера и невинността ми.

Гласът ми, изпълнен с копнеж, разплака тази жена, у която имаше толкова майчинска нежност, и най-после и тя зарида като мен, хвана ме за ръка и ме изведе от класната стая.

— Хайде — каза тя, — няма да постъпиш на работа и ще живееш с мене.

Това ме успокои за известно време.

Моята наставница ходеше понякога у кмета и там станало дума за моя случай. Тя му разправила цялата история, която така му харесала, че той повикал жена си и двете си дъщери да я чуят и те, и както можете да си представите, всички много се забавлявали с нея.

Не мина и седмица и изведнъж ето че жената на кмета и двете и дъщери пристигат на гости, за да видят училището и питомците му. След като поразгледаха наоколо си, дамата се обърна към моята наставница:

— Кажете ми, моля ви се, госпожо, кое е момичето, което ще става дама?

Аз я чух и ужасно се уплаших, макар че не знаех защо. Тогава гостенката дойде при мен и ме заговори:

— Какво работите сега, госпожице? — запита тя. Думата „госпожице“ не беше никога произнасяна в нашето училище и аз се питах дали не е някаква обидна дума. Както и да е, аз станах и направих реверанс, а тя взе работата от ръцете ми, погледна я и каза, че е добре направена. След това погледна ръцете ми и каза:

— Пък може и да стане дама един ден. Знае ли човек. Тя има ръка на дама.

Тези думи страшно ме зарадваха. Но жената на кмета направи още нещо: тя бръкна и джоба си и ми даде един шилинг. След това ми заръча да си гледам добре работата и да се науча да шия добре, като добави, че може би някой ден ще стана дама.

Но тогава никой — нито наставницата ми, нито съпругата на кмета, нито останалите — не схвана какво искам да кажа, защото под думата „дама“ те разбираха едно нещо, а аз съвсем друго; уви, за мен „дама“ значеше жена, която работи и печели достатъчно, за да се издържа, без да има нужда да ходи да слугува, а за тях значеше да живееш в охолство и какво ли още не.

След като си отиде жената на кмета, в стаята влязоха двете й дъщери и поискаха да видят „дамата“. Те поприказваха доста с мен и аз им отговарях простодушно, но винаги когато ме питаха дали съм решила да стана дама, аз им отвръщах утвърдително. Най-сетне те ме запитаха какво значи дама. Това ме озадачи доста. Аз обясних по негативен начин, тоест, че дама е жена, която не е слугиня.

Това много им хареса и те се забавляваха с моето бъбрене, което им беше приятно; накрая и те ми дадоха пари.

Дадох всичките пари на моята учителка и наставница, както я наричах, и й казах, че когато стана дама, пак ще й давам всичко, което спечеля. От тези думи и от това, което й говорех при други случаи, моята възпитателка започна да схваща какво подразбирам под израза да бъдеш дама, тоест че за мен това значи да можеш да си изкарваш хляба със собствен труд; най-после тя ме запита дали не искам да кажа именно това.

Аз отговорих утвърдително и настоявах, че да работиш, значи да бъдеш дама.

— Защото — казах аз, споменавайки името на една жена, която кърпеше дантели и переше дантелени шалове, с които дамите покриваха главите си — тя е дама и я наричат госпожа.

— Бедно дете — отвърна добрата ми стара наставница, — лесно можеш да станеш дама като нея, защото тя е жена с лошо име и има две незаконородени деца.

Не разбрах думите й, но отговорих:

— Много добре знам, че я наричат госпожа и тя не слугува, нито ходи по къщите да върши домакинска работа. И затова настоявах, че тя е дама и че и аз ще стана дама като нея.

Този разговор бил разправен в семейството на кмета и всички пак се смели. Дъщерите му, които от време на време идваха да ме видят, винаги питаха за „малката дама“ и аз много се гордеех с това. Тези млади госпожици често ме навестяваха и понякога водеха и свои познати със себе си, така че станах известна почти в целия град.

Тогава бях около десетгодишна и вече започвах да заприличвам на малка женичка — бях крайно сериозна и мах светски обноски. Често чувах дами че да качват, че съм хубавичка и че ще стана много красива, и както можете да си представите, това ме изпълваше с гордост.

Обаче тази гордост още нямаше лошо въздействие върху ми. Парите, които дамите често ми подаряваха, давах на наставницата си и тази почтена жена ги разходваше пак за мен — купуваше ми шапки, бельо, ръкавици. При това аз бях винаги спретната; дори и в дрипи да бях облечена, пак щях да изпера дрипите си и да бъда чиста. Но както вече казах, добрата ми възпитателка разходваше парите, които ми даваха, за да ме облече, и винаги казваше на дамите, че това или онова е купено с техни пари. Това ги караше да ми дават още повече пари. Най-после един ден магистратите наредиха да постъпя на работа. Но по това време аз вече можех да шия така добре, а и дамите бяха толкова добри към мен, че нямаше никаква опасност да бъда принудена да работя като прислужница. Можех да печеля достатъчно, за да плащам издръжката си на моята наставница, и затова тя ми каза, че ако те разрешат, тя ще задържи „госпожицата“ (тя все ме наричаше така) да й помага да учи децата. Аз действително можех да върша това много добре, защото, макар и малка, бях много сръчна.

Но добрината на дамите не се изчерпа с това. Когато научиха, че общината е престанала да ме издържа, те по-често започнаха да ми дават пари. Освен това, като поотраснах, ми носеха работа — да шия бельо, да кърпя дантели, да правя шалове и не само ми плащаха, но и ме учеха как да върша това. И така, бях вече „дама“, както аз разбирах тази дума, защото още преди да навърша дванадесет години, вече не само имах дрехи и плащах издръжката си, но имах и пари в джоба си.

Дамите често ми носеха и дрехи, свои или на децата им — чорапи, фусти, рокли. Едни ми даваха едно, други друго, а старата жена, която се грижеше за мен като майка и беше рядко добра домакиня, ме караше да ги кърпя и ми ги преправяше, така че те ми стояха много добре.

Най-после една от дамите така ме хареса, че поиска да ме вземе у дома си, за да прекарам един месец с дъщерите и.

Това беше крайно мило от нейна страна, обаче, както моята старица й каза, щяло да бъде по-скоро вредно, отколкото полезно за мен, освен ако тя решала да ме задържи завинаги.

— Така е — рече дамата. — Тогава аз ще я взема у дома за една седмица, за да видя как ще се разбира с дъщерите ми и дали ще ми хареса характерът й, а след това пак ще поговорим. Междувременно ако някой дойде да я посети както обикновено, кажете им просто, че сте я пратили при мен.

Всичко беше наредено разумно и аз отидох в дома на дамата. Така ми се понрави да живея там с младите госпожици и те така ме харесаха, че едва можах да се откъсна; а и те съвсем не искаха да се разделят с мене.

Както и да е, върнах се при моята почтена старица и живях почти още една година при нея. Вече много й помагах, тъй като бях около четиринадесетгодишна. Бях висока за възрастта си и изглеждах доста женствена. От времето, което прекарах в къщата на дамата, у мен се създаде вкус към аристократичен живот и аз вече не се чувствувах добре в старото си жилище, както преди. Мислех си, че е чудесно да бъдеш дама (сега аз знаех какво значи тази дума), копнеех да живея във висшето общество и много ми се искаше да се върна в дома на дамата.

Когато станах на около четиринадесет години и три месеца, моята добра стара възпитателка, която всъщност би трябвало да наричам своя майка, се разболя и умря. Тогава аз изпаднах действително в тежко положение. Както семействата на бедняците се разтурват без много церемонии, щом веднаж смъртта отнесе родителите в гроба, така и децата пансионери бяха веднага преместени другаде по нареждане на църковните настоятели, щом горката женица бе погребана. Нямаше вече училище и приходящите ученици си останаха в къщи, докато ги изпратят в друго учебно заведение. Колкото до наследството, една нейна женена дъщеря пристигна, събра всичко и отнасяйки цялата покъщнина, не намери да ми каже нищо друго, освен да ми подхвърли подигравателно, че „малката госпожица“ може сама да се грижи за себе си.

Почти си бях загубила ума от страх и не знаех какво да правя. Бях сама в света, тъй да се каже — изхвърлена на улицата. Старата почтена жена имаше у себе си 22 шилинга мои пари и това беше цялото състояние на „малката госпожица“; но когато поисках от дъщеря й тази сума, тя ме изруга и ми каза, че това не е нейна работа. Всъщност горката женица била казала на дъщеря си за парите, къде ги държи и че са мои, дори ме викала един-два пъти, за да ми ги даде, но за нещастие аз не съм била там, а когато съм се върнала, тя вече не била в състояние да говори. Впрочем дъщерята излезе достатъчно честна и по-късно ми предаде сумата, макар че ме беше нападнала жестоко, когато я поисках.

Сега бях наистина бедна госпожица и трябваше още същата вечер да бъда изхвърлена на улицата, тъй като дъщерята беше изнесла цялата покъщнина и оставах без подслон и без късче хляб. Но изглежда, че някои от съседите са ме съжалили и съобщили на дамата, у която бях живяла. Тя веднага прати прислужницата да ме вземе и аз тръгнах с целия си багаж и с радостно сърце, както можете да си представите.

Страхът от положението, в което бях изпаднала, така ме бе смазал, че вече не желаех да бъда дама и бях много склонна да стана прислужница и да върша всякаква работа, за която намереха, че съм подходяща.

Но моята нова, благородна господарка имаше други намерения спрямо мен. Наричам я благородна, защото тя превишаваше добрата жена, с която живеех по-рано, във всяко отношение, както я превишаваше по богатство; във всяко отношение освен по честност, защото не трябва да пропусна да спомена, че първата, макар и бедна, беше крайно почтена.

Едва бях отведена, както вече казах, при тази добра благородница, и ето че и първата дама в града, тоест жената на кмета, изпраща дъщерите си да се погрижат за мен. След това и от едно друго семейство, което се интересуваше за мен, когато бях „малка дама“, дошли да ме търсят. Така аз не само станах предмет на голямо внимание, но всички тези семейства бяха доста недоволни, че не можаха да ме вземат. Особено сърдита бе съпругата на кмета, която качваше, че нейната приятелка ме била отнела от нея; тя твърдеше, че съм била нейна по право, понеже първа ме била забелязала. Но моята покровителка не искаше да се раздели с мен; а колкото до мен, аз не можех никъде да се чувствам по-добре, отколкото в семейството, където бях.

Останах там до седемнадесет-осемнадесетгодишната си възраст. В това семейство имах всички условия да получа най-доброто възпитание, което човек може да си представи. Госпожата бе наела учители, които идваха в къщи да дават на дъщерите й уроци по танц, по френски и по музика. Тъй като аз бях постоянно с тях, учех толкова бързо, колкото и те. Макар че учителите не бяха наети и за мен, като им подражавах и ги разпитвах, аз научавах всичко, което ми се преподаваше. С една дума, аз се научих да танцувам и да говоря френски така добре, както и те, и да пея още по-добре от тях, тъй като имах по-хубав глас и от двете. Само не напреднах много в свиренето на харпсикорд и спинета, защото нямах свой инструмент, на който да се упражнявам, и използувах техните, когато те не свиреха. При все това научих се да свиря доста сносно. Впрочем по-късно младите госпожици получиха по два инструмента — харпсикорд и спинета, и тогава те сами почнаха да ме учат да свиря. Не можех да не науча и народните танци, тъй като имаха нужда от мен, за да образуват две двойки; освен това те ме учеха на всичко, което им се преподаваше, със същото усърдие, с каквото и аз възприемах уроците им.

Както вече казах, имах такива възможности да се образовам, каквито бих имала, ако бях истинска госпожица като момичетата, с които живеех. Макар че те стояха по-високо от мен, в някои неща аз ги надминавах, защото бях по-щедро надарена от природата — нещо, което всичкото им богатство не можеше да им даде. Първо, очевидно бях по-красива от тях; второ, имах по-хубава фигура и трето, пеех по-добре, тоест имах по-приятен глас. И всичко това, ще си позволя да кажа, говоря не от някаква самомнителност — такова беше мнението на всички, които познаваха семейството.

Но наред с това аз притежавах присъщата на пола си суетност — понеже ме намираха наистина за много хубава или, с ваше позволение, за голяма красавица и аз знаех това твърде добре, имах за себе си същото високо мнение, каквото и хората, и особено обичах да слушам да се говори за красотата ми, което за мое голямо удоволствие често се случваше.

Дотук моят разказ вървя гладко. През цялата тази част на живота си аз имах добро име не само защото живеех в почтено семейство, известно и уважавано навсякъде заради добродетелността и сериозността си и за много други ценни качества, но и защото и аз самата бях много сериозна, скромна и добродетелна девойка. Още не бях имала случай да мисля за нещо лошо и не знаех какво значи изкушение.

