Спутник, моя любов

13

Прочетох два пъти двата документа. Първо ги прегледах бегло, после четох бавно, с внимание и към най-дребните подробностите, запечатвайки ги в паметта си. Без съмнение и двата текста бяха написани от Сумире; това бе нейният начин на изразяване — характерните за нея думи и изрази. Само в общия тон се усещаше някаква разлика от предишния й маниер на писане. Сега той бе по-сдържан, долавяше се известна дистанцираност. Все пак не можеше да има никакво съмнение — и двата текста бяха на Сумире.

След момент на колебание пъхнах дискетата в джоба на сака си. Ако Сумире се завърнеше благополучно, просто щях да оставя дискетата на мястото й. Но ако не се върнеше, тогава какво? Някой щеше да прегледа вещите й и да се натъкне на дискетата. Никак не ми се искаше тези два текста да попаднат пред нечий любопитен поглед.

След като прочетох документите, не ме свърташе на едно място. Облякох си нова риза, излязох от вилата и се спуснах по стълбите до града. Взех от банката близо до пристанището сто долара по пътнически чекове, купих си някакъв таблоид на английски от павилиона и седнах да чета под слънчобран в едно кафене. Повиках сънения наглед сервитьор и поръчах лимонада и филия с топено сирене. Той си записа поръчката ми с дебел молив, който едва движеше по листа. Отзад на ризата му имаше голямо петно от пот. То бе с такава форма, сякаш отправяше послание, което не можех да дешифрирам.

Машинално прелистих вестника до средата, после зареях поглед в пристанището. Изневиделица се появи мършаво черно псе, подуши краката ми, после изгуби интерес и се отдалечи в неизвестна посока. Хората, изтощени от жегата, прекарваха кой както може мудния летен следобед. Единствени сервитьорът и кучето се движеха все още, но се съмнявах, че щяха да продължат дълго в този дух. Старецът, от когото си бях купил вестника, вече дремеше широко разкрачен под един слънчобран. Паметникът на героя си стоеше в центъра на площада, безропотно, както винаги, изложил гръб на безмилостното следобедно слънце.

Разхладих дланите и челото си със студената лимонада, премисляйки отново и отново каква връзка може да има между изчезването на Сумире и написаното от нея.

От доста време тя не бе писала нищо. Желанието й да твори я напуснало, когато се запознала с Миу на сватбеното тържество. Но ето че тук, на този малък гръцки остров, за съвсем кратък период, само за няколко дена, бе успяла да напише тези два текста. Истинско постижение. Нещо трябва да я е подтикнало да седне отново зад писалището. Какви може да са били тези подбуди?

От значение бе дали съществуваше някаква тема или дори мисъл, обща за двата текста? Размишлявах върху това, загледан в птиците, кацащи на кея.

Беше прекалено горещо за размисъл по сложни въпроси. В главата ми цареше пълен хаос, бях доста изтощен. И все пак се принудих да събера разпокъсаните си мисли, сякаш строявах отново — без барабани и тръби — останките от разбита армия. Концентрирах се и започнах да мисля.

— Действително важни сега са не онези големи мъдрости, до които са стигнали другите — рекох тихо на себе си, — а малките истини, до които сам си се добрал. — Винаги казвам това на учениците си. Но дали бе вярно? Лесно е да се каже, но не и да се приложи на практика. Трудно е да се достигне дори до малките истини. А може би колкото по-малка е една истина, толкова по-трудно е тя да се проумее? Не ми бе от полза и това, че бях толкова далеч от дома.

Сънят на Сумире. Раздвоението на Миу.

След малко изведнъж ми просветна: съществуват два различни свята. Ето го общия за двата текста на Сумире елемент.

Документ 1. Това е преразказ на неин сън. Тя се изкачва по дълго стълбище, за да се срещне с покойната си майка. Но когато най-сетне стига до целта, майка й вече се връща в отвъдното. И Сумире не може нищо да направи. После тя стои на върха на кула и от всички страни я обкръжават някакви същества от друг свят. Сумире много пъти е сънувала същото.

