Сполуките и неволите на прочутата Мол Фландърс

Ах, ако беше продължило това щастие или ако бях разбрала от момента, когато го вкусих, истинската му сладост, без да изпадна в онази нищета, която неизменно погубва добродетелта, по-щастлива от мене нямаше да има! През този щастлив период на живота си действително се разкайвах за всичките си минали грехове. С отвращение гледах на миналото и изпитвах към себе си истинска ненавист. Често си спомнях как любовникът ми в Бат, сякаш сразен от божията десница, се разкая и ме изостави, като отказа вече да ме вижда. Колкото и безумно да ме обичаше. Но аз, подтикната от най-лошия от всички дяволи — бедността, отново се отдадох на този порочен живот, използувах хубостта си, за да задоволя най-насъщните си нужди, и накарах красотата да стане сводница на порока.

Сега сякаш бях намерила убежище в безопасно пристанище след свършека на бурно пътуване и бях много благодарна за избавлението си. С часове седях сама и ронех сълзи, като си спомнях миналите си безумни постъпки. Ужасявах се, като си мислех докъде бях затънала в порочния си живот. Понякога се ласкаех от мисълта, че искрено съм се разкаяла.

Има обаче изкушения, пред които човешката природа е безсилна и малцина знаят как биха постъпили, ако бъдат поставени пред същите изпитания. Както алчността е коренът на всяко зло, така бедността е най-лошият капан, в който можем да попаднем. Но нека спра тези разсъждения и разкажа най-напред как се разви по-нататък моят живот.

С новия си съпруг живеех напълно спокойно. Този разумен, спокоен и сериозен човек беше добродетелен, скромен и искрен, а в професията си усърден и честен. Работата му беше доста скромна, но доходът му стигаше, за да ми осигури охолен живот, без особен лукс. Той, разбира се, не можеше да поддържа каляска и да блесне в обществото, както се казва. Но и аз не очаквах, нито желаех подобно нещо, защото толкова ми бяха опротивели лекомислието и разточителството на по-раншния ми живот, че сега предпочитах да живея тихо и скромно в тесния кръг на семейството си. Не приемах никого и не ходех на гости. Гледах семейството си и се стараех да угодя на мъжа си. Този начин на живот ми беше много приятен.

Живяхме в доволство цели пет години и като изневиделица ударът на някаква невидима ръка срина из основи щастието ми и ме остави да се справям сама в света.

Моят съпруг беше дал назаем голяма сума на един колега от банката, който фалира. Това беше тежък удар за мъжа ми и не можеше да не се отрази зле на финансовото ни положение, но все пак, ако на съпруга ми не му липсваше кураж да приеме нещастието си, той можеше да се оправи от понесената загуба, тъй като имаше добър кредит в търговския свят. Така е в живота — превиеш ли гръб, когато те сполети беда, бремето става двойно по-тежко; а комуто липсва воля за живот, неминуемо загива. Напразно се мъчех да го утеша и ободря — раната бе твърде дълбока. Този удар бе пронизал сърцето му като с кама; обзе го отчаяние, което се превърна в апатия, и не след дълго той умря. Предвиждах нещастието си и това много ме потискаше, защото ми беше съвсем ясно, че ако той умре, с мене е свършено.

От него имах само две деца, защото бях четиридесет и осем годишна и ми минаваше времето за раждане. Предполагам, че и да беше жив, нямаше да имам повече деца.

Сега наистина бях в много тежко и безнадеждно положение, в някои отношения по-лошо от всякой друг път. На първо място хубостта ми бе повехнала и не можех да очаквам, че ще стана любовница някому. От красотата ми бяха останали само далечни следи. Но най-лошото беше, че се бях отчаяла и загубила надежда. Аз, която насърчавах мъжа си и се стараех да поддържам духа му, сега не бях в състояние да крепя собствения си дух. Липсваше ми куражът, за който сама му казвах, че е крайно необходим, за да понесе човек по-леко бедите си.

Останала без помощ и без приятели, аз действително бях в плачевно положение. А загубата, която бе претърпял мъжът ми, дотолкова бе намалила средствата ми, че макар да нямах дългове, ясно виждах как скоро няма да имам с какво да живея. Парите за най-насъщните ми нужди се топяха всеки ден. Скоро щях да остана без никакви средства и да изпадна в пълна мизерия. Така живо си представях всичко това, та ми се струваше, че лошите дни са вече настъпили, преди дори да наближат. Освен това страхът удвояваше нещастието ми, защото си представях, че всяка монета от шест пенса, която давах за хляб, беше последната в кесията ми и че от следващия ден съм обречена на гладна смърт.

При тежкото положение, в което се намирах, нямах никакъв приятел, към когото да се обърна за утеха и съвет. По цели дни и нощи плачех и страдах, кършех ръце и се вайках като обезумяла. Често се чудя как не полудях. Бях изпаднала в такова голямо униние, че умът ми блуждаеше и започнах да страдам от халюцинации.

Живях две години в това плачевно състояние. Оскъдните ми средства се топяха. Постоянно оплаквах злочестата си съдба и сякаш всеки ден силите ми бавно чезнеха без най-малкия лъч от надежда и без изгледи за помощ отнякъде. Толкова много и често бях плакала, че сълзите ми пресъхнаха. Така бързо обеднявах, че просто обезумявах от отчаяние.

За да облекча поне малко положението си, напуснах къщата, в която живеех, и наех мебелирана квартира. Живеех крайно скромно и продавах постепенно нещата си, което ми докарваше малко пари. По този начин живях близо година съвсем скромно, като пестях дори стотинката. Но колчем помислях за бъдещето, сърцето ми се свиваше — лишенията и мизерията бяха неизбежни. О, нека всеки, който чете горните редове, сериозно се замисли върху това, какво значи да изпаднеш в отчаяние и да останеш без приятели и без хляб. То непременно ще го накара не само да пести това, което има, но и да потърси подкрепа от бога и да си спомни за молитвата на мъдреца:

Нека читателят помни, че отчаяният е изложен на ужасни изкушения и няма сили да се съпротивява. Нищетата гнети и нещастието довежда душата до отчаяние. Какво можеш да направиш?

Една вечер, бидейки вече на края на силите си — няма да излъжа, ако кажа, че бях като обезумяла, — подтикната от някакъв зъл дух, аз се облякох (дрехите ми бяха още доста хубави) и излязох. Не знаех какво върша, нито защо го върша. С положителност мога да твърдя, че когато излязох, нямах никаква предначертана цел. Нито знаех къде отивам, нито мислех къде да отида и какво да направи. Но както сатаната ме измъкна от къщи и подхвърли примамката си, за да се заловя за нея, така сигурно той ме доведе до онова място, защото наистина не знаех къде отивам, нито какво правя.

Лутайки се безцелно из града, минах край една аптека на улица Ледънхол. Надзърнах вътре и видях, че на едно столче току пред тезгяха беше сложен малък вързоп, увит в бяло платно. До столчето, гърбом към вратата, стоеше една слугиня и гледаше как чиракът на аптекаря, стъпил на тезгяха, също с гръб към вратата, със свещник в едната си ръка, се пресяга с другата към най-горната полица, за да вземе нещо. Така че и двамата бяха заети, а в магазина нямаше друг човек.

Ето примамката; и дяволът, който бе я поставил, ме подтикваше — спомням си това и никога няма да го забравя; — стори ми се, че зад рамото си чух глас, който казваше:

Влязох бързо в магазина и обърната гърбом към момчето, като че ли за да видя една минаваща кола, протегнах ръка назад, взех пакета и излязох, без нито момичето, нито чиракът, нито някой друг да ме забележи.

Нямам думи да опиша ужаса, който изпитах, докато извърших тази кражба. Като си тръгнах, нямах смелост нито да тичам, нито дори да ускоря крачките си. Пресякох улицата и кривнах по първата пресечка — струва ми се, че водеше към улица Фенчърч. Оттам пресякох толкова улици и свих толкова пъти наляво и надясно, че нямах представа къде съм, нито накъде отивам. Не усещах земята под краката си и колкото повече намаляваше опасността да ме хванат, толкова повече бързах, докато най-после, уморена и задъхана, трябваше да седна на една пейка пред някаква врата. Тогава разбрах, че съм вървяла по Темз Стрийт, близо до Билингзгейт. Поотдъхнах си и продължих. Кръвта ми сякаш кипеше, а сърцето ми биеше като от внезапна уплаха. Бях толкова изненадана от това, което извърших, че не знаех къде отивам и какво правя.

След като се изморих от дългото обикаляме, аз се поразмислих и поех към квартирата си, където пристигнах към девет часа вечерта.

Нямах представа какво имаше във вързопа, нито защо беше оставен на стола в аптеката, но когато го отворих, видях един комплект почти ново и доста фино бельо за родилка, украсено с много хубава дантела. Имаше също половинлитрова сребърна купичка за овесена каша, малка сребърна чаша и шест лъжички, още бельо, една хубава риза и три копринени носни кърпи, а в чашата, увити в хартия, осемнадесет шилинга и шест пенса.

Докато изваждах тези неща, макар да бях вече вън от опасност, изпитвах неописуем страх. Седнах и горко заридах. „Господи — виках, — аз съм вече крадла! Следващия път ще ме хванат, ще ме заведат в затвора Нюгейт и ще ме осъдят на смърт!“ После пак дълго плаках. Ако не ме беше страх, колкото и да бях изпаднала, положително щях да върна откраднатите вещи. Но след известно време страхът ми премина. Легнах си, но почти не спах. Ужасът, който изпитвах от постъпката си, не ми даваше покой цяла нощ и през целия следващ ден не знаех нито какво говоря, нито какво върша. След това исках на всяка цена да чуя нещо за кражбата и да разбера дали нещата принадлежаха на някой бедняк или на богаташ. „Може да са били на някоя бедна вдовица като мене — си казвах аз, — която е увила тези неща, за да ги продаде и да купи къшей хляб за себе си и за бедното си дете. И сега те гладуват и се измъчват, защото са лишени от малкото пари, които биха получили от тази продажба.“ В продължение на три-четири дни тази мисъл ме тормозеше повече от всички други.

Но собствените ми грижи изместиха тези разсъждения; мисълта, че и аз самата скоро ще започна да гладувам, постепенно ме направи по-коравосърдечна. В тези дни особено ми тежеше това, че докато беше жив мъжът ми, аз бях тръгнала по правия път и се бях разкаяла (както се надявах) за миналите си лоши дела. Тежко ми беше, че след като няколко години бях водила сериозен и почтен живот, сега крайната нужда, в която бях изпаднала, ме тласкаше към морална и телесна гибел. На два-три пъти падах на колене и се молех на бога да ме спаси, но трябва да призная, че в молитвите ми нямаше никаква надежда. Не знаех какво да правя. Всичко около мен ми вдъхваше страх, а душата ми тънеше в пълен мрак. Като размислих, съзнах, че не съм се разкаяла за предишния си живот, че божието наказание вече ме настига и че сега почват страданията за миналите ми прегрешения.

Ако бях продължила да разсъждавам така, може би щях истински да се разкая. Но в сърцето ми се таеше лош съветник и той постоянно ме подтикваше да облекча положението си с най-лошите средства. Една вечер той отново ме изкуши да изляза и да потърся нещо както в деня, когато ми пошепна:

Този път излязох денем. Сама не зная къде скитах и какво търсех. Дяволът постави на пътя ми действително страшна примка, в която не бях попадала дотогава.

По улица Олдърсгейт вървеше само едно хубавичко момиченце, което се връщаше у дома от училище. Злият дух, който се бе загнездил в сърцето ми, ме тласна по следите на това невинно създание. След малко го заприказвах и то се разбъбри. Тогава го хванах за ръка и тръгнахме заедно, докато стигнахме до една павирана уличка, която води към Бартоломю Клоус. Кривнах по нея, но детето каза, че това не било правият път за тяхната къща.

— Как да не е! — рекох. — Аз ще ти покажа как да си идеш у дома.

Бях хвърлила око на герданчето от златни мъниста, което то носеше. Уличката беше тъмна и аз се наведох уж да пристегна обувката на детето, свалих огърлицата, без то да усети, и пак го поведох. В този момент дяволът ми подшушна да убия детето в тъмната уличка, за да не би да се разплаче и да ме издаде, но самата мисъл дотолкова ме уплаши, че едва не се строполих на земята. Върнах детето обратно, като му казах, че пътят му за в къщи не е оттук. Момиченцето ме послуша, а аз тръгнах по Бартоломю Клоус, после свих в една друга уличка, която пресича Лонг Лейн, оттам поех по Чартърхаус Ярд и се озовах в улица Сейнт Джон. После влязох в пазара Смитфийлд, тръгнах по Чик Лейн, оттам по Фийлд Лейн и на моста Хаубърн се смесих с навалицата, която там винаги е много голяма, тъй че никой вече не можеше да ме настигне. Така завърши второто ми излизане из големия град.

Мислите за новата плячка изличиха напълно спомена за първата и предишните ми разсъждения бързо избледняха. Сърцето ми закоравя от мизерията; нуждата ме караше да не се спирам пред нищо. Последната ми кражба не ми създаде големи грижи — не бях сторила никакво зло на детето и затова смятах, че напълно основателно съм дала добър урок на родителите му за тяхната небрежност и те вече нямаше да го оставят да се връща само.

Огърлицата, която струваше около тринадесет-четиринадесет лири, е била вероятно на майката, защото беше твърде голяма за дете; сигурно от суетност я бяха дали на момиченцето, за да е докарано, когато ходи на училище. Не ще съмнение, че са пратили някоя слугиня да го доведе в къщи и тая негодница сигурно се е хванала с някое момче и е оставила горкото дете да ходи само из улиците, докато попадне в моите ръце.

Аз обаче не му направих нищо лошо; дори не го уплаших, защото още можех да се разнежвам и вършех само това, към което ме подтикваше нуждата.

Впоследствие имах много приключения, макар че не бях опитна в тази професия и можех да се оправям само когато дяволът ми даваше ум; а той не ме изоставяше.