Но красотата ми, с която прекалено се гордеех, или по-скоро суетността ми стана причина за моето падение. Дамата, в чийто дом живеех, имаше двама синове, млади господа с извънредни способности и отлично поведение, и моето нещастие бе, че те много ме харесваха.

По-възрастният, голям веселяк, познаваше града така добре, колкото и околностите. И макар че от лекомислие можеше да извърши нещо лошо, все пак беше достатъчно разумен, за да заплаща прекалено скъпо удоволствията си. Той започна с тези уловки, на които се хващат всички жени — при всеки случай да казва колко съм хубавичка, както той се изразяваше, колко съм приятна, каква хубава стойка имам и тям подобни. Това той вършеше толкова изкусно, като че ли да оплете една жена в мрежите си беше за него така лесно, както да хване яребица в примка. За да говори за мен на сестрите си, той винаги издебваше момента, когато не бях при тях, но знаеше, че съм наблизо и мога да го чуя. В такъв случай сестрите му винаги казваха тихо:

Тогава той се спираше, започваше да говори по-тихо, като че ли не е знаел, че съм там, и признаваше, че е сбъркал, но след малко уж забравяше и отново заговаряше високо. На мен, разбира се, ми беше така драго да слушам думите му, че давах ухо при всички подобни случаи.

След като бе сложил по този начин примамка на въдицата си и лесно намираше случай да ми я подхвърля, той започна да играе открито.

Един ден, минавайки покрай стаята на сестра си, когато аз бях там, той влезе развеселен.

— О, мис Бети — обърна се той към мен, — как сте, мис Бети? Защо ви пламнаха бузите?

Аз направих реверанс и се изчервих, но не казах нищо. — Защо говориш така, братко? — попита госпожицата.

— О — отвърна той, — говорихме долу за нея цял половин час.

— Чудо голямо — каза сестра му, — не можете да кажете нищо лошо за нея и затова няма значение какво сте говорили.

— Не само не сме говорили лошо за нея — рече той, — напротив, говорихме много добри неща. Уверявам ви, много похвали бяха казани за мис Бети и главно, че тя е най-хубавото момиче в Колчестър. С една дума, из града почват да пият наздравици за нея.

— Чудя ти се, братко — каза сестра му. — На Бети й липсва само едно нещо, но все едно, че й липсва всичко, защото тъкмо сега пазарът не е добър за нашия пол. Една млада жена може да е красива, от добър род, добре възпитана, духовита, умна и с добри маниери — и то във висша степен, но ако няма пари, не представлява нищо, все едно, че не притежава тия качества. Днес само парите на жената имат значение. А полза от играта извличат само мъжете.

По-младият й брат, който също беше там, извика:

— Чакай, сестричке, много бързаш. Аз например правя изключение от твоето правило. Уверявам те, че ако намеря такава съвършена жена, за каквато говориш, никак не бих се тревожил, задето няма пари.

— О — отвърна сестрата, — но ти ще внимаваш да не се влюбиш в жена, която няма пари.

— Така си мислиш ти — каза братът. — Но защо, сестричке, защо говориш така за богатството? — каза по-големият брат. — Друго може и да ти липсва, но ти не си от онези, на които липсва богатство.

— Разбирам какво искаш да кажеш, братко — отвърна рязко госпожицата. — Ти смяташ, че аз имам пари, но ми липсва красота. Но в днешно време първото ми е достатъчно и аз пак съм по-добре от тези, които са край мен.

— Да — възрази по-младият брат, — но тези, които са край тебе, могат да те достигнат, защото понякога красотата може да си намери съпруг, въпреки че няма богатство. Когато се случи прислужницата да е по-хубава от господарката, тя често струва колкото нея, дори се омъжва преди нея и се вози в каляска.

Аз сметнах, че е време да се оттегля. Така и направих, но не се отдалечих много и успях да чуя целия разговор. За мен се казаха много прекрасни неща, които поласкаха суетността ми, но както скоро почувствувах, това само навреждаше на положението ми в семейството, защото сестрата и по-младият брат се скараха сериозно заради мен. Той и каза някои твърде неприятни неща и в последствие от поведението й разбрах ясно, че това я беше озлобило. Тя почна да се държи наистина крайно несправедливо към мене, макар че никога не бях и помисляла за това, в което тя подозираше по-младия си брат. Всъщност чрез намеци по-старият брат каза уж на шега много неща, които имах глупостта да взема на сериозно. Започнах да храня надежди за това, което още тогава трябваше да разбера, че той няма намерение да извърши. Един ден се случи така, че бях сама в стаята, в която обикновено седяха и работеха сестрите му, когато той изтича нагоре по стълбите, както често правеше, и още отвън ги извика. Аз отидох при вратата и казах:

— Госпожиците ги няма тук, сър, те излязоха да се разходят из градината.

Когато пристъпих, за да кажа тези думи, той беше вече на вратата и прегръщайки ме уж случайно, извика:

— О, мис Бети, тук ли сте. Още по-добре, аз желая да говоря с вас повече, отколкото с тях — и както ме държеше в прегръдките си, ме целуна три-четири пъти.

Аз започнах да се дърпам, за да се освободя от прегръдките му, но не особено настойчиво и той продължаваше да ме държи здраво и да ме целува, докато му секна дъхът. Тогава седна и каза:

— Мила Бети, обичам ви.

Трябва да призная, че при тези думи кръвта ми кипна, мислите се блъскаха в главата ми и аз се почувствувах съвсем объркана. След това той много пъти ми каза, че е влюбен в мене, и моето сърце сякаш на глас отговаряте, че това ми харесва; нещо повече, когато той ми казваше:

изчервяването ми ясно отвръщаше:

Както и да е, нищо не се случи този път. Това беше само една изненада и аз скоро се съвзех. Той би останал по-дълго при мен, но случайно погледна през прозореца и видя, че сестрите му се връщат от градината. Сбогува се набързо, целуна ме пак, каза ми, че има сериозни намерения и че скоро ще ми се обади, и си отиде безкрайно щастлив. Ако не беше се случила бедата, в това нямаше да има нищо лошо, но нещастие го беше там, че мис Бети вземаше работата на сериозно, а господинът — съвсем не.

От този момент странни мисли започнаха да се въртят из главата ми. Мога наистина да кажа, че не бях на себе си — такъв джентълмен да ми каже, че е влюбен в мен и че съм очарователно създание. Просто не знаех как да се държа с тези мисли в главата. Моята суета достигна върха си. Действително аз бях изпълнена с гордост и понеже не знаех колко е лош светът, не ми и мина през ума да пазя добродетелта си. Ако моят джентълмен се беше опитал, той можеше да си позволи всякакви волности с мен; но за мое щастие тогава той не видя тази възможност.

Не мина много и той пак намери случай да ме хване почти в същото положение. Всъщност този път имаше повече преднамереност от негова страна, но не и от моя.

Това се случи така: младите дами бяха на гости с майка си, брат му не беше в града, баща му бе от една седмица в Лондон. Очевидно той ме е следял добре и е знаел къде съм, макар аз и да не подозирах, че е в къщи. Той се изкачи живо по стълбите и виждайки, че работя, дойде направо при мен. Както миналия път ме взе в обятията си и ме целува почти четвърт час.

Бяхме в стаята на по-младата сестра и понеже освен прислужничките в долния етаж нямаше никой в къщи, той се държеше като че ли по-дръзко и започна да става по-нахален. Може би намери, че съм прекалено лесна, защото не се противях, когато ме държеше в прегръдките си и ме целуваше. Наистина това премного ми харесваше, за да се съпротивявам.

Изморен от целувки, той седна и говори с мен доста дълго. Каза ми, че е очарован от мен, че нямал спокойствие, докато не ми обясни колко е влюбен, че ако и аз можех да го обикна и да го направя щастлив, това би му спасило живота и много други приятни неща от този род. Аз му отговарях от време на време, но скоро разбрах, че съм глупачка и че не съм схващала какво иска да каже.

Тогава започна да се разхожда из стаята, като ме държеше за ръка. След малко използува случая, хвърли ме на леглото и започна да ме целува бурно. Но трябва да призная, че не извърши нищо грубо, а само ме целуваше дълго. По едно време му се стори, че чува някой да се качва по стълбите. Той веднага скочи от леглото, вдигна ме и ми каза, че много ме обича, но че това било „почтена любов“ и че нямал лоши намерения спрямо мене. След това сложи пет гини4 в ръката ми и слезе долу.

Парите, които ми даде, ме смаяха дори повече от любовта му. Просто не бях на себе си и почти не знаех дали съм на земята. Аз подчертавам това, за да могат младите невинни същества, които ще прочетат този разказ, да научат от него как да се пазят от бедите, заплашващи жените, осъзнали твърде рано красотата см. Щом веднъж една млада жена започне да се смята за хубава, тя не се съмнява, че мъжът, който й се обяснява в любов, говори истината, защото ако тя вярва, че е достатъчно очарователна да го увлече, естествено е да очаква красотата и да има такъв ефект.

Този джентълмен бе възбудил собствената си страст толкова силно, колкото и моята суетност и, изглежда, съжаляваше, че не е използувал удобния случай, защото след около половин час се върна и започна по същия начин както преди, само че с по-кратък увод.

Щом влезе в стаята, той се обърна и заключи вратата.

— Мис Бети — каза той, — стори ми се преди малко, че някой се качваше по стълбите, но се оказа, че няма никой. Във всеки случай — добави той, — ако ме заварят с тебе в стаята, няма да ме уловят в момента, когато те целувам.

Отговорих му, че не виждам кой може да се качва, защото знам, че няма никой в къщи освен готвачката и другата прислужница, а те никога не минават по тези стълби.

— Е, мила моя — каза той, — все пак е добре човек да бъде сигурен.

После седна и започна да говори.

Сега, макар да се бях развълнувала от първото му посещение и да говорех малко, той просто ми подсказваше какво да кажа, като ме уверяваше колко страстно ме обича и твърдеше, че е решен, щом получи наследството, да направи и мен, и себе си щастливи, тоест да се ожени за мен. Той каза още много такива неща, които аз, бедната глупачка, не разбирах накъде клоняха и действувах, като че ли на света няма друга любов освен тази, която завършва с брак. Пък дори и да беше говорил за друга любов, аз не бих имала основания, нито сила да му откажа. Но ние още не бяхме дошли дотам.

Не бяхме седели дълго, когато той стана и задушавайки ме с целувки, отново ме хвърли на кревата. Сега той си позволи повече волности с мен, отколкото приличието ми позволява да разправя, но в онзи момент аз нямах сила да му откажа дори ако бе поискал да направи още повече, отколкото всъщност направи.

Във всеки случай, макар че си позволи известни волности с мен, не стигнахме до това, което се нарича крайна интимност, нещо, което той (нека бъда справедлива към него) не се и опита да извърши. Това негово въздържане му послужи като оправдание за всичко, което направи с мен по-късно. Когато станахме от леглото, той постоя съвсем малко при мен, но преди да си отиде, изсипа цяла шепа злато в ръката ми, като ме уверяваше в страстта си към мен и че ме обича повече от всички жени на света.

Естествено беше в този момент да почна да разсъждавам, но уви, моите разсъждения не бяха много солидни. Притежавах неограничено количество суетност и гордост, но много малко добродетел. Действително понякога се питах какво целеше моят млад джентълмен, но мислех само за хубавите му думи и за златото. Струваше ми се, че няма голямо значение дали ще се ожени за мен, или не. Не помислях също да му поставям някакви условия, докато той сам не ми направи формално предложение, както сега ще видите.

И така, аз лекомислено тръгнах по пътя на падението и съм добър пример за всички млади жени, чиято суетност е по-голяма от добродетелта им.

Негово държание бе толкова глупаво, колкото и моето. Ако аз действувах, както е редно, и се съпротивявах на желанията му, както изискват добродетелта и честта, той или щеше да разбере, че няма изгледи за успех и щеше да се откаже от опитите си, или щеше да ми направи едно почтено предложение за брак. В последния случай тези, които биха го порицали, нямаше да отправят упрек към мен. С една дума, ако той ме познаваше и си даваше сметка колко лесно може да се получи онова, което желае, нямаше да се чуди какво да предприеме, а още на следния път щеше да ми даде четири-пет гини и да спи с мен. От друга страна, ако бях отгатнала мислите му и знаех, че той ме смята за мъчно достижима, аз бих могла да му поставя условия. Ако не бях капитулирала пред изгледа за скорошен брак, можех да поискам издръжка до женитбата и да получа всичко, каквото желая, защото той беше прекомерно богат, независимо от наследството, което щеше да получи. Но подобни мисли бяха далеч от мен и аз бях изпълнена само с гордост — че съм красива и обичана от такъв джентълмен. Колкото до златото, аз го гледах с часове и броях гините безброй пъти всеки ден. Бях така завладяна от любовта, както никое друго суетно същество; завладяна дотолкова, че не мислех какво ме чака и че нещастието е на прага ми. Дори, струва ми се, като че ли желаех да дойде по-скоро, вместо да мисля да го избягна. Междувременно обаче бях достатъчно хитра, за да не дам най-малко основание на семейството да помисли, че имам някакви връзки с по-големия син. Пред хора аз почти не поглеждах към него и едва отвръщах, когато ми заговореше. От време на време имахме по някоя кратка среща — разменяхме по една-две думи и понякога по една целувка, — но никога не ни се удаваше изгоден случай, за да извършим греха, към който се стремяхме, особено понеже той беше по-предпазлив, отколкото бе нужно, и смятайки целта си за мъчно достижима, действително я правеше такава.

