Сполуките и неволите на прочутата Мол Фландърс

Разказа ми как приятелят му успял толкова добре да уреди тая работа, че никой не се усъмнил в тях и той могъл да остане на легло, докато се излекува напълно. Разправи ми толкова подробно приключенията си, че сега наистина с голяма неохота се отказвам да ги опиша; но все пак това тук е моята, а не неговата история.

След това го запитах какво е в момента положението с делото му и какво очаква да стане, когато го изправят пред съда. Той каза, че срещу него не разполагали с улики, тъй като имал щастието да участвува само в един от трите грабежа, в които ги обвинявали, и че за този случай имало само един свидетел, а той според закона не бил достатъчен. Но съдът очаквал да се намерят и други свидетели и когато ме видял, той отначало помислил, че съм дошла именно с тая цел. Но ако не се явял никой да свидетелствува срещу него, се надявал да го оправдаят. Били му дали вече да разбере, че ако се съгласи доброволно да замине на заточение, ще му позволят да го стори и без съдебен процес. Но той не искал и да мисли за това, по-скоро щял да се съгласи да го обесят.

Възмутих се от решението му и му казах, че ако приеме заточението, за него, като истински джентълмен, като смел и предприемчив човек, ще има стотици възможности да се върне обратно в родината и дори е възможно да уреди връщането си, преди още да е заминал. Тогава той се усмихна и каза, че предпочитал смъртта, тъй като просто го ужасявала мисълта да бъде изпратен в плантациите така, както римляните са изпращали своите роби на работа в рудниците. Той смятал смъртта чрез обесване за много по-приятна и така мислели всички джентълмени, тласнати от съдбата към разбойничество. С екзекуцията поне най-сетне щяло да се сложи край на сегашните му мъки. А що се касаело до спасението на душата му, според него един мъж можел да се разкае също тъй искрено през последните две седмици от живота си, сред ужасите на затвора в килията на смъртните, както и в горите и пущинаците на Америка. Според него робството и каторжната работа били недостойни за един джентълмен; това било само средство да заставят човека рано или късно да стане свой собствен палач, а то било много по-ужасно. Ето защо той дори и не помислял за заточение.

За да го убедя, пуснах в ход всички средства, в това число и известното женско красноречие — сълзите. Казах му, че позорът от публичната екзекуция положително повече гнети душата на един джентълмен, отколкото и най-страшните унижения, на които ще бъде подложен отвъд океана; че в последния случай му остава поне надеждата да оживее; няма нищо по-лесно от това да се споразумее с капитана на някой кораб, защото тия хора обикновено са добродушни. И че като пристигне във Вирджиния, лесно ще може да се откупи, ако се държи добре, и главно, ако разполага с пари.

Той ме погледна умърлушено и си помислих, че с това иска да ми даде да разбера, че няма пари. Но бях сбъркала, той искаше да каже нещо съвсем друго.

— Ти преди малко намекна, мила — рече той, — че може би има начин да уредя завръщането си, преди да замина, и аз го разбрах така: че ще мога да се откупя още тук. Защото, право да ти кажа, предпочитам да дам двеста лири, за да не замина, отколкото сто, за да ме пуснат на свобода, когато стигна там.

— Ти мислиш така, мили мой — отвърнах, — защото не познаваш Америка тъй добре, както я познавам аз.

— Възможно е — рече той. — И все пак, струва ми се, че колкото и добре да я познаваш, ти би сторила същото, ако — както ми спомена — майка ти не беше там.

Казах му, че що се касае до майка ми, тя отдавна трябва да е починала, а ако имам там някакви други роднини, не ги познавам. Откак нещастията ми са ме довели до положението, в което се намирах през последните години, съм прекъснала всякаква връзка с тях. Сигурно е, че те не ще ме приемат с отворени обятия, ако се явя при тях в качеството си на заточена крадла. Ето защо съм решила, ако ида там, изобщо да не ги търся. От друга страна, имам пред вид разни проекти как да превъзмогна всички несгоди. Ако и той дойде в Америка, ще го науча как да постъпи, за да не го пратят да работи по плантациите. Това не ще бъде трудно, щом не му липсват пари, които са най-важното при подобни положения.

Той се усмихна и отговори, че не ми е казвал нищо за пари. Прекъснах го веднага и заявих, че се надявам да не е разбрал думите ми в смисъл, че очаквам от него каквато и да било поддръжка, ако има пари; от друга страна, макар да не разполагам с много, все пак не съм изпаднала в нужда. Докато имам пари, по-скоро ще ги деля с него, отколкото да взимам неговите, защото знам, че колкото и пари да има, те ще му бъдат необходими при заточението.

На това той отговори извънредно нежно. Каза, че не разполагал с много пари, но никога не би ги скрил от мен, ако се нуждая, като ме увери, че зад думите му съвсем не се криели подобни опасения. Имал пред вид само онова, за което аз съм му намекнала. Защото тук знаел как да действува, но там щял да бъде най-нещастният и безпомощен човек на света.

Казах му, че се плаши от неща, в които няма нищо страшно. Щом има пари — а от думите му разбирам, че това е така, — той не само ще се отърве от робство, което смята за неизбежна последица от заточението, но и ще може да започне съвсем нов живот и с трудолюбие непременно ще успее. Той сигурно си спомня какво му предлагах преди години, за да се замогнем. За да го убедя, че планът ми е напълно осъществим, че знам с какви средства да си послужа и съм уверена в успеха, рекох му, че най-напред ще издействувам да се отмени заповедта за заточаването ми, а сетне доброволно, по собствено желание, ще ида заедно с него и ще взема със себе си толкова пари, че да стигнат и за двама ни. Предлагам му това не защото не съм в състояние да преживея без негова помощ, а защото смятам общите ни беди за достатъчна причина да напуснем и двамата тая част на света и да заживеем там, гдето никой не може да ни упрекне за миналото ни, гдето не ни грози опасността от килията на смъртниците, гдето ще можем с безкрайно облекчение да си спомняме за миналите си мъки, убедени, че нашите неприятели окончателно са ни забравили, и където най-сетне ще заживеем като нови хора в един нов свят, без някой да ни пречи и без ние да пречим някому.

Внуших му това с толкова основателни доводи и тъй убедително оборих възраженията му, че той ме прегърна и каза, че моята искреност и обич към него го трогнали. Щял да приеме съвета ми и да се помъчи да се примири със съдбата си, разчитайки на утехата на една толкова предана съветничка и другарка в нещастието. Но все пак ми припомни за това, което споменах в началото — че може би има някаква възможност да се отървем, преди още да са ни заточили, и изобщо да не заминаваме, което според него щяло да бъде още по-добре.

Казах му, че ще сторя всичко, което е по силите ми и в тази насока, а ако не успея, ще изпълня другото си обещание.

След тоя продължителен разговор ние се разделихме, струва ми се, дори по-нежно и влюбено, отколкото на времето в Дънстъбъл. Сега вече много добре разбирах защо бе отказал тогава да дойде с мен в Лондон и защо при раздялата ми бе казал, че не му е възможно да ме придружи до Лондон, както би желал. Споменах вече, че историята на неговия живот би била още по-занимателна от моята; най-странното в нея беше, че той бе упражнявал тоя опасен занаят цели двадесет и пет години, без да бъде заловен. Успехите му понякога били необичайно големи и от време на време му се удавало да се оттегля за година-две на почивка и да държи лакей, който да му прислужва. Често му се случвало, седнал в някое кафене, да слуша хората, ограбени от него, да разказват как ги е ограбил, описвайки толкова точно местата и обстоятелствата, щото нямало съмнение, че ставало дума за него.

Навярно по времето, когато се беше оженил за мен, смятайки ме за богата, той пак си беше почивал така недалеч от Ливерпул. И ако аз се бях оказала тъй богата, както бе очаквал той, уверена съм, че щеше да скъса с миналото и да заживее почтено.

Въпреки всичките си несполуки при последния обир, за негов късмет той стоял малко по-далече, така че никой от ограбените не можеше да се закълне да го е видял. Но когато го заловили заедно с цялата шайка, изглежда, се намерил някакъв упорит селянин, който се заклел, че го бил видял. И сега очаквали в резултат на обявлението да се явят още свидетели срещу него — затова ги и задържали в затвора.

Както подразбрах, предложението да иде в заточение му бе направено след застъпничеството на някакво влиятелно лице, което много настоявало пред него да приеме това предложение. И понеже самият той знаеше, че мнозина можеха да дойдат и да свидетелствуват срещу него, намирах приятеля му напълно прав и дето се вика, денонощно го убеждавах да не отлага повече заминаването си.

Най-сетне след много молби той даде съгласието си, но тъй като заточението му не беше по силата на съдебна присъда, както бе моето, а доброволно, то за него бе много по-трудно да се отърве от заминаването. Неговият приятел бе поръчителствувал, че той ще замине и няма да се върне преди определения срок.

Тази нова трудност направи излишно предприемането на каквито и да било постъпки за собственото ми освобождаване от заточение. Защото имаше смисъл да ги предприемам, само ако решех да го изоставя и да го пусна да върви сам в Америка. За това обаче той не искаше и да чуе и казваше, че предпочитал да иде направо на бесилката.

Но нека се върна към моето собствено дело. Времето за изпращането ми на заточение наближаваше. Хазайката ми, която все още ми беше първа приятелка, се беше опитала да ми издействува опрощение, но това се оказа възможно само срещу цена, твърде тежка за моята кесия. А да остана с празна кесия, след като бях решила да не се връщам към стария си занаят, означаваше да се намеря в положение по-лошо и от заточение, защото там все можех да преживея някак, а тук това беше изключено.

От своя страна добрият свещеник също се стремеше с всички сили да осуети изпращането ми на заточение. Но му отговорили, че пощадили живота ми именно по негова молба и той не бивало да иска повече. Свещеникът тъжеше за предстоящото ми заминаване, защото, както казваше, се опасявал, че у мен ще заглъхне благотворното влияние, проникнало в душата ми пред лицето на близката смърт и укрепнало през време на беседите ми с него. Ето защо този благочестив човек бе много загрижен за мен.

