Спутник, моя любов

1

През пролетта на двайсет и втората година от живота си Сумире се влюби за първи път. Една безумна любов, същинско торнадо, което профучава през равнините и помита всичко по пътя си, подмята във въздуха предмети, разкъсва ги на парчета, прави ги на пух и прах. Силата му не намалява нито за миг, докато трае яростният му пристъп към океана — пристъп, който опустошава Ангкор Ват, изпепелява някоя индийска джунгла, тигрите и всичко останало, превръща се в пясъчна буря в иранската пустиня и погребва цял чуждоземен укрепен град под грамади от пясък. Казано накратко, една величествена любов. Случи се човекът, в когото се влюби Сумире, да е със седемнайсет години по-възрастен от нея. И семеен. Налага се да добавя и това, че бе жена. Оттук започна всичко. И тук и свърши. Почти всичко.

По онова време Сумире — на японски „виолетка“ — с всички сили се стремеше да стане писателка. Каквито и възможности за избор да й предоставяше животът, тя искаше само едно — да бъде или писателка, или нищо. Решението й бе твърдо като многовековна скала. За никакъв компромис не можеше да става дума. Нищо не бе в състояние да помрачи вярата й в литературата.

След завършване на държавна гимназия в префектура Канагава, тя постъпи във Филологическия факултет на уютен