Но дяволът е неуморен изкусител и никога не пропуска случая да те подтикне към зло. Една вечер, когато бях в градината с двете му сестри, той намери начин да ми мушне в ръката една бележка, с която ми съобщаваше, че на следния ден ще ме моли пред всички да отида да свърша една негова работа и че ще се срещнем някъде по пътя. И така следобед в присъствието на сестрите си той ми каза много сериозно:

— Мис Бети, трябва да поискам една услуга от вас.

— Каква услуга? — запита по-малката сестра.

— О, не, сестричке — каза той с важен тон, — ако мис Бети ви е необходима днес, работата може да се отложи.

Сестрите му отговориха, че нищо няма да им струва да се лишат от мен, и по-младата се извини, че е задала въпроса.

— Но все пак — каза по-голямата сестра — ти трябва да кажеш на мис Бети за какво се касае. Ако е някаква частна работа, която не бива да чуем, можете да излезете и да й я съобщиш навън.

— О, сестричке — отвърна той сериозно, — какво искаш да кажеш? Аз само искам тя да отиде в един магазин на Хай стрийт — и като извади едно шалче, започна да им разправя една дълга история за две прекрасни връзки, за които бил предложил цена, и че иска да отида да купя една от връзките, която да отива с шалчето, и т.н. Ако не се съгласели с цената, която той бил предложил, аз трябвало да дам един шилинг повече и да се пазаря. След това ме натовари с още поръчки и други дребни неща, така че да мога да посетя едно познато семейство, където щели да бъдат тези и тези господа, и специално покани сестрите си да отидат с него. Те отказаха, защото им бяха съобщили, че този следобед ще им дойдат гости. Всичко това, разбира се, беше нагласено нарочно от него.

Едва бе свършил, когато неговият слуга влезе да му каже, че каретата на сър У. Х. е пред вратата. Той изтича надолу по стълбите и веднага се върна обратно.

— Уви — извика той високо, — пак ми развалиха удоволствието! Сър У. ми изпраща каретата си и ме моли да отида при него.

Изглежда, че от този джентълмен, който живеел на около три мили извън града, той беше поискал да му услужи с колата си, която пристигна, както било уговорено, към три часа.

Той веднага нареди да му донесат най-хубавата перука, шапката и шпагата, заповяда на лакея си да отиде да го извини пред семейството, което трябваше да посети — това беше претекст, за да отстрани слугата си, — и се приготви да тръгне. На излизане той се спря за момент и ми заговори съвсем сериозно за поръчките, с които ме бе натоварил, като използва случая да ми прошепне тихо:

— Излез, колкото можеш по-скоро, мила моя.

Аз не отвърнах нищо и направих реверанс, като че ли в отговор на това, което ми беше казал високо.

След около четвърт час аз също излязох. Не се облякох специално за излизане — взех си само наметката, воала и ветрилото и сложих в джоба си чифт ръкавици, така че не възбудих никакво подозрение в къщи. Той ме чакаше в една задна улица, покрай която знаеше, че ще мина. Беше вече обяснил на кочияша къде да ни закара — в Майл-Енд, дето живееше един негов приятел, в дома на който имаше всички удобства да са отдадем на страстта си.

Когато останахме сами, той започна да ми говори много сериозно, че не ме е довел тук, за да ме измами, че неговата страст към мене не му позволявала да злоупотреби с мен, че е решил да се ожени за мен, щом получи наследството си, и че междувременно, ако удовлетворя желанията му, ще ме издържа, и то щедро; уверяваше ме безброй пъти, че искрено ме обича и никога няма да ме напусне; изобщо направи хиляди пъти по-дълъг увод, отколкото бе нужно.

Понеже той настояваше да му отговоря, аз му казах, че след толкова уверения от негова страна, нямам основания, да се съмнявам в искреността на чувствата му към мен, но… и аз се спрях, като то оставих да отгатне края на фразата ми.

— Но какво, мила моя? — запита той. — О, разбирам за какво намекваш. Страхуваш се да не забременееш, нали? Е, ако се случи такова нещо, аз ще се погрижа за тебе, ще издържам и тебе, и детето. За да ти покажа, че не се шегувам, ето ти и залог. — При тези думи той извади една копринена кесия със сто гини и ми я даде.

— Докато се оженим, всяка година ще ти давам по една такава кесия — добави той.

При вида на парите и при жарките му предложения аз чувствувах как лицето ми ту пламва, ту бледнее. Не можех да кажа нито дума и той лесно разбра душевното ми състояние. Турих златото в пазвата си и не се противих повече; оставих го да прави, каквото иска и колкото пъти иска. Така окончателно завърших падението си. От този ден нататък, загубила невинността и скромността си, аз не запазих нищо, с което да заслужа божията милост или помощта на хората.

Но с това не се свърши всичко. Аз се върнах в града, изпълних поръчките, с които бях натоварена, и се прибрах в къщи, преди някому да се е сторило, че съм се забавила прекалено дълго. Той пък се върна късно през нощта. Така нито той, нито аз дадохме повод да се породи някакво съмнение у семейството.

След това ние често имахме случай отново да вършим този грях, особено в къщи, когато майка му и сестрите му отиваха на гости. Тъй като ги следеше зорко, той винаги предварително знаеше кога ще излязат и не пропущаше случая да остане с мен насаме, и то без да се излага на опасност. И така, ние се отдавахме до насита на грешните си удоволствия почти половин година при това, за моя голяма радост, аз не забременях.

Но преди да изтече половината година, по-младият брат, за когото споменах в началото на моя разказ, започна с мен същата игра. Една вечер, заварвайки ме сама в градината, той захвана една подобна история — уверяваше ме, че е влюбен в мен, че има добри и пристойни намерения и накрая честно и почтено ми предложи да се оженим.

Аз останах слисана. Бях поставена в такова безизходно положение, както никога дотогава. Отхвърлих категорично предложението му и започнах да му изброявам всички възможни доводи. Изтъкнах му колко неравен би бил такъв брак, как биха се отнасяли с мен в семейството, колко неблагодарна бих се показала спрямо родителите му, които ме взеха в дома си, подтикнати от най-благородни подбуди, когато бях в такова тежко положение; с една дума, за да го разубедя, аз му казах всичко, което можах да измисля, освен истината, която би турила край на цялата история, но която дори не смеех да помисля да спомена.

При това моето положение неочаквано стана още по-трудно този млад джентълмен бе толкова откровен и почтен, та смяташе, че всички хора са като него, и понеже не се чувствуваше гузен, съвсем не се стараеше да прикрива от семейството нежните си чувства към мис Бети, както правеше брат му. Макар да не им каза, че ми се е обяснил в любов, той достатъчно говореше в къщи, за да могат сестрите му да разберат, че ме обича; майка му също схвана това. На мен те не споменаха нищо за това, но говорили с него и аз веднага почувствувах как държането им към мен коренно се промени.

Аз виждах приближаващия се облак, но не предчувствувах бурята. Ясно беше, че държането им сега е съвсем различно от по-рано и ставаше все по-лошо с всеки изминат ден, докато най-после научих, че в скоро време ще бъда помолена да напусна къщата. Аз не се разтревожих от тази новина, тъй като бях напълно уверена, че издръжката ми е осигурена; при това имах основание да считам, че скоро ще забременея и следователно така и така щеше да се наложи да си отида, и то без да мога да дам някакво обяснение за постъпката си.

След известно време по-младият джентълмен има случай да ми каже, че чувствата му към мен са вече известни на семейството. Той не ме упреквал за това, защото много добре знаел, че близките му са разбрали всичко от собствените му думи. Не пазел в тайна чувствата, които хранел към мен, както можел да направи, тъй като бил готов, ако аз съм съгласна да го взема, да им каже открито, че ме обича и има намерение да се ожени за мен. Вярно е, че може би родителите му ще се разгневят и ще се държат зле, но той е завършил право и може да печели и да ме издържа. Той вярвал, че както за мен няма нищо срамно в един такъв брак, така и той е решен да не се срамува да се ожени за мен; считал за недостойно да се страхува да признае, че обича тази, която е решил да направи своя жена; затова нека му дам ръката си и той ще поеме отговорността за всичко.

Сега аз бях наистина в ужасно състояние и от душа се разкайвах, че така лесно се отдадох на по-стария брат; не от някакви угризения на съвестта — подобни чувства ми бяха чужди, — а защото ми беше противна мисълта да бъда любовница на единия брат и съпруга на другия. Мина ми също през ума, че по-старият брат бе обещал да се ожени за мен, щом получи наследството си, но веднага си спомних — нещо, за което често бях мислила, — че откакто станах негова любовница, той не споменаваше нито дума за женитба. Всъщност макар да казах, че често съм мислила за тази промяна, това малко ме тревожеше, защото както любовта му към мен, така и щедростта му не бяха намалели ни най-малко.

От друга страна, той беше достатъчно благоразумен да поиска от мен да не разходвам за дрехи нито пени5 и да ме се труфя, защото това неизбежно щеше да възбуди завист в семейството и тъй като всички знаеха, че не мога да се сдобия с дрехи и накити по почтен начин, веднага щяха да заподозрат, че имам приятел.

Бях съвсем объркана и не знаех какво да сторя. Най-неудобното беше, че младият брат не само постоянно ме ухажваше, но вършеше това пред всички. Идваше в стаята на сестра си или на майка си, сядаше и ми правеше безброй комплименти пред самите тях. Най-после цялата къща започна да говори за това, майка му го мъмреше и отношението на всички към мен коренно се промени. Майка му загатна, че има намерение да ме отстрани от семейството, тоест, казано на прост език, да ме изпъди от дома си. Сигурна бях, че всичко това — освен предложението за брак, което той ми направи и за което още никой не знаеше — не е тайна за по-стария брат. Лесно можех да видя, че работите няма да спрат дотук и затова реших, че е абсолютно необходимо да си поприказвам с него; не знаех обаче дали аз трябва да го заговоря, или да чакам той да ме заговори.

След сериозно обмисляне — за разлика от преди аз вече започнах сериозно да обмислям нещата — реших сама да отворя дума за това. Случай ми се представи веднага, тъй като още на следния ден брат му замина за Лондон по работа, а семейството отиде на гости и той, както винаги в подобни случаи, дойде да прекара един-два часа с мис Бети. Щом седна до мен и забеляза, че лицето ми е променено (аз бях плакала) и не съм така свободна и любезна с него както преди, веднага много нежно ме запита какво е станало и дали нещо не ме мъчи. В този момент, ако можех, бих отложила това обяснение, но чувствувах, че положението трябва да се уясни. След като той дълго настоява и ме разпитва, за да измъкне от мене това, което всъщност така силно желаех да разкрия, аз му рекох, че наистина нещо ме мъчи, нещо от такова естество, че нито мога да го скрия от него, нито зная как да му го разкажа. Това нещо не само ме бе изненадало, но и така ме бе смаяло, че не знам как да действувам и затова се нуждая от неговия съвет. Той ми каза особено нежно, че каквото и да бъде това нещо, то не трябва да ме тревожи, тъй като той е готов да ме защищава срещу целия свят.

Тогава аз започнах отдалече, казах му, че се страхувам, да не би майка му и сестра му да са узнали за нашата връзка, тъй като бе напълно ясно, че тяхното държане към мен твърде много се е променило; сега те често бяха недоволни от мен и понякога ми се караха, без да съм им дала ни най-малък повод; докато преди спях в стаята на по-голямата сестра, сега спя сама или с прислужничките; много пъти съм ги чувала да злословят за мен, а и всичко това се потвърди от една от прислужничките, която чула, че ще бъда изгонена, защото съм представлявала опасност за семейството.

При тези думи той се усмихна. Запитах го как можа взема така леко тези неща, като знае, че ако нашите отношения бъдат разкрити, с мене е свършено и това ще навреди и на него, макар че няма да съсипе живота му, както ще съсипе моя. Аз го обсипах с укори, че и той е като всички мъже; когато доброто име на една жена е в ръцете им, те често се гаврят с него или най-малко гледат на него като на маловажно нещо и не отдават никакво значение на това, че са опропастили живота на тази, която им се е отдала.