Веднъж ми се случи необикновено приключение. Един ден, привечер, вървях по улица Ломбард. Когато стигнах до Три Кинг Корт, един човек се втурна насреща ми като светкавица и както се бях спряла за момент пред една къща на ъгъла на уличката, хвърли един пакет на земята точно зад мен и ми извика:

— Да си жива, госпожо, нека постои тук пакетът — и побягна.

Подир него тичаха още двама, а по петите им летеше едни гологлав младеж, който крещеше:

— Дръжте крадците!

Преследвачът почти настигна крадците и те бяха принудени да захвърлят плячката си; единият бе хванат, но другият успя да избяга.

Стоях неподвижно през всичкото време, докато хората се върнаха, влачейки със себе си нещастника, когото бяха уловили, и носейки задигнатите топове плат; всички бяха много доволни, загдето бяха възвърнали откраднатите вещи и хванали един от крадците. Те ме отминаха, защото имах вид на човек от тълпата, който още зяпа и след като зрелището е приключено.

Веднъж-дваж попитах какво е станало, но никой не ми отговори, а и аз не бях прекалено настойчива. Но когато хората се разотидоха, се обърнах, взех хвърления зад мене пакет и си тръгнах. Сега бях по-спокойна от друг път, защото не бях откраднала нищо — пакетът ми беше просто подарен. Стигнах благополучно в квартирата си с този подарък, който се оказа топ хубава черна коприна и парче кадифен плат. Последното бе само около единадесет ярда, а топът коприна имаше близо петдесет ярда. Изглежда, че бяха ограбили някой магазин за платове. Казвам ограбили, защото задигнатите платове бяха действително много на брой; а и стоките, които собствениците успяха да си възвърнат, не бяха малко — струва ми се, около шест или седем топа копринен плат. Не можех да си представя как крадците бяха успели да задигнат толкова много нещо. Но понеже само бях обрала крадеца, не изпитвах никакви угризения и много се зарадвах на късмета си.

Досега ми беше вървяло и имах още няколко успеха ако и откраднатите предмети да нямаха особено голяма стойност. Но живеех в постоянен страх да не ме хванат, както и с убеждението, че в края на краищата ще увисна на бесилката. Тази мисъл ми се натрапваше така настойчиво, че ме възпираше дори в случай, когато можех да открадна нещо, без да ме заплашва каквато и да е опасност. Трябва да спомена, че често обикалях селата в околностите на града, за да видя дали там няма да ми падне нещо. Минавайки край една къща близо до Степни, видях на прозоречната дъска два пръстена — единият малък брилянтен, а другият обикновена златна халка. Очевидно някоя небрежна жена с много пари и малко ум ги бе оставила там за малко, може би само докато си измие ръцете.

Няколко пъти минах покрай прозореца, за да разбера дали има някой в стаята; не видях никого, но все пак не бях сигурна. След малко ми хрумна да почукам на стъклото, уж искам да говоря с някого; ако имаше човек вътре, той положително щеше да дойде до прозореца. Тогава щях да му кажа да си прибере пръстените, защото съм видяла две подозрителни лица да се навъртат наоколо. Това беше щастливо хрумване. Почуках един-два пъти и никой не се обади. Тогава с един удар счупих стъклото, взех двата пръстена и си тръгнах. Диамантеният пръстен струваше около три лири, а другият около 9 шилинга.

Сега се чудех къде да продам стоката си, особено двете парчета плат. Никак не ми се искаше да ги продам евтино, както обикновено правят горките крадци, които, след като са рискували живота си за нещо ценно, са принудени да го продадат на безценица. Дълго се чудих как да постъпя. Накрая реших да отида при старата си хазайка и да възобновя връзките си с нея. Най-редовно й бях изпращала годишната вноска от пет лири за издръжката на момченцето ми, докато ми позволяваха средствата. Но дойде време, когато бях принудена да ги преустановя. Писах й, разбира се, че съм загубила мъжа си, че средствата ми са много намалели и вече не съм в състояние да й пращам пари, като я молех да се погрижи детето да не страда покрай майка си, постигната от нещастия.

Сега отидох да я посетя и видях, че тя все още работеше по специалността си, но положението й не бе така цветущо, както преди. Някакъв господин, чиято дъщеря била отвлечена, я осъдил за участие в престъплението и тя за малко не отишла на бесилката. Разноските по делото едва ли не я разорили, така че сега живееше в много скромна обстановка; при това нямаше вече предишната си репутация като акушерка. Жената обаче — така да се каже — не се предаваше, понеже бе енергична и предприемчива и й бяха останали малко пари; тя бе отворила заложна къща и не живееше зле.

Прие ме много учтиво и със свойствената си приветливост ми каза, че не ме уважава по-малко, понеже съм обедняла; погрижила се била момчето ми да бъде добре гледано, макар да не съм могла вече да плащам обещаната издръжка; жената имала достатъчно средства и затова не трябвало да бера грижа; когато се замогна достатъчно, ще мога да й се наплатя.

Казах й, че парите ми са доста намалели, но че притежавам някои вещи, които имат известна стойност, и я моля да ме упъти как да ги превърна в пари. Извадих златната огърлица, като й казах, че ми е подарък от мъжа ми. Сетне й показах двете парчета плат, които казах, че съм ги донесла от Ирландия, и малкия брилянтен пръстен. Сребърните съдове и лъжичките бях успяла да продам сама преди това, а тя пък предложи да купи бельото за родилка, смятайки, че е мое лично. Обясни ми, че сега имала заложна къща и може да ми продаде нещата. Тя скоро повика подходящи лица, които ги купиха без всякакво колебание, и то на добра цена, като видяха в чии ръце са.

Започнах да мисля, че тази тъй ценена жена ще може да ми помогне да намеря някаква почтена работа, защото на драго сърце бих се заловила да върша каквото и да било. Но с честни работи тя не се занимаваше. Да бях по-млада, може би щеше да ми помогне да си намеря някой покровител, но сега въобще не мислех вече да си изкарвам прехраната по такъв начин, тъй като бях надминала петдесетте.

Най-после тя ме покани да отида да живея у нея, докато си намеря подходяща работа, като ме увери, че нямало да ми струва много. На драго сърце приех поканата й. Сега, когато животът ми стана сравнително по-лек, можах да дам на отглеждане и малкия син от последния си мъж. И тук тя ме улесни, като поиска да й плащам, ако мога, само пет лири годишно. Това беше такава помощ за мене, че за доста дълго изоставих лошия занаят, който бях захванала. Бях петимна да се уловя на някаква работа, но за човек без връзки това бе много трудно.

Най-после намерих юрганджийска работа; шиех и фусти и тям подобни и така започнах да си изкарвам прехраната. Работех здравата и бях много доволна. Но дяволът си е упорит. Той бе твърдо решил да ме накара да му служа и постоянно ме подканваше да изляза на разходка, тоест да видя дали ще ми се удаде случай да пипна нещичко постарому.

Една вечер сляпо се подчиних на заповедта му и дълго обикалях из улиците, но не попаднах на нищо. Недоволна от неуспеха си, излязох и следващата вечер. Минавайки край една кръчма, видях през отворената врата на малката стаичка15 една сребърна бирена чаша, забравена на масата (по това време много ги имаше по кръчмите). Навярно някаква компания бе пила там и небрежният келнер бе пропуснал да я прибере.

Съвсем свободно влязох в стаичката и като поставих чашата на края на пейката, седнах пред нея и тропнах с крак. След малко дойде едно момче и аз си заръчах чаша топла бира, защото времето беше студено. Момчето изтича навън и го чух да слиза в мазето да наточи бирата. Докато го нямаше, влезе едно друго момче.

— Искате ли нещо? — ме запита то.

— Не — отвърнах аз, — другото момче отиде да ми донесе една халба.

След малко чух жената при тезгяха да казва:

— Излязоха ли всички от пети номер? — (Аз седях в стаичката номер пет.) И момчето отговори:

— Да.

— Кой прибра сребърната чаша? — попита жената.

— Аз — каза едно друго момче. — Ето я. — И то посочи, изглежда, към друга чаша, която бе донесло по погрешка от друга стаичка; а може би, негодникът му неден, беше забравил, че не я е прибрал; както и да е, но чашата си беше до мене.

Много ми беше приятно да чуя всичко това, защото разбрах, че не са усетили, че чашата липсва, а я смятаха за прибрана. Изпих си бирата, повиках момчето, за да платя, и на излизане казах:

— Хем да пазиш сребърните чаши, момчето ми! — и му показах сребърната халба, в която ми бе донесло бирата.

— Пазим ги, госпожо. Пак заповядайте — рече момчето и аз си тръгнах.

Прибирайки се в къщи, аз си мислех, че трябва да разбера дали хазайката би ми помогнала, ако се озова натясно. Още същата вечер намерих удобен случай да поговоря с нея по този въпрос. Казах й най-напред, че искам да споделя с нея една извънредно важна тайна и я моля да не я открива никому. Тя отговори, че веднъж вече е запазила в най-строга тайна нещо, което й бях доверила по-рано, и затова нямам причини да се съмнявам, че сега ще запази и друга моя тайна. Рекох й, че ми се е случило нещо извънредно странно и разказах цялата история със сребърната чаша.

— А ти взе ли я със себе си, мила? — попита тя.

— Разбира се, че я взех! — отвърнах аз и я показах.

— Но сега какво да правя? Ще отида да я върна.

— Да я върнеш ли? — възкликна тя. — Върни я, ако искаш да идеш право в Нюгейт!

— Че как може да са толкова долни хора, та да ме арестуват, като им я връщам? — рекох.

— Ти не познаваш този вид хора, дете мое — отвърна тя. — Не само ще те закарат в Нюгейт, но и ще те обесят без оглед на това, че най-почтено си върнала откраднатото; или пък ще те държат отговорна за всички други халби, които са изчезнали.

— Тогава какво да направя?

— Щом си я задигнала — рече тя, — няма как, ще я задържиш. Няма вече връщане назад. Впрочем халбата не е ли по-необходима на теб, отколкото на тях? — попита тя. — Де да можеше веднъж седмично да попадаш на такава находка.

С тези си думи хазайката ми се представи в съвсем друга светлина и разбрах, че откакто има заложна къща, около нея се навъртат лица, съвсем различни от порядъчните хора, които срещах у нея преди.

Това ми стана още по-ясно, след като прекарах известно време в къщата й. Често виждах да носят дръжки на саби, вилици, сребърни чаши и други неща не за да ги залагат, а направо за продан: тя купуваше всичко, без да задава въпроси, и печелеше добри пари. Тя винаги стопяваше сребърните предмети, които купуваше, за да не би някой да си познае откраднатите неща. Една сутрин дойде при мене и ми каза, че ще топи сребърни съдове и ако искам, може да прибави и моята халба. Съгласих се на драго сърце. Тогава тя я претегли и ми даде пълната й стойност в сребро. По-късно научих, че не правела така с другите си клиенти.

Един ден, както си работех — бях в доста потиснато настроение, — тя започна да ме подпитва какво ми е. Казах й, че съм много отчаяна, задето имам малко работа и съм без всякакви средства, и просто не знам какво да правя. Тя се изсмя и ми каза, че трябва отново да се поразходя и да си опитам късмета. Може пак да се случи да намеря някой сребърен съд.

— Ах, майко — рекох, — че аз нямам никакъв опит в този занаят. Ще ме пипнат и тогава с мене е свършено.

— Ще ти намеря една приятелка, от която така ще научиш занаята, че няма да й отстъпваш по сръчност.

Това нейно предложение ме уплаши, защото досега нямах никакви съучастници, нито въобще познавах крадци. Но тя разсея всичките ми опасения. За кратко време с помощта на тази съучастничка станах не по-малко дръзка и не по-малко сръчна от Мол Кътпърс16, макар че далеч не можех да се меря с нея по хубост, ако славата й отговаряше на истината.

Жената, с която ме свърза хазайката, бе специалистка в три вида кражби, а именно: кражби в магазини, задигане на портмонета и смъкване на златни дамски часовници. Последния вид кражба тя вършеше толкова сръчно, че остана ненадмината. На мен много ми допадаха първият и последният вид кражби и известно време чиракувах при нея безплатно, както, да речем, едно момиче чиракува при акушерка.

Най-после тя ме остави да практикувам. Беше ми предала майсторството си и аз няколко пъти вече много ловко откачвах часовника, който висеше на колана й. Накрая тя ми посочи една тлъста плячка — млада бременна жена с много хубав часовник. Бяхме нагласили да извърша кражбата, когато жената излиза от черква. Тя вървеше от едната й страна и като стигна до стълбите, уж политна и се блъсна в жената толкова силно, че последната си глътна езика от страх и двете изпищяха. Точно когато тя се блъсна в жената, аз хванах часовника и го държах така, че при движението, което жената направи, куката изскочи напред и го откачих, без тя да усети. Веднага избягах, като оставих учителката си да се оправя както може с жената. Последната малко след това се съвзела от уплахата и забелязала, че й няма часовника.

— О — извикала учителката ми, — бас държа, че оная негодница ме събори. Жалко, че чак сега открихте, че ви няма часовника. Можехме да я хванем.

Тя така сръчно извъртяла работата, че никой не я заподозрял. Един час по-късно се прибра. Това беше първата ми кражба със съучастник. Часовникът беше действително много хубав, с разни украшения по него, и хазайката ми ни даде двадесет лири, които си поделихме. По този начин бях вече зачислена между най-изкусните крадци, закоравяла дотам, че не чувах гласа на съвестта си.

Така дяволът, който започна да ме тласка към зло, когато бях в крайна бедност, ме направи престъпница и аз продължавах да крада дори когато вече не бях в такова бедствуващо положение. По това време имах повече работа и тъй като бях доста сръчна шивачка, можех да си изкарвам прехраната по честен начин.