Документ 2. Тук се описват странните преживелици на Миу преди четиринайсет години. Цяла нощ е била затворена в кабина на виенско колело в увеселителен парк в малък швейцарски град и гледайки оттам с бинокъл прозореца на квартирата си, е видяла себе си. Своя двойничка. Вследствие на преживяното е настъпило раздвоението на личността й (или благодарение на този случай се е проявила раздвоеност, която вече е съществувала). По собствените й думи, раздвоявайки се, тя се намира едновременно от двете страни на огледалото. Сумире е придумала Миу да й разкаже за това и после старателно е записала историята й.

Съвсем ясно е, че общата за двата документа тема е връзката между тази страна и онази страна. Как те се съотнасят помежду си. Сумире сигурно е била привлечена тъкмо от този проблем и е била достатъчно мотивирана да посвети толкова време на написването на двата документа. Ако си послужа със собствените й думи, записването на тези истории й е помогнало да мисли.

Сервитьорът дойде да вземе чинията, в която ми беше донесъл препечената филия, и аз си поръчах още една лимонада. Помолих за повече лед. Когато той донесе питието, отпих глътка и отново разхладих челото си, допирайки до него студената чаша.

„Ами ако Миу не ме приеме, тогава какво? — бе написала Сумире. — Какво друго, освен да се примиря. Кръв трябва да се пролее. Ще наточа ножа си и ще прережа някъде гърлото на куче.“

Какво имаше предвид? Дали не намекваше за самоубийство? Не, не мислех така. От думите й не лъхаше на смърт. В тях по-скоро се четеше твърдо намерение да продължи с нови сили напред. Кучета, кръв — това са просто метафори, както й бях обяснил на пейката в парка Инокашира. Смисълът им е в това, как по мистичен начин се вдъхва живот на нещо. Затова и разказах на Сумире за китайските порти — за да й покажа, служейки си с алегория, как една история придобива вълшебни, магически свойства.

Ще прережа някъде гърлото на куче.

Някъде?

Мисълта ми се блъсна в твърда стена. Край, бях в задънена улица.

Къде може да се е дянала Сумире? Тук, на острова ли е мястото, където е трябвало да отиде?

Не ми излизаше от главата образът на Сумире, паднала в дълбока яма, нещо като кладенец на полето, в отдалечена местност, без жива душа наоколо, как седи там и чака да й се притекат на помощ. Наранила се е, страда сама, измъчвана от глад и жажда. При мисълта за това едва не губех ума си, безсилен да сторя каквото и да било.

Да, но полицаите бяха казали ясно, че на острова няма кладенци. Изобщо не били чували за ями в околностите на града. „Ако имаше, щяхме да знаем, островът е толкова малък“ — бяха заявили те. Сигурно беше така, както твърдяха.

Осмелявам се да направя едно предположение.

Сумире е преминала на другата страна.

Така много неща намираха обяснение. Сумире е проникнала през огледалото и се е запътила към „другата“ страна. За да се срещне там с другата Миу. Щом отсамната Миу не може да я приеме, нищо друго не й е оставало.

Изрових от паметта си следните нейни думи: „И така, какво трябва да направим, за да избегнем стълкновението? Логически погледнато, това е лесно. Трябва да сънуваш. Да сънуваш непрекъснато. Да попаднеш в света на сънищата и никога повече да не го напуснеш. Да живееш там до края на живота си.“

Само че един много важен въпрос остава без отговор: „Как да отидеш там?“

От логическа гледна точка е просто. Но не е възможно да се обясни как да стане.

Намирах се точно там, откъдето бях започнал.

Замислих се за Токио. За апартамента си, за училището, в което преподавах. Спомних си как бях изхвърлил скришом кухненските отпадъци в една кофа за боклук на гарата. Бяха минали само два дена, откакто бях далеч от Япония, но ми се струваше, че там светът е съвършено друг. Новата учебна година започваше след седмица. Представих си как стоя пред клас от трийсет и пет ученици. Оттук, от такова разстояние, това ми се струваше абсурдно. „Такава ли ми е работата наистина — да преподавам нещо на някого? Странно и нелогично е, дори да става дума за десетгодишни деца.“

Свалих слънчевите си очила, избърсах с носна кърпичка потното си чело и пак ги сложих. После се загледах в морските птици.