Аз пък от своя страна вече не страдах толкова от това, но скривах причините си от свещеника и той до края смяташе, че заминавам на заточение с безкрайна скръб и мъка.

Беше през месец февруари, когато аз и тринадесет други каторжници бяхме предадени на някакъв търговец, който работеше с Вирджиния; качиха ни на борда на един кораб, пуснал котва в Дептфорд24 и търговецът подписа разписка, че ни е приел.

През първата нощ ни затвориха в трюма, където бе толкова тясно, че всеки миг очаквах да се задуша от липса на въздух, а на следната сутрин корабът вдигна котва и се спусна по реката до едно селище, наречено Бъгбис-Хоул; сторили това, както ни казаха, за да не ни се даде никаква възможност да избягаме. А щом корабът спря там и хвърли котва, беше ни разрешено да излезем на палубата, но не и на горната, която беше запазена специално за капитана и за пътниците.

Когато по стъпките на моряците над главата ми и по движението на кораба разбрах, че са разпънали платната, отначало се изненадах много и се уплаших, че ще заминем, без да позволят на приятелите ни да ни видят. Но скоро след това се успокоих — чух, че пускат котва, а и някои от моряците ни казаха, че на следната сутрин ще ни позволят да излезем на палубата и ще дадат възможност на нашите приятели да ни навестят.

Цялата тази нощ прекарах на твърдия под като другите затворници, след това обаче ни дадоха малки каюти — там имаше поне постеля, на която да легнеш, и място, гдето да оставиш куфара или сандъка с дрехи и бельо, стига да имаш такъв. Поставям тази уговорка, защото някои от заточениците нямаха нито риза, нито бельо, ни дреха освен онова, което бе на гърба им; нямаха и стотинка за в случай на крайна нужда. Но можах да се убедя, че и те не поминаваха зле на кораба, особено жените, на които моряците плащаха, за да перат дрехите им и пр., така че те можеха да си доставят всичко необходимо.

Когато на следната сутрин ни разрешиха да излезем на палубата, запитах един от офицерите дали биха ми позволили да пратя на брега писмо, за да съобщя с него на приятелите си къде се намирам, та да ми донесат някои необходими вещи. Той се оказа боцманът на кораба, много учтив, и любезен човек, и ми заяви, че е склонен да разреши всичко, което не би създало опасност да избягам. Казах му, че не искам нищо друго и той отговори, че корабната лодка щяла да иде до Лондон при следния прилив и той ще нареди писмото ми да бъде отнесено.

И тъй, когато спуснаха лодката, боцманът дойде и ми каза, че ще отиде с нея до града и ако писмото ми е готово, той ще се погрижи да бъде предадено. Аз бях намерила перо, мастило и хартия и бях написала писмо до хазайката си, а вътре бях прибавила още едно до моя приятел от затвора, за когото обаче не й казвах, че е мой съпруг, и докрай запазих това в тайна от нея. В писмото до хазайката си съобщавах къде се намира корабът и настойчиво я молех да ми изпрати вещите, които ми е приготвила за път.

Когато връчвах на боцмана писмото, дадох му и един шилинг за човека, който ще го занесе, като го замолих да изпрати писмото, щом слезе на брега, та по възможност да получа отговор веднага и да зная какво става с моите вещи.

— Защото, сър — казах му аз, — ако корабът замине, преди да съм ги получила, с мен е свършено.

Докато му давах шилинга, постарах се да покажа, че съм обезпечена малко по-добре от останалите заточеници, че кесията ми е пълна. И, струва ми се, самият й вид веднага ми осигури съвсем различно отношение от онова, което инак ми се полагаше. Преди той беше вежлив към мен просто от съчувствие към една жена, сполетяна от нещастие, а сега стана по-учтив от обикновено и се погрижи на кораба да се отнасят към мен по-добре, отколкото иначе можех да очаквам; впрочем ще видите това от по-нататъшния ми разказ.

Боцманът добросъвестно предал писмото в ръцете на хазайката ми и донесе отговор от нея. А когато ми го връчваше, върна ми шилинга.

— Ето — каза той, — вземете си обратно и шилинга, защото аз лично предадох писмото.

Просто не знаех какво да кажа, толкова се смаях. След известно мълчание рекох:

— Сър, вие сте извънредно любезен, но сигурно е трябвало да платите за карета дотам.

— Не, не — каза той, — възнаграден съм предостатъчно. Коя е онази дама? Ваша сестра ли е?

— Не, сър — казах аз, не ми е роднина, но ми е вярна приятелка, единствената приятелка, която имам на тоя свят.

— Е — рече той, — днес такива приятели не се срещат често. Плаче за вас като дете.

— Да — казах аз, — тя би дала и сто лири само за да ме отърве от това ужасно положение.

— Така ли? — рече той. — Та аз май и за половината от тая сума бих могъл да ви посоча начин да се измъкнете.

Но го каза тихо, така че никой да не чуе.

— Не, сър — отвърнах аз, — това освобождение ще бъде такова, че хванат ли ме после, ще увисна на въжето.

— Да — каза той, — щом напуснете веднъж кораба, ще трябва по-нататък да се грижите сама за себе си. След това не мога да ви помогна вече с нищо.

И така, изоставихме засега този разговор.

Междувременно моята хазайка, предана докрай, занесла писмото ми на моя съпруг в затвора и получила отговор, а на следния ден дойде лично, за да ми донесе на първо място една морска койка (както наричат тия легла) и всички принадлежности към нея. Донесе ми също и извънредно удобен корабен сандък, тоест от ония сандъци, които се правят за моряците. В него имаше почти всичко необходимо за мен. А в един от ъглите му беше поставено тайно чекмедже, гдето се намираха парите ми, тоест толкова пари, колкото бях решила да взема със себе си. Защото бях се разпоредила част от парите да останат у нея, та по-късно, след като се установя, да ми ги изпрати под формата на стоки, от каквито щях да имам нужда, след като се заселя. Знаех, че в оная страна парите не вършат много работа, че там всичко се разменя срещу тютюн.

Но моето положение беше особено: от една страна — съвсем не беше добре да замина без пари и без стока, от друга — ако бедна каторжница като мен, която трябваше да бъде продадена в робство още със слизането си на брега, пристигнеше там с товар от стоки, това би привлякло вниманието и можеше да предизвика конфискация. Ето защо взимах част от парите, а другите оставях при хазайката си. Хазайката ми донесе и много други неща, за мен обаче не беше разумно да се явявам в прекалено добър вид, поне докато не видех що за човек ще излезе капитанът на кораба. Когато тя пристигна на борда, наистина си помислих, че ще й припадне. Сърцето й замря при мисълта, че трябва да ме остави в това окаяно положение. Разрева се толкова сърцераздирателно, че дълго не можах да разменя с нея нито дума.

Използувах това време, за да прочета писмото на моя приятел от затвора, което ме хвърли в голямо недоумение. Той ми съобщавате, че е невъзможно да го освободят толкова скоро, та да замине със същия кораб, с който ще пътувам аз, и освен това, което бе още по-лошо, съмнявал се дали ще му разрешат да избере сам кораба, при все че отивал доброволно на заточение. От затвора щели да го предадат на онзи кораб, който те намерят за добре, и да го поставят под надзора на капитана като всички други осъдени каторжници. Ето защо опасявал се, че нямало да ме види преди пристигането си във Вирджиния и това почти го хвърляло в отчаяние. Боял се, че по пътя през морето може да ми се случи нещастие или да умра и тогава щял да бъде най-нещастният човек на тоя свят.

Всичко това ме обърка съвсем и наистина не знаех какво да сторя. Разказах на хазайката си историята с боцмана и тя настойчиво ме посъветва да вляза в преговори с него. Но аз не исках да го сторя, докато не науча дали на моя съпруг (пред нея го наричах „моя приятел от затвора“) ще разрешат да отпътува с мен, или не. Накрая се видях принудена да я посветя във всичко, с изключение на това, че той беше мой съпруг. Казах и, че бяхме решили да заминем заедно, ако му позволят да отплува със същия кораб, и че, както съм разбрала, той има пари.

Сетне й разправих, че имаме намерение да се установим там завинаги, да си устроим плантация и да живеем заможно, без да се впускаме в повече авантюри. И крайно поверително й казах, че сме решили да се оженим, щом той пристигне на борда.

Като чу това, тя в облекчение се примири със заминаването ми и тутакси се залови да уреди неговото своевременно освобождаване, така че да може да замине със същия кораб, в което най-сетне, макар и след много трудности, сполучи. Все пак, наложи се той да бъде предаден на кораба с всички формалности, като истински заточеник, какъвто всъщност не беше, защото не бе осъден, и това много засегна честолюбието му.

Сега съдбата ни беше вече решена. Ние бяхме заедно на борда като презрени престъпници — аз, обречена на робство във Вирджиния за пет години, а той — освободен от затвора под гаранция и със задължението до края на живота си да не се връща в Англия. Мъжът ми бе много угнетен и сломен. Унижението, че го бяха докарали на борда на кораба като затворник, го беше засегнало много, защото отначало му бяха обещали да му позволят да се изсели сам, така, че да може да пътува като свободен човек. Наистина той нямаше да бъде продаден, както всички нас, и затова трябваше да плати на капитана за пътуването си. Във всичко останало обаче беше безпомощен като дете и не можеше да направи нищо без чужда подкрепа.

Цели три седмици бях прекарала в пълна несигурност — не знаех дали съпругът ми ще пътува с мен, или не, и поради това се колебах дали да се възползувам от почтеното предложение на боцмана, което на него се стори доста странно.