Като видя, че съм разпалена и говоря сериозно, той веднага промени тона си. Каза ми, че съжалява, задето имам такова мнение за него, тъй като никога не ми е давал и най-малкия повод за това и е пазел името ми като своето; нашата връзка била запазена в тайна така умело, че никой от семейството не подозира нищо; ако се бил усмихнал, когато съм му поверила мислите си, то е било, защото напоследък се убедил, че никой не е отгатнал отношенията ни. Той добави, че когато ми каже какви основания има да бъде спокоен, аз ще се усмихвам като него, защото е сигурен, че обясненията му ще ме задоволят напълно.

— Не разбирам тази мистерия — казах аз. — Как мога да бъда доволна, че ще ме изпъдят от къщи? Ако връзката ни не е разкрита, не виждам какво друго съм направила, та така да се промени държането на всички в семейството, когато по-рано те се отнасяха така нежно към мен, като че ли съм тяхно собствено дете.

— О, виж, детенце — каза той, — вярно е, че се безпокоят. Обаче те не само ни най-малко не подозират, че има нещо между тебе и мене, но дори се съмняват в брат ми Робин. Всъщност те са напълно убедени, че той те ухажва. Ами този глупак сам им натика в главите тази мисъл с вечните си закачки, с които става за смях. Признавам, че той действува неправилно, защото не може да не вижда, че това ги дразни и ги кара да се държат зле с тебе. Но от друга страна, аз съм доволен, защото така се чувствувам сигурен, че ни най-малко не ме подозират; надявам се, че и ти ще бъдеш доволна от това.

— От една страна, това е така — отвърнах аз, — но то съвсем не ми помага, пък и не е главното, което ме мъчи, макар понякога да съм се тревожила и за тебе.

— Какво тогава ти тежи? — запита той.

Аз се разплаках и въобще не можах да му кажа нищо.

Той се опита да ме успокои, доколкото може, и след това започна да настоява да му кажа за какво се касае. Най-после му отговорих, че смятам за необходимо да му поверя тайната си, тъй като всъщност той има право да я знае, при това се нуждая и от съвет, защото съм така объркана, че не мога да взема никакво решение. Накрая му разправих цялата история. Изтъкнах му колко неблагоразумно се е държал брат му, като е проявявал чувствата си пред всички. Ако той беше запазил всичко в тайна, аз щях да мога да му откажа направо, без да му давам каквито и да било обяснения и след време той щеше да престане да ме ухажва. Но той лекомислено бе решил, че аз няма да го отхвърля, и при това си беше позволил да разкаже плановете си на цялото семейство. Разправях как съм го отблъснала и колко искрени и почтени бяха предложенията му.

— Но — добавих аз — моето положение ще стане двойно по по-трудно; ако сега се отнасят зле с мен, понеже той ме иска, те още повече ще ме намразят, когато научат, че съм отхвърлила предложението му, защото веднага ще си помислят, че вече съм женена за някого — иначе не бих отказала на един кандидат, който стои толкова по-високо от мен.

Думите ми го изненадаха извънредно много. Той се съгласи, че имам да се справям с твърде трудно положение и каза, че сам не вижда начин, по който да изляза от него, но че ще помисли и когато се срещнем пак, ще ми съобщи решението си. Междувременно аз не бива нито да приемам предложението, нито да го отхвърлям направо, а трябва да държа брат му в неизвестност.

Трепнах, когато той каза да не приемам предложението на брат му, и възразих, че той знае много добре, че не мога да дам съгласието си, защото ми е обещал да се ожени за мен и следователно ние сме сгодени; той винаги ми е казвал, че съм негова съпруга и аз се считах за такава, сякаш брачната церемония беше действително извършена, ето защо, осланяйки се на неговите собствени думи, аз се наричах негова жена.

— О, мила моя — отвърна той, — не се тревожи за това сега. Макар и да не съм ти мъж, ще се грижа за тебе като истински съпруг. Нека засега да не те смущават тези неща. Аз ще размисля и като се срещнем идния път, ще мога да ти кажа нещо повече по въпроса.

По този начин той ме успокои, доколкото можеше, но забелязах, че беше доста замислен и макар да се държеше много мило с мен, целуна ме хиляди пъти и ми даде пари, той не поиска нищо друго през цялото време, а ние прекарахме заедно повече от два часа. Понеже познавах навиците му, много се учудих, че той пропуща такъв случай.

Робин остана в Лондон пет-шест дни и два дни след завръщането му брат му намери случай да говори с него насаме. Още същата вечер ние се срещнахме и той ми повтори целия им разговор, който, доколкото си спомням, имаше следното съдържание. Той му казал, че през време на отсъствието му чул странни новини за него, тоест, че бил ухажвал мис Бети.

— Е, какво от туй? — отговорил Робин малко сърдито. — Кому влиза в работата това?

— Недей се сърди, Робин — отговорил брат му, — аз не претендирам, че е моя работа, но намирам, че те са загрижени и затуй тормозят горкото момиче и това ме боли. — Кого имаш пред вид, като казваш „те“? — запитал Робин.

— Майка ни и момичетата — отвърнал по-старият брат. Но слушай, сериозно ли е всичко това? Наистина ли обичаш момичето?

— Е добре, аз ще бъда откровен о тебе — отговорил Робин — Обичам я повече от всички жени на света и ще се оженя за нея, пък те нека казват и вършат, каквото искат. Вярвам, че тя няма да ми откаже.

Сърцето ми се сви при тези думи, защото, макар да беше напълно естествено той да смята, че няма да му откажа, аз съзнавах, че трябва да постъпя така и това ще съсипе живота ми. Но аз знаех, че е в мой интерес да говоря другояче в момента и затова го прекъснах.

— Така, значи — казах аз, — той смята, че не мога да отхвърля предложението му? Той ще разбере, че въпреки всичко мога да го отхвърля.

— Но, мила моя — рече той, — нека ти предам целия ни разговор и после ще кажеш, каквото искаш.

И продължи да ми разправя, че му отговорил следното:

— Но, братко, ти знаеш, че тя няма нищо, а ти можеш да вземеш някоя богата госпожица, каквито има много.

— Това няма значение — възразил Робин. — Аз обичам момичето и никога няма да се оженя за пари, а по любов. И така, мила моя — добави той — виждаш, че не можеш да го отхвърлиш.

— Мога, мога — извиках аз, — мога да го отхвърля. Аз се научих да казвам „не“, макар че по-рано не знаех. Дори ако първият благородник в Англия ми поиска ръката сега, аз с най-голямо удоволствие ще му откажа.

— Но, мила — рече той, — какво можеш да му отвърнеш? Ти знаеш, както ти самата каза миналия път, че той ще ти зададе много въпроси и цялото семейство ще се пита какво значи това.

— Ами — възразих аз. — Лесно мога да затворя вратата и на него, и на тях, като кажа, че вече съм женена за по-стария брат.

Той се усмихна, но аз забелязах, че се изплаши и не можа да скрие смущението, което тези думи предизвикаха у него. Той обаче се съвзе и отговори:

— Е, макар това да е вярно в известен смисъл, все пак предполагам, че се шегуваш, като казваш, че ще им дадеш такъв отговор; той би бил неподходящ по много причини.

— Разбира се — казах аз шеговито, — нямам намерение да разкривам тайната ни без твое съгласие.

— Но тогава какво обяснение можеш да им дадеш, когато те разберат, че ти си категорично против тази женитба, която очевидно би била толкова изгодна за тебе? — запита той.

— О, мислиш, че няма да намеря какво да им кажа? Първо, не съм длъжна да им посочвам каквато и да била причина; и, второ, мога да им кажа, че съм вече женена и нищо повече; той ще трябва да приеме този отговор и това ще сложи край на въпросите му.

— Да — каза той, — но цялото семейство ще те разпитва и ако не им дадеш никакви обяснения, те ще се почувствуват обидени и при това у тях ще се явят подозрения.

— Тогава какво да направя? — попитах аз. — Ти какво искаш да направя? Аз бях силно объркана и преди, както ти казах, и затова именно ти изложих цялото положение, за да можеш да ме посъветваш.

— Скъпа моя — каза той, — можеш да бъдеш сигурна, че аз доста дълго обмислях всичко. Макар че е много мъчително за мен да ти дам този съвет и той отначало може да ти се стори странен, като вземем под внимание всички обстоятелства, аз не виждам по-добър изход за тебе, освен да го оставиш да те ухажва и ако намериш, че е искрен и със сериозни намерения, да се омъжиш за него.

Когато произнесе тези думи, аз го погледнах ужасена, побледнях като смъртник и едва не паднах от стола, на който седях. Той се сепна и извика:

— Мила моя, какво става с теб? Какво правиш?

Той ме викаше и разтърсваше и накрая ме свести, но мина доста време, докато дойда напълно на себе си и няколко минути бях неспособна да говоря.

Когато се съвзех напълно, той започна наново:

— Скъпа моя — рече той, — бих искал да погледнеш сериозно на нещата. Ти ясно виждаш как семейството гледа на въпроса. Те ще побеснеят, ако аз се окажа в положението на брат си и доколкото мога да си представя, това би съсипало и моя, и твоя живот.

— Да — казах аз все още разгневена, — значи, ще се отречеш от всичките си уверения и клетви поради неодобрението на семейството? Не ти ли изтъквах винаги това и ти винаги го вземаше леко, като че ли то не те засягаше и нямаше значение за тебе. Дотам ли сме стигнали? Това ли е твоята вярност и чест, твоята любов и твърдостта на обещанията ти?

Той остана съвършено спокоен въпреки упреците, с които щедро го обсипвах, и най-после отговори:

— Миличка, още не съм нарушил нито едно от обещанията, които съм ти дал. Казах ти, че ще се оженя за тебе, когато получа наследството си, но както виждаш, баща ми е още силен и здрав и може да живее още тридесет години и повече. Ти самата никога не си искала да се оженя за тебе преди смъртта му, защото знаеш, че това би било пагубно за мен. Колкото до останалото, изпълнил съм всичко, което съм обещал.

Не можех да отрека нито дума от това.

— Но защо тогава ме убеждаваш да направя такава ужасна стъпка, защо искаш да те напусна, щом ти не си ме изоставил? Не мислиш ли, че и аз съм те любила, както ме любеше ти? Не съм ли ти отвръщала със същото? Не съм ли ти дала доказателства за моята искреност и страст? Това, че пожертвувах честта и скромността си, не ти ли доказва, че съм свързана с тебе с връзки, които нищо не може да разкъса.

— Но, мила моя — каза той, — ти сега можеш да добиеш сигурно положение и да излезеш с чест от тези затруднения. Вечно мълчание ще покрие нашето общо минало, сякаш то никога не е съществувало. Към тебе аз винаги ще храня искрена обич, но тогава тя ще бъде чиста обич, няма да засяга честта на брат ми. Ти ще бъдеш моя скъпа сестра, както сега си моя скъпа… — той не довърши фразата си.

— Твоя скъпа к… щеше да кажеш и можеше да го кажеш — извиках аз, — разбирам те. Но искам да ти припомня дългите ти слова и безбройните часове, през които се мъчеше да ме накараш да се считам за почтена жена, да ме убедиш, че съм твоя бъдеща съпруга, че ние сме в брак и този брак е толкова валиден, колкото ако бяхме венчани в черква от енорийски свещеник. Ти знаеш, че това са твои собствени думи.

Дадох си сметка, че това му дойде много, и промених тона. От известно време той стоеше съвършено неподвижен и не пророни нито дума. Аз продължих:

— Крайно несправедливо би било да мислиш, че съм отстъпила пред доводите ти, без да изпитвам всеотдайна любов, любов, която не е в състояние да разколебае нищо, което може да се случи по-късно. Ако ти имаш толкова долно мнение за мен, аз трябва да попитам какви основания съм ти дала, за да направиш такъв намек. Ако тогава отстъпих пред силата на чувствата си и повярвах на думите ти, че съм наистина твоя съпруга, трябва ли сега да се изоблича в лъжа и да нарека себе си к… или любовница, което е едно и също. Сега искаш да ме прехвърлиш на брат си. А можеш ли да прехвърлиш любовта ми? Можеш ли да ми заповядаш да спра да те обичам и почна да обичам него? Мислиш ли, че е в моя власт да извърша такава промяна по твое искане? Не, сър — казах аз, — не можеш да разчиташ на това. Каквато и промяна да е настъпила у тебе, аз винаги ще ти бъда вярна. Щом се е стигнало дотам, аз предпочитам да бъда твоя к…, отколкото жена на брат ти.