Трябва да кажа, че ако бях имала такива изгледи за работа в началото, ако тогава ми се бе представила възможността да си изкарвам прехраната с труд, никога нямаше да хвана този лош занаят, нито да попадна в такава лоша банда, с каквато се свързах. За жалост аз станах изкусна крадла, и то извънредно смела, главно защото дълго време упражнявах този занаят, без да бъда заловена. Накратко казано, двете с новата ми съучастничка излизахме толкова дълго, без да ни хванат, че станахме не само много смели, но и забогатяхме. По едно време бяхме събрали двадесет и един златни часовници.

Спомням си, че един ден (навярно под влиянието на някой добър дух, ако има такъв) се размислих и си казах:

Ако бях използувала щастливия момент и се бях вслушала в този глас, откъдето и да идваше той, още можех да си осигуря лесен живот. Но другояче бе отредила съдбата. Проклетият дявол, който ме бе въвлякъл в този порочен занаят, ме държеше твърде здраво в ръцете си, за да ме остави да го напусна; както бедността ме бе тласнала към престъпен живот, така алчността ме караше да продължавам този занаят; и тъй, за мене нямаше връщане. На доводите, с които разумът ми ме убеждаваше да се откажа от кражбите, алчността отговаряше:

Ето как, веднъж попаднала в ноктите на дявола, бях прикована като от някаква магия и нямах сили да изляза от този омагьосан кръг, докато не затънах в море от беди и ми бе невъзможно да се измъкна.

Във всеки случай тези мисли оставиха известни следи в съзнанието ми и ме накараха да действувам по-внимателно от преди и по-предпазливо от хората, които ме бяха научили на този занаят. Обаче моята другарка (би трябвало да я наричам моя учителка) няма късмет. Тя и една нейна ученичка бяха заловени, когато се опитвали да откраднат две парчета батиста от един търговец в Чийпсайд. Забелязал ги някакъв работник със зорки като на орел очи. Обискирали ги и намерили батистата у тях.

Това беше достатъчно, за да ги пратят в Нюгейт, където им припомнили и за някои от миналите им прегрешения. Срещу тях имало обвинение и за две други кражби и понеже всичко било напълно доказано, съдът ги осъдил на смърт. И двете заявили, че са бременни, макар моята учителка да беше толкова бременна, колкото и аз.

Отначало често ходех да ги навестявам и утешавам и винаги се питах кога ли ще дойде и моят ред. Но тази тъмница, където бях родена и където бе страдала майка ми, ме изпълваше с такъв ужас, че скоро престанах да ги посещавам.

Уви, ако бях взела поука от тяхното нещастие, щях да бъда щастлива — поне нямаше да попадна в затвора. Но аз продължих греховния си път, защото чашата на страданията ми не бе още пълна.

Моята другарка, която беше заклеймена като непоправима рецидивистка, бе екзекутирана; по-младата крадла бе помилвана, но дълго лежа и гладува в затвора, докато най-после я включиха в една обща амнистия и пуснаха на свобода.

Ужасната съдба на другарката ми ме изплаши здравата и доста дълго време не смеех да предприемам нищо. Една нощ обаче в квартала се разнесоха викове:

Скочихме от леглата си. Хазайката ми погледна през прозореца и извика, че в къщата на госпожа еди-коя си има пожар. Погледнах и аз и видях, че действително покривът на къщата гореше.

— Хайде, дете мое — рече тя, като ме мушна с лакът, — това е рядък случай. Пожарът е толкова близо, че можеш да изтичаш дотам, преди улицата да се изпълни с хора.

Тя ми обясни какво да правя:

— Ще влезеш — рече — в къщата тичешком и ще кажеш на госпожата или на някого другиго, че те праща еди-коя си госпожа — и тя спомена името на една нейна позната, която живееше на същата улица.

Веднага тръгнах и когато влязох в къщата, заварих страшна суматоха. Намерих една от прислужниците и й казах:

— Ах, миличка, как се случи това ужасно нещастие? Къде е господарката ти? Пострадала ли е тя? А къде са децата? Госпожа*** ме праща да ви помогна.

Момичето изтича навътре, като крещеше, колкото му глас държи:

— Госпожа*** е пратила една жена да ни помогне.

Нещастната жена, почти обезумяла от страх, дойде при мен с двете си деца и вързоп под мишница.

— Госпожо, позволете да заведа децата при госпожа***. Тя ме прати да ги взема. Тя ще се погрижи за горките агънца — рекох аз и хванах едното дете за ръка. Тя сама ми подаде другото.

— Ах, за бога, вземете ги — каза тя. — Благодарете и от мое име за тази приятелска услуга.

— Имате ли нещо друго, което искате да й предадете на съхранение?

— Ох, боже — възкликна тя, — господ да я възнагради! Вземете тоя вързоп и й го предайте. В него има някои сребърни вещи. О, каква добра жена! Ах, този пожар ни съсипа! — И тя изтича нанякъде, последвана от прислужничките, а аз си тръгнах с вързопа и двете деца.

Щом излязох на улицата, една жена се приближи до мен.

— О, госпожо — каза тя с жален глас, — ще изпуснете детето. Какво ужасно нещастие ви е сполетяло! Чакайте да ви помогна. — И тя посегна да вземе вързопа.

— Не — рекох аз, — ако искате да ми помогнете, хванете детето за ръка и го водете. Ще отидем на горния край на улицата и аз ще ви възнаградя за труда ви.

Тя не можеше да откаже и тръгна с мен. Разбрах, че и тя е излязла по същата работа като мен и се интересуваше само от вързопа, който носех. Когато дойдохме до вратата на къщата, аз й пришепнах на ухото:

— Карай, моме, знам какъв ти е занаятът. Там има добра работа за тебе.

Тя ме разбра и се отдалечи. Аз и децата започнахме да блъскаме с все сила на вратата. Разбудени от шума на тълпата, която се събираше около пожара, хората бяха станали и затова скоро ми отвориха.

— Будна ли е госпожата? — запитах аз. — Моля ви, кажете й, че госпожа*** я моли да прибере децата. Горката, тя е съвсем съсипана, цялата й къща е в пламъци.

Те приеха децата много мило, изказаха съчувствието си към пострадалото семейство, след което аз си тръгнах. Една от прислужничките ме запита дали няма да оставя вързопа.

— Не, миличка — рекох аз, — ще го занеса на друго място. Той не е техен.

Понеже бях доста далече от пожара, спокойно си отидох право в къщи. Дадох на хазайката вързопа със сребърните съдове, които бяха доста. Тя ми каза, че няма да го отваря, и ме прати обратно да се опитам да задигна още нещо.

Заръча ми този път да отида в къщата до тази, която гореше, обаче вече беше много късно: имаше толкова много помпи, които гасяха пожара, и улицата бе така задръстена с хора, че въпреки усилията ми, не можах да се добера до къщата. Върнах се обратно при хазайката, взех вързопа и го отнесох в стаята си. Когато го разтворих, просто ми настръхна косата — освен сребърните съдове и прибори, които бяха доста, имаше една златна верижка, старомодна наистина и със счупена закопчалка, но златото си беше злато; една кутийка с погребални пръстени, венчалния пръстен на госпожата, няколко счупени златни медальона, един златен часовник, една кесия със стари златни монети на стойност около двадесет и четири лири и доста други ценни неща.

Това беше най-голямата плячка, която някога ми бе попадала; но тя събуди у мен и най-тежките угризения на съвестта, защото, колкото и да бях закоравяла и да не можех да съжалявам други нещастни хора, все пак сърцето ми се сви, когато видях това съкровище и си помислих за бедната, отчаяна жена, която бе загубила толкова много в пожара и сигурно си мислеше, че е спасила поне най-скъпите си неща. Какъв удар щеше да бъде за нея, когато разбере, че е била измамена и че жената, която отведе децата, не е била изпратена от съседката й.

Безчовечността на постъпката ми ме страшно разстрои. Аз така се размекнах, че сълзи се показаха на очите ми. Но макар да съзнавах, че съм жестока и безчовечна, не ми се щеше да върна обратно каквото и да било. Тези чувства избледняха и скоро забравих при какви обстоятелства се бях снабдила с тези неща.

Но това не беше най-лошото. Макар че с тази кражба бях забогатяла значително, аз нямах сили да приложа решението, което бях взела по-рано — да се откажа от позорния занаят, щом събера малко пари. Исках да натрупам много пари. Алчността ми беше толкова голяма, че вече не мислех навреме да променя живота си, макар докато продължавах този занаят, да не се чувствувах нито сигурна, нито спокойна. Все ми се искаше още малко и още малко и нямах сили да спра.

Най-после под влиянието на толкова престъпления аз се освободих от всякакви угризения и всичките ми разсъждения се свеждаха до следното: ще спра, когато ми падне нещо голямо, с което да закръгля богатството си. Макар вече веднъж да се сдобих с цяло съкровище, всяка нова сполучлива кражба ме тласкаше към нова и успехът така ме насърчаваше, че никак не ми се щеше да се откажа от занаята си.

И така, окуражена от успеха си и решена да продължавам по този път, аз попаднах в края на краищата в капана, поставен от съдбата, и получих заслужено възмездие за живота, който водех. Но това стана по-късно, защото имах още много успешни приключения, преди да бъда заловена.

Хазайката ми беше наистина твърде загрижена, когато моята другарка бе изпратена в затвора, защото последната знаеше доста работи за нея, за които и тя можеше да отиде по дяволите. Известно време тя беше крайно неспокойна или, по-точно казано — крайно изплашена.

Когато жената умря, без да каже нищо, хазайката ми се успокои и може би дори се зарадва, че я обесиха, защото тя имаше възможност да избегне въжето, като издаде съучастниците си.

Но, от друга страна, давайки си сметка, че другарката ми прояви приятелски чувства към нея, като премълча това, което знаеше, хазайката ми бе така трогната, че я оплака от сърце. Утешавах и, доколкото можех, а тя в замяна ме насърчаваше, за да заслужа и аз същата съдба.

Във всеки случай, както вече казах, това, което се случи с другарката ми, ме направи по-предпазлива.

Страхувах се да крада по магазините, особено от търговците на платове и галантерия, защото тези хора имат много зорки очи. Един-два пъти се осмелих да си опитам късмета в магазините за дантели и при шапкарите. От един магазин, наскоро отворен от две жени, които още не бяха опитни в търговията, задигнах ръчна дантела за около шест-седем лири и една кутия с конци. Считаше се безопасно да се краде от нови магазини, и то особено когато собствениците им не бяха още опитни. Такива търговци могат да бъдат сигурни, че в началото ще бъдат посетени няколко пъти от крадци, и трябва да си отварят очите, за да не бъдат ограбени.

След това извърших още една-две кражби, но те бяха дребна работа. Доста дълго време не ми се удаде случай за нещо по-значително и отново започнах да мисля да се откажа завинаги от моя занаят. Но хазайката ми, която не искаше да ме изгуби, защото разчиташе много на мен, ме запозна с една млада жена и един мъж, който минаваше за неин съпруг, но впоследствие се оказа, че е само нейн любовник и съдружник. Накратко казано, те крадяха заедно, спяха заедно, бяха заловени заедно и накрая бяха обесени заедно.

С посредничеството на хазайката си аз станах съдружница с тях и ги придружих три-четири пъти в „експедициите“ им. Те извършиха няколко доста груби и несръчни кражби, които излязоха успешни само защото двойката беше невероятно дръзка и ограбените хора проявиха крайна небрежност. Оттогава реших да бъда още по-предпазлива, когато ходя с тях. На два-три пъти им отказах да изляза с тях и дори ги убедих, че плановете, които предлагаха, нямаха изгледи за успех. Веднъж те ми предложиха да оберем един часовникарски магазин, тъй като през деня бяха видели къде собственикът държи три златни часовника. Мъжът разполагаше с такъв брой най-различни ключове, че за него не представляваше никаква трудност да отвори железния шкаф. Отначало се споразумяхме, че и аз ще им помагам, но когато ги разпитах по-подробно и разбрах, че имат намерение да разбият вратата на магазина, отказах да ги придружа и те отидоха без мен. Те наистина влезли в къщата с взлом и разбили шкафа, но намерили там само един от златните часовници, както и един сребърен. Взели ги и тъкмо се измъкнали, семейството се разбудило, надал се вик „крадци!“, подгонили ги и хванали мъжа; жената също побягнала, но малко по-далеч я настигнали и намерили часовниците у нея. Това беше вторият път, когато за малко не пропаднах и аз. И двамата бяха осъдени и обесени, защото, макар и млади, бяха извършили много престъпления. Както вече казах, те крадяха заедно и затова заедно увиснаха на въжето. Така се свърши моето съдружие с тях.

Започнах да ставам още по-предпазлива, след като за малко не попаднах в затвора. Примерът беше пред очите ми, но за жалост хазайката ми не преставаше да ме изкушава и да ме тика по същия път. Наскоро след това се представи нов случай, от който хазайката ми очакваше да спечели доста, тъй като цялата работа беше нагласена от нея. Тя беше чула, че в една къща имало складирано голямо количество фламандски дантели и понеже внасянето им беше забранено, те представляваха тлъста плячка за митническите чиновници17.

Хазайката ми обясни най-подробно къде са скрити дантелите и аз отидох при един митничар и му казах, че мога да му помогна да открие контрабандни стоки, ако ми обещае, че ще получа наградата, които ми се пада. Това беше съвсем разумно и честно искане от моя страна и той веднага се съгласи; взе със себе си един стражар и аз ги заведох до къщата. Обясних на чиновника, че мога да се промъкна в скривалището, където бяха скрити дантелите, и той ми разреши да вляза. Пропълзях през една тъмна дупка със свещ в ръка и започнах да му подавам топовете, като не пропусках случая да скрия под роклята си толкова дантели, колкото бих могла да разпродам, без да се излагам на опасност. Намерихме дантели за около триста лири и от тях аз успях да задигна няколко парчета на стойност около петдесет лири. Стоката не беше собственост на хората, които живееха в тази къща, а им беше дадена на съхранение от някакъв търговец, така че освен глобата те не понесоха особена загуба.