Помислих си за Сумире. Спомних си деня, в който тя се премести в нова квартира, и чудовищната ерекция, която получих, седейки до нея. Дотогава не бях имал такава мощна ерекция. Сякаш цялото ми тяло щеше да експлодира. В този момент, във въображението си — навярно това е светът на сънищата, за който пише Сумире — аз се любех с нея. И усещането за тази близост бе много по-реално от секса, който бях правил с други жени.

Поех глътка лимонада, за да премахна заседналата на гърлото ми буца.

Върнах се към своята хипотеза и се опитах да се придвижа макар и с една стъпка напред. Сумире бе намерила по някакъв начин изход. Какъв точно бе той и как го бе открила, в момента не можех да разбера. А трябваше. Представих си, че въпросният „изход“ е нещо като врата. Затворих очи и се помъчих да я нарисувам детайлно във въображението си. Обикновена врата в съвсем обикновена стена. Сумире случайно е попаднала на нея, натиснала е дръжката и е прекрачила навън — от тази страна към другата. Както си е била — с тънка копринена пижама и чифт джапанки.

Какво ли имаше там, зад онази врата? Не можех да си представя, тъй като бе непосилно за въображението ми. Вратата бе затворена и Сумире нямаше да се върне обратно.

Прибрах се във вилата и си приготвих проста вечеря от продуктите, които намерих в хладилника. Спагети с домати и босилек, салата, бира „Амстел“. Излязох на верандата и седнах там, замислен кой знае за какво. А може би за нищо не мислех. Никой не се обади по телефона. Миу може да се е опитвала да се свърже с мен от Атина, но безуспешно.

С всяка изминала минута небесната синева ставаше все по-наситена, над морето се издигна огромна кръгла луна, а шепа звезди пробиха дупчици в небосвода. Нагоре по склоновете се надигна вятър и хибискусът зашумоля. Самотният фар в края на вълнолома излъчваше на равни промеждутъци своята древна светлина. По горската пътека се спускаха пастири, които водеха магарета. Гласовете им ту се чуваха наблизо, ту заглъхваха в далечината. Попивах мълчаливо тази екзотика, която тук бе съвсем естествена.

В края на краищата телефонът така и не звънна, а Сумире не се появи. Времето течеше бавно и спокойно, мракът се сгъстяваше. Взех няколко аудиокасети от стаята на Сумире и започнах да ги слушам на стереоуредбата в дневната. Една от тях беше с песни на Моцарт. На етикетчето Сумире бе написала: Елизабет Шварцкопф и Валтер Гийзекинг (п). Не знам много за класическата музика, но веднага почувствах колко красива е тази. Маниерът на пеене беше малко старомоден, но сякаш изискваше да изправиш рамене и да посветиш на тази музика цялото си внимание. Напомняше ми за четене на изящна, незабравима проза. Изтънченото изпълнение на певицата и пианиста ту набираше сила и се извисяваше, ту отстъпваше и замираше, за да се извиси малко по-късно с нова сила. Една от песните трябва да бе „Виолетка“. Отпуснах се на стола си, затворих очи и се отдадох с наслада на музиката, споделяйки я мислено със Сумире.

Събуди ме музика. Друга музика, която идваше отдалече и бе едва доловима. Подобно на моряк с невидимо в мрака лице, който изтегля котва от дъното на морето, така слабите, но непрестанни звуци ме разбудиха. Приповдигнах се в леглото, наведох се към отворения прозорец и се вслушах напрегнато. Определено бе музика. Ръчният часовник до възглавницата ми показваше, че минава един часът. Музика? Посред нощ?

Облякох си ризата, обух си панталона и маратонките и излязох навън. Всички съседни къщи тъмнееха, улиците бяха пусти. Нямаше вятър, не се чуваше шум на вълни. Само лунната светлина заливаше земята. Спрях и пак се ослушах. Странно, музиката сякаш идваше от върха на хълма. Той бе стръмен и незастроен, там в своя манастир живееха като отшелници само неколцина монаси и двама-трима овчари. Трудно бе дори да си представи човек, че са се събрали там и са устроили шумен гуляй по това време на денонощието.

Под открито небе музиката се чуваше съвсем ясно. Не можех да доловя мелодията, но по ритъм бе гръцка музика. Имаше неравно звучене, с резки обрати. Явно беше на живо, а не запис.

