Сполуките и неволите на прочутата Мол Фландърс

Тъй като този път бяха влезли и някои от съседите на търговеца, като видяха накъде клонят нещата, те се опитаха да го вразумят; и той започна да се убеждава, че не е прав. И така, накрая всички се отправихме доста мирно към съдията, следвани по петите от една тълпа от близо петстотин души. И през целия път чувах хората да питат в какво се състои работата. А други им отговаряха, че галантеристът наредил да арестуват една госпожа вместо крадлата и след това пипнал истинската крадла, а сега госпожата пипнала него и го водела пред съдията. Това, кой знае защо, радваше хората и стана причина тълпата още повече да нарасне. Вървешком хората викаха:

— Кой е негодникът?

— Кой е търговецът?

Особено се вълнуваха жените. Като го видяха, разкрещяха се:

— Ето го! Ето го!

И почнаха да го замерят с буци кал; доста път изминахме така, докато най-сетне търговецът сметна за уместно да поиска от стражаря да повика кола, за да се спаси от тълпата. Така че остатъка от пътя изминахме с кола — стражарят, аз, галантсристът и неговият продавач.

Когато пристигнахме при съдията — един възрастен джентълмен от Блумсбъри, — стражарят най-напред описа накратко случилото се и тогава съдията ме покани да кажа, каквото имам да кажа. Най-напред ме запита за името, което никак не ми се искаше да казвам. Но нямаше какво да се прави, ето защо отвърнах му, че името ми е Мери Фландърс, че съм вдовица и мъжът ми бил морски капитан, загинал при едно пътуване до Вирджиния. Споменах и някои други обстоятелства, които той никога не би могъл да опровергае, и добавих, че понастоящем живея в града при еди-кое си лице, назовавайки името на хазайката си, но се готвя да замина за Америка, гдето се намират имотите на мъжа ми. Днес съм излязла, за да си купя плат за малък траур, но преди още да вляза изобщо в някой магазин, този момък (при тия думи посочих продавача) се нахвърлил върху мен толкова яростно, че много ме изплашил и ме отмъкнал в магазина на господаря си, където господарят му, макар и да установил, че не съм търсената личност, не поискал да ме пусне, а натоварил стражаря да ме арестува.

Разказах след това как се бяха отнесли към мен продавачите; как не ми позволиха да извикам никакви свои приятели; как след това откриха истинската крадла и си взеха от нея откраднатите стоки и изобщо всички подробности, за които вече споменах.

Сетне даде показания полицаят. Той повтори разговора си с галантериста относно освобождаването ми, описа как неговият служещ отказал да го последва, когато аз съм поискала отвеждането му пред съдията, и как господарят му го насърчил в това; как накрая ударил стражаря и всичко останало, което вече разказах.

После съдията изслуша галантериста и неговия служещ. Търговецът се впусна да разправя надълго и нашироко какви големи загуби имали всекидневно от разните крадци; лесно било да изпаднат в грешка, но когато безспорно се установило, че грешат, той искал да ме пусне и прочие, както по-горе. Що се отнася до продавача, самият той не можа да си намери друго оправдание, освен че другите служещи от магазина му били казали, че аз съм въпросната личност.

В заключение съдията преди всичко се обърна много учтиво към мен и ми каза, че съм свободна. Той изрази съжалението си, загдето в усърдието си при преследване на крадеца хората на търговеца са се показали толкова неблагоразумни, та са взели за виновен един невинен човек. Ако търговецът не се бил показал толкова несправедлив да ме задържи и след това, съдията бил уверен, че аз съм щяла да простя първото оскърбление. Но че не било в негова власт да ми присъди каквото и да било друго удовлетворение, освен да порицае търговеца публично, което щял и да стори; но предполагал, че аз съм щяла да прибягна до средствата, които посочвал законът; а междувременно той щял да накара търговеца да се задължи под страх на наказание да се яви в съда.

Що се касаело обаче до нарушаването на обществения ред, извършено от продавача, съдията каза, че щял да ми даде известно удовлетворение, като го изпрати в Нюгейт заради обида на стражаря, а също тъй и защото е обидил мен.

И така, съдията изпрати момчето в Нюгейт заради обидата, а господарят му внесе гаранция и си тръгнахме. Истинско удовлетворение за мен бе да видя как тълпата чакаше двамата да излязат, как дюдюкаше след тях и замеряше с камъни и кал колата, в която се качиха. Тогава и аз се отправих към къщи.

Като се завърнах след цялата тази бъркотия и разказах историята на хазайката си, тя почна да ми се смее.

— Защо се развесели толкова? — казах аз. — Тая история съвсем не е толкова смешна, колкото ти си въобразяваш. Уверявам те, че здравата се поизпотих и изплаших от тая банда грубияни.

— Смея се — отвърна хазайката ми, — смея се, дете, като виждам какво щастливо същество си ти. Та това ще бъде най-добрата сделка, която си правила изобщо през живота си, стига само да знаеш как да действуваш. Гарантирам ти, че ще накараш търговеца да ти плати петстотин лири обезщетение, без да се смята онова, което ще получиш от продавача.

Но по този въпрос аз бях на друго мнение; особено понеже бях казала името си на мировия съдия, а знаех, че името ми е тъй добре известно сред хората в Хикс-хол18, Оулд Бейли и други подобни места, че ако се стигнеше до публично водене на дело и проверяха името ми, никой съд нямаше да присъди обезщетение за накърнената репутация на особа като мен. Но така или иначе, длъжна бях да предявя иск и хазайката ми намери един много достопочтен човек, който се зае да го води. Беше адвокат с много голяма клиентела и с добро име и тя положително постъпи умно, като нае него; защото ако бе наела някой дребен прошенописец или пък някой неизвестен адвокат, едва ли щях да успея много с тая работа. Срещнах се с този адвокат и му разказах от игла до конец всички подробности, тъй както ги описах по-горе. Той ме увери, че при такива дела съдебните заседатели винаги присъждали доста значителни обезщетения. Тъй, снабден от мен с необходимите сведения, той подаде жалба. Когато арестували търговеца, той внесъл гаранция, за да го пуснат, а няколко дни след това отишъл заедно с адвоката си при моя адвокат, за да му съобщи, че желае да постигне с мен спогодба по доброволно съгласие; че всичко било станало поради едно злощастно кипване; доверителката, сиреч аз, държала остър и предизвикателен език и се отнесла зле към тях, като ги подигравала и осмивала дори тогава, когато я смятали за истинската крадла, и по този начин ги предизвикала и прочие.

Моят адвокат обаче добре ме защитил. Внушил им, че съм богата вдовица и съм в състояние да получа правото си; че имам влиятелни приятели, които ще ме подкрепят и които са ме накарали да обещая, че ще водя делото докрай дори ако ми струва хиляда лири, защото нанесената ми обида не можела да се преглътне.

Тъй или иначе, те успели да накарат адвоката ми да им обещае, че няма да раздухва огъня; да не ме разубеждава, ако съм склонна към спогодба, да ме увещава да се разберем и да прекратим делото, от което според тях той нямало да загуби. Адвокатът ми бе достатъчно почтен да ми съобщи всичко това. Каза ми също тъй, че ако те му предложат подкуп, без съмнение ще ме уведоми; но освен всичко това ми каза съвсем откровено, че ако желая да се вслушам в мнението му, би ме съветвал да приема предложението им за спогодба, тъй като те са много изплашени и повече от всичко друго желаят спогодбата и знаят, че каквото и да стане, всички разноски ще се струпат на техен гръб. Беше уверен, че доброволно ще ми платят много повече, отколкото биха ми присъдили които и да било съдебни заседатели, ако водех делото. Запитах го каква сума смята, че биха дали те. А той ми отговори, че отсега не може да каже нищо, но ще отговори по-точно на въпроса ми при следната ни среща.

След известно време те пак отишли при него да разберат говорил ли е с мене. Моят адвокат им казал, че всъщност останал с впечатление, че самата аз не съм тъй категорична по отношение на спогодбата, както някои от приятелите ми, които били възмутени от нанесената ми обида и ме подстрекавали; те тайно раздухвали огъня, като ми внушавали да си отмъстя, или, както се изразявали те, да потърся правата си. Така че и самият той не знаел какво да им каже. Уверил ги, че ще се опита да ми повлияе, но за това ще трябва да ми съобщи какво предлагат те. Те отвърнали уклончиво, че не могат да направят никакво предложение, защото това можело да се използува срещу тях. А той от своя страна им казал, че по същите причини не е в състояние да направи никакво предложение, защото това би могло да се използува в пледоариите, за да се намали сумата на обезщетението, което съдебните заседатели ще присъдят. Тъй или иначе, след като водили доста обстоен разговор и си дали взаимни уверения, че няма да използуват в свой интерес онова, което се договаря на тая или на друга среща, всяка страна направила своето предложение. Тези предложения бяха тъй далеч едно от друго, че едва ли можеше да се очаква да излезе нещо: моят адвокат поискал петстотин лири и разноските по делото, а те предложили петдесет лири без разноските. Поради това прекъснали преговорите и галантеристът пожелал да се срещне лично с мен, за което моят адвокат дал съгласието си много охотно.

Той ме посъветва да дойда на тая среща добре облечена и с известно достойнство, та търговецът да може да се убеди със собствените си очи, че представлявам нещо повече от онова, за което ме бяха взели тогава. И така, отидох със съвсем ново полутраурно облекло, което се схождаше и с казаното от мене пред съдията. Накичих се само дотолкова, доколкото позволяваше вдовишката ми премяна; хазайката ми даде хубава бисерна огърлица със закопчалка, обсипана с диаманти, която беше заложена при нея; сложих на корсажа си много хубав златен часовник. Така че добих извънредно внушителен вид и след като се позабавих, за да бъда сигурна, че те са вече там, пристигнах с каляска, придружавана от прислужница.

Когато влязох в стаята, търговецът наистина се смая, стана и стори поклон, а аз се престорих, че почти не забелязвам това и се отправих към мястото, което ми посочи адвокатът ми, защото срещата се състоя в неговия дом. След малко търговецът каза, че този път просто не можел да ме познае и почна да ми прави разни комплименти. Аз пък му отговорих, че ми се струва, че не ме е познал още първия път, защото ако ме бе познал тогава, нямаше да се отнесе така с мен.

Той изказа големите си съжаления за станалото и добави, че именно за да засвидетелствува своята готовност да ми даде възможното удовлетворение, бил поискал тази среща. Надявал се, че аз няма да докарам нещата до крайност, което щяло да означава не само голяма парична загуба за него, но можело да разори търговията и магазина му; а това би значело да получа удовлетворение за една неправда с цената на друга, десеторно по-голяма неправда. В такъв случай обаче нямало да получа нищо, докато сега той бил готов да ми даде всякакво удовлетворение, което е по силите му, без да навлича нито на себе си, нито на мен неприятностите и разноските на един съдебен процес.

Отвърнах му, че се радвам, като го чувам да говори много по-разумно, отколкото миналия път. Вярно, че в повечето дела за обида признанието на вината се смята за достатъчно удовлетворение; но в нашия случай нещата са стигнали твърде далеч, за да се оправят само с това. Казах му, че не съм отмъстителна и не се стремя нито към неговото разоряване, нито пък към разоряването на когото и да било, но приятелите ми единодушно са решили да не ме оставят да занемаря дотам репутацията си, че да се примиря с подобно нещо, без да получа удовлетворение. Арестуването ми като крадла е било толкова оскърбително, щото не може да се понесе току-тъй.

Никой, който ме познава, не би повярвал, че ми се е случило такова нещо. Понеже съм вдовица, аз съм се грижила твърде малко за външността си и само за това той е можел да ме вземе за крадла. Сетне повторих, че всичко станало е толкова оскърбително, щото едва съм намерила в себе си сили да го разкажа пак.

Той призна, че е тъй, и наистина се държа много смирено. Повиши предлаганото обезщетение на сто лири, обеща да плати и разноските по делото и добави, че щял да ми поднесе в дар много хубав комплект дрехи. Аз смъкнах на триста лири и поставих условие при това положение да публикувам във вестниците спогодбата с всички подробности.

С това условие, разбира се, той никога не можеше да се съгласи. Тъй или иначе, накрая под умелото ръководство на моя адвокат той повиши на сто и петдесет лири и на комплект черно копринено облекло, на което по молба на моя адвокат аз се съгласих. Освен това той трябваше да плати хонорара на адвоката и разноските по делото, а в добавка да ни покани на една хубава вечеря.

Когато отидох да получа парите, заведох със себе си и моята хазайка, предрешена като стара дукеса, а също и един много добре облечен джентълмен, който уж бил мой кандидат, но когото аз наричах „братовчеде“. Предоставихме на адвоката, да им намекне неофициално, че този джентълмен ухажвал вдовицата.

Търговецът се държа наистина много почтително към нас и охотно плати парите. Така че всичко му излезе двеста лири, ако не и повече. При тази последна среща, след като сметките помежду ни бяха уредени докрай, отново излезе наяве работата с продавача. Търговецът се застъпи за него много настойчиво, каза ми, че той бил човек, който на времето имал свой собствен магазин и въртял добра търговия, но сега бил много изпаднал и трябвало да се грижи за три деца; нямал нищичко, за да ми предложи обезщетение, но бил готов да ми се извини на колене.

Не изпитвах злоба към наглия глупак, нито пък ме интересуваше унижението му, щом като от него не можеше да се изстиска нищо. Затова си рекох, че най-добре ще бъде да му простя великодушно, и казах на търговеца, че не съм имала намерение да разорявам никого и щом той ме моли, ще простя на оня негодник, тъй като и без това е под достойнството ми да търся отмъщение.

Когато вечерята беше почнала, галантеристът доведе клетото човече да ми се извини. Продавачът бе готов да моли за прошка с толкова робско смирение, колкото надменно и обидно се беше държал преди това. Изобщо той бе пример на долна душа: високомерен, жесток и безмилостен, когато беше отгоре, и жалък и клюмнал, когато ролите ни бяха разменени. Аз обаче пресякох раболепниченето му, казах, че съм му простила, и поисках той да се оттегли, тъй като въпреки прошката не бих желала да го виждам повече.