Разделих се с чиновника, който беше много доволен от успеха и цял сияеше от радост, и му казах, че ще отида след малко в бюрото му. Оставих в къщи задигнатото — нему и през ум не му мина, че и аз се бях сдобила с малко дантела — и отидох при него. Той смяташе, че не знам, че имам право на възнаграждение и почна да се пазари; гледаше да се отърве от мен, като ми даде двадесет лири. Аз обаче му дадох да разбере, че не съм толкова проста, колкото си мисли, макар и да бях доволна, че спомена една определена сума; така знаех откъде да почна пазарлъка. Поисках най-напред сто лири и той предложи тридесет; слязох на осемдесет и той предложи четиридесет; накрая се съгласихме на петдесет лири и една дантела на стойност около осем-девет лири, която аз поисках, уж за да си направя нещо от нея. Така още същата вечер спечелих петдесет лири и с това сделката се свърши. Не му казах нито коя съм, нито къде живея, така че, ако впоследствие откриеха, че част от дантелите са били откраднати, никой не би могъл да ме намери.

Най-честно и почтено разделих печалбата с хазайката си и от този ден тя ме считаше за голяма майсторка в занаята, която може да се справя и с най-деликатни случаи. Аз намирах, че тази работа е най-добрата и най-лесната за мен и затова почнах редовно да разпитвам къде се продават контрабандни стоки. Щом попаднех на нещо, купувах малко и след това издавах продавачите на митническите власти. Но в никой от тези случаи не изкарах толкова, че да може да се сравни със спечеленото първия път. Аз обаче не исках да постъпвам като онези, които поемаха големи рискове и от които всеки ден някой попадаше в затвора.

Следващата ми по-значителна работа беше опитът да задигна златния часовник на една дама, и то в един квакерски храм, където имаше голяма опасност да ме хванат. Блъснах се с всичка сила в жената, като че ли някой ме бе тласнал отзад, и същевременно дръпнах рязко часовника й. Той обаче не се откачи и затова веднага почнах да пищя колкото ми глас държи, че са ме настъпили и че някой крадец ми е дръпнал часовника. (При подобни случаи ние винаги ходехме много добре облечени, аз носех хубави дрехи и златен часовник на колана и всеки би ме взел за истинска дама.) В следващия момент и дамата извика „крадци!“ и започна да обяснява, че някой се опитал да й откачи часовника.

Когато дръпнах часовника й, аз бях близо до нея, но в следващия момент се дръпнах назад, а тя от своя страна бе понесена напред от тълпата, така че, когато тя извика, ние бяхме вече на известно разстояние една от друга и никой не се усъмни в мене. Някой дори се обади:

— И тук има крадци! Ето и тази дама казва, че щели да я оберат!

В следния миг малко по-далеч всред тълпата се чуха гласове „крадец, крадец!“ и ето че заловиха един младеж на местопрестъплението. Това съвпадение бе злополучно за нещастния крадец, но добре дошло за мен, макар че и без това никой не се усъмни в мен; навалицата се втурна нататък и необузданият бяс на тълпата се изля върху нещастното момче. Колкото и да е жестока в яростта си уличната тълпа, крадците се боят по-малко от нея, отколкото от Нюгейт, където лежат с години и понякога увисват на въжето; най-доброто, на което могат да се надяват, когато попаднат там, е да бъдат заточени.

И този път едва се измъкнах; бях така изплашена, че дълго време не се опитвах да крада часовници. При този случай много обстоятелства ми помогнаха да се отърва, но спасението ми се дължеше главно на това, че жената, чийто часовник се опитах да открадна, беше глупачка. Тя не схвана защо я блъснах — човек би рекъл, че тя знае, че има опасност да й откраднат часовника в тълпата, щом така здраво го е прикачила за колана си — и така се изплаши, че загуби ума и дума: изпищя, почна да се блъска напред и да разтласква хората, но не извика веднага, че крадци са се опитали да я ограбят. По този начин аз имах предостатъчно време да се дръпна назад, докато тя се буташе напред, така че в момента, когато извиках за помощ, между нея и мен имаше седем-осем души. От друга страна, понеже аз извиках „крадци!“ преди нея, хората можеха да помислят, че не аз, а тя се е опитала да открадне нещо. Ако тя бе проявила необходимото в подобни случаи присъствие на духа и вместо да изпищи, когато усети, че й дърпат часовника, веднага се беше обърнала назад и хванала този, който е зад нея, аз нямаше да мога да избягам.

Тези обяснения няма да ползуват колегите ми, но те ясно показват каква е техниката на джебчиите и затова този, който я има пред вид, непременно ще хване крадеца при подобен случай.

И други мои приключения потвърждаваха това, което казах, и могат да служат за поука на поколенията. Но нека сега разкажа накратко историята на старата си хазайка, която беше роден джепчия, макар че сега не упражняваше занаята. Както по-късно разбрах, макар че минала през всички степени на това изкуство, тя била заловена само веднъж. Понеже престъплението било напълно доказано, осъдили я на заточение. Но когато корабът спрял в едно пристанище в Ирландия, за да се снабди с провизии, благодарение на рядкото си сладкодумие и на парите си тя успяла да слезе на суша. Живяла там няколко години, като се препитавала със стария си занаят. След това попаднала между други хора и станала акушерка и сводница и правила безброй трикове, за които ми разправи, когато станахме по-интимни. От тази пропаднала жена придобих такава сръчност, че малцина можаха да ме задминат и още по-малко можаха да практикуват занаята толкова дълго, без да се озоват в затвора.

След многобройните си приключения, с които се прочула в Ирландия, тя напуснала Дъблин и се върнала в Англия. Понеже срокът на заточението й не бил изтекъл, зарязала стария си занаят — страхувала се, че ако я пипнат пак, ще отиде по дяволите. В Лондон започнала да работи като акушерка и благодарение на извънредното си умение и на ченето си достигнала до положението, което вече описах. Тя беше спечелила богатство, макар че по-късно работата й западна.

Разказах накратко миналото на тази жена, за да обясня защо бе така заинтересована от греховния живот, който водех. Тя именно ме въведе в тънкостите на апашкия занаят и благодарение на съветите й, които следвах прилежно, аз станах най-изкусният крадец по онова време. Успявах да се изплъзна от всички опасности така умело, че цели пет години не можаха да ме хванат, докато другарите ми се подвизаваха пет-шест месеца и попадаха в Нюгейт. В затвора бяха чували много за мен и все очакваха да ме видят там, но аз винаги успявах да се измъкна, макар че понякога бивах на косъм от пропастта. Една от най-големите опасности за мен се състоеше в това, че бях твърде известна между лондонските крадци и някои от тях ги беше яд на мен — не че им бях сторила някакво зло, а просто от завист, загдето винаги се изплъзвах, а тях скоро ги залавяха и пращаха в Нюгейт.

В тези апашки среди бяха научили по някакъв начин, че някога, когато се укривах в Минт, се наричах Мол Фландърс, и отново ме нарекоха така, макар това толкова да приличаше на истинското ми име, колкото бялото прилича на черното.

По едно време научих, че някои от тези, които скоро-скоро се бяха озовали в Нюгейт, се бяха зарекли да донесат за мен в полицията. Понеже знаех, че двама-трима от тези негодници са в състояние да го направят, бях доста разтревожена и дълго време не излизах от къщи. Но хазайката ми, която извличаше полза от моя занаят, без да поема някакви рискове, се дразнеше малко от това, че водя, както тя се изразяваше, такъв безполезен живот и не печеля нищо; по това време тя ми даде идеята да се обличам в мъжки дрехи, когато излизам „по работа“.

Бях висока и привлекателна, но кожата на лицето ми бе прекалено гладка за мъж. Затова повечето пъти изливах нощем и никой не подозираше, че съм жена. Но дълго не можах да свикна с новото си облекло; то бе така неподходящо за пола ми, че ми пречеше да бъда пъргава и ловка.

С тези дрехи действувах тромаво, нямах предишния успех, нито можех така леко да се измъквам в случай на опасност; затова след известно време реших да не нося вече мъжко облекло. В един случай обаче, както ще разправя по-долу, то ме спаси.

Докато упражнявах занаята преоблечена като мъж, по съвета на хазайката си излизах винаги с едно младо момче, което беше доста сръчно, и около три седмици ние карахме доста добре. Обикновено дебнехме по магазините и отмъкнахме най-различни стоки. Така направихме доста добри „сделки“, както наричахме кражбите. Бяхме постоянно заедно и станахме много близки. Няколко пъти дори отивахме в неговата квартира — понеже това се налагаше от обстоятелствата — и четири-пет пъти спахме на едно легло цяла нощ, без той да разбере, че не съм мъж. За мен беше извънредно важно той да не знае, че съм жена, както ще видите от това, което се случи впоследствие. Животът, който водехме, късните връщания нощем, това, че не трябваше да пущаме никого в квартирата му, всичко правеше неизбежно съжителството ни и аз не можех да откажа да спя с него на едно легло, без той да разбере, че съм жена. По този начин скрих от него истинския си пол.

Но за негово нещастие и мое щастие задружният ни живот, който впрочем ми беше омръзнал, скоро свърши. Ние се бяхме сдобили с много плячка, но изглеждаше, че последната „сделка“ ще бъде нещо извънредно. На една улица имаше магазин за платове, чийто склад излизаше на друга улица, а къщата на собственика беше на самия ъгъл. През прозореца на склада видяхме пет топа коприна и други платове, сложени на тезгяха, точно насреща. Макар че беше вече почти тъмно, хората още не бяха затворили кепенците на склада, защото бяха заети в магазина или пък може би просто бяха забравили.

Младежът така се зарадва на тази благоприятна възможност, че просто не го сдържаше на място. Както се изрази, топовете коприна все едно били в ръцете му и се зарече да се добере до тях, та дори ако ще да разбие къщата. Опитах се да го възпра, но видях, че е безполезно. Без много да му мисли, той свали доста сръчно едно стъкло от прозореца, измъкна четири топа коприна и ги понесе към мен. Но преди още да мога да взема поне един топ, се вдигна страшна врява. Хората изскочиха от магазина и го подгониха. Ние побягнахме заедно и аз само му извиках:

— Бягай, иначе с тебе е свършено!

Той летеше като стрела, но и хората тичаха не по-малко бързо. Гонеха главно него, защото той носеше откраднатите платове. Както тичаше, той хвърли два топа, което спря за малко преследвачите, но техният брой се увеличаваше. След малко го хванаха с другите два топа и тогава подгониха по-енергично и мен. Аз тичах с всички сили и се вмъкнах в къщи, но някои от хората, които ме преследваха, забелязаха къде влизам. Докато стигнат до къщата, аз успях да съблека мъжките дрехи и да облека домашната си роба. Когато потропаха, хазайката ми, която си знаеше урока, им извика, без да отваря вратата, че в дома й не е влизал никакъв мъж. Хората отвън обаче настояваха, че са видели крадеца да влиза у нея и почнаха да заплашват, ако не им отвори, да разбият вратата.

Моята хазайка, която ни най-малко не бе изненадана, съвсем спокойно им каза, че ако доведат стражар, ще им позволи да претърсят къщата; но ще влязат само тези, които стражарят избере, тъй като тя не може да пусне в дома си цяла тълпа. Те не можаха да възразят нищо и веднага доведоха стражар. Тогава тя най-любезно им отвори вратата. Стражарят застана на входа, а посочените от него хора претърсиха къщата, като хазайката ми ги водеше от стая в стая. Когато дойде до моята стая, тя ме повика през вратата:

— Братовчедке, моля ти се, отвори вратата. Няколко господа трябва да влязат да потърсят нещо в стаята ти.

Малката внучка на хазайката ми беше при мен и аз й казах да отвори вратата, като продължих да работи, заобиколена от шивашки принадлежности. Всеки, които ме видеше седнала по домашна роба и с нощна шапчица на главата, щеше да си помисли, че цял ден съм седяла така. Хазайката ми се извини, че ме безпокои, обясни ми с няколко думи за какво се касае и каза, че трябвало да ги доведе и в моята стая, за да се убедят сами, че там няма никакъв мъж, тъй като не вярвали на думите й. Аз си седях спокойно и им рекох, че могат да потърсят, щом настояват, но че ако има някакъв мъж в къщата, той положително не се е скрил в моята стая; колкото до другите стан, не мога да им кажа нищо, защото нищичко не зная.

Видът ми беше така невинен и почтен, че те се държаха с мен по-учтиво, отколкото очаквах; всъщност станаха любезни едва след като претърсиха най-щателно цялата стая, гледаха под леглото, разровиха го и надзърнаха навсякъде, където можеше да се скрие човек. Като не намериха нищо, извиниха се и слязоха долу. След като претърсиха цялата къща от тавана до избата и от избата до тавана, те излязоха навън и успокоиха тълпата. Понеже още се съмняваха, отведоха хазайката ми пред съдията, където двама души се заклели, че видели крадеца да влиза в нейната къща. Тя обаче вдигнала страшен скандал, викала, че хвърлят петно върху дома й и обиждат без всякакво основание и самата нея. Ако някой бил влязъл в къщата й, той може пак да е излязъл. Във всеки случай тя е готова да се закълне, че не й е известно този ден мъж да е влизал в дома й (и това беше съвършено вярно). Може би, докато е била горе, гоненият човек да е намерил вратата отворена и в страха си да се е опитал да се скрие у нея, но тя не знае да е станало такова нещо; пък и ако действително някой се е вмъкнал в дома й, той сигурно пак е излязъл, вероятно от задната врата — къщата имаше и заден вход, — и е избягал.

Това обяснение се видяло доста правдоподобно на съдията и той само й предложил да се закълне, че „не е приела, нито допуснала някакъв мъж в дома си с цел да го скрие, защити или да му даде възможност да избегне съда“. Тя с чиста съвест можеше да се закълне, че това е така, и действително се заклела, след което била освободена.

Лесно може човек да си представи какъв страх изживях заради тази история. Хазайката ми никога вече не можа да ме склони да облека мъжки дрехи, защото бях сигурна, че от страх сама ще се издам.