Но ето че в края на третата седмица моят съпруг пристигна на борда. Лицето му беше унило и гневно. Благородното му сърце бе пълно о ярост и възмущение, загдето трима от нюгейтските надзиратели го домъкнаха и предадоха на борда като осъден, макар че дори не беше съден. Той се оплака на своите приятели, които, изглежда, имаха известно влияние; но когато се опитали да се застъпят за него, отговорили им, че вече му е оказана достатъчна милост с разрешението да се изсели сам. Той трябвало да си даде сметка, че се отнасят прекалено добре с него, щом не подновяват съдебното следствие.

Този отговор го поусмири малко, защото му беше твърде ясно какво можеше да се случи и какво би следвало да очаква. И сега вече осъзна колко добре бях постъпила, като го убедих да приеме предложението за изселване. Щом гневът му от дяволските псета — както ги наричаше той — попремина, той се успокои, развесели се и като му казах колко съм щастлива да го видя отново свободен, ме прегърна и извънредно нежно ми призна, че съм му дала най-добрия възможен съвет.

— Мила — каза той, — ти вече на два пъти спасяваш живота ми. Отсега нататък съм твой роб и винаги ще се вслушвам в съветите ти.

Първата ни работа беше да видим с колко пари разполагаме общо. Съпругът ми беше крайно почтен към мен и ми каза, че когато попаднал в затвора, бил много добре в това отношение, но че животът на състоятелен джентълмен, който водил там, а още повече създаването на приятелски връзки и разноските по освобождението му го въвлекли в големи разходи. Така че му останали всичко на всичко сто и осем лири, които носел със себе си в злато. Аз също му дадох добросъвестен отчет за моето имущество, тоест за онова, което бях взела със себе си. Бях решила, каквото и да се случи, да не разходвам от парите, които бях оставила у приятелката си; мислех си, че ако умра, парите, взети с мен, ще му бъдат достатъчни, а повереното в ръцете на хазайката ми щеше да остане нейна собственост. Тя наистина го беше заслужила.

Парите, които носех със себе си, възлизаха на двеста четиридесет и шест лири и няколко шилинга, тъй че общо разполагахме с триста петдесет и четири лири. Едва ли някой е почвал нов живот с пари, събрани по по-лош начин. Най-голямото неудобство на имуществото ни бе, че се състоеше в налични пари — доста неизгодна стока за плантациите. Вярвах на думите му, че неговата част бе всичко, което му оставаше на този свят. Когато ми се случи това нещастие, аз разполагах със седем-осемстотин лири и вярната ми приятелка пое грижата за тях. Сега в нейни ръце останаха още триста лири, които смятах да държа в резерва, както споменах по-горе. Освен това носех със себе си и някои ценни вещи — два златни часовника, няколко сребърни съда и няколко пръстена — всичките крадени.

С това богатство през шестдесет и първата година от живота си аз се отправих към един нов свят като клета затворничка, която заточението бе спасило от бесилката. Облеклото ми бе скромно и обикновено, но нито скъсано, нито мръсно. Никой на кораба не знаеше, че нося със себе си нещо ценно.

Тъй като имах извънредно много, и то твърде хубави дрехи, а също и бельо в изобилие, бях наредила да ги опаковат в два големи сандъка и да ги натоварят на кораба, но не като мои вещи, а като пратки за Вирджиния, отправени на истинското ми име. Товарителниците бяха в джоба ми. Там се намираха и сребърните съдове, и часовниците, и всичко ценно, което притежавах, освен парите. Тях държах в тайното чекмедже на моя сандък, което не можеше да бъде открито, а и да го откриеха, не можеха да го отворят, без да се натроши на трески целият сандък.

Сега вече корабът почна да се пълни. Доста пътници дойдоха на борда; настаниха ги в голямата каюта и в другите помещения на кораба, докато ние, затворниците, бяхме натъпкани в трюма.

Още когато доведоха съпруга ми на кораба, аз заговорих с боцмана, който отдавна ми бе дал да разбера, че е добре разположен към мен. Казах му, че досега не съм му благодарила както подобава за услугите, които ми е направил, и му пъхнах в ръката една лира. Добавих, че вече и съпругът ми се намира на борда и макар сега да сме в такова плачевно положение, нямаме нищо общо с окаяната тълпа, с която дойдохме, и го помолих да увещае капитана да ни създаде известни удобства на кораба. Готови сме, рекох, да го възнаградим за добрата воля да ни направи тази услуга. Той явно бе много доволен от бакшиша и ми даде уверения, че ще ми помогне.

Както ни осведоми той, капитанът бил голям добряк и много лесно щял да даде съгласието си да бъдем настанени тъй, както желаем; още при следващия прилив щял да отиде на брега да говори с него по този въпрос.

На другата сутрин се събудих по-късно от обикновено и когато излязох на палубата, видях боцмана, зает с всекидневната си работа сред екипажа. Бях леко разочарована, че го виждам там. Насочих се към него, за да го заговоря, ала той ме видя и сам се приближи. Без да му давам време да заговори пръв, казах усмихната:

— Опасявам се, господине, че сте ни забравил вече, защото, както виждам, сте много зает.

Той тутакси отвърна:

— Елате с мен и ще видите.

И ме заведе в голямата каюта. Там седеше един мъж е доста благородна външност и пишеше нещо. Пред него се намираха цял куп книжа.

Той все още продължаваше да пише, когато боцманът се обърна към него:

— Ето дамата, за която ви говори капитанът.

А на мен каза:

— Съвсем не съм ви забравил. Ходих при капитана и му предадох дословно молбата ви да бъдат създадени удобства за вас и вашия съпруг. Капитанът изпрати тук този джентълмен — помощник-капитан на кораба, — който ще ви разведе навсякъде и ще ви настани така, както пожелаете. Капитанът ми нареди да ви уверя, че с вас няма да се отнасят като към заточеници, а ще ви бъде засвидетелствувано уважението, с което се ползуват и другите пътници.

Помощник-капитанът прекъсна благодарностите ми към боцмана, потвърди казаното от него и добави, че за капитана едва ли имало по-голяма радост от тая да прояви любезност и състрадание особено към хора, сполетели от беда.

Сетне той ми показа няколко кабини, едни вградени в голямата каюта, останалите около нея, но все пак свързани с нея за удобство на пътниците. Предостави ми да избера, където ми е угодно. Избрах една кабина в третокласното помещение, която предлагаше големи удобства за нареждане на нашите сандъци и куфари и имаше маса, гдето щяхме да можем да се храним.

Помощник-капитанът ми каза, че боцманът горещо препоръчал мен и съпруга ми. Ето защо му било наредено да ни съобщи, че ако ни е удобно, можем да се храним заедно с него през време на цялото пътуване, и то при условията за редовните пътници. Можели сме също така, ако желаем, да се запасим със собствени пресни продукти или пък да получаваме храна от корабната кухня.

След прекараните лишения и бедствия тези новини ми се сториха много обнадеждващи. Поблагодарих му и казах, че капитанът трябва да ни съобщи какви са неговите условия. А сетне се сбогувах, за да отида да кажа всичко на съпруга си, който не бе много добре и още не излизаше от кабината.

Отидох при мъжа си, който просто не приличаше на себе си — толкова бе паднал духом поради унижението, на което беше подложен. Когато му разказах как ни приемат на кораба, той така се оживи, че веднага стана друг човек. Нови сили и смелост проличаха във всяка черта на лицето му.

Като се посъвзе, съпругът ми дойде с мен и благодари на помощника за проявената любезност към нас. Помоли го да предаде на капитана нашата признателност и предложението да заплатим предварително всичко, което той би поискал като такса за пътуването и за създадените ни удобства.

Помощникът каза, че капитанът щял да дойде на кораба следобед и тогава той щял да му доложи за всичко. И наистина следобед капитанът дойде. Към нас той се показа точно тъй учтив и любезен, както го беше описал боцманът. Остана толкова доволен от разговора със съпруга ми, че, накратко казано, не ни позволи да заемем избраната от нас кабина, а ни даде една от онези, които, както вече споменах, бяха свързани с голямата каюта. Той не ни поиска прекалено много, явно беше, че не е човек, който желае да използува случая, за да ни оскубе. Само с петнадесет гини ние заплащахме цялото пътуване, провизиите, храненето на капитанската маса и превъзходното обслужване.

Самият капитан се бе настанил от другата страна на голямата каюта, защото бе отстъпил кабината си в задната част на кораба на някакъв богат плантатор, който пътуваше с жена си и трите си деца. Те се хранеха отделно. Имаше и няколко обикновени пасажери, настанени в третокласните помещения. А колкото до бившите ни събратя по съдба, те бяха затворени в трюма и много рядко излизаха на палубата.

Не можех да се сдържа да не осведомя хазайката си за случилото се. Пък и справедливо бе и тя, която тъй искрено беше разтревожена за съдбата ми, да сподели радостта ми. Освен това нуждаех се от нейното съдействие, за да си набавя множество необходими вещи. Преди се страхувах да не би някой да види с какво разполагам. Но сега, когато имах кабина и място, гдето да ги наредя, поръчах множество полезни неща. Те щяха да облекчат пътуването ни: ракия, захар, лимони и пр., за да правим пунш и да черпим нашия благодетел капитана. Поръчах в изобилие съседни продукти и напитки, също така едно по-широко легло със съответен дюшек — с една дума, бяхме решили нищо да не ни липсва.

През цялото време не се бях снабдила още с нищо, което щеше да ни бъде от полза, когато пристигнехме и се заловихме с обработването на земята. Беше ми много добре известно какво е необходимо за подобен случай. На първо място бяха земеделските сечива и дюлгерските инструменти, а също и най-различни домашни потреби, които ако се купеха там, на място, сигурно щяха да струват двойно по-скъпо.

Обсъдих това положение с хазайката си. Сетне тя посетила капитана и изразила пред него надеждата, че е възможно да се намери начин злощастните й братовчеди, както ни нарекла, да възвърнат свободата си, когато пристигнат. По този начин се впуснала в обширен разговор, за който ще спомена по-подробно, когато му дойде времето. След като подпитала така капитана, тя му дала да разбере, че макар нещастни обстоятелства да са станали причина за нашето заминаване, ние не сме съвсем лишени от средства, за да започнем работа в страната. Казала му, че сме решили да се заселим там и да заживеем като плантатори.