Изглежда, че последните ми думи му харесаха и го трогнаха. Той ми повтори, че държи на това, което ми е казал някога, че е устоял на всичките обещания, които ми е дал, но е помислил за друг изход, понеже моето бъдеще му се виждало така ужасно. Той смятал, че това няма да бъде пълна раздяла за нас и че ние ще можем да се обичаме като приятели през целия си живот и може би ще бъдем по-доволни така, отколкото ако останем в сегашното положение. Аз не трябвало да се страхувам ни най-малко, че той може да разгласи тайната ни, тъй като подобна индискретност би опропастила и двама ни.

Той имал да ме пита само за едно нещо, което можело да бъде пречка за неговия план, и ако аз отговоря отрицателно на въпроса му, той щял да бъде убеден, че препоръчваното от него е единствената стъпка, която мога да направя. Веднага отгатнах въпроса му — искаше да знае дали не съм бременна. Казах му, че няма защо да се тревожи, тъй като не чакам дете.

— Е, мила, сега нямаме време да говорим повече — каза той. — Помисли си. Не мога да не считам, че този ще бъде най-добрият път за тебе.

С тези думи той се сбогува, и то твърде бързо, защото майка му и сестрите му позвъниха на градинската врата в момента, в който стана от стола си.

Остави ме със съвършено объркани мисли. На другия ден и през цялата следваща седмица той забелязваше, че съм смутена, но нямаше възможност да дойде при мен. В неделя аз не отидох на черква, понеже бях неразположена, и той също остана в къщи под някакъв предлог. Останахме сами час и половина и изредихме същите доводи както миналия път. Накрая го запитах с жар какво мнение има за мене, щом допуска, че мога дори да помисля да спя с двама братя, и го уверих, че това никога няма да стане. Добавих, че дори ако той ми кажеше, че никога вече няма да ме види — нещо, от което само смъртта би била по-страшна, — аз не бих могла да понеса една толкова позорна за мен и долна за него мисъл. Затова го умолявах, ако у него е останало малко уважение или обич към мене, или да престане да ми говори повече за това, или да ме прободе с шпагата си. Той се изненада от упорството ми, както го нарече; каза ми, че съм жестока и към себе си, и към него; това било неочаквано изпитание и за двама ни, но той не виждал друг път за спасение за нас и затова моят отказ бил още по-жесток. След това с необикновена студенина добави, че ако не бива да говорим повече за това, той не вижда за какво друго можем да говорим. Накрая стана да се сбогува. Станах и аз, външно също така безразлична; но когато той се приближи да ми даде последна прощална целувка, аз се разридах така жално, че не можех да кажа дума, а само стисках ръката му сякаш за сбогом и плачех безутешно.

Той бе видимо трогнат от това. Седна отново и ми каза много нежни неща, но все настояваше, че е необходимо да последвам съвета му, като през всичкото време подчертаваше, че дори и ако откажа, той ще ме осигури материално. При това той ясно ми даде да разбера, че ще се откаже от мен в най-важното, тоест като любовница, защото за него било въпрос на чест да не спи с жената, която един ден може да стане съпруга на брат му.

Аз бях отчаяна не толкова, че го изгубвам като любовник, колкото като личност, защото аз го обичах до лудост. Пропадаха всичките ми надежди, че някой ден той ще бъде мой съпруг. Всичко това така потискаше духа ми, изживявах такива душевни терзания, че легнах болна от треска и дълго никой от семейството не вярваше, че ще оживея.

Бях много омаломощена и често бълнувах. Най-много се страхувах да не би в бълнуванията си да кажа нещо, което да му навреди. Отчаяна бях, че не мога да го виждам, а и той също копнееше да ме зърне, защото наистина ме обичаше страстно; това обаче не бе възможно нито той, нито аз можехме и да споменем за подобно желание.

Останах на легло около пет седмици. Макар че силната треска спадна след три седмици, на няколко пъти отново ме разтрисаше. На два-три пъти лекарите заявяваха, че не могат да направят нищо и трябва да оставят организма сам да се бори с болестта. След пет седмици аз се съвзех малко, но бях толкова слаба и променена, че лекарите се страхуваха да не се разболея от туберкулоза; при това, за мое нещастие, те се произнесоха, че се касае за душевно страдание, нещо ме мъчи — с други думи казано, че съм влюбена. Тогава цялото семейство започна да ме разпитва дали съм влюбена и в кого, но аз упорито отричах подобно твърдение.

Един ден през време на обеда те така се скарали заради мен, че просто се вдигнала цяла врява. Били всички на масата с изключение на бащата и мен; аз още лежах болна в спалнята си. Разговорът започнал така: старата дама, която ми беше пратила нещо за ядене, наредила на прислужницата да се качи в стаята ми и да ме попита дали не искам още; когато момичето се върнало и съобщило, че аз не съм изяла дори половината от това, което ми е пратено, тя казала:

— Горкото девойче! Страхувам се, че никога няма да се оправи.

— Как ще се оправи, нали всички казват, че била влюбена — рекъл по-старият брат.

— Нищо подобно — отсекла старата дама.

— Не знам какво да кажа — обадила се по-старата сестра. — Всички превъзнасят красотата й, чара й и не знам още какво, и то в нейно присъствие. Тия приказки са завъртели главата на бедното същество. Кой знае какво може да си е въобразила, когато всички така я хвалят. Аз просто не проумявам цялата работа.

— Но, сестричке, трябва да признаеш, че тя е много хубава — казал по-старият брат.

— Да, и то много по-хубава от тебе, сестро — намесил се Робин, — и това те боли.

— Е добре, но въпросът не е там — отвърнала сестрата. — Момичето е хубавичко и това й е известно; не е нужно да й се повтаря, за да стане суетна.

— Ние не говорим дали е суетна — казал по-старият брат, — а дали е влюбена. Може би е влюбена в себе си; поне изглежда, че сестрите ми мислят така.

— Бих желал да е влюбена в мене — казал Робин. — Бързо бих я излекувал.

— Какво искаш да кажеш, синко? — запитала майката.

— Как можеш да говориш така?

— О, мадам6 — отвърнал чистосърдечно Робин, — мислите ли, че ще оставя бедното момиче да умре от несподелена любов, и то от любов към мене, когато нося лекарството в себе си?

— Ух, братко — казала по-малката сестра, — как можеш да говориш така! Би ли взел момиче, което няма пукната пара?

— Слушай, дете мое — отвърнал Робин, — красотата е добра зестра, а като прибавиш и добрия характер, става двойна зестра. Дано да имаш поне половината от нейната зестра.

Така той й затворил устата и тя млъкнала. Тогава се обадила по-голямата сестра:

— Аз мисля — казала тя, — че ако Бети не е влюбена, брат ми сигурно е влюбен. Питам се дали вече не се е обяснил в любов на Бети; сигурна съм, че тя няма да каже „не“.

— Тези, които се съгласяват, когато ги поискат, струват повече от тези, които никой не е поискал, и много повече от онези, които се съгласяват, преди някой да ги е поискал. Ето ти отговор и на тебе, сестричке — казал Робин.

Това жегнало сестрата. Тя пламнала от яд и казала, че щом работите са дошли дотам, време е тая мома (тоест аз) да напусна къщата. Тъй като поради състоянието и не бивало да я изхвърлят веднага, тя се надявала, че щом баща й и майка й ще помислят да я отстранят, щом като оздравее.

Робин отговорил, че само родителите му могат да решат този въпрос и те не се нуждаят от съвети на хора като сестра му, които имат толкова малко ум.

Така продължило доста време. Сестрата се сърдела, а Робин я подкачал и дразнил и от всичко това положението на горката Бети в семейството все повече се влошавало. Когато ми разказваха това, аз се разридах. Старата дама научила, че съм много разтревожена от случилото се и се качи при мен. Оплаквах й се, че ми е много тежко, задето докторите напълно неоснователно са се произнесли така за мен, особено при сегашното ми положение в семейството; надявам се, че не съм направила нищо, което да намали уважението й към мен, нито пък съм дала повод за спречкването между синовете и дъщерите й; та сега аз би трябвало по-скоро да мисля за ковчег, отколкото за любов. Молих я настоятелно да не разваля мнението си за мен заради чужди грешки, а само заради моите собствени прегрешения. Тя призна, че думите ми не са лишени от справедливост, но добави, че тъй като е станала разправия помежду им и по-младият й син говорил неща, които я били разстроили, тя иска от мен да изразя предаността си към нея, като й отговоря откровено само на един въпрос.

Казах, че ще й отговоря, и то съвсем искрено и без заобиколки. И, разбира се, въпросът й беше дали има нещо между син и Роберт и мене. Отговорих й с всички възможни уверения в искреност, които ми дойдоха ума, защото всъщност такава беше истината, че няма и никога не с имало нищо. Казах, че господин Роберт ми е подмятал това-онова и се с шегувал — тя знаеше, той си е такъв — и че аз самата съм вземала думите му за необмислени празни приказки, без каквото и да е значение.

Уверих я, че между нас не е имало абсолютно нищо такова, каквото тя предполага, и че тези, които са намекнали за подобни неща, са ми направили голямо зло, както не са сторили услуга и на господин Роберт. Старата дама бе напълно задоволена, целуна ме, каза ми няколко ободрителни думи, препоръча ми да се грижа за здравето си и да не се лишавам от нищо и се сбогува с мене. Но когато слязла долу, видяла, че Робин и сестрите му едва не се били хванали за косите. Момичетата били ядосани, почти вън от себе си, защото той им подхвърлял, че са грознички, никой не ги ухажвал, никой не ги поискал, и са толкова нескромни, че почти сами се натрапват, и други от този род. Той ги сравнявал с мис Бети, която била мила и весела, пеела и танцувала по-хубаво от тях, а била и по-красива. Казал им всички неприятни неща, които могат да ги засегнат. Майка им слязла при тях, когато кавгата била в разгара си, и за да ги усмири, им разправила разговора ни и моя отговор, че няма нищо между Роберт и мен.

— Тя греши — възразил Робин, — защото, ако нямаше нищичко между нас, ние щяхме да бъдем по-близки, отколкото сме сега. Казах й, че страшно я обичам, но не можах да я накарам да повярва, че говоря сериозно.

— Не разбирам как би могъл да я накараш — отговорила майка му, — никой човек със здрав разум няма да повярва, че говориш сериозно такива неща на едно бедно момиче, чието материално положение знаеш твърде добре. Но, моля те, синко — добавила тя, — понеже ни казваш, че не си могъл да я накараш да повярва, че говориш сериозно, какво трябва да мислим тогава? Ти говориш така несвързано, че никой не разбира дали се шегуваш, или не. Понеже виждам от собствените ти думи, че момичето ми е казало истината, бих искала и ти да ми отговориш искрено и сериозно, за да мога да се осланям на отговора ти дали има нещо в цялата история. Сериозно ли говориш, или не? Полудял ли си по нея, или не? Този въпрос има голямо значение за мен и бих желала да ни успокоиш в това отношение.

— Бога ми, мадам — казал Робин, — няма смисъл да го усуквам или да ви лъжа. Аз съм сериозен като човек, когото карат на бесилката. Ако мис Бети каже, че ме обича и че иска да се омъжи за мене, още утре сутрин ще я взема на гладно сърце — вместо закуска, и ще река:

— Е — казала майката, — в такъв случай ще загубя един син. — Тонът й бил съвсем тъжен, като на човек, който е много загрижен.

— Надявам се, че няма да го загубите, мадам — отвърнал Робин. — Как ще е загубен един човек, щом го е намерила добра съпруга.

— Ох, дете мое — казала тя, — ами че тя е просякиня.

— Е, значи, още повече се нуждае от милостиня — рекъл Робин. — Като я взема, тя вече няма да бъде в тежест на енорията и двамата ще ходим да просим заедно.

— Не бива да се шегуваш о тия неща, синко.

— Не се шегувам, мадам. Ние ще дойдем да просим прошка и благословия от вас, мадам, от вас и от баща ми.

— И дума не може да става за подобно нещо, синко. Ако говориш сериозно, свършено е с тебе.

— Страхувам се, че не е свършено, защото наистина се страхувам, че тя няма да ме иска. След като сестра ми вдигна такава врява, никога няма да мога да я накарам да се съгласи.

— И таз хубава, тя да не е луда! Мис Бети никак не е глупава — намесила се по-младата сестра. — Мислиш ли, че тя може да упорствува повече от коя да е друга?

— Да, остроумна госпожице, мис Бети никак не е в глупава — казал Робин, — но тя може да е сгодена за другиго и тогава какво?

— Да, възможно е — съгласила се по-голямата сестра.

— Но тогава за кого може да е сгодена? Тя никога не излиза от къщи. Трябва да е един от вас двамата.

— Нищо друго не зная — рекъл Робин. — Достатъчно ме разпитвахте. Ето, брат ми е тук. Щом трябва да е един от нас, обърнете се към него.