Вече се бях разсънил напълно. Беше приятна лятна нощ, някак загадъчно дълбока. Ако изчезването на Сумире не ми тежеше като камък на сърцето, щях да съм в празнично настроение. Сложих ръце на хълбоците си, протегнах се, погледнах небето и си поех дълбоко дъх. Нощната хладина ме ободри. „Ами ако и Сумире слуша сега същата музика? Нима не е възможно?“ — мина ми внезапно през ума.

Реших да повървя натам, откъдето идваше музиката. Исках да видя с очите си къде е това място и кой я изпълнява. Нямаше как да се заблудя — пътеката до върха на хълма бе същата, по която сутринта бях стигнал до плажа. „Ще вървя докъдето ми стигнат силите“ — реших.

Ярката луна осветяваше всичко наоколо и улесняваше вървенето. Светлината й сътворяваше причудливи сенки между скалите, осейвайки земята в невероятни, загадъчни нюанси. При всяка стъпка по дребния чакъл подметките на маратонките ми издаваха неестествено силен шум. Колкото повече се изкачвах, толкова по-отчетлива и силна ставаше музиката. Идваше от върха на хълма, както и бях предположил. Успях да различа някакъв ударен инструмент, гръцка мандолина, акордеон и флейта. Може би и китара. Нищо друго не се чуваше. Никакви човешки гласове, никакви весели провиквания. Все същата музика се лееше безкрайно, без паузи, в равен, почти монотонен ритъм.

Исках да видя какво става там, на върха, но в същото време си мислех, че е по-добре изобщо да не се приближавам. Неудържимото любопитство се бореше в мен с инстинктивен страх. Каквото и да ставаше там, вече не можех да се върна, трябваше да продължа напред. Имах чувството, че сънувам и бе невъзможно да направя съзнателен избор. А може би липсваше самата възможност за избор?

Преди няколко дена Сумире също е била събудена посред нощ от звуци на музика и, завладяна от любопитство, е тръгнала по същата пътека по склона, както е била по пижама, спомних си изведнъж.

Спрях и се огледах. Пътеката по склона се извиваше надолу до градчето като бледа следа от гигантско мекотело. Погледнах небето, после дланите си на лунна светлина. И внезапно ме обзе чувството, че това вече не са моите ръце. Не мога да го обясня смислено. Но от пръв поглед разбрах: ръцете ми вече не бяха моите ръце, краката ми — също.

Тялото ми бе попило мъртвешки бледата лунна светлина, бе изгубило топлината на живота и бе заприличало на кукла, направена от същата глина, с която бяха измазани стените на къщите. Сякаш някой заклинател бе вдъхнал мимолетен живот на тази буца пръст — както правят това шаманите от островите в Западна Индия. Ала искрицата живот в нея бе угаснала. Истинският ми живот бе потънал някъде в дълбок сън, а някакъв човек без лице го бе натъпкал в пътна чанта и се канеше да си тръгне с него.

Смразяващ хлад премина през мен. Почувствах, че се задушавам. Някой някъде бе прегрупирал клетките на организма ми, бе разхлабил нишките, които възпрепятстваха разпадането на съзнанието ми. Не можех да мисля логично. Бях в състояние само да се скрия колкото се може по-бързо в обичайното си убежище. Поех въздух с пълни гърди и се гмурнах в морето на собственото си съзнание, като потъвах все по-надълбоко, към самото дъно. Разсичайки с ръце плътната вода, се спуснах долу и се хванах здраво за една грамадна скала. Водата притисна силно тъпанчетата ми, сякаш се мъчеше да изплаши неканения гост. В опит за съпротива стиснах очи и задържах дишането си. Вземеш ли веднъж окончателно решение, вече не е чак толкова трудно. Бързо се свиква и с налягането на водата, и с липсата на въздух, и с вледеняващия мрак, и със сигналите, които излъчва хаосът. Бе вече усвоено от мен действие, което бях изпълнявал много пъти още от дете.