Капитанът с готовност предложил съдействието си, обяснил й какви са първите стъпки в подобно начинание и колко лесно, колко сигурно дори било за трудолюбивите хора да възвърнат по този начин състоянието си.

— Мадам — казал той, — за никого в тая страна не е позорно, че е бил изпратен там дори и в по-тежко положение, отколкото, струва ми се, са вашите братовчеди. Достатъчно е да се заловят сериозно за работа, когато пристигнат в страната.

Сетне тя запитала какви неща ще бъде необходимо да вземем със себе си. А той като добре осведомен човек й казал следното:

— Мадам, преди всичко вашите братовчеди трябва да намерят човек, който да ги купи като слуги, съгласно условията на тяхното заточение. После от негово име те могат да отидат, където пожелаят. Могат да купят някоя разработена вече плантация или пък да закупят земя от правителството на страната и да се установят, където им се хареса — и двете неща са еднакво разумни.

Тя помолила за неговото съдействие по първия въпрос и той й обещал лично да го уреди. И наистина го изпълни честно. Колкото за останалото, обещал й да ни препоръча на хора, към които да се обръщаме за съвет, без да се опасяваме, че ще се възползуват от невежеството ни. А това бе повече, отколкото можеше да се желае. Сетне хазайката го попитала дали за попрището ни на плантатори не трябва да ни снабди с някои материали и сечива. Той отговорил: „Да, на всяка цена.“ Помолила го да й помогне, като заявила, че е готова да ни снабди с всичко, без оглед на разноските. Той й дал списък на нещата, нужни за един плантатор; по негова сметка те щели да възлязат на осемдесет или сто лири. И така, тя тъй умело се зае да ги купува, сякаш беше стара търговка от Вирджиния. Само че по мое нареждане купуваше посоченото в списъка на капитана двойно. Всичко бе натоварено на кораба на нейно име. Сетне тя прехвърли товарителниците на името на съпруга ми, а направи застраховка на свое. По този начин бяхме осигурени от всякаква случайност и злополука.

Трябва да спомена, че за тази цел съпругът ми й даде всичките си налични пари — онези сто и осем лири, които имаше в злато. Аз от моя страна й дадох една солидна сума, тъй че изобщо да не прибягва до парите, оставени от мен в нейни ръце. Въпреки всичко разполагахме още с близо двеста лири. А това бе предостатъчно за нашите намерения.

При тези условия, много доволни и истински щастливи, загдето се наредихме тъй добре, отплувахме от Бъгбис-Хоул за Грейвсенд, където корабът остана на котва десет дни. Капитанът окончателно се пресели на кораба. Тук той прояви към нас любезност, която съвсем нямахме основание да очакваме — пусна ни на брега, за да се освежим, само срещу честна дума, че няма да избягаме и доброволно ще се завърнем на кораба. Това бе такова доказателство за неговото доверие в нас, че съпругът ми се трогна до сълзи. В изблик на признателност той каза на капитана, че не смята да приеме, защото бил лишен от всякаква възможност да му се отблагодари както подобава и не искал капитанът да поема такъв излишен риск. След доста взаимни учтивости аз подадох на съпруга си една кесия, в която имаше осемдесет гини, и той я пъхна в ръцете на капитана.

— Ето, капитане — рече той, — това е част от залога за нашата вярност; ако постъпим в каквото и да е отношение непочтено към вас, нека бъде ваша.

И така, слязохме на брега.

Всъщност капитанът имаше достатъчно доказателства за твърдото ни намерение да заминем. След големите ни приготовления нямаше никаква вероятност да предпочетем да останем в Англия, пък и това би представлявало смъртна опасност за нас. С една дума, слязохме на брега с капитана и вечеряхме заедно с него в Грейвсенд при най-добро настроение. Останахме цяла нощ, спахме там, където вечеряхме, и на сутринта най-почтено се завърнахме на борда заедно о него. Оттам купихме десет дузини бутилки с превъзходна бира, малко вино, птици и други подобни неща, които смятахме, че ще бъде добре да имаме на кораба.

През цялото това време хазайката ми беше с нас. Тя ни придружи чак до Даунс с жената на капитана и се върна обратно заедно с нея. Раздялата със собствената ми майка не ми бе причинила такава мъка, както раздялата с нея. Повече не я видях.

На третия ден от пристигането ни в Даунс излезе по-пътен източен вятър и на 10 април отплувахме. Никъде не спирахме, докато корабът, подгонен към бреговете на Ирландия от доста силна буря, не хвърли котва в един малък залив. Наблизо имаше река, името на която не си спомням. Казваха, че се спускала чак от Лимерик и била най-голямата река в Ирландия.

Тук лошото време ни задържа няколко дни. Капитанът, все тъй любезен и мил, отново ни взе със себе си на брега. С това наистина направи услуга на съпруга ми, който доста зле понасяше морето, особено през силно ветровитите дни. Тук отново закупихме пресни провизии — говеждо, свинско и овче месо, птици. Капитанът забави кораба, за да се осолят пет или шест бурета с говеждо за попълване на корабните запаси.

Не изминаха и пет дни, когато времето се оправи. Духна попътен вятър, опънахме отново платната и след четиридесет и два дни достигнахме благополучно бреговете на Вирджиния.

Когато доближихме брега, капитанът ме повика и каза, че от думите ми разбрал, че имам роднини в тази страна и съм била и по-рано в нея. Ето защо предполагал, че ми е известно как постъпват тук с каторжниците, когато пристигнат. Отговорих му, че не зная, и го уверих, че няма да се обадя на никого от роднините си тук, докато се намирам в положението на затворничка. Колкото за останалото разчитаме напълно на неговото съдействие, което бе имал добрината да ни обещае. Той каза, че трябва да намеря някой местен жител, който да ме купи за прислужница и да отговаря за мен пред губернатора на страната. Обещах му да постъпя според неговите указания. Тогава той доведе един плантатор, уж за да ме продаде като прислужница. За съпруга ми нямало нареждане да бъде продаден.

Така аз бях продадена формално. Слязохме на брега заедно с плантатора. Капитанът дойде с нас и ни отведе в някакво заведение, което не зная дали може да се нарече кръчма, или не. Там ни поднесоха пунш, приготвен от ром, и други подобни. Прекарахме извънредно весело. След малко плантаторът ми даде удостоверение, че съм освободена, и писмено уверение, че съм му служила вярно. На следното утро аз бях свободна да отида, където пожелая.

За тази услуга капитанът ни поиска шест хиляди фунта тютюн. По неговите думи той бил длъжен да ги достави на търговеца, наел кораба му. Незабавно го купихме за негова сметка, дадохме му отгоре и двадесет гини и той остана извънредно доволен.

Редица причини ме карат да не разказвам подробно в коя част на колонията Вирджиния се заселихме. Достатъчно е да спомена, че навлязохме в голямата река Потомак. Първоначално възнамерявахме да се заселим тук, при все че впоследствие променихме решението си.

Пренесохме имуществото си на брега и го настанихме в склада, който наехме заедно с квартирата в малкото селище, край което хвърлихме котва. Първата ми работа след това бе да разпитам за майка си и за брат си (тази фатална личност, за която бях омъжена, както подробно разказах). Разпитах тук-таме и узнах, че мисис***, тоест майка ми, е починала и че моят брат или съпруг е жив. Дори нещо по-лошо — узнах, че се е преместил от плантацията, в която бях живяла, и се е установил заедно с един от синовете си в някаква плантация, непосредствено до селището, край което бяхме слезли и наели склада.

Отначало бях малко разтревожена, но после реших, че той не би могъл да ме познае и не само се успокоих напълно, но дори поисках да го видя, без, разбира се, да ме види той.

За тази цел потърсих и намерих плантацията, в която живееше. Заедно с една местна жителка, която бях наела да ми помага, започнах да обикалям край владението му под предлог, че искам да хвърля поглед на околностите и да се ориентирам. Най-сетне се приближих толкова, че видях къщата. Попитах жената на кого е тази плантация. Тя ми обясни, че била на еди-кого си.

И като погледна вдясно, добави:

— Ето джентълмена, собственик на тази плантация. И баща му е с него.

— Как се казват? — попитах.

— Не зная — отвърна тя — какво е името на стария джентълмен, но името на сина е Хъмфри. Смятам, че и бащата се нарича тъй.

Можете да си представите каква смесица от радост и страх ме обзе по този повод — веднага разбрах, че това е собственият ми син, а баща му, който тя ми показа, моят брат. Не носех маска, но смъкнах ниско качулката над лицето си и не се съмнявах, че след двадесетгодишно отсъствие той няма да бъде в състояние да ме познае, още повече, че никой не ме очакваше в този край на света. Но всичките ми предпазни мерки се оказаха излишни. Вследствие някаква болест на очите неговото зрение било толкова отслабнало, че виждал само колкото да не се блъсне в някое дърво или да не падне в някоя яма.

Когато приближиха, казах:

— Той познава ли ви, мисис Оуен? (Тъй наричаха жената.)

— Да — отговори тя, — ако чуе гласа ми, ще ме познае. Но не вижда достатъчно добре и не би познал нито мен, нито когото и да било другиго.

Тогава тя ми разказа историята за неговото зрение, за която вече споменах. Това ме успокои и докато те минаваха край мен, отново отметнах качулката назад. Окаяна майка бях аз — виждах собствения си син, красив, приятен, богат, без да смея да му се открия, нито да привлека вниманието му. Нека всяка майка, която прочете тези редове, си представи с каква мъка в душата си се овладях, какъв копнеж ме обзе да го прегърна и да го облея в сълзи. Имах чувството, че вътрешностите ми се обърнаха, че всяка фибра в мен затрепери. Не знаех какво да правя, както сега не зная с какви думи да предам тези мъки.