Това засегнало по-стария брат на болното място и той помислил, че брат му е открил нещо. За всеки случай той външно запазил спокойствие.

— Моля, не ми прехвърляй собствените си истории. Аз не се занимавам с такива работи. Нямам нищо общо с никакви госпожици Бети. И той станал и се измъкнал.

— О, не — казала по-голямата сестра, — аз гарантирам за него, той по-добре познава света.

С това разговорът се свършил, но по-големият брат бил крайно смутен. Той решил, че брат му е научил всичко и започнал да се съмнява дали аз не съм му издала тайната. Обаче въпреки всичката си ловкост той не можел да намери начин да дойде при мене. Най-после той така започнал да се тревожи, че просто го обхванало отчаяние и решил да ме види, та каквото ще да става. За тази цел един ден той издебнал момента, когато сестра му тръгнала за горния етаж, и изтичал след нея.

— Слушай, сестричке — казал той, — къде е болната? Не може ли да я види човек?

— Мисля, че можеш да я видиш — отговорила сестра му. — Нека да вляза при нея за момент и ще ти кажа. Тя надникна през вратата, за да ми обади, че брат й ще ме посети, и веднага го повика:

— Братко, можеш да влезеш, ако искаш.

Той влезе в стаята и още от вратата извика весело:

— Хей, къде е влюбената болна? Как сте, мис Бети?

Аз исках да стана от стола си, но бях толкова слаба, че не можах да се вдигна. И той, и сестра му забелязаха това и тя каза:

— Е, недей, не се опитвай да станеш. Брат ми не държи на етикета, особено сега, когато си толкова слаба.

— Не, не, моля ви се, мис Бети, стойте си спокойно — каза той и седна на един стол срещу мене, като се преструваше на много весел.

Той нарочно ни изприказва куп празни приказки ту за едно, ту за друго, за да я забавлява, като от време на време се връщаше на старата история.

— Горката мис Бети! — повтаряше той. — Тъжно нещо е да си влюбен. Ах, колко сте отслабнали от тази любов!

Най-после и аз можах да кажа нещо:

— Радвам се, че сте толкова весел, сър, но мисля, че докторът би могъл да се занимава с нещо друго, а не да се шегува с пациентите си. Ако страдах от любов, нямаше да го оставя да ме лекува, защото народната пословица ми е много добре известна.

— Каква пословица? — каза той. — Коя? Който от любов страда, лекар не му помага. Тази ли, мис Бети?

Аз се усмихнах и не казах нищо.

— О, не — рече той, — резултатът показва, че страдате от любов. Изглежда, докторът малко ви е помогнал. Казват, че много бавно се поправяте. Трябва да има нещо, мис Бети. Питам се дали не сте болна от неизлечима болест.

Аз пак се усмихнах и отвърнах:

— Не, сър, наистина не страдам от тази болест. Приказвахме все за такива незначителни неща. По една време той ме помоли да им изпея някоя песен. Аз се усмихнах и казах, че ми е минало времето за пеене.

Тогава той попита дали може да ми посвири нещо на флейта, на което сестра му отговори, че вероятно от това ще ме заболи глава. Аз се поклоних и казах:

— Моля ви, госпожице, нека посвири, аз много обичам флейта.

— Е, щом тя настоява, тогава изсвири и нещо — съгласи се сестра му.

Той извади от джоба си ключа на шкафа и каза:

— Мила сестричке, обхванала ме е леност. Моля ти се, иди ми донеси флейтата. — И той спомена едно чекмедже, като много добре знаеше, че флейтата не е там, само за да може сестра му да се забави по-дълго.

Щом като тя излезе, той ми разправи какво е говорил брат му за мен. Цялата история го била много разтревожила и затова нагласил тази среща. Уверих го, че никога не съм казвала думичка нито на брат му, нито другиму. Казах му в какво страшно състояние се намирам — че любовта ми към него и неговото искане да забравя чувствата си и да обикна другиго са ме просто смазали и аз хиляди пъти предпочитам да умра, отколкото да оздравея и отново да се изправя пред същото положение както преди, а освен това предвиждам, че щом се поправя, ще трябва да напусна семейството. Направо му рекох, че след всичко, което съществуваше между нас, самата мисъл да се оженя за брат му ме ужасява. Той може да бъде сигурен, че никога няма и да спомена на брат му нещо по този въпрос. Ако той желае да престъпи обещанията, клетвите и задълженията си към мен, аз оставям въпроса на съвестта му, но той никога няма да може да каже, че аз, която той накара да се счита негова съпруга и която му позволих да се държи с мен като със съпруга, не съм му била вярна подобно на истинска съпруга независимо от държането му към мен сега. Той се готвеше да ми отговори, когато чухме, че сестра му се връща. Все пак успя да каже, че много съжалява, задето не е могъл да ме убеди да последвам съвета му. Аз му повторих, че никога няма да ме убеди да обичам единия брат, а да се оженя за другия, на което той поклати глава и отговори:

— Тогава моят живот е опропастен.

В този момент сестра му влезе в стаята и му каза, че не е могла да намери флейтата.

— Е, явно, с леност не се върши работа — извика той весело и отиде сам да я потърси. След малко се върна, без да я донесе; не че не беше я намерил, а защото нямаше никакво желание да свири. Беше пратил сестра си да я търси само за да може да говори с мен насаме; но той не остана много доволен от разговора ни.

Аз обаче бях много доволна, че можах свободно, ясно и почтено да му кажа какво мисля за нашите отношения. Макар че думите ми не подействуваха, както аз желаех, тоест не го обвързаха повече, все пак сега той не можеше да ме напусне, без най-грубо да погази честта си и да наруши джентълменската си дума, с която се бе задължил никога да не ме изостави и да ме направи своя съпруга, щом получи наследството си.

Няколко седмици след това аз вече ходех из къщи и започнах да се поправям, но продължих да бъда тъжна и затворена в себе си, нещо, което учудваше цялото семейство освен този, който знаеше причината за моето състояние. И все пак дълго време мина, преди той да го забележи. Аз също бях резервирана като него — продължавах да се държа почтително, но никога не говорех с него нищо друго освен общи приказки. Така продължи около четири месеца и тъй като всеки ден очаквах да бъда изпъдена от семейството, тъй като им бях станала омразна заради нещо, в което нямах никаква вина, аз вече си мислех, че никога няма да чуя за този джентълмен и за всичките му тържествени клетви и че ще бъда изоставена и опропастена.

Най-после аз самата повдигнах пред семейството въпроса за моето заминаване. Един ден, когато разговарях със старата дама за състоянието си и за това, че болестта ме е пречупила душевно, тя рече:

— Страхувам се, Бети, че това, което ти казах за моя син, ти е повлияло и затова си така потисната. Моля ти се, разправи ми какви са отношенията ви, ако въпросът ми не е нескромен. Робин нищо не ми казва, а само се шегува и закача, когато му заговоря за това.

— О, наистина, мадам — отговорих аз, — отношенията ни съвсем не са такива, каквито бих желала да бъдат. Ще бъда откровена с вас, каквито и да бъдат последиците.

Мистър Робин на няколко пъти ми предлага да се оженим. Нямах никакво основание да очаквам подобно предложение, тъй като аз съм бедна, а той е богат.

Аз винаги отхвърлях предложенията му, дори може би по-рязко, отколкото ми подхожда, като се има пред вид, че трябва да уважавам всички членове на семейството ви. Но от друга страна, аз не можех дотолкова да забравя задълженията си към вас и цялото ви семейство, че да се съглася на нещо, което би означавало да проявя незачитане към вас. Аз ясно му казах, че никога и не бих помислила за нещо подобно, освен ако имах вашето съгласие, както и съгласието на баща му, тъй като съм ви извънредно много задължена.

— Възможно ли е това, Бети? — възкликна старата дама. — Тогава ти си се държала почтено към нас, а ние сме били несправедливи към тебе. Ние всички мислехме, че ти гледаш да примамиш сина ми и понеже се страхувах от това, исках да предложа да те отстраним от къщи. Не бях ти го споменала, защото се боях, че то може да те наскърби и да влоши състоянието ти. Ние все още те ценим, но не дотам, че да опропастим живота на Робин заради тебе. Но ако истината е действително такава, каквато казваш, ние сме били крайно несправедливи към тебе.

— Дали казвам истината, мадам — отвърнах аз, — можете да установите чрез вашия син. Ако иска да се покаже честен спрямо мен, той ще ви разкаже всичко точно както аз ви го разказах.

Старата дама веднага отиде при дъщерите си, за да им разправи цялата история, както й я бях предала. Можете да си представите колко са били изненадани те, нещо, което впрочем аз очаквах. Едната казала, че никога не би и минало през ума подобно нещо, другата — че Робин е глупак, а третата — че не вярва нито дума от това, което съм казала, и е сигурна, че Робин ще разкаже съвсем друго нещо. Но майката, която държала да разследва докрай цялата работа, решила да говори с него, преди аз да мога да го уведомя за нашия разговор. Затова веднага пратила да го повикат от дома на адвоката, при когото бил отишъл. След малко той пристигнал в къщи и заварил цялото семейство събрано.

— Седни, Робин — казала майка му, — трябва да поговоря малко с тебе.

— На драго сърце — отговорил Робин, който изглеждал много весел. — Надявам се, че се касае за някоя добра мома, защото аз съвсем се обърках

— Какво приказваш — учудила се майка му, — нали казваше, че си решил да се ожениш за мис Бети?

— Да, мадам — отвърнал той, — обаче един човек забранява да се сключи този брак.

— Забранява да се сключи този брак? Кой е този човек?

— Самата мис Бети — казал Робин.

— Как така — рекла майка му, — ти поиска ли й ръката?

— Да, разбира се, мадам. Откакто се е разболяла, пет пъти я атакувам официално и тя все ме отблъсква. Тази хубостница е така упорита, че нито се предава, нито приема някакви условия освен едно-единствено, което не съм в състояние да изпълня.

— Аз съм просто смаяна — казала майка му. — Изразявай се по-ясно, защото нищо се разбирам. Надявам се, че говориш сериозно.

— О, мадам, случаят е съвършено ясен за мен. Той сам се обяснява. Тя казва, че не ме иска — това не е ли достатъчно ясно? Мисля, че е ясно и доста тежко.

— Но ти говориш за условия, които не можеш да изпълниш. Какво иска тя? Да прехвърлим на нейно име част от имота? Нейната част от наследството трябва да отговаря на зестрата, която донася.

— О, не, колкото до имот, тя е достатъчно богата. Аз съм напълно доволен в това отношение. Но аз не мога да отговоря на нейните условия, а тя категорично държи на тях.

Тогава сестрите му се намесили.

— Мадам — казала втората сестра, — невъзможно е да се говори сериозно с него. Той никога не отвръща направо на въпросите, които човек му задава. По-добре го оставете на мира и не говорете вече за това. Вие знаете как да я отделите от него.

Робин се ядосал малко на грубостта на сестра си, но веднага й отвърнал.

— Има два вида хора, с които не може да се спори — казал той, като се обърнал към майка си, — с мъдреците и глупците. Малко мъчно е за мен да се справя едновременно с мъдрец и с глупак.

Тогава се намесила и по-малката сестра:

— Брат ни наистина трябва да ни мисли за глупачки, щом иска да ни накара да повярваме, че той сериозно е предложил на мис Бети да се ожени за нея и тя е отказала.

— Соломон казва: „Отговаряй и не отговаряй?“ — отвърнал Робин. — Когато брат ти твърди, че пет пъти й е правил предложение и тя решително му е отказала, струва ми се, че една по-малка сестра не трябва да се съмнява в истинността на думите му, особено когато майка му не се съмнява в тях.

— Но ти виждаш, че и майка ми не те разбира — казала втората сестра.

— Има известна разлика между това да искаш да ти се обясни нещо и да казваш, че тя не ми вярва — възразил Робин.

— Е, синко, ако нямаш нищо против — рекла майка му, — разкрий ни тази загадка. Какви са тези тежки условия?

— Мадам, щях всичко да ви обясня, ако не бяха ме закачили и прекъсвали. Условието е да получа вашето съгласие и съгласието на баща ми. Тя ми заяви, че иначе никога няма да говори с мен по този въпрос. А аз предполагам, както вече казах, че никога няма да съм в състояние да изпълня това условие. Надявам се, че моите сестри, които са се толкова разпалили, получиха добър отговор и ще се изчервят малко.

Този отговор изненадал всички освен майката, тъй като тя вече беше чула същото от мен. Дъщерите просто онемели, а майката живо казала:

— Аз вече чух това, но не можах да го повярвам. Но ако положението е наистина такова, тогава ние всички сме били несправедливи към Бети и тя се е държала по-добре, отколкото очаквах.