Моят нещастен другар беше загазил здравата. Отвели го пред кмета и по нареждане на негово сиятелство го затворили в Нюгейт до разглеждането на делото. На ограбените търговци не липсваха нито желание, нито средства да го преследват съдебно и те по свой почин поели задължение да се явят в съда и да поддържат обвинението.

Той обаче успял да издействува да се отложи делото му, като обещал, че ще разкрие съучастниците си и особено мъжа, с който е извършил последната си кражба. В съда заявил, че се казвам Габриел Спенсър, тъй като ме знаеше под това име. Сега си дадох сметка колко умно съм постъпила, като укрих от него истинското си име; иначе щях да пропадна и аз заедно с него.

Той направил всичко възможно да открие този Габриел Спенсър: описал ме, посочил квартирата, в която се срещахме, но тъй като не знаеше, че съм жена, не успяха да ме хванат. В желанието си да ме намери той създаде неприятности на няколко семейства, но те можаха само да кажат, че са виждали с него един друг човек и нищо повече. Колкото до хазайката ми, тя ме бе свързала с него чрез трети лица и затова той и нея не можа да намери.

Всичко това му навреди много. Той беше обещал да разкрие съучастника си, но като не можел да изпълни обещанието си, счели, че си играе с правосъдието и търговците още по-яростно го обвинявали в съда.

През всичкото това време аз бях в голяма тревога. За по-голяма сигурност напуснах квартирата си и понеже не знаех къде другаде да отида, реших да взема дилижанса за Дънстабъл и да прекарам няколко седмици в странноприемницата, където бях живяла така щастливо със съпруга си от Ланкашир. Казах на съдържателя и жена му, че очаквам всеки ден съпруга ми да се върне от Ирландия.

— Писала съм му — рекох, — че ще го посрещна тук, във вашата странноприемница, и ако има попътен вятър, той сигурно ще пристигне след няколко дена. Не знам дали ще пътува с пощенската кола или с дилижанса от Уест Честър, но във всеки случай ще дойде тук.

Жената на съдържателя много се зарадва, като ме видя, а самият той така се стараеше да ми угоди, сякаш царица бе отседнала в хана му. Явно беше, че мога спокойно да остана тук месец-два, ако сметна това за необходимо.

Но вниманието им малко ме радваше сега. Все още бях твърде неспокойна (макар да бях се дегизирала така добре, че едва ли бе възможно да ме познае някой) да не би съучастникът ми да ме открие. Вярно е, че при последната кражба не бях направила нищо и дори го бях съветвала да се откаже от намерението си, но той можеше да разправи за участието ми в други кражби и да спаси живота си, като ме окачи на въжето.

Тези мисли ме изпълваха с ужас. Нямах приятел, на когото да кажа какво ме тормози, освен старата си хазайка; единствено на нея разчитах да спася живота си. Писах й къде се намирам и получих от нея няколко писма. Едва не полудях от страх, когато ги прочетох. Най-после тя ми съобщи радостната новина, че съучастникът ми е обесен; това беше най-доброто известие, което получавах от дълго време насам.

Бях прекарала в странноприемницата около пет седмици и бях живяла доста добре, макар и в потиснато душевно състояние. Когато получих последното писмо, аз се развеселих и казах на ханджийката, че мъжът ми е писал, че е добре, но за жалост работата не му позволява да замине веднага; затова вероятно ще се върна в Лондон, без да го дочакам.

Тя ми каза, че много се радва на тази новина, защото била забелязала голямата ми загриженост.

— Вие не бяхте така весела, както преди — рече тя. — До гуша бяхте затънала в грижи. Веднага пролича, че се успокоихте.

— Е, много съжалявам, че негово благородие не може да дойде сега — намеси се ханджията. — Много драго щеше да ми бъде да го видя. Като получите новини, че пристига, пак прескочете насам. Когато и да дойдете, винаги ще бъдете добре дошла.

След тия любезности ние се разделихме и аз потеглих с леко сърце за Лондон, където заварих хазайката си весела и доволна. Тя ми каза, че вече няма да ми предлага никакви помощници, защото съм имала по-голям късмет, когато ходя „по работа“ сама. Това беше вярно — когато излизах сама, рядко попадах в опасно положение; а дори когато ми се случеше нещо, винаги се измъквах по-успешно, отколкото ако действувах заедно с някой тъпак, който обикновено беше по-непредвидлив от мен. Макар и не по-малко смела от колегите си, аз бях по-предпазлива, преценявах по-внимателно всички обстоятелства, преди да предприема нещо, и проявявах повече присъствие на духа, когато трябваше да се изплъзна.

Често съм се чудила на собствената си самонадеяност. Докато всичките ми другари ги хващаха и изправяха пред съда, аз през цялото това време не можех да се откажа от този занаят, макар че не бях вече бедна. Изкушението, породено от немотия, което обикновено тласка хората към престъпление, сега не беше налице — имах близо петстотин лири суха пара, с които можех да живея много добре, ако решех да напусна занаята. Но, повтарям, нямах ни най-малкото намерение да напусна този престъпен живот. Упорито вървях по този път, както и по-рано, когато имах само двеста лири и нямах такива страшни примери пред очите си. Това показва, че на закоравелия престъпник нито страхът въздействува, нито примерите служат за назидание.

Имах една колежка, чиято зла участ остави у мене доста трайно впечатление, макар че и то с течение на времето избледня. Бяхме заедно с нея, когато задигнах парче много хубава дамаска от един магазин за платове и успях да се измъкна. Като излязохме от магазина, дадох плата на колежката си и се разделихме. Аз тръгнах в една посока, тя в друга. Няколко минути след това търговецът видял, че плата го няма и веднага разпратил хората си в различни посоки да търсят крадеца. Не след дълго уловили колежката ми с парчето плат в ръка. Колкото до мен, за щастие бях влязла в един магазин за дантели, намиращ се на горен етаж, и оттам едновременно с ужас и облекчение видях как влачеха нещастницата. По нареждане на съдията веднага я затворили в Нюгейт.

Нарочно не задигнах нищо от магазина, но проверях всичката им стока, за да си убия времето. Накрая купих няколко ярда дантела, платих и си излязох много посърнала, защото горката жена беше пострадала за нещо, което аз бях извършила.

И в този случай свойствената ми предпазливост ми помогна. Макар често да ходех по кражби с тези хора, никога не се издавах коя съм, нито пък можеха да разберат къде живея, ако и често да се опитваха да ме проследят до квартирата ми. Всички ми викаха Мол Фландърс, макар някои от тях да се съмняваха, че това е истинското ми име. Името ми бе известно между крадците, но те не можеха да ме издирят, нито пък да открият дали живея в източния, или западния край на града. И тази предпазливост ме е спасявала при много случаи. След залавянето на тази жена аз дълго време се крих.

Знаех, че ако предприема нещо и претърпя неуспех, щях да я заваря в затвора и тя с готовност щеше да свидетелствува против мене и може би щеше да спаси собствения си живот, като пожертвува моя. Разсъдих, че в Оулд Бейли съм вече доста известна под името Мол Фландърс, макар да не знаеха как изглеждам, и че ако попадна в ръцете им, ще се отнесат с мене като към стар престъпник. Ето защо реших да изчакам и да видя какво ще се случи с тази нещастница, преди да тръгна пак по стария път. Междувременно на няколко пъти и пращах пари, за да облекча тежкото й положение.

Най-после дойде ред да я съдят. Тя твърдяла, че не е откраднала нищо, а че някоя си госпожа Фландърс, както била чула да я наричат (защото не я познавала), й дала пакета, след като излезли от магазина, и я помолила да го занесе у дома си. Попитали я къде е тази госпожа Фландърс, но тя не могла да каже къде живея, нито пък да даде някакви сведения за мене. Продавачите се заклели, че са я видели в магазина по време на кражбата и като забелязали, че дамаската липсва, се спуснали подире й и намерили плата у нея. Съдебните заседатели решили, че тя е виновна. Съдът обаче взел пред вид, че всъщност тя не е откраднала плата и счел за твърде вероятно тя да не може да открие тази госпожа Фландърс (тоест мене), макар чрез това да може да си спаси живота, и я осъдил на заточение. Това беше най-леката присъда, която тя можеше да получи. Съдията й казал, че ако междувременно успее да представи на съда въпросната госпожа Фландърс, той ще се застъпи да й бъде опростено наказанието. С други думи казано, ако успее да ме издири, за да увисна на бесилката, тя няма да бъде заточена. Взех всички мерки, за да не може да ме открие; не след дълго присъдата й бе изпълнена и тя бе пратена на заточение.

Трябва да кажа още веднъж, че съдбата на тази нещастница ме разстрои много. Дълго време бях потисната, защото съзнавах, че всъщност аз бях причината за нейното нещастие. От друга страна, фактът, че собственият ми живот беше в опасност, притъпяваше донякъде нежните ми чувства. Като научих, че не са я осъдили на смърт, а са я пратили на заточение, аз се поуспокоих, защото, каквото и да се случи с мен, тя бе твърде далече, за да ми напакости.

Историята с дамаската се случи няколко месеца преди кражбата на четирите топа коприна, за която вече разказах, и тя именно даде отчасти повод на хазайката да ми предложи да се преоблека като мъж, за да мога да излизам, без да ме забележат. Но това скоро ми додея, както вече казах, защото ми създаваше твърде много трудности.

Сега вече нямаше защо да се опасявам от хора, които бяха свидетелствували против мене, защото всички, които имаха вземане-даване с мене или ме познаваха под името Мол Фландърс, бяха или обесени, или пратени на заточение. В случай, че ме хванеха, можех да мина под кое да е друго име вместо Мол Фландърс, и тогава нямаше да ми припишат никакви стари грехове. Затова започнах пак да шаря свободно из града и извърших няколко успешни кражби, но по-дребни от предишните.

По това време стана друг пожар недалеч от мястото, където живееше хазайката ми, и се опитах да открадна нещо както преди. Не можах да стигна до къщата достатъчно рано, преди да нахълта тълпата, и не само не успях да открадна нищо, но ми се случи и едно премеждие, което за малко не ми струва живота. Пожарът беше много голям и изплашените хора спасяваха, каквото можеха, като хвърляха различни неща през прозорците. Както стоях на улицата, една жена хвърли точно върху ми един пухен дюшек. Наистина нямаше счупени кости, защото дюшекът беше мек, но тъй като беше много тежък и падаше отвисоко, той ме събори и известно време лежах като мъртва, без никой да ми обърне внимание. Най-после някой дойде да вдигне дюшека и ми помогна да стана. По някакво чудо хората от къщата не изхвърлиха още неща отгоре ми, които неминуемо щяха да ме убият; и тъй оцелях, за да страдам още.

Тази злополука ми развали сметките и аз се прибрах при хазайката си много уплашена и с немалко синини. Доста време мина, преди да мога да се дигна от леглото.

По това време на годината имаше много празници и Бартоломейският панаир бе вече открит. Никога не бях ходила в тази част на града, но сега се поразходих до аркадите и там попаднах в един от павильоните, където разиграват лотария. Това забавление не ми беше особено интересно и тъкмо мислех да изляза, когато един богат и добре облечен господин влезе и любезно ме заговори, както често става по такива места. Първо той ми каза, че ще играе на лотарията за мене; щом спечели нещо дребно — струва ми се, че беше някакъв маншон от пера, — той ми го подари. После продължи да ми говори като истински джентълмен много учтиво и с голямо уважение.

Той дълго ми приказва и накрая ме поведе към вратата на павильона, след това ме разходи из аркадите, като ми говореше за какво ли не. Най-после ми заяви, че моята компания му е много приятна и ме попита дали му имам достатъчно доверие да се кача с него в една карета. Каза ми, че бил почтен човек и няма да ми предложи нищо неприлично. Отначало дадох вид, че не искам, оставих го да ме увещава известно време и най-после се съгласих. Отначало просто не можех да отгатна какви са намеренията на този господин. Ясно ми беше, че е малко сръбнал и не му липсва желание да си пийне още. Той ме заведе до Спринг гарден Найтсбридж, където се поразходихме из градината. Държеше се много почтително с мене, но ми се видя, че пие повече, отколкото трябва. Канеше и мене, но аз отказвах.

Досега си държеше на думата и не ми предложи нищо нередно. Тръгнахме отново с каретата из улиците. Наближаваше вече десет часът, когато той спря каретата пред една къща, където, изглежда, го познаваха и направо ни заведоха в една стая, в която имаше легло. Отначало давах вид, че не желая да се кача в стаята, но той с няколко думи ме убеди и се съгласих и на това, защото ми се искаше да се свърши тази история и се надявах да спечеля нещо. Колкото до леглото и прочие, тази страна на въпроса не ме вълнуваше особено.

Сега вече той започна да се държи по-свободно с мене, отколкото бе обещал. Малко по малко аз се съгласих на всичко, така че, накратко казано, той прави с мене, каквото си искаше. Друго няма какво да ви разправям. Той пи повече, отколкото трябва, и към един часа отново се качихме в каретата. От чистия въздух и друсането на колата виното го удари в главата. Той се възбуди и почна да иска отново да направи това, което бе правил преди малко. Но тъй като виждах, че сега работата ми е опечена, аз се възпротивих и успях да го накарам да постои мирно; пет минути по-късно той вече спеше дълбоко.

Използувах случая да го претърся основно. Задигнах един златен часовник, копринена кесия, пълна със злато, хубавата му перука и ръкавиците му със сребърни ресни, сабята му и една прекрасна кутия за емфие. Сетне полека отворих вратата на каретата и застанах на стъпалото, готова да скоча в движение. Но когато тя спря в една тясна уличка оттатък Темпъл бар, за да се размине с друга карета, аз тихо слязох, затворих вратата и избягах както от каретата, така и от моя джентълмен.