След като той отмина, вцепенена и разтреперана, гледах след него, докато го виждах. Сетне се отпуснах на тревата, точно на мястото, което си бях отбелязала. Престорих се, че си почивам, извърнах се, легнах по очи и обсипах със сълзи и целувки земята, по която бе вървял той.

Не можах да скрия вълнението си от жената и тя го забеляза. Но помисли, че не ми е добре. Бях принудена да призная, че е така. Тогава тя настоя да стана, понеже земята била влажна и било опасно да се лежи на нея. Послушах я и тръгнахме.

Докато се връщахме и аз все още я разпитвах за господина и неговия син, възникна нов повод за печални мисли. Уж за да ме разведри, жената започна да ми разказва, че сред някогашните съседи на господина се носел много странен слух.

— Какво разказват? — запитах аз.

— Че когато бил млад — започна тя, — старият господин заминал за Англия и се влюбил в някаква млада госпожица, една от най-изисканите, които били виждали тук, оженил се за нея и я довел при майка си, която тогава била жива. Живял с нея няколко години — продължи тя, — имали няколко деца. Едно от тях бил младият човек с него. Ала след известно време, говорейки веднъж за себе си, старата дама, майка му, споменала пред снаха си за доста лошите си преживелици в Англия. Снахата била твърде изненадана и обезпокоена. Накратко, след още някои допълнителни обяснения станало ясно, че тя, възрастната дама, е без всякакво съмнение нейна собствена майка и следователно синът и — неин роден брат. Всичко това така ужасило и объркало цялото семейство, че едва ли не ги погубило. Младата жена не искала да живее с него, а той известно време бил като обезумял. Накрая младата жена заминала за Англия и вече не чули нищо за нея.

Лесно можете да си представите какви чувства породи този разказ у мен, но ми е невъзможно да ви опиша смущението си. Престорих се на изненадана от разказа и зададох хиляди въпроси за подробностите. Оказа се, че жената беше много добре запозната с тях. Най-сетна започнах да разпитвам за материалното състояние на семейството, за смъртта на възрастната дама, тоест майка ми, на кого е завещала имуществото си. Запитах това, защото моята майка ми бе обещала най-тържествено, че като умре, ще ми завещае нещо. Освен това така щяла да нареди всичко, че ако съм жива, да го получа по един или друг начин, без нейният син — тоест моят брат и съпруг — да бъде в състояние да попречи.

Жената отговори, че не знаела в подробности как било наредено, но й казали, че майка ми оставила една парична сума, плащането на която гарантирала с плантацията си. Тази сума трябвало да се даде на дъщерята, щом като се обади, независимо дали е в Англия, или някъде другаде. За изпълнител на завещанието определила сина ми, когото видяхме заедно с баща му.

Тази новина бе твърде важна за мен, за да не й обърна внимание. Можете да бъдете уверени, че ме изпълня с хиляди мисли — какво да предприема, по какъв начин да открия коя съм и изобщо дали да сторя това, или не.

Толкова забъркано бе положението, че наистина не бях в състояние да се оправя, нито знаех какъв път да поема. Денем и нощем тази мисъл не излизаше от ума ми. Станах мълчалива, изгубих съня си.

Съпругът ми забеляза това и започна да гадае какво ме гнети, стараеше се да ме развлича, ала всичко ба напразно. Тогава той почна да иска от мен да му кажа какво ме измъчва и аз дълго отбягвах, докато най-сетне, след непрекъснато настояване, бях принудена да съчиня една история, която впрочем донякъде отговаряше на истината. Казах му, че съм разтревожена, защото трябва да напуснем квартирата и да променим плановете си за заселване, тъй като съм разбрала, че ако останем в тази част на страната, ще ме познаят. Причината била, че след смъртта на майка ми част от моите роднини дошли в местността, в която се намираме, и сега или трябва да им разкрия коя съм — което по много причини не бива да става при сегашното ни положение, — или да се преместим. Мрачното ми настроение се дължало на това, че не съм знаела какво да сторя.

Той се съгласи с мен, че при сегашното ни положение в никой случай не бива да казвам комуто и да било коя съм. Рече, че поради тези причини бил склонен да се преместим в която и да е част на страната, дори да отидем в друга страна, стига да намеря предложението му за уместно.

Това обаче създаде нови затруднения за мен. Преместех ли се в друга колония, аз сама си затварях пътя за едно по-грижливо издирване на наследството, оставено от майка ми. От друга страна, не смеех дори да помисля да разкрия на новия си съпруг тайната за моя някогашен брак. Нито подобаваше да се разказват подобни неща, нито можех да предвидя какви ще бъдат последиците. Освен това невъзможно бе да получа наследството си, без да заявя открито пред цялата страна коя съм била и каква съм станала сега.

Тази обърканост продължи доста време и много разтревожи съпруга ми. Той смяташе, че не съм достатъчно искрена и не споделям напълно тревогите си с него. Често казваше, че не можел да разбере какво е сторил, та не му доверявам тайните си, независимо какви са, особено пък ако са мрачни или потискащи. Впрочем аз наистина можех да му се доверявам във всичко, защото никой мъж не го заслужаваше повече от него. Но това бе тайна, която не знаех как да му разкрия. И тъй като нямаше жива душа, за да споделя поне част от нея, товарът ми стана непоносим.

Който иска, нека си твърди, че нашият пол не умеел да пази тайна. Целият ми живот ме убеждава в противното. И жената, и мъжът се нуждаят от някой, комуто да доверят тайната си, от някой близък приятел, с когото да споделят радостта или мъката си. В противен случай, каквото и да стане, тайната ще се стовари като двойно бреме върху душата и може да стане дори непоносима. Нека хората кажат сами права ли съм, или не.

Поради тази причина както жени, така и мъже, дори мъже с превъзходни качества, са проявявали слабост и са се оказвали негодни да понесат бремето на една тайна радост или пък тайна скръб. Те са били принуждавани да ги разкрият, само и само да се сдобият с отдушник и да облекчат сърцата си, смазани под бремето на тайните. Това съвсем не е признак на лекомислие, а напълно естествена последица. Ако се съпротивяват дълго на угнетеността, такива хора почват да говорят насън и да разкриват тайните си, без оглед нито на лицето, пред което се откриват, нито на последиците, дори и да са фатални. Този естествен нагон така непреодолимо се проявява в съзнанието на провинените в тежко престъпление, като например тайно убийство, че те са принудени да го разкрият, ако ще това да означава и собствената им гибел. Вярно е, че тези разкрития и изповеди прославят божието правосъдие. Но вярно е също така, че провидението, което обикновено избира за свое оръдие природата, и сега си служи с естествени причини, за да получи тези изключителни резултати.

Бих могла да дам множество забележителни примери в тази насока от моето дългогодишно общуване с престъпността и престъпниците. Когато бях в Нюгейт, познавах един човек, който бе една от тъй наречените „нощни птици“ — не зная дали и впоследствие са ги наричали така. Тъмничарите го пускали всяка нощ да върши кражби, а на следния ден издирвали и връщали обратно срещу възнаграждение откраднатото от него през предишната нощ, тъй като този човек разказвал с такава точност в съня си всичко, което вършел — всяка своя стъпка, какво и къде е крал, — сякаш бил буден. По тази причина всеки път, след като го пускали, трябвало да го затварят или сам, или с някой от стражарите, тъй че никой друг да не го чуе. Иначе, щом разкажел подробностите и съобщял всичките си похождения и успехи на някой от своите събратя-крадци или на работодателите си, както би трябвало да ги нарека, всичко се оправяло. Заспивал си тихо и мирно както всички хора.

Надявам се, че никой няма да сметне за излишно отклонение разказа за тази част от моя живот и за хората, принудени да разкриват най-съкровените свои и чужди тайни. Направих го, за да извлече всеки читател поука, назидание, предупреждение и полза.

Бремето на моята тайна така ми тежеше, че постоянно обмислях какво да предприема. Единственият изход, който можах да намеря, бе да посветя съпруга си дотолкова, че да се убеди в необходимостта да се заселим в някоя друга част на света. Следващата дилема пред нас бе към коя част на английските колонии да се отправим. Съпругът ми беше съвършено чужд на страната и едва ли знаеше нещо повече за географското положение на колониите. При все че пиша това, аз самата не зная какво означава думата „географско“. Притежавах само обши познания, добити от дългите разговори с хора, които пристигаха или заминаваха за различните страни.

Така например знаех, че Мериланд, Пенсилвания, Източен и Западен Джърси, Ню Йорк и Нова Англия бяха разположени северно от Вирджиния и следователно имаха по-студен климат. Ето защо те не ме привличаха. Аз по природа обичам топло време; с възрастта моята склонност да избягвам студения климат се засили още повече. Това ме накара да реша да се преселим в Каролайна, която е най-южната английска колония на континента. Още повече, че оттам много лесно можех да дойда по всяко време, което бих сметнала за подходящо, за да потърся имуществата от майка си и да предявя моите права върху тях.

Взела това решение, предложих на съпруга си да напуснем селището, гдето живеехме, и да вземем нашето имущество със себе си в Каролайна, където щяхме да се заселим. Съпругът ми охотно се съгласи с моя пръв довод, тоест че не е добре да оставаме тук, след като го бях убедила в опасността да ме познаят. Останалото не му казах.