— Нещо повече — рекла по-старата сестра, — тя наистина е постъпила много благородно.

— Признавам, че вината не е нейна — подела старата дама, — ако Робин се е показал такъв глупак, та да се увлече в нея. Но отговорът, който му е дала, показва, че тя храни към нас такова уважение, каквото просто не мога да изразя. И затова аз ще ценя това момиче, докато съм жива.

— Но не и аз — подхвърлил Робин, — освен ако вие ми дадете съгласието си.

— Ще помисля за това — отвърнала майка му. — Уверявам те, че ако няма други пречки, нейното поведение ще допринесе много да ме накара да дам съгласието си.

— Бих желал тя да спечели напълно съгласието ви — казал Робии. — Ако се грижите толкова да ме направите щастлив, колкото да ме направите богат, вие скоро ще се съгласите на този брак.

— Робин — рекла майка му, — наистина ли говориш сериозно? Толкова ли искаш да се ожениш за нея?

— О, мадам, наистина е прекалено да ме разпитвате пак за същото нещо — отговорил той. — Аз не казвам, че ще се оженя за нея. Как да реша този въпрос, като не мога да се оженя за нея без ваше съгласие? Но аз ще кажа, и то съвсем сериозно, че ако зависи от мен, няма да се оженя за никоя друга. Моят девиз е:

и нека сърцето ви реши какво да стане, но без влиянието на моите добродушни сестри.

Всичко това много ме плашеше, защото майка му почна да отстъпва, а Робин все продължаваше да ме преследва с молбите си. От друга страна, тя се съветваше с по-стария си син и той използуваше всички възможни доводи, да я убеди да даде съгласието си — изтъквал и уважението, което съм проявила към семейството, като съм се отказала от такъв изгоден брак заради моите строги понятия за чест и хиляди други такива неща. Колкото до бащата — вечно зает с обществени работи и печелене на пари, — той рядко беше в къщи и оставяше всички семейни въпроси на жена си.

Лесно можете да си представите, че когато тайната беше разкрита (както те си мислеха), за големия брат не беше нито мъчно, нито опасно да се среща с мен. Дори майка му сама го помолила да поговори с мен, а той тъкмо това и чакаше.

— Може би ти ще успееш да вникнеш по-дълбоко в тази работа от мене — казала тя — и да разбереш дали Бети с била категорична в отговора си, както казва Робин.

По-добър случай той не можеше и да очаква, защото излизаше, че отстъпва на молбата на майка си. Тя ме доведе при него в стаята си, каза, че синът й имал да ми говори ни остави сами. Той затвори вратата след нея, върна се при мен, прегърна ме, целуна ме много нежно и каза, че е настъпил решителният момент, сега щастието му зависи от самата мен и ако не постъпя, както той иска, ще разсипя живота и на двама ни. След това той предаде разговора между Робин, майка си и сестрите си, за който вече разправих.

— А сега, дете — каза той, — помисли какво значи да се ожениш за един джентълмен от добро семейство, богат, и при това със съгласието на цялото семейство, и да се радваш на всичко, което един такъв живот ти предлага. А какво те чака иначе? Нерадостният живот на жена, изгубила доброто си име. Тайно аз ще бъда твой приятел, докато съм жив, но понеже винаги ще ме подозират, ти ще се страхуваш да ме виждаш и аз ще се страхувам да призная, че си моя.

Той не ме остави да му отговоря и продължи:

— Това, което е било между нас, момиченце, ще бъде погребано и забравено. Аз винаги ще остана твой искрен приятел и когато станеш моя сестра, няма да желая да имам по-интимни отношения с тебе. Нашата връзка ще бъде почтена и ние няма да се упрекваме, че сме извършили нещо лошо. Моля те да прецениш всичко и да не ставаш пречка на собствената си осигуреност и благополучие. И за да ти докажа, че съм искрен — добави той, — ето ти петстотин лири като обезщетение за волностите, които съм си позволил с тебе. Нека да ги считаме като глупави постъпки, за които някой ден ще се разкаем.

Той ми каза всичко това много по-трогателно, отколкото аз го предавам. Говори ми повече от час и половина, обори всичките ми възражения и употреби всички аргументи, които един човешки ум може да измисли. Не мога да твърдя, че нещо от това, което ми каза, ми направи достатъчно силно впечатление, за да ме накара да променя решението си. Обаче накрая ми заяви направо, че ако откажа, той съжалява, но не ще може вече да поддържа с мен същите отношения, както преди. Макар да ме обичал както по-рано и да съм му била все така мила, той не бил дотам изгубил чувство за приличие, та да спи с жената, която брат му ухажвал с намерение да направи своя съпруга. Той бил поел задължение да ме издържа и ще го изпълни независимо от моето решение; ако обаче не се съглася веднага на искането му, няма да го видя вече никога. Аз съвсем не очаквах това от него.

Така се изненадах и смутих от последните му думи, че с големи усилия успях да се задържа да не припадна, понеже го обичах до полуда. Той забеляза смущението ми и започна да ме умолява да обмисля въпроса сериозно. Уверяваше ме, че това бил единственият начин да запазим нашата взаимна обич, че тогава ще се обичаме като приятели, с нежна, неопетнена любов, без да си правим упреци и без да предизвикваме съмнения. Той винаги щял да ми бъде признателен за щастието, което съм му дала, през целия си живот ще остане мой длъжник и докато е жив, ще изплаща дълга си към мен.

Накратко казано, той успя да ме разколебае. Аз ясно си представих опасността, на която се излагах — във въображението си я виждах дори по-страшна, — да бъда изхвърлена на улицата като пропаднала жена и може би изобличена като к…, почти без средства, без приятели и без познати вън от този град, където, разбира се, не можех да остана. Всичко това ме ужасяваше до крайна степен, а и той продължавате да рисува бъдещето ми в най-черни краски. От друга страна, не пропусна да ми изтъкне лекия и богат живот, който бих водила, ако се оженя за брат му.

Когато му припомних обещанията, които ми беше дал, и му заговорих за нашата обич, той ми отвърна, че положението, в което се намираме, ни принуждава да постъпим другояче и че самата природа на нещата е турила край на обещанията му за женитба, тъй като той ги е дал, когато не е имало вероятност да стана жена на брат му.

Накратко казано, със своите доводи той успя да ме омотае и да обори всичките ми възражения. Аз започнах да схващам опасността, на която бях изложена — по-рано не бях помисляла за нея, — че може и двамата да ме изоставят и тогава ще трябва сама да се справям с живота.

Тези съображения и убедителните му думи най-после ме накараха да се съглася, макар и съвсем неохотно. Ясно беше, че ще отида в черква, както осъден на бесилката.

Освен това аз хранех известни опасения да не би новият ми съпруг, към когото впрочем не изпитвах никакви чувства, да забележи нещо през първата брачна нощ. Не зная дали нарочно, или не, но брат му се погрижи да го напие, преди да се оттеглим в спалнята си след сватбата, така че през първата ни нощ, за моя голяма радост, Робин беше мъртво пиян и не можа да направи разлика между момиче и женена жена; и по-късно той не прояви никакви съмнения, нито се тревожеше за това. Но сега трябва да се върна назад и да продължа разказа си.

След като сломи моята съпротива, по-старият брат се залови да убеждава майка си и не я остави на мира, докато не я накара да даде съгласието си, като само уведоми мъжа си с писмо. И така, тя най-после се съгласи да се венчаем тайно и след това да обясни всичко на съпруга си.

Накрая той започна да залъгва и брат си и успя да го убеди, че му е направил голяма услуга, като е накарал майка им да се съгласи за тази женитба; макар че това беше вярно, той го направи не за Робин, а за самия себе си.

Така той умело измами брат си, който започна да гледа него като на верен приятел, и спечели благодарността му, освобождавайки се от любовницата си и прехвърляйки му я за съпруга. Ето как заради личните си интереси хората се отказват и от чест, и от справедливост, и дори от вярата си.

Но нека да се върна към братчето Робин, както винаги го наричахме. След като получи съгласието на майка си, той дойде при мен със сияещо лице да ми съобщи новината. Трябва да призная, че когато ми разказа цялата история, и то така искрено, аз изпитах мъка, че съм принудена да послужа като оръдие за измамването не един такъв почтен джентълмен. Но нямаше друг изход — той искаше да се ожени за мен, а аз не бях длъжна да му призная, че съм любовница на брат му, макар това да беше единственият начин да го отстраня от себе си. Постепенно свикнах с тази мисъл и в края на краищата се оженихме.

Чувството ми за свян не ми позволява да разкрия тайните на брачното легло, но трябва да кажа, че имах големия късмет мъжът ми да е пиян през първата брачна нощ, защото на другата сутрин той не можеше да си спомни дали сме имали сношение, или не и аз бях принудена да го излъжа, че сме имали. По този начин той не разбра, че не бях мома и никога не ме разпитва за това.

Подробностите за живота на семейството или за самата мен през петте години, които живях с този си съпруг, имат малко значение за разказа ми. Трябва само да спомена, че имах две деца от него и че в края на петата година той умря. Робин действително беше много добър съпруг и съвместният ни живот бе много приятен. Тъй като той не получи голяма сума от семейството си, нито пък спечели много пари през краткия ни брачен живот, моето положение, което не беше блестящо, не се подобри чрез женитбата ми. Аз бях запазила полиците за 500 лири, дадени ми от по-стария брат, за да се съглася да се омъжа за Робин; като се прибави и това, което бях спестила от даваните ми по-рано от него пари, и приблизително още толкова оставени от съпруга ми, цялото ми богатство възлизаше на около 1200 лири.

За щастие родителите на мъжа ми прибраха двете ми деца; това беше всичко, което им остана от мис Бети.

Признавам, че не бях натъжена, както е редно, от загубата на съпруга си; пък и не мога да кажа, че въобще някога съм го обичала толкова, колкото би трябвало. И колкото заслужаваше, тъй като той беше нежен, мил, весел мъж, о когото всяка жена би била щастлива. Обаче брат му, който беше постоянно пред очите ми, особено докато живеехме на село, представляваше постоянно изкушение за мен; винаги когато бях в леглото с мъжа си, аз желаех да съм в прегръдките на брат му. И въпреки че откакто се бяхме оженили, по-старият брат никога не проявяваше към мене и най-малко желание от този род, а се държеше като мой брат, невъзможно ми беше да изпитвам същите чувства към него. Накратко казано, аз всеки ден мислено вършех прелюбодеяние и кръвосмешение с него, нещо, което без съмнение беше толкова престъпно, колкото ако го вършех действително.

Преди да умре мъжът ми, по-големият брат се ожени и понеже по това време се бяхме преместили в Лондон, старата дама ни писа да идем на сватбата му. Мъжът ми отиде, но аз се престорих на болна, тъй като не бих могла да гледам как се венчава за друга жена, макар да знаех, че никога няма да го притежавам.

Останах сама в света, както в детските си години, и понеже бях все още млада и хубава, както всички казваха — можете да бъдете сигурни, че и аз самата мислех същото, — а освен това имах и доста пари в джоба, чувствувах, че не съм жена без значение. Бях ухажвана от мнозина богати търговци и особено настойчиво от един търговец на платове, в чиято къща бях наела квартира след смъртта на мъжа ми, тъй като сестра му беше моя позната. Тук имах свободата и възможността да водя весел живот и да се явявам в каквато искам компания, понеже сестрата на моя хазаин беше най-голямата лудетина и най-веселото същество, което някога е живяло на този свят, при все че се оказа не толкова добродетелна, колкото си мислех отначало. Тя ме въведе в едно разпуснато общество и за да достави удоволствие на някои свои приятели, ги водеше в къщи да видят хубавата вдовица. И понеже славата на хубавите жени привлича глупците, аз бях много ухажвана и имах изобилие от обожатели. Мнозина от тях твърдяха, че са влюбени в мен, но никой не ми направи почтено предложение. Твърде добре разбирах намеренията им, за да се хвана на техните уловки. Пък и сега моето положение беше друго — имах пари в джоба си и нямаше защо да се залавям с тях. Веднаж вече бях излъгана от тази измамница — любовта, но играта беше свършена. Сега бях решила — или брак, или нищо; и то или да се оженя добре, или въобще да не се женя.

Наистина обичах обществото на весели и духовити мъже и често се забавлявах в такава компания, но от наблюдение разбрах, че най-интересните мъже имаха намерения, които съвсем не ме интересуваха, а онези, които идваха с най-добрите предложения, бяха най-скучните и най-неприятните хора на света. Нямах нищо против това да се омъжа за търговец, но тогава, ей богу, той трябваше да бъде също така и джентълмен. Исках, когато съпругът ми ме заведе в двореца или на театър, да умее да носи сабя и да има вид на джентълмен, а да не бъде като онези, чиито дрехи носят отпечатък от престилката им и когато препашат сабя, изглеждат като окачени на нея и чиито занаят е изписан на лицето им.