Сега вече наистина бях в добро материално положение и трябваше да разбера, че е време да се оттегля. Хазайката ми често казваше, че съм била най-богатата от всички крадци в цяла Англия и сигурно е било така. Разполагах със седемстотин лири в пари, освен дрехите, пръстените, сребърните прибори и два златни часовника, всичките крадени, защото бях извършила още безброй „сделки“, освен тия, за които споменах досега тук.

О, ако поне сега над мен се беше спуснала благодатта на разкаянието, все още щях да имам време да осъзная безумните си постъпки и да се опитам да поправя някои от тях. Но изглежда, че аз все още не бях способна на покаяние, което дължах на лошите си дела, и просто не можех да се сдържа да не „излизам навън“, както наричах експедициите си; бях дори по-несдържана, отколкото на времето, когато крайната нужда заради насъщния хляб ме тласкаше към такива дела.

Не бе минало много, откак се бе уредила работата с галантериста, и аз излязох, преоблечена в дрехи, каквито не бях носила никога дотогава — облякла се бях като просякиня, с най-простите и отвратителни дрипи, които можах да намеря. Вървях и непрекъснато се взирах и надзъртах през всяка врата или прозорец, край които минех. Но право да си кажа, бях в крайно неудобно положение, защото просто не знаех как да се държа. Цялото ми същество се гнусеше от мръсотията и дрипите. Бях възпитана към спретнатост и чистота и в каквото и положение да се намирах, не можех да бъда друга. Така че тая дегизировка бе най-неудобната, която изобщо някога бях слагала.

Скоро си казах, че нищо няма да излезе от това, защото тия дрехи плашеха и отблъскваха всеки; струваше ми се, че всички се опасяват да не се приближа към тях, за да не им задигна нещо, и се страхуват да се приближат към мен, за да не ги полази нещо. Когато за пръв път излязох така, обикалях почти цялата вечер и нищо не успях да направя.

Прибрах се в къщи измокрена, окаля на и капнала от умора. Но на следната вечер излязох пак така и този път преживях едно малко приключение, което можеше да ми струва скъпо.

Както стоях близо до вратата на една кръчма, пристигна един джентълмен на кон и пред вратата скочи от седлото. Понеже искаше да влезе в кръчмата, той повика един от келнерите да държи коня му. Но после се застоя в кръчмата доста длъжко, а келнерът чу как господарят му го вика и си каза, че кръчмарят може да се разсърди. Затова, щом ме видя, че стоя наблизо, извика ме:

— На — рече ми той, — дръж тоя кон, докато вляза вътре. Ако в това време джентълменът излезе, ще ти даде нещичко.

— Добре — казах аз, хванах юздите на коня и преспокойно го отведох при хазайката си.

Това би било добра плячка за хора, които разбираха от тая работа; но едва ли е имало друг нещастен крадец в такова неведение какво да стори с откраднатото. Като се прибрах в къщи, хазайката ми се слиса и нито тя, нито аз знаехме какво да правим с животното. Да го дадем в някой обор, не можехме, защото собственикът сигурно щеше да даде обявление във вестника с описание на коня, така че после нямаше да посмеем да идем да си го приберем.

Единственият изход от тая моя злополучна авантюра беше да ида и да оставя коня пред някоя странноприемница, като изпратя по някое момче бележка до кръчмата, че изчезналият кон на джентълмена е оставен в еди-коя си странноприемница, та да иде да си го прибере. Бедната жена, която го пазила и разхождала по улицата, не могла да го удържи и върне обратно и затова го оставила там. Бихме могли впрочем и да изчакаме, докато собственикът му дадеше обявление и предложеше награда. Но не ни се щеше да рискуваме да ходим за наградата. И тъй, това почти не беше кражба — почти нямахме загуба, но нямахме и никаква печалба.

Вече ми беше омръзнало да излизам преоблечена като просякиня. Не само че не ми отиваше, ами на това отгоре ми се струваше и като зловещо предзнаменование.

Докато ходех така предрешена, попаднах на една ужасна шайка — с по-лоши типове никога не бях влизала във връзка — и видях някои от техните похвати. Те бяха фалшификатори на пари и ми направиха много изгодни предложения, що се касае до печалбата. Но ролята, която искаха да ми възложат, беше крайно опасна — самата работа на калъпа. В случай че ме заловяха с калъпа, чакаше ме сигурна смърт, и то смърт на кладата, щяха да ме изгорят жива. Така че, макар по външен вид да бях само обикновена просякиня, а те ми предлагаха планини от злато и сребро, за да се съглася, от тая работа не излезе нищо. Вярно е, че ако бях наистина просякиня или тъй отчаяна, както бях в миналото, може би щях да се заловя, защото този, който не вижда никакъв изход, не се страхува от смъртта. Но сега положението ми не беше такова или поне не се налагаше да се излагам на такива опасности; пък и самата мисъл да бъдеш изгорена на клада ме ужасяваше, смразяваше кръвта ми и ме докарваше до такова униние, че не можех и да помисля за това нещо, без да се разтреперя.

Това сложи край и на преобличането ми като просякиня, защото макар предложението им да не ми допадна, аз не им го казах, а се престорих, че го приемам и обещах да се срещнем пак. Но не посмях да ги видя вече, защото ако бях се явила при тях и им откажех, дори ако свържех отказа си с най-убедителни уверения, че ще запазя тайната им, те сигурно щяха да се опитат да ме убият, за да им е „чиста работата“ и да бъдат спокойни, както казват те.

Подправянето на пари и конекрадството не бяха за мене и лесно можех да взема решение да не се занимавам повече с тях. Моят занаят ми се струваше съвсем различен и въпреки че и при него имаше доста опасности, все пак го намирах по-подходящ за себе си, защото с него преобладаваше хитростта и имаше повече изгледи човек да се измъкне, ако се случи нещо непредвидено.

По същото време получих и няколко предложения да вляза в шайка за кражби с взлом. Но и това ми се видя толкова рисковано, колкото и фалшифицирането на пари.

Предложих да помагам на двамина мъже и една жена, чийто занаят бе да се вмъкват по къщите с помощта на хитри трикове. Бих участвувала с охота, но те бяха вече трима и не искаха да се разделят, а пък аз не исках да имам толкова много съучастници. Ето защо не се присъединих към тях, а те още при следния си опит платиха скъпо.

Най-сетне се запознах с една жена, за чиито успешни приключения край реката често ми бяха разправяли. Сближих се с нея и работата ни тръгна много добре. Един ден отидохме при някакви холандци в Сейнт Катрин, уж за да купим стоки, стоварени тайно на брега. Два или три пъти ходихме в един дом, където видяхме доста голямо количество забранени стоки, и съдружничката ми веднъж задигна три парчета черна холандска коприна, от която изкарахме добри пари и аз получих дела си; но колкото пъти отидох сама, не ми падна удобен случай да сторя нещо, така че изоставих тая работа; бях ходила там толкова често, че почнаха да се съмняват в мен.

Това ме обезсърчи донякъде и реших да се хвана с каквото и да е, защото не бях свикнала да се връщам толкова често с празни ръце. Още на следния ден се облякох с хубави дрехи и се отправих на разходка към другия край на града. Минах през закрития пазар на Странд, без да очаквам изобщо да ми се отвори някаква работа там. Внезапно съзрях на площада голяма тълпа — всички хора, а заедно с тях и търговците, стояха и се взираха в нещо; предположих, че някоя велика херцогиня е дошла да посети пазара; казаха ми обаче, че очаквали да дойде кралицата.

Застанах пред един магазин с гръб към тезгяха, уж исках да дам път на тълпата, но не откъсвах поглед от една кутия дантели, които търговката показваше на някакви дами до мен. Ала тя и нейната продавачка дотолкова се бяха увлекли да надничат кой идва и в чий магазин ще влезе, че успях да тикна пакетче дантела в джоба си и да се измъкна. Така търговката заплати скъпо за зяпането си подир кралицата.

Отдалечих се, сякаш повлечена от навалицата, и смесвайки се с тълпата, излязох през другата врата на пазара. Тъй успях да офейкам, преди още да открият липсата на дантелата. За да не могат да ме преследват, повиках една карета и се затворих в нея.

Едва бях затръшнала вратичката, когато видях продавачката и още пет-шест жени да изскачат на улицата и да пищят като обезумели. Не викаха „Дръжте крадеца!“, защото никой не бягаше, но на два-три пъти можах да чуя думите „откраднатата“ и „дантела“, а пък продавачката кършеше ръце, тичаше и се оглеждаше насам-нататък като побъркана.

Кочияшът тъкмо се качваше на капрата, но още не се беше настанил на нея и конете не бяха тръгнали. Чувствувах се ужасно неспокойна и затова извадих пакета с дантелата и го сложих до капачето, което се отваря отпред, зад гърба на кочияша, за да мога веднага да го изхвърля оттам. Но за мое голямо задоволство след по-малко от минута — тоест веднага щом коларят се качи и викна на конете — колата потегли и аз отмъкнах плячката си, която струваше близо двадесет лири.

На следния ден пак се облякох хубаво, но със съвсем други дрехи, и пак минах по същия път. Но нищичко не ми се удаде да сторя, докато не влязох в парка „Сейнт Джеймс“. По главната алея се разхождаха изтънчени дами, а между тях имаше и една малка около дванадесет-тринадесетгодишна госпожица заедно със сестричката си (както предположих), която изглеждаше около деветгодишна. Забелязах, че по-голямата имаше на корсажа си хубав златен часовник и чудесна бисерна огърлица.

Заедно с тях бе дошъл и един лакей с ливрея. Но тъй като нямаше обичай лакеите да вървят след дамите по главната алея, забелязах, че щом стигнаха дотам, лакеят спря, а по-голямата от сестрите му каза да ги почака, докато се върнат.

Щом чух, че тя освободи лакея, приближих се към него и го запитах коя е тази малка лейди. Побъбрих с него и изказах възхищението си от детето, което бе с госпожичката, а също и от това, колко благородна и възпитана изглеждаше по-голямата: колко женствена и при това колко сериозна. А онзи глупак веднага ми каза коя е тя. Че била по-голямата дъщеря на сър Томас… от Есекс и били много богати; че майка й още не била дошла в града; но че тя живеела при съпругата на сър Уйлям… в дома му на Съфок стрийт и още много други неща. Освен кочияша и него самия имали две слугини и младата девойка ръководела цялото домакинство както тук, тъй и у дома си. Така той ми даде изобилни сведения, достатъчни за моята работа.

Бях добре облечена и имах златен часовник, не по-лош от нейния. И тъй, оставих лакея и след като изчаках младата лейди да стигне до края на алеята и да се върне, тръгнах да се разхождам редом с нея. Малко след това я поздравих по име, с титлата лейди Бети. Запитах я има ли известие от баща си, кога ще пристигне госпожа майка й в града и как е тя.

Заговорих й толкова интимно за нея и цялото й семейство, щото тя остана с убеждение, че съм някоя близка. Запитах я защо не е излязла с мисис Чайм (тъй се казваше прислужницата), за да се грижи за мис Джудит (сестра й). Сетне поведох дълъг разговор с нея за сестричката; казах, че е станала много хубава госпожичка; попитах дали е научила вече френски; изобщо изприказвах още куп такива дребни неща, когато изведнъж се зададе гвардията и тълпата се спусна да види краля, който отиваше в парламента.

Всички знатни дами също се втурнаха към края на алеята, а аз помогнах на милейди да се покачи на ниската ограда, за да вижда добре; след това вдигнах и малката, за да гледа също. И докато правех това, погрижих се да измъкна златния часовник на лейди Бети толкова сръчно, че тя не забеляза липсата му, докато тълпата не се разпръсна и не стигна до средата на алеята.

Още докато бяхме сред тълпата, понечих да се сбогувам с тях и казах, сякаш бързах:

— Скъпа лейди Бети, пазете сестричката си.

И излезе така, като че ли тълпата ме изтика настрана, преди да съм успяла да се сбогувам.

При такива случаи навалицата бързо се пръска и щом кралят отмине, мястото мигновено се опразва; затова се отделих от двете малки госпожички, след като бях свършила напълно успешно работата си, забързах заедно с тълпата, сякаш тичах да видя краля, и така се добрах до края на алеята. А когато кралят продължи към казармите на конната гвардия, аз избързах напред към пасажа, който излизаше тогава на края на Хеймаркит, а там наех кола и продължих с нея към къщи. Трябва да призная, че още не съм устояла на думата си да ида на гости на лейди Бети.

Отначало всъщност си мислех да рискувам и да остана с лейди Бети, докато тя забележи липсата на часовника, и да се разпищя заедно с нея, а сетне да я заведа до каретата и да я придружа до дома й. Аз, изглежда, и бях станала много симпатична и дотолкова я бях заблудила с приказките си за роднините и семейството й, че не ми се струваше твърде лесно да продължа в този дух и да задигна накрая и бисерната огърлица. Но после ми хрумна, че дори у детето да не се зародеше подозрение към мен, други можеха да се усъмнят и да ме претърсят, затова си казах, че е по-добре да изчезна с онова, което бях докопала.

По-късно случайно научих, че когато открила липсата на часовника си, младата лейди се развикала силно из парка и изпратила лакея да ме търси, като ме описала тъй точно, че той познал в мене същата особа, която толкова го разпитвала за децата. Но докато тя да стигне до лакея и му разправи историята, аз бях вече достатъчно далеч.

След тая преживелица имах друга, но съвсем различна от всичко, изпитано от мен дотогава. Това се случи в един игрален дом близо до Ковънт-Гардън.

Видях, че там влизат и излизат доста хора. Постоях заедно с още една жена повечко време в пасажа и когато зърнах да се задава някакъв важен господин, обърнах се към него и запитах:

— Извинете, сър, позволяват ли на жени да влизат вътре?

— Разбира се, госпожо — каза той. — Позволява им се също така и да играят, стига да пожелаят.