Но ето че се породи още едно, ново затруднение. Главният въпрос продължаваше да тормози съзнанието ми и не можех дори да помисля да напусна страната, преди да се осведомя по един или друг начин какво е сторила майка ми за мен. Освен това не можех спокойно да понеса мисълта да замина, без да разкрия коя съм на моя бивш съпруг (брат) или на моето дете, сина му. Но ми се искаше да го направя тъй, че новият ми съпруг да не научи за тяхното съществуване, а и те да не узнаят нищо за него. Измислих безброй начини, за да го сторя. На драго сърце бях готова да изпратя съпруга си в Каролайна и да го последвам по-късно. Това обаче бе неосъществимо, защото той нямаше да мръдне без мен, тъй като не познаваше страната и нямаше понятие как се устройва плантация. Сетне реших отначало да идем там заедно и сетне, като се заселим, да се върна във Вирджиния. Знаех обаче, че дори и тогава той никога не ще поиска да се отдели от мен и да остане сам. Всичко се обясняваше с обстоятелството, че той бе отгледан като аристократ и не само не познаваше страната, но бе и ленив. Когато създадохме плантацията, той предпочиташе да обикаля горите с пушка или, както казваха, да ходи на лов. То бе главното занимание на индианците, но, повтарям — той предпочиташе това, само и само за да не работи в плантацията.

Тези препятствия бяха непреодолими и просто не знаех какво да предприема. Така си бях втълпила да разкрия на бившия си съпруг коя съм, че не можех да устоя — още повече, защото си мислех: не го ли сторя, докато той е жив, по-късно може би ще правя напразни опити да увещавам сина си, че наистина съм същото лице и съм негова майка. Тъй че можех да загубя както завещанието от майка ми, тъй и подкрепата и утехата на най-близките си.

От друга страна, не можех да разкрия положението си, тоест че имам съпруг и че съм докарана на заточение като престъпница. И поради двете причини за мен бе абсолютно необходимо да напуснем страната и да се завърна при бившия си мъж, сякаш идвам от друга колония.

По тия съображения продължих да настоявам пред мъжа си, че е абсолютно необходимо да не се заселваме край реката Потомак, защото незабавно ще станем известни на всички, докато, отидем ли другаде, ще пристигнем със същото добро име, което има всяко семейство, дошло да се засели там. Тъй като местните жители са винаги добре настроени към новопристигналите заселнически семейства, донесли със себе си имущества, то ние можехме да разчитаме на благосклонно посрещане, без всякаква опасност да се разкрие истинското ни положение.

Казах му още, че имам многобройни роднини тук и че не смея да им се обадя, защото скоро ще научат причината за идването ми във Вирджиния, а това би ме изложило крайно много. Споменах и това, че имам основания да вярвам майка ми, починала тук, да ми е завещала нещо, което може би е доста значително. Това заслужавало да се проучи, но не можело да бъде сторено, без да узнаят всички кои сме, освен ако се преместим. Ако обаче се заселим другаде, бих могла да посетя брата и племенниците си, за да ги видя и да разбера какъв е моят дял, да бъда приета с уважение и същевременно да получа онова, което ми се полага. Сторех ли го сега, едва ли можех да очаквам друго освен неприятности — вероятно щяхме да се караме, щяха да ни кълнат и обиждат, нещо, което мъжът ми навярно нямаше да може да понесе. А в случай че се наложеше да доказвам по съдебен ред, че действително съм дъщерята, това щеше да доведе до искане на сведения от Англия, а тъй можех да загубя и да проиграя всичко.

С тези доводи и след като запознах мъжа си с истината дотолкова, доколкото бе необходимо за него, решихме да тръгнем и да потърсим някое селище в Каролайна.

С оглед на това започнахме да разпитваме за кораби, заминаващи за Каролайна, и твърде скоро научихме, че от другата страна на залива, както го наричат, а именно в Мериланд, имало кораб, пристигнал от Каролайна, натоварен с ориз и други стоки, който щял да са връща пак там. Наехме една гемия за превозване на имуществото си, сбогувахме се окончателно с реката Потомак и се отправихме с целия си багаж към Мериланд.

Пътуването бе дълго и неприятно. Според мъжа ми за него то било по-тежко, отколкото цялото пътуване от Англия, защото времето беше лошо. Имаше вълни, а корабчето бе малко и неудобно. Освен това бяхме навлезли на цели сто мили нагоре по Потомак, в местността, изречена Уестморланд, тъй като Потомак е не само най-голямата река във Вирджиния, но, както съм чувала, и най-голямата река в света, която се влива в друга река, а не направо в морето. Докато плувахме по нея, времето непрекъснато бе лошо и често се излагахме на големи опасности, защото, макар и да я наричат река, често тя е така широка, че когато се намирахме в средата, в протежение на много левги не можехме да видим земя нито от едната, нито от другата страна. Сетне трябваше да прекосим големия залив Чесапик, който там, където в него се влива Потомак, е широк близо тридесет мили. По тези причини пътуването ни излезе двеста мили, и то в една мизерна гемия с цялото ни имущество. Случеше ли се някое нещастие, щяхме да се окажем в окаяно положение. Ако изгубехме всичко освен живота си, щяхме да останем голи и боси в дива, непозната местност, без изобщо да имаме приятел или близък в тази част на света. Само при мисълта за това изтръпвах, дори и след като опасността бе отминала.

И тъй, след петдневно плаване, пристигнахме до селището, което, доколкото си спомням, наричаха Филипс Пойнт. Обаче какво мислите — когато пристигнахме, се оказа, че корабът от Каролайна бил натоварен и отплувал преди три дни. Това бе голямо разочарование за нас. Но тъй като аз от нищо не падах духом, казах на мъжа си, че след като не можем да се доберем до Каролайна, а тук, където се намираме, земята изглежда много плодородна и хубава, то най-добре ще бъде да проучим дали условията отговарят на нашите цели. В случай че всичко се окаже благоприятно за нас, можем да се заселим тук.

Слязохме незабавно на брега, но се оказа, че точно тук няма възможност нито да се подслоним, нито да приберем имуществото си. Открихме обаче един много услужлив квакер, който ни посъветва да отидем в някаква местност, разположена на шестдесет мили в източна посока, тоест към устието на залива. Той живеел там и ни увери, че ще имаме възможност или да се заселим, или да потърсим друго място, още по-удобно за заселване. Покани ни тъй любезно, че се съгласихме да идем. Самият той дойде с нас.

На тръгване купихме двама прислужници: една англичанка, току-що пристигнала от Ливерпул, и един негър. Това бе абсолютно необходимо за хора, решили да се заселят в тази колония. Почтеният квакер ни оказваше непрекъснато услуги и когато пристигнахме в селището, ни намери удобен склад за багажа, подслон за самите нас и за прислугата.

Два месеца по-късно, пак с негова помощ, получихме от губернатора на колонията голям участък земя за нашата плантация. Тъй окончателно изоставихме мисълта за преселване в Каролайна. Тук бяхме приети много добре, настанени в удобно жилище, докато завършим приготовленията — разчистване на достатъчно земя и набавянето на материал за постройка на собствен дом. Всичко това бе извършено съгласно указанията на квакера. И така, само за една година ние притежавахме близо петдесет акра25 разчистена земя, част от която заградихме и засяхме с тютюн. Освен това имахме просторна градина и достатъчно ниви, за да снабдяваме слугите си със зеленчуци и хляб.

При това положение се заех да убедя мъжа си да ме пусне пак оттатък залива, за да разпитам там за роднините си. Сега той се съгласи с по-голяма охота, защото имаше достатъчно работа, а можеше да се забавлява и с пушката, което тук наричат лов и което много му се нравеше. Сега ние често отправяхме погледи един към друг, понякога с голямо удоволствие, и размишлявахме за това, колко по-хубав бе животът ни тук не само от Нюгейт, а и от най-голямото ни благоденствие през време на позорния „занаят“, с който и двамата се бяхме занимавали.

Сега стопанството ни бе в много добро състояние. Бяхме закупили от колониалните власти земя за тридесет и пет лири, които заплатихме в брой, и плантацията даваше достатъчно доход, за да осигури и двама ни до края на живота. А колкото за деца, отдавна бях минала възрастта, когато изобщо можех да помисля за нещо подобно.

Но благополучието ни не се заключаваше само в това. Както вече казах, аз отплавах отвъд залива, гдето живееше моят брат и бивш съпруг. Но не отидох в същото село, както по-рано, а се отправих срещу течението на друга голяма река, западно от Потомак, наречена Рапаханок. Тъй се озовах зад плантацията на брат си, която бе доста просторна, а сетне — по един плавателен приток на Рапаханок — се добрах и до самата плантация.

Сега вече бях твърдо решила да се явя открито пред моя брат и да му кажа коя съм; но понеже не знаех в какво настроение ще го намеря или по-право се опасявах, че мога да го разтревожа много с неочакваното си посещение, реших най-напред да му пиша писмо, та да му обясня коя съм и че не съм дошла да го безпокоя във връзка с някогашните ни отношения, които, както се надявах, отдавна бяха забравени, а се обръщах към него като сестра към брат с молба да ми помогне да получа завещаното от нашата майка. Изказвах увереност, че той ще постъпи честно, особено като вземе предвид колко далечен път съм изминала, за да дойда тук.

Прибавих в писмото и няколко много нежни слова за сина му, който, както му бе известно, беше мое дете, и че както аз, така и той не сме виновни, загдето сме се оженили, тъй като и двамата не сме знаели близкото си родство. Ето защо се надявах, че той ще изпълни най-горещото ми желание да видя веднъж моето собствено и едничко дете и да дам израз поне на част от безкрайната си обич към този момък, който дори не помни своята майка.

Разчитах, че щом получи писмото, той веднага ще го даде на сина си, тъй като очите му бяха твърде слаби и едва ли можеше да го прочете сам. Но стана още по-добре, отколкото бях очаквала. Поради слабото си зрение той бил разрешил на сина си да отваря всичките му писма. И тъй като старият джентълмен не бил у дома си, когато пратеникът пристигнал, писмото ми попаднало право в ръцете на моя син, той го отворил и прочел.

След малко синът ми повикал пратеника в къщи и го запитал къде се намира лицето, което му е дало това писмо. Пратеникът му казал селището — то се намираше на около седем мили — и моят син го замолил да почака, веднага заповядал да се оседлае кон и да се приготвят двама слуги и ето че пристигна при мен заедно с пратеника.

