Сполуките и неволите на прочутата Мол Фландърс

Както казваше моята зълва в Колчестър, красотата, духовитостта, добрите маниери, умът, доброто поведение и възпитание, добродетелта, набожността и всички други телесни и душевни качества нямаха значение. Единствено зестрата представляваше интерес. Наистина мъжете избираха любовниците си, водени от порива на чувствата, и за една к… беше необходимо да бъде миличка, с хубаво тяло, хубаво лице и приятно държане. За една съпруга това не беше нужно — никаква уродливост не шокираше вкуса на мъжете, никакви лоши качества не им правеха впечатление, парите бяха всичко. Зестрата не беше нито гърбава, нито уродлива и парите бяха всякога приятни, каквато и да беше жената.

От друга страна, тъй като пазарът беше благоприятен за мъжете, аз открих, че когато ги поискат, жените дори нямат право да откажат, сякаш мъжете им правеха някакво благодеяние с предложенията си. Ако някоя мома от високомерие привидно отхвърляше едно предложение, втори такъв случай вече не й се удаваше; а още по-малко тя можеше да поправи грешката си и да приеме онзи, когото се е преструвала, че отблъсква.

Мъжете имаха такъв голям избор, че жените се намираха в много нещастно положение. Те сякаш чакаха на всяка врата и ако на един мъж му откажеха в една къща, сигурно беше, че щяха да го приемат в следващата. Освен това забелязах, че мъжете никак не се свеняха да се изтъкват и както се казва, да гонят зестра, дори когато сами нямаха състояние, нито някакви достойнства. И те се държаха толкова важно, че жената едва имаше право да разпита какъв човек е този, който е поискал ръката й, и какво е имотното му състояние. Такъв беше случаят с едно младо момиче, което живееше в съседната къща и с което се бяхме сприятелили. Ухажваше я един млад капитан и тя, която имаше близо две хиляди лири зестра, разпита някои от съседите с какво име се ползува кандидатът й, какъв е в морално отношение и колко е богат. При последното си посещение той и съобщил, че е много обиден, загдето тя е събирала сведения за него, и няма повече да я безпокои с посещенията си. Аз чух за това и отидох да видя приятелката си, която в откровен разговор ми се довери напълно. Веднага ми стана ясно, че макар да считаше, че капитанът е постъпил зле с нея, тя не бе в състояние да му се сърди и извънредно много съжаляваше, задето го е загубила и особено бе засегната от това, че друга, която беше по-бедна от нея, го бе спечелила.

Аз я окуражих с няколко думи и й казах да не се унижава до такава степен. Рекох й, че колкото и да съм бедна, аз бих презирала един човек, който смята, че трябва да се осланям само на собствените му думи. Щом тя има добро състояние, не е нужно да постъпва като другите жени в днешно време. Достатъчно е, че мъжете могат да обиждат нас, жените с малко пари; но ако тя, с нейната добра зестра, претърпи подобна обида, без да се възмути, в бъдеще ще бъде презирана от всички. Една жена винаги може да намери случай да си отмъсти на мъжа, който се е държал зле с нея, и има много начини да се натрие носът на този капитан; ако не беше така, жените биха били най-нещастните същества на света.

Думите ми й харесаха и тя ми каза сериозно, че много би се радвала да му даде да почувствува, че е обидена и да го накара да се върне при нея, или поне да има удоволствието да му отмъсти така, че всички да научат за това.

Рекох й, че ако е готова да последва съвета ми, ще й обясня как да постигне желанията си и се обзалагам, че ще накарам този господин да дойде пред вратата й и да моли да бъде приет. Тя се усмихна на това и аз веднага разбрах, че ако той се върне при нея, тя не е толкова обидена, та да го остави да чака дълго пред вратата й.

Във всеки случай тя с интерес слушаше съветите ми. Казах й, че първото нещо, което трябва да направи, е да се представи в по-изгодно положение пред хората.

Тъй като капитанът беше разправил между жените, че се е отказал от нея, и искаше по този начин да се представи в по-благоприятна светлина, тя трябва да се погрижи да разпространи между познатите си — а тя имаше хиляди възможности за това, — че се е осведомила за състоянието му и е разбрала, че той не е такъв, за какъвто се представя.

— Нека всички научат, госпожице — рекох й аз, — че той не се е оказал такъв, какъвто вие сте очаквали, и затова сте сметнали за неблагоразумно да се занимавате с него; чули сте, че има лош характер и самичък се е хвалил и е разказвал колко лошо се държи с жените. Кажете също, че той води развратен живот.

Впрочем в последното твърдение имаше нещо вярно, но аз забелязах, че това ни най-малко не намаляваше желанието й да се ожени за него.

Тя охотно възприе идеята ми и веднага потърси начин да пусне този слух. Това не беше никак трудно, защото, щом разказа историята на няколко клюкарки, тя веднага стана предмет на разговор по всички къщи в тази част на града и аз я чувах, където и да ме поканеха на чай. Понеже беше известно, че съм приятелка на момичето, често ме питаха какво мисля за случая и аз не пропущах възможността да потвърдя цялата история, като прибавя още нещо от себе си и обрисувам капитана в най-черни краски. Като голяма тайна поверих на клюкарките нещо, което те не знаеха, а именно, че съм чувала, че материалното му положение било много лошо, той бил в крайна нужда за пари, за да уреди сметките си със собствениците на кораба, който командува; не бил изплатил своя дял и ако не го изплати в скоро време, съдружниците ще го уволнят и ще назначат на негово място помощника му, който бил готов да изкупи частта на капитана.

Понеже ме беше много яд на този негодник, както го наричах, аз добавих, че съм дочула слухове, че той имал една законна жена в Плимут и втора жена в Западна Индия, нещо, което, както всички знаеха, не беше рядко явление между тези господа.

Планът успя точно както ние двете желаехме. Наскоро в една съседна къща бащата и майката на едно младо момиче забраниха на капитана да идва у тях и затвориха дъщеря си в къщи. И друга една жена има куража, колкото и странно да изглежда, да отхвърли предложението му. Където и да похлопаше, навсякъде го укоряваха за гордостта му, задето смяташе, че жените нямат право да събират сведения за него и т.н.

Тогава той започна да съзнава грешката си. Виждайки, че всички жени на отсамния бряг на реката са против него, той отиде в Ратклиф и си опита късмета между тамошните момичета. Но въпреки че и те, както всички жени по онова време, само чакаха някой да ги поиска, на него не му провървя и там, защото репутацията му го следваше отвъд реката. И така, макар че все пак имаше доста жени, които биха го взели, по-богатите му обръщаха гръб, а той търсеше жена със зестра.

Но това не беше всичко. Моята приятелка сама измисли нещо много хитро. Тя накара един млад джентълмен — неин роднина — да й идва на гости два-три пъти седмично с една разкошна карета, а две други нейни приятелки и аз веднага разпространихме слуха, че този господин е влюбен в нея и я ухажва, че има хиляда лири годишен доход и тя ще се премести да живее у леля си в Сити9, защото за него било неудобно да идва с каретата си в Родърхайд, където улиците са толкова тесни и неудобни.

Тази комедия успя веднага. Навсякъде се смееха на капитана и на него му идваше да се обеси. Той опита всички средства да се върне при приятелката ми и започна да й пише най-пламенни писма. Накратко казано, с голяма мъка успя да получи съгласието й да я посети, само и само, както той се изрази, за да може да се реабилитира.

На тази среща тя си отмъстила напълно. Казала му, че се пита за каква я мисли, та да трябва да приеме да встъпи в брак с който и да е мъж, без да разпита за състоянието му; той много грешал, ако смятал, че някой може да я принуди да се ожени; тя не е в положението на някои свои съседки, които може да са готови да се омъжат за първия мъж, който им направи предложение. Рекла му направо, че той се ползува наистина с лошо име и съседите гледат с лошо око на него и ако не разясни някои неща, относно които има основателни съмнения, тя, за сведение, няма да се побои да отхвърли нито неговото, нито чието и да било предложение за женитба.

След това му разправила какво била уж чула за него. Всъщност повторила му това, което сама беше измислила и разпространила чрез мен: за неизплатения му дял в кораба, който командува; за решението на собствениците да го уволнят и да поставят помощника му на негово място; за скандалния му живот; за връзките му с тези и тези жени и за двете му съпруги — едната в Плимут, а другата в Западна Индия — и т.н.

Накрая го запитала дали не намира, че тя има право да настоява за обяснения и ако не ги получи, с пълно основание може да му откаже.

Той останал така смаян, че не можел да отговори нито дума. Като видяла колко е объркан, тя самата почти почнала да вярва, че обвиненията й са верни, макар много добре да знаеше автора на тази мълва.

След малко той се съвзел и от този момент станал най-смиреният, най-скромният и най-настойчив кандидат, какъвто човек може да си представи.

Тогава тя му подхвърлила, че той не е единственият й кандидат, та да е длъжна да търпи такова държане от негова страна. Попитала го не вижда ли как тя отблъсва дори тези, които смятат, че си заслужава да идват при нея от толкова далече. Това било намек за роднината, когото беше накарала да й идва на гости.

С тези хитрини успя да го принуди да направи всичко, за да удовлетвори исканията й както относно материалното си състояние, така и относно поведението си. Той й представи безспорни доказателства, че е платил своя дял от кораба и й донесе декларация от собствениците, че слухът за някакво тяхно намерение да го отстранят от капитанското място е неверен и неоснователен. Накратко казано, капитанът стана точно обратното на това, което беше преди.

Така аз я убедих, че ако мъжете се намират в по-изгодно положение от нас по отношение на брака поради общоприетото мнение, че те имат много по-голям избор и че жените винаги с готовност приемат всяко предложение за женитба, то се дължи само на това, че на жените им липсва смелостта да защищават правата си и както казва лорд Рочестър:

След всичко станало момичето изигра добре ролята си и макар да бе решила да се ожени за капитана — всъщност това бе главната цел на плана й, — тя така го разиграва, та на него му се струваше, че да получи ръката й, бе най-мъчното нещо на света. Тя постигна това не с гордо и резервирано държане, а с хитра тактика, като му отвърна по същия начин, по който той се бе отнесъл с нея. Тъй като с високомерното си държане той искаше да покаже, че не го е грижа каква е репутацията му, тя го принуди да се съгласи да даде всички сведения за себе си, а същевременно не му позволи да пита за нейното състояние.

За него бе достатъчно да я вземе за жена. Тя му каза направо, че тъй като нейното положение му е известно, и тя има право да научи какво е неговото състояние. И макар да знаеше само по слухове каква е зестрата й, той така страстно я беше уверявал в любовта си, че нямаше как да разпитва; можеше само да я моли за ръката й и да й прави любовни излияния, каквито правят всички любовници. Накратко казано, той не си остави никаква възможност да й задава въпроси относно имуществото й. Тя се възползува от това и без негово знание предаде част от парите си на доверени лица, за да не може той да ги получи; при това го накара да заяви, че е доволен от зестрата, която всъщност представляваше само част от състоянието й.

Впрочем сумата, която му даде, бе достатъчно голяма — около хиляда и четиристотин лири. След известно време тя изкара наяве и другата сума, като някакъв нейн извънреден доход. Макар че тези пари нямаше да бъдат негови, той прие новината с голяма радост, понеже с тях тя можеше да посрещне някои свои лични разходи, а това все пак щеше да му бъде от полза.

Трябва да добавя, че по този начин капитанът стана не само още по-смирен, докато я ухажваше, но и по-късно, когато се ожениха, той беше крайно внимателен съпруг.

Трябва да припомня на всички млади момичета, че те сами се поставят в по-зависимо положение, отколкото се намира дори една съпруга (а напълно безпристрастно казано — положението на една женена жена далеч не е завидно), и сами подготвят бъдещите си унижения, като се оставят да бъдат обиждани от мъжете още преди брака, нещо, което според мен съвсем не е необходимо.

От случая с моята приятелка жените могат да видят, че не всички предимства са на страната на мъжете, както те си мислят. Възможно е да е вярно, че мъжете имат голям избор от жени и някои жени не се държат достойно и са леснодостъпни, но все пак, ако един мъж иска да се ожени за свястна жена, той ще намери, че тя не е така леснодостъпна и че тези, които се държат другояче, след женитбата често се оказват с недостатъци. И затова мъчнодостъпните жени са всъщност много по-ценни от тези, които са готови да се оженят веднага щом ги поискат.

Съвсем сигурно е, че жените винаги печелят пред мъжете, когато не отстъпват позициите си и показват на кандидатите си, че няма да търпят да бъдат унижавани и не се страхуват да кажат „не“. Мъжете дълбоко ни обиждат, като ни изтъкват, че има много жени и поради войните, флотата, търговията и пр. съществува голямо числено несъответствие между двата пола. Аз съвсем не съм съгласна, че броят на мъжете е толкова малък, а този на жените толкова голям. Но ако трябва да кажа истината, аз ще река, че неизгодното положение, в което са поставени жените, е просто безобразие от страна на мъжете; нашето време е толкова долно и мъжете са толкова развалени, че наистина броят на мъжете, с които една почтена жена би трябвало да поддържа връзки, е много малък; а тези, на които тя би могла да разчита, се срещат крайно рядко.

Следователно жените трябва да бъдат по-настойчиви, защото иначе как биха могли да научат какъв е всъщност мъжът, който им прави предложение? Да се каже, че жените би трябвало да бъдат по-отстъпчиви, тъй като бракът е нещо сериозно, би значило да се тикат те към авантюра; такъв съвет според мен би бил абсурден.