— Тъкмо това исках да зная, сър — рекох аз. Тогава той заяви, че ако желая, би могъл да ме представи.

Последвах го до вратата, а той, след като надзърна вътре, ми обясни:

— Ето, госпожо, ако искате да опитате щастието си играчите са тук.

Аз също надзърнах, а сетне, обръщайки се на висок глас към приятелката си, казах:

— Та тук има само мъже. Няма да опитвам щастието си.

Тогава един от господата извика:

— Няма от какво да се страхувате, госпожо, тук има само честни играчи и вие сте добре дошла да играете и да заложите, каквото обичате.

И тъй, влязох, приближих се и почнах да наблюдавам играта. Някой от тях ми донесе стол. Седнах и гледах как чашата и заровете минават в кръг от ръка на ръка; след това казах на приятелката си:

— Тези господа залагат много, не е за нас. Да си вървим.

Всички играчи бяха много вежливи; а един джентълмен ме насърчи и каза:

— Заповядайте, госпожо, ако искате да опитате щастието си. Стига да имате доверие в мен, аз ви гарантирам, че никой тук няма да ви изиграе.

— Не, сър — казах аз, като се усмихнах, — сигурна съм, че тия джентълмени няма да искат да изиграят една жена.

И при все че още отказвах да се включа в играта, извадих кесия с пари, за да видят, че не съм без пари.

След като поседях още малко, друг джентълмен ми каза шеговито:

— Госпожо, разбирам, че се страхувате да рискувате за ваша сметка. А на мен винаги ми върви с дами, ето защо играйте за моя сметка, щом не искате да играете за ваша.

Казах му:

— Сър, никак не ми се иска да изгубя ваши пари.

Но сетне добавих:

— И на самата мен ми върви доста, но господата играят с толкова високи залози, че просто не смея да рискувам.

— Добре, добре! — каза той. — Ето ви десет гини, госпожо, заложете ги заради мен.

И така, взех парите и седнах да играя, а той остана да ме гледа. Изгубих по една, по две тия десет гини, а когато чашата стигна до моя съсед, джентълменът ми даде още десет гини и ме накара да заложа пет от тях наведнъж. Господинът с чашата изгуби, така че пет от гините се върнаха обратно при мен. Това насърчи моя кавалер и той ме накара да взема чашата, което бе много рисковано. Но удаде ми се да задържа чашата толкова дълго, че не само спечелих обратно всичките му пари, а и натрупах цяла шепа гини в скута си. Най-голямото щастие обаче беше, че когато губех, губех само от един или двама, заложили срещу мен, така че се отървавах леко.

Щом стигнах до това положение, предложих на джентълмена всичкото злато, защото то си беше негово. Казах му да играе вече за своя сметка и заявих, че уж не съм разбирала добре тази игра. Той се разсмя и каза, че щом като ми вървяло, нямало никакво значение дали разбирам играта, или не. Но че не бивало да напускам.

Във всеки случай той си прибра петнайсетте гини, които ми беше дал отначало, и ме помоли да играя с остатъка. Поисках да му покажа точно колко съм спечелила, но той рече:

— Не, не, недейте да ги броите. Уверен съм, че вие сте много почтена, а който брои парите, не му върви.

И така, продължих да играя.

Разбирах играта много добре, макар и да се преструвах, че не я знам, и играех предпазливо, така че в скута ми винаги имаше добър запас и оттам аз прехвърлях от време на време по нещо в джобовете си. Но го вършех много внимателно и само тогава, когато бях сигурна, че той не ме наблюдава.

Доста време играх и много ми провървя за негова сметка. Но последния път, когато чашата беше в мене, те заложиха много и аз трябваше смело да рискувам всичко. Държах чашата, докато спечелих близо осемдесет гини, при последното хвърляне обаче изгубих почти половината от тях. Ето защо, уплашена да не изгубя всичко, станах и казах на джентълмена:

— Моля ви, господине, елате и поемете вече играта за ваша сметка. Мисля, че доста добре играх заради вас.

На него му се искаше да продължа още, но ставаше вече късно и помолих да ме извинят. Когато му предавах парите, казах, че сега вече се надявам да ми позволи да ги преброя, защото искам да видя колко е спечелил и колко ми е вървяло за негова сметка. Като ги преброих, излязоха шестдесет и три гини.

— Ех — рекох тогава, — ако не беше онова злощастно хвърляне, щях да ви спечеля сто гини.

И понечих да му дам всичките пари. Но той отказваше да ги приеме, докато аз не пъхна ръка в купчината и не си взема от тях. Отказах и твърдо държах на това, че няма да взема сама. Ако искаше подобно нещо, трябваше да го направи самият той.

Като ни видяха да спорим, другите джентълмени извикаха:

— Дай й ги всичките!

Но аз в никакъв случай не исках да приема. Тогава едни от тях се обади:

— Дявол да го вземе, Джек, раздели ги поравно с нея. Нима не знаеш, че с дамите винаги трябва да бъдеш на равни начала.

Така, казано накратко, той раздели печалбата с мен и аз прибрах тридесет гини, освен ония четиридесет и три, които бях задигнала скришом, за което впрочем съжалявах, след като той се показа толкова щедър.

Тъй занесох у дома седемдесет и три гини и ги показах на хазайката си, за да види колко ми върви на комар. Тя обаче ме посъветва да не рискувам втори път, аз послушах съвета й и никога вече не стъпих там. Защото знаех ме по-зле от нея, че пипне ли ме веднъж крастата на комара, скоро щях да изгубя не само тия пари, а и всичко, което бях скътала.

Щастието ми се беше усмихнало, до такава степен и бях спестила толкова (а също и хазайката ми, защото тя винаги получаваше своя дял), че старата дама наистина се залови да ме увещава да напуснем бранша, докато сме още добре, и да се задоволим с това, което бяхме успели да съберем; но не знам каква орис ме ръководеше, защото сега пък аз на свой ред проявявах такова нежелание да скъсам със занаята, каквото проявяваше пора но тя, когато й го предлагах. Тъй в един злощастен час ние изоставихме засега мисълта за това и, с една дума казано, аз закоравях още повече и станах още по-дръзка от когато и да било, а пожънатите от мен успехи направиха името ми по-прочуто от името на който и да било крадец.

Понякога си позволявах да изиграя повторно един и същ номер, нещо недопустимо в практиката, но при все това ми вървеше. Обикновено обаче при всяко ново излизане сменях тактиката и съумявах да променя външния си вид.

Сега беше годишното време на бурите и повечето благородници бяха напуснали града. Търнбридж, Епсом и други такива места бяха претъпкани с народ, в Лондон обаче имаше твърде малко хора и това се почувствува и в нашия занаят като във всички други. Ето защо към края на годината се сдружих с една шайка, която всяка година отиваше обикновено на панаира в Стауърбридж, и оттам на панаира в Бери, Софък.

Очаквахме, че ще свършим там добра работа, но когато отидох и видях как вървеше, скоро се отчаях, защото, като се изключи тършуването по хорските джобове, почти нямаше работа, която да си струва труда. А пък дори и да паднеше плячка, никак не беше лесно да й се намери прекупвач. Липсваше голямото разнообразие в работата ни, с което бяхме привикнали в Лондон. Всичко, което успях да изкарам през време на цялото пътешествие, беше един златен часовник от панаира в Бери и малко хасе в Кембридж, което ми създаде благовиден предлог да напусна тоя град. Това беше стар номер и си казах, че навярно ще мине през провинциалния търговец, макар че в Лондон вече не минаваше.

Закупих в един магазин за платове — не на панаира, а от Кембридж — фино холандско хасе и други някои неща, така че сметката излезе общо около седем лири; сетне замолих търговеца да ми изпрати покупките в еди-коя си странноприемница, гдето се бях настанила същата сутрин, уж за да пренощувам.

Наредих на търговеца да ми прати стоките в този и този час в странноприемницата и му казах, че ще платя там. В определения час той изпрати стоките, но аз бях оставила при вратата на стаята си една жена от шайката и когато прислужничката в странноприемницата доведе до вратата младия чирак, тя му каза, че господарката й спи, но че той може да остави нещата и да се обади след около час; аз ще съм вече будна и ще получи парите си. Той с готовност остави пакета и си тръгна. След около половин час аз и съучастничката ми се измъкнахме и още същата вечер наех кон и един човек, който да язди пред мене, и отпътувах за Нюмаркит, отгдето продължих пътя си за Сейнт-Едмънд Бери с дилижанса, тъй като имаше още свободни места. Там, както вече ви казах, не можах да свърша много работа. Само в един малък провинциален театър успях да задигна златен часовник от корсажа на една дама, която бе не само прекалено весела, а и малко пийнала, което доста улесни работата ми.

С тая дребна плячка потеглих за Ипсуич, а оттам — за Харуич, където се настаних в една странноприемница, уж току-що съм пристигнала от Холандия. Не се съмнявах, че ще успея да задигна нещо от чужденците, които слизаха там на брега. За съжаление обаче видях, че общо взето, те не носеха нищо ценно освен може би съдържанието на куфарите и на холандските кошове, които винаги бяха пазени от лакеи. Тъй или иначе, все пак една вечер ми се удаде да задигна един от тия куфари от стаята на неговия собственик, тъй като лакеят спеше като заклан на леглото и както предполагам, бе много пиян.

Моята стая беше в съседство с тая на холандеца и след като довлякох с големи мъки тежкия куфар от неговата спалня в моята, излязох на улицата да видя дали няма да намеря някаква възможност да го измъкна вън от странноприемницата. Доста се въртях, но не можах да открия никаква възможност нито да изнеса навън куфара, нито да измъкна нещата, които се намираха в него. Градът беше малък и нямах в него никакви познати. Ето защо тръгнах да се връщам с твърдото решение да върна куфара там, отгдето го бях взела. Тъкмо в този миг обаче чух, че някакъв човек вика на едни хора да побързат, защото корабът тръгнал, инак щял да изпусне прилива. Запитах го:

— Какъв е корабът, на който работиш, приятелю?

— Гемията от Ипсуич, госпожо — отвърна ми той.

— Кога потегля? — питам аз.

— Веднага, госпожо — казва. — А вие там ли искате да отидете?

— Да — отговарям, — стига да можете да ме почакате, докато си взема багажа.

— Къде е багажът ви, госпожо? — пита той.

— В еди-коя си странноприемница — казвам.

— Добре, госпожо — казва много учтиво човекът. — Аз ще дойда с вас и ще ви го пренеса.

— Тръгвай тогава — рекох и го поведох със себе си. Хората от странноприемницата се суетяха, тъй като тъкмо бяха пристигнали товарният кораб от Холандия и два дилижанса с пътници от Лондон за друг един кораб, който заминаваше за Холандия. На тия дилижанси пък щяха утре да се качат току-що слезлите на брега пътници. И сред тая залисия аз отидох при тезгяха и платих сметката си, като казах на ханджийката, че продължавам пътя по море с една гемия.

Тия гемии са големи кораби, отлично приспособени да пренасят пътници от Харуич до Лондон, и макар че ги наричат гемии, като малките лодки по Темза, те побират двадесет пътници и десет-петнадесет тона стока, и издържат на море. Бях разбрала всичко това предишната вечер, когато се осведомявах за различните начини да се стигне до Лондон.

Ханджийката се държа много учтиво, прибра парите, които й дадох за престоя си, но в това време я извикаха, тъй като цялата странноприемница беше обърната с главата надолу. Ето защо аз я оставих, заведох момъка в стаята си, дадох му куфара, който по-скоро приличаше на сандък, след като го увих в една стара престилка, и той се запъти с него право към гемията си. Последвах го и никой нищичко не ни запита. Колкото до пияния холандски лакей, той продължаваше да спи, а господарят му в това време вечеряше долу с други чужденци и всички бяха много весели.

И тъй благополучно офейках към Ипсуич, а понеже тръгнах късно вечерта, едничкото, което стопаните на странноприемницата знаеха за мен, беше, че съм тръгнала за Лондон с харуичката гемия, както бях казала на съдържателката.

В Ипсуич обаче ме измъчиха митническите чиновници, които спряха сандъка ми, както вече го нарекох, и искаха да го отворят и претърсват. Казах им, че нямам нищо против да го претърсят, но че ключът е останал в съпруга ми, а пък той не е пристигнал още от Харуич. Казах така, та да не им се види чудно, ако при претърсването открият неща, подходящи по-скоро за мъж, отколкото за жена. И понеже те настояха да отворят сандъка, съгласих се да го разбият, тоест да махнат ключалката, което не беше трудно.

Не намериха нищо интересно за тях, защото сандъкът бе претърсван вече веднъж. Но затова пък намериха редица неща, които извикаха задоволство в мен, като например цяла купчина френски пистоли19 и малко холандски дукати или немски талери, а останалият багаж се състоеше главно от две перуки, долни дрехи, бръсначи, сапуни, парфюми и други неща, необходими за един джентълмен. Всичко това мина за собственост на мъжа ми и тъй се оправих.

Беше още много рано сутринта, не се бе развиделило дори и аз не знаех накъде да тръгна, защото не се съмнявах, че на сутринта ще се втурнат да ме преследват, и се страхувах да не би да ме заловят заедно с нещата. Ето защо реших да взема нови мерки. Съвсем открито отидох със сандъка си в една от градските странноприемници и изпразних съдържанието му. Разбира се, дъските му хич не ме интересуваха, във всеки случай дадох го на стопанката на странноприемницата със заръка да го прибере и пази, докато мина пак да го взема. Сетне излязох на улицата.

След като се бях отдалечила доста от странноприемницата, запознах се с една старица, която тъкмо бе излязла пред вратата на дома си, спрях се на приказка с нея и я разпитах за куп неща, които никак не ме интересуваха. Но от разговора си с нея разбрах разположението на града и че се намирах на улицата, която отиваше към Хедли, но че еди-коя си улица водела към брега, еди-коя си — към центъра на града и най-сетне еди-коя си улица водела към Колчестър, следователно пътят за Лондон беше оттам.