Това беше действително неочаквано приключение, което съвсем не бях търсила. Не бях толкова преминала възрастта за любовни приключения, че да не знам как да се държа, когато един франт е дотам заслепен от желанията си, та да не може да различи стара от млада жена. Аз наистина изглеждах с десет-дванадесет години по-млада, но все пак не бях седемнадесетгодишно момиче и това съвсем ясно личеше. Няма нищо по-глупаво, по-смешно и по-противно от мъж, възбуден едновременно от вино и от долни сладострастни желания. Такъв човек е овладян едновременно от два дявола и разумът му може да го ръководи толкова, колкото мелница може да работи без вода. Порокът потъпква всичко добро у него, разумът му е заслепен от страстта и той върши глупости, които сам съзнава, като например продължава да пие, когато е вече пиян; ляга с проститутка, без разлика каква е и коя е, дали е здрава, или болна, чиста или мръсна, грозна или хубава, стара или млада; той е толкова заслепен, че не може да направи разлика. Такъв мъж се държи като невменяем. Подтикнат от порочните си желания, той толкова съзнава какво върши, колкото моят негодник, когато задигнах часовника и кесията му.

За такива мъже Соломон казва:

Впрочем това описание великолепно подхожда на мръсната зараза, на смъртоносната отрова, която се смесва с кръвта и чийто първоизточник е черният дроб; оттам тази гадна, ужасна чума бързо се разпространява, смазва духа и разкъсва жизнените органи като със стрела. Вярно е, че не представлявах никаква опасност за този непредпазлив нещастник, макар отначало да бях много загрижена да не би той да представлява опасност за мене. Той всъщност бе достоен за съжаление, защото изглеждаше добър, разумен човек, с добра обноски, хубава външност, със сериозно и красиво лице и приятен характер. За съжаление бе препил предишната вечер и не бе си лягал цяла нощ, както ми каза, когато бяхме заедно; гореше от желание, кръвта му бе кипнала от виното и в това състояние разумът му сякаш бе потънал в дълбок сън.

Колкото до мене, аз се интересувах само от парите му и от това, което можех да задигна. Като го обрах, ако имах начин да сторя това, бих го пратила у дома при семейството му, защото той несъмнено имаше почтена съпруга и добри деца, които се безпокояха за него и щяха да бъдат щастливи да си го приберат в къщи и да се грижат за него докато дойде на себе си. Тогава той щеше да се засрами да съжалява за станалото и да се упреква, загдето е прекарал времето си с к…, която е намерил в аркадите — това най-долно свърталище, сред мръсотията и измета на града. Как ли щеше да трепери да не би да се е разболял от сифилис, да не би стрелата да е промушила черния му дроб и как ли щеше да се ненавижда когато си помисли за безумието си и за безобразния си разврат на който се е отдавал. Ако притежаваше капка честност, какъв ужас би изпитал при мисълта, че може да зарази скромната си, добродетелна съпруга с някоя лоша болест и чрез кръвта да предаде заразата на потомството си.

Ако тези господа само си помисляха с какво презрение гледат на тях жените, с които имат работа при такива случаи това би им стигало. Както вече споменах, тези жени не изпитват удоволствие, не харесват мъжа, защото похабената проститутка не мисли за никакво удоволствие, а само за пари. И когато той е пиян и зашеметен от порочните си удоволствия, ръцете й пребъркват джобовете му, за да вземат каквото им попадне. В този момент на лудост той не може да забележи това; не може също да го предвиди, когато отива при паднала жена.

Една моя позната умело се справила с един мъж, който впрочем напълно си го заслужавал. Докато той се занимавал с нея по друг начин, тя измъкнала от предното джобче на панталона му кесия с двадесет гини и турила в същото джобче кесия с позлатени монети. Като свършил, той се обърнал към нея с думите:

— Да не си ми бъркала в джоба?

Тя се пошегувала и му казала, че той сигурно няма в себе си нищо ценно. Той опипал джобчето, успокоил се че кесията си е на мястото, и си отишъл.

Тя се специализирала в този занаят и винаги носела в джоба си позлатен часовник и кесия с позлатени монети за подобни случаи; не се съмнявам, че е прилагала този похват много успешно.

Прибрах се при хазайката с новата си плячка и когато й разправих цялата история, тя само дето не заплака от вълнение при мисълта, че поради слабостта си към виното един такъв джентълмен ежедневно се излага на страшни рискове.

Тя бе извънредно доволна от плячката и от това, че така щателно съм го обрала.

— Знаеш ли, дъще — ми рече тя, — пък може и този горчив опит да допринесе повече, за да тръгне той по правия път, отколкото всички проповеди, които е чул през живота си.

На другия ден тя с особено любопитство ме разпитваше за този джентълмен. Както й го описах, по лицето, по облеклото му, по всичко той й напомняше на един господин, когото познава. Докато го описвах, тя се позамисли, после каза:

— Басирам се на сто лири, че познавам този човек.

— Много ще съжалявам, ако се окаже, че го познавате — рекох, — защото за нищо на света не бих искала да го изобличите. Той е достатъчно пострадал сега и не ми се ще да стана причина да пострада още повече.

— Не, не — отвърна тя, — няма да му напакостя, но ти ме остави да задоволя любопитството си, защото, ако е той, бас държа, че ще го намеря.

Малко се сепнах от нейните думи и видимо загрижена й казах, че по същия начин той пък би могъл да открие мене, а това би било фатално за мен.

— Да не мислиш, че ще те издам? — отвърна живо тя. — И цялото си богатство да ми даде, пак няма да те издам. Пазила съм тайните ти и в по-тежки случаи. Можеш да бъдеш напълно спокойна и този път.

След тези уверения аз не възразих повече.

Тя бе твърдо решила да разбере кой е този човек и затова, без да ми обади, отишла при една своя приятелка, позната на семейството, което тя имала пред вид, казала й, че й е необходимо по извънредно важна работа еди-кой си господин (той между другото бил граф и произхождал от много добро семейство) и я помолила да я запознае с него. Приятелката й се съгласила на драго сърце и веднага отишла до дома му да разбере дали господинът е в града.

На следния ден тя дошла при хазайката ми с новината, че сър*** си е у дома, но поради злополука е на легло и тя не могла да говори с него.

— Каква злополука? — попитала бързо хазайката ми, сякаш много изненадана.

— Той бил в Хамстед на гости у един свой познат и на връщане го нападнали и го обрали. Той бил малко пиян и крадците му нанесли побой; сега бил доста зле.

— Ограбен! — възкликнала хазайката ми. — И какво са му задигнали?

— Че откраднали му златния часовник и златната кутия за емфие, хубавата му перука и всички пари в джоба му, а те положително не са били малко, защото сър*** никога не излиза без пълна кесия.

— Ами! — отвърнала старата ми хазайка подигравателно. — Басирам се, че се е напил, намерил е някоя к… и тя му е обрала джобовете, а той се прибрал при жена си и разправил, че са го ограбили. Това е стар номер. Всеки ден лъжат горките жени с хиляди подобни измислици.

— Как не те е срам! — рекла приятелката й. — Виждам, че не познаваш сър***. Той е толкова почтен господин! По-благороден, по-трезв, по-скромен човек няма в целия град. Той ненавижда такива работи. Който го познава, не би повярвал подобно нещо.

— Хубаво де — отговорила хазайката ми. — Това не е моя работа. Ако беше моя работа, басирам се, че бих разкрила някаква женска история. Всички знаем, че такива скромни мъже понякога не са ни на йота по-добри от другите, само че имат по-добро име или ако щеш, умеят добре да се преструват.

— Не, не — казала приятелката й, — уверявам те, че сър*** не се преструва. Той наистина е почтен човек, не пие и положително е бил ограбен.

— Може и да е бил ограбен — съгласила се хазайката ми. — Това не ме интересува. Искам да му говоря по една работа от съвсем друго естество.

— От каквото и естество да е работата ти, още не можеш да го видиш, защото не приема никого. Много е зле, цял е натъртен.

— Аха — рекла хазайката ми, — тогава действително е попаднал на лоши хора. — Сетне добавила много сериозно: — Кажи ми, моля ти се, къде е ударен?

— В главата — отговорила приятелката и, — по едната ръка и по лицето; жесток побой са му нанесли.

— Горкият човек! — възкликнала хазайката ми. — Тогава трябва да почакаме, докато му мине. Дано бързо оздравее.

Тя веднага изтича при мене и ми предаде целия разговор.

— Открих твоя джентълмен, няма що, хубав джентълмен бил — рече тя, — но сега, бог да му е на помощ, здравата е загазил. Какво си го правила? Само дето не си го убила!

Погледнах я силно смутена и разстроена.

— Аз да го убия! Що думаш? Трябва да имаш грешка. Нищо не съм му направила. Нищо му нямаше, когато го оставих, само беше пиян и спеше дълбоко.

— Възможно е — отвърна тя, — но сега хубаво се е наредил.

И тя ми разправи всичко, което бе чула от приятелката си.

— Значи, е попаднал в лоши ръце, след като го оставих — рекох, — защото, като слязох от каретата, той беше съвсем добре.

Около десетина дни по-късно хазайката ми отново отишла при приятелката си, за да я запознае с този господин. По други околни пътища бе разбрала, че той вече излиза. И така тя успя да си уреди среща с него.

Хазайката ми беше извънредно обиграна жена и всъщност нямаше нужда никой да я представя на господина. Тя му изложила случая много по-добре, отколкото аз ще съумея да го предам, защото, както вече казах, беше извънредно сладкодумна. Казала му, че макар да не го познава, идва при него с една-единствена цел — да му направи услуга; той самият щял да се увери, че нямала никаква друга цел. Понеже идвала с чисто приятелски намерения, моли го да й обещае, че ако не приеме съветите й, няма да й се разсърди, задето се бърка в чужди работи. Уверила го, че тъй като тайната, която има да му съобщи, засяга единствено него, тя ще си остане тайна, без разлика дали той ще приеме предложението й, или не, освен ако той самият реши да я разгласи. Дори и да откаже да приеме услугата й, това ни най-малко не би я накарало да му навреди. Така че той е напълно свободен да действува, както сметне за добре.

Отначало той явно се стеснявал и казал, че не знаел в живота му да има нещо, което трябва да се пази в тайна; никога никому не бил сторил зло и му било безразлично какво говорят хората за него; не му било в характера да бъде несправедлив към хората, нито пък можел да си представи по какъв начин някой ще му направи услуга; но ако случаят бил такъв, какъвто го описва тя, той не щял да се сърди на човек, който се опитва да му услужи.

Като срещнала от негова страна такова пълно безразличие, тя отначало се страхувала да му заговори по въпроса. Обаче накрая с известни заобикалки му казала, че по някаква странна и необяснима случайност се е научила за недавнашното му злополучно приключение, и то така, че в целия свят само тя и той знаели за него, дори и на самата жена, която била с него, не й било известно. Отначало той видимо се ядосал.

— Какво приключение? — рекъл.

— Когато ви обраха на връщане от Найтсбридж, тоест Хамстед, сър — отвърнала тя. — Нека не ви изненадва — продължила хазайката ми, — че мога да ви кажа точно къде сте ходили този ден. Били сте в аркадите в Смитфийлд; след това в Спринг гарден в Найтсбридж, а оттам в еди-коя си къща в Странд. Най-после сте заспали в каретата. Повтарям, нека не ви изненадва, сър, защото не идвам с лоши намерения. Нищо не искам от вас. Уверявам ви, че жената, с която сте били, нито знае, нито ще научи кой сте. Не съм дошла да искам подкуп, за да мълча. Бъдете уверен, сър — добавила тя, — че каквото и да сметнете за добре да направите или да ми кажете, всичко ще бъде запазено в пълна тайна.

Думите и го изненадали и топ и рекъл с много сериозен тон:

— Госпожо, аз не ви зная и извънредно много съжалявам, че ви е известно най-лошото дело, което съм извършил през живота си и от което има защо да се срамувам. Единствената ми утеха бе мисълта, че то е известно само на бога и съвестта ми.

— Моля ви, сър — отвърнала тя, — не скитайте, че нещастието ви е по-голямо, понеже знам тайната ви. Струва ми се, че вие не сте търсили това приключение и вероятно жената е прибягнала до разни хитрини, за да ви примами. Но никога няма да съжалявате, задето случайно научих тайната ви — рекла тя, — защото аз ще мълча, както съм мълчала досега.

— Но нека бъда справедлив към жената. Уверявам ви, че не ме е примамвала. Напротив, тя като че ли искаше да се отдели от мен. Собственото ми безумие ме вкара в тази беда. Дотам трябва да й се признае, че няма вина. Колкото до нещата, които ми задигна, в това състояние, в което бях, не можех да очаквам друго от нея. И до този момент не знам дали тя ме е ограбила, или кочияшът. Ако е била тя, прощавам й. Аз съм на мнение, че същата съдба би трябвало да постигне всички мъже, които вършат такива безобразия. Но лично аз съм по-загрижен за друго, отколкото за нещата, които тя ми задигна.

Сега хазайката ми се разприказвала надълго и широко и той също говорил съвсем свободно. Първо, в отговор на това, което намекнал по мой адрес, тя му казала:

— Радвам се, сър, че сте толкова справедлив към жената, с която сте били онзи ден. Уверявам ви, че тя е дама от доброто общество, а не улична жена. И каквото и да сте правили с нея, убедена съм, че това не й е занаят. Вие наистина се изложихте на голям риск. Но можете да сте съвсем спокоен, защото, уверявам ви, никой мъж не се е докосвал до нея преди вас освен мъжът й, а той е покойник от близо осем години.

Оказало се, че това била най-голямата му грижа и че именно тази страна на въпроса му вдъхвала много страх. Като чул думите на хазайката, той видимо се зарадвал и казал:

— Е, госпожо, да си кажа право, ако бях убеден, че е така, нямаше толкова да съжалявам за това, което загубих. Колкото до кражбата, изкушението е било много голямо, а може и жената да е била бедна и да е имала нужда от пари.