Напротив, жените имат десет хиляди пъти повече основание да бъдат предпазливи и резервирани, тъй като вероятността да бъдат измамени е много по-голяма. Ако проявяваха повече предпазливост, те щяха да разберат кога ги ухажва измамник. В днешно време има много малко мъже, за които може да се каже нещо добро, и затова, ако момичетата събираха дори и малко сведения за кандидатите си, лесно биха открили кой от тях колко струва.

А колкото до жените, които не смятат, че трябва да помислят за собствената си сигурност и които с нетърпение чакат да се омъжат и се хвърлят в брака, както коне в бой, на такива жени ще кажа, че за тях можем само да се молим на бога, както се молим за спасението на болни, и че те приличат на хора, които залагат цялото си състояние на лотария, в която има една печалба на сто хиляди билета.

Никой разумен мъж не би ценил по-малко една жена, ако тя не отстъпи при първата атака или не приеме предложението му, преди да събере сведения за него; напротив, като се има пред вид какви са мъжете сега, ако тя се съгласи веднага, той би счел това за слабост и би имал твърде лошо мнение за ума й, щом е готова да рискува единствения си шанс в живота и да направи от брака скок в неизвестността.

Аз бих желала нашият пол да промени поведението си в това отношение, тъй като тъкмо в този момент на живота си ние правим най-фаталната стъпка. Това се дължи само на липсата на смелост, на страха да не останем неомъжени, на желанието да се спасим от ужасното положение на стара мома. Това е капанът, в който се хващат жените. Те много по-сигурно биха избягнали опасността, ако можеха да превъзмогнат този страх и да се държат както трябва, като стоят твърдо на позициите си в този толкова важен за щастието им момент, отколкото да се излагат на риск, както правят сега. Те може би няма да се омъжат толкова скоро, но затова пък ще се омъжат добре. Тази, която има лош мъж, е избързала с женитбата, а тази, която има добър — не е закъсняла. С една дума, като изключим тези, които имат телесен недъг или лошо име, няма жена, която рано или късно да не се омъжи добре, стига само да умее да се държи. Но ако тя действува прибързано, хиляда на сто е сигурно, че ще разсипе живота си.

Но нека се върна на собственото си положение, което по това време беше доста деликатно. Поради лошото ми парично състояние най-необходимото за мен в този момент беше едно предложение за брак. Аз бързо разбрах обаче, че ако бъда леснодостъпна, няма да стигна далеч. Скоро стана известно, че вдовицата няма пари; а то бе най-лошото, което можеше да се каже за една жена. Това, че се ползувах с името на добре възпитана, красива, духовита, скромна и приятна жена — да оставим настрана въпроса дали тази репутация бе основателна, или не, — нямаше значение, щом не притежавах това пусто злато.

Затова реших, че е необходимо да се преместя да живея другаде, където не ме познаваха, и дори да си измисля ново име.

Разказах за намеренията си на моята приятелка, жената на капитана, на която бях толкова много помогнала да се ожени и която бе готова да ми услужи по същия начин. Аз не се стеснявах да й разкрия истинското си положение: парите ми бяха намалели, защото след последната си сделка, когато спестяванията ми бяха достигнали петстотин и четиридесет лири, аз бях изразходвала известна сума и ми останаха около четиристотин и шестдесет лири; освен това имах и много доста скъпи дрехи, златен часовник и някои накити, макар и не твърде скъпоценни, както и част непродадено платно на стойност около тридесет-четиридесет лири. Моята мила и вярна приятелка, жената на капитана, се чувствуваше толкова задължена към мен заради услугата, която й бях направила, че не само ми беше много предана, но и знаейки положението ми, щом получеше пари, ми правеше подаръци; а тъй като това ставаше доста често, все едно, че ме издържаше напълно и аз не изразходвах нищо от моите пари.

Един ден тя ми предложи да постъпя точно така, както постъпват мъжете, тоест, щом те не се стесняват да претендират за зестра, без самите да са богати, напълно справедливо би било и жените да действуват по същия начин и ако могат, да надхитрят тези измамници.

Жената на капитана, която ми вкара тази мисъл в главата, ме уверяваше, че ако я оставя да ме ръководи, сигурно ще мога да си намеря богат съпруг, без да му дам каквото и да било основание да ме упреква, че нямам голяма зестра. Аз й отговорих, че ще следвам напълно съветите й и не ще кажа дума, нито ще направя стъпка, без да я питам, защото съм сигурна, че ако попадна в трудно положение, тя ще ме измъкне от него. Първото нещо, което ме накара да направя, бе да я наричам братовчедка и да отида да живея временно на село у едни нейни роднини. Там тя доведе мъжа си и като ме наричаше братовчедка пред него, успя така да нареди работата, че и двамата най-настойчиво ме поканиха да отида да живея у тях, понеже те сега се бяха преместили в друга къща. След това тя разправила на мъжа си, че положително имам най-малко хиляда и петстотин лири зестра, а е доста вероятно да имам много повече.

Достатъчно беше само да се каже това на капитана; не бе нужно да правя каквото и да било. Аз трябваше само да си мълча и да чакам развитието на нещата. Веднага из целия квартал се разчу, че вдовицата, която живее у капитан***, била много богата, имала най-малко хиляда и петстотин лири, а може би и много повече, сам капитанът бил казал това. Винаги когато го питаха, той без колебание потвърждаваше, че съм много богата, макар по въпроса да знаеше само това, което бе чул от жена си; той говореше без всякакъв умисъл, защото напълно вярваше на думите й. Щом мълвата за моето мнимо богатство се разпространи, видях се обкръжена от доста обожатели и можех да избирам, което само потвърждава казаното от мен по-горе. Аз трябваше да играя внимателно и изкусно и да избера измежду тях най-подходящия мъж, тоест този, който най-лесно щеше да повярва на слуховете и нямаше да разпитва много-много за зестрата ми; това беше абсолютно необходимо, защото, ако почнеше да събира сведения за състоянието ми, целият план пропадаше.

Лесно открих необходимия ми човек по начина, по който ме ухажваше. Оставих го да ме уверява, че ме обича повече от всичко на света и че единственото, което желае, е да го направя щастлив; неговите уверения, разбира се, почиваха на предположението, че съм богата, нещо, което аз никога не споменавах пред него.

Точно такъв мъж търсех. Но все пак, за да бъда напълно сигурна, аз трябваше да го изпитам докрай, защото с мен беше свършено, ако той почнеше да разпитва, както и с него щеше да е свършено, ако се оженеше за мен. Аз нарочно не проявих никакъв интерес към състоянието му, за да не би и той да ме запита за моето. И затова при всички случаи аз се правех, че се съмнявам в искреността му, и му казах, че може би ме ухажва само заради парите ми. Той ме прекъсваше с поток от гръмки слова и ме уверяваше в любовта си, но аз продължавах да се преструвам, че не му вярвам.

Една сутрин той свали диамантения пръстен от ръката си и написа с него на стъклото на прозореца в стаята ми следното:

Прочетох го и го помолих да ми даде пръстена, с който написах отдолу:

Той взе пръстена и написа още един ред:

Отново взех пръстена и написах:

Той се изчерви като рак при този намек и просто побеснял ми извика, че каквото и да правя, пак ще ме спечели. Грабна пръстена от ръката ми и надраска:

В последния стих аз реших да рискувам и смело написах:

Това беше тъжната истина. Не мога да кажа дали повярва на думите ми, или не — в този момент мислех, че не ми вярва. Тогава той ме грабна в прегръдките си и започна да ме целува жадно и страстно. Дълго ме прегръща и целува и най-после поиска писалка и мастило. Каза ми, че нямал търпение да дращи по стъклото, измъкна лист хартия и написа:

Взех писалката и веднага написах:

Той ми каза, че съм несправедлива и съм го принуждавала да ми противоречи, което било неучтиво. И понеже съм го била увлякла в този стихоплетец разговор, помоли ме да го продължим. Взе отново писалката и написа:

Под неговите думи аз написах:

Той взе това като добро начало и сложи оръжието, тоест писалката. Добро начало беше действително особено ако знаеше истината. Впрочем той схвана точно туй, което исках да кажа — че съм склонна да му позволя да ме ухажва; и аз всъщност желаех това, защото никога не бях срещала по-весел и по-приятен мъж от него, и често си мислех колко престъпно беше да мамя такъв човек.

Но за мен бе абсолютно необходимо да сключа изгоден брак. И колкото, от една страна, заради любовта му към мен и добрия му характер да ми беше съвестно да го лъжа, толкова, от друга страна, аз разчитах именно на характера му — тоест, че той по-лесно ще понесе разочарованието, отколкото някой буен тип, който няма с какво друго да се похвали освен със страстния си характер и може да докара само страдания на една жена. Макар че много пъти се бях шегувала (както той си мислеше) с моята бедност, когато откриеше истината, вече нямаше да има никаква възможност да ми се сърди, тъй като много пъти ме беше уверявал — на шега или сериозно, — че ме взема без оглед на зестрата ми, а и аз — на шега или сериозно — му бях казвала, че съм много бедна. По този начин го бях двойно обвързала и макар един ден да можеше да каже, че с бил измамен, никога не би могъл да твърди, че аз съм го измамила. Той настойчиво продължи да ме преследва и когато разбрах, че няма никаква опасност да го изгубя, започнах да играя ролята на безразлична, и то по-дълго, отколкото иначе благоразумието би ми диктувало. Аз знаех, че моята предпазливост и безразличие ще засилят позициите ми пред него в момента, когато ще трябва да му призная истинското си положение. Държах се много резервирано, защото от това мое поведение той заключаваше, че аз или имам повече пари, отколкото се говореше, или повече ум и не желая да рискувам.

Един ден си позволих да му кажа, че съм много по-ласкана, понеже той, като истински влюбен, ми е заявил, че ще ме вземе, без да ме разпитва за зестрата ми, и затова и аз ще му отвърна със същото, тоест няма да искам сведения за неговото състояние, но се надявам да ми разреши да му задам няколко въпроса, на които според желанието си може да отговори или не. Един от тези въпроси беше как и къде ще живеем, тъй като бях чувала, че той притежавал голяма плантация във Вирджиния; при това добавих, че нямам голямо желание да бъда заточена в колониите.

В отговор той ми разправи най-подробно за всичките си работи и съвсем откровено и открито ми обясни състоянието си, което аз намерих за предостатъчно. По-голямата част от имуществото му се състояло от три плантации във Вирджиния, които му носели много добър приход — около триста лири годишно, — но ако живеел там, би получавал четири пъти повече. „Много добре — помислих си аз, — ти ще ме заведеш там, щом поискаш, но аз няма да ти кажа предварително, че съм съгласна.“ Започнах да се шегувам с това, че ще спечели толкова пари във Вирджиния, но когато разбрах, че е готов да направи всичко, което желая, промених песента. Казах му, че имам сериозни основания да не искам да отида да живея там, защото, щом плантациите му са толкова доходни, моята зестра няма да отговаря на неговите приходи. Той отговори, че не се интересува от богатството ми, казал ми е това още от самото начало и държи на думата си. Увери ме, че каквато и да е зестрата ми, няма да настоява да замина за Вирджиния с него, нито пък ще отиде без мен и ще направим това, което аз реша.

Можете да бъдете сигурни, че точно това и исках; работите явно се развиваха по най-добрия начин. Аз продължавах играта, като се преструвах на безразлична, на което той често се учудваше. Споменавам това, за да обърна отново внимание на жените, че единствено тяхната липса на смелост да проявят такова безразличие е причина да не ги ценят и уважават мъжете и да се отнасят зле с тях. Ако те се осмеляваха да изгубят от време на време някой глупак с високо мнение за себе си, щяха да бъдат по-малко презирани и по-ухажвани. Аз не разкрих какво представляваше голямото ми богатство, тоест, че притежавам по-малко от петстотин лири, когато той очакваше хиляда и петстотин, и все пак го хванах на въдицата така здраво и го разигравах така дълго, че той щеше да се ожени за мен, дори и да нямах пукната пара. Така той бе по-малко изненадан, когато научи истината, отколкото щеше да бъде иначе; не можеше да ме упрекне ни най-малко, тъй като аз докрай се преструвах, че ми е безразлично дали ще се ожени за мен. И така, той не можеше да каже нито дума, освен че наистина е разчитал на по-голяма зестра, по щом тя се е оказала по-малка, не съжалява за сделката, а само за това, че няма да може да ми осигури богат живот, както е искал.

Накратко казано, ние се оженихме, и то много добре — колкото се касае до мен, — тъй като никоя жена не е имала съпруг с по-добър характер; неговото състояние не беше така добро, както предполагах, но и той не забогатя много чрез женитбата си, както се бе надявал.

Когато се оженихме, аз все пак трябваше да намеря начин да му съобщя деликатно колко малка е зестрата ми и да му я предам. Нямаше друг изход и затова един ден аз използувах случая, когато бяхме сами, да повдигна този въпрос.

— Мили мой — казах аз, — вече сме женени от две седмици. Не е ли време да ти съобщя дали жена ти има зестра, или не?

— Няма защо да бързаш, мила — отвърна той. — Аз съм напълно щастлив да имам за съпруга жената, която обичам. А колкото до зестрата ти, не съм ти досаждал много с въпроси около нея.

— Вярно е — казах аз, — но тук има една трудност, с която просто не зная как да се справя.

— Каква е тази трудност, мила?

— Нещо, което за мен е малко тежко да ти кажа, а за тебе ще бъде още по-тежко да го чуеш. Казаха ми, че капитан*** (мъжът на моята приятелка) ти бил разправял, че съм имала много повече пари, отколкото някога въобще съм казвала, че притежавам. При това аз никога не съм искала от него да говори подобни неща.