Но най-после намерих това земноводно същество наричано джентълмен-търговец, и като справедливо наказание за глупостта си сама се хванах в примката, която лично аз бях поставила.

Той беше търговец на платове, както братът на моята приятелка. (Трябва да спомена, че не се ожених за моя хазаин, понеже, след като сестра му говори с него, се оказа, че той не ме иска за съпруга, а за любовница, а аз държах на своето — жена, която има достатъчно зестра, никога не трябва да се съгласявала стане някому любовница.)

И така, аз останах почтена жена не от някакви морални принципи, а от гордост, не защото бях добродетелна, а защото имах пари. Впрочем, както разбрах по-късно, по-добре щеше да бъде, ако приятелката ми ме бе продала на брат си, отколкото да се продам сама, както сторих, на един търговец, който беше едновременно гуляйджия, джентълмен, собственик на магазин и просяк.

Водена от желанието си да бъда съпруга на благородник, аз твърде бързо се разорих по най-глупавия начин, по който някога се е разорявала една жена. Като видя толкова пари накуп, новият ми съпруг почна така да пилее, че всичко, което му бях донесла, и всичко, което той имаше, нямаше да ни стигне за повече от година.

Около три месеца той ме обичаше много и аз имах удоволствието да видя как голяма част от парите ми бяха пропилени за самата мен.

— Хайде, мила моя — ми каза един ден, — искаш ли да отидем да прекараме една седмица някъде?

— Да, мили мой — отвърнах аз, — само че къде?

— Няма значение къде, но аз съм решил една седмица да живея като благородник. Нека отидем в Оксфорд.

— Но как ще отидем? — запитах аз. — Аз не зная да яздя, а Оксфорд е много далече, за да наемем карета.

— Далече ли! — възкликна той. — Няма нищо далече за карета с шест коня. Щом аз те водя някъде, ти ще пътуваш като княгиня.

— Хм — казах аз, — това е цяла лудост, мили мой, но щом си решил, не ме е грижа за разноските.

И така, на уговорения ден ние се качихме в карета с много добри коне, с кочияш, ездач на предния впряг и двама лакеи в хубави ливреи. Придружаваха ни двама ездачи — един благородник и един паж с перо на шапката. Слугите наричаха мъжа ми милорд, а аз минавах за графиня. Така ние изкарахме много приятно пътуване до Оксфорд; трябва да призная, че нямаше човек на света, който да може да се държи така като лорд, както моят втори съпруг. Ние разгледахме всички забележителности на града, поговорихме с двама-трима професори относно намерението ни да изпратим в университета един наш племенник и споменахме, че някой от тях би могъл да стане негов настойник. Забавлявахме се да залъгваме други бедни професори с надеждата, че могат да станат поне изповедници на младия милорд. Поживяхме като истински благородници (що се отнася до разноските) и заминахме за Нортхамптън. Най-после се върнахме в къщи, след като похарчихме деветдесет и три лири за една дванадесетдневна обиколка.

За едно конте суетността е най-висше качество. Моят съпруг притежаваше качеството да не отдава никакво значение на разходите. Тъй като неговата история не е много интересна, достатъчно е да ви кажа, че след около година и три месеца той фалира и беше арестуван за дългове. Дължеше такава голяма сума, че беше невъзможно да бъде освободен под гаранция и затова ми се обади да отида да го видя в затвора.

Аз не бях изненадана, защото от известно време предвиждах, че ни чака беда и гледах да туря нещо настрана, за да осигуря поне себе си. Но когато прати да ме повикат, той се държа много по-добре, отколкото очаквах. Каза ми направо, че е постъпил като глупак и се е оставил да го хванат ненадейно, когато е могъл да се укрие; не можел да си прости тази глупост и затова иска още тази нощ да изнеса всичко ценно от къщи и да го скрия на сигурно място, а също така да взема, ако мога, от магазина стока за сто-двеста лири.

— Само че — каза той — не ми съобщавай нито какво вземаш, нито къде го отнасяш. Колкото до мен, аз съм решен да се измъкна оттук и да изчезна. Ти вече никога няма да чуеш за мене, мила моя. Желая ти всичко най-хубаво. Съжалявам единствено за щетите, които съм ти причинил.

Когато се прощавахме, той ми наговори много нежни неща; беше, както вече ви казах, джентълмен и това ми остана единствената полза от него. До края на съвместния ни живот той беше много мил с мене, само че разпиля всичко, което притежавах, и ме накара да ограбя кредиторите му, за да има с какво да живея.

И така, можете да бъдете сигурни, че постъпих, както той ми каза. Видях го за последен път при раздялата ни, защото още същата нощ той намерил начин да избяга от затвора. Не зная как е успял да се измъкне; единственото, което научих, беше, че той се върнал в къщи към три часа през нощта, наредил да отнесат останалите стоки в Минт7, затворил магазина и със събраните от продажбата пари заминал за Франция. Оттам получих две-три писма от него и това беше всичко.

Аз не го видях, когато е дошъл в къщи, понеже по негов съвет използувах добре времето си тази нощ; пък и не биваше да стоя у дома, където можех да бъда задържана от кредиторите му по заповед на властта, тъй като не знаех дали решението за обявяване във фалит не е вече издадено. Междувременно моят съпруг се решил на отчаяна стъпка — той се спуснал почти от най-горния етаж на затвора върху покрива на една двуетажна съседна сграда, откъдето скочил на улицата, нещо, което можеше да му струва живота. Върнал се в къщи и изнесъл стоката от магазина, преди кредиторите да могат да пристигнат и да наложат секвестър на имуществото ни, тоест преди да получат решение за обявяване в несъстоятелност и да бъдат въведени във владение от съдебния чиновник.

Съпругът ми се държа много мило с мен и след това (пак ще кажа, че си беше джентълмен) — още в първото си писмо ми писа, че е заложил за тридесет лири двадесет топа фино холандско платно, което струваше деветдесет лири. Той ми изпрати и разписката, за да мога да ги взема обратно, като платя дължимата сума. Така и направих. След това нарязах платното на парчета и го продавах на разни семейства, когато се явеше удобен случай. По този начин спечелих след време над сто лири. Но когато си направих сметка, аз видях, че дори с тази сума и с това, което бях турила настрана по-рано, състоянието ми беше доста намалено. Холандското платно, топът фин муселин, който бях отнесла от магазина, някои сребърни съдове и други неща — всичко това едва възлизаше на петстотин лири. При това бях в много странно положение, защото, макар че нямах дете (имах едно от моя търговец-благородник, но то се помина), аз бях омагьосана вдовица — нито имах мъж, нито бях свободна — и не можех да помисля за женитба, макар да знаех добре, че съпругът ми няма да стъпи в Англия дори и след петдесет години. И така, за мен беше невъзможно да се оженя, каквото и предложение да ми направеха. Нямах приятел, с когото да се посъветвам, тоест приятел, комуто да мога да доверя в какво положение се намирам, защото ако властите научеха къде живея, щяха да ме арестуват и да ми вземат всичко, което бях успяла да спася.

Поради тези опасения първото нещо, което направих, бе да сменя жилището си и да си измисля ново име. Наех жилище в една затулена къща в Минт, облякох се като вдовица и започнах да се наричам Мол Фландърс. Но колкото и да се криех и макар новите ми познати да не знаеха нищо за мен, много мъже започнаха да се навъртат наоколо ми. Не зная дали поради това, че жените са малко между хората, които обикновено се срещат там, или пък понеже тези хора се нуждаят повече от жени, за да забравят окаяното си положение, но всеки случай аз скоро открих, че приятните жени са много търсени от пропадналите мъже. Тези, които не можеха да изплатят дори половин крона8 срещу всяка лира, която дължаха, и дори нямаха пари да си платят обеда в гостилницата „Бул“, а ядяха на кредит, все пак намираха пари, за да поканят на вечеря жената, която им харесва.

Макар че се държах резервирано с тези господа — подобно на приятелката на лорд Рочестър, която обичала неговата компания, но не му разрешавала нищо повече — спечелих си име на лека жена, без да съм си позволила удоволствията на тези жени. По тази причина и мястото, и компанията скоро ми омръзнаха и аз почнах да мисля да се преместя другаде.

Животът в Минт ми даваше повод за много размишления. Действително беше странно да видиш хора в най-затруднено положение, чиито семейства живееха от благотворителност и мисълта за които ги ужасяваше, да видиш как с последното си пени тези хора се опитват да удавят мъката си в разгулен живот; как затъват все по-дълбоко, като се мъчат да забравят миналото си, което именно сега бе време да си припомнят; как натрупват все повече грехове и продължават да грешат, като че ли в това намират лек за миналите си прегрешения. Не е моя работа да проповядвам морал, но тия хора бяха съвсем пропаднали, дори на мен ми беше противно да общувам с тях. Имаше нещо отвратително и грозно в техния греховен живот, сякаш някаква тъмна сила ги тласкаше по този път. И не само постъпките бяха в разрез със съвестта им, но дори и държането им беше неестествено. Често съм виждала как въздишки прекъсват песните им, как по внезапно побледнелите им лица, въпреки пресилените усмивки, се изписва тревога; понякога, след като бяха пропилели парите си за безнравствени удоволствия или греховни прегръдки, те гласно изразяваха отвращението към самите себе си. Не един път съм чувала някой от тях да въздъхне дълбоко и извръщайки се настрана, да изстене: „Каква свиня съм аз! Но все пак ще пия за твое здраве, мила Бети“, мислейки за добрата си жена, която в този момент може би нямаше и половин крона, за да нахрани трите си или четири деца. На другия ден той ще се разкайва и може би жена му ще дойде разплакана, за да му съобщи какво са направили кредиторите, как са я изхвърлили от къщи заедно с децата или някоя друга ужасна новина. Това ще засили угризенията му. Той ще мисли и премисля за всичките си нещастия и когато почувствува, че вече си губи ума, пак ще потърси забрава в разгулен живот. Понеже няма принципи, които да го поддържат, нито намира някаква утеха в сърцето си или в бога и всичко в живота му се вижда черно, той отново започва да пие и развратничи, събира се с хора, изпаднали в същото положение като него, повтаря прегрешенията си и всеки ден се приближава с още една стъпка към гибелта.

Аз не бях толкова паднала, за да дружа с такива хора, и затова започнах сериозно да мисля какво да правя, преценявах положението си и търсех изход. Знаех, че нямам никого на света — нито един приятел, нито една роднина — и че когато свърша малкото пари, които ми бяха останали, ме чака само мизерия и глад. Тези разсъждения и отвращението, което изпитвах към живота в Минт, ме накараха да напусна това място.

Бях се запознала с една добра и сериозна жена, също вдовица като мене, но в по-добро положение. Съпругът й бил капитан на кораб, но имал нещастието да претърпи корабокрушение, когато се завръщал от Западна Индия. Той бил душевно смазан от претърпяната загуба и макар че успял да спаси живота си при потъването на кораба, след известно време умрял от мъка. За да се отърве от преследванията на кредиторите му, вдовицата била принудена да се засели в Минт, но по-късно с помощта на приятелите си успяла да уреди задълженията на мъжа си и сега можеше да се върне в Лондон. Като разбра, че не съм лично преследвана за дългове и живея в Минт заради дълговете на мъжа си, и понеже, от друга страна, аз споделях нейното отвращение или по-точно казано, тя споделяше моето отвращение към Минт и към средата, в която се намирахме, тя ме покани да се върнем заедно в Лондон и да остана на квартира при нея, докато успея да се настаня, както бих искала. При това ми каза, че в тази част на града, където живееше тя, е почти сигурно някой добър капитан на кораб да се влюби в мен и да започне да ме ухажва.

Приех предложението й и живях при нея половин година.

Бих останала и по-дълго, но това, което тя ми бе обещала, се случи на нея — тя се ожени много добре. Другите жени се нареждаха, а на мен не ми вървеше.

Никой не ми правеше предложение — освен двама-трима боцмани и неколцина други мъже, които не бяха нещо повече от тях. Колкото до капитаните, те бяха два вида: такива, които имаха добро положение, тоест притежаваха добър кораб и бяха решили да се оженят за жена със зестра; и такива, които нямаха работа и търсеха жена, за да могат да се докопат до кораб, тоест или жена с пари, понеже това би им дало възможност да купят дял в някой кораб и по този начин да привлекат съдружници, или пък жена, която има връзки с влиятелни хора в корабоплаването и би могла да издействува капитанско място за някой млад човек. Тъй като нямах нито пари, нито връзки, изглеждаше, че що остана без кандидати. Скоро от личен опит разбрах, че браковете се сключваха по обмислен план — с оглед на парични сметки или за търговски интереси и любовта не играеше никаква или почти никаква роля.