— Ако не беше бедна, господине — му рекла тя. — Убедена съм, че тя никога нямаше да ви се отдаде. И както бедността й е станала причина да спите с нея, така същата тази бедност я накарала накрая да ви вземе парите, като видяла в какво състояние сте. И ако не беше ви ограбила тя, може би следващият кочияш или носач щеше да ви ограби, и то още повече.

— Е, хайде — рекъл той, — от мен да мине. Пак повтарям: с всички мъже, които вършат такива неща, следва да се случи същото, та да се научат да се пазят; не ме е много грижа за откраднатото, като изключим онова, за което намекнахте преди малко вие.

И сега вече той си позволил да заговори с нея още по-свободно относно станалото между нас (за което впрочем на мен, като на жена, не подхожда да пиша) и за големия страх, който изпитвал да не е пипнал нещо от мен и да го предаде на съпругата си. Накрая я запитал не би ли могла да му уреди среща с мене.

Хазайката ми още веднъж го уверила, че не страдам от подобни болести и от тази страна може да бъде напълно спокоен — все едно, че е бил със собствената си съпруга. Но що се касаело до това, да ме види пак, казала му, че то може да доведе до опасни последици; но все пак щяла да поговори с мен и да му съобщи резултата. Постарала се същевременно да му втълпи да не настоява за среща, защото тя едва ли ще му бъде от полза; надявала се, че той няма желание да продължи връзката си с мен, а и за мен това би означавало да рискувам живота си.

Той й казал, че изпитва голямо желание да ме видя. Готов бил да й даде всички възможни гаранции, че няма да злоупотреби по какъвто и да било начин и че на първо място щял да се откаже да предяви всякакви искания спрямо мен. Тя обаче твърдяла, че това може да доведе до по-нататъшното разбулване на тайната и да му навреди много и го замолила да не настоява; накрая той отстъпил.

Сетне поговорили малко за нещата, които изгубил. Както изглежда, джентълменът много желаел да получи обратно златния си часовник и й казал, че ако може да му го върне, на драго сърце ще плати за него толкова, колкото струва. Тя рекла, че ще се опита да му го набави и ще предостави на него да го оцени.

И тъй, на следния ден моята хазайка му занесе часовника и той й дал тридесет гини, което бе повече, отколкото щях да изкарам инак за него, при все че часовникът навярно струваше много повече. Тогава той споменал и за перуката си, която, изглежда, му струвала шестдесет гини, и за кутийката си за емфие. След няколко дни тя му занесе и тях и той казал, че й е много задължен и й дал още тридесет гини. На следния ден му изпратих неговата изящна сабя и бастуна, без да искам нищо за тях, но с молба да не го виждам никога, освен ако се съгласи да ми разкрие кой е, на което пък той не беше склонен.

Тогава той повел дълъг разговор с нея и я запитал как е узнала всички тия неща. А тя пък измислила цяла приказка: как чула за всичко от някаква жена, на която аз съм разказала цялата история и която трябвало да ми помогне да продам нещата; и как тая моя доверена приятелка занесла някои от предметите при нея, тъй като тя по професия е съдържателна на заложна къща; и как тя, чувайки за нещастието, сполетяло негова милост, се досетила каква е работата; и че като получила предметите, решила да иде при него и да провери дали е така, което и сторила.

Сетне още веднъж го уверила, че никога нищо няма да излезе от устата й и че макар да познавала много добре жената, сиреч мен, никога нямало да й каже кой е бил пострадалият; последното впрочем беше невярно. Но както и да е, то не беше в негова вреда, защото аз никога и пред никого не продумах нито дума за тия работи.

В главата ми се въртяха всевъзможни мисли относно едно ново свиждане с него и често съжалявах, загдето бях отказала. Убедена бях, че ако го видя и му дам да разбере, че го познавам, ще мога да изтръгна известни облаги и дори да получа издръжка от него. И макар че един такъв живот би бил твърде греховен, все пак поне нямаше да бъде изпълнен с толкова опасности като живота, който водех сега. Ала тия мисли поизбледняха и аз все отказвах да се срещна с него, поне засега. Хазайката ми обаче го виждаше често и той беше много любезен към нея. Почти всеки път, когато я срещнеше, й даваше по нещо. Веднъж, когато го намерила в много весело настроение — дори, както ми каза, сторило й се, че е пийнал малко, — той пак почнал да настоява пред нея да му покаже жената, която, както се изразил, го омагьосала през онази нощ. Хазайката ми, която още от самото начало беше на мнение да се срещна с него, му казала, че като вижда силното му желание, е почти склонна да се съгласи, стига да й се удаде да убеди мен, и затова нека джентълменът благоволи да намине у дома й същата вечер, тя ще се опита да ме склони, като се позове на неколкократните му уверения, че всичко минало е забравено.

И така тя дойде при мен и ми предаде целия разговор. Казано накратко, скоро успя да ми повлияе да дам съгласието си, особено като се има пред вид, че до известна степен съжалявах вътрешно, загдето бях отказвала досега. И тъй, приготвих се за срещата с него. Облякох се колкото можех по-добре и за пръв път прибягнах и до малко грим; казвам за пръв път, защото никога дотогава не се бях унижавала да се червосвам и белосвам, понеже винаги бях достатъчно суетна да смятам, че нямам нужда от това.

В уговорения час той дойде. Както тя бе забелязвала вече и преди, ясно беше, че е попийнал, макар и да бе твърде далеч от онова състояние, което наричаме „пиян-залян“. Изглежда, извънредно много се зарадва, като ме видя, и поведе с мен дълъг разговор за цялата история. На няколко пъти, докато говорехме, го помолих да ме извини за стореното, уверих го, че когато съм го срещнала за пръв път, съвсем не съм имала такива намерения, че изобщо нямало да тръгна с него, ако не съм го смятала за много благовъзпитан джентълмен, тъй като той ми обещал, че няма да се държи непристойно към мен.

Той хвърли вината върху виното, дето изпи тогава, каза, че оная нощ просто не знаел какво върши и ако не било тъй, никога нямало да си позволи волностите с мен. Увери ме, че откак се е оженил за съпругата си, не се е докосвал до друга жена освен до мен. Това изненадало и самия него: направи ми комплимент, загдето съм била толкова мила към него, и тям подобни и толкова много говори в тая насока, че, струва ми се, самите му приказки почти го настроиха да извърши същото нещо още веднъж. Ала аз го прекъснах. Уверих го, че откак е починал съпругът ми, никога не съм позволила да ме докосне някой мъж, а оттогава са минали цели осем години. Той заяви, че ми вярва, и добави, че мадам го е уведомили за това и именно то го накарало да поиска да ме види пак: и понеже веднъж с мен нарушил безупречното си поведение като съпруг и това нямало никакви лоши последици, то вече можел да се чувствува спокоен и да рискува пак; и така, с една дума, той премина към онова, което бях очаквала и за което не ще бъде благоприлично да разказвам.

Моята стара хазайка беше предвидила като мен, че ще стане тъй, и затова го беше въвела в една стая, гдето наистина нямаше легло, но която беше в непосредствено съседство със спалнята, където се оттеглихме през остатъка от нощта. Накратко казано, след като прекарахме известно време заедно, той си легна и спа на леглото цяла нощ, а пък аз се оттеглих, но преди да се съмне, дойдох пак, разсъблечена, и лежах при него, докато станахме.

И тъй, както сами виждате, извършването на едно престъпление отваря вече вратата за повторението му: всички разумни съждения избледняват, щом изкушението се поднови. Ако не се бях съгласила да го видя отново, разпътното му желание у него щеше да заглъхне и по всяка вероятност той никога нямаше да му се поддаде с някоя друга жена.

Когато си тръгваше, рекох му, че се надявам този път да е доволен, дето не е ограбен повторно. Той отвърна, че в това отношение бил напълно спокоен; и бръквайки в джоба си, ми даде пет гини, които представляваха първите пари, спечелени от мен по този начин от много години насам.

След това ми направи редица подобни посещения, но не се стигна до една редовна издръжка, което всъщност единствено щеше да ме задоволи напълно. Наистина той ме запита веднъж как преживявам и аз доста ловко му отговорих, че никога не съм тръгвала по пътя, който бях поела с него, а работя неуморно с иглата и с това горе-долу смогвам да се издържам, макар понякога и доста трудно.

Той почна да се укорява, че бил първият, който ме накарал да тръгна по този път, и ме увери, че всъщност никога не бил имал намерение да го стори; каза, че му тежало не само загдето е извършил грях, а и защото е станал причина за моето падение. Впрочем той често разсъждаваше както за греха изобщо, тъй и за конкретните обстоятелства, като все винеше себе си: как виното пробудило желанието му и как сатаната го отвел на местопрестъплението, как намерил с какво да го изкуши — и сетне правеше морални изводи от всичко това.

Като го налегнеха такива мисли, тръгваше си и понякога не идваше по цял месец, та и повече. Но сетне дълбокомислието му се изпаряваше, разпътното начало у него надвиваше и той идваше, готов да греши отново. Тъй живяхме известно време. При все че не му бях държанка, той никога не пропускаше да стори някой красив жест, а това бе достатъчно, за да мога да живея, без да работя, и — което бе още по-хубаво — без да продължавам стария си занаят.

Ала и на това нещо дойде краят; след около година забелязах, че той не идва вече толкова често и накрая изобщо престана да идва, без да е имало помежду ни някакво спречкване и без да се сбогува с мен. Тъй завърши тоя кратък период от живота ми — той не ми донесе големи облаги, а само увеличи с още един поводите за разкаяние.

През този промеждутък от време доста си стоях в къщи. Тъй като най-сетне бях донякъде обезпечена, не поемах рискове и продължих да живея така още три месеца; но като видях, че парите са на изчерпване, а пък не ми се искаше да посягам на капитала си, пак започнах да мисля за стария си занаят. И още първото ми начинание излезе доста сполучливо.

Бях се облякла твърде бедно — трябва да спомена, че занаятът ми изискваше да се явявам в най-различен вид, — носех рокля от прост плат, синя престилка и сламена шапка. Застанах пред вратата на странноприемницата „Трите чаши“ на улица Сейнт Джон. Доста кочияши отсядаха в тази странноприемница и дилижансите за Барнет, Тотъридж и други градове в тая посока спираха пред нея привечер, когато се канеха да потеглят. Бях готова на всичко, което случаят би ми предложил. Имах предвид следното: често в тия странноприемници идваха хора с вързопи или по-малки пакети и търсеха коларите на дилижансите, за да пренесат пакетите им в провинцията; ето защо там обикновено се навъртаха жени — съпруги или дъщери на носачите към дилижанса — готови да вземат подобни неща, ако хората им платят.

Стана чака, че докато стоях пред вратата на странноприемницата, една жена, която бе застанала там още от преди и се оказа съпруга на носача, придаден към дилижанса за Барнет, ме забеляза и запита дали не чакам някоя от колите; отговорих й утвърдително и й казах, че чакам господарката си, която ще пътува за Барнет; тя ме запита коя е господарката ми и аз назовах първото женско име, което ми хрумна; но изглежда, че улучих името на някакво семейство от Хедли, близо до Барнет. Доста време мълчахме и двете; след това обаче някой я повика от една врата и тя ме замоли, ако запитат за Барнетския дилижанс, да прескоча и да я повикам от отсрещната къща, която май беше кръчма. Съгласих се с готовност и тя се отдалечи.

Едва беше отишла, и ето че пристигна запъхтяна и запотена една мома с някакво дете и запита за Барнетския дилижанс.

— За къде сте, миличка? — попитах аз.

— А ти от Барнетския дилижанс ли си? — попита тя.

— Да, миличка — отвърнах, — какво искаш?

— Искам да запазя места за двама пътници — каза тя.

— Кои са те, миличка? — попитах аз.

— Ей това момиченце и майка му. Нека то, моля те, се качи в колата, а пък аз ще ида да доведа господарката.

— Тогава побързай, миличка — казах, — защото инак може да не остане място.

Момичето носеше голям вързоп под мишница; помогна на детето да се качи в колата и аз й казах:

— Най-добре ще бъде да оставиш и вързопа в колата.

— Не — отговори тя. — Страхувам се някой да не го задигне от детето.

— Тогава дай го на мен — рекох аз.

— Вземи го — каза тя, — ама хубаво си отваряй очите!

— Аз отговарям за него, дори и да струва двадесет лири.

— Подръж го тогава — каза тя и си тръгна.

Щом пипнах вързопа и слугинята изчезна от погледа ми, отправих се към кръчмата, гдето беше жената на носача; така че, ако я срещнех, щях да кажа, че само съм отивала да й предам пакета и да я повикам да си гледа работата, тъй като аз уж не мога да остана повече и си тръгвам. Но понеже не я срещнах, продължих по-нататък и свих по Чартърхаус-лейн, пресякох Чартърхаус-ярд, тръгнах по Лонглейн, сетне прекосих двора на черквата „Свети Бартоломю“ и тъй се озовах на Литъл-Бритън, а оттам, през болницата „Блукоу“, на улица Нюгейт.

За да не ме познаят, свалих синята си престилка и увих в нея вързопа, който бе стегнат в парче пъстра басма; прибрах вътре и сламената си шапка и носех целия вързоп на главата си. И много добре сторих, защото кого мислите, че срещнах, докато минавах през двора на болницата „Блукоут“? Тъкмо оная мома, дето ми бе поверила вързопа. Тя, изглежда, беше с господарката си, която бе отишла да вземе и заведе до Барнетския дилижанс.

Видях ги, че бързат, и нямах причини да ги спирам; така че момата отмина, а пък аз преспокойно занесох вързопа на моята хазайка. В него нямаше пари, сребърни предмети или пък скъпоценности, но затова пък много хубави дрехи от индийска дамаска, рокля и жакетче, дантелена забрадка и ръкавели от великолепна фламандска дантела, както и някои други неща, чиято цена отлично знаех.