Времето направи рязък завой и тръгна в обратна посока. Последователността на събитията се наруши, едно се преплете с друго, после всичко се разпадна и се пренареди по нов начин. Светът се разшири до безкрай — и все пак бе с отчетливи граници. Няколко ярки образа — само образи — преминаваха покрай мен през собствени тъмни коридори, като медузи или души, понесли се по въздуха. Но аз твърдо реших да не гледам към тях, защото ако дори за миг признаех, че съществуват, те щяха да придобият някакъв смисъл. А този смисъл веднага щеше да се скрепи с временното и нетрайното, а то от своя страна — да ме издигне на повърхността. Здраво залостих разума си и зачаках да премине шествието им.

Не знам колко продължи това. Когато изплувах на повърхността, отворих очи и тихо си поех дъх, музиката вече бе заглъхнала. Загадъчният концерт беше свършил. Ослушах се напрегнато. Нищо не се чуваше. Абсолютно нищо. Нито музика, нито човешки гласове, нито полъх на вятъра.

Опитах се да видя колко е часът, но се оказа, че не нося часовник. Бях го оставил в стаята на Сумире, до възглавницата си.

Небето беше осеяно със звезди. Но може и да грешах, това да бе зрителна измама. Самото небе като че ли се беше променило. Предишното странно чувство, че тялото ми вече не ми принадлежи, почти бе отшумяло. Протегнах се, свих ръка, стиснах пръсти. Всичко бе наред. Само ризата под мишниците ми беше влажна и студена от пот.

Станах от тревата и продължих да се изкачвам по хълма. Щом с такова усилие се бях добрал дотук, трябваше да се опитам да стигна върха. Действително ли там звучеше музика? Трябваше да разбера това, да намеря някакви следи, дори да бяха съвсем бледи. След пет минути бях на върха. В подножието на южния склон, по който се бях изкачил, се виждаха морето, пристанището и спящото градче. Малко на брой улични лампи осветяваха шосето покрай брега. Другата страна на планината бе напълно обгърната от мрак, не се виждаше никаква светлинка. Взрях се в тъмнината и на лунната светлина различих още една верига от хълмове в далечината. Отвъд тях се простираше още по-гъста тъма. Никъде нямаше и следа от доскорошното шумно празненство.

Ами музиката? Макар тя все още да звучеше дълбоко в мен, вече не бях сигурен, че я е имало. С течение на времето убедеността ми намаляваше все повече. Може да е било халюцинация, а слухът ми да е доловил сигнали от друго време и място. Та кои хора биха се събрали на върха на планина в един часа след полунощ, за да свирят? Тази мисъл бе направо абсурдна.

В небето над билото беше надвиснала удивително близко Луната, пълна с някаква дива, свирепа енергия. Груба каменна топка с наядена от безпощадното време повърхност. Зловещите сенки с различни очертания по нея бяха слепи ракови клетки, протягащи пипалцата си към топлината на живота. Лунната светлина изопачаваше всеки звук, разводняваше всеки смисъл, хвърляше в хаос всяко съзнание. Тя бе накарала Миу да види своята двойничка. Тя бе завела неизвестно къде котето на Сумире. Тя бе предизвикала изчезването й. И тя ме бе довела тук, примамвайки ме с музика, каквато по всяка вероятност никога не е имало. Пред мен се простираше бездънен мрак; зад мен — бледа светлина. Стърчах там, на един планински връх в чужда страна, облян от лунни лъчи. Може би това да е било най-старателно планирано от самото начало.

Върнах се във вилата, налях си чаша от брендито на Миу и я изпих. Опитах се да поспя, но не можах. Изобщо не мигнах. Стоях, стиснат в тесния обръч на Луната, гравитацията и различни шумове, чак докато небето на изток просветля.

Представих си котки, умиращи от глад в заключен апартамент. Нежни, малки месоядни зверчета. Аз — реалният аз — бях мъртъв, а те бяха живи и разкъсваха лакомо плътта ми, дъвчеха сърцето ми, лочеха кръвта ми. Ослушах се напрегнато. Отнякъде, всъщност от много далече, долиташе шумът от мляскането им: те смучеха мозъка ми. Три гъвкави котки, обкръжили строшения ми череп и сърбащи оттам пихтиеста сива супа. Крайчетата на червените им, грапави езичета ближеха меките гънки на мозъка ми. С всяко тяхно докосване съзнанието ми потрепваше, подобно на нажежен въздух, все повече заприличваше на мираж и чезнеше.