Всеки може да си представи изумлението ми, когато пратеникът се върна и ми съобщи, че старият джентълмен не бил у дома си, но затова пък намерил сина му, който пристигнал заедно с него и ей сега щял да влезе при мен. Страшно се смутих, защото не знаех какво означава това — мир или война, нито пък как следва да се държа. За мислене обаче разполагах само с няколко мига, тъй като синът ми следваше пратеника по петите и влизайки в жилището ми, запита нещо момъка при вратата. Предполагам — понеже не чух, — че го е запитал:

„Къде е дамата, която ви изпрати?“, защото пратеникът отговори:

След това той влезе право при мене, целуна ме, взе ме в обятията си и толкова пламенно ме притисна, че не можеше да проговори нито дума, аз обаче чувствувах кок гръдта му се надига и спуска като на дете, което безмълвно хлипа и не може да изплаче мъката си.

Не съм в състояние нито да изразя, нито да опиша радостта, която обзе душата ми, когато се убедих (а това не бе трудно), че той не беше дошъл при мен като чужд човек, а като син при майка си, и то като син, който никога не е знаел какво значи да имаш майка. Казано накратко, дълго време плакахме, прегърнати така, докато най-сетне той наруши мълчанието:

— Мила майчице, значи, ти още си жива! Никога не съм се надявал дори, че ще те видя.

Колкото до мен още доста време не можах да кажа нищо.

След като и двамата се посъвзехме и бяхме в състояние да говорим, той ми описа какво е положението на нещата. Рече ми, че не е показал на баща си моето писмо, нито пък изобщо е споменал нещо за него. Онова, което баба му ми е завещала, се намирало в негови ръце и той щял да изпълни точно волята на покойницата. Що се отнася до баща му, той бил стар и немощен — както телом, така и духом; бил станал много раздразнителен и сприхав, почти не виждал и не го бивало за нищо. Синът ми се съмнявал дали старият човек ще знае как да постъпи при това тъй деликатно положение и затова дошъл сам. Довел го не само копнежът да ме види, но и желанието да предостави на мен да преценя, като зная как стоят нещата, дали следва да се открия пред баща му, или не.

Всичко това ми се видя добре обмислено и предпазливо, убеди ме в здравия разум на сина ми и ми даде да разбера, че той не се нуждае от моите наставления. Казах, че положението на баща му не ме учудва, защото, още преди да замина, той е проявявал вече признаци на душевна неуравновесеност; главната причина на това разстройство е била, че не можел да ме убеди да живея с него като съпруг, след като съм разбрала, че е мой брат. Добавих, че син ми познава по-добре състоянието на баща си понастоящем и аз с готовност ще се вслушам в указанията, които ми даде; аз самата не изпитвам особено желание да видя баща му и съм доволна, дето съм се срещнала най-напред с него; той едва ли би могъл да ми съобщи по-добра вест от тая, че наследството, оставено ми от баба му, се намира в негови ръце, защото не се съмнявам, че той ще изпълни — както се изрази сам — точно волята на покойницата. Сетне запитах отдавна ли е умряла майка ми и къде и вмъкнах в разговора толкова подробности за семейството, щото в него не остана и сянка от съмнение, че аз съм истинската му майка.

После синът ми започна да ме разпитва къде живея и как съм уредила живота си. Казах му, че съм на мериландския бряг на залива в плантацията на един близък приятел, който дошъл от Англия със същия кораб, с който съм пристигнала аз, и че на тоя бряг на залива нямам никакъв подслон. Тогава той ме покани, ако искам, да ида в неговия дом и да живея при него, докато пожелан. Баща му не можел никого да познае и никога нямало да се сети коя съм. Помислих малко и после му отговорих, че макар за мен да е много тежко да живея далеч от сина си, все пак няма да ми бъде особено приятно да живея в един дом с него и винаги да имам пред очи нещастния старец, който на времето е нарушил душевния ми покой. И при все че бих била щастлива да бъда заедно със сина си или поне да съм колкото може по-близо до него, не съм в състояние и да помисля да живея в един дом, гдето постоянно ще ме гнети мисълта, че случайно мога да се издам с някоя дума и да не се сдържа да кажа нещо, което би разкрило всичко и би ме поставило в крайно неудобно положение.

Той призна, че във всичко това съм напълно права.

— Но в такъв случай, мила майко — каза той, — трябва да се настаниш колкото може по-близо до мен.

И след това ме взе на коня при себе си и ме отведе в една плантация в съседство с неговата, гдето ме заобиколиха с такива грижи, като че ли бях в собствения му дом. След като ме настани там, той си тръгна и каза, че за главното ще говори с мен утре. Пред ония хора ме нарече своя леля и тъй като те, изглежда, бяха негови наематели, нареди им да се държат спрямо мен с колкото може по-голямо уважение. Около два часа след заминаването си ми изпрати една слугиня и едно негърче да ми прислужват, а също и провизии за вечеря. Имах чувството, че съм попаднала в някакъв нов свят и почти почнах да съжалявам, загдето изобщо доведох от Англия моя ланкаширски съпруг.

Това съжаление обаче не беше дълбоко, защото аз искрено и още от самото начало обичах мъжа си от Ланкашир. А и той го заслужаваше — поне дотолкова, доколкото може да го заслужава един мъж; но отбелязвам това само между другото.

На следната сутрин синът ми дойде да ме види още със ставането ми. След като поговорихме малко, той извади една кесия от еленова кожа с петдесет и пет испански пистоли в нея и ми я даде, като каза, че това било за пътните ми разноски от Англия до Америка, защото, макар и да не било негова работа да пита, все пак можел да предположи, че не съм донесла много пари, тъй като се знаело, че в тая страна няма смисъл да се носят много пари.

После извади завещанието на баба си и ми го прочете. От него се виждаше, че тя ми е оставила плантация на реката Йорк заедно със слугите и добитъка и я поверила на сина ми, за да ми я предаде, ако чуе някога за мен, или пък на законните ми наследници, ако имам деца, или пък на оня, когото оставя за мой наследник по завещание. Но дохода от тази плантация трябваше да получава синът ми, докато научеше нещо за мен, а ако аз не се окажех между живите, тя щеше да остане за него и наследниците му. При все че тая плантация се намираше далеч оттук, той не я давал под наем, а я обработвал чрез свой управител, както правел и с друга една плантация близо до нея, собственост на баща му. Три или четири пъти в годината ходел там да види как върви работата. Запитах го колко струва според него тая плантация. Той ми каза, че ако я дам под наем, тя ще ми носи около шестдесет лири годишно, а ако живея в нея и се разпореждам сама, доходът щял да бъде много по-голям — може би около сто и петдесет лири в годината. Но като разбра, че по-скоро съм склонна да се заселя от другата страна на залива или пък да се върна обратно в Англия, предложи ми да стане управител на плантацията. Щял да продължи да я обработва тъй, както бил правил това досега за себе си, и смяташе, че ще бъде в състояние да ми изпраща от нея толкова тютюн, че да имам осигурени сто лири годишно, а понякога и повече.

Тия новини ми звучаха някак чудно и необичайно — не бях свикнала на такива неща. И струва ми се, че душата ми сега вече се устреми с пълна искреност и благодарност към ръката на провидението, сторило такива чудеса за мене, най-покварената жена в тоя божи свят. Нека отбележа още веднъж: не само тогава, а и винаги, когато трябваше да благодаря на небето, някогашният ми греховен живот ми се виждаше още по-чудовищен. И никога не съм се отвращавала от него толкова, никога не съм изпитвала по-силни угризения, както по времето, когато чувствувах, че провидението облагодетелствува мен, недостойната.

Но ще оставя читателя да доразвие сам и за себе си тия мисли — защото той без съмнение ще разбере нуждата от това, — а аз ще продължа своя разказ. Нежното държане на сина ми и милите му предложения наливаха със сълзи очите ми почти през цялото време, докато ми говореше. Почти не бях в състояние да беседвам с него, казвах по нещо само когато не се задъхвах от вълнение. Но най-сетне се овладях и изразих удивлението си, че съм имала щастието делът ми да бъде поверен в ръцете на собственото ми дете. Що се касаеше до моите наследници, казах му, че нямам на тоя свят други деца освен него и че дори и да се омъжа, не мога да очаквам деца на тая възраст, ето защо бих желала да приготвя необходимите документи, за да подпиша, че след смъртта ми всички мои имоти ще останат за него и за наследниците му. И като се усмихнах, запитах го защо не се е оженил още. Той отговори любезно, че във Вирджиния няма много жени и че щом като възнамерявам да се завърна в Англия, няма да бъде зле да му изпратя жена от Лондон.

Такова бе съдържанието на разговора ни през първия ден — най-приятния ден през целия ми живот, ден, в който изпитах истинско задоволство. След това той идваше всекидневно и прекарваше при мене по-голямата част от времето си. Заведе ме в домовете на редица свои приятели и навсякъде ме посрещаха с голямо уважение. Обядвах на няколко пъти и в собствения му дом, като той винаги нагласяваше така, че да не срещна баща му. При третото посещение му направих подарък — едничкото ценно нещо, което имах в момента в себе си: единия от двата златни часовника, донесени от мен с корабния ми сандък. Казах му, че не разполагам с нищо друго ценно и го замолих да целува часовника винаги когато си спомни за мен. Но премълчах, че бях откраднала тоя часовник от някаква дама в една лондонска черква, споменавам това между другото.

Той се поколеба за миг, сякаш не знаеше да го взема ли, или не. Но аз настоях и го накарах да го приеме. Впрочем този часовник струваше не по-малко от кесията с испанско злато, дадено ми от него. Не, в никой случай не струваше по-малко, дори ако се пресметнеше по цената си в Лондон — а тук те бяха двойно по-скъпи. Най-сетне той го взе, целуна го, каза ми, че часовникът ще представлява за него дълг, който щял да ми изплаща, докато съм жива.