Всъщност този похват не беше мое изобретение; казала ми го беше една жена, която го прилагаше с успех, и хазайката ми извънредно много го хареса. И наистина опитах го още няколко пъти, но никога не го повтарях на места, близки едно до друго; следващия път го приложих в Уайтчапъл, на самия ъгъл с Петикот-лейн, гдето спираха дилижансите, заминаващи за Стратфорд, Боу и изобщо за тая част от страната, а по-следващия при странноприемницата „Летящият кон“ отвъд Бишъпгейт, отгдето тръгваха Честънските дилижанси; и винаги имах късмет да се измъкна с някаква плячка.

Веднъж пък застанах край един склад на пристанището, докъдето идваха корабите от северното крайбрежие — от Нюкасъл на Тайн, Съндерланд и други места. Складът беше затворен и ето че пристигна някакъв младеж с писмо, за да получи един сандък и един кош, пристигнали от Нюкасъл на Тайн. Запитах го дали знае знаците, с които са белязани. Тогава той ми показа писмото, въз основа на което следваше да търси пратките и в които бе описано съдържанието: сандъкът бе пълен е плат, а кошът — със стъкларии. Прочетох писмото и се постарах да запомня точно наименованието на стоките, знаците, с които бяха белязани, името на подателя и името на получателя. Сетне казах на момъка да дойде сутринта, защото тази вечер магазинерът нямало да се върне. Отдалечих се и съчиних едно писмо от господин Джон Ричардсън от Нюкасъл до скъпия му братовчед Джеми Коул в Лондон, с опис на онова, което му бе изпратил с този и този кораб (бях запомнила абсолютно всички подробности), толкова топа груботъкан лен, толкова аршина холандско платно и пр. в един сандък, и кош с кристална стъклария от стъкларската фабрика на господин Хензил; и че сандъкът е маркиран със знак „I. С. И 1“, а на коша има прикрепен етикет с адреса.

Около час по-късно отидох в магазията, намерих магазинера и стоките ми бяха предадени без каквито и да било спънки; само стойността на платовете възлизаше на 22 лири.

Бих могла да разкажа безброй най-различни приключения от този род, каквито всекидневно ми хрумваха и провеждах необикновено сръчно и винаги с успех.

Но както става и със стомната, която много пъти се връща здрава от чешмата, докато накрая се счупи, и с мен се случиха някои неприятности, които, макар да нямаха съдбоносни последици, ми създадоха широка известност, а за мен това беше почти толкова лошо, колкото да ме пипнат на местопрестъплението.

Бях се преоблякла като вдовица. Нямах пред вид нищо определено, а само чаках да ми се представи някоя подходяща възможност, както впрочем бях правила често. И стана така, че докато вървях по една улица в Ковънт-Гардън, се вдигна голяма глъчка.

— Дръжте крадците, дръжте крадците! — чуваха се гласове.

Изглежда, че мои колеги бяха изиграли номер на някакъв търговец и подгонени, се бяха разбягали в различни посоки; някой каза, че между тях имало жена, облечена с вдовишки траурни дрехи, и веднага след това тълпата ме заобиколи. Едни твърдяха, че тая жена съм била аз, други отричаха. Тутакси дойде продавачът на търговеца, почна да се кълне на всеослушание, че аз съм била с бандата, и ме задържаха. Когато обаче тълпата ме отмъкна в галантерийния магазин, стопанинът без колебание заяви, че аз не съм крадлата и веднага щеше да ме пусне да си вървя, ако не се беше обадил друг един продавач.

— Моля — каза той, — останете, докато се върне господин*** (тоест другият продавач), защото той е видял добре жената.

Тъй ме задържаха около половин час. Бяха повикали и стражар и той стоеше в магазина, за да ме пази. Поведох разговор с него и го запитах къде живее и какво работи. Без да подозира дори какво щеше да се случи след това, човекът охотно ми каза името си и къде живее и шеговито прибави, че положително ще чуя тия неща, като се озова пред съда в Оулд Бейли.

Продавачите също се държаха нахално с мен и голям зор видях да не им позволя да ме докоснат. Наистина стопанинът бе по-учтив от тях. Но макар да бе признал, че изобщо не съм влизала в магазина му, не искаше да ме пусне да си вървя.

Почнах да губя търпение и му казах да не ми се сърди, ако сетне потърся от него обезщетение по съдебен ред, а след това поисках да ми се разреши да изпратя да извикат мои приятели, за да видят как се отнасят тук с мен.

— Не — отговори ми той, — не мога да ви позволя такова нещо.

Можела съм да поискам това едва когато се намеря пред мировия съдия. А тъй като съм го заплашвала, той междувременно щял да се погрижи за мен и да ме настани на хубавичка квартира в Нюгейт. Казах му, че сега той има думата, но скоро ще дойде и моят ред да говоря и обуздах яда си, доколкото можех; но помолих стражаря да ми повика един разносвач и той повика. Тогава поисках перо, мастило и хартия, но не ми дадоха. Запитах разносвача за името и адреса му и бедният човек много охотно ми ги каза. Замолих го да гледа и да запомни добре как се отнасят с мене тук; да запомни, че са ме задържали насила. Казах му още, че ще имам нужда от него другаде и че там съвсем няма да бъде неизгодно за него да говори. Разносвачът отвърна, че на драго сърце е готов да ми услужи.

— Но, госпожо — рече той, — нека чуя със собствените си уши, че отказват да ви пуснат, та да мога да дам недвусмислени показания.

Тогава се обърнах на висок глас към собственика на магазина и му казах:

— Сър, вие лично сте убеден и знаете, че аз не съм лицето, което търсите, и че не съм била във вашия магазин преди това, ето защо настоявам да престанете да ме задържате тук или да ми съобщите причината, поради която ме задържате.

Тогава той се начумери още повече и каза, че нямало да ме пусне, докато не намери това за уместно.

— Много добре — рекох аз на стражаря и на разносвача, — моля ви, господа, бъдете така добри да запомните това за момента, когато ще потрябва.

Разносвачът каза:

— Разбира се, мадам.

Цялата тая работа започна да не се харесва и на стражара и той се зае да убеждава галантериста да не ме задържа и да ме пусне да си вървя, след като сам е признал, че не съм търсеното лице.

— Драги ми господине — отвърна му предизвикателно галантеристът, — вие мирови съдия ли сте, или стражар? Аз ви натоварих да я пазите, моля, изпълнявайте задължението си.

Полицаят се позасегна, но му отговори много учтиво:

— Зная задълженията си, както и това какъв съм, сър; но се опасявам, че вие едва ли знаете какво вършите.

Размениха си още някоя и друга остра дума, а през това време продавачите почнаха да се държат към мен крайно непристойно и некавалерски, та дори дивашки. Един от тях, първият, който беше посегнал да ме докосне, се престори, че щял да ме претърсва, и започна да ме опипва. Плюх в лицето му, извиках стражаря и го замолих да си вземе бележка как се отнасят с мен.

— И моля ви, господин полицай — рекох аз, — запитайте за името на тоя негодник.

И посочих продавача.

Стражарят го смъмри както трябва и му каза, че сигурно не е с ума си; та нали сам господарят му е заявил, че аз не съм търсеното лице.

— Страхувам се — каза накрая стражарят, — че вашият господар ще навлече неприятности на себе си, а и на мен, ако госпожата докаже коя е и къде е била, а по всичко изглежда, че тя не е жената, която търсите.

— Взели я дяволите! — викна тогава продавачът и лицето му доби гадно и сурово изражение. — Тя е въпросната жена, можете да бъдете сигурен. Аз ще се закълна, че тъкмо тя беше в магазина и че в нейни ръце дадох парчето сатен, което изчезна. Ще видите какво ще кажат, когато се върнат, господин Уилям и господин Антъни (това бяха други двама продавачи). И те ще я познаят, както я познах аз.

Ала тъкмо в оня миг, когато нахалният негодник говореше тъй на стражаря, господин Уилям и господин Антъни, както ги нарече той, се върнаха, а заедно с тях — голяма тълпа. Водеха със себе си истинската вдовица, заради която бяха набедили мен. Нахлуха в магазина запотени и запъхтени и тържествуващо помъкнаха клетото същество като на заколение при своя господар, който беше във вътрешната стаичка на магазина. Там закрещяха високо:

— Ето вдовицата, сър, най-сетне я заловихме.

— Какво говорите? — каза господарят. — Та ние вече я пипнахме. Ето я къде е и господин… се кълне, че това е тя.

Другият, когото нарекоха господин Антъни, отговори:

— Господин… може да разправя, каквото си ще, и да се кълне, за каквото си ще, но жената е тази, а ето и остатъка от топчето сатен, който тя открадна; измъкнах го изпод дрехите й със собствените си ръце.

Сега вече сърцето ми се поотпусна, но само се усмихвах и не казвах нищо. Стопанинът побледня. Стражарят се извърна и ме погледна.

— Оставете ги, господин полицай — рекох аз, — нека продължават.

Случаят беше ясен и неоспорим, така че натовариха стражаря да арестува истинската крадла, а стопанинът много учтиво ми изказа съжаленията си за станалата грешка. Той ме помоли да не се обиждам, но всекидневно им се случвали толкова много подобни неща, че човек не бивало да ги вини, загдето понякога проявявали грубост.

— Да не се обиждам ли, сър — казах аз. — Как да не се обиждам? Ако ме бяхте освободили, когато вашият безочлив продавач ме сграбчи на улицата и ме доведе пред вас и самият вие установихте, че не съм търсеното лице, бих отминала случката, без да се обиждам, тъй като ви вярвам, че всекидневно патите от такива беди; но вашето държане към мен след довеждането ми и особено това на служещия ви беше непоносимо и аз желая и ще получа удовлетворение.

Тогава той започна с мен преговори, каза, че е готов да ми даде всякакво разумно удовлетворение и че с готовност би чул какво очаквам да получа.

Отговорих му, че не желая да бъда съдия на самата себе си, този въпрос ще реши законът и тъй като и без това трябва да ме заведат пред миров съдия, пред него ще кажа, каквото имам да казвам. Той отговори, че сега вече нямало никакви причини да се ходи при съдия и аз съм можела да вървя, където искам. И като се обърна към стражаря, каза му да ме пусне, защото срещу мен няма никакво обвинение.

Полицаят му рече спокойно:

— Сър, вие току-що ме запитахте дали знам стражар ли съм или съдия, наредихте ми да изпълня дълга си и ме натоварихте да пазя тая госпожа като престъпница. Сега, сър, струва ми се, вие не сте наясно какви са задълженията ми, защото сам ме правите на съдия. Трябва обаче да ви кажа, че аз нямам тази власт. Мой дълг е да арестувам заподозрените, които са ми посочени, но само законът и съдията може да освободи задържаните. Ето защо вие грешите, сър, сега аз трябва да заведа госпожата пред мировия съдия независимо от това дали вие го искате, или не.

Отначало галантеристът се държа доста отвисоко със стражаря, който обаче, изглежда, не беше от наемните стражари, а добросъвестен, състоятелен (струва ми се, че беше търговец на зърнени храни), а също тъй и разумен човек; той държеше на своето да не ме освобождава, преди да идем при мировия съдия, а и аз настоявах на същото.

Като разбра това, галантеристът му каза:

— Добре, можете да я водите, където искате, аз нямам повече работа с нея.

— Но моля ви, господине, ще дойдете и вие, защото, струва ми се, вие бяхте оня, който ми нареди да я арестувам.

— Не, не бях аз — каза галантеристът. — Казах ви вече, нямам повече работа с нея.

— Извинете, господине — рече му тогава стражарят. — Настоявам да дойдете, във ваш собствен интерес е, защото мировият съдия не може да стори нищо без вас.

— Имайте добрината, драги мой — отвърна му галантеристът, — да си гледате работата. Нямам какво повече да се разправям с тази госпожа и ви моля в името на краля да я освободите.

— Сър — каза тогава стражарят, — виждам, че вие явно не знаете какво значи да си стражар. Моля ви, не ме карайте да ставам груб към вас.

— Струва ми се, че не е и нужно да ви карам — отвърна галантеристът, — вие и без това сте вече достатъчно груб.

— Не, сър — каза стражарят, — аз не съм груб, а вие нарушихте обществения ред, като подбрахте от улицата една почтена жена, когато тя не бе извършила нищо противозаконно, запряхте я в магазина си и се държахте зле с нея чрез вашите служещи. Нима можете да твърдите, че и сега съм груб към вас? Мисля, че съм достатъчно вежлив, щом не ви заповядвам в името на краля да ме последвате и не извиквам първия човек, минал край вратата ви, да ме подкрепи и подпомогне, та да ви отмъкна насила. Знаете много добре, че имам власт да постъпя така и все пак аз проявявам снизхождение и още веднъж ви моля да дойдете с мен.

Галантеристът обаче за нищо на света не искаше да стори това и се нахвърли с обидни думи върху стражаря. Но стражарят сдържа гнева си и не позволи да го предизвикат. Тогава се намесих аз и казах:

— Да вървим, господин стражар, оставете го; ще намеря достатъчно начини, за да го закарам пред съдията, това никак не ме тревожи. Но този момък там — продължих, — беше човекът, който посегна на мен, както си вървях мирно и тихо по улицата, а вие бяхте свидетел на насилията върху мен след това. Позволете ми да ви замоля да го арестувате и да го отведете пред съдията.

— Да, уважаема госпожо — каза стражарят и като се обърна към момъка, добави: — Елате, млади господине, вие сте длъжен да дойдете с нас. Надявам се, че не сте извън властта на един стражар, както е господарят ви.

Момъкът се умърлуши като заловен крадец, дръпна се назад и погледна към господаря си, сякаш той можеше да му помогне. А пък галантеристът като последен глупак го насърчи да се опъва и момъкът наистина оказа съпротива и доста силно блъсна стражаря, когато той пристъпи, за да го арестува; тогава стражарят го повали с един удар и извика за помощ. Магазинът тутакси се напълни с хора и полицаят арестува стопанина и всичките му продавачи.

Първата лоша последица от тая схватка беше, че истинската крадла офейка и се смеси с тълпата; измъкнаха се също така и други двама от арестуваните — не мога да кажа дали те наистина бяха виновни.