— Е, капитан*** може да ми е казвал такова нещо, но какво от това? Ако нямаш толкова пари, лъжата остава за негова сметка. Но ти никога не си ми казвала колко имаш и затова аз нямам основание да ти се сърди, ако нямаш нищо.

— Това е толкова справедливо и великодушно — рекох аз, — че мен ми е двойно по-мъчно, задето имам толкова малко.

— Колкото по-малко пари имаш, толкова по-зле за нас двамата. Ти обаче не бива да се страхуваш, че аз ще бъда лош към тебе, понеже нямаш зестра. О, не, ако нямаш нищо, разкрий ми го направо. Може би ще кажа на капитана, че ме е измамил, но на тебе никога не мога да кажа подобно нещо. Та нали ти ми заяви писмено, че си бедна? И затова не би трябвало да очаквам никаква зестра.

— Е, мили мой — рекох аз, — радвам се, че не съм те измамила преди брака. Ако по-късно някога те измамя, то не може да бъде много сериозно. Напълно вярно е, че съм бедна, но не съм пък и толкова бедна, че да нямам нищо — и аз измъкнах няколко банкноти и му дадох около сто и шестдесет лири.

— Ето ти малко пари, мили мой, а ще се намерят и още.

От това, което му бях казала по-преди, той почти беше убеден, че нямам нищо и затова, макар сумата да бе малка, се зарадва двойно повече. Той призна, че не е очаквал толкова и съдейки по думите ми, е бил сигурен, че цялото ми богатство се състои в хубавите ми дрехи, златния часовник и един-два диамантени пръстена.

Няколко дни го оставих да се радва на тези сто и шестдесет лири. Един ден, когато се прибрах в къщи, му дадох още сто лири в злато — аз нарочно излязох, за да помисли че съм ходила някъде да получа сумата — и му казах, че и тези пари са част от зестрата ми. В течение на около една седмица му донесох още сто и осемдесет лири и платно за около шестдесет лири и му разказах, че съм го получила заедно със стоте златни лири срещу едно мое вземане от шестстотин лири от един несъстоятелен длъжник, който е могъл да ми плати малко повече от 25% от дълга си.

— И сега, мили мой — му казах аз, — много съжалявам, но трябва да ти съобщя, че ти предадох цялото си богатство. Ако лицето което ми дължеше шестстотинте лири, не ме беше изиграло, щях да ти донеса хиляда лири, но и при това положение аз не си задържах нищо за себе си; а и да имах повече, всичко щеше да бъде твое. Той ми беше толкова благодарен за начина, по който постъпих, и толкова доволен от парите — тъй като ужасно се страхуваше да не би да съм съвсем без нищо, — че прие сумата с голяма радост. Ето как се измъкнах от цялата работа, след като бях извършила такава измама — да мина за богата, като имах само петстотин лири, и да примамя един мъж да се ожени за мен, карайки го да мисли, че имам голяма зестра. Мимоходом обаче трябва да отбележа, че според мен това е най-опасната стъпка, която една жена може да направи, и че по този начин тя поема риска да бъде много зле третирана, след като се ожени.

Моят съпруг, трябва да призная, беше безкрайно добър, но съвсем не беше глупав. И тъй като видя, че доходите му не стигат, за да водим, живота, който, разчитайки на моята зестра, той смяташе, че ще можем да водим, и понеже, от друга страна, не получаваше от плантациите си във Вирджиния прихода, който очакваше, той започна често да изказва желание да отидем да живеем в неговото имение, като хвалеше тамошния начин на живот — евтин, богат, приятен и т.н.

Веднага схванах какво очаква от мен и затова една сутрин направо му заговорих за това. Казах му, че според мен неговото имение не носи добри приходи, защото той живее толкова далече от него, съвсем друго би било, ако можеше да го надзирава, и че разбирам желанието му да отиде да живее там. Добавих, че си давам сметка, задето е останал излъган в надеждите си да се ожени за жена със зестра и затова най-малкото, което мога да направя, е да се съглася да замина за Вирджиния и да живеем там.

Той бе възхитен от предложението ми и ми благодари с безброй нежни думи. Каза ми, че макар и надеждите му за богат брак да не са се сбъднали, той е много щастлив с мене и за него аз съм всичко, което може да бъде за мъжа си една съпруга. А колкото до предложението ми да заминем за Вирджиния, той просто не можеше да намери думи да ми благодари.

Накратко казано, ние решихме да заминем. Той ми каза, че в имението си имал много хубава и добре мебелирана къща, в която живеели майка му и сестра му — единствените му роднини. Щом пристигнем там, те ще се преместят в друга сграда (тя била собственост до живот на майка му, но след смъртта й той щял да я наследи), така че аз ще мога да разполагам с цялата къща; и аз действително заварих всичко точно така, както той ми го бе описал.

Натоварихме на кораба, с който заминавахме, голямо количество хубави мебели за нашата къща, запаси бельо и други необходими неща, както и доста стока за продан, и отпътувахме.

Как изкарахме пътуването, което беше дълго и пълно с опасности, не е от значение за моя разказ. Нито аз, нито мъжът ми водихме дневник. Трябва само да спомена, че пътуването ни беше ужасно — имахме две страшни бури и бяхме спрени от пиратски кораб. Разбойниците отнесоха почти всичките ни запаси и — нещо, което не бих могла да понеса — искаха да отвлекат и мъжа ми; в края на краищата аз успях с молбите си да ги склоня да го пуснат. След всички тези ужаси най-после хвърлихме котва в Йорк Ривър във Вирджиния и когато пристигнахме в плантацията, бяхме посрещнати извънредно мило от майката на мъжа ми.

Живеехме всички заедно, тъй като свекърва ми по мое настояване остана при пас; тя беше толкова мила майка, че никак не ми се искаше да се разделя с нея. Съпругът ми продължаваше да бъде все така нежен с мене както преди и аз се чувствувах най-щастливата жена на света, докато едно странно и неочаквано събитие в миг не разруши щастието ми и не ме постави в най-трудното положение, в което може да изпадне човек. Моята свекърва беше извънредно весела и добродушна старица — мога да я нарека така, тъй като синът й беше вече над тридесет години, — много приятна и забавна и ме развличаше с безбройни истории за страната и тамошните хора.

Между другото тя често ми разказваше, че по-голямата част от жителите на колонията са дошли от Англия много бедни. Общо взето, те били два вида: или били доведени от капитани на кораби и продадени като ратаи; или били заточени, след като са били осъдени за престъпления, които се наказват със смърт.

— Когато пристигнат тук — разказваше свекърва ми, — ние не правим разлика между тях. Плантаторите ги купуват и те работят заедно по полето, докато изтече срокът им. След това ги насърчават да започнат да работят за своя сметка. Правителството им дава земя, която те разчистват, разработват и после засаждат с тютюн или засяват с жито за собствени нужди. Търговците им дават на кредит сечива и други необходими неща срещу идната реколта и по този начин те засяват все повече всяка година и си купуват всичко, което им е нужно, за сметка на бъдещите си приходи. И така, дете мое — казваше тя, — много хора, които са лежали в Нюгейт, стават важни личности и ние имаме доста мирови съдии, офицери в милицията и магистри по градовете, на които ръцете са били жигосани на времето си. Веднаж, когато ме забавляваше с миналото на тамошните хора, тя започна да ми разправя и собствената си история и бидейки в добро разположение, ми повери, че и тя самата била от втория вид заселници. Била заточена, загдето се осмелила да извърши нещо твърде дръзко.

— И ето белега, дете мое — рече тя, като ми показа хубавата си бяла ръка, изгорена на дланта.

Нейният разказ ме трогна много, но свекърва ми се усмихна и каза:

— Това не трябва да ти се вижда странно, дъще, защото ръцете на някои от най-добрите хора в страната са жигосани и те не се срамуват да го признаят. Ето например майор*** е бил известен джебчия, съдията Б… е крадял по магазините; и двамата са жигосани. Бих могла да ти изброя и много други.

Ние често водехме подобни разговори и тя ми даваше голям брой такива примери. Веднаж, когато ми разправяше за миналото на един заточеник, пристигнал преди няколко седмици, аз я помолих да ми разкаже нещо за собствената си история и тя с най-голяма откровеност се отзова на молбата ми. На млади години тя била попаднала в много лоша компания в Лондон, тъй като майка й често я пращала да носи храна на една своя роднина, затворена в Нюгейт, която била в страшна мизерия и просто гладувала; по-късно тази жена била осъдена на смърт, но била помилвана поради бременност и умряла в затвора. Свекърва ми се отклони от разказа си и започна да разправя надълго за отвратителния живот в този ужасен затвор.

— Ти вероятно малко знаеш за този живот — каза тя, — а може и нищо да не си чувала, но вярвай ми, тук ние всички знаем, че само затворът в Нюгейт създава повече крадци и мошеници, отколкото всички разбойнически банди в страната. Това проклето място е заселило половината наша колония.

След това тя продължи разказа си, и то с такава точност, че започна да ме обхваща тревога, и когато дойде до една подробност, която изискваше да спомене тогавашното си име, стори ми се, че ще припадна. Тя забеляза, че с мене става нещо, и ме запита дали не ми е зле и какво ме мъчи. Отговорих й, че нейната тъжна история, ми е направила много силно впечатление и се чувствувам съвсем сломена. Помолих я да не ми разправя повече спомените си.

— О, мила — каза тя нежно, — тези неща не трябва да те тревожат. Всичко това е станало, преди ти да си била родена, и сега съвсем не ми тежи. Аз си спомням за тях дори с особено задоволство, защото те станаха причина да дойда тук.

Тогава тя продължи да ми разказва как попаднала в едно добро семейство, където се държала много добре, и как господарят и се оженил за нея след смъртта на жена си. От този брак имала две деца — моя мъж и сестра му. Когато останала вдовица, тя поела управлението на плантациите и с грижа и старание успяла да ги подобри и разшири, така че шестнадесет години след смъртта на мъжа си била вече удвоила имота, който наследила от него.

От този момент аз едва слушах разказа й, тъй като исках да се прибера в стаята си и да се отдам на чувствата си. Всеки може да си представи в какви душевни терзания бях хвърлена, откакто разбрах, че свекърва ми беше всъщност моя майка. Имах две деца от собствения си брат, бях бременна с трето и всяка нощ спях с него!

Ето че бях най-нещастната жена на света. О, ако никога не бях чула тази история, всичко щеше да бъде добре. Нямаше да е никакво престъпление да спя с мъжа си, ако не знаех, че той е мой брат.

Такова бреме легна на душата ми, че просто не можех да спя и постоянно се събуждах нощем. Нямаше никакъв смисъл да разкрия тайната си, а ми беше почти невъзможно да мълча, защото чувствувах непреодолима нужда да излея душата си пред някого. При това се страхувах да не би да говоря насън и мъжът ми да научи истината. Най-малкото, което можех да очаквам, бе да го загубя, тъй като той беше крайно деликатен и почтен човек и щеше да скъса с мене, щом разбереше, че съм му сестра. И така, аз бях объркана до крайна степен и просто не знаех какво да правя.

Нека всеки сам си представи какви трудности се изправяха пред мен. Бях на огромно разстояние от родната си страна и нямах никаква възможност да се върна там. Живеех в охолство, но животът ми беше непоносим. Ако се доверях на майка си, може би щеше да бъде мъчно да я убедя напълно, тъй като нямах доказателства. От друга страна, ако тя се усъмнеше и почнеше да ме разпитва, това щеше да бъде краят на всичко, защото най-малкият намек веднага би отделил мъжа ми от мен. Истината ми беше съвършено ясна и аз продължавах да живея в кръвосмешение и разврат и да минавам пред хората за почтена съпруга. Макар че престъплението не ме тормозеше много, в самото деяние имаше нещо толкова противоестествено, че започнах да изпитвам отвращение към съпруга си.

След като обсъдих спокойно всичко, реших, че е абсолютно необходимо да мълча и да не казвам нищо нито на майка си, нито на мъжа си; и така живях три години в страшен душевен тормоз.

По това време майка ми често ми разказваше за някогашните си приключения, но аз вече не обичах да слушам разказите й, тъй като от тях научавах неща, които не ми бяха никак приятни. Макар че говореше с недомлъвки, от думите й ми ставаше ясно това, което като дете бях чувала, без да разбирам, а именно, че на млади години тя е била проститутка и крадла. Вярвам обаче, че тя се бе разкаяла за греховете си, тъй като беше много набожна, сериозна и религиозна жена.

Но какъвто и да е бил животът й, моят беше истински ад, понеже, както вече казах, аз живеех в най-долен разврат. Както и очаквах, той не излезе на добър край, цялото ми щастие рухна, завърши в мизерия и страдания. Наистина мина известно време, преди всичко да се обърка и да тръгне наопаки. Най-лошото беше, че мъжът ми се промени по странен начин — стана своенравен, ревнив и зъл; аз не можех да търпя държането му, което беше неразумно и несправедливо. Отношенията ни ставаха все по-лоши, докато най-после поисках от него да изпълни обещанието, което с готовност ми беше дал, когато се съгласих да замина за Америка, а именно, че ако животът там не ми хареса, мога да се върна в Англия, когато пожелая, стига да го предупредя една година по-рано, за да може да уреди работите си.

Сега, както казах, аз поисках от него да изпълни даденото обещание, но трябва да призная, че не направих това по най-учтивия възможен начин. Аз настоявах, че той се държи зле с мене, че съм откъсната от приятелките си и нямам възможност да се защитя от неговата неоснователна ревност. Рекох му, че моето поведение е безупречно и никога не съм му дала повод да ме ревнува и като напуснем Вирджиния, той ще се освободи от всякакви подозрения.

Така упорито държах на своето, че макар мъжът ми да употреби всичкото си умение и да прибягна до помощта на майка си и на други хора, за да ме накара да променя решението си, най-после той се почувствува притиснат до стената и трябваше или да изпълни обещанието си, или да наруши дадената дума.

Всъщност той ми беше изстинал от сърцето и затова всичките му усилия останаха напразни. Самата мисъл да спя в едно легло с него ми беше станала гадна и аз измислях разни претексти — ту че съм болна, ту че нямам настроение, за да не го оставя да ме докосне; а най-много се страхувах да не забременея, защото това би ми попречило да замина за Англия или поне би забавило заминаването ми.

Най-после аз така му досадих с постоянните си настоявания, че един ден той побесня и без много да мисли, окончателно реши, че няма да заминем за Англия. Каза, че въпреки обещанието, което ми е дал, моето желание е неразумно, тъй като заминаването ни за Англия ще го разори, ще разстрои цялото семейство и ще го съсипе във всяко отношение, и затуй аз не трябва да искам това от него; никоя жена на света, която държи на семейството си и има присърце интересите на мъжа си, не би настоявала за подобно нещо.

Този отказ ме смаза душевно, защото, когато обмислих всичко спокойно — че мъжът ми в действителност беше работлив и грижлив стопанин и не знаеше нищо за ужасното положение, в което се намираме, — не можех да не призная пред себе си, че предложението ми беше крайно неразумно и че една жена, която обича семейството си, никога не би постъпила така.

Но аз имах друга причина да искам да замина — вече не гледах на мъжа си като на съпруг, а като на близък роднина, син на собствената ми майка; и затова реших да се откъсна от него по един или друг начин, но не знаех как да постъпя.

Лошите езици казват, че когато една жена си науми нещо, никой не може да я накара да промени решението си. Аз не преставах да мисля как мога да намеря начин да се върна в Англия и най-после реших да предложа на мъжа си да замина без него. Той просто побесня, нарече ме лоша съпруга и безсърдечна майка и ме запита как не се ужасявам от мисълта да извърша такова ненормално нещо — да оставя двете си деца (едното беше умряло) без майчински грижи и никога да не ги видя вече. Наистина, ако не се намирах в такова нетърпимо положение, никога не бих постъпила така, но сега аз исках да се откъсна от семейството и никога да не видя нито децата, нито него. Колкото до обвинението, че върша нещо ненормално, аз се оправдавах пред себе си, като си казвах, че въобще цялото ни семейство е ненормално.

Ясно беше обаче, че няма да мога да склоня мъжа си нито да замине с мен, нито да ме пусне да замина сама; а от друга страна, нямах право да напусна колонията без негово съгласие, както е добре известно на всеки, който познава конституцията на Вирджиния. По този въпрос с мъжа ми имахме много кавги, които ставаха все по-остри. Тъй като вече никак не го обичах, аз не избирах думите си и понякога говорех с него много предизвикателно. Накратко казано, стараех се всячески да го накарам да се разделим, тъй като това бе най-голямото ми желание.

Поведението ми го накара да ме намрази до крайност, и то с право, защото по едно време дори отказах да спя с него. Аз все повече се отчуждавах от него, докато един ден той ми каза, че вероятно съм луда и че ако не променя държането си, ще ме подложи на лечение, тоест ще ме изпрати в лудница. Отговорих му, че един ден ще разбере, че съвсем не съм луда и че нито той, нито някой друг негодник има право да ме убие. Признавам, че страшно се изплаших да не би наистина да ме прати в лудница, защото в такъв случай никой не би повярвал на думите ми и аз никога не бих имала възможност да разкрия истината.

Това ме накара да се реша да разкрия тайната си, каквито и да бъдат последиците. Спираше ме обаче неразрешеният въпрос как и кому да обясня това, което ме мъчеше, докато един ден при едно скарване с мъжа ми аз така се забравих, че едва не му казах истината в лицето. Сдържах се и не му обясних всичко, обаче думите ми бяха достатъчни да го сломят; след известно време аз трябваше да изкарам всичко наяве.

Той беше започнал със спокоен тон да ме упреква, загдето така настоявам да се върна в Англия. Аз му отвърнах и ние се скарахме. Както във всички семейни разправии, една остра дума предизвикваше друга още по-остра. Той ми каза, че не се отнасям към него като към съпруг, нито говоря на децата си като майка и затова не заслужавам да бъда третирана като съпруга. Той се опитвал да ме вразуми с добро и ме е убеждавал с кротост и спокойствие, както подобава на съпруг и християнин, но аз винаги съм му отвръщала със зло; държала съм се към него не като към човек, а като към куче, и не като към съпруг, а като към най-презрения чужд човек. Накрая ми рече, че досега не искал да употреби насилие спрямо мен, но вече вижда, че това е необходимо и в бъдеще ще вземе мерки, които ще ме накарат да изпълнявам задълженията си.

Кръвта ми кипна и аз, разярена, му извиках, че презирам и кротостта му, и заплахите му и че съм решена да замина за Англия, каквото и да става. Колкото до това, че не се държа към него като към съпруг и не се грижа като майка за децата си, сигурно има някаква причина, която той не може да разбере сега. Мога само да му кажа, че нито той е мой законен съпруг, нито децата ни са законни и че няма защо да се грижа за тях повече, отколкото досега.

Признавам, че ми дожаля за него, когато изрекох последните думи, защото той побледня като смъртник и стоеше като ударен от гръм, без да промълви дума. Помислих, че ще припадне — той цял трепереше, пот или сълзи течаха по лицето му и ръцете му бяха студени като лед. Явно беше, че получи нещо като удар и трябваше да му дам някакво лекарство, за да не умре. Когато се посъвзе, той повърна. Сложих го в леглото и на следната сутрин имаше силна треска.

След известно време температурата му спадна и той започна да се оправя, макар и бавно. Когато се почувствува по-добре, той ми каза, че съм му нанесла смъртна рана с езика си, но преди всякакви обяснения иска да ми зададе само един въпрос. Прекъснах го и му казах, че съжалявам, задето съм прекалила с думите си, защото виждам колко е разстроен, но го моля да не иска обяснения, тъй като това само може да влоши нещата.

Той се слиса още повече и започна да подозира, че крия някаква тайна, но, разбира се, не можеше да отгатне за какво се касае. Единственото нещо, което можеше да си помисли, беше, че имам някъде друг съпруг, но аз го уверих, че няма нищо подобно. Действително колкото до бившия ми мъж, за мен той не съществуваше, тъй като сам бе ми казал, че трябва да го считам за мъртъв; затова нямах никаква грижа в това отношение. Сега почнах да си давам сметка, че съм казала твърде много, за да мога дълго да пазя тайната си, и бях много доволна, че мъжът ми сам ми даде възможност да се освободя от това, което ми тежеше на сърцето. В течение на три-четири седмици той безуспешно се мъчи да ме накара да му кажа само дали в думите ми е имало нещо вярно, или просто съм искала да го ядосам. Аз обаче продължавах да бъда непреклонна и отказвах да му обясня каквото и да е, освен при условие, че се съгласи да замина за Англия, на което той отговаряше, че докато е жив, това няма да стане. Тогава му казах, че имам средство не само да го принудя да даде съгласието си, но дори да го накарам да ме моли да замина. Това усили любопитството му и той стана още по-настойчив.

Най-после той разказал всичко на майка си и я накарал да се опита да измъкне нещо от мен. Тя действително употреби цялото си умение да научи нещо, но аз бързо пресякох въпросите й, като казах, че ключът на загадката се крие в нея, от уважение към нея пазя тази тайна и затова я умолявам да не настоява повече.

Тя буквално онемя при този намек и не знаеше какво да каже, нито какво да мисли. След малко обаче реши, че това е само някаква хитрост, за да се отърва от разпита, и продължи да ме мъчи с въпроси и да се опитва да ме сдобри със сина си. Отговорих й, че намеренията и са много добри, но е невъзможно да се помирим и ако разкрия истината, тя ще се съгласи с мен. Но все пак в края на краищата аз отстъпих пред настойчивите й молби. Качах и, че ще се осмеля да й доверя нещо, което е извънредно важно, както сама ще види след малко, но ще го направя само ако тя тържествено ми обещае да не го съобщава на сина си без мое съгласие.

Тя дълго не искаше да ми даде такова обещание, но най-после, за да може да чуе тайната, се съгласи на това условие. И така, след дълъг увод започнах да разправям цялата история. Най-напред й казах как тя е станала причина да се отчуждя от сина й, като ми е говорила за живота си в Лондон и ми е казала тогавашното си име. Припомних й, че беше забелязала как се смутих, когато го чух. Тогава й разправих за детските си години, казах й истинското си име и чрез разни дребни вещи, които ми бяха останали от това време, я уверих, че съм нейното собствено дете, плът от плътта й, нейната дъщеря, родена в Нюгейт, същата, която я бе спасила от бесилката и която тя бе оставила на своята роднина, когато била заточена.

Нямам думи да опиша колко се слиса майка ми. Отначало тя не искаше да повярва на разказа ми, нито да си спомни подробностите, защото веднага си представи какъв хаос ще внесе това в семейството. Но от друга страна, всичко казано от мен така точно съвпадаше с това, което ми бе разказвала за себе си (тя сигурно съжаляваше за словоохотливостта, защото сега не можеше да отрече очевидните факти, което иначе с радост би направила), че тя млъкна, прегърна ме, целуна ме и горчиво зарида. Дълго седяхме мълчаливи, без да разменим дума.

— Горкото ми дете — възкликна най-после тя, — каква зла орис те доведе тук! И то в прегръдките на моя син! Нещастно момиче! О, свършено е с нас! Женена за собствения си брат! Две деца живи и едно мъртво от същата плът и кръв! Синът ми и дъщеря ми спят заедно като мъж и жена! Какъв ужас! Нещастно семейство! Какво ще стане с нас! Какво да правим!

Тя продължаваше да се вайка, а аз не знаех какво да кажа, пък и нямах сили да говоря, тъй като всяка дума ми пробождаше сърцето. Когато се разделихме, смазани от мъка и двете, тя ми обеща, че няма да каже нищо на сина си, докато не поговорим пак.

Разбира се, не мина много време, и ние имахме втори разговор. Тя започна отново да ми разправя за миналото си, като пропущаше и изменяше някои неща — преструваше се, че ги е забравила, и се надяваше може би, че и аз съм ги забравила, — но аз й ги припомних и й разказах така точно историята на живота й, че тя не можа да отрече нищо. Тогава отново се завайка и заоплаква от жестоката си съдба. Когато се успокои малко, ние започнахме да се съвещаваме какво да направим, преди да обясним работата на мъжа ми. Но какво можехме да измислим? И двете не виждахме никакъв изход и се питахме дали ще бъде благоразумно да му разкрием тайната си. Колкото и да гадаехме, невъзможно беше да предвидим как ще реагира той и какви мерки ще вземе. Ако не бъде в състояние да се владее и хората научат истината за нашето семейство, ясно беше какво би значило това за всички ни. Той би могъл също да се възползува от правата, които законът му дава, и да ме изпъди най-позорно. В такъв случай аз ще трябва да го съдя, за да получа обратно малката си зестра; може би ще я изразходвам цялата за разноски по делото и накрая ще стигна до просяшка тояга; може би след няколко месеца той щеше да се ожени и аз щях да съм най-нещастната жена на света. Майка ми разбираше всичко това така добре, както и аз, но и двете не знаехме какво да правим. След известно време тя взе едно по-трезво решение, но за жалост то беше съвсем противоположно на моето мнение. Според нея аз трябваше да погреба напълно цялата история и да продължа да живея с мъжа си както по-рано, докато някое събитие не ни даде възможност да разкрием тайната, без да се излагаме на опасност. Междувременно тя ще се постарае да ни сдобри и да създаде отново мир и съгласие в семейството, а аз трябва да спя с него както преди и да мълча като гроб.

— Ако хората узнаят нещо, с нас двете е свършено — каза накрая майка ми.

За да ме склони, тя обеща да ми помогне парично и да ми завещае, каквото може, и то лично на мен, а не общо с мъжа ми, така че, ако след смъртта й тайната бъде узната, аз бих могла сама да се справя с положението. Макар че беше много мило от страна на майка ми да направи това предложение, аз не можех да го приема, тъй като преценявах нещата другояче и мислите ми бяха насочени в съвсем друга посока.

Казах й, че е невъзможно да крием вечно тайната в сърцата си и всичко да остане постарому. Попитах я дали може да си представи как бих понесла мисълта да спя със собствения си брат. Изтъкнах й също, че докато е жива, тя винаги може да потвърди думите ми, ако се наложи да разкрия тайната — щом тя ме признава за свое дете, никой друг не би се усъмнил, че говоря истината; но ако тя умре преди това, хората ще ме вземат за безсрамница, която е измислила цялата история само за да може да напусне мъжа си, или пък за луда или ненормална. Казах й също, че мъжът ми ме е заплашвал да ме прати в лудница и изплашена от неговите закани, аз съм се видяла принудена да й разправя всичко.

В заключение й казах, че след най-сериозно обмисляне съм взела следното решение, което се надявам, че тя ще одобри, понеже то представлява нещо средно между нейното и моето мнение: тя трябва да убеди сина си да ми разреши да замина за Англия, като ме снабди с достатъчно пари — било в полици, било в стока, — за да има с какво да живея там, като му даде да подразбере, че някой ден той може да намери за добре да дойде при мен. Когато замина, тя ще може по нейно усмотрение спокойно да му обясни причината на моето заминаване. По този начин, като разбере постепенно истината, той няма да изпадне в ярост и да извърши някоя необмислена постъпка. Разбира се, тя ще следи той да не оставя децата без грижи и да не се ожени, освен ако научи със сигурност, че съм умряла.

Такъв беше моят план и съображенията ми бяха съвсем основателни. Аз бях напълно отчуждена от мъжа си и го мразех смъртно като съпруг; просто ми беше невъзможно да се освободя от вкоренилото се у мен отвращение към него. Съзнанието, че нашият брак е незаконен и почива на кръвосмешение, усилваше чувството ми на погнуса и въобще всичко допринасяше да направи за мен съвместния ни живот най-гадното нещо на света. Наистина, струва ми се, бях дошла дотам, че по-скоро бих прегърнала куче, отколкото да го оставя да ме целуне, и самата мисъл да легна с него в леглото ми беше непоносима. Не твърдя, че съм била права, като докарах отношенията ни дотам, а същевременно не се решавах да му разкрия истината; но аз разказвам какво е било, а не какво е трябвало да бъде.

Тъй като и аз, и майка ми продължавахме да стоим на своите напълно противоположни становища, дълго време беше невъзможно да постигнем някакво съгласие. Водихме много спорове, но никоя от нас нито отстъпваше, нито успяваше да убеди другата.

Аз настоявах, че ми е гадно да спя със собствения си брат, а тя — че никой не може да го накара да ме пусне да замина. И така продължи много време. Макар че бяхме на различно мнение, ние нито се карахме, нито се сърдехме една на друга, а просто не можехме да решим какво да направим.

Най-после аз се реших на отчаяна стъпка и обадих на майка си, че сама ще му разправя всичко. Тя изпадна в ужас и трябваше дълго да й говоря и да я успокоявам. Казах й, че ще го направя постепенно и деликатно и ще вложа всичкото си умение, като избера подходящия момент, когато той е в добро разположение на духа. Не се съмнявах, че ако успея да се преструвам добре и да го накарам да повярва, че още го обичам, моят план ще успее и ние ще се разделим по взаимно съгласие, тъй като наистина можех да го обичам като брат, но не и като съпруг.

През всичкото това време той не преставаше да настоява пред майка си да разбере какво съм искала да кажа със страшните думи, както той се изразяваше, а именно, че не съм негова законна съпруга и децата ни не са законни. Майка ми му отговорила, че не е могла да получи никакви обяснения от мен, по е разбрала, че нещо много ме измъчва и се надява един ден да може да се добере до тайната ми. Препоръчала му настойчиво да се отнася по-нежно с мен и да ме спечели с добро държане. Казала му също, че много ме е изплашил със заканите си да ме прати в лудница и т.н. и го посъветвала в никой случай да не ме докарва до отчаяние. Той й обещал да смекчи поведението си и я помолил да ме увери, че ме обича както по-рано и няма никакво намерение да ме прати в лудница, каквито и заплахи да е изрекъл в гнева си. Казал й също, че тя трябва да поговори и на мен и тогава бихме могли да заживеем в съгласие както преди.

Веднага забелязах последиците от намесата на майка ми. Мъжът ми скоро промени поведението си и стана съвсем друг човек. Той бе толкова мил и внимателен към мене, че и аз трябваше да му отвърна до известна степен със същото.

Правех, каквото можех, но все пак всичко излизаше доста изкуствено; аз се страхувах от ласките му повече от всичко друго, защото мисълта, че мога да забременея, ме правеше да настръхвам. И това за лишен път ме убеждаваше, че бе абсолютно необходимо да скъсам с него незабавно, което и направих с крайна предпазливост и такт.

Беше минало около месец, откакто той промени поведението си. Ние живеехме вече в съвсем друга атмосфера и ако този живот ме задоволяваше, можехме да продължим така, докато сме живи. Една вечер ние седяхме и разговаряхме при входа на градината под навеса от платнище, който ни служеше за беседка. Мъжът ми беше в приятно и весело настроение и ми говореше много нежно. Каза ми колко се радва, че сега така добре се разбираме, колко тежко му било, когато сме били в лоши отношения, и се надява, че никога вече няма да имаме такива недоразумения помежду си.

Аз въздъхнах дълбоко и му отвърнах, че никоя жена не би могла да бъде по-щастлива от мен от добрия и сговорен живот, който сме имали, нито по-огорчена от раздорите помежду ни, но за съжаление едно нещастно обстоятелство, което е от голямо значение за мен и което не зная как да му разкрия, ме тормози и ми отравя цялата радост от съвместния ни живот.

Той ме обсипа с въпроси, но аз му казах, че не зная как да му обясня какво ми тежи на сърцето. Докато пазя тайната си, рекох, само аз съм нещастна, а ако я споделя и двамата ще бъдем нещастни. Затова най-доброто, което мога да направя, е да го държа в неведение и ако не съм му разкрила тайната си, то е било именно по тези съображения, макар и да съм сигурна, че пазенето на тази тайна ще бъде гибелно за мене.

Невъзможно е да се опише изненадата му, когато чу тези думи. Той още по-настойчиво продължи да ме разпитва какво крия от него. Каза ми, че не само не му правя добро, като не споделям тайната си с него, но дори проявявам недоверие към него. Отговорих му, че и аз мисля същото и все пак не мога да се реша. Той се върна на това, което му бях рекла преди време, и каза, че се надява тайната ми да няма връзка с думите, които тогава бях издумала в гнева си, и че е решил да ги счита за необмислени и предизвикани и иска да ги забрави. На това аз възразих, че и аз бих искала да мога да забравя това което крия в сърцето си, но е невъзможно, защото то ме тормози непрекъснато.

Тогава той ми рече, че не желае да ми противоречи в нищо и затова няма повече да ми досажда с въпросите си и ще се съгласи с всичко, което направя или кажа, но ме моли само да не допущам тази тайна да нарушава спокойствието ни и семейното щастие.

Това беше единственото нещо, което не желаех да чуя от него, тъй като ми се щеше той да продължи да настоява, за да мога най-сетне да отстъпя и да изтръгна от гърдите си тайната, която ми тежеше до смърт. Затова направо му казах, че не бих била доволна, ако той престане да ме разпитва, макар да не зная как да му отговоря.

— Кажи ми, мили — рекох аз, — ще се съгласиш ли да ти поставя някои условия, преди да ти разкрия тайната си?

— Приемам всички разумни условия — отвърна той.

— Е, тогава обещай ми писмено, че ако намериш, че нямам вина за нещастията, които ще последват, или не съм станала умишлено причина за тях, ти няма да ме укоряваш и да се отнасяш зле с мене, няма да ми навредиш и въобще няма да ме караш да страдам за неща, за които не съм виновна.

— Това е най-разумното искане на света — отговори мъжът ми. — Разбира се, че няма да те упреквам за това, за което нямаш вина. Дай ми перо и мастило.

Изтичах и му донесох мастило, хартия и перо. Той написа условията точно както аз му ги бях предложила и се подписа.

— Е, какво е следното условие, мила моя? — запита той.

— То е, че няма да ме укоряваш, задето не съм ти разкрила тайната, преди самата аз да я зная.

— Също много правилно — каза той, — от все сърце ще подпиша.

И той пак сложи подписа си.

— Сега, мили мой — рекох аз, — имам едно последно условие и то е следното: тъй като моята тайна засяга само двама ни, ти няма да казваш нищо никому освен на майка си. Освен това, понеже въпросът засяга колкото мене, толкова и тебе, без мое знание и съгласие няма да извършиш нищо прибързано и необмислено нито в моя вреда, нито във вреда на майка си.

Това го смути малко. Той написа ясно думите — прочете ги няколко пъти, поколеба се, като повтаряше:

Все пак накрая той се подписа.

— Е, сега вече нима да искам да се подписваш повече — рекох яз, — но тъй като ще чуеш най-неочакваното и най-изненадващото нещо, което някога се е случвало на едно семейство, моля те да ми обещаеш, че ще го приемеш със спокойствие и присъствие на духа, както подобава на разумен човек.

— Ще направя всичко, което мога — отвърна той, — ако не ме държиш повече в напрежение, защото ти ме подлудяваш с твоите предисловия.

— Слушай тогава! — казах аз. — Казах ти преди известно време, че не съм твоя законна жена и децата ни не са законни деца. Сега трябва да ти съобщя спокойно, макар и с болка на душата, че съм твоя сестра и ти си мой брат и че и двамата сме деца на нашата обща майка, която живее в тази къща и е убедена по най-безспорен начин в истинността на твърдението ми.

Видях как той побледня и очите му почнаха да блуждаят.

— Спомни си какво обеща — извиках аз — и приеми всичко с кураж. Какво повече можех да кажа, за да те подготвя?

Повиках един слуга и го пратих да донесе чашка ром (това е обикновеното питие в страната), защото мъжът ми вече губеше съзнание.

Когато той дойде малко на себе си, рекох му:

— Тази история се нуждае от дълги обяснения, затова успокой се и имай търпение да я чуеш. Ще се постарая да бъда кратка.

След това му разказах това, което считах за необходимо, и особено — как разбрах истината от майка ни.

— И сега, мили мой — казах аз, — ти виждаш защо ти поставих условия. Явно е, че нито съм отговорна за всичко това, нито съм могла да зная нещо, преди да чуя разказа от майка ни.

— Напълно ти вярвам — отвърна той, — но тази изненада е ужасна за мене. Обаче аз имам лек за нея, лек, който ще тури край на твоите затруднения, без да става нужда да заминаваш за Англия.

— Това ще е много странен лек, както и цялата ни история.

— Не, не — отвърна той, — аз ще оправя всичко, защото аз съм единствената пречка.

Изглеждаше като да не е съвсем на себе си, когато каза това, но думите му не събудиха у мен никакви опасения, защото бях чувала, че хората, които вършат тези неща, не говорят за тях, а онези, които говорят за тях, никога не ги вършат.

Още никаква определена мисъл не бе назряла в главата му и аз забелязах, че той стана мълчалив, замислен и тъжен. Струваше ми се, че се умопобърка малко. Опитвах се да му повдигна духа и да поговоря с него как да разрешим въпроса. Понякога той се чувствуваше добре и говореше по-бодро, но обикновено душата му беше така потисната от мрачни мисли, че той на два пъти посегна на живота си. Единия път се беше обесил и ако майка му не беше влязла в стаята в същия момент, той сигурно щеше да умре; с помощта на слугата негър тя прерязала въжето и го спасила.

Сега положението бе наистина трагично. Така ми беше жал за мъжа ми, че някогашната ми обич започна да се съживява и аз искрено се стараех да подобря отношенията ни, като проявявах най-голяма нежност. Но мъката бе пуснала дълбоки корени, гнетеше го и той започна да линее.

Всички бяхме нещастни и аз не знаех какво да правя. Той видимо слабееше все повече и ако бях останала там, може би щях да се оженя пак, и то много добре; но душата ми бе неспокойна, копнеех да се върна в Англия и нищо друго не можеше да ме задоволи.

След дълги настоявания успях да склоня мъжа си, чийто сили все повече намаляваха, да даде съгласието си. И така, водена от съдбата си, аз тръгнах по пътя, който се откриваше пред мен. С помощта на майка си получих много добра стока, която да продам в Англия.

Когато се разделихме с брат ми (отсега ще го наричам вече така), ние се съгласихме, че след пристигането ми в Англия той ще разгласи, че съм умряла, за да може да се ожени, когато пожелае. Той обеща, че ще си пишем като брат и сестра, че ще ми помага и ще ме издържа до края на живота ми; а ако умре преди мен, ще остави достатъчно на майка ни като завет в моя полза. Той изпълни това свое обещание, но наследството бе уредено по такъв странен начин, че по-късно аз изпитах горчиво разочарование, както ще видите по-нататък.

Заминах за Англия през месец август, след като бях прекарала в страната осем години. Оттогава в живота ми се заредиха низ от нещастия, каквито вероятно малко жени са изпитали.

Пътуването ни трая тридесет и два дни, през които морето не бе особено спокойно, а когато достигнахме английския бряг, изкарахме две-три бури, една от които ни завлече към ирландския бряг. Хвърлихме котва в Кинсеил, останахме там около две седмици и след като се снабдихме с припаси, отново отплувахме. Пак имахме много лошо време и бурята счупи главната мачта на кораба. Най-после достигнахме до Милфорд Хейвън в Уейлс. Макар че този град е далече от пристанището, където корабът трябваше да разтовари, щом се почувствувах стъпила на Британския остров, аз реших да не се излагам повече на опасност по морето, което се показа така враждебно към мен. Взех си дрехите, парите и товарителницата, както и разни други документи и заминах за Лондон, като оставих кораба да продължи пътуването си за Бристол, където живееше търговецът, с когото брат ми имаше редовни връзки.

След около три седмици пристигнах в Лондон, където наскоро след това чух, че корабът е доплувал в Бристол, но за нещастие поради лошото време и счупената мачта е претърпял тежка авария и голяма част от стоките били повредени.

Сега започваше нова страница и моя живот, която съвсем не обещаваше да е добра. Бях напуснала семейството си окончателно. Стоките, които бях взела със себе си, представляваха наистина значителна сума и ако бяха пристигнали в добро състояние, бих могла да се омъжа доста добре; но сега от тях можех да изкарам всичко на всичко двеста-триста лири и нямаше никакви изгледи да получа нещо повече от където и да било. Нямах никакви приятели, нямах дори и познати, защото бях решила, че в никакъв случай не бива да подновявам старите си познанства; колкото до моята хитра приятелка, която ми беше помогнала да се оженя, и тя, и мъжът й се бяха поминали.

Наложи се да отида до Бристол, за да се погрижа за стоките си, и докато се занимавах с работите си, позволих си удоволствието да прескоча до Бат. Понеже бях още доста млада, запазила веселия си нрав и свободна, макар и да нямах богатство, все пак се надявах, че там може да се случи нещо, което да подобри положението ми, както се бе случвало по-рано.

Бат е скъп град, пълен с най-различни изкушения, където се завързват много любовни интриги. Отидох там, за да използувам възможностите, които този град предлага. Трябва да кажа за свое оправдание, че намеренията ми бяха напълно почтени и че по това време мислите ми нямаха насоката, която взеха по-късно.

Тук прекарах „късния сезон“, както се изразяват в Бат, и се запознах с някои съмнителни хора; вместо това да ме направи по-внимателна, то по-скоро ме подтикна към безразсъдните постъпки, които извърших по-късно. Живеех доста приятно, движех се в добра компания от весели и възпитани хора, но започнах да се тревожа, като виждах как се стопяват парите ми. Нямах постоянен доход и харчех от капитала си, а това значеше, че след известно време ще се разоря напълно. През ума ми често минаваха тъжни мисли, но аз ги отпъждах и продължавах да храня надежда, че някои ден щастието ще ми се усмихне.

Но Бат не е град, в които една жена може да намери съпруг. Това не беше Редриф, където, ако се бях настанила горе-долу добре, все някой почтен капитан на кораб щеше да ми направи предложение за женитба; живеех в Бат, където мъжете понякога намират любовници, но твърде рядко търсят съпруга и затова всички мъже, с които една жена може да се запознае там, се стремят да я съблазнят.

Прекарах доста добре първия сезон в Бат. Макар че бях се сприятелила с един джентълмен, който беше дошъл там, за да се забавлява, не завързах с него никакви непозволени връзки. Бях отхвърлила няколко случайни предложения от любовен характер, измъквайки се доста добре от всички тези истории. Не бях толкова покварена, та да се отдам на развратен живот за удоволствие, а от друга страна, не получих никакви необикновени предложения, които да ме съблазнят с това, от което най-много се нуждаех.

През първия сезон се сприятелих с хазайката си, която наистина не беше сводница, но не бе и светица. Аз винаги се държах така, че никакво петно да не падне върху името ми; при това всичките мъже, с които се срещах, бяха сериозни хора, така че тези връзки ни най-малко не ме компрометираха, а и никой от познатите ми не смяташе, че има изгледи да завърже отношения от по-друго естество с мен.

Между тях беше и джентълменът, за когото споменах. Той обичаше да казва, че му доставяло голямо удоволствие да бъде с мене и че съм му много приятна, но по това време помежду ни нямаше нищо повече.

Когато след сезона курортистите напуснаха Бат, аз прекарах много тъжни часове. Отивах понякога в Бристол, за да се погрижа за разпродажбата на стоките си и да събера малко пари, но пак се връщах обратно в Бат, където се бях установила, тъй като поради приятелските отношения с моята хазайка можех да живея там през зимата по-евтино, отколкото всякъде другаде.

Колкото през есента беше весело в Бат, толкова през зимата беше скучно. Тъй като бях станала доста близка с хазайката си, не можех да не й разкажа какво ми тежеше на сърцето и главно в какво тежко материално положение се намирам. Казах й също, че имам брат и майка във Вирджиния, които са заможни хора, и че съм писала на майка си в какво положение се намирам поради голямата загуба, която бях претърпяла от повреждането на стоките си. Не пропусках да осведомя новата си приятелка, че очаквам пари оттам, пък и действително очаквах помощ от майка си. Тъй като корабите отиваха и се връщаха от Бристол до Йорк Ривър във Вирджиния за по-кратко време, отколкото от Лондон, а от друга страна, понеже брат ми беше в търговски връзки с една бристолска фирма, аз реших, че ще бъде много по-добре за мен да чакам тук парите си, отколкото в Лондон.

Новата ми приятелка изглеждаше силно трогната от положението ми и действително се показа извънредно мила, защото намали сумата, която й плащах за храната, дотолкова, че сигурно нищо не печелеше от мен; колкото до квартирата, през зимата тя не ми вземаше никакъв наем.

Пролетта дойде. Моята приятелка беше все така мила с мен и аз останах да живея при нея, докато не се наложи да я напусна. В нейната къща често наемаха стаи доста солидни хора и между тях беше и джентълменът, който, както казах, така ценеше компанията ми миналата есен. Той пристигна заедно с един свой приятел и двама слуги и се настани в същата къща. Подозирах, че хазайката ми го беше привлякла, като му съобщила, че аз още живея у нея; тя обаче отрече това.

И така, този джентълмен дойде на квартира в същата къща и продължи да ми оказва голямо внимание. Трябва да призная, че той беше истински джентълмен. Неговата компания ми беше приятна, а и моята, ако мога да вярвам на думите му, също му беше приятна. Той постоянно ме уверяваше в извънредно дълбокото си уважение към мен. Имал много високо мнение за моята добродетел, казваше често той, и затова бил сигурен, че ако ми предложи нещо друго, аз ще го отблъсна с презрение. Аз му разказах, че съм вдовица, че съм пристигнала в Бристол от Вирджиния с един от последните кораби и че чакам в Бат пристигането на следния конвой от кораби, по който ще получа доста пари.

Той пък ми каза, че е женен, но жена му била душевно болна. За да избегне всякакви подозрения, че не се интересува достатъчно за лекуването й, той се съгласил да я повери на грижите на нейните роднини и дошъл в Бат да се разсее.

Моята хазайка, която по собствен почин гледаше да ни сближи, ми даде най-добри сведениияза него — бил почтен и добродетелен човек и при това много богат. Имах всички основания да кажа и аз същото за него, тъй като при все че живеехме на един етаж и той често идваше в стаята ми дори когато бях в леглото, както и аз ходех в неговата, единственото нещо, което си позволяваше, беше да ме целуне понякога; дори не поиска от мен нищо друго освен много по-късно, както ще чуете след малко.

Понякога говорех на хазайката си за неговата извънредна скромност и тя винаги ми казваше, че още от самото начало е забелязала това. Тя често ми повтаряше, че според нея аз мога да очаквам известна помощ от него, тъй като той постоянно търси моята компания и заема почти всичкото ми време. Отговорих й, че не съм му дала ни най-малкия повод да смята, че се нуждая от помощ, и въобще не бих приела пари от него. Тогава тя рече, че ще се заеме с тази работа и наистина трябва да е действувала много умело, защото, когато на следния път останах сама с моя приятел, той започна да ме разпитва за положението ми — с какво живея, откакто съм в Англия, и дали нямам нужда от пари. Аз се държах много резервирано. Отговорих му, че макар тютюнът, който съм докарала, да се е повредил при превоза, не всичкият е станал негоден; от друга страна, търговецът, на когото го бях предала за разпродажба, се бе показал много услужлив, така че не съм притеснена парично и затова се надявам, ако живея икономично, да мога да издържа, докато получа пари със следващите кораби. Обясних му, че междувременно съм ограничила разходите си — докато миналия сезон имах слугиня и държах спалня и столова на първия етаж, сега сама си върша работата и живея в една стая на втория етаж. „И въпреки това — рекох, — сега не се чувствувам по-нещастна от по-рано.“ Добавих, че благодарение на неговата компания животът ми е много по-весел и че съм му твърде задължена за това. По този начин не му дадох възможност да ми предложи помощ.

Не мина много време и той отново ми заговори по този въпрос. Намираше, че съм прекалено стеснителна и много съжаляваше, че не му признавам какво е истинското ми положение. Разпитвал ме, казваше той, не от любопитство, а само защото искал да ми помогне, ако съм в нужда. Но щом не признавам, че се нуждая от помощ, той ме моли само за едно — да му обещая, че ако изпадна в парични затруднения, веднага ще му кажа и без стеснение ще приема пари от него. В негово лице аз винаги съм щяла да намеря верен приятел, макар че съм се страхувала да му се доверя.

Не пропуснах да му изкажа благодарността си, както подобава, и да го уверя, че много ценя добрината му. Оттогава вече не се държах така резервирано с него, макар че отношенията ни останаха в границите на най-строгата нравственост. Но колкото и свободно да разговаряхме, все пак не можах да си позволя да му кажа, че ми трябват пари, макар тайно да бях твърде доволна от предложението му.

Няколко седмици минаха и аз все не се осмелявах да му поискам пари. Но моята хазайка, която беше хитро същество и често ме подканваше да се възползувам от щедрото предложение на приятеля си, сама измисли начин да ме подтикне към това. Един ден тя се втурна в стаята ми, когато бяхме заедно с моя приятел, и извика:

— О, госпожо, лоши новини ви нося!

— Какво има? — рекох. — Да не би корабите от Вирджиния да са заловени от французите? (От това се страхувах най-много.)

— Не — отвърна тя, — но човекът, когото вчера пратихте в Бристол за пари, се завърна и каза, че не носи нищо.

Нейната тактика никак не ми хареса. Тя прекалено явно намекваше на моя приятел да ми предложи пари, а той съвсем не се нуждаеше от подканване. Аз виждах, че няма да изгубя нищо, ако се държа резервирано, и за това я срязах веднага:

— Не мога да разбера защо е казал това — рекох аз. — Уверявам те, че той ми донесе всичките пари, които имах да получавам. Ето ги! — И аз измъкнах кесията си, в която имаше около дванадесет гини. — След малко ще получиш по-голямата част от тях.

Както и предполагах, приятелят ми намери постъпката й прекалено дръзка и аз забелязах, че му стана малко неприятно. Когато обаче чу отговора ми, той явно го задоволи. На другия ден говорихме за тази случка и видях, че одобрява държането ми. Усмихвайки се, той ми каза, че се надява, че няма да забравя обещанието си — да се обърна към него, ако имам нужда от пари. Аз изразих недоволството си от хазайката, която си позволява да говори за неща, които не са нейна работа. Казах му, че вероятно тя е искала да си получи парите, които й дължа — около осем гини, — и затова още същата вечер съм й ги платила.

Той се зарадва много, когато чу, че съм се издължила, и ние заговорихме за други неща. На следната сутрин, като чу, че съм станала преди него, той ме извика през стената и аз му се обадих. Покани ме да отида в неговата стая. Още не беше станал. Каза ми да седна до леглото му, защото искал да ме помоли за нещо. След като ми направи няколко комплимента, той ме попита дали мога да бъда пряма с него и да му отговоря откровено на един въпрос. Запитах го кога не съм била откровена с него, поспорихме на шега какво значи думата „откровен“ и най-после аз му обещах да отговоря на въпроса му. Тогава той ме помоли да му покажа кесията си. Аз се разсмях и веднага я извадих от джоба си. В нея имаше три гини и половина. Той ме попита дали това са всичките ми пари, на което аз отговорих със смях, че имам още много.

Той настоя да отида и да донеса всичките си пари до последния фардинг10.

Отидох в стаята си и донесох чекмеджето, в което държах по-ценните си вещи. В него имаше около шест гини и малко сребърни монети. Изсипах всичко на леглото и му казах, че това е цялото ми богатство до последния шилинг. Той погледна за миг парите, без да ги брои, и после ги постави обратно в чекмеджето. След това бръкна в джоба си, извади един ключ и ме помоли да отворя едно малко орехово сандъче, което стоеше на масата, и да му извадя еди-кое си чекмедженце. Изпълних молбата му. Чекмеджето беше пълно със златни монети — не знам колко бяха, но трябва да имаше към двеста гини. Той хвана ръката ми и ме накара да бръкна вътре, но аз се противях; тогава ми стисна здраво ръката в своята и ме принуди да взема цяла шепа пари.

След това ме накара да ги сложа в скута си, взе моето чекмедже, изсипа и моите пари при тях и ми каза да отнеса всичко в стаята си.

Предавам тази случка с подробности, защото намирам, че е забавна и показва какви бяха отношенията ни. След известно време той започна да не харесва дрехите ми, дантелите ми, шапката ми и настояваше да си купя по-хубави. Аз нямах нищо против това (макар че не го показвах), защото от всичко на света най-много обичах хубави дрехи. Казах му обаче, че трябва пестеливо да разходвам парите, които ми беше заел, защото иначе няма да мога да му ги върна. Той отговори, че храни искрено уважение към мен, знае в какво положение се намирам и затова не ми е дал сумата в заем, а като подарък, и смята, че съм я заслужила, като съм прекарвала всичкото си време с него. Когато неговият приятел замина, той ме накара да наема прислужница и да водя домакинството, за да можем да се храним заедно; направих го с удоволствие, защото виждах, че не губя нищо, а и хазайката ми имаше сметка от това.

Живяхме така около три месеца. Когато хората почнаха да се разотиват и Бат опустя, моят приятел ми намекна, че би желал да замина с него за Лондон. Аз малко се страхувах да приема предложението му, защото не знаех какъв живот ще водя там и как ще се отнася той към мене. Но преди да решим въпроса, той се разболя. Беше отишъл в едно градче в Съмърсетшър, което се казваше Шептън, и там заболял, и то толкова тежко, че не можел да пътува. Изпрати слугата си да ме помоли да наема кола и да отида при него. Преди да замине, той ми беше оставил парите си и някои други ценни вещи и аз не знаех какво да правя с тях. Скрих ги в къщи, както можах, заключих квартирата си и заминах за Шептън. Заварих го наистина сериозно болен и затова го убедих, че трябва да го пренесем на носилка до Бат — разстоянието беше около петнадесет мили, доколкото си спомням, — където има по-добри лекари.

Той се съгласи и аз го докарах в Бат. Треската продължи и той остана на легло пет седмици. През всичкото време се грижех за него и го гледах като свой мъж; дори да му бях съпруга, не можех да направя повече. Всяка нощ прекарвах дълги часове седнала до леглото му; той обаче не се съгласяваше да бодърствувам нощем и най-сетне се видях принудена да поставя един сламеник в стаята му и да спя до леглото му.

Бях наистина много разтревожена от състоянието му. Той ми беше толкова добър приятел и така се страхувах да не го изгубя, че седях до него и плачех с часове.

Най-после той се почувствува по-добре и аз започнах да се надявам, че ще оздравее; съвземаше се, макар и бавно.

Ако отношенията ни по това време не бяха наистина такива, каквито ги описвам, аз не бих се стеснявала да го кажа, както направих при другите случаи; макар че влизах в стаята му, когато той лежеше в леглото (той също влизаше при мен, преди още да бях станала), и вършех всичко, което гледането на един болен изисква, ние нищо не нарушихме границите на благоприличието, нито с думи, нито с дела. О, защо отношенията ни не останаха такива докрай!

Когато силите му се възстановиха и той започна бързо да се поправя, аз поисках да изнеса сламеника си, но той ме помоли да остана при него още известно време.

Прибрах се в стаята си едва когато той вече можеше да става без чужда помощ.

На много пъти той прояви благодарността си за нежните ми грижи, които положих за него. След оздравяването си ми подари петдесет гини за грижите ми и както се изрази, затова, че съм рискувала живота си, за да го спася.

Сега той започна тържествено да ме уверява в искрената си и трайна обич, която обаче, казваше той, с нищо не накърнявала нито моята, нито неговата добродетел. Отговорих му, че съм напълно убедена в това. Той стигна дотам да твърди, че дори ако легнел гол при мене, така свято би пазил честта ми, както би я защитил, ако някой иска да ме изнасили. Казах му, че вярвам на думите му и действително му вярвах, но това не го задоволи и той ми рече, че ще чака случай да ми докаже по несъмнен начин истинността на думите си.

Доста време след това се наложи да отида до Бристол по работа. Той ми нае карета и изяви желание да ме придружи. По време на това пътуване ние се сближихме още повече. От Бристол той ме заведе в Глостър — просто на разходка, за да подишаме чист въздух. Така се случи, че в хана имаше само една свободна стая с две легла. Съдържателят, който дойде с нас да ни я покаже, ни въведе в стаята и каза:

— Сър, не е моя работа да питам дали дамата е ваша съпруга, или не, но ако не сте женени, вие можете спокойно да спите в тези две легла като в две отделни стаи.

И той дръпна една завеса, която раздели стаята от край до край.

— О, доволни сме от тази стая — каза веднага моят приятел. — Ние сме твърде близки роднини и можем да спим заедно, макар че обикновено вземаме отделни стаи.

По този начин благоприличието бе запазено. Когато стана време за спане, той излезе от стаята, докато си легна, и след това легна в другото легло и ние дълго разговаряхме.

Най-после той пак спомена, че можел да лежи гол с мене, без да накърни честта ми, и стана от леглото си.

— Сега ще ти докажа — рече той, — че мога да се държа почтено с тебе и да държа на думата си — и се приближи до леглото ми.

Аз се противих малко, но трябва да призная, че не бих упорствувала много, дори и да не ми беше дал никакви обещания. След малка борба, аз се отпуснах на леглото и го оставих да легне при мен. Той ме прегърна и така лежахме цяла нощ, без той да направи и дори без да ми предложи нещо повече; само ме целуваше, както лежахме прегърнати, и то не през цялата нощ. На сутринта, когато стана и се облече, той ме остави така невинна, както когато си легнахме.

Негово държане бе голяма изненада за мен — вероятно и за всички, които знаят как действуват природните закони, — защото моят приятел беше здрав и темпераментен мъж. Той постъпи така не защото се ръководеше от някакви религиозни принципи, а просто от обич към мен. При това твърдеше, че макар и да съм най-желаната жена на света за него, не искал да ми нанесе тази обида, защото ме обичал.

Признавам, че принципите му бяха много възвишени, но понеже никога преди не ми се бе случвало подобно нещо, аз бях съвършено смаяна. Продължихме пътуването си по същия начин и се завърнахме в Бат, където той имаше възможност да идва в моята стая и да ми дава доказателства, че може да се владее. Така аз често лежах с него и въпреки че живеехме като съпрузи, той никога не ми предложи нещо повече и много се гордееше с това. Не твърдя обаче, че това толкова ми харесваше, както той си мислеше, защото, нека си призная, аз бях много по-развратна от него.

Така живяхме близо две години, с изключение на трите пъти, когато той отиде до Лондон, където веднаж остана четири месеца; но за да бъда справедлива, трябва да добавя, че той винаги ми оставяше достатъчно пари, за да мога да живея доста нашироко.

Признавам, че ако бяхме продължили да живеем по този начин, щяхме да имаме с какво да се гордеем; но както казват мъдреците, опасно е да стоиш на ръба на пропастта. И ние видяхме, че те са били прави. Но пак трябва да изтъкна, че първото нарушение не бе извършено от него. Една нощ, когато бяхме заедно в леглото и ни беше топло и весело — мисля, че бяхме пийнали малко повече от обикновено, макар че съвсем не бяхме пияни, — ние си позволихме някои волности, които не мога да спомена. Тогава, както лежах в прегръдките му, аз му казах (припомням си го със срам и отвращение), че го желая и го освобождавам от задължението му само за тази нощ.

Той веднага се възползува от думите ми и след това вече не можех да се противя; впрочем нямах и намерение. Това беше краят на нашите невинни отношения. Аз престанах да бъда негова приятелка и трябваше да призная пред себе си, че заслужавам да бъда наричана с неблагозвучната и груба дума к… На сутринта и двамата се разкайвахме. Аз горко плачех, а той казваше, че много съжалява за станалото; но това бе всичко, което можехме да направим. Пътят беше открит пред нас — щом веднаж гласът на добродетелта и съвестта беше заглушен, вече нямаше какво да ни спира. До края на седмицата ние се чувствувахме потиснати и разговорите ни бяха тъжни. Аз се изчервявах, когато го погледнех, и от време на време жално изхоквах:

Той ме окуражаваше, като казваше, че докато съм му вярна, и той ще ми бъде верен и щом вече сме в такива отношения (каквито никога не е имал намерение да установява с мен), той ще поеме грижата и за мен, и за детето. Впрочем ние взаимно си дадохме кураж. Аз го уверих, че ако забременея, бих предпочела да умра, отколкото да повикам акушерка и да бъда принудена по този начин да го посоча като баща на детето; а той от своя страна ме уверяваше, че ако родя, ще ме издържа цял живот. Тези взаимни уверения ни дадоха смелост и ние започнахме да се отдаваме на греховни наслади винаги, когато изпитвахме желание. Най-после това, от което се опасявах, се случи — аз забременях.

Когато и двамата се убедихме напълно в това, почнахме да мислим какви мерки да вземем. Аз предложих да разкрием тайната на моята хазайка и да й поискаме съвет, на което той се съгласи. Оказа се, че тя била свикнала с подобни случаи и затова намери цялата работа за съвсем обикновена. Каза, че знаела, че един ден това ще ни се случи и дори много ни развесели. Както вече споменах, старицата се оказа много опитна в тия неща и се нагърби с всичко — зае се да намери акушерка и кърмачка, да даде всички сведения, които властите могат да поискат, и изобщо да запази репутацията ни; и наистина извърши всичко това много майсторски. Когато раждането наближи, тя каза на моя приятел да замине за Лондон или да даде вид, че заминава. Когато той напусна Бат, тя съобщи на общинските власти, че в нейната къща живее една жена, която ще ражда, и че тя познава много добре мъжа й, който се казвал сър Уолтър Клийв. Казала още, че той бил много почтен джентълмен, че тя ще им даде всички необходими сведения и т.н. Това веднага задоволило властите и аз родих, обкръжена с уважение, като да бях наистина лейди Клийв. При раждането ми помагаха три-четири жени, съпруги на най-видните граждани на Бат, което обаче излезе доста скъпо на моя приятел. Колчем му споменех, че съжалявам за тези допълнителни разходи, той винаги ми отговаряше, че не бива да се тревожа.

Тъй като ме беше снабдил предостатъчно с пари за извънредните разноски, всичко около раждането беше хубавичко подредено; но все пак аз не се показах много лекомислена и не харчех прекалено. Понеже познавах света и от собствен опит знаех, че това положение няма да трае вечно, аз се погрижих да туря настрана колкото мога повече пари; бели пари за черни дни, си казвах. На приятеля си обяснявах, че съм разходвала с широка ръка, за да хвърля прах в очите на хората.

И така, когато станах от леглото след раждането, с полученото от него и с това, което ми беше останало от моите собствени пари, аз имах у себе си двеста гини. Детето ми беше наистина едно прекрасно, очарователно момченце. Когато научи новината, моят приятел ми прати много мило и нежно писмо, в което ми казваше, че за мен ще бъде по-добре да замина за Лондон, щом стана от легло и се почувствувам добре. Той ми бил намерил квартира в Хамерсмит и казал на хазайката, че уж идвам от Лондон. След известно време и двамата ще можем да се върнем в Бат.

Много се зарадвах на предложението му. Наех специална кола, взех детето, една кърмачка, която да се грижи за него и да го кърми, и една прислужница и заминах за Лондон.

Той дойде в Рединг да ме посрещне със собствената си карета. Качих се при него, а оставих прислужницата, кърмачката и детето в наетата кола. Така пристигнахме в новото ми жилище и Хамерсмит, от което останах доволна, защото стаите бяха наистина много хубави.

Сега действително бях постигнала върха на благополучието си и не желаех нищо друго, освен да стана законна съпруга, но за жалост това беше невъзможно. И затова при всички случаи гледах да спестявам колкото мога, защото очаквах, че ще дойдат времена на оскъдица. Знаех, че подобни неща невинаги са дълготрайни, тъй като мъжете, които имат любовници, често ги сменят, било защото им се насищат, било защото почват да ги ревнуват, било защото нещо друго се случва. А понякога и самите жени, на които е осигурен такъв живот, не се стараят с благоразумно поведение да запазят уважението, което са спечелили, или пък изневеряват на любовниците си и тогава напълно справедливо позорно ги изгонват.

Аз бях спокойна в това отношение; тъй като не търсех разнообразие, нямах и никакви познати и следователно никакви изкушения. Общувах само с хазаите си и с жената на един свещеник, който живееше в съседната къща. Когато приятелят ми не беше при мен, не ходех никъде по гости; на разходка излизах само с него; когато и да пристигнеше, той винаги ме заварваше или в спалнята, или в салона. Не бяхме имали и най-малкото намерение да водим такъв живот. Той често ме уверяваше, че когато се запознал с мене, и дори до самата нощ, когато нарушихме взаимното си обещание, не е имал никакво намерение да ме направи своя любовница, че винаги е хранел искрена обич към мен, но никога не е изпитвал истинско желание да извърши това, което бе направил. Аз го уверявах, че никога не съм се съмнявала в това и че иначе не бих се съгласила така лесно на волностите, които доведоха до сегашните ни отношения. Казах му, че това е било изненада и за двама ни и е станало, защото и двамата сме се отдали твърде много на взаимното си влечение. Често съм забелязвала — и нека това бъде предупреждение за читателите на моя разказ — колко е необходимо да не се отдаваме на влеченията си, като си позволяваме неприлични и развратни волности, защото иначе нравствените ни принципи могат да рухнат именно в онзи момент, когато най-много се нуждаем от тяхната подкрепа.

Вярно е, че още от самото начало на нашето запознаване аз бях решила да му се отдам, ако той пожелае, тъй като се нуждаех от помощта му, а не виждах друго средство да я спечеля. Обаче когато онази нощ бяхме заедно и както вече разказах, си позволихме много неща, аз открих моята слабост — не можех да противостоя на желанията си и му се отдадох, преди той да поиска това от мен.

Във всеки случай той се показа справедлив: никога не ме укори за станалото, нито пък изрази някога и най-малкото недоволство от поведението ми; напротив, винаги ме уверяваше, че компанията ми му е все така приятна, както в първия ден, когато се срещнахме.

Вярно е, че той нямаше съпруга, тоест не живееше с жена си, но угризенията на съвестта често откъсват мъжете, особено разумните мъже, от прегръдките на любовниците им; така най-после се случи и с моя приятел. От друга страна, макар и съвестта ми да ме упрекваше за живота, който водех, дори когато бях на върха на щастието си, аз винаги имах в ума си страшната мисъл за бедност и глад; тя ме гнетеше като кошмар и затова не желаех да променя положението си. Бедността ме накара да почна такъв живот и тя беше причина да не смея да го напусна. Често решавах, че щом събера достатъчно пари, за да мога да се издържам сама, ще започна нов живот. Но тези мисли бяха повърхностни и изчезваха, щом приятелят ми дойдеше при мен. Компанията му ми беше така приятна, че не можех да бъда тъжна в негово присъствие. Невесели мисли ми идваха само в часовете, когато бях сама.

Шест години живях така, щастлива и нещастна едновременно, и през това време му родих три деца, от които само първото оживя. В течение на тези шест години се местих на два пъти, но последната година се върнах пак в квартирата си в Хамерсмит. Тук именно ненадейно получих едно мило, но тъжно писмо от моя приятел, с което той ми съобщаваше, че е болен и се опасява, че болестта ще го повали отново. Понеже роднините на жена му били при него, той много съжаляваше, че не ще бъде възможно да отида да се грижа за него, както когато беше болен в Бат.

Бях твърде обезпокоена от тази новина и с нетърпение чаках да науча нещо за състоянието му. Почаках около две седмици и понеже не получих никакво известие, започнах наистина много да се тревожа. През следните две седмици ми се струваше, че ще полудея. Най-лошото беше, че не знаех точно къде се намира. Отначало мислех, че живее у тъща си, но когато отидох в Лондон, по указанията, които ми беше дал да пращам писмата си, скоро разбрах, че се е преместил с цялото си семейство в една къща в Блумсбъри и че тъща му и жена му живеят с него, макар на последната да не казвали, че той живее в същата къща.

Научих също така, че бил на смъртно легло и това едва ли не ме уби. Една вечер се преоблякох като домашна прислужница — със сламена шапка и наметка — и отидох да потропам на вратата на къщата му. Казах, че господарят и господарката ми, които живеят в квартала, където той по-рано е живял, ме пращат да питам как е господинът и как е прекарал нощта. Това ми даде възможност да поговоря с една от прислужничките, което и беше моята цел. Тя се разбъбри и аз научих всички подробности около болестта му — той имал плеврит с кашлица и треска. Каза ми също кой живее в къщата и как е жена му. Според нея имало вероятност тя да се оправи, но колкото до господаря й, лекарите били на мнение, че почти нямало надежда да го спасят. Сутринта мислели, че бере душа и макар в момента да бил малко по-добре, те не смятали, че ще изкара нощта.

Това беше тежък удар за мен. Виждах, че краят на моето благополучие наближава. „Добре, че харчех пестеливо и турих нещо настрана — си мислех аз, — защото вече нямам никакви изгледи да получа пари откъдето и да било.“

Много ме потискаше и мисълта, че приятелят ми не беше се погрижил да осигури сина ми — хубаво, чудесно момченце на около пет години; поне аз не знаех да бе направил нещо в това отношение. Прибрах се в къщи със съкрушено сърце и потънала в тъжни мисли, се питах как и къде ще живея занапред.

Естествено не можех да бъда спокойна, докато не намеря начин да се осведомя за състоянието му. Понеже не се осмелявах да отида сама, пратих няколко души — уж изпратени от негови познати — да питат за здравето му. И най-после, след като чаках две седмици, научих, че има надежда да оживее, макар да е още тежко болен. Тогава почнах по-рядко да пращам хора да събират сведения. След известно време ми донесоха, че той вече ходел из къщи и малко по-късно — че е почнал да излиза. Вече не се съмнявах, че скоро ще ми се обади и започнах да се утешавам с мисълта, че положението ми е сигурно.

Чаках седмица, две и за голямо мое учудване минаха два месеца без вест от него. Най-сетне чух, че е оздравял и отишъл на село на чист въздух. Минаха още два месеца и едва тогава разбрах, че се е върнал в града; но той все още не ми се обаждаше. Бях му писала няколко писма и ги бях адресирала както обикновено, обаче констатирах, че той е потърсил само две-три от тях. Писах му отново с още по-настойчив тон. В едно от писмата си му казах, че ще бъда принудена да го потърся лично и му изложих плачевното си положение — наемът на квартирата не беше платен, детето не беше осигурено, аз самата бях без средства въпреки тържествените му обещания да се грижи за мен и да ме издържа. Бях си направила препис от това писмо и когато видях, че цял месец не го е потърсил, намерих начин да наредя да му предадат преписа в едно кафене, където, както разбрах, ходел често.

Това писмо го накара да ми отговори. От неговото писмо разбрах, че ще ме напусне и че ми е писал преди известно време, за да ме моли да се върна в Бат. След малко ще ви предам съдържанието на неговото писмо.

Когато човек е тежко болен, той започва да гледа с други очи на връзки като нашите. През време на болестта си моят любовник бил на смъртно легло и намирайки се на прага на вечността, изглежда, е имал угризения на съвестта и се е отдал на тъжни размишления върху миналия си лекомислен живот и любовните си истории. Незаконната ни връзка, която всъщност не беше нищо друго освен многобройни прелюбодеяния в течение на години, му се е показала в истинския си вид и той започнал да гледа на нея с отвращение.

Трябва също да изтъкна — за поучение на всички жени, които се отдават на такъв живот, — че когато след подобен грях последва разкаяние, то винаги е придружено с омраза към този, с когото е извършен грехът. И колкото по-голяма е била любовта, толкова по-силна е омразата. Винаги ще е така и не може да бъде другояче, защото е невъзможно да се отвращаваш дълбоко и искрено от греха и да продължаваш да обичаш причината му. Отвращението от греха довежда до омраза към съучастника в този грях; друго не може и да се очаква.

Така беше и в моя случай, макар доброто възпитание и чувството за справедливост да не позволиха на моя приятел да отиде до крайност. Ето какво, описано накратко, направи той: като разбрал от последното ми писмо, както и от другите, които след това отишъл да прибере, че не съм заминала за Бат и че първото му писмо не е стигнало до мен, той ми написал следното:

Не е нужно да Ви разказвам в какво състояние се намирах през последните месеци и как, бидейки пред прага на смъртта, бях възвърнат към живота по неочаквано и незаслужено божие благоволение. Няма да Ви се види странно, че в състоянието, в което се намирах, нашата нещастна връзка не беше най-малкото бреме, което тежеше на съвестта ми. Не е нужно да казвам повече: това, за което се разкайваме, трябва да бъде променено.

Бих желал да помислите за възможността да се върнете обратно в Бат. Прилагам към настоящото петдесет лири, за да уредите наема си и да можете да заминете. Надявам се, че няма да бъдете изненадана, ако добавя, че само поради тази причина, а не заради някакво Ваше провинение, не желая да Ви срещам повече. За детето ще се погрижа. Можете да го оставите в квартирата или да го вземете със себе си, ако предпочитате. Бих се радвал, ако и Вие се отдадете на мисли за разкаяние и желая те да Ви донесат само добро. Оставам и пр.

Писмото му сякаш ми нанесе хиляди рани. Аз съзнавах собствения си грях и просто нямам думи да опиша как ме гризеше съвестта. Казвах си, че ако не знаех, че съм женена за брат си, по-малък грях щеше да бъде да живея с него.

Никога дотогава не бях помислила, че съм женена, че съм съпруга на търговеца***, който макар да ме бе напуснал по силата на обстоятелствата, не можеше да ме освободи от брачните ни връзки и да ми даде законно право да се оженя повторно, и че през всичкото това време не съм била нищо друго освен к… и прелюбодейка. Правех си упреци за волностите, които си бях позволила, и за това, че съм съблазнила този джентълмен, и ясно съзнавах, че всъщност аз бях главната виновница в това престъпление. Сега по божия милост той бе претърпял дълбока душевна промяна, която го измъкна от пропастта, а аз, сякаш изоставена от бога, продължавах да тъна в блатото на порока.

Отдадена на тези мисли, цял месец бях тъжна и мълчалива. Не се върнах в Бат, защото не исках да живея вече с предишната си хазайка, за да не би тя пак да ме подтикне към порочен живот, както по-рано; при това не ми се искаше тя да знае, че съм била изоставена от любовника си.

От друга страна, бях много загрижена за момченцето си. Мисълта да се разделя с детето ми бе непоносима и все пак, когато си представих опасността един ден да остана без средства и да не бъда в състояние да го издържам, реших да го оставя. Смятах обаче да живея някъде наблизо; така щях да имам удоволствието да го виждам, без да ми тежи грижата да го издържам. Изпратих на приятеля си кратко писмо, с което го уведомих, че съм изпълнила всичките му нареждания, освен това да се върна в Бат. Споменах също, че раздялата ми е нанесла рана, която нищо не може да излекува, но въпреки това съм убедена, че неговите разсъждения са правилни и ни най-малко не желая да ставам пречка за неговото душевно спасение.

След това му изложих с най-трогателни думи положението, в което се намирах. Казах му, че моите парични затруднения, които някога събудиха у него благородни приятелски чувства към мен, ще го накарат, надявам се, да не остане равнодушен към моята съдба особено сега, когато сме турили край на нашата греховна връзка, която нито той, нито аз сме имали намерения да установим. Уверих го, че и аз като него искрено желая да изкупя прегрешенията си, но го моля да не ме поставя в положение, в което, от страх пред глада и мизерията, мога да бъда изложена на изкушения.

Ако има и най-малките опасения, че мога да му досаждам в бъдеще, нека ми даде възможност да се върна във Вирджиния при майка си, откъдето съм дошла, както той много добре знае, и по този начин ще тури край на страховете си в това отношение. В заключение му казах, че ако ми прати още петдесет лири, за да ме улесни да замина, аз ще му подпиша декларация, че нямам никакви претенции към него и му обещавам да не го безпокоя вече с молбите си; бих му писала единствено, за да питам за детето. Добавих накрая, че ако заваря майка си жива и имам достатъчно средства, ще си прибера детето и ще го освободя от тази грижа.

Това, разбира се, беше чиста измама, тъй като нямах никакво намерение да замина за Вирджиния, както читателят вече е разбрал от моя разказ; просто исках да изкопча от бившия си приятел още петдесет лири, като знаех много добре, че след това няма да видя от него нито пени повече.

Във всеки случай обещанието, че ще му дам декларация, с която се отказвам от всякакви други претенции спрямо него и няма да го безпокоя повече, подействува и той ми изпрати по човек полица за тази сума, както и съставената от него декларация, която аз най-почтено подписах. Така, макар и с болка на душата, турих край на тази връзка.

Не мога да не се отдам пак на разсъждения върху нещастните последици от прекалената свобода, която си позволяват някои мъже и жени, като лъжат сами себе си, че намеренията им са невинни, че изпитват само приятелски чувства един към друг и пр. Плътта винаги играе толкова значителна роля в тези приятелски отношения, че има голяма вероятност естественото влечение да надделее в края на краищата над най-тържествените обещания, защото, когато благоприличието, над което истинското приятелство трябва да бди най-строго, бъде нарушено, порокът лесно взема връх. Но нека оставя читателите сами да разсъждават върху тези съвети, тъй като те сигурно ще съумеят да ги приложат по-добре от мен; аз самата се показах толкова слаба, че не ми прилича много да давам съвети.

Сега бях отново свободна. Нямах никакви задължения нито като съпруга, нито като любовница. Вярно е, че формално бях все още омъжена за търговеца на платове, но понеже в течение на почти петнадесет години не бях получила никакво известие от него, никой не би ме упрекнал, че се считам напълно свободна жена. При това, когато се разделихме, той сам ми беше казал, че ако престане да ми пише, това ще значи, че не е вече между живите и аз мога да се оженя за когото искам.

Сега първото нещо беше да направя сметките си. След много писма и молби по настояване на майка ми бях получила втора пратка стоки от брат си, за да компенсирам загубата, претърпяна от повредата на стоките, които бях взела със себе си при заминаването ми от Вирджиния. Брат ми обаче се съгласи да ми изпрати стоките, ако му подпиша документ, с който се отказвам от всякакви други претенции към него. Колкото и да ми беше тежко, трябваше да заявя, че приемам условието. Аз обаче действувах така умело, че той изпрати стоките, преди да подпиша документа. След това постоянно намирах претексти да отлагам подписването, докато най-после казах на търговеца в Бристол, чрез когото получих пратката, че преди да сложа подписа си, трябва да пиша на брат си. С тази помощ, преди още да получа последните петдесет лири, аз имах около четиристотин лири, така че с получената сума ми се събираха всичко четиристотин и петдесет лири. Бях спестила и друга сума от сто лири, обаче за мое нещастие златарят, у кого бях вложила парите, фалира и не можеше да плати повече от 30% от дълговете си; по този начин загубих седемдесет лири. Имах и някои сребърни съдове и прибори; всъщност те бяха доста малко, но затова пък бях добре запасена с дрехи и домашно бельо.

С това състояние трябваше да започна нов живот. Преди всичко трябва да кажа, че вече не бях същата жена, както в Родърхайд. Бях двадесет години по-стара и това се бе отразило на външността ми. Не пропущах нищо, което може да ме разхубави (без обаче да се червя, защото смятах това за унизително), но все пак разликата между една двадесет и пет годишна и една четиридесет и две годишна жена е била винаги доста осезателна. Прехвърлях през ума си безброй планове относно бъдещия си живот и най-сериозно обмислях какво да правя, но никаква благоприятна възможност не ми се представяше.

Правех усилия да мина за нещо повече, отколкото бях, и дори пуснах слух, че имам голямо богатство, с което сама разполагам; последното беше вярно — сама разполагах с парите си, но колкото до богатството, то беше такова, каквото го описах по-горе. За мое голямо нещастие нямах никакви познати и следователно нямаше с кого да се посъветвам и главно, нямаше кому да доверя какво е положението ми. От собствен опит разбрах, че — като изключим безпаричието — най-тежкото положение, в което може да изпадне една жена, е да остане без приятели. Казвам жена, защото явно е, че мъжете нямат нужда от съвети, могат сами да се ръководят, винаги се измъкват от затруднения и вършат сделки много по-добре от жените. Ако една жена няма приятел, комуто да разкаже какво върши и който да я посъветва и да й помогне, почти сигурно е, че тя ще се опропасти; и колкото повече пари има, толкова по-голяма е опасността да бъде измамена и ощетена. Така стана с моите сто лири, които предадох на златаря. Положението му, изглежда, е било отдавна разклатено, но аз не знаех нищо за това, нито имаше с кого да се посъветвам и, разбира се, парите ми пропаднаха.

Когато една жена остане да се грижи сама за себе си и няма с кого да се посъветва, тя все едно, че е кесия с пари или скъпоценен камък, загубен на улицата, които първият минувач може да намери.