След няколко дни той ми донесе документите за плантацията, а заедно о него дойде и нотариусът и аз го готовност подписах всички книжа и му ги дадох със стотици целувки. Едва ли някога се е уреждало с по-голяма любов нещо между някоя майка и нежното й, любещо дете.

А на другия ден той ми донесе подписаното и подпечатано от него задължение да управлява плантацията ми за моя сметка и да ми предава дохода, където и да се намирам. Задължаваше се тоя доход да не бъде по-нисък от сто лири годишно. А сетне ми каза, че понеже съм пристигнала преди прибирането на реколтата, имам право на дохода от текущата година. Брои ми сто лири в испански жълтици и ме помоли да му издам разписка, че съм получила всичко за годината до Коледа включително; това стана през последните дни на август.

Останах там около пет седмици, а сетне с големи мъчнотии успях да се измъкна. Защото синът ми настояваше непременно да ме изпрати до отсрещния бряг на залива, а пък аз в никакъв случай не исках да позволя това. Тогава той предложи да ме пусне да отпътувам с неговата собствена гемия, която, построена като яхта, му служеше и за работа, и за развлечение. Това вече приех и след като той изрази по най-нежен начин както почитта, тъй и обичта си към мен, пусна ме да си вървя и след два дни благополучно пристигнах при моя приятел, квакера.

Докарах със себе си за нашата плантация три коня заедно с хамутите и седлата, няколко свине, две крави и хиляди други неща — дар от най-милото и най-нежно дете, което някоя жена изобщо е имала някога.

Разказах на съпруга си всички подробности от това пътешествие, само че наричах сина си мой братовчед. Първото, което му съобщих, беше, че съм си изгубила часовника и той явно го взе за нещастие. След това обаче му описах колко любезен е бил моят братовчед и каква плантация ми е завещала майка ми, и как той я пазел с надежда, че някога ще разбере къде съм. И казах, че съм го назначила за управител и той честно ще ми дава отчет за дохода от нея. Сетне му подадох стоте лири в сребро от тазгодишната реколта. И докато изваждах кесията от еленова кожа с пистолите, добавих:

— А ето, мили мой, и златния часовник.

Тогава съпругът ми вдигна ръце към небето и — тъй като божието милосърдие оказва еднакво влияние над всички чувствителни души — изпаднал в радостен екстаз, извика:

— О, какво прави господ за такова неблагодарно куче като мен!

После аз му съобщих какво още съм докарала с гемията — имам пред вид конете, свинете, кравите и останалите припаси за нашата плантации. Всичко това увеличи още повече удивлението му и изпълни сърцето му о признателност. Струва ми се, че оттогава нататък разкаянието му беше толкова искрено и промяната в него толкова пълна, че едва ли божията милост е връщала тъй изцяло в правия път друг блуден син, крадец или разбойник. Бих могла да разкажа много повече неща в подкрепа на тая истина, но се опасявам, че тогава последната част на книгата няма да стане толкова занимателна, колкото другите части, където описвах порочния си живот.

Пък и това е моята история, а не на съпруга ми. Ето защо се връщам към нея.

Продължихме да разработваме плантацията и това все повече ни се удаваше с помощта и съветите на приятелите, които си бяхме спечелили там, особено на почтения квакер, който се оказа верен, щедър и предан другар. И всичко вървеше много успешно. Както вече бях споменала, в началото разполагахме с достатъчно голям капитал и сега той беше нараснал с още сто и петдесет лири в пари, така че увеличихме броя на нашите слуги, построихме си много хубава къща и всяка година разчиствахме все повече и повече земя.

През втората година писах на старата си хазайка, за да се порадва и тя на нашите радости и успехи, и й дадох указания в какво да вложи парите, оставени при нея. Те, както вече съм споменавала, възлизаха на двеста и петдесет лири и тя ни ги изпрати в стоки с обичайната си любезност и преданост. Целият товар стигна до нас благополучно.

В него имаше различни дрехи както за мъжа ми, тъй и за мен; бях се погрижила специално да му поръчам все вещи, каквито знаех, че обича: две красиви дълги перуки, две шпаги със сребърни ефеси, три или четири отлични оръжия за лов, прекрасно седло с кобури, много хубави пистолети и алено наметало — с една дума, всичко, което можеше да му достави удоволствие и да му придаде вид на изискан джентълмен, какъвто той наистина беше. Бях поръчала освен това всевъзможни домакински прибори, от каквито се нуждаехме, а също и бельо за двама ни. Що се отнася до самата мен, нуждаех се от твърде малко дрехи и бельо, защото от самото начало бях добре запасена.

Останалата част от изпратения до мен товар се състоеше от най-различни железни потреби, като принадлежности за коне и сечива за обработване на земята, дрехи за слугите, вълнени платове, коприна, чорапи, обувки, шапки и подобни неща, каквито носи прислугата, а също и цели топове плат за работно облекло — всичко според указанията на квакера. И целият този товар пристигна в отлично състояние заедно с три нови слугини — здрави моми, които старата ми хазайка беше избрала за мен, — подходящи както за мястото, тъй и за работата, която възнамерявахме да им възложим. Случи се така, че едната от тях пристигна с приплод — както си призна по-късно, забременяла от някакъв моряк на кораба около Грейвсенд; така че около седем месеца след пристигането си тя ни роди едно яко момченце.

Можете да си представите как се изненада съпругът ми при получаването на такава пратка от Англия. На следния ден, когато беше видял вече всичко, той каза:

— Но, мила, какво значи всичко това? Опасявам се, че ще затънеш до гуша в дългове. Кога ще бъдем в състояние да ги изплатим?

Тогава му отговорих с усмивка, че всичко е вече платено. Обясних му, че тъй като не съм знаела какво може да ни се случи по пътя, нито на какви условия ще попаднем тук след пристигането, не съм взела със себе си целия капитал, а съм оставила част от него в ръцете на моята приятелка; и сега, когато сме пристигнали благополучно и сме уредили живота си, съм поискала от нея тия пари, както сам вижда.

Той беше смаяни известно време пресмяташе на пръсти, но не казваше нищо. Накрая рече:

— Стой сега, чакай да видим.

И продължи да пресмята на пръсти.

— Първо — рече той и сви палеца, — двестате четиридесет и шест лири в пари; второ — два златни часовника, диамантени пръстени и сребърни прибори — и сви показалеца; а после, свивайки безименния пръст, добави: — Тук пък една плантация на брега на реката Йорк и сто лири годишно в пари. После коне, крави, свине и припаси.

Понеже сега вече всичките му пръсти се оказаха свити, той пак премина към палеца:

— А сега и товарът от Англия, който там струва двеста и петдесет лири, а тук — двойно повече.

— Е, добре — рекох тогава аз, — какво излиза, като пресметна всичко?

— Какво излиза ли? — отвърна той. — Кой разправяше, че съм бил излъган, когато съм се оженил в Ланкашир?

Според мен аз съм се оженил тогава за богата, и то за доста богата жена.

С една дума, заживяхме охолно и всяка година имуществото ни се увеличаваше. Нашата нова плантация неусетно се разширяваше под ръцете ни и през осемте години, които прекарахме в нея, ние повишихме дохода й най-малко на триста лири годишно — на толкова би са равнявал доходът от нея в Англия.

След като бях прекарала цяла година у дома, пак отидох отвъд залива — да видя сина си и да получа дохода от моята плантация за изтеклата година. Изненадах се, като още с пристигането на брега научих, че предишният ми мъж бил умрял и нямало още и две седмици, откак го били погребали. Признавам, че тази вест не бе неприятна за мен, защото сега вече можех да се показвам пред хората такава, каквато бях, тоест като омъжена. Ето защо, преди да са разделя със сина си, споменах му, че навярно ще се омъжа за джентълмена, чиято плантация се намира близо до моята, и че макар по закон отдавна да съм била свободна да сторя това и никаква предишна връзка да не ми е пречила, все пак би ми било неприятно, ако старата история излезе наяве и обезпокои съпруга ми. Синът ми, все така мил, почтителен и услужлив, сега вече ме прие в собствения си дом, изплати ми сто лири и пак ме изпрати дома, обсипана с подаръци.

След известно време съобщих на сина си, че съм са омъжила, и го поканих да ни дойде на гости, а и мъжът ми му написа много любезно писмо и го покани. След няколко месеца той пристигна и се случи у нас тъкмо когато пристигна пратката ми от Англия; на него обаче казах, че всичко изпратено е от името на мъжа ми, а не мое.

Трябва да отбележа още, че когато старецът — моят брат и съпруг — умря, аз, вече успокоена, разказах на мъжа си цялата история и му съобщих, че братовчедът ми, както го бях наричала дотогава, всъщност е мой син от тоя злополучен брак. Той изслуша разказа ми, без да се вълнува, и ме увери, че нямало да се вълнува дори ако старецът, както го наричахме ние, бе още жив.

— Защото — каза той — за това не си била виновна нито ти, нито пък той; то е било нещастие, което не сте могли да избегнете.

Упрекваше брат ми само в едно: дето е искал, след като вече съм знаела, че е мой брат, да крия това и да продължавам да живея с него като със съпруг. Това според него било гадост.

Тъй всички дребни затруднения едно по едно се изгладиха и ние заживяхме сред най-мили отношения и сред неописуемо спокойствие. Вече достигнахме дълбока старост. Аз се завърнах в Англия близо седемдесетгодишна, а мъжът ми е на шестдесет и осем, срокът на моето заточение отдавна изтече и сега, независимо от всички несгоди и бедствия, с които животът ни бе тъй богат, и двамата се радваме на отлично настроение и здраве. Мъжът ми остана там още известно време, за да приключи работите ни, и отначало и аз исках да се върна при него, но после по негово желание се отказах от намерението си, тъй като и той пристигна в Англия, където решихме да прекараме остатъка от годините си в искрено разкаяние за порочния живот, който бяхме водили.

Написано през 1683 година