Скоро се сбогувах със старицата, защото всъщност единственото нещо, което исках да науча от нея, беше пътят за Лондон и се отправих нататък колкото може по-бързо. Не че възнамерявах да ходя пеш до Лондон или до Колчестър, а просто исках да се измъкна по възможност незабелязано от Ипсуич.

Повървях тъй около две-три мили, когато съгледах един селянин, зает с някаква полска работа — не можах да разбера точно с каква. И него също тъй запитах за куп неща, които нямаха нищо общо с целта, накрая обаче му казах, че съм тръгнала за Лондон, но че дилижансът е бил препълнен и не съм могла да си намеря място. Сетне го запитах не би ли могъл да ми каже откъде да наема кон, който да може да носи двама души, и един честен човек, за да язди на коня пред мен до Колчестър, така че там да си потърся пак място в дилижансите.

Честният глупчо ме погледна сериозно и близо половин минута не каза нищо. Сетне, като се почеса по тила, рече:

— Значи, казвате, кон и да носи двама души до Колчестър? Но, разбира се, госпожо, щом сте загазила тъй, срещу пари можете да получите достатъчно коне.

— То се знае, приятелю — рекох му аз, — мога да ви уверя, че не съм се надявала това да стане без пари.

— Е добре тогава, госпожо — каза той. — Колко сте готова да дадете?

— Не, приятелю — отвръщам му аз. — Аз не съм тукашна и не зная какви са цените в тоя край. Но ако ми намерите кон, тогава наемете го колкото се може по-евтино, а пък аз ще ви дам нещичко за положения труд.

— Ето, това се казва честен пазарлък — рече селянинът.

„Нямаше да ти се стори чак толкова честен, ако знаеше всичко“ — рекох си аз.

— Е хубаво, госпожо — каза той. — Аз имам един кон, който може да носи двама, и нямам нищо против да дойда с вас, стига да сте съгласна.

— Ще дойдете ли? — казвам аз. — Добре, вярвам ви, че сте честен човек. Ако дойдете, ще бъда щастлива и ще ви възнаградя добре.

— Но, разбира се, госпожо — каза той, — пък и аз няма да ви искам неразумна цена. Ако трябва да ви закарам до Колчестър, това ще ви струва пет шилинга за мен и за коня, защото едва ли ще успея да се върна обратно още тази нощ.

Накратко казано, наех порядъчния селянин и коня му. Но когато стигнахме до един град (не си спомням името, но беше на река), престорих се, че ми е много лошо, и му казах, че тази нощ не ще мога да продължа пътя си, но ако ме почака, тъй като съм чужденка в тоя край, няма да се скъпя да заплатя и за него, и за коня му.

Сторих така, защото знаех, че холандският джентълмен и слугите му ще пътуват през този ден с дилижанс или на коне и не можех да бъда сигурна дали пияният лакей, или пък някой друг от тях, който ме беше виждал в Харуич, няма да ме познае. Ето защо си казах, че един престой ще оправи работата.

Прекарахме цялата нощ там, а на следната сутрин не потеглихме много рано, така че едва към десет часа пристигнах в Колчестър. Наистина голямо удоволствие бе за мен да видя отново града, гдето бях прекарала толкова щастливи дни. Почнах да разпитвам за добрите стари приятели, които бях имала някога там, но почти нищо не успях да открия — всички или бяха мъртви или се бяха преместили другаде. Младите госпожици, които познавах тогава, до една се бяха омъжили или преместили в Лондон, Мъртви бяха и старият джентълмен, и старата лейди — моите първи благодетели. Най-много се развълнувах обаче, когато научих, че младият джентълмен — моят пръв любовник, а сетне мой девер — е умрял. Оставил бе двама сина, вече възрастни мъже, но и те се бяха преселили в Лондон.

Тук освободих моя селянин и останах инкогнито в Колчестър три или четири дни, а сетне продължих пътуването си с кола, тъй като не исках да рискувам да ме видят в хауричките дилижанси. Всъщност чак толкова предпазливост не беше необходима, защото от Харуич можеше да ме познае единствено съдържателката на странноприемницата. Пък и едва ли щеше да ме познае и тя, като се има пред вид колко бързаше тогава и че ме беше видяла само веднъж, и то при светлината на свещ.

Завърнах се в Лондон и при все че по една случайност последното приключение ми беше помогнало да донеса нещо по-значително, не изпитвах вече никаква склонност към странствуванията из провинцията. Не бих рискувала вече да напусна Лондон дори ако продължах „занаята“ до края на живота си.

Разказах на хазайката за странствуванията си. Престоят ми в Харуич й допадна особено много и докато разговаряхме, тя отбеляза, че тъй като крадецът е същество, което зорко следи хорските грешки, за да извлича от тях облаги за себе си, то всеки, който си отваря хубаво очите и не го мързи, винаги ще намери удобен случай. Ето защо тя смяташе, че където и да ида, с моята изключителна опитност в занаята винаги ще набарам нещо.

От друга страна, ако се разгледа правилно всеки епизод от моята история, смятам, че той би се оказал полезен за честните хора. Ще ги научи да избягват подобни изненади и да си отварят очите, когато имат работа с каквито и да било непознати, защото те твърде често поставят на пътя им клопки. Впрочем предоставям на самия читател да извлече поуката от цялата ми история, защото не ме бива да проповядвам. Нека житейският опит на едно напълно покварено, жалко същество се превърне за читателя в източник на полезни предупреждения.

Преминавам сега към друга част от живота си. След като се завърнах, закоравяла от множеството извършени престъпления и от несравнимия си успех, аз, както вече споменах, изобщо не мислех да изоставя моя занаят, при все че, ако съдех по примера на другите престъпници, подобен живот неминуемо щеше да завърши сред нищета и страдания.

Беше в деня след Коледа и вече се свечеряваше, когато, за да завърша дългия низ от престъпления, излязох из града да видя няма ли да ми падне някой сгоден случай. И минавайки покрай един бижутериен магазин на Фостърлейн, зърнах наистина съблазнителна примамка, на която никой от моя бранш не би устоял; защото в магазина нямаше никой, а на витрината и край столчето на бижутера, който, изглежда, обикновено работеше в единия ъгъл на магазина си, бяха оставени множество съдове и други сребърни вещи.

Смело влязох и тъкмо се готвех да протегна ръка към една сребърна купа — а сигурно щях да го сторя и да отмъкна среброто, защото хората от магазина ги нямаше никакви, — когато някакъв прекалено услужлив момък от насрещната къща, виждайки, че влизам и че в магазина няма никой, се втурна тичешком през улицата и без да ме пита нито каква съм, нито коя съм, се нахвърли върху мен и почна да вика собствениците.

Не бях пипнала още нищо в магазина, а щом забелязах, че някой тича насам, бях успяла да запазя присъствие на духа поне дотолкова, че тропнах много силно на пода с тока на обувката си и тъкмо извиках, когато момъкът ме улови.

Аз обаче и сега както винаги проявих най-голяма смелост тъкмо когато ме заплашваше най-сериозна опасност. Сопнах му се, че съм влязла да купя половин дузина сребърни лъжици. За мое щастие оказа се, че това е бижутериен магазин, в който не само продаваха сребърни прибори, а и изработваха такива за други магазини.

Момъкът се изсмя на думите ми. Явно отдаваше твърде голямо значение на услугата, оказана на съседа, и за нищо на света не искаше да се съгласи, че съм дошла да купувам. Държеше на своето — че съм искала да крада. И тъй като се насъбра голяма тълпа, обърнах се към собственика на магазина, когото междувременно бяха извикали отнейде наблизо, и казах, че няма някакъв смисъл да се вдига толкова врява и изобщо да се приказва. Щом като момъкът твърди, че съм дошла да крада нека го докаже, тъй като аз настоявам без повече излишни приказки да се явим пред мировия съдия. Защото почвах вече да долавям, че ще изляза твърде костелив орех за онзи, който ме бе заловил.

Бижутерът и жена му съвсем не бяха тъй груби, както човекът от другата страна на улицата. Бижутерът каза:

— Госпожо, напълно възможно е, както твърдите, да сте влязла в магазина ми с най-добри намерения. Но за вас е било опасно да влизате в магазин като моя, след като сте видяла, че в него няма никого. От друга страна, не мога да бъда толкова несправедлив към тъй любезния си съсед и да не призная, че той сигурно е имал основания да постъпи така; но в края на краищата не мога и да установя, че сте се опитала да вземете нещо и наистина не зная какво да правя.

Аз обаче настоях да отидем заедно при съдията и заявих, че ако успеят да докажат изобщо някакво намерение от моя страна, ще приема с готовност присъдата ако ли пък не, ще искам обезщетение.

Докато спорехме и пред вратата на магазина се беше събрала цяла тълпа, оттам мина сър Т. Б., градски съветник и мирови съдия. Щом чу това, бижутерът помоли негова милост да влезе и да реши въпроса.

Нека бъда справедлива към бижутера, той разказа историята съвсем обективно и сдържано, докато онзи, който беше притичал от отсрещната страна и ме беше хванал, говореше толкова разпалено и с такава глупашка пристрастност, че тя ми допринесе повече добро, отколкото зло.

Сетне дойде мой ред да говоря и аз казах на негова милост, че не съм от Лондон и че наскоро съм пристигнала от север; че живея еди-къде си и минавайки по тази улица, съм влязла в бижутерийния магазин, за да купя половин дузина лъжици. За мое голямо щастие имах в джоба си една стара сребърна лъжица, която извадих и казах, че съм я носила, за да избера по нея още шест, та да не се различават от лъжиците, които имам в провинцията.

Прибавих още, че като не съм видяла никого в магазина, съм тропала силно с крак, за да ме чуят, и съм викала високо; в магазина наистина е имало неприбрани вещи, но аз не съм ги и докоснала и никой не може да докаже обратното; от улицата дотичал някакъв човек и ме е сграбчил като бесен тъкмо когато съм викала стопаните; ако е искал наистина да услужи на своя съсед, трябвало е да остане настрана и мълчаливо да наблюдава ще пипна ли нещо, или не и едва след това да ме хване на местопрестъплението.

— Много правилно — каза господин общинският съветник и като се обърна към човека, който ме бе задържал, запита го вярно ли е, че съм тропала с крак.

Той потвърди, но каза, че може би съм сторила това, понеже съм го видяла да идва.

— Хайде де — пресече го общинският съветник, — сега вече сам си противоречите. Нали преди малко казахте, че тя е била с гръб към вас и не ви е видяла до момента, когато сте я заловил?

Че беше така, така беше бях стояла почти гърбом към улицата. Но тъй като моят занаят изисква очите ми да шарят навсякъде, бях го забелязала да притичва, при все че самият той и не подозираше това.

След като изслуша всички, общинският съветник заяви, че според него съседът е сгрешил и аз съм невинна. Бижутерът и жена му се съгласиха и аз бях освободена. Но тъкмо когато се готвех да си тръгна, общинският съветник каза:

— Почакайте, госпожо, щом като сте възнамерявала да купувате лъжици, то надявам се, че станалата грешка не ще бъде причина моят приятел да изгуби един клиент.

Отговорих с готовност:

— Не, сър, разбира се, че ще купя, стига той да може да ми даде точно такива лъжици като оная, която донесох за мостра.

Тогава бижутерът ми показа съвсем същите лъжици, претегли ги и излязоха за трийсет и пет шилинга. Извадих кесията си, за да му платя, а в нея имах близо двайсет гини, тъй като, каквото и да ставаше, никога не излизах от къщи без такава сума, което много пъти, както и сега, се бе оказвало крайно полезно.

Щом видя парите, общинският съветник рече:

— Е, госпожо, сега вече съм напълно убеден, че сте била несправедливо обвинена. Тъкмо затова ви накарах да купите лъжиците и стоях тук, докато ги платите. Ако нямахте пари да ги платите, щях да се усъмня, че не сте влязла в магазина да купувате, тъй като хората, които обикалят с лоши намерения, рядко имат много злато в джобовете си. А както виждам, вие разполагате с доста пари.

Усмихнах се на негова милост, че в такъв случай дължа част от неговата благосклонност на парите си, но се надявам, че и присъдата, издадена от него преди това, не е била лишена от основание.

Той се съгласи, че е точно така, но това затвърдило напълно убеждението му и сега той не се съмнява, че са ме набедили несправедливо. Тъй се отървах, макар да бях стигнала вече на самия край на пропастта.

Но само три дни след това, без да стана поне малко по-предпазлива от преживяната опасност и продължавайки дългогодишния си занаят, аз дръзнах да вляза в една къща, вратата на която намерих отворена, и напълно уверена, че никой не ме е видял, задигнах оттам две парчета коприна на цветя, наричана брокатна коприна, която е много скъпа. Това не бе нито галантериен магазин, нито склад на търговец на платове, а изглеждаше като частен дом, собственост на човек, който снабдява галантерийните търговци направо от тъкачните работилници — нещо като комисионер или агент.

Но нека приключа по-скоро тая печална история. Тъкмо когато се измъквах през вратата, връхлетяха върху ми две момичета, които, щом ме видяха, се развикаха и едното от тях ме блъсна обратно в стаята, а другото затръшна вратата пред носа ми. Опитах се да ги усмиря със сладки приказки, но за такива нямаше място; едва ли две фурия биха могли да се разярят повече. Те късаха дрехите ми, заканваха се и крещяха, сякаш искаха да ме убият. След тях пристигна стопанката на дома, а накрая и стопанинът и всички ме заобсипваха с оскърбления.

Почнах много учтиво да се моля на стопанина, казах му, че вратата е била отворена и нещата са ме изкушили, че съм бедна и нещастна, а мнозина нямат сили да устояват на бедността и със сълзи на очи го молех да се смили над мен. Стопанката се трогна, съжали ме и беше склонна да ме пуснат. Тя почти бе убедила мъжа си, когато ония безсрамни момичета, без някой да ги е изпратил, доведоха стражар. Тогава стопанинът каза, че не можел да върне работата назад и аз трябвало да се явя пред съдията. На жена си отговори, че ако ме пуснел сега, сам щял да си има неприятности.

Като видях полицая, вцепених се и ми се струваше, че ще потъна в земята. Прималя ми и хората около мен наистина помислиха, че ще умра. Тогава жената отново се застъпи за мен и замоли мъжа си, тъй като не са загубили нищо, да ме пусне да си вървя. Аз му предложих да платя двете парчета плат, колкото и да струват, макар да не ги бях взела, и добавих, че щом като стоките са си у него и наистина няма никаква загуба, би било жестоко да ме преследва до смърт и да пролее кръвта ми само заради опита да ги присвоя. Освен това обърнах внимание на полицая, че не съм разбивала никаква врата, нито пък съм изнесла нещо. Същото повторих в моя защита и пред съдията — че нито съм влязла с взлом, нито съм изнесла нещо. И съдията бе склонен да ме пусне, по първата от ония две злобни оси — онази, която ми попречи да изляза, се закле, че тъкмо съм се измъквала със стоките, но тя ме била спряла и въз основа на нейните показания съдията заповяда да ме арестуват и ме отмъкнаха в ужасната тъмница Нюгейт.

Кръвта ми се смръзва само като спомена името й — там бяха затворени толкова много от моите приятели, преди да отидат на злокобната бесилка; там тъй страшно бе страдала майка ми; там се бях появила на света аз и там не можех да очаквам спасение, а само позорна смърт. Тъмницата, която толкова дълго време ме беше очаквала и която толкова дълго бях успяла да избягна благодарение на голямото си изкуство и на късмета си.

Сега вече наистина бях изпаднала в тежко положение. Невъзможно е да опиша какъв ужас ме обзе, когато за пръв път ме замъкнаха там и когато зърнах със собствените си очи всички страхотни на това зловещо място: не виждах никакво спасение и мислех единствено за това, че ще напусна тоя свят, и то най-позорно; адският шум, писъците, ругатните и крясъците, вонята и мръсотията, както и всички ужасни и съкрушителни неща, които видях тук, се струпваха сякаш накуп и превръщаха мястото в олицетворение на самия ад или на преддверие към него.

Сега вече се укорявах, загдето не бях обърнала внимание на множеството предупреждения, отправени ми, както вече споменах, от моя собствен разум, от съзнанието за доброто ми положение и от множеството опасности, от които се бях отскубнала. Всички те ми бяха напомняли да напусна занаята, докато съм още добре, аз обаче бях упорствувала и бях забравила всякакъв страх. Струваше ми се, че самата ми съдба ме бе тласнала към тоя злощастен ден, за да изкупя сега с бесилката всичките си престъпления; че сега трябва да платя на правосъдието с кръвта си и едновременно трябва да приключа и живота, и злодеянията си. Всички тия мисли се рояха в ума ми и помогнаха на меланхолията и отчаянието да ме завладеят изцяло.

Тогава се разкаях най-искрено за моя предишен живот, ала разкаянието не ми донесе нито удовлетворение, нито спокойствие — не, никак, ни най-мъничко. Защото в себе си съзнавах, че това разкаяние идва, след като ми бяха отнети възможностите да продължа да греша. Изглежда, скърбях не заради това, че бях извършила престъпления, нито заради това, че те представляваха оскърбление на бога и на моите ближни. Скърбях, защото сега трябваше да бъда наказана. „Разкайвам се — мислех си аз — не защото съм съгрешила, а защото ми предстои да страдам.“ И това ми отнемаше всякаква утеха от разкаянието.

Няколко дни и пощи, след като попаднах в това отвратително място, не можах изобщо да спя и от време на време ми се струваше, че бих била щастлива да умра там, макар че не гледах на смъртта, тъй както следва да се гледа на нея. Нищо не можеше да бъде по-ужасно за мен от това място; нищо не ми бе по-омразно от хората сред които попаднах. О! Където и другаде на света да ме пратеха, само не в Нюгейт, щях да се смятам за щастлива!

И после как ликуваха при затварянето ми закоравелите нещастници, които бяха попаднали там преди мен!

— Ха! — викаха те. — Госпожа Фландърс най-сетне пристигнала в Нюгейт! Как тъй, госпожа Мери, госпожа Моли и накрая вече госпожа Мол Фландърс?

Смятали, както ми казваха, че сам дяволът ми помагал, та съм царувала толкова дълго. Много години вече ме очаквали и ето че най-сетне съм дошла.

После ме взеха на подбив, приветствуваха ме с добре дошла, пожелаха ми радост, веселие и смелост и да не падам духом; може би положението не било чак толкова лошо, колкото съм си го представила, и все такива неща. А след това поискаха ракия и пиха за мое здраве, но пишеха всичко на моя сметка, защото, както казваха, аз тъкмо съм била дошла в „колегията“ и сигурно съм имала в джоба си пари, а пък те нямали.

Запитах една жена от тая тайфа колко време е там.

— Четири месеца — отговори ми тя.

Запитах я тогава как й се е сторило това място, когато за пръв път се е озовала в него.

— Точно както сега на теб — рече тя. — Ужасно и страшно.

Сторило й се, че е попаднала в ада.

— Тъй ми се струва и досега — додаде тя, — но за мен то стана вече нещо естествено и не се тревожа.

— Предполагам — рекох тогава, — че последиците за теб не са опасни.

— Не — каза тя, — грешиш, защото аз съм вече осъдена на смърт, само че се изкарах бременна, а пък чакам дете толкова, колкото и съдията, които разглежда делото ми, и на следната сесия сигурно ще ме „уволнят“.

Това „уволняване“ всъщност означава влизане в сила на първоначалната присъда, когато някоя жена е получила отсрочка поради бременност, но се окаже, че не чака дете или пък че се е освободила вече от бременност.

— Е добре — рекох аз, — а все тъй спокойна ли си?

— Да — отговори ми тя, — щом не мога да се отърва, какъв смисъл има тогава да скърбя? Като ме обесят, с мен ще се свърши.

Тя затанцува и се отдалечи с танцови стъпки, като пееше следния образец на нюгейтското остроумие:

Ако се залюлея на въжето, ще чуя на камбанката20 гласчето.

И ще бъде краят туй на бедничката Джеки.

Споменавам всичко това, защото наистина си заслужава всеки затворник, който отсега нататък изпадне в същата беда и се озове в това страхотно място, наречено Нюгейт, да разбере как времето, нуждата и общуването с тамошните клетници те карат да привикнеш с мястото; как в края на краищата се примиряваш с онова, което отначало ти се е струвало най-страшно и ужасно на тоя свят, и как сред това нещастие ставаш пак тъй безразсъдно радостен и весел, какъвто си бил, преди да попаднеш там.

Не мога да твърдя, както някои, че дяволът не бил толкова черен, колкото го рисуват. Защото наистина няма краски, които са в състояние да изобразят напълно това място. Никой, който не е страдал в него, не може да си го представи в истинския му вид. Но как адът може постепенно да се превърне в нещо тъй естествено, и то не само поносимо, а дори приятно — това е загадка, необяснима за всеки, който не я е изпитал сам, както се случи с мен.

Още същата вечер, когато бях затворена в Нюгейт, изпратих вест на старата си хазайка, която, можете да бъдете сигурни, се изплашила здравата и спала почти толкова зле извън Нюгейт, колкото аз в него.

На следната сутрин тя дойде да ме види. Стори всичко, което беше по силите й, за да ме успокои, но видя, че е безполезно. Вярно беше във всеки случай казаното от нея: че да се превиеш под товара, значи да го увеличиш.

Тя незабавно се заела с всички надлежни средства да предотврати последствията, от които се страхувахме, и на първо място открила двете страхотни оси, които ме бяха изненадали. Уговаряла ги, увещавала ги, предложила им пари — с една дума, опитала всички възможни начини, за да осуети углавното ми преследване; предложила на едната от момите сто лири, за да напусне господарката си и да не се явява като свидетелка срещу мен. Но тя държала упорито на своето и макар да беше само слугиня и да получаваше годишно три лири заплата или нещо подобно, отказала, и хазайката ми смяташе, че щяла да откаже дори ако й се предложели и петстотин лири.

Тогава хазайката се заловила да обработва другата слугиня. Тя не била тъй коравосърдечна, колкото първата и от време на време изглеждала склонна да прояви милост; но първата мома не я оставяла сама и дори не допускала хазайката ми да говори с нея. Заплашила я, че те съобщи да я арестуват за подкупване на свидетели.

Тогава хазайката ми се обърнала към господаря, тоест към човека, чиито стоки бяха откраднати, и по-специално към жена му, която отначало бе склонна да се съжали над мен. Заварила я все още благосклонна, но мъжът й твърдял, че сега вече бил длъжен да води делото и че инак щели да съдят него, загдето е подписал неверни показания пред съда.

Моята хазайка му предложила да намери приятели, които да измъкнат показанията му от архивата, както наричат онова място, така че той да не пострада. Но не успяла да го убеди, че изобщо на тоя свят има друг начин да се гарантира безопасността му освен явяването му в съда.

И тъй, срещу мен фактически щяха да свидетелствуват трима души — господарят и двете слугини. А това означаваше осъждането ми на смърт да бъде толкова положително, колкото и това, че в момента бях жива. Не ми оставаше нищо, освен да се подготвя за смъртта. Но както споменах и по-рано, твърде жалка бе основата, върху която можех да градя подготовката си за смъртта. Защото разкаянието, което изпитвах сега, ми се струваше плод единствено на страха от смъртта, а не на искреното съжаление за досегашния лош живот, причина за плачевното ми положение, нито пък съжалението, че бях оскърбила моя създател, който сега тъй неочаквано трябваше да стане и мой съдник.

Много дни прекарах, измъчена от неописуем ужас. Предстоящата смърт се беше вкопчила в мене тъй, че денем и нощем не можех да мисля за нищо друго освен за бесилки и въжета, за зли духове и дяволи. Невъзможно е да опиша до каква степен се измъчих, разкъсвана между ужасни опасения пред смъртта и страхотни угризения заради ужасния ми живот в миналото.

Свещеникът на затвора Нюгейт дойде при мен и ми говори, както си знаеше, но всъщност цялото му богословие клонеше към това, да ме накара да изповядам пред него престъплението си, както го нарече той (при все че всъщност не знаеше за какво съм вътре), като разкрия абсолютно всичко, без което според него господ никога нямало да ми прости. Думите му имаха толкова малко общо с моето дело, че всъщност не получих от него никаква утеха. Пък и да видиш мъртвопияно още по обяд нещастното същество, което сутринта ти е проповядвало да си признаеш и да се разкаеш — в това има нещо тъй отвратително, че започнах да го презирам, а постепенно заради самия човек презрях и работата му. Ето защо помолих го да не ме безпокои повече.

Не знам как стана, но поради неуморното тичане на старателната ми хазайка срещу мен не беше изготвен обвинителен акт за първата сесия, тоест не бях изправена пред Голямото жури21 в Гилдхол. Така че имах пред себе си още цял месец или по-право пет седмици и без съмнение трябваше да ги използувам като време, дадено ми да размисля над онова, което е било, и да се подготвя за онова, което ще стане. Трябваше да гледам на него като на отсрочка, предоставена ми за разкаяние, и наистина го приех така. Но не можах да се разкая. Все още съжалявах, че се намирам в Нюгейт, но никакви призраци на разкаяние не ме вълнуваха.

Напротив, точно както водата в планинските пещери превръща в камък всичко, върху което капе, и моето продължително общуване с тая шайка чада на ада, сред които бях попаднала, оказа върху мен същото въздействие, което бе оказвало върху всички други. Окаменях, станах отначало глупава и безчувствена, сетне брутална и безразсъдна, а накрая бясна и луда като всички тях. Накратко, започнах да се чувствувам толкова доволна и спокойна в това място, сякаш от самото си рождение бях живяла непрекъснато там.

Едва ли някой може да си представи, че човешката природа е способна да се изроди до такава степен, та да смята за приятно и примамливо онова, което само по себе си е най-отвратителна несрета. Условията тук биха такива, че надали бих могла да опиша по-лоши. Бях изпаднала в крайната нищета, в която изобщо може да изпадне някой жив и здрав човек, който на всичко отгоре разполага с достатъчно пари, за да поддържа и живота, и здравето си.

Върху мен тежеше вина, в състояние да смаже всяко същество, все още способно поне мъничко да разсъждава и да има представа за това колко щастливи са едни и в каква несрета тънат други. Отначало наистина изпитвах известни угризения на съвестта, но не и разкаяние. Сега вече угризенията изчезнаха, а не се и разкайвах. Обвиняваха ме в престъпление, което се наказваше със смърт. Доказателствата бяха толкова очевидни, че нямаше и капчица надежда да ме признаят за невинна. Ползувах се освен това и със славата на стар рецидивист, така че не можех да очаквам нищо освен смърт, а нямах и надежда да се измъкна някак. И все пак ме беше обхванало странно душевно безразличие. Не се тревожех, не се боях, не жалех за себе си. Първоначалната изненада беше минала. Чувствувах се сама не зная как: мислите ми, разумът ми, та дори съвестта ми — всичко беше заспало.

Жизненият ми път в продължение на цели четиридесет години бе представлявал страхотна смесица от поквара, проституиране, блудствуване, разврат, лъжи и кражби — с една дума, от осемнадесетата до шейсетата си година бях опитала всичко освен убийство и държавна измяна. А сега предстоеше наказанието ми и ме чакаше позорна смърт, и въпреки това не схващах ужаса на положението си. Не се замислях за небето или за ада — в това отношение изпитвах само нещо като лека болка, която предупреждава и отминава. Нито имах смелост да се залъгвам с божията милост, нито пък изобщо се сещах да го сторя. С това, струва ми се, описах накратко най-голямото падение, което може да се изпита на земята.

Всичките ми ужасяващи мисли се бяха разнесли, страхотиите на затвора се превърнаха за мен в нещо обичайно и шумът и глъчката вече ме гнетяха не повече от хората, които вдигаха тоя шум. С една дума, превърнала се бях в истинска „нюгейтска птица“ — точно толкова покварена и озлобена, колкото всички наоколо ми; у мен не остана почти нищо от добрите навици, доброто възпитание и учтивостта, които винаги досега бях проявявала. Толкова пълна беше покварата ми, че вече не приличах на себе си. Можеше да се помисли, че цял живот съм била само такава, каквато бях сега.

Тъкмо посред тоя период от живота ми, когато загрубявах, преживях още една внезапна изненада и тя ми припомни до известна степен чувството, наречено мъка, което вече наистина бях почнала да забравям. Една нощ ми казаха, че късно предишната вечер довели в затвора трима пладнешки разбойници, които извършили някакъв обир, струва ми се, нейде около Хаунслоу-Хийт и после, преследвани от селяните до Ъксбридж, били заловени след смела съпротива, при което мнозина от селяните били ранени и някои убити.

Няма нищо чудно в това, че всички ние, затворниците, изпитвахме силно желание да видим тия смели и ловки джентълмени, за които се разправяше, че нямали равни на себе си. Още повече разнесе се слух, че сутринта щели да ги преместят в големия двор, тъй като успели да подкупят главния надзирател и той им разрешил да се прехвърлят в по-хубавата част на затвора. Така че ние, жените, застанахме на пътя, по който бяхме сигурни, че ще минат. Но с нищо не може да се опише смайването и изненадата ми, когато в първия мъж, който излезе, познах съпруга си от Ланкашир, същия, с когото бях живяла тъй щастливо в Дънстъбъл и когото по-късно видях в Брикхил след женитбата си с моя последен съпруг, както вече разказах.

Онемях при вида му и не знаех нито какво да кажа, нито какво да сторя. Той не ме позна и на първо време това беше единствената ми утеха; напуснах жените, с които бях, усамотих се, доколкото това ужасно място изобщо дава възможност някому да се усамоти, и плаках продължително и горчиво.

„Какво ужасно същество съм — казвах си аз, — на колко клети хора съм опропастила живота! Колко отчаяни нещастници съм изпратила при дявола!“

Смятах, че единствено аз съм виновна за нещастието на тоя джентълмен. Той ми бе казал в Честър, че поради брака си с мен се разорил и имуществото му било в отчаяно състояние. Защото, смятайки, че аз съм богата, направил по-големи дългове, отколкото можел да заплати. Беше ми казал още, че щял да иде във войската и да вземе на рамо мушкета или пък да си купи кон и да замине „да направи една обиколка“, както сам се изрази. И макар никога да не му бях казвала, че съм богата и следователно никога не го бях излъгала направо, все пак го бях насърчавала да вярва, че е така и именно аз бях първопричината за нещастията му.

Изненадата от тая среща се вряза дълбоко в съзнанието ми и ме разтърси по-силно от когато и да било. Денем и нощем тъгувах, още повече, защото ми казаха, че той бил главатар на бандата и извършил толкова грабежи, че Хайнд или Уитни, или дори Златния чифликчия22 били дребна риба в сравнение с него; положително щели да го обесят, дори ако с него се свършеха мъжете в страната, и срещу него щели да свидетелствуват много хора.

Бях сломена от скръб. Тревогата за собственото ми състояние не можеше и да се сравни с тая нова тревога и аз се обсипвах с укори. До такава степен скърбях за предстоящата му гибел, че изгубих охота към всичко, което ми беше харесвало по-рано, и първоначалните ми самообвинения за ужасното минало почнаха да ме мъчат наново. А заедно с тия мисли у мен се появи пак и погнусата от това страшно място, от начина, по който живеех в него. С една дума, промених се напълно, станах съвсем нов човек.

Докато скръбта ми по неговата участ оказваше върху мен такова влияние, съобщиха ми, че моят обвинителен акт щял да бъде изготвен за следващата сесия пред Голямото жури и несъмнено ме чакала смъртна присъда. Сърцето ми вече се беше пробудило, извратената ми дързост — сломена. В ума ми бе почнало да се промъква съзнанието за собствената ми вина. Накратко, бях почнала да размишлявам, а размишлението е истински път от ада към рая. Състоянието на закоравялост в душата ми, за което вече говорих толкова, всъщност бе само пълна загуба на способността да се мисли. И когато възстанови тая своя способност, човек се връща към себе си.

Щом почнах да мисля, първото нещо, което ми хрумна, бе:

„Боже мой! Какво ще стане с мен? Ще ме осъдят, в това няма никакво съмнение и тогава единственото, което ме чака, е смъртта. Нямам приятели, какво ще правя? Положително ще ме осъдят! Господи! Смили се над мен! Какво ще стане с мен?“

Тъжни, ще кажете и вие, бяха първите мисли, които възникнаха в душата ми след толкова време, и все пак и те представляваха само страх пред онова, което ме очакваше. В тях нямаше и капчица искрено разкаяние. Тъй или иначе бях страшно съкрушена и напълно безутешна; и тъй като нямах приятели, с които да споделям печалните си мисли, всичко се струпа с такава тежест отгоре ми, че ме хвърляше в гърчове и припадъци по няколко пъти на ден.

Изпратих да повикат старата ми хазяйка и тя, нека призная това, се показа наистина вярна приятелка: не остави камък непреобърнат, само и само да попречи на Голямото жури да състави обвинителния акт. Ходила при неколцина от съдебните заседатели и се опитала да ги настрои благоприятно, като им казала, че нищо не е откраднато и че не е имало взлом и т.н. Но всичко беше напразно. Двете слугини се заклеха, че са ме заловили на местопрестъплението и съдебните заседатели ме признаха за виновна в кражба с взлом, тоест в предумишлено престъпление и посегателство върху чужда собственост.

Научавайки тая вест, припаднах, а като дойдох на себе си, струваше ми се, че ще умра под нейната тежест. Хазяйката ми се грижеше за мен като истинска майка: съжаляваше ме, плачеше заедно с мен и заради мен. Но не можеше да ми помогне. А сякаш за да се увеличи още повече тоя ужас, в целия затвор се носеше мълвата, че ще бъда осъдена на смърт заради престъпленията си. Много често чувах затворниците да говорят за това помежду си. Виждах ги да поклащат глави и да разправят колко много съжалявали за това и тям подобни, както обикновено става в такива случаи. Но все пак никой не идваше да ми каже какво мисли, докато най-сетне един от пазачите дойде да ме види насаме и каза с въздишка:

— Е, госпожо Фландърс, ще ви съдят в петък (а тогава бе сряда), какво смятате да правите?

Побледнях като платно и казах:

— Бог знае какво ще правя, аз самата не знам.

— Няма как — каза той, — не искам да ви създавам лъжливи надежди. Добре ще е да се подготвите за смъртта, защото се опасявам, че ще ви осъдят, а тъй като сте рецидивистка, едва ли ще проявят към вас много милост. Казват — добави той, — че вашият случай бил твърде ясен и че свидетелските показания са тъй неоспорими, щото едва ли ще има спасение.

За човек в положение като моето това бе равносилно на удар с нож право в сърцето и аз доста време не можах да произнеса дума — нито добра, нито лоша. Накрая се разплаках и му рекох:

— О, сър, какво трябва да сторя?

— Повикайте свещеник — ми каза той — и говорете с него. Защото, вярвайте ми, госпожо Фландърс, едва ли ще останете още дълго на тоя свят освен ако имате много влиятелни приятели.

От негова страна, разбира се, това бе проява на чистосърдечност, но за мен бе много жестоко, поне така ми се стори. Той ме хвърли в най-голямата тревога, в която някога съм изпадала, и през цялата нощ не мигнах. Тогава започнах да отправям молитви към бога — нещо, което не бях правила, откак почина последният ми мъж или пък малко след това. Но всъщност едва ли мога да нарека тогавашните си думи молитви. Защото бях толкова объркана и такъв ужас беше обхванал мисълта ми, че макар да плачех и да повтарях непрекъснато „Господи, смили се над мен!“, нито веднъж не се почувствувах такава клета грешница, каквато наистина бях, нито пък изповядах греховете си пред бога или поисках прошка в името на Исуса Христа. Смазваше ме чувството за моята безпомощност, за това, че щяха да ме осъдят на смърт и положително ще ме екзекутират, ето защо цяла нощ виках: „Божичко, какво ще стане с мен? Господи, какво ще правя? Господи, имай милост над мен!“ и тям подобни.

Моята клета, нещастна хазайка сега бе разтревожена не по-малко от мен и се разкайваше повече и по-искрено, при все че нямаше никаква опасност самата тя да бъде дадена под съд. Не че заслужаваше по-малко наказание от мен, това и самата тя съзнаваше. Но в продължение на много години тя лично не беше извършила нищо, а само бе получавала откраднатото от мен и от други и ни бе насърчавала да крадем. Тя обаче плачеше и се държеше като умопобъркана, кършеше ръце и викаше, че се чувствувала погубена напълно, над нея тегнело небесното проклятие, била прокълната навеки, само тя била причина за гибелта на всичките си приятели и докарала до бесилката този, и този, и този: и изброи десет-единадесет души (за някои от които съм споменавала), те завършили преждевременно житейския си път, сега станала причина и за моята гибел, защото ме убеждавала да продължавам да крада, когато всъщност трябвало вече да престана. При тия нейни думи аз я прекъснах.

— Не, майчице, не — рекох й аз, — не говори така, защото тъкмо ти ме караше да напусна занаята, когото взех парите от галантериста и когато се върнах от Харуич, а пък аз не исках и да те чуя. Ето защо вината не е твоя, аз сама се погубих и се докарах до тоя хал.

Тъй прекарвахме с нея дълги часове.

Но изход нямаше. Делото срещу мен продължи по реда си и в четвъртък ме отведоха в съда, за да ми съобщят обвинителния акт. Когато ми прочетоха обвинението, заявих, че не се признавам за виновна, и то с пълно право, защото ме обвиняваха в кражба с взлом; тоест в присвояване на чужда собственост, възлизаща на две парчета брокатна коприна на стойност 46 лири, притежание на Антъни Джонсън, и за разбиване на вратата. А аз знаех много добре — никой не можеше да даде показания, че съм разбила вратата или че поне съм насилила ключалката.

В петък ме отведоха на процеса. През последните два-три дни дотолкова се бях изтощила от плач, че в четвъртък вечерта спах по-добре, отколкото очаквах, и на делото се чувствувах по-бодра, отколкото можех да се надявам.

Когато процесът започна и обвинителният акт беше прочетен, поисках да говоря, но ми казаха, че първо трябвало да бъдат изслушани свидетелите, а след това ще се даде думата и на мен. Свидетели бяха двете моми и те наистина се оказаха злобни оси, защото, макар общо взето да казваха истината, украсяваха я до неузнаваемост и се кълниха, че съм била обсебила напълно стоките, скрила съм ги била под дрехите си и вече съм напускала дома с тях; единият ми крак бил прекрачил прага, когато те се появили, и тогава съм пристъпила и с другия крак и съм била вече извън къщата, на улицата, преди да ме пипнат. Едва тогава те ме били заловили и намерили платовете в мен. В общи черти това отговаряше на истината, но аз държах упорито, че са ме заловили, преди да съм прекрачила прага. Това обаче не говореше кой знае колко в моя полза, тъй като бях взела стоките, и ако не ме бяха спрели, щях да ги изнеса.

Позовавах се на факта, че не съм изнесла нищо от дома, вратата е била отворена и съм влязла с намерение да купувам и ако не съм намерила никого там и съм взела в ръка няколко парчета плат, за да ги разгледам, от това не може да се заключи, че съм възнамерявала да ги открадна, защото не съм ги изнасяла навън, а само до вратата, та да ги видя по-хубаво на светлината.

Съдът в никакъв случай не искаше да приеме показанията ми за верни и съдията се пошегува с намерението ми да купя стоки от място, което не било магазин и където нищо не се продавало; а пък на твърдението ми, че съм отнесла платовете до вратата, за да ги разгледам по-добре, слугините безсрамно се изкискаха и пуснаха в ход остроумието си; казаха на съда, че сигурно доста добре съм огледала платовете, защото съм ги била увила и съм излизала с тях.

Накратко, признаха ме за виновна в кражба, но ме оправдаха, що се касае до взлома, което не беше голяма утеха за мен, тъй като първото щеше да ми донесе смъртна присъда, а второто нямаше да прибави към нея нищо повече.

На следния ден ме отведоха, за да чуя страшната присъда, и когато ме запитаха мога ли да кажа нещо за свое оправдание, останах безмълвна. Тогава някой ми подсказа гласно, че трябва да говоря на съдиите, та дано видят нещата в по-благоприятна за мен светлина.

Туй ме насърчи и аз заявих, че едва ли мога да изнеса нещо, с което да спра изобщо присъдата; но затова пък толкова по-голяма е молбата ми за милост. Добавих, че се надявам съдиите да намалят присъдата в едно такова дело, като имат пред вид обстоятелствата, че не съм разбивала врата, не съм изнесла нищо, никой не е изгубил нищо; че човекът, чиито били стоките, е проявил добрината да апелира за снизхождение (което той наистина благородно бе сторил) и че най-сетне това е първото ми престъпление и никога преди това не съм била изправяна пред съдия или съд. С една дума, говорих по-смело, отколкото смятах, че ще бъда в състояние да говоря, и много вълнуващо, макар и със сълзи на очи. Все пак сълзите ми не бяха толкова изобилни, че да попречат на речта ми. Видях, че трогнах до сълзи ония, които ме слушаха.

Съдиите седяха сериозни и мълчаливи, слушаха ме търпеливо и ми позволиха да кажа всичко, каквото исках, но без да отговорят нито „да“ нито „не“. И когато свърших, произнесоха смъртната присъда, присъда, която ми се стори като самата смърт и която ме довърши. Силите ме напуснаха, езикът отказа да ми служи, очите ми не виждаха вече нито бога, нито хората.

Клетата ми хазайка беше буквално неутешима. Тя, която по-рано ме ободряваше, сега сама имаше нужда да я ободряват. Ту тъгуваше, ту беснееше и бе дотолкова извън себе си, че заприлича на обитателка на Бедлам23. Тя скърбеше не само заради мен, но бе поразена и ужасена и от собствения си греховен живот и започна да гледа на него твърде различно от мен. Тя не само съжаляваше за нещастието, а се и разкайваше до краен предел за греховете си. Повикала един изповедник — сериозен, благочестив, добър човек — и с негова помощ се заела тъй ревностно да се разкайва, че ми се струваше (а същото мислел и свещеникът), че разкаянието й е искрено. Нещо повече — тя правила това не само тогава и по този случай, а както ме осведомиха, продължила тъй чак до края на живота си.

По-лесно е за човек да си представи, отколкото да обясни с думи в какво състояние се намирах тогава. Пред мен беше само смъртта. И тъй като нямах приятели, които да ми се притекат на помощ, не чаках нищо друго, освен да видя името си заедно с имената на още други петима души в заповедта за екзекуция, която трябваше да излезе идния петък.

Междувременно моята клета, отчаяна хазайка ми изпрати един свещеник, който дойде да ме навести по нейна молба. Той сериозно ме покани да се разкая за всичките си грехове и да не отлагам повече спасението на душата си. Каза ми да не се самозалъгвам с надежди, че ще остана жива; бил осведомен, че за такова нещо не можело да става и дума, ето защо трябвало искрено да отправя взор към бога с цялата си душа и да моля за милост в името на Исуса Христа. Той подкрепи думите си със съответни цитати от Писанието, които насърчаваха и най-големите грешници да се разкаят и да се откажат от своя порочен живот, и накрая коленичи и се моли с мен.

Сега вече за пръв път почувствувах истински признаци на разкаяние. Започнах да гледам с отвращение на миналото си и взирайки се по този начин в безсмъртието, всичко в тоя живот почна да ми се струва съвсем различно в сравнение с преди. Щастието, радостите и скърбите на живота добиха съвсем друга стойност. Престанах да се интересувам от всичко освен от безкрайно възвишеното, което стоеше високо над преживяното от мен. Сега вече ми се струваше най-голяма глупост да отдавам значение на каквото и да било, та дори и на най-ценното нещо на тоя свят.

Понятието „вечност“ изпъкна пред мен, окръжено от всичките си тайнствени спътници. Добих за тях толкова ясна представа, че просто не знам как да ги изразя. Така например колко глупаво и нелепо ми изглеждаше всяко удоволствие! Искам да кажа, всяко нещо, което по-рано бях смятала за удоволствие. И като си помислех само, че заради тия жалки дреболии проиграваме вечното блаженство!

Заедно с тия размишления у мен възникнаха по най-естествен път и жестоки упреци за жалкото ми поведение през миналия ми живот. Бях пожертвувала всички надежди за блаженствата на вечността, в която тъкмо ми предстоеше да навляза. Бях се обрекла на пълна нищета; и то с ужасната добавка, че тая нищета също щеше да бъде вечна.

Не ме бива да чета поучителни проповеди на когото и да било, но разказвам всички неща точно както се случиха, доколкото това е по силите ми. И все пак чувствувам, че написаното от мен е безкрайно далеч от живите впечатления, които вълнуваха по онова време душата ми. Вярно е, че тия впечатления не могат да се опишат с думи или пък ако могат, аз не разполагам с достатъчно думи за да ги опиша. Така че предоставям на всеки сериозен читател да се позамисли сам над собствения си живот. Рано или късно всекиму е съдено да изпита това. Искам да кажа: всеки ще добие по-ясна представа за бъдното, отколкото съм я дала аз, и по-мрачна представа за собствената си орис.

Но да се върна към моя разказ. Свещеникът настоя да му кажа — доколкото смятах това за удобно — как виждам себе си сега, когато съм прозряла вечното; каза ми, че не идвал като затворнически изповедник, чиято задача е да изтръгва от затворниците признания, та по тоя начин да се издирват други престъпници; задачата му била да ме подтикне към непринуден разговор, за да облекча душата си от товара и да му дам възможност да ми вдъхне утеха, доколкото това било по силите му; и ме увери, че каквото и да му кажа, то не ще излезе от него и ще остане тайна, известна само на бога и мен; не искал да знае нищо за мен, а само ме умолявал да му дам възможност да ме посъветва правилно и да се моли за мен на всевишния.

Това негово честно и приятелско отношение отвори всички бентове на сърцето ми. Така той проникна в самата ми душа. Разкрих му цялата порочност на своя живот. С една дума, разказах му накратко историята си. Нарисувах му нещо като миниатюрен портрет на моето поведение от петдесет години насам.

Нищо не скрих от него, а той в замяна на това ме призова към искрено разкаяние, обясни ми какво разбира под разкаяние, а сетне обрисува такава картина на безкрайната божия милост, проявявана и спрямо най-големите грешници, че не можех вече изобщо да говоря за отчаяние или пък да се съмнявам, че тая милост ще се спусне и над мен. В такова състояние на духа ме остави той първата нощ.

На другата сутрин ме посети пак и продължи да ми обяснява какво е божието милосърдие. Според него, за да го заслужи човек, изисквало се едно-единствено нещо и то не било толкова трудно: искрено желание и готовност да се приеме това милосърдие. Достатъчно било да се разкая с цялото си сърце и да намразя нещата, които справедливо са стоварили върху мен господния гняв.

Не съм в състояние да възстановя изцяло великолепните мисли на тоя изключителен човек. Едничкото, което мога да сторя, е да кажа, че той съживи отново сърцето ми и ме доведе до състояние, в каквото не помнех да съм се намирала през целия си живот. Потънала бях в сълзи и се срамувах страшно от миналото си и при все това чувствувах някаква тайна радост, изненадваща и самата мен — радост от надеждата да стигна до истинското разкаяние и да получа утехата от това разкаяние, тоест надеждата за опрощението. Тези мисли се породиха толкова бързо в душата ми и оказаха толкова силно въздействие върху мен, щото ми се струваше, че още същата минута мога без каквото и да било колебание да ида на екзекуция, предоставяйки като покаяница напълно душата си в ръцете на безграничната божия милост.

Виждайки влиянието, което оказваха върху мен думите му, добрият човек толкова се трогна, че благодари на бога, загдето бе дошъл да ме навести и реши да не ме изоставя до последната минута.

Изминаха не по-малко от дванадесет дни след произнасянето на присъдата, а за никого не идваше нареждане за екзекуция; след това обаче заповедта за обесване, както я наричаха, пристигна, и в нея намерих и своето име. Страшен удар беше това за мен въпреки новите ми схващания. Сърцето ми престана да бие, получих един след друг два припадъка, но не проговорих нито дума. Добрият свещеник бе дълбоко опечален заради мене и стори всичко, което беше по силите му, за да ме утеши със същите доводи и със същото вълнуващо красноречие както преди и цялата вечер стоя при мен, докато пазачите не му напомниха да напусне затвора, защото иначе ще трябва да го заключат цяла нощ при мен.

Много се изненадах обаче, че през целия следващ ден изобщо не го видях, защото той бе последният ден преди екзекуцията. Това ме обезсърчи много, бях направо убита духом и жадувах за утехата, която той толкова често и тъй успешно ми беше давал при предишните си посещения. Чаках извънредно нетърпеливо, мъчена от ужасния гнет на въображаеми видения. Най-сетне към четири часа той дойде в килията ми. С помощта на парите, без които тук нищо не ставаше, бях получила благоволението да не ме държат в общата килия на смъртниците — затворниците, които трябваше да умрат, — а да разполагам самостоятелно с една малка мръсна килийка.

Още като чух пред вратата гласа му, преди дори да го видя, сърцето в гърдите ми подскочи от радост. Но съдете сами как силно се развълнува душата ми, когато, след като се извини накратко за закъснението си, той ми обясни, че е посветил на мен цялото си време и успял да издействува благоприятен доклад от съдията по моето дело, накратко казано, че е издействувал да се замени смъртното наказание със заточение.

С най-голяма предпазливост ми съобщи той това, скриването на което би представлявало двойно по-голяма жестокост. Защото, както преди ме беше смазала скръбта, тъй ме сломи сега радостта. Получих припадък, още по-опасен от първия, и с доста труд ме свестиха.

След това добрият човек като истински християнин ми напомни, че радостта не бива да стане причина да забравя доскорошната си скръб и каза, че сега трябвало да ме остави, за да иде да впише отсрочката в книгите и да покаже документа на шерифа. Малко преди да си тръгне, той стана и отправи гореща молитва към бога разкаянието ми наистина да бъде искрено и непритворено и връщането ми към живота да не представлява връщане към безумствата на живота, с които тъй тържествено бях решила да скъсам. Присъединих се от все сърце към тая молитва и трябва да кажа, че през цялата следваща нощ чувствувах по-дълбоко от всякога божествената милост, която бе пощадила живота ми, и още повече се отвратих от греховете си. Едва вкусената радост ми подействува по-силно от скръбта, в която бях потънала досега.

Читателите може би ще ме обвинят в непоследователност и ще кажат, че такива неща са извън обсега на тази книга. Смятам, че особено ония, на които разказът за безнравствената част от моята история се е видял интересен и забавен, няма да харесат тази действително най-хубава част от живота ми, най-полезна за самата мен и най-поучителна за другите. Но надявам се все пак, че тия читатели ще ми позволят да завърша историята си докрай. Би било унизително за самите тях, ако заявят, че разкаянието не им се нрави толкова, колкото престъплението; и че биха предпочели тая история да се окаже пълна трагедия, както впрочем имаше голяма вероятност да стане.

Но нека продължа разказа си. На следната сутрин в затвора се разигра тъжна сцена. Първият поздрав, който оповести деня още в зори, бе звънът на голямата камбана от църквата „Гроб господен“. Щом започна да бие тя, откъм килията на смъртниците се разнесоха зловещи стонове и ридания. Там се намираха шестима клетници, които трябваше да бъдат екзекутирани през тоя ден за едно или друго престъпление, а двама от тях за убийство.

Тяхното ридание предизвика смут и врява в цялата сграда. Повечето затворници изразяваха състраданието си към клетите същества, които трябваше да умрат, твърде неумело и по най-различен начин: едни плачеха, други пък, оскотели, ги аплодираха и им пожелаваха добър път; някои проклинаха и пращаха по дяволите ония, които ги бяха докарали дотук, мнозина ги съжаляваха, а малцина, наистина малцина, се молеха за тях.

С мъка успях да намеря дотолкова самообладание, че да благодаря на милостивото провидение, загдето ме бе изтръгнало от ноктите на унищожението. Останах няма и мълчалива, овладяна от тия чувства, неспособна да изразя онова, което ставаше в душата ми; защото в подобни случаи човешкото сърце е дотолкова потресено, че не е в състояние да възстанови тъй бързо собственото си нормално действие.

През цялото време, докато горките осъдени се подготвяха за смъртта, и затворническият изповедник, както го наричаха, беше зает с тях и ги увещаваше да се примирят с наказанието, на което бяха осъдени, повтарям, през цялото това време ме разтърсваха гърчове и тръпки, сякаш самата аз все още бях в довчерашното си положение. Тия неочаквани гърчове ме разтърсваха толкова силно, че треперех като обзета от люта треска; говорела съм и съм гледала като побъркана.

Щом като осъдените бяха качени в колата и откарани, което впрочем не намерих достатъчно смелост да гледам, та, както казах, щом те бяха откарани, почнах да плача, без сама да искам или да знам защо, просто от разстроени нерви, и при все това плачът ми бе толкова силен и тъй продължителен, че просто не знаех какво да правя. Не можех да спра сълзите си въпреки силата и смелостта, които вече бях придобила.

Тази нервна криза продължи близо два часа и, струва ми се, не престана, докато всичките осъдени не напуснаха тоя свят. Последва я смирената и сериозна радост на покаянието. Това бе истински унес или благодарствен екстаз, който продължи през целия остатък от деня.

Вечерта добрият свещеник ме посети пак и отново подхвана обичайните благи напътствия. Поздрави ме, че сега съм имала още време за покаяние, докато положението на ония шест клети същества вече не можело да се промени и те нямали никаква възможност да получат опрощение. Настоятелно ме посъветва да запазя и занапред същите схващания за живота, които бях добила, прозирайки вечността. И накрая ми каза да не смятам, че всичко вече се е разминало, тъй като отсрочката още не значела помилване и той не можел да ми даде никакви уверения как ще завърши всичко. Така или иначе оказана ми била милостта да разполагам с повече време и от мен зависело как ще използувам това време.

Този разговор изпълни сърцето ми с тъга, защото разбрах, че все пак цялата история можеше да завърши и трагично, макар той да не бе сигурен в това. Но през оня ден изобщо не го питах по този въпрос, понеже той беше казал, че ще стори всичко, което е по силите му, за да доведе работата до добър край, и се надявал да успее, но не искал да смятам това за сигурно. Впоследствие се оказа, че е имал право да говори така.

Само след около две седмици възникна опасност да ме включат в списъка за екзекуциите. Най-сетне сполучих да спася живота си, като подадох една отчаяна молба да бъда заточена, но това не беше никак лесно, тъй като се ползувах с много лошо име и съдията докладвал, че съм рецидивистка. Наистина в това отношение не бяха съвсем справедливи към мен, тъй като фактически по закон не бях рецидивистка, за каквато ме смяташе съдията, понеже никога преди това не бях осъждана. Така че съдиите не можеха да ме обвинят, че съм рецидивистка, но докладчикът имаше право да представи случая ми тъй, както го разбираше.

Сега вече наистина се уверих, че ще живея, макар и при тежките условия на заточението, което, разбира се, само по себе си бе жестоко, но в сравнение със смъртта представляваше милост. Ето защо няма да кажа нищо нито относно присъдата, нито относно избора, който ми бе предоставен. Всеки би избрал каквото и да било друго пред смъртта, особено ако след нея го очакват толкова неблагоприятни изгледи, каквито очакваха мен.

Добрият свещеник, комуто аз, съвършено чуждата за него жена, дължах заменянето на наказанието, също се натъжи искрено. Каза ми, че се бил надявал да завърша дните си под благотворното влияние на добри напътствия; че не бивало да забравям предишните си нещастия, а се опасяваше, че това ще стане, ако попадна пак сред такива лоши другари, каквито обикновено са хората, изпращани на заточение; там, както се изрази той, съм щяла да имам още по-голяма нужда от тайнствената подкрепа на божието милосърдие, за да не стана пак тъй покварена, както по-рано.

Доста време вече не съм споменавала за старата си хазайка. Тя беше опасно болна и бидейки близо до смъртта, благодарение на болестта си, както аз — благодарение на присъдата, — взела, че се разкаяла. Дълго време не я видях, но щом оздравя и бе в състояние да излиза, тя дойде да ме навести.

Разказах й в какво положение се намирах и какви приливи и отливи от страхове и надежди ме бяха вълнували. Казах й как съм избягнала бесилката и при какви условия. Тя беше при мен, когато свещеникът изрази опасенията си, че попадна ли между онези пропаднали хора, които обикновено се изпращат на заточение, отново ще се покваря.

Самата аз бях обзета от тъжни мисли, тъй като знаех каква ужасна сган се събираше винаги на тия кораби; ето защо казах на хазайката си, че опасенията на добрия свещеник не са без основание.

— Хайде, хайде — рече ми тя, — надявам се, че техният ужасен пример няма да те изкуши.

А щом свещеникът си отиде, добави, че не бивало да се обезсърчавам, защото може би ще се намерят начини да ми се помогне, за което по-късно щяла пак да говори с мен.

Погледнах я внимателно и ми се стори, че изглеждаше по-весела от обикновено. Тутакси ми хрумнаха хиляди мисли за избавление, но никак не можех да си представя как ще стане това, нито пък да се сетя макар и за една-единствена практически осъществима възможност. Но този въпрос ме засягаше твърде много, за да я оставя да си иде, без да се обясни. И при все че хазайката ми никак не беше склонна да каже нещо повече, аз настоявах и накрая тя се видя принудена да ми отговори с няколко думи:

— Е добре, ти имаш пари, нали? А чувала ли си някога някой заточеник да е имал сто лири в джоба си? Уверявам те, детето ми, че досега такъв човек не е имало.

Веднага я разбрах, но възразих, че не виждам възможност строгата заповед да не бъде изпълнена и тъй като смятат тая жестокост за милост, едва ли може да се очаква, че няма да се следи най-зорко за изпълнението й.

На това тя ми отговори само толкова:

— Нека опитаме какво може да се направи. Сетне се разделихме.

Останах да лежа в затвора още близо петнадесет седмици. Не зная каква беше причината за това забавяне, но най-сетне ме качиха на един кораб на Темза заедно с група от тринадесет престъпници — едни от най-закоравелите и лоши хора, попаднали в Нюгейт по мое време. Но ако се заловя да разказвам за безсрамието и наглата подлост, до която бяха стигнали те, както и за безобразието им държане през време на пътуването, би трябвало да напиша книга още по-дълга от моята. Защото за тяхното поведение разполагам с извънредно забавни сведения — капитанът на кораба, с който бяхме изпратени на заточение, ми ги разказваше и караше своя помощник да ги записва най-подробно.

Може би ще ви се види излишно да се впускам в описание на дребните случки през това време, искам да кажа през времето между окончателната заповед за заточението ми и качването на кораба; пък и вече съм към края на моята история, за да си позволя това; но не бива да пропускам нещо, което е във връзка с моя съпруг от Ланкашир.

Както споменах вече, бяха го прехвърлили в по-новата част на затвора заедно с тримата му другари (защото след време към тях се беше присъединил още един). Там, кой знае по каква причина, те бяха прекарали близо три месеца, без да стигнат до съд. Изглежда, бяха намерили начин да подкупят някой от ония, които трябваше да свидетелствуват срещу тях, и сега съдът не разполагаше с доказателства, за да ги осъди. След известни трудности в тази насока съдът все пак беше успял да събере достатъчно доказателства срещу двамина от тях и да ги изпрати на бесилката. Но делата на другите двама, единият от които бе ланкаширският ми съпруг, все още бяха висящи. Съдът разполагаше, струва ми се, с по едни сигурен свидетел срещу всеки от тях. Но понеже законът изискваше най-малко двама свидетели, нищо не можеха да им сторят. Бяха решили обаче да не ги пускат на свобода, тъй като не се съмняваха, че ще се намерят и други свидетели. И с оглед на това беше дадена обява, че са заловени такива и такива престъпници и че всеки ограбен от тях може да дойде в затвора и да ги види.

Използувах този случай да задоволя любопитството си, като заявих, че съм била ограбена в Дънстъбълския дилижанс и искам да ида да видя двамата разбойници.

Но когато ме въведоха в големия двор, така се забрадих, че съпругът ми почти не видя лицето ми и не можа да разбере коя съм; а когато се върнах, заявих пред всички, че съм ги познала много добре.

Тутакси из целия затвор се пръсна мълвата, че Мол Фландърс ще свидетелствува срещу един от разбойниците и по тоя начин ще се отърве от заточение.

Те научили за това и мъжът ми веднага пожелал да види тая госпожа Фландърс, която толкова добре го познавала и желаела да свидетелствува срещу него; и тогава съответно ми разрешиха повторно свиждане. Облякох най-хубавите дрехи, с които разполагах в затвора, и отидох в големия двор, но над лицето си имах ниско спусната качулка. Отначало той не каза почти нищо, само ме запита дали го познавам. Отговорих му:

— Да, много добре.

Но както криех лицето си, тъй преиначих и гласа си, така че той не позна и него, и не отгатна коя съм. Тогава ме запита къде съм го виждала. Отвърнах:

— Между Дънстъбъл и Брикхил.

А сетне, като се обърнах към ключаря, който стоеше до нас, запитах го дали е позволено да ме остави да поговоря насаме със затворника.

— Да, да — каза той много учтиво и се оттегли.

Щом си отиде, затворих вратата, отхвърлих назад качулката и се разридах.

— Мили мой — казах аз, — нима не ме познаваш?

Той пребледня и онемя като ударен от гръм и не беше в състояние да преодолее изненадата си. Едва смогна да каже:

— Чакай да седна.

И като седна до масата, облегна глава на ръката си и впери поглед в пода като обезумял.

Аз пък плачех толкова силно, че доста време не можах да кажа и дума; но след като дадох отдушник на чувствата си, повторих същите думи:

— Мили мой, нима не ме познаваш?

Сега вече той отговори „да“, а сетне дълго не каза нищо.

След известно време, все още тъй учудено както преди, той вдигна поглед към мен и рече:

— Как можеш да бъдеш толкова жестока? Да идваш при мен — продължи той, — за да ме видиш в такова място. Нима това не е обидно за мен? Та аз не съм те ограбил, най-малкото не съм го сторил по пътищата.

От думите му разбрах, че той не знае нищо за окаяното положение, в което се намирах, и смята, че като съм чула за затварянето му, съм дошла да го упреквам, загдето ме е изоставил. Но аз имах да му казвам твърде много неща и затова, без да се засягам, с няколко думи му обясних, че съм далеч от всякакви намерения да го обиждам, а в най-добрия случай съм дошла да се утешим взаимно; той лесно може да се увери в липсата на такива намерения у мен, ако му кажа, че положението ми е по-лошо от неговото, и то в много отношения.

Когато заявих, че моето положение е по-лошо от неговото, той ме погледна угрижено, но сетне се опита да се усмихне и рече:

— Как е възможно? Виждаш ме тук, в Нюгейт, окован във вериги, след като двама от другарите ми вече са екзекутирани — нима можеш да твърдиш, че положението ти е по-лошо от моето?

— Слушай, мили — казах му аз, — много работа ще си отворим, ако седна да ти разказвам цялата си злощастна съдба. Но ако я чуеше, ти веднага щеше да се убедиш, че моето положение е по-лошо от твоето.

— Но как е възможно — възрази той, — когато аз очаквам още на следната сесия да ме осъдят на смърт?

— Да — рекох аз, — съвсем възможно е, защото, ако искаш да знаеш, аз съм осъдена на смърт още преди три сесии и сега очаквам изпълнението на присъдата си. Нима положението ми не е по-лошо от твоето?

Той се умълча пак, сякаш бе онемял, и едва след малко успя да продума:

— Нещастна девойка! Как е възможно такова нещо?

Хванах ръката му.

— Хайде, мили — казах, — седни сега да сравним теглилата си: аз съм затворничка в същия този затвор, и то в много по-лошо положение от теб, и ако ти разкажа всички подробности, ти ще се съгласиш, че не съм дошла да те обиждам.

След това седнахме заедно и аз му разказах толкова от историята си, колкото намерих за уместно. Започнах разказа си с това, как съм стигнала до крайна бедност; как уж сетне съм попаднала сред хора, които ме научили да облекчавам несгодите си с непривични дотогава за мен способи, и как, когато те направили опит да ограбят дома на някакъв търговец, съм била заловена навън и слугините ме тикнали вътре; че нито съм разбивала ключалки, нито съм изнасяла нещо, но въпреки това ме признали за виновна и ме осъдили на смърт; но че съдиите, трогнати от моето тежко положение, заменили смъртната ми присъда със заточение.

Казах му освен това, че особено ми е навредило, дето в затвора ме взели за някоя си Мол Фландърс, прочута и много опитна крадла, за която всички били чували, но никой не познавал. Припомних му, че моето име съвсем не е такова, и приписах всичко на лошия си късмет — след като ми прикачили това име, те ме третирали вече като стара рецидивистка, при все че това било единственото престъпление, в което можели да ме обвинят. Сетне му разказах надълго и широко всичко, което ми се беше случило, откак се бяхме разделили. Но добавих, че съм го срещала и после, тъй като можеше да се сети за това, и му разправих как съм го видяла в Брикхил — как бе преследван и как след моята декларация, че го познавам като почтен джентълмен, врявата и олелията спрели и главният пристав се върнал.

Той изслуша внимателно цялата ми история и снизходително се усмихваше при различните подробности, които явно бяха незначителни дреболии в сравнение с неговите подвизи. Но когато стигнах до епизода от Литъл Брикхил, той се изненада.

— Значи, ти, мила, спря тогава тълпата в Брикхил? — запита той.

— Да — рекох, — аз бях наистина.

А сетне му разказах подробностите, които бях видяла тогава.

— Е добре — каза той, — щом като си спасила в Брикхил живота ми, щастлив съм, че го дължа на теб, защото сега ще ти изплатя дълга си и ще те извадя от затвора, дори и ако това ми струва живота.

Казах му в никакъв случай да не прави такова нещо. Рискът бе твърде голям и не си струваше да се поема заради спасението на един живот, който не заслужаваше да бъде спасяван.

— Няма значение! — рече той. За него моят живот бил по-скъп от целия свят, защото аз съм му дала нов живот. — Защото никога, до минутата на самото ми залавяне — продължи той, — не съм се излагал на такава голяма опасност, както тогаз.

Тогава опасността за тях се криела тъкмо в тяхната увереност, че никой не ги преследва. Те били избягали от Хокли по съвсем друг път и се добрали до Брикхил през полето и затова били сигурни, че никой не ги е видял.

Сетне ми разправи надълго и нашироко историята на своя живот и тя наистина бе много странна и безкрайно интересна. Каза ми, че поел тоя път около дванадесет години преди да се ожени за мен. И добави, че жената, която тогава го наричаше свой брат, не му била никаква роднина, а член на бандата. Тя била с тях в писмовна връзка и винаги живеела в града, където поддържала връзки и общувала с много хора. Давала им отлични сведения за хора, които заминавали от града, и благодарение на кореспонденцията с нея доста пъти пипнали добра плячка. Когато ме завела при него, тя казала, че му е намерила богата жена, но това се оказало невярно, за което той съвсем не можел да ме вини. И ако аз съм имала наследството, с което тя смятала, че разполагам, той щял да се откаже от разбойничеството и да заживее нов живот, без да се явява пред обществото, докато не се даде обща амнистия, така че да бъде абсолютно спокоен. Но тъй като се оказало иначе, видял се принуден да се залови пак за стария си занаят.

Разказа ми надълго някои от приключенията си и се спря особено на едно от тях, когато близо до Личфийлд ограбили Уестчестърските дилижанси и той получил от това голяма плячка. И как след това ограбили в Уест петима скотовъдци, тръгнали на Бърфордския панаир в Уилтшир, за да закупят овци. При тия два случая взел толкова пари, че ако знаел къде да ме намери, положително щял да приеме предложението ми да идем заедно във Вирджиния; или пък щял да се установи в някоя плантация или в някоя друга от английските колонии в Америка.

Каза, че ми писал три писма на посочения адрес, но не получил отговор от мен. Впрочем това беше вярно. Но тия писма бяха пристигнали в ръцете ми точно по времето, когато живеех с последния си съпруг, и понеже тогава не можех да сторя нищо, не бях му отговорила. По-добре беше той да мисли, че писмата са пропаднали.

След като не получил от мене отговор, той се отчаял и продължил стария си занаят, но понеже сега вече разполагал с много пари, не рискувал толкова, както преди. Разправи още и за редица тежки и отчаяни схватки по пътищата с някои джентълмени, които никак не искали да се разделят с парите си. И ми показа белезите от раните, които получил от тия схватки. Една-две от тия рани бяха наистина страшни, особено тази от пистолетния куршум, който раздробил костта на рамото му, а и другата, от сабя, която пронизала цялото му тяло; тъй като вътрешните органи не били засегнати, той можел да се излекува. Един от неговите хора се показал толкова верен и добър другар, че близо осемдесет мили го поддържал на седлото, преди да наместят ръката му, а сетне в един голям град, доста далеч от мястото, където го ранили, намерил хирург и го завел при него, като казал, че те били почтени господа и пътували за Карлайл, но по пътя ги нападнали разбойници, които ранили в рамото единия от тях.