Сполуките и неволите на прочутата Мол Фландърс

Ако някой честен и почтен човек намери загубената скъпоценност, той ще потърси собственика и ще му я предаде. Но обикновено загубената вещ попада в ръцете на човек, който не се стеснява да я присвои.

Такъв беше моят случай: бях оставена на произвола на съдбата и нямаше към кого да се обърна за съвет или помощ. Знаех от какво се нуждая и към какво се стремя, но не виждах по какъв начин да постигна целта си. Не търсех приключения и ако намерех добър и сериозен мъж, щях да му бъда вярна, като да съм водила винаги добродетелен живот. Ако досега бях живяла в разврат, винаги нуждата, а не някакво влечение, ме бе тласкала към порока. Разбирах много добре колко ценно нещо е спокойният живот, защото бях изпитала превратностите на съдбата, и затова, ако се оженех добре, не бих направила нищо, което би нарушило спокойствието на семейното огнище. Щях да бъда много по-добра съпруга, именно защото бях преминала през толкова трудности. Впрочем, колкото пъти съм била женена, поведението ми никога не бе давало повод за безпокойство на съпруга ми.

Но всичко това нямаше значение. Изгледите за бъдещето съвсем не бяха насърчителни. Продължавах да чакам. Водех редовен и икономичен живот, както подхождаше на скромното ми състояние. Никаква възможност не се откриваше, никакъв кандидат не се явяваше, а моят капитал бързо се топеше. Не знаех какво да правя и страхът от приближаващата бедност гнетеше душата ми. Имах малко пари, но не знаех къде да ги вложа; пък и само от лихвите не бих могла да живея, особено в Лондон.

Най-после ми се представи една нова възможност. В къщата, където живеех, беше наела стая една жена от Северна Англия, която често ми разправяше колко евтини били хранителните продукти и колко лесен бил животът там. Тя така надълго и нашироко говореше за голямото изобилие, за евтинията, за доброто общество, в което се движила, и т.н., че един ден й казах, че просто съм изкушена да отида да живея в този край на страната. Понеже съм вдовица, рекох, макар и да имам с какво да живея, нямам възможност да увелича богатството си, а в Лондон животът е толкова скъп, че човек не може да изкара с по-малко от сто лири годишно, освен ако не държи прислужница, не приема, не ходи по гости и се затвори в къщи, като че ли е съвсем без средства.

Пропуснах да кажа, че и тя, като всичките ми познати, мислеше, че притежавам голямо богатство — три-четири хиляди лири най-малко. Когато разбра, че съм склонна да отида да живея в нейния край, тя много ме обикна. Разказа ми, че сестра и живеела близо до Ливерпул, а брат й бил много заможен и притежавал също големи имоти в Ирландия. Тя щяла да отиде при сестра си след два-три месеца и ако се съглася да тръгна с нея, роднините й щели да ме приемат така сърдечно, както самата нея. Каза ми, че бих могла да остана един месец при тях, докато реша дали ми харесва животът там. Ако реша да се установя там за постоянно, тя ще се погрижи за мен; макар че сестра й и брат й не давали стаи под наем, те щели да ме препоръчат на някое мило семейство, от което ще остана напълно доволна.

Ако тази жена знаеше истинското ми положение, тя нямаше да прави толкова усилия да заведе със себе си едно бедно и самотно същество, което не си струваше труда човек да примамва. Моето положение бе толкова отчаяно, че не можеше да стане по-лошо; и затова не се тревожех какво може да ме сполети при това пътуване, стига само да не пострадам физически. И така, след дълги увещания, уверения в приятелски чувства и прояви на истинска обич, аз се съгласих да замина с нея. Приготвих се за път, макар че нямах представа къде отивам.

Сега обаче се озовах в голямо затруднение. Цялото ми състояние беше в пари, с изключение на малко сребърни предмети, домашно бельо и дрехи, както вече обясних — мебели почти нямах, понеже винаги бях живяла в мебелирани квартири, — а нямах никого на света, комуто да поверя малкото, което притежавах, или който да ме упъти какво да направя с него. Помислих да ги вложа в банка или в някое дружество в Лондон, но пак ме спъваше това, че нямам сигурен приятел, който да се нагърби с тази работа; а считах, че е опасно да нося със себе си банкови чекове, разписки, записи и други такива документи. Мислех си, че ако ги загубя, парите ми ще пропаднат и тогава с мене ще бъде свършено; а можеше и да ме ограбят и дори да ме убият заради тях при пътуването. И така, просто не знаех какво да правя.

Една сутрин ми дойде на ум да отида сама в банката, където често бях ходила да получавам лихвите от някои полици и където един от чиновниците ми се беше видял много почтен. Веднъж ми беше платил по-малка сума, отколкото имах да получавам, и аз, без да я преброя точно, вече си тръгвах, когато той ме спря, поправи сметката и ми даде разликата, която спокойно можеше да тури в джоба си.

Отидох при него и го попитах дали би се съгласил да посъветва една бедна вдовица, която няма приятели и не знае как да постъпи с парите си. Той ми отговори, че ако се касае за нещо, което влиза в неговия обсег на работа, ще се постарае да не бъда ощетена, но че най-добре би било да ме запознае с един свой приятел, сериозен човек, чиновник в една друга банка, който разбирал от финансови въпроси и на чиято честност бих могла напълно да се осланям.

— Аз отговарям за него и за всичко, което ще направи — рече той. — Гарантирам ви, че няма да ви ощети нито с един фардинг. При това той много обича да помага на хора във вашето положение и го прави безплатно.

Не знаех какво да отговоря на това предложение и като помълчах малко, му казах, че бих предпочела да получа съвет от него, но щом това е невъзможно, аз ще се доверя по скоро на препоръчания ми от него човек, отколкото на когото и да било другиго.

— Вярвам, госпожо — каза той, — че ще останете толкова доволна от моя приятел, колкото и от мен; при това той е в състояние да ви даде компетентен съвет, а аз не мога да кажа същото за себе си.

Изглежда, че беше претрупан с работа в банката и не желаеше да се занимава със сделки, които бяха извън неговата служба. Той повтори, че приятелят му няма да ми вземе нищо за съвета или за помощта, която ще ми даде, и това ме зарадва много.

Уговорихме, че ще ме запознае с него още същата вечер след работа. Щом видях приятеля му и заговорих с него за работите си, веднага ми направи впечатление на крайно почтен човек; това си личеше от самото му лице. Пък и каквото чух за него впоследствие, потвърди моето първо впечатление, така че нямах никакви основания да се страхувам.

На тази първа среща аз само му обясних от какво се нуждая и се уговорихме да се срещнем на следния ден. Той ми каза, че междувременно мога да събера сведения за него, нещо, което не бях в състояние да направя, тъй като не знаех към кого да се обърна.

Отидох при него на следния ден и му изложих по-свободно случая си. Описах му с подробности положението си: че съм вдовица, дошла от Америка, напълно самотна и без приятели; имам съвсем малко пари и ужасно се страхувам да не ги изгубя, тъй като нямам приятел, който да ме посъветва къде да ги вложа; че за да не се стопи малкият ми капитал, имам намерение да замина за Северна Англия, където ще мога да живея евтино; готова съм да вложа сумата в банката, но се боя да нося разписката със себе си; и че не знам кому и как да пиша, когато напусна Лондон.

Той ми каза, че мога да депозирам парите си в банката по сметка и щом сумата бъде мината по книгите, това вече ми дава право да я изтегля, когато пожелая. Ако замина на север, аз бих могла да издавам менителници срещу касиера на банката и да тегля пари, когато имам нужда; но в такъв случай влогът ще се счита направен по текуща сметка и аз няма да получавам лихви. От друга страна, бих могла да купя ценни книжа и да ги държа на хранение в банката, но тогава пък, ако поискам да ги обърна в пари, ще бъде нужно да дойда в Лондон, за да ги прехвърля. Дори за да получавам шестмесечните дивиденти, ще срещам известни трудности — ще трябва да се явявам лично, освен ако депозирам книжата на името на някой доверен приятел.

След тези обяснения той ме погледна втренчено, усмихна се и каза:

— Защо не намерите някого, който да се грижи и за вас, и за парите ви едновременно. Той ще ви освободи от тази грижа.

— Да, сър, а може би ще ме освободи и от парите ми — казах аз. — Струва ми се, че в такъв случай рискът не е по-малък.

Спомням си добре, че в този момент си помислих:

Той продължи да прави намеци в същия дух и на един-два пъти си помислих, че говори сериозно, но за мое истинско огорчение към края на разговора разбрах, че е женен. Направи ми впечатление обаче, че когато спомена за жена си, той поклати загрижено глава и каза, че хем има жена, хем няма. Мина ми през ума, че и той е в положението на последния ми любовник — жена му вероятно е луда или болна. Този път ние не говорихме повече, защото той ми каза, че имал спешна работа и затова най-добре ще бъде да отида у дома му, след като затворят банката; тогава ще помисли какво може да се направи, за да вложа сигурно парите си. Казах му, че ще отида и го попитах къде живее. Той ми написа адреса си и като ми го подаде, каза:

— Ето, на този адрес можете да дойдете, ако имате доверие в мен.

— Разбира се, сър — казах аз, — мисля, че мога да ви се доверя, тъй като вие имате жена, а аз не търся мъж. Освен това, щом мога да ви доверя парите си — а това е всичко, което имам на света, — няма защо да се страхувам за себе си.

Той ми каза на шега доста приятни неща и аз щях много да се радвам, ако бяха казани сериозно. След това взех адреса и обещах да отида в дома му в седем часа същата вечер.

Когато отидох при него, той ми обясни, че за да получавам лихви, има няколко възможности да вложа парите си; изтъкна обаче и рисковете, които бих поела във всеки от случаите. Той беше почтен, искрен и безкористен и почнах да се убеждавам, че съм попаднала наистина на човека, който ми беше нужен, и че не бих могла да намеря по-сигурен съветник. Казах му съвсем откровено, че никога не съм срещала мъж или жена, на които да мога да се доверя, а той взема така присърце интересите ми, че имам пълно доверие в него и бих го помолила да се натовари с грижата за малкия капитал на една вдовица, която обаче не е в състояние да му плаща заплата.

Той се усмихна, стана, поздрави ме най-почтително и каза, че много цени високото мнение, което имам за него. Рече, че няма да ме измами и ще направи всичко, което е по силите му, без да очаква някакво възнаграждение, обаче не може да приеме парите ми, защото аз бих могла да се усъмня, че той има някакъв интерес от тази сделка. Освен това, ако умра преди него, той не би искал да има разправии с изпълнителите на завещанието ми.

Отговорих му, че ако това са единствените му възражения, лесно мога да ги оборя и да го убедя, че няма да срещне никакви трудности в това отношение. Изтъкнах му, че ако някога бих могла да се съмнявам в него, сега е именно моментът да се съмнявам и да не му предам парите си. Пък дори ако един ден у мен се явяха някакви подозрения, той веднага би могъл да се откаже от цялата работа. Колкото до изпълнителите на завещанието ми, уверих го, че нямам нито наследници, нито роднини в Англия и че той ще бъде единственият ми наследник, освен ако се оженя, и в такъв случай той ще бъде освободен от задължението да се грижи за парите ми; добавих обаче, че засега няма такива изгледи. Рекох му още, че ако умра, ще му оставя всичко, което имам, и че той ще го е заслужил напълно, като ми е бил толкова предан. При тези думи изразът на лицето му се промени и той ме запита защо съм така благосклонна към него и цял сияещ, добави, че много би се радвал, ако не беше женен. Усмихнах се и му отговорих, че понеже е женен, думите ми явно не са продиктувани от някакви намерения за женитба и той не бива да изказва такива пожелания, защото е грехота.

— Както ви казах вече — рече той, — аз и имам, и нямам жена и не е никакъв грях да кажа, че искам да я видя на въжето.

— Не знам какви са отношенията ви, сър — отвърнах аз, — но не е хубаво да желаете смъртта на жена си.

— Уверявам ви — рече той, — че тя хем ми е съпруга, хем не е. Вие не знаете какъв съм аз и каква е тя.

— Вярно е, сър — казах аз, — не зная какъв сте, но вярвам, че сте честен човек, и затова имам такова доверие във вас.

— Е, колкото до честност, честен съм, но има и нещо друго. Нека ви го кажа направо: жена ми е к… и ми слага рога.

Той каза това уж на шега, но се усмихваше така неловко и лицето му беше така мрачно, че веднага разбрах колко го боли.

— Това е съвсем друга работа, сър — рекох аз. — То променя мнението ми за жена ви, но не и за вас. Човек може да носи рога и пак да е почтен. Освен това, щом жена ви е толкова нечестна към вас, вие сте прекалено честен, като продължавате да я считате за съпруга. Но това всъщност не е моя работа.

— О, не — каза той, — аз съм решил да се освободя от нея. Направо казано, госпожо, съвсем не ми е приятно да нося рога. Това ме просто вбесява, но не мога нищо да направя — к…та си остава к…

Аз гледах да променя разговора и заприказвах за моята работа, но той явно не беше свършил оплакванията си и трябваше да го оставя да доизкаже болката си. Той ми разправи най-подробно семейната си история, но тя е твърде дълга, за да я предавам. С две думи казано, преди да бъде назначен на службата, която сега заема, той бил известно време вън от Англия и през това време жена му родила две деца от един офицер. Когато се върнал в страната, тя се разкаяла и той отново я прибрал и се държал много добре с нея, но тя повторно избягала — този път с чирака на един търговец на платно, — след като отнесла от къщи всичко, което могла да вземе. Тя и сега живеела далеч от него. „Тя не е станала к… от нужда, както обикновено се случва, а защото по природа си е такава, защото порокът я влече“ — добави той.

Казах му, че ми е жал за него и му желая да се освободи от нея, и пак се опитах да заговоря по моята работа, но той не ме остави. Загледа ме втренчено и каза:

— Вижте, госпожо, вие дойдохте да ми искате съвет и аз ще ви услужа на драго сърце, като да сте моя собствена сестра, но понеже се държите така приятелски с мен, искам да си разменим ролите и да ви помоля за съвет. Какво трябва да направи с тази к… един нещастен измамен съпруг. Как да й отмъстя?

— Уви, сър — казах аз, — това е много деликатен случай, за да мога да ви дам съвет. Щом тя е избягала, вие, струва ми се, би трябвало да бъдете доволен, че сте се отървали от нея. Какво повече можете да искате?

— Да, тя избяга действително, но това още не значи, че съм се избавил от нея.

— Вярно, тя може да ви вкара в дългове, но законът ви дава възможност да вземете мерки, като дадете обявление, че не отговаряте за поети от нея задължения.

— Не, не се касае за това. Аз съм направил нужното. Не говоря за тази страна на въпроса; искам да бъда свободен, за да мога да се оженя.

— Тогава трябва да се разведете. Ако можете да докажете това, което твърдите, сигурно ще получите развод и тогава ще бъдете свободен.

— То е много неприятна работа и при това струва доста пари.

— Е, ако намерите някоя жена, която ви харесва и е съгласна да ви вземе, вероятно жена ви няма да ви оспори правото да се ожените, щом ви е изоставила.

— Да, но ще бъде трудно да намеря почтена жена. Колкото до другия вид жени, жена ми ми стига, за да искам пак да имам работа с к…

В този момент си помислих:

Това обаче си казах само наум, а на глас му отговорих следното:

— По този начин ще отблъснете всяка почтена жена, която би била склонна да приеме предложението ви. Вие предварително осъждате всички, които биха били готови да се оженят за вас, и решавате, че жената, която бихте взели, не може да бъде почтена.

— Бих желал да ме убедите, че една почтена жена ще се ожени за мен. Тогава бих поел риска.

Той замълча за момент и внезапно каза:

— А вие бихте ли ме взели, госпожо?

— И таз добра, как можете да ми задавате такъв въпрос след това, което казахте за жените. Във всеки случай, за да не си помислите, че само чакам да си вземете думите обратно, ще ви отговоря направо „не“. Аз имам друга работа с вас и съвсем не предполагахме ще обърнете на комедия моята сериозна молба, особено като знаете в какво отчаяно положение се намирам.

— Но, госпожо, и аз съм в отчаяно положение като вас и също така се нуждая от съвет. Ако не намеря помощ отнякъде, ще полудея. Уверявам ви, просто не знам какво да предприема.

— О, много по-лесно е човек да даде съвет във вашия случай, отколкото в моя.

— Добре, тогава дайте ми съвет, моля ви се. Вашите думи ми вдъхват надежда.

— Щом случаят ви е толкова ясен, можете да получите законен развод и тогава ще намерите много почтени жени, на които да направите предложение, както подобава. Не са се свършили жените, та да не можете да си намерите съпруга.

— Добре, в такъв случай ще говоря сериозно с вас. Ще приема съвета ви, но мога ли да ви задам преди това един въпрос?

— Можете да ми зададете всякакви въпроси освен този, който вече ми зададохте.

— Вашето условие ме затруднява, защото аз искам да ви задам именно този въпрос.

— Можете да ме питате за каквото искате, но на този въпрос аз вече отговорих. Освен това, сър, нима имате толкова долно мнение за мен, та да очаквате, че ще ви отговоря предварително на такъв въпрос. Всяка жена ще сметне, че не говорите сериозно и искате само да се пошегувате.

— Ама аз не се шегувам. Говоря ви най-сериозно, помислете си.

— Сър — казах аз с малко по-строг тон, — дойдох при вас по моя работа. Моля ви да ми кажете какъв съвет ще ми дадете.

— Ще мога да ви отговоря, когато дойдете идния път. — Не мога да дойда, защото вие ми затворихте вратата на дома си.

— Как така! — възкликна той изненадан. — Защото вие не можете да очаквате, че ще дойда тук след всичко, което ми наговорихте.

— Е, тогава обещайте ми да дойдете пак и аз няма да спомена дума по този въпрос, докато не получа развод. Надявам се, че ще бъдете по-благосклонна, когато тази работа бъде уредена. Или вие ще станете моя съпруга, или въобще няма да се разведа. Храня такива чувства към вас заради вашето неочаквано благоразположение и съчувствие, да не говорим за другите основания, които имам.

Това беше най-приятното нещо, което той можеше да ми каже. Аз обаче знаех, че най-добре ще го вържа, като се държа резервирано, докато не получи развод, което, както изглеждаше, беше далечна работа; следователно имаше достатъчно време да приема предложението му. Затова му казах много почтително, че има достатъчно време да помислим за тези неща, когато той се разведе с жена си. Междувременно, рекох, аз заминавам надалече и той би могъл да намери жени, които да му харесат повече. С това свършихме разговора и той ме помоли да обещая, че ще дойда на следния ден, за да говорим по моята работа. След известно настояване от негова страна аз се съгласих, макар че, ако можеше да отгатне мислите ми, щеше да види, че съвсем не беше нужно толкова да ме моли.

На следната вечер дойдох, както бяхме уговорили, но заедно с прислужницата си, за да види, че държа прислуга. Той искаше момичето да остане, но аз й заповядах да дойде да ме вземе в девет часа. Той се възпротиви и каза, че сам ще ме изпрати до вкъщи; това не ми хареса, защото си помислих, че иска по този начин да научи къде живея, за да може да разпита за репутацията ми и материалното ми състояние. Въпреки това реших да поема този риск, тъй като всички хора в квартала можеха да му кажат само добри неща за мен. И в действителност всичко, което той чу за мен, беше, че съм богата, скромна и сериозна жена. Дали тези сведения бяха верни, или не, не е важно; това показва обаче колко важно е за всички жени, които искат да постигнат нещо, да пазят доброто си име, дори когато (може би) не са толкова добродетелни.

За мое голямо удоволствие видях, че той беше приготвил вечеря. Забелязах, че живее доста нашироко и има хубаво мебелирана къща, и това много ме зарадва, тъй като гледах на дома му като на мой собствен.

Сега водихме втори разговор по същия въпрос, както миналия път. Той обясни всичко много добре. Увери ме в обичта си и аз нямах никакви основания да се съмнявам в думите му; обикнал ме още в първия момент, когато съм му заговорила, далеч преди да спомена, че ще му предам парите си. „Няма значение кога си почувствувал, че ме обичаш — помислих си, — само любовта ти да продължи, това ми е достатъчно.“

След това каза колко поласкан се е чувствувал от предложението ми да му поверя парите си. „Това и целях — помислих си, — но тогава смятах, че не си женен.“ След вечеря забелязах, че той твърде много настоява да изпия две-три чаши вино, но аз изпих само една-две. Тогава ми рече, че искал да ми предложи нещо, но ме моли да не се обиждам, ако намеря идеята му за неприемлива. Отговорих му, че се надявам, че няма да ми предложи нещо непочтено, и то в собствения си дом; а ако наистина има нещо такова наум, моля го да не го споменава, за да не ме разочарова, тъй като, рекох, това не би подхождало на уважението, което храня към него, нито на доверието, което съм му оказала, като съм дошла в дома му. Помолих го да ме остави да си отида и започнах да си слагам ръкавиците, като че ли вече си тръгвах; разбира се, нямах никакво намерение да си ходя, както и той нямаше намерение да ме пусне.

Той започна да ме моли да не си отивам, като ме уверяваше, че не е и помислял да ми предложи нещо обидно и че ако допущам за него подобно нещо, той предпочита въобще да не го споменава.

Краят на фразата му никак не ми хареса. Казах му, че съм готова да чуя всичко, което има да ми каже, защото вярвам, че думите му няма да бъдат недостойни за него, нито неподходящи за мене. Тогава той ми изложи предложението си: да се оженя за него, макар още да не е получил развод от жена си, като обещава, че няма да иска нито да живеем заедно, нито да спи с мене, докато не се разведе. Сърцето ми веднага прие предложението му, но аз реших, че трябва да се преструвам още малко, и затова отхвърлих с привидно възмущение предложението му като недостойно. Казах му, че такова нещо няма никакъв смисъл и може само да ни въвлече в големи бели. Ако той не получи развод, бракът ни няма да може да бъде разтрогнат, нито пък ще можем да живеем като женени. „Помислете — рекох — в какво положение ще се озовем и двамата, ако не успеете да се разведете.“

Накратко казано, след като изтъкнах доста аргументи, аз най-после успях да го убедя, че предложението му е безсмислено. Тогава той предложи друго нещо: да подпиша договор, с който се задължавам да се оженя за него, щом той се разведе; в случай, че не получи развод, договорът ще се счита за невалиден.

Казах му, че това предложение е по-разумно от първото, но че трябва да си помисля. Ясно ми беше, че щом предлага сериозно такива неща, той е достатъчно увлечен и затова реших да не се съгласявам веднага. Играех си с него като котка с мишка, защото виждах как здраво е захапал въдицата. Почнах да се шегувам с предложението му и накрая го отхвърлих. Рекох му, че знае прекалено малко за мене, и му препоръчах да събере сведения. Оставих го да ме придружи до къщи, но не го поканих да влезе вътре, като рекох, че това няма да е прилично.

Накратко казано, поех риска да не подпиша договор, защото дамата, която ме бе поканила да отида с нея в Ланкашир, толкова настояваше и ми обещаваше такива богатства и такива чудесни неща, че много ми се щеше да замина и да опитам късмета си. „Може би пък там да намеря голямо богатство“ — мислех си аз и без всякакво угризение на съвестта бях готова да зарежа моя почтен господин, в когото не бях чак толкова влюбена, че да не предпочета някой по-богат от него.

С две думи, не подписах никакво задължение. Казах му, че заминавам за Ланкашир, но той ще знае на кой адрес да ми пише, тъй като ще бъдем във връзка поради работата, с която го бях натоварила. Рекох, че му давам достатъчна гаранция за уважението, което храня към него, като оставям в негови ръце почти цялото си състояние. Дадох му дума, че ще дойда в Лондон, щом той ме уведоми, че е разведен, и тогава ще поговорим сериозно по въпроса.

Трябва да призная, че заминах за Ланкашир с користни намерения, по както ще видите от разказа ми, тази, която ме покани, имаше още по-долни намерения. И така, аз тръгнах с моята приятелка, както я наричах, за Ланкашир. През целия път тя външно се държеше така, сякаш изпитва към мен искрена и непресторена обич. Плащаше за всичко през време на пътуването и аз платих само мястото си в дилижанса. В Уорингтън брат й дойде да ни посрещне о каретата си и оттам най-тържествено продължихме пътя си за Ливерпул.

Три-четири дни гостувахме в дома на един ливерпулски търговец, където ни приеха много мило. Не споменавам името му поради това, което се случи по-късно. Тогава приятелката ми каза, че ще ме отведе в дома на един свой вуйчо, където ще ни приемат царски. Вуйчо и, както тя го наричаше, изпрати екипаж с четири коня да ни вземе и след като пътувахме почти четиридесет мили, пристигнахме в един замък, разположен всред голям парк, за който нямам представа къде се намираше. Там живееше един благородник с многобройното си семейство — много изтънчени хора — и всички наричаха моята приятелка братовчедка. Казах й, че щом е смятала да ме доведе в такова общество, трябваше да ми каже да си взема по-хубави дрехи. Дамите, които чуха моята забележка, ми казаха много мило, че в техния край не ценят хората по дрехите, както в Лондон, че братовчедка им вече ги е осведомила за мен и аз не се нуждая от дрехи, за да блесна.

Накратко казано, приеха ме като богата вдовица от благородно семейство, защото действително ме смятаха за такава.

Първото нещо, което открих тук, бе, че всички в семейството бяха католици. Във всеки случай те се държаха така добре и така любезно с мен, като че ли и аз бях от тяхното изповедание. Всъщност никога не съм имала някакви принципи от каквото и да било естество и затова не съм се интересувала в тънкости от религиозните въпроси. Започнах веднага да говоря много ласкаво за католическата черква и им казах, че всички несъгласия между християните в религиозно отношение се дължат според мен на предразсъдъци, втълпени чрез възпитание, и че ако се беше случило баща ми да е католик, сигурно тяхната религия щеше да ми харесва така, както моята.

С това спечелих симпатиите на всички в семейството и бях заобиколена денонощно от добра компания, в която се водеха приятни разговори. Две-три стари дами се заловиха да ме спечелят за католическата вяра. От любезност дори отидох на черква с тях и вършех всичко, което техният обред изискваше, както те ми показваха.

От друга страна, не исках да си подбия цената и затова само с общи думи им давах надежда, че мога да стана католичка, ако бъда въведена в католическата доктрина, както те се изразяваха; по този начин цялата работа остана само приказки.

Гостувах там около шест седмици, след което моята водачка ме заведе в едно село на около шест мили от Ливерпул, където нейният брат, както тя го наричаше, дойде да ме посети със собствената си карета, придружен от двама лакеи в ливреи, и веднага започна да ме ухажва. В положението, в което се намирах, човек не би могъл да помисли, че мога да бъда измамена, а и аз самата нямах никакви опасения, тъй като бях заложила в Лондон на много сигурна карта и нямах намерение да я захвърля, освен ако успея да намеря нещо много по-добро. Братът на приятелката ми изглеждаше кандидат, на който заслужава да се обърне внимание, тъй като казваха, че именията му носели най-малко хиляда лири годишно, а сестра му твърдеше, че носели хиляда и петстотин, и по-голямата част от имотите му се намирали в Ирландия.

Понеже минавах за много богата, никой не помисляше да ме попита на колко възлиза състоянието ми. Моята привидна приятелка, която беше повярвала на хорските приказки и говореше, че съм имала пет хиляди лири, сега разправяше, че зестрата ми възлизала на петнадесет хиляди. Този джентълмен, който, както разбрах, бил ирландец, просто подлудя, като чу за подобна зестра. Той ме ухажваше и ми правеше такива подаръци, че затъна до гуша в дългове. За да бъда справедлива към него, трябва да кажа, че имаше външност на крайно изтънчен джентълмен; беше висок, добре сложен и извънредно сръчен. Говореше за парка си, за конюшиите, за конете, за горите си, за горските пазачи, за изполичарите и за слугите си, сякаш живееше в някой замък и аз бях виждала всичко това наоколо си.

Той дори не ме запита колко пари и какви имоти притежавам. Уверяваше ме, че като отидем в Дъблин, ще припише на мое име добър имот, който ще ми носи шестстотин лири годишно, и че още тук ще се задължи писмено да извърши прехвърлянето.

Подобно нещо наистина никога не бях чувала и всичките ми понятия съвсем се объркаха. Освен това имах край себе си една изкусителка, която постоянно ми говореше колко богато живее брат и. Тя все ме питаше ту как искам да се боядиса и да се тапицира каретата ми, ту какви дрехи ще носи пажът ми. Казано накратко, така бях заслепена, че нямах сила да кажа „не“ и в края на краищата се съгласих да се оженя. За да бъде сватбата по-интимна, отидохме в едно още по-затънтено село, където ни венча един католически свещеник; увериха ме, че женитбата ще бъде така валидна, както ако ни беше венчал англикански свещеник.

Не мога да кажа, че не помислих за моя верен лондончанин, когото изоставих така подло и който ме обичаше толкова искрено. Той сега сигурно правеше усилия да се освободи от онази долна к…, от която бе видял толкова зло, и очакваше безкрайно щастие с тази, която бе избрал, без да подозира, че и тя се бе отдала на друг, по почти толкова долен начин, колкото и първата му жена.

Блясъкът на едно голямо имение и всички прекрасни неща, които ме чакаха, описвани ежечасно от измамения джентълмен (на чиято измама аз сега бях жертва), така бяха възбудили въображението ми, че не можех да мисля за Лондон и за никого там и още по-малко за задължението, което бях поела към един човек, който струваше много повече от сегашния ми съпруг.

Но всичко беше свършено. Аз бях в прегръдките на новия си съпруг, който продължаваше да представя, че живее не само охолно, но в разкош; действително с по-малко от хиляда лири годишен доход не би било възможно да се поддържа такава прислуга и такава кола. След като мина около месец от женитбата ни, мъжът ми започна да говори да заминем за Уест Честър, откъдето да отплуваме за Ирландия. Във всеки случай не настояваше много; останахме почти още три седмици и тогава той поръча в Честър да изпратят карета да ни вземе от Блек Рок, от другата страна на залива, точно срещу Ливерпул. Отидохме дотам с разкошна лодка с шест гребла, която тамошните хора наричат „пинъс“, а слугите, конете и багажът отплуваха със сал. Той ми се извини, че няма никакви познати в Честър, но каза, че ще отиде там преди мен, за да намери хубави стаи в някоя частна къща. На въпроса ми колко време ще останем там, той отговори, че ще преспим една-две нощи и след това ще наеме кола да ни откара до Хоулихед. Казах му, че в никой случай не бива да си дава труд да търси стаи в частна къща за една две-нощи, тъй като Честър е голям град и сигурно ще има добри странноприемници, където ще можем да се настаним. И така, преспахме в една странноприемница, близо до катедралата, не мога да си спомня името й.

Говорейки за предстоящото ни заминаване за Ирландия, съпругът ми ме попита дали нямам да уреждам някои свои работи в Лондон, преди да отплуваме. Отговорих му, че нямам нито особено, което да не може да се уреди с писма от Дъблнн.

— Мадам — каза той много почтително, — щом по-голямата част от имуществото ви, както сестра ми ме осведоми, е в пари, вложени в Банк ов Ингланд, то е напълно сигурно, но ако стане нужда да го прехвърлите или по някакъв начин да измените собствеността му, може би ще бъде необходимо да отидете до Лондон и да уредите тези неща, преди да заминем.

Престорих се на много учудена и му рекох, че не разбирам какво иска да каже; доколкото знам, нямам никакви пари в Банк ов Ингланд и, надявам се, той не може да твърди някога да съм му споменавала нещо подобно. Той рече, че наистина не съм му казвала такова нещо, но сестра му му била разправяла, че по-голямата част от състоянието ми била вложена там.

— Аз споменах за това, мила — рече той, — за да не става нужда, ако има нещо за уреждане или ако трябва да дадете някакви нареждания, да се връщаме обратно от Ирландия, като се излагаме на неудобствата и опасностите на още едно пътуване по море. — И добави, че не би искал да рискувам живота си два пъти.

Аз бях изненадана от думите му и се питах какво могат да значат те. Изведнъж ми мина през ума, че моята приятелка, която го наричаше брат, трябва да му е наприказвала разни измислици за мен. Реших, че трябва да разбера работата докрай, преди да напусна Англия, и да зная кому се доверявам, като отивам в чужда страна. На следната сутрин повиках сестра му в стаята си и като и предадох разговора между мен и брат й, я заклех да ми каже откровено какво му е говорила и на каква основа е уредила тази женитба. Тя призна, че му е казала, че съм била много богата, нещо, което била чула да се говори в Лондон.

— Да се говори? — извиках с жар. — А аз самата казвала ли съм ви нещо такова?

Тя отговори, че наистина не съм й говорила нищо за богатството си, но съм споменавала много пъти, че сама разполагам с всичко, което притежавам.

— Това е вярно — отвърнах аз възбудено, — но никога не съм ви казала, че имам някакво богатство, нито дори, че имам сто лири или нещо, което струва сто лири. И как си обяснявате, че една жена, която има богатство, ще дойде с вас в Северна Англия, понеже вие сте я уверявали, че там животът е евтин?

При тези думи, които изрекох раздразнено и на висок глас, мъжът ми влезе в стаята. Поканих го да седне, защото имам да кажа нещо важно на него и на сестра му, което те трябва непременно да знаят.

Той изглеждаше малко обезпокоен от решителния тон, с който говорех. Затвори вратата и седна до мен. Тогава, както бях възбудена, аз се обърнах към него и казах:

— Страхувам се, мили — (на него говорех любезно), — че много са ви заблудили и са ви нанесли непоправима вреда, като са ви подвели да се ожените за мен. Във всеки случай, понеже нямам пръст в тази работа, не искам да бъда обвинявана неоснователно. Нека отговорността падне върху този, който е виновен, и върху никого другиго. Аз си измивам ръцете от цялата история.

— Но, мила, каква вреда мога да имам от това, че съм се оженил за вас? Надявам се, че нашият брак е чест за мен и е изгоден във всяко отношение.

— Ей сега ще ви обясня — рекох, — обаче се страхувам, че нямате основание да считате нашия брак изгоден за себе си. Но аз ще ви докажа, че нямам пръст в тази измама.

Сега той се изплаши и лицето му придоби зъл израз; очевидно започна да разбира накъде отива работата. Във всеки случай той само каза:

— Продължавайте, моля — и седеше мълчалив, като ме гледаше и чакаше да чуе какво ще кажа.

Аз продължих:

— Снощи ви попитах дали някога съм се хвалила пред вас със състоянието си и дали съм ви казвала, че имам пари в Банк ов Ингланд или някъде другаде. И вие признахте, че не е имало подобно нещо; това е истината. А сега ви моля да кажете тук, пред сестра си, дали някога съм ви давала основание да мислите, че съм богата, и дали сме говорили за това.

Той призна, че не е имало подобно нещо, но добави, че винаги съм правела впечатление на много богата жена, че е разчитал на това и се надява, че не се е излъгал.

— Не ви питам дали сте се излъгали — казах аз. — Страхувам се, че и вие, и аз сме се излъгали, но искам да не бъда обвинявана, че аз съм ви излъгала. Току-що питах сестра ви дали някога съм й говорила за богатство или имоти и дали някога съм й обяснявала какво е състоянието ми. Тя призна, че нищо подобно не съм й казвала. Моля, госпожо — рекох аз, като се обърнах към нея, — кажете честно, можете ли да ме обвините, че съм твърдяла някога, че имам някакво състояние? И ако бях богата, защо ще дойда с вас в този край, за да пестя, като живея евтино?

Тя не можа да отрече нито дума от това, което казах, но рече, че била чула в Лондон, че притежавам много голямо богатство и парите ми са вложени в Банк ов Ингланд.

— А сега, драги сър — казах аз, като се обърнах към новия си съпруг, — кажете ми право кой ви заблуди дотолкова, та да мислите, че имам голямо богатство? Очевидно това ви накара да ме ухажвате така упорито и да се ожените за мене.

Той не беше в състояние да каже нито дума и само посочи към нея. След като помълча малко, той изведнъж избухна и обхванат от бясна ярост, започна да я ругае, да я нарича к… и с всевъзможни обидни думи, които му дойдоха на езика. Той крещеше, че тя го е съсипала, като му е казала, че имам петнадесет хиляди лири зестра и щяла да получи от него петстотин лири, загдето е уредила женитбата. Тогава се обърна към мене и ми обясни, че тя не му е никаква сестра и две години е била негова любовница. За посредничеството си вече била получила сто лири от него.

— Ако положението ви е действително такова, каквото казвате — рече той, — и двамата сме опропастени.

В изстъплението си той й се закани, че ще я убие на място, и ние и двете страшно се изплашихме. Тя се разплака и рече, че така и били казали в къщата, където сме живели заедно. Думите й го вбесиха още повече, защото той реши, че тя се е подиграла с него, като ме е препоръчала, осланяйки се само на хорски приказки. След това отново се обърна към мен и съвсем откровено ми каза, че и двамата сме съсипани.

— Казано направо, мила моя — рече той, — аз нямам никакво състояние, а малкото, което имах, тази гад ме подведе да пропилея, за да се представя пред вас.

Тя използува момента, когато той говореше сериозно с мен, за да се измъкне от стаята, и аз повече не я видях.

Сега и аз бях смаяна като него и не знаех какво да кажа. Мислех си до този момент, че съм в по-лошо положение от него, но когато той рече, че е разорен и че няма никакво състояние, просто ми се стори, че полудявам.

— О, това е дяволска измама — извиках аз. — Ние сме се оженили, защото и двамата сме били заблудени. Вие сте разорен, тъй като надеждите ви не са се оправдали. Но ако бях богата, аз също щях да бъда излъгана, щом вие нямате нищо.

— Действително щяхте да бъдете излъгана, мила моя — рече той, — но нямаше да бъдете разорена, защото с вашите петнадесет хиляди лири щяхме да можем да живеем прекрасно в този край. Бях решил да харча всяка пара само за вас. Нямаше да ви ощетя нито с един шилинг и бях готов да платя за измамата си с обич и нежност към вас, докато съм жив.

Това беше много честно от негова страна. Действително вярвах, че говори искрено и че с характера и поведението си би ме направил по-щастлива, отколкото който и да било мъж на света. Но той нямаше пари и дори бе задлъжнял, гонейки една несъществуваща зестра, и изгледите за бъдещето бяха мрачни и тъжни.

Казах му, че съм много нещастна, загдето го загубвам, защото много ценя чувствата и добрия му характер, но виждам, че ни чака само мизерия. „За нещастие малкото, което имам — рекох, — няма да ни стигне и за една седмица.“ И аз измъкнах една банкнота от двадесет лири и единадесет гини, като му обясних, че съм ги спестила от малкия си доход и че съм се надявала да се издържам с тях три-четири години, осланяйки се на това, което онази долна жена ми беше разправила за евтиния живот в Северна Англия. Добавих, че ако му дам тези пари, просто ще трябва да живея в нищета и че той сигурно знае в какво положение изпада една жена, когато няма пари в джоба си. Казах му обаче, че ако иска, може да ги вземе.

Той ми отговори с голямо съчувствие (стори ми се, че дори се просълзи), че няма да се докосне до парите ми, тъй като било чудовищно да ме ограби по този начин и да ме остави в мизерия. Имал още петдесет гини — това било цялото му състояние — и като извади парите от джоба си, хвърли ги на масата и ми каза да ги взема, макар че оставал без пукната пара и трябвало да гладува.

Аз проявих същото съчувствие към него и му рекох, че много ме боли да го слушам да говори така и ако може да предложи някакъв изход, аз от своя страна ще направя всичко възможно, за да живея колкото мога по-скромно.

Той ме помоли да не говоря така, понеже чувствува, че ще полудее от мъка. Макар и да бил изпаднал сега, той бил от благороден род и имало само един изход, който обаче зависи от това, как ще отговоря на един негов въпрос. Рекох му, че ще отговоря честно, макар и да не зная дали това ще го задоволи, или не.

— Тогава кажи ми откровено, мила моя, бихме ли могли да живеем горе-долу прилично с това, което имаш. За мое щастие аз не бях му разказала нищо нито за себе си, нито за състоянието си; дори не му бях разкрила истинското си име. Колкото и симпатичен и почтен да ми изглеждаше той, виждах, че не мога да очаквам нищо от него и ще трябва да живеем с малкото, което имам и което скоро щеше да бъде прахосано. Затова реших да твърдя пред него, че нямам нищо друго освен банкнотата и единадесетте гини и щях да бъда много доволна да се разделя с него, като загубя само тази сума. Имах също и една банкнота от тридесет лири — това беше всичко, което бях взела със себе си, за да живея, защото не знаех как ще се развият работите, когато се установя в Ланкашир; пък и посредницата, която така измами и двама ни, ме беше накарала да повярвам, че ще се оженя за някой фантастично богат джентълмен и затова, за всеки случай, не исках да бъда без пари. Тази банкнота аз скрих и затова можех да се покажа по-щедра с другите пари; действително от сърце го жалех за положението, в което беше изпаднал.

Но нека се върна на въпроса, който той ми зададе. Рекох му, че никога не съм го мамила нарочно и никога няма да го измамя, но за съжаление ние не можем да живеем с малкото, което имам; то не ми стигало да живея в Южна Англия и по тази причина именно съм тръгнала с онази жена, която се наричаше негова сестра, тъй като тя ме уверявала, че с шест лири годишно мога да живея в напълно приличен пансион в някой си град Манчестер, където още не бях ходила. Понеже целият ми доход беше под петнадесет лири, мислех, че ще мога да живея доста добре, докато се оженя.

Той поклати глава и не каза нищо. Вечерта беше много тъжна, но все пак вечеряхме и спахме заедно. След като хапнахме малко, той се ободри и поръча бутилка вино.

— Хайде, мила моя — рече той, — макар че сме в тежко положение, няма смисъл да падаме духом. Хайде, отпусни се, аз ще се постарая да намеря някакъв изход. Щом ти можеш сама да се издържаш, това не е малко. Аз пак ще си опитам късмета. Един мъж трябва да мисли като мъж. Да изгубиш надежда, значи да се предадеш на съдбата.

Той напълни една чаша и пи за мое здраве, като ми държеше ръката и ме уверяваше, че е загрижен главно за мен.

Той действително беше предана и благородна душа и затова ми беше още по-мъчно да се разделя с него. Все пак е утеха да знаеш, че те е опропастил честен човек, отколкото някой негодник. Всъщност той беше в много по-лошо положение от мен, понеже беше изразходвал наистина доста голяма сума. Забележете при това колко подло постъпи тази жена, която, за да получи сто лири от него, го накара да похарчи триста или четиристотин, макар че това е било всичко, което е имал, или дори повече. Тя го убеждавала, че имам пари, голямо състояние и прочие само защото била чувала какво разправят жените, когато се съберат на чай. Вярно е, че е безчестно да искаш да измамиш една богата жена, за каквато ме мислеха — защото да се представяш за богат, когато си беден, е истинска измама, — но в случая за него можеше да се намери извинение. Той не беше професионален мошеник, който примамва жени заради парите им (има мъже, които само с това се занимават — женят се за богати жени, пропиляват зестрите им и след това изчезват — и вършат това по шест-седем пъти, а нещастен изпаднал джентълмен, който някога беше живял добре. И макар че ако бях богата, щях да побеснея от яд, загдето тази мръсница ме е излъгала, зестрата ми нямаше да бъде хвърлена на вятъра, защото той наистина беше много мил човек, благороден, разумен и добродушен.

Дълго се съвещавахме тази нощ, защото нито той, нито аз спахме много. Той така се разкайваше, че ме е измамил, сякаш бе извършил най-страшното престъпление и сега щяха да го обесят. Отново ми предложи всичките си пари до последния шилинг и каза, че ще постъпи във войската, за да може да получава поне заплата.

Попитах го защо искаше да ме заведе в Ирландия, където сигурно няма да може да ме издържа. Той ме прегърна и каза:

— Никога не съм имал намерение да отивам в Ирландия и още по-малко да водя и тебе там. Доведох те тук, за да бъдем далеч от познатите ми. Като знаят, че съм се оженил за богата жена, те щяха да почнат да настояват да си платя дълговете, което не бих могъл да сторя, преди да получа пари от тебе.

— А къде щяхме да отидем? — запитах аз.

— Е, ще ти призная целия план, който бях намислил. Имах намерение да те попитам нещо за имуществото ти — както и направих, спомняш си, нали — и очаквах, че ти ще ми разправиш подробно какво притежаваш. Тогава под някакъв предлог щях да отложа заминаването ни и щяхме да заминем за Лондон. Бях решил тогава да ти призная истинското си положение, мила, и че съм си послужил с всички тези хитрини само за да те склоня да се ожениш за мен. Щях да ти искам прошка и да ти кажа, че ще направя всичко, за да могат бъдещите ни щастливи дни да изличат от паметта ти спомена за моята постъпка.

— Сигурно скоро щеше да ме спечелиш — рекох — и много съжалявам, че не съм в състояние да ти покажа колко бързо щях да ти простя заради добрината ти, въпреки всички фокуси, които направи. Но, мили мой, какво ще правим сега? С нас е свършено и каква полза от това, че не се сърдим един на друг, щом няма с какво да живеем.

Правехме разни проекти, но за всичко бяха нужни пари. Най-после той ме помоли да не говорим повече за това, защото сърцето му се късало. Поприказвахме още малко за други неща и най-после заспахме.

На сутринта той стана преди мене. На мен страшно ми се спеше, понеже почти не бях мигнала през нощта, и спах до единадесет часа. През това време той си прибрал багажа и заедно със слугите и конете си заминал. На масата си намерих следното кратко, но трогателно писмо:

Нищо в живота ми не ме е трогвало толкова, колкото това прощално писмо.

Хиляди пъти го упреквах мислено, че ме е напуснал, защото бях готова да го последвам и накрай света дори ако трябваше да прося, за да изкарам хляба си. Бръкнах в джоба си и намерих десет гини, златния му часовник и два пръстена — единият малък диамантен, които можеше да струва около шест лири, а другият — обикновена златна халка.

Цели два часа седях, с очи, вперени в тези предмети, и почти не промълвих дума, докато прислужницата ми не ме изтръгна от това вцепенение, като ми съобщи, че обедът е готов. Ядох съвсем малко. След обеда избухнах в плач и от време на време го виках по име (той се казваше Джеймс). „О, Джеми — стенех аз, — върни се, върни се. Ще ти дам всичко, което имам. Ще стана просякиня и ще гладувам само за да бъда с тебе.“

Ходех нагоре-надолу из стаята като обезумяла, от време на време сядах, после ставах и пак обикалях безцелно, виках го да се върне и отново се разридавах. Така мина следобедът и към седем часа, когато вече почваше да се здрачава (беше месец август), за моя неописуема изненада той се върна в странноприемницата и влезе направо в стаята ми.

И аз, и той бяхме смаяни до немай-къде. Не можех да си представя защо се връща и почнах да се питам дали да се радвам, или да съжалявам. Но обичта ми надделя и аз не можах да скрия радостта си, която беше толкова голяма, че вместо в усмивки се изрази в сълзи. Щом влезе в стаята, той се втурна към мен, сграбчи ме в прегръдките си, притисна ме силно до гърдите си, без да промълви дума, и почти ме задуши с целувки. Най-после го попитах:

— Скъпи, как можа да ме оставиш? Той не каза нищо, защото не беше в състояние да говори.

Когато се успокоихме малко, той ми разправи, че изминал около петнадесет мили, но нямал сили да продължи. Решил да се върне да ме види и да се сбогува още веднъж.

Разправих му как съм прекарала следобеда и как съм го викала на глас да се върне. Той ми каза, че чул гласа ми много ясно, когато преминавал гората при Деламир, едно градче на около дванадесет мили. Аз се усмихнах.

— Не, не мисли, че се шегувам — каза той, — ей богу, наистина чух гласа ти, чух как ме викаше и понякога ми се струваше, че те виждам как тичаш след мене.

— Е, добре тогава, какво виках? — запитах аз, понеже не бях му казала думите, с които го бях викала.

— Викаше високо:

Аз се разсмях.

— Не се смей, мила — рече той, — вярвай ми, чух гласа ти така ясно, както ти сега чуваш моя. Мога и пред съд да се закълна, ако искаш.

Думите му ме изненадаха и слисаха; дори се изплаших. Тогава му разказах как съм го викала. След като се забавлявахме известно време с това, аз му казах:

— Вече няма да ме напущаш. Предпочитам да отида да живея накрай света, но с тебе.

Той ми рече, че ще му бъде много тежко да ме напусне, но понеже е необходимо, надява се, че поне аз няма много да страдам; колкото до себе си, той си дава сметка, че раздялата ни ще го погуби. Тъй като пътуването до Лондон е дълго, рече той, по-добре е да не пътувам сама; нему е все едно накъде ще върви и затова е решил да ме придружи до Лондон или до някое близко градче. Ако тогава ме напусне, без да си вземе сбогом, нека не му се сърдя; дори ме накара да му обещая това.

Сетне ми разправи как в едно градче по пътя, не зная къде, продал набързо конете си, освободил слугите и ги пуснал да си търсят късмета.

— И като останах сам — рече той, — пролях няколко сълзи при мисълта колко по-щастливи бяха те от господаря си, защото можеха да потърсят работа в първата богата къща, която видят, а аз не знаех нито къде да отида, нито какво да правя.

Аз пък му казах, че съм била толкова нещастна и отчаяна, когато той ме изоставил, че никога няма да се отделя от него и ще го следвам навсякъде. Приех да отидем заедно до Лондон, но не се съгласих да ме напусне, без да се сбогува. Рекох му на шега, че ако направи така, пак ще го викам с висок глас да се върне, както миналия път. Тогава извадих часовника и му го дадох заедно с пръстените и десетте гини. Той обаче не искаше да ги приеме, което събуди в мен подозрения, че е решил да ме напусне по пътя.

Всъщност положението, в което се намираше, страстните думи на писмото му, милото му и джентълменско държание през цялото време, загрижеността му за моето бъдеще, начинът, по който ме напусна, като ми остави такава голяма част от малкото пари, които имаше — всичко това ми беше направило такова впечатление, че мисълта да се разделя с него ми беше непоносима. След два дни напуснахме Честър — аз се качих на дилижанса, а той тръгна с коня си. Макар че той беше против, аз освободих прислужницата си в Честър, тъй като тя беше от този край, а в Лондон не държах слугиня. Казах му, че би било жестоко да взема бедната мома със себе си и да я изпъдя, щом стигна в града; пък и само напразно ще й плащам разноските по пътя. Така успях да го убедя и той се съгласи. Джеймс дойде с мен до Дънстабъл, на около тридесет мили от Лондон, където ми каза, че съдбата и собствените му нещастия го принуждават да ме напусне; имал съображения да не отива в Лондон, които не представлявали интерес за мен, и затова тук сме щели да се разделим. Обикновено дилижансът не спираше в това градче, но по моя молба този път колата остана петнадесет минути пред вратата на странноприемницата. Ние влязохме вътре и аз му казах, че щом той не може да дойде до Лондон, аз го моля да останем в града една-две седмици, за да имаме време да помислим как да избегнем раздялата, която ще съсипе и двама ни. При това добавих, че съм намислила нещо много интересно, което той може би ще одобри. Той намери предложението ми за разумно и веднага каза на ханджийката, че жена му се е разболяла внезапно, и то толкова тежко, че не може да продължи пътуването с дилижанса, което и е изморило до смърт. Помоли я да ни намери за два-три дни квартира в някоя частна къща, където да си почина малко. Ханджийката се оказа много свястна, възпитана и услужлива жена. Тя веднага дойде да ме види и ми каза, че имала две-три много хубави стаи в задната част на къщата, където не се чувал шумът от улицата, и сигурно ще ги харесам. Щяла да освободи една от прислужничките си от всякаква друга работа, за да може да прислужва само на мен. Това беше толкова мило от нейна страна, че аз веднага отидох да видя стаите, които се оказаха много хубави и извънредно добре мебелирани. Платихме на дилижанса, взехме си багажа и се настанихме в странноприемницата.

Казах на мъжа си, че ще живеем тук, докато свърша всичките си пари, и няма да го оставям да похарчи нито един шилинг от своите. Имахме малка приятелска разправия по този въпрос, но аз му рекох, че това, изглежда, е последният път, когато оставаме заедно, и затова го моля да изпълни желанието ми, като във всичко друго ще му се подчинявам; най-после той се съгласи.

Една вечер, когато бяхме излезли да се разходим из полето, аз му казах, че ще му обясня плана, за който бях споменала. Разправих му най-напред, че съм живяла във Вирджиния, че мъжът ми се е поминал преди няколко години, но вероятно майка ми е още жива. Рекох му, че ако стоките, които ми бяха изпратени от Америка, не се бяха повредили — впрочем аз доста преувеличих стойността им, — щях сега да притежавам голямо богатство и нямаше да има причини да се разделим. След това му описах как се заселват хората там, как им се дава земя безплатно и какви култури отглеждат. Изтъкнах му, че дори човек да купи земя, пак е много изгодно, защото цената й е невероятно ниска, и ако вземем със себе си английски стоки само за двеста-триста лири, няколко слуги и някои инструменти, ние бихме могли да живеем добре и за няколко години да натрупаме богатство.

Обясних му какво произвеждат там, как обработват земята и колко изкарват обикновено. Доказах му, че ако се установим във Вирджиния, ще забогатеем за няколко години и че това е толкова сигурно, колкото и фактът, че сега сме сиромаси.

Той беше много изненадан от предложението ми. Цяла седмица говорихме само за това и аз му доказах, дето се вика, черно на бяло, че е невъзможно да не успеем да се замогнем и да живеем много добре, стига само да проявим известно старание.

След това му изложих как ще събера една сума от около триста лири. Мъчех се да го убедя, че това ще бъде най-добрият начин да турим край на нещастията си и да подобрим положението си.

— След седем години — рекох — ние може би ще бъдем в състояние да поверим плантацията си на някой сигурен човек и да се върнем да живеем тук с доходите, които ще получаваме от нея.

Дадох му за пример някои хора, които бяха постъпили така и сега живееха много добре в Лондон.

Накратко казано, толкова настоявах, че той почти се съгласи, но постоянно ту едно съображение, ту друго осуетяваше проекта ми. В края на краищата той започна да настоява да отидем в Ирландия.

Каза ми, че ако човек се реши да живее на село и има с какво да си купи поне малко добитък, той може за петдесет лири годишно да наеме земя, за която другаде биха искали двеста лири. Земята била толкова плодородна, че ако не икономисваме много, сигурно ще живеем така добре, както живее в Англия един земевладелец, който има три хиляди лири годишен доход. Той мислел да ме остави в Лондон и да замине за Ирландия да си опита късмета. Ако успее да ми осигури живот, който да отговаря на уважението, което храни към мен, ще се върне в Англия да ме вземе.

Много се изплаших от това предложение, защото то значеше да се откажа от малкия си приход и да му предам целия си капитал, за да прави с него опити в Ирландия.

Но се оказа, че той е прекалено честен да поиска това от мен или да го приеме, ако му го предложа. Преди да мога да кажа нещо, той добави, че ще отиде сам, без да иска пари от мен. Ако стопанството му потръгне, той ще дойде да ме вземе и тогава с моите пари ще можем да го разширим и подобрим и да живеем, както е редно. Рече, че не би рискувал нито шилинг от моите пари, докато не направи опит със собствени средства. Накрая ме увери, че ако не може да направи нищо в Ирландия, ще се върне при мен и ще заминем заедно за Вирджиния.

Той толкова желаеше да изпита най-напред своя проект, че не можах да му наложа своя. Обеща ми да ми пише скоро след като пристигне там и да ми съобщи дали има изгледи да осъществи плана си; ако няма вероятност за успех, аз мога да почна да се стягам за път и като се върне, той на драго сърце ще тръгне с мен за Америка.

Не можах да го склоня да ми обещае нещо повече, макар че нашите спорове траяха близо месец; през всичкото това време се радвах на компанията му, най-приятната, която съм имала някога. Той ми разправи част от живота си, който действително ме изненада — толкова беше изпълнен с многобройни и разнообразни случки и приключения, че представляваше цял роман, по-интересен от всички романи, които някога съм чела; но за това ще разкажа по-нататък.

Най-после се разделихме, макар и с крайно нежелание от моя страна; всъщност и той тръгна много неохотно, но нямаше друга възможност, защото, както по-късно разбрах, той имаше сериозни основания да не дойде в Лондон.

Дадох му указания къде да ми пише, но не му разкрих тайните си — как е истинското ми име, коя съм или къде може да ме намери; и той също ми каза къде да му пращам писмата си така, че да може със сигурност да ги получи.

Пристигнах в Лондон на следния ден след раздялата ни, но по една причина, която не мога да назова, не отидох направо в старата си квартира, а наех стая в една къща на улица Сейнт Джонс, или както народът я нарича Сейнт Джоунс, близо до Кларкенуел. Понеже тук бях съвършено сама, имах достатъчно време да си седя в къщи и да мисля за скитанията си през последните седем месеца, защото наистина бяха изминали седем месеца, откакто напуснах Лондон. С безкрайно удоволствие си спомнях за приятните часове, които бях прекарала с последния си съпруг. За жалост обаче удоволствието ми бе помрачено след известно време, когато открих, че съм бременна.

Бях много озадачена къде да отида да родя, защото по онова време за една жена без познати и приятели беше едно от най-трудните неща на света да бъде приета в родилен дом, без да има кой да гарантира за нея; а аз нямах гарант, нито можех да намеря.

През всичкото това време поддържах кореспонденция с моя приятел в банката, или по-точно — той поддържаше с мене, тъй като ми пишеше всяка седмица. Макар че не бях похарчила парите си, за да има нужда да искам от него, все пак му пишех често, да знае, че съм жива. Бях дала указания в Ланкашир да ми препращат кореспонденцията в Лондон, така че получавах всичките му писма. През време на моето уединение в къщата на улица Сейнт Джоунс получих от него много любезно писмо, с което ми съобщаваше, че бракоразводното му дело вървяло успешно, въпреки че срещнал някои неочаквани пречки.

Не мога да кажа, че бях недоволна от тази новина. Добре беше, че делото се протакаше, защото — макар в сегашното си положение да не можех да мисля за женитба — не бях толкова глупава да се омъжа за него, когато чаках дете от друг мъж, както някои жени, които познавам, се бяха осмелили да направят — все пак не исках да го изпусна. Бях решила, ако той все още ме иска, да се оженя за него, щом се освободя от бременност. Ясно ми беше, че вече никога няма да видя мъжа си, а освен това през всичкото време, докато живяхме заедно, той настояваше да се оженя и ме уверяваше, че няма да ми се сърди, нито ще настоява да се върна при него. Ето защо нямах никакви угризения да постъпя така, ако моят приятел от банката още държеше на думата си, а имах сериозни основания да смятам, че той още ме обича, защото ми изпращаше най-милите и любезни писма, каквито човек може да си представи.

Коремът ми растеше и хората в къщата, където живеех, забелязаха това и почнаха по учтив начин да ми намекват, че трябва да се преместя другаде. Това ме разтревожи много и аз изпаднах в меланхолия, защото не знаех какво да правя. Имах пари, но нямах приятели, а скоро щях да имам дете, за което трябваше да се грижа. Досега не ми се бе случвало да се справям с подобна трудност, както читателите ми знаят от моя разказ. На всичко отгоре по това време се разболях и меланхолията влоши болестта ми. Тя се оказа обикновена треска, но се страхувах да не пометна. Не трябваше да кажа, че се страхувах, защото всъщност бих се радвала да пометна, макар че не бих могла и да помисля да абортирам; просто изпитвах ужас от подобно нещо.

Във всеки случай хазайката ми каза да повикам акушерка. Отначало не ми се искаше, след известно време се съгласих, но й рекох, че не познавам никоя акушерка и я помолих да се заеме с тази работа. Противно на това, което си мислех, оказа се, че хазайката ми имала известен опит в тия работи, както ще видите след малко. Тя повика една добра акушерка, тоест акушерка, каквато ми трябваше.

Последната изглеждаше опитна в професията си, но имаше и друг занаят, в който беше така ловка, както болшинството от жените, ако не и повече. Моята хазайка й беше казала, че съм много тъжна и смята, че това ще навреди на здравето ми.

Един ден в мое присъствие тя й рече:

— Госпожо Б., струва ми се, че дамата е загрижена за нещо, което е по вашата част, и затова, ако можете, помогнете й, моля ви се, защото тя е много мила и възпитана жена. — И веднага излезе от стаята.

Не можах да отгатна какво искаше да каже тя, но „бабата“ веднага започна да ми обяснява смисъла на думите й.

— Госпожо — каза тя, — изглежда, че не схванахте за какво намеква вашата хазайка. Аз ще ви обясня всичко, но не е нужно да й казвате, че сте разбрали какво е искала да каже. Тя смята, че положението ви е такова, че не искате да постъпите в родилен дом, за да не се разчуе за раждането. Не е нужно да говоря много и затова ще ви кажа само, че ако ми дадете най-кратки сведения за себе си — защото не желая да се бъркам в личните работи на хората, — може би ще успея да ви помогна и да ви освободя от тежките мисли, които ви потискат.

Всяка дума на тази жена беше като балсам за сърцето ми и аз веднага усетих как се съвземам и как се ободрява духът ми. Сякаш кръвта отново се раздвижи в жилите ми и аз се почувствувах друг човек. Апетитът ми се върна и започнах да се поправям.

Тя ми наговори още много неща в този смисъл и след като настоя да бъда откровена с нея и обеща по най-тържествен начин да пази тайната ми, замълча, като че ли чакаше да види какво впечатление са ми направили думите й и какво ще отговоря.

Твърде добре си давах сметка колко се нуждая от такава жена, за да не приема предложението й. Рекох й, че тя само отчасти е отгатнала какъв е моят случай, защото аз действително съм женена и имам мъж, но той сега е толкова далече, че не може да дойде, за да се представи за баща на детето.

Тя ме прекъсна и ми каза, че това не е нейна работа. За нея всички жени, които идвали да търсят помощта й, били женени.

— Всяко дете — коза тя — си има баща и не е моя работа дали бащата е женен за майката. Моята работа е да ви помогна и за мен е без значение дали имате съпруг, или не. Щом мъжът ви не може да се яви, все едно, че нямате мъж и затова за мен няма значение дали сте съпруга или любовница,

Веднага разбрах, че каквато и да бях, тук ще ме считат за к…, и затова реших да не се тревожа. Казах и, че тя е права, но че все пак, щом трябва да й дам някои сведения за себе си, трябва да й разправя какво е истинското ми положение. И така, обясних и накратко какъв е моят случай и заключих:

— Досаждам ви с тази история, госпожо, не защото тя може да има значение за вас, а защото искам да подчертая, че мен ми е все едно дали хората ще научат, че съм родила, или не; това ми е напълно безразлично. Затруднена съм повече от това, че нямам приятели в тази част на страната.

— Разбирам ви, госпожо — отвърна тя, — вие нямате човек, който да гарантира за вас, та да избегнете всички неприятности с енорията. И може би не знаете как да се освободите от детето, когато се роди.

— От това не съм така загрижена — рекох, — както от липсата на гарант.

— В такъв случай ще се доверите ли на моите грижи?

Живея еди-къде си. Макар че не разпитвам за вас, вие можете да съберете сведения за мен. Казвам се Б…, живея на улица — и тя спомена една улица — и фирмата ми е Крейдл11. Аз съм акушерка по професия и много дами идват да раждат при мен. Дала съм гаранция на енорията, че нито едно от децата, които се раждат в моя дом, няма да й бъдат в тежест. Искам да ви задам само още един въпрос, госпожо — добави тя, — и ако ми отговорите на него, всичко ще бъде наред.

Веднага разбрах какво иска да каже и отвърнах:

— Мисля, че отгатнах въпроса ви. Нямам приятели тук, но слава богу, не ми липсват пари; ще ми стигнат за разноските по раждането, макар че нямам бог знае колко много.

Последната уговорка направих, за да не би тя да очаква бог знае каква печалба от мен.

— Така е, госпожо — рече тя, — без пари нищо не може да се направи в подобни случаи. Но вие ще видите, че няма да ви изиграя и ще останете доволна от всичко. Ще ви покажа сметката предварително, така че ще можете да изберете според възможностите си — по-скъпо или по-скромно раждане, както намерите за добре.

Казах й, че ми се струва, че тя разбира напълно положението ми и само мога да я помоля да нареди работите така, та да нямам излишни разноски, тъй като имам достатъчно пари, но не особено много.

Тя отговори, че ще ми донесе няколко сметки — за по-луксозни и за по-скромни раждания — и аз ще си избера, която искам. На следния ден действително ми донесе следните три сметки:

Това бе първата сметка; втората беше подобна:

Това беше за раждане втора класа. Третата сметка била най-скъпа, когато присъствувал бащата и приятелите му:

Погледнах трите сметки и се усмихнах. Казах й, че общо взето, не смятам цените й за много високи и вярвам, че квартирата й е добра.

Тя ми отговори, че сама ще преценя достойнствата й, когато я видя.

— Боя се, че от всички клиенти аз ще ви плащам най-малко и не е изключено по тази причина, госпожо, да ме приемете по-малко радушно — казах аз.

— Съвсем не — отвърна тя, — защото на един клиент, който плаща малко, се падат двама, които плащат по-добре, и четирима, които ми плащат по най-високите цени, така че си наваксвам разликата. Но щом се съмнявате, че ще се грижа за вас, както трябва, то ако имате някой близък приятел, нека сам дойде да види добре ли ви гледам, или не.

След това тя обясни някои подробности от сметката си.

— На първо място, госпожо — каза тя, — искам да ви обърна внимание на обстоятелството, че само за десет шилинга седмично ще имате осигурена храна и квартира. Уверявам ви, че храната напълно ще ви задоволи. Не вярвам да ви излиза по-евтино, където сте сега.

— Не ще и дума — рекох, — защото сега плащам шест шилинга седмично за стаята и сама се грижа за храната, така, че ми излиза много по-скъпо.

— Освен това, госпожо, ако случайно детето не оживее, както се случва понякога, спестявате таксата за свещеника. И ако не ви гостуват приятели, ще спестите разноските по вечерята. Така че, като махнете от сметката тези пера — продължи тя, — раждането ще ви струва само пет лири и три шилинга повече от обикновените ви разноски.

По-разумно предложение от това не можеше да има.

Ето защо с усмивка й отвърнах, че ще стана нейна клиентка. Имайки пред вид обаче, че ми оставаха още два месеца до раждането и може би ще се наложи да стоя при нея повече от три месеца, аз я попитах да не би да бъде принудена да ме изпише преждевременно. Тя отговори отрицателно на този въпрос. Къщата и била голяма и освен това тя никога не изпращала родилки, докато сами не пожелаели да си отидат. Пък и ако се явели повече дами, добрите й съседки могли да осигурят квартира за двадесетина жени.

Видя ми се посвоему свястна жена и, накратко казано, аз се съгласих да се предоставя на нейните грижи. Сетне тя заговори за други неща, огледа обстановката на сегашната ми квартира, като отбеляза липсата на удобства и прислуга, и ме увери, че в нейния дом съвсем другояче ще се отнасят с мене. Обясних й, че съм се въздържала да говоря много, тъй като, откак се разболях, хазайката сякаш страни от мене — или поне така ми се струва, — и то вероятно поради това, че съм бременна; пък и се страхувах да не ми направи някоя сцена, смятайки, че съм й дала съвсем недостатъчни сведения за себе си.

— Ами! — възрази тя. — Уважаемата госпожа не е вчерашна и много добре разбира тия работи; тя и друг път се е опитвала да приема дами във вашето положение, но не е успявала да уреди църковните формалности; при това не е толкова приятна жена, колкото си мислите. Но щом и без това скоро ще напуснете къщата й, гледайте да нямате вземане-даване с нея, а аз ще наредя да се грижат по-добре за вас, докато сте още тука, и то без да плащате повече.

Не разбрах какво иска да каже, обаче й благодарих и се разделихме. На другата заран тя ми прати едно печено пиле, още топло, и шише шери и ми съобщи чрез прислужницата си, че докато живея там, всеки ден ще ме наглежда.

Добрината й просто ме изненада. С готовност приех всичко. Вечерта тя отново прати човек да разбере имам ли нужда от нещо и да заръча на прислужницата да иде в дома й заранта и да ми донесе обед. Момичето имаше нареждане да ми приготви топъл шоколад сутринта, преди да излезе, а на обед ми донесе парче телешки гърди и една паница супа. Така акушерката отдалече се грижеше за мене, а аз бях предоволна и бързо се възстанових, защото моята болест се дължеше главно на потиснатото ми душевно състояние.

Очаквах, че прислужницата, която тя ми прати, ще е някоя безсрамна нахалница, отгледана в Друри Лейн12 и затова много се безпокоях. Не исках да я оставя да спи у дома първата нощ и я следях така зорко, като че ли беше истинска крадла.

Дамата бързо се досети каква е работата и я върна обратно с бележка, в която ме уверяваше, че мога напълно да разчитам на честността на прислужницата й, че гарантира за нея, тъй като не наемала прислуга без много сериозни препоръки. Тогава се успокоих, защото действително държането на момичето потвърждаваше всичко това. В никоя къща не бях виждала по-скромна, тиха и разумна прислужница, както сама се убедих впоследствие.

Щом се почувствувах достатъчно добре, за да мога да излизам, отидох с прислужницата да видя къщата и определената за мене стая. Всичко беше толкова хубаво и чисто, че нямах никакви възражения. При тежкото си положение в този момент бях извънредно доволна да попадна на подобно място, което далече надминаваше очакванията ми.

Може би се надявате да кажа нещо за тъмните дела на жената, в чиито ръце бях попаднала. Но да направиш общо достояние мерките, към които прибягваха тук, за да освободят жените от бремето, което представляват за тях незаконородените деца, би било излишно насърчение на тая порочна практика. Тази сериозна жена използуваше няколко начина за тая цел, един от които бе гледният. Ако се родеше дете, макар и не в нейния дом (много жени я викаха да акушира по домовете им), тя винаги имаше под ръка хора, готови за някоя и друга пара да освободят и родилките, и енорията от грижите за детето. Според нейните думи децата били добре гледани. Нямам представа какво е ставало с всички тези деца, немалко на брой, които, както тя разправяше, бяха минали през ръцете й.

Много често разговарях с нея по този въпрос. Но тя настойчиво поддържаше, че е спасявала живота на много невинни агънца, както ги наричаше тя, които иначе навярно биха били убити, и е спирала немалко жени, които, отчаяни от постигналата ги беда, без нея биха се поддали на изкушението да погубят децата си. Признавах, че това е много похвално, при условие, че нещастните дечица попадат у добри хора, които няма да се държат лошо с тях. Тя ми отговаряше, че имала грижата за това; жените, на които предавала децата, били много добри и на тях можело да се разчита.

Нямаше какво да възразя, затова бях принудена да казвам:

— Госпожо, не се съмнявам, че вие изпълнявате задълженията си, но главният въпрос остава какво правят онези жени.

Тя отново ми затваряше устата с уверения, че се полагат големи грижи за тези деца.

Само веднъж през всичките ни разговори на тази тема тя каза нещо, което не ми беше по вкуса. Като ставаше дума за напредналата ми бременност, тя подхвърли нещо, което можеше да се изтълкува в смисъл, че ако желая, тя би могла по-скоро да ме освободи от бремето ми, тоест просто казано, че ако искам да туря край на неволите си, тя можела да ми даде някакво средство за помятане. Аз обаче не закъснях да й заявя колко ми е противна подобна мисъл и трябва да й се признае, тя отклони въпроса толкова ловко, щото не бих могла да твърдя с положителност дали с имала такова намерение, или просто е изразила отвращението си от аборта въобще. Защото тя така умело подбираше думите си и толкова бързо схвана мисълта ми, че успя да изкаже отрицателното си становище, преди да мога да се дообясня.

За да предам тази част от разказа си в най-сбитата възможна форма, ще кажа, че напуснах квартирата си на улица Сейнт Джоунс и отидох при новата си хазайка. Там се отнасяха толкова вежливо с мене, полагаха такива грижи, всичко беше толкова добре, че не можех да се начудя. Отначало не виждах каква изгода може да има хазайката от мене. После обаче се научих, че тя открито заявявала, че не печели нищо от храната на квартирантките си (пък и не би могла да си изкарва много от нея), но че другите клонове на работата й били доходни. А с тях, уверявам ви, тя си докарваше много пари, защото имаше неимоверно голяма клиентела, както вън от къщи, така и в дома си, и децата на всичките й клиентки бяха плод на извънбрачна любов, тоест, просто казано, на проституцията.

Докато бях у нея, за около четири месеца, дванадесет леки жени родиха в заведението й и, струва ми се, гледаше около тридесет и две жени по домовете им, една от които беше на квартира при старата ми хазайка на улица Сейнт Джоунс и беше предмет на внимание и нежни грижи, както по-рано и аз самата.

Това особено ярко показва как се шири развратът в нашия век; колкото и грехове да имах, това ме потресе. Къщата, в която бях, и главно дейността на хазайката, взе да ме отвращава. Все пак трябва да заявя, че през цялото ми пребиваване там не видях, нито пък мисля, че можеше да се види, и най-малка проява на неблагоприличие.

Никога не се виждаше мъж да се качва горе, освен за да посети родилките през месечното им пребиваване след раждането, и то винаги придружен от старата хазайка, която, за да запази доброто име на заведението си, забраняваше през този месец на кой да е мъж да докосне жена, дори собствената си жена; тя заявяваше, че и било все едно колко деца се раждат в къщата й, но не желаела жените там да зачеват.

Може би беше излишно строга в тази насока, но все пак това престараване бе похвално, защото по този начин тя поддържаше доброто име на заведението си, ако може да се каже, че то се радваше на добро име. За нея се казваше, че макар да се грижи за жените, станали жертва на разврата, тя с нищо не бе допринесла за тяхното падение. Но въпреки всичко нейният занаят ми се струваше греховен.

Докато бях там, преди още да родя, получих писмо от моя довереник в банката, пълно с любезности, с което настояваше да се върна в Лондон. Писмото бе пътувало две седмици, защото бе пратено в Ланкашир и след това препратено. Той ми съобщаваше, че е получил решение за развод и че бил готов да изпълни задължението си спрямо мене, ако се съглася да се омъжа за него. Писмото завършваше с много нежности и уверения в добрите му чувства, които навярно не би хранил към мен, ако знаеше истинското ми положение, и които ни най-малко не заслужавах.

Датирах отговора си от Ливерпул, но го пратих по човек, като обясних, че уж писмото е било пратено до една приятелка в града. Честитих му новоспечелената свобода, но изказах съмнение дали е законно той да се преженва. Писах му, че вероятно той много сериозно ще обсъди положението, преди да се реши на такава стъпка, тъй като последиците й са твърде сериозни. В заключение му пожелах успех, без да му дам да разбере какво мисля и без да отговарям на предложението му да дойда при него в Лондон, но отдалече намекнах за намерението си да се върна към края на годината (писмото писах през април).

Към средата на май родих едно здраво момченце. Състоянието ми беше много добро, както и след предишните раждания. Хазайката ми прояви всичката си вещина като акушерка, която далече надминаваше тази на акушерките, които познавах. Тя толкова добре се грижеше за мене по време на раждането и след него, че майка да ми беше, нямаше да е по-внимателна. Надявам се, че никоя жена няма да бъде подтикната към разврат, като прочете как благодарение сръчността на хазайката си излязох от трудното положение, в което бях изпаднала; тя е отдавна в гроба и вече няма такива като нея.

Около двадесетина дни след раждането получих второ писмо от приятеля си в банката, с изненадващата новина, че окончателно се развел с жена си, като й връчил решението за развода в еди-кой си ден. А на всичките ми скрупули за повторната му женитба получих отговор колкото неочакван за мене, толкова нежелан за самия него: като научила, че е получил развод, жена му, която и преди това изпитвала угризения на съвестта за поведението си спрямо него, се самоубила още същата вечер.

Той много красноречиво изразяваше съжалението си за смъртта й и ме уверяваше, че ни най-малко не е виновен за трагичния й край. Той само искал да се освободи от тази жена, която го злепоставила по нечуван начин. Въпреки това бил много опечален от нещастието и не му оставало нищо радостно на този свят освен надеждата, че ще дойда да го ободря с присъствието си. След това най-настойчиво ме умоляваше да му обещая, че поне ще дойда в Лондон, за да го видя и да говорим пак.

Тази новина много ме изненада и започнах сериозно да обмислям положението си. Чудех се как ще гледам това дете и просто не знаех какво да правя. Най-после издалече загатнах за тази работа на хазайката. В продължение на няколко дни бях много посърнала и тя непрекъснато настояваше да разбере защо съм загрижена. В никой случай не можех да й разкрия, че имам предложение за женитба, след като толкова пъти й бях казвала, че съм омъжена. Не знаех какво да й кажа и само признах, че имам голяма грижа, която не мога да доверя никому.

Няколко дни наред тя най-настоятелно ме подканяше да й се доверя, но аз й отговарях, че ми е невъзможно да разкрия тайната си на когото и да било. Това още повече усилваше любопитството й. Тя ме уверяваше, че са й били доверявани най-големи тайни от такова естество, че работата й налага дискретност, защото самата тя много би пострадала, ако разкриеше подобна тайна.

Тя ме попита дали някога съм я чула да бъбри за чужди работи и какво основание имам да се опасявам, че ще раздрънка тайната ми. Рече ми, че ако кажа на нея какво ме мъчи, все едно, че на никого не съм го казала; тя ще мълчи като гроб; пък и не вярва моят случай да е толкова необикновен, та да не може да ме избави от затруднение. Ако не й разкрия тайната си, тя не може да ми помогне, което иначе с удоволствие би направила. Тя бе така дяволски красноречива и говореше така убедително, че просто нищо не можеше да се укрие от нея.

И така, аз реших да й открия сърцето си. Разправих й за женитбата си в Ланкашир и как и двамата сме останали излъгани; как сме се събрали и отново сме се разделили; как мъжът ми ме е освободил от всякакви задължения и ми е дал пълна е свобода да се оженя пак, като е обещал, че никога няма да предявява права над мен, няма да ме безпокои, нито да ме издаде. Казах й, че се считам свободна, но че страшно ме плаши мисълта какво може да последва, ако се омъжа повторно и после се разбере, че съм вече женена.

След това й споменах за привлекателното предложение, което ми беше направено, и й показах нежните писма, с които моят приятел ме викаше да отида при него, като зачеркнах името му и редовете, където се говореше за самоубийството на жена му, и само казах, че тя е умряла.

Тя почна да се смее на колебанията ми да се оженя и ми каза, че моят брак не е никакъв брак, а просто двойна измама, и щом сме се разделили по взаимно съгласие, бракът е разтрогнат и нито за мен, нито за него съществува някакво задължение. Доводите се лееха от устата й и накратко казано, тя успя да разсее колебанията ми, за което впрочем помогна и собственото ми желание.

Но тогава дойдохме до главната трудност — детето. Според нея то трябваше да бъде отстранено, и то така, че никой никога да не може да го открие. Знаех, че не бих могла да се оженя, ако не скрия детето, защото по възрастта му приятелят ми щеше да разбере, че то не само е родено, но е и заченато, след като бях говорила с него, и това би развалило цялата работа.

Сърцето ми се късаше, като си помислех да се разделя завинаги с детето си, тъй като то може би щеше да бъде убито или уморено от глад, или лошо гледане, което е едно и също. Тази мисъл ме изпълваше с ужас. Всички жени, които се съгласяват да бъдат освободени от децата си по този път, за да не им пречат, както се казва, и за да се спази благоприличието, би трябвало да помислят, че това е само един удобен начин да ги пратят на онзи свят, тоест да ги убият, без да се излагат на опасност. За тези, които са се занимавали с деца, е съвършено ясно, че ние се раждаме безпомощни, не сме в състояние да задоволим сами нуждите си, нито дори можем да кажем от какво се нуждаем. Без чужда помощ детето загива. Но помощта, която то получава от майката или от някого другиго, трябва да се дава с любов и умение; без тях половината от новородените деца биха умрели, макар и да им се дава храна, и половината от тези, които оживеят, биха били сакати или идиоти, или без крак или ръка, или пък умствено недоразвити. За мен няма никакво съмнение, че отчасти по тези причини природата е вложила в сърцето на майката любов към децата й. Без майчината любов жените не биха могли да се посветят така всеотдайно на грижите и тревогите, които изисква отглеждането на децата.

Майчината грижа е абсолютно необходима за живота на децата и да ги лишиш от нея, значи да ги убиеш. Да повериш детето си на хора, които нямат у себе си естествената обич към това дете, значи да го лишиш от грижа и любов и дори понякога от живот; това е равносилно на умишлено убийство и няма значение дали детето ще умре, или ще живее.

Такива мисли се въртяха в главата ми и аз виждах бъдещето на детето си в най-черни и страшни краски. Понеже бях станала съвсем откровена с хазайката си (наричах я вече майка), споделих с нея мрачните си мисли и й казах, че живея непрекъснато в ужасен тормоз. Този път тя се показа по-несигурна. Но тъй като беше толкова обръгнала на подобни неща и никакви религиозни съображения и морални преценки не й правеха впечатление, тя не се трогваше също и от проявите на майчина любов. Запита ме дали не е била внимателна и нежна към мен като към собствено дете. Казах й, че действително е много нежна и мила с мен.

— А когато напуснеш моя дом, миличка — рече тя, — какво ще бъдеш за мен? Ще ли ме е грижа, ако те обесят? Не мислиш ли, че има жени, които се гордеят с това, че се отнасят към децата, оставени на техните грижи, като към свои собствени, защото това им е занаятът, с който си изкарват хляба? Да, да, моето момиче, не се страхувай. Ами как сме били отгледани ние? Сигурна ли си, че те е отгледала собствената ти майка? А пък я виж каква си дебеличка и хубавичка каза старата вещица, като ме погали по лицето. Не се безпокой, дете мое — продължи тя, — аз не наемам убийци. Аз поверявам децата на най-добрите гледачки, които могат да се намерят. На тях не им липсва нито обич към децата, нито умение и сред поверените им деца смъртността не е по-голяма, отколкото сред тези, за които се грижат собствените им майки.

Тя ме засегна на болното място, като запита дали ме е отглеждала собствената ми майка, защото много добре знаех, че съм отраснала при чужди хора. Аз се разтреперих и почувствувах, че побледнявам.

„Тази жена не може да бъде такава вещица — помислих си аз, — че да знае къде съм родена и как съм израсла.“

Погледнах я изплашено, но след малко разсъдих, че не е възможно тя да знае каквото и да било за мен и страхът ми постепенно се разсея.

Тя забеляза, че нещо ме смути, но не можа да отгатне причината и продължи да ме убеждава, че е глупаво да предполагам, че децата умират, ако не ги гледа собствената им майка. Тя повтори няколко пъти, че за децата, които дава на отглеждане, се полагат такива грижи, каквито биха положили и истинските им майки.

— Може би това е вярно, майко — рекох, — но страхът от тези неща е дълбоко вкоренен у мен.

— Хайде тогава — подкани ме тя, — кажи ми някои от нещата, от които се боиш.

— Ами че ти даваш някоя пара на тези хора, за да вземат детето и да се грижат за него, докато е живо. Сигурно тези хора са бедни и имат интерес да се освободят колкото могат по-бързо от задължението си. Тогава как мога да се съмнявам, че за тях е най-изгодно детето да умре и затова няма да се грижат особено много за него?

— Празни приказки и фантазии — възрази тя. — Нали ти казвам, че тяхната печалба зависи от живота на детето и затова те го гледат като истински родители.

— О, майко — рекох аз, — само да можех да бъда сигурна, че ще се грижат добре за моето бебенце и ще се отнасят човешки към него, така щастлива щях да съм. Но не мога да бъда убедена в това, освен ако видя със собствените си очи как се грижат за него. А в положението, в което се намирам, ако ходя да го наглеждам, значи да съсипя живота си. Просто не зная какво да правя.

— И таз добра! — възкликна акушерката. — Хем искаш да виждаш детето, хем не искаш! Хем искаш да го скриеш, хем искаш да се издадеш! Това е невъзможно, мила моя, и ти трябва да постъпиш, както много други майки преди тебе и да се задоволиш с това положение. Не може всичко да бъде, както ти го желаеш.

Ясно схванах какво искаше да каже с „други майки“; мисълта й беше „други к…“, но тя не желаеше да ме обиди. Всъщност в този случай аз не бях к…, а законна съпруга, ако не считаме предишните ми бракове.

Във всеки случай, каквато и да бях, не можех да преглътна безсърдечието, типично за жените, упражняващи тази професия. Не можех да бъда безчувствена и безразлична към съдбата на детето си и запазих към него майчинската си обич толкова дълго, че почти се бях отказала от моя приятел в банката, който не преставаше да ме моли да се върна при него. Той така упорито настояваше да се оженим, че просто нямаше как да му откажа.

Един ден хазайката ми пак дойде при мен с всичките си уверения.

— Хайде, миличка — рече тя, — намерих нещо, което ще те задоволи: ще можеш да наглеждаш детето си, без хората, които го гледат, да знаят коя си.

— О, майко — извиках аз, — ако успееш да направиш това, ще ти бъда вечно задължена.

— Съгласна ли си да плащаш ежегодно една малка сума, малко повече, отколкото обикновено давам на жените, които гледат чужди деца?

— О, да, на драго сърце, щом те няма да узнаят коя съм.

— Колкото до това, можеш да бъдеш напълно спокойна. Жената няма да смее да разпитва коя си, що си. Един-два пъти в годината ще отиваме с тебе да видиш детето, да разбереш как се грижат за него и да се увериш, че е в добри ръце, без никой да знае коя си.

— А мислиш ли — запитах аз, — че като го видя, няма да се издам, че съм му майка? Мислиш ли, че ще мога да се държа спокойно?

— Чудо голямо, и да се издадеш, от това жената няма да научи много неща за тебе. При това ще й забраня да се интересува за тебе и ако иска много да знае, ще й отнемем детето и тя ще загуби парите, които получава.

Това много ми хареса. Другата седмица пристигна една селянка от Хърфорд или околните села, за да вземе детето за десет лири. Срещу пет лири годишно в повече тя щеше да довежда детето в дома на акушерката, когато поискаме, или пък ние щяхме да отиваме на село да видим как се грижи за него.

Жената изглеждаше здрава и приятна селянка, добре облечена и спретната. И така, с болка на сърцето и много сълзи й предадох детето си. Бях вече ходила в Хъртфорд, за да видя къщата й, която ми хареса. Обещах й богато възнаграждение, ако се отнася добре към детето, така че тя веднага разбра, че съм негова майка. Но тя живееше в много уединено място и явно нямаше никакво намерение да ме разпитва, така че се чувствувах в пълна безопасност. Накратко казано, съгласих се да й поверя детето и й дадох десет лири, тоест дадох ги на хазайката си, която й ги предаде пред мен. Селянката обеща да не ми връща детето, нито да иска нещо повече за отглеждането или възпитанието му. Аз обаче й рекох, че ако го гледа много добре, ще й давам по нещо винаги когато отида да го видя; така че не се задължих да й плащам още по пет лири годишно, а само обещах това на хазайката си. И така, голямата грижа се махна от плещите ми. Макар че това разрешение на въпроса не ме задоволи напълно, то все пак бе най-удобното за мен при положението, в което се намирах.

Тогава почнах да пиша на моя приятел в банката по-нежни писма и към началото на юли му съобщих, че възнамерявам да пристигна в Лондон през август. Той ми отговори най-пламенно, като ме молеше да го предупредя своевременно, за да може да дойде да ме посрещне на около два дни път от града. Почувствувах се хваната натясно и не знаех какво да отговоря. Най-после реших да замина за Уест Честър, за да може той да види, че пристигам с дилижанса оттам; страхувах се да не би да разбере, че не съм била в Ланкашир, макар да нямах никакви основания за опасенията си.

Исках да пропъдя страховете си, като погледна разумно на въпроса, но всичките ми усилия бяха напразни; така си бях втълпила тази мисъл, че не можех да се освободя от нея. Освен това ми хрумна, че ако замина за провинцията, това ще заблуди и хазайката ми, защото тя не знаеше дали новият ми кандидат живее в Лондон, или в Ланкашир; и затова, когато й съобщих решението си, тя беше напълно убедена, че ще се оженя в Ланкашир.

И така, аз се приготвих за път, сбогувах се с нея и изпратих момичето, което ми прислужваше, да ми запази място в дилижанса. Хазайката искаше прислужницата да ми помага до последния момент и да се качи с мен в колата, но аз й казах, че това не е нужно. На тръгване тя ми рече, че е сигурна, че ще й пиша и ще я посетя, когато дойда в града, защото знае колко обичам детето си. Уверих я, че ще направя така, сбогувах се и напуснах този дом със задоволство, въпреки че бях толкова добре гледана там.

Отидох с дилижанса не до края, а до градчето Стоун в Честър, където не само нямах никаква работа, но и не познавах никого. Но когато човек има пари в джоба си, той навсякъде се чувствува у дома си. Останах там два-три дена, докато намеря място в някой друг дилижанс за Лондон. Пратих писмо на моя приятел, че ще бъда еди-кога си в Стоуни Страдфорд, където кочияшът на дилижанса ми беше казал, че ще спре.

Случи се така, че на отиване не се качих на редовния дилижанс, а на една кола, която беше наета от няколко господа, които отиваха за Уест Честър на път за Ирландия. Сега същата кола се връщаше обратно, без да спира на обикновените спирки на дилижансите. Тази именно кола пристигна в неделя в Стоун и понеже нямаше право да пътува неделен ден, коларят има време да се приготви да тръгне на следния ден.

Моят приятел обаче получил писмото ми много късно и не успя да стигне до Стоуни Стратфорд навреме, за да се срещнем вечерта; срещнахме се на следната утрин в Брикхил точно когато нашата кола влизаше в градчето.

Признавам, че много се зарадвах, като го видях, защото ми беше малко мъчно, че не се срещнахме вечерта. Особено ми хареса, че пристигна в една разкошна карета е четири коня, придружен от лакей.

Колата ми спря пред една странноприемница в Брикхил, където беше отседнал и моят приятел. Той ме посрещна много мило и щом влязохме в хана, поръча обед. Аз се учудих, защото мислех, че веднага ще продължим за Лондон. Той обаче рече, че трябва да си почина от пътуването и че в това малко градче странноприемницата била много добра; не искаше и да чуе за пътуване този ден.

Аз не настоявах много, тъй като той беше дошъл толкова далече да ме посрещне и беше направил такива разноски; пък и предложението му беше разумно и затова реших да му направя удоволствие и да се съглася.

След обед отидохме да разгледаме града и черквата и да се разходим из полето, както обикновено правят всички, които пристигат за първи път в един град; съдържателят на странноприемницата дойде с нас да ни покаже черквата. Забелязах, че приятелят ми много разпитва за свещеника и веднага разбрах накъде бие. Явно беше, че той ще ми предложи да се оженим тук. Естествено аз моментално реших да приема, защото в положението, в което се намирах, не можех да му откажа; пък и нямаше защо да се излагам на повече рискове.

Но докато тези мисли се въртяха в главата ми, което всъщност трая няколко секунди, видях, че ханджията го дръпна настрана и почна да му шепне, но достатъчно високо, за да доловя това-онова. Ясно дочух думите:

— Сър, ако случайно имате нужда от…

Макар че не чух края на фразата, досетих се, че той каза нещо в следния смисъл:

— Сър, ако имате нужда от свещеник, аз съм приятел с тукашния поп, който живее наблизо. Напълно можете да разчитате на неговата дискретност.

На това моят приятел отговори достатъчно високо, за да мога да го чуя:

— Много добре. Мисля, че ще имам нужда.

Едва се бяхме върнали в странноприемницата, и той започна с жарки думи да ме увещава да се венчаем веднага. Каза, че понеже е имал късмет да ме срещне пак и всичко било уредено, аз ще го направя безкрайно щастлив, ако се съглася веднага да турим край на всички протакания.

— Какво! — рекох аз, като се зачервих леко. — Да се венчаем в хан, насред път! Господи, как можете да говорите така!

— Ами как другояче да говоря — отвърна той. — Та нали дойдох с това намерение. Ей сега ще ви покажа какво съм приготвил. — И той измъкна една връзка книжа.

— Вие ме плашите — рекох аз. — Какви са тези книжа?

— Не се страхувайте, мила — каза той и ме целуна. (Той за първи път си позволи да ми каже „мила“.)

След това повтори:

— Не се страхувайте, ей сега ще видите какви са тези хартии — и той ги разгъна.

Първият документ беше бракоразводното решение, в което бяха изложени всички доказателства за безнравственото поведение на жена му. След това имаше документи от свещеника и църковните настоятели на енорията, с които се удостоверяваше, че тя е погребана и се посочваше причината на смъртта й. Следваше препис от нареждането на коронера13 за свикване на съдебните заседатели и от решението на последните, с което се даваше заключение „non compos mentis“14.

Той беше донесъл тези книжа, за да ме убеди, че е законно разведен, макар че не бих се подвоумила да го взема и без всички тези доказателства. Все пак аз ги прегледах доста внимателно и му казах, че наистина всичко е много ясно, но че нямаше нужда да ги носи със себе си, тъй като има още много време. Той ми отговори, че може би за мен има време, но той е чакал достатъчно дълго.

Видях, че има още няколко пакетчета, обвити в хартия, и го попитах какво има в тях.

— А, ето въпроса, който исках да ми зададете — рече той и разтвори единия пакет. Вътре имаше кутийка от шагренова кожа, от която извади един диамантен пръстен и ми го подаде. Не можех да не го приема, дори и да исках, защото той веднага ми го сложи на пръста; затова направих реверанс и го приех. След това той извади един друг пръстен.

— Този е за друг случай — рече той и го сложи в джоба си.

— Все пак покажете ми го — казах аз и се усмихнах. — Отгатвам за какъв случай го пазите и мисля, че сте луд.

— Щях да съм луд, ако не бях го взел — отвърна той, но не ми го показа.

Имах голямо желание да видя пръстена и затова казах:

— Добре, но покажете ми го, моля ви се.

— Почакайте — отвърна той, — най-напред вижте това. — И той разгърна един свитък и започна да го чете.

— Гледай ти, че това било вула!

— Та вие сте се побъркали! Сигурно сте били напълно убеден, че ще се съглася при първата ви дума, или пък сте решен да не приемате никакъв отказ.

— Точно така — каза той, — решен съм да не приемам никакъв отказ.

— Но може би се заблуждавате — рекох.

— Не, не — извика той, — не трябва да ми отказвате, не приемам отказ — и започна да ме целува така бурно, че просто не можех да го спра.

Както ходехме напред-назад из стаята, увлечени в разговор, той ме грабна неочаквано в прегръдките си, хвърли ме на леглото и легна до мен. Държейки ме здраво притисната до гърдите си, но без да извърши нищо неприлично, той започна да ме уверява в любовта си, да ме умолява и увещава да се съглася, като рече, че няма да ме остави да стана, докато не му обещая, че ще се венчая за него. Най-после аз казах:

— Май наистина сте решили да не приемате никакъв отказ.

— Не, не — извика той, — не трябва да ми отказвате, не бива да ми отказвате, няма да ми откажете.

— Е, тогава няма да ви откажа — рекох аз и го целунах леко, — само ме пуснете да стана.

Той изпадна във възторг от съгласието ми, дадено по такъв мил начин, и по едно време си помислих, че той ще реши, че вече сме женени, и няма да чака формалностите. Оказа се обаче, че съм несправедлива към него, защото той ме хвана за ръката, изправи ме на крака и като ме целуна два-три пъти, благодари ми за съгласието.

Той така преливаше от щастие, че сълзи се появиха в очите му.

Обърнах се настрана, защото и аз се просълзих, и го помолих да ми разреши да се оттегля за малко в стаята си. Ако у мен някога е имало капка разкаяние за отвратителния живот, който бях водила двадесет и четири години, това разкаяние дойде именно в този момент. „Какво щастие е — си казах аз, — че хората не могат да надникнат в сърцето ни! Колко щастлива бих била, ако бях съпруга на този почтен човек, който толкова ме обича!“

И тогава си помислих:

След като дълго се упреквах за греховете си, мислите ми взеха друга насока.

„Е — рекох си, — ако трябва да бъда негова съпруга, дано господ ми помогне да му бъда вярна и да отвърна с обич, достойна за неговата страстна любов. С поведението си, което той ще може да оцени, ще компенсирам миналия си живот, който ще остане скрит за него.“

Той с нетърпение очакваше да изляза от стаята си и понеже се забавих, слезе долу да говори със съдържателя за венчавката. Последният, крайно услужлив и пълен с добри намерения, бил вече пратил да повикат свещеника и когато приятелят ми му казал, че искаме да се оженим в града, той отговорил:

— Сър, моят приятел, свещеникът, е вече тук.

И така, без много приказки, той се запознал със свещеника и го попитал дали е готов да ни венчае, като обяснил, че и двамата не сме тамошни, но желаем да се оженим в техния град. Свещеникът отговорил, че съдържателят му бил вече споменал за нас и се надява, че в тази работа няма нищо нередно, тъй като приятелят ми изглежда да е сериозен господин. Но понеже той предполага, че дамата не е момиче, ще има нужда от свидетели.

— За да не се съмнявате, моля, прочетете това — рекъл моят приятел и му подал вулата.

— Това е напълно достатъчно — казал свещеникът. — Къде е дамата?

— Ей сега ще ви заведа да я видите — отвърнал приятелят ми.

Тъкмо излизах от стаята си, когато той се качи горе и ми каза, че свещеникът бил долу и след като видял вулата, бил готов да ни венчае на драго сърце.

— Но той иска да те види — рече приятелят ми. — Мога ли да го доведа?

— Има време и утре сутрин, нали? — казах аз.

— Но, мила, той, изглежда, се страхува, че ти може да си някое младо момиче, откраднато от родителите му. Макар аз да го уверих, че и двамата сме на възраст да дадем сами съгласието си за встъпване в брак, той все пак иска да те види.

— Е, направи, както искаш.

Той доведе свещеника, който се оказа много весел и симпатичен човек. Разправили му били, че сме се срещнали случайно в Брикхил; че аз съм дошла с дилижанса от Честър, а моят годеник със собствена кола; че е трябвало да се срещнем в Стоуни Стратфорд, но годеникът ми не можел да стигне дотам и пр.

— Нищо, сър — каза свещеникът, като се обърна към мъжа ми, — всяко зло за добро. Вие сте били разочарован, но аз пък излязох късметлия, защото, ако се бяхте срещнали в Стоун Стратфорд, нямаше да имам честта да ви венчая.

След това той попита съдържателя дали има молитвеник под ръка.

Аз подскочих като ужилена.

— Сър — рекох, — какво говорите! Да ни венчаете в хан, и то вечер!

— Госпожо — отвърна той, — ако искате, мога да извърша бракосъчетанието и в черква. Но уверявам ви, вашата венчавка тук ще бъде толкова валидна, колкото и ако бъде извършена в черква. Черковните закони не ви задължават да се омъжите в черква. Пък дали се венчавате денем, или вечер, няма никакво значение. Нашите принцове се женят в спалните си, и то към осем-девет вечерта.

Доста време мина, докато ме склонят, тъй като аз се преструвах, че непременно искам да се венчаем в черква; разбира се, това беше чиста комедия. Най-после дадох вид, че отстъпвам и съдържателят, жена му и дъщеря му бяха повикани горе. Той изпълняваше едновременно ролята и на кум, и на свидетел. Изкарахме много весела сватба, макар че мислите, които ме бяха мъчили целия следобед, още ми тежаха и ме караха да въздишам дълбоко от време на време. Новият ми съпруг забеляза това и се стараеше да ме развесели; той си мислеше, горкият, че се съмнявам още да не би да съм направила погрешна стъпка, като така бързо съм се съгласила да се оженим.

Прекарахме вечерта много весело, но всичко се държеше в тайна; за да не се научат слугите в странноприемницата, не им позволиха да се качат горе; жената и дъщерята на съдържателя сами прислужваха на масата. На дъщерята, която наричах шаферка, купих на следния ден най-хубавите панделки, които можеха да се намерят по тамошните магазини, а като разбрах, че градът е известен с производството на дантели, подарих на майката парче ръчна дантела за шал.

Ханджията искаше да се запази сватбата в тайна, за да не се научи главният свещеник, но въпреки всичко някои разбраха, че в странноприемницата има младоженци и рано сутринта на другия ден бяхме разбудени от църковните камбани и от една банда музиканти под прозореца на стаята ни. Но съдържателят съвсем не се смути и излъга, че сме дошли женени и като негови стари клиенти сме искали да дадем сватбена вечеря в неговия хан.

На следния ден никак не ни се ставаше — камбаните ни разбудиха рано, пък и въобще не бяхме спали много през нощта — и се чувствувахме така сънливи, че останахме в леглото почти до пладне.

Помолих хазайката да нареди да не свирят повече под прозореца ни и да не бият камбаните; тя изпълни молбата ми и ние можахме да си починем на спокойствие. Но една странна случка помрачи радостта ми тази сутрин. Понеже денят беше топъл и приятен, аз бях отворила прозореца — стаята ни имаше прозорец към улицата — и се бях облегнала на него, за да подишам чист въздух, когато видях трима конници да влизат в отсрещния хан.

Нямаше никакво съмнение! Вторият от тримата конници беше моят съпруг от Ланкашир. Просто примрях от ужас. Стоях вцепенена от страх и ми идеше да потъна в земята. Кръвта замръзна в жилите ми и цяла треперех като в треска. Не можеше да има никаква грешка — познах дрехите му, коня му, дори видях ясно лицето му.

Първото нещо, за което помислих, беше, че съпругът ми за щастие не е в стаята и няма да забележи смущението ми. След малко конниците се появиха на прозореца на една от стаите, но по това време аз бях вече затворила моя. На всеки случай не можах да се сдържа да не надзърна през прозореца; видях го пак, чух го как извика на един от слугите да му донесе нещо и се убедих в ужасната истина — това беше той и никой друг.

Страшно ми се искаше да разбера каква работа го беше довела в това градче, но нямаше как да науча това. Въображението ми пораждаше у мен ту една страшна мисъл, ту друга. За момент си помислих, че ме е открил и възмутен от неблагодарността ми и от нарушаването на дадената дума, е дошъл да ме изобличи. Въобразявах си, че се качва по стълбите, за да дойде да ме наругае. През главата ми преминаха хиляди мисли, които никога не можеха да му дойдат наум, освен ако сам дяволът му ги подшушнеше.

Така смразена от страх прекарах около два часа и почти през всичкото това време погледът ми бе прикован във вратата на отсрещната странноприемница и в техния прозорец. Най-после чух тропот при входа на хана, изтичах до прозореца и за мое голямо облекчение ги видях как излизат и тръгват на запад. Ако се бяха упътили към Лондон, щях да се страхувам да не би пак да го срещна и той да ме познае; но те заминаха в друга посока и аз най-после можах да се успокоя.

Решихме да тръгнем на следния ден, но към шест часа вечерта чухме голяма врява откъм улицата. Погледнахме през прозореца и видяхме тълпа конници, които препускаха бясно. Оказа се, че гонели трима разбойници, които били ограбили два дилижанса и някои пътници близо до Дънстъбъл Хил. Хората казаха, че ги били видели в Брикхил, в странноприемницата, в която зърнах моя съпруг от Ланкашир. Тя бе веднага обградена и претърсена, но скоро се разбра, че господата са отпътували преди около три часа. Събра се голяма тълпа и ние веднага разбрахме какво бе станало. Сега бях обхваната от други страхове и затова казах на съдържателя на хана, че неговите гости са честни хора, тъй като познавам единия от тримата джентълмени; той е много почтен човек и притежава големи имоти в Ланкашир. Веднага осведомиха стражаря, който дойде начело на разярената тълпа, тръгнала да гони престъпниците, и той поиска да чуе всичко лично от мене. Казах му, че както съм стояла на прозореца си, съм забелязала тримата господа да влизат в хана; по-късно съм ги съгледала на прозореца в стаята, където обядваха, и за трети път съм ги видяла как възсядат конете си. Уверих го, че познавам единия като много солиден господин, ползуващ се с отлично име в Ланкашир, откъдето тъкмо идвам.

Думите ми бяха толкова убедителни, че спряха тълпата и задоволиха стражаря. Той незабавно би отбой и заяви, че това не били хората, които търсят; по негови сведения тези били съвсем почтени господа. И така, всички се разотидоха. Не можех да разбера каква е истината. Знаеше се само, че от дилижансите, ограбени при Дънстъбъл Хил, били задигнали 560 лири и че пострадали също някакви търговци на дантели, които постоянно пътували по този път. Колкото до тримата господа, за тях ще ви разправя по-нататък.

Тревогата по този обир ни задържа още един ден, въпреки твърденията на съпруга ми, че е най-безопасно да се пътува след някой обир, защото разбойниците, като хвърлят в тревога цялата местност, положително се оттеглят доста надалече. Аз обаче бях неспокойна, и то главно от това, да не би бившият ми мъж да се навърта още в този край и случайно да ме види.

В живота си не съм прекарвала по-приятно време от тези четири дни. Бях младоженка и новият ми съпруг се стараеше всячески да ми угоди. Ах, защо не можа да продължи този живот! Всичките ми минали неприятности бяха потънали в забвение и аз бих избягнала всичките си бъдещи неволи. Но не би — аз трябваше да изкупя греховното си минало както на този свят, така и на другия.

На петия ден тръгнахме. Като ме видели тъй неспокойна, ханджията, синът му и трима добри селяни, без да ни кажат нещо, нарамили пушки, възседнали конете си и тръгнали след дилижанса да ни изпроводят живи и здрави до Дънстъбъл. Разбира се, не можехме да не се отсрамим и мъжът ми ги почерпи най-богато в Дънстъбъл, което му струва около десет-дванадесет шилинга. Той даде и известна сума на селяните за загубеното време, но самият ханджия не рачи да вземе нито грош.

По-добро разрешение не можех и да желая. Защото, ако бях пристигнала в Лондон неомъжена, трябваше или да поискам гостоприемство от него още първата нощ, или да му призная, че в целия Лондон нямам никакви приятели, които да приемат една булка с мъжа й за една нощ. Сега обаче не се посвених да отида направо в дома му. Веднага, влязох във владение на една добре мебелирана къща, а и мъжът ми бе доста заможен, така че имах всички изгледи за щастлив живот, стига само да се покажех достатъчно разумна. Имах доста свободно време да мисля и почнах да разбирам истинската цена на живота, който се очертаваше пред мен. Каква разлика между него и миналото ми. Колко по-щастлив е добродетелният, сериозен живот от този на леките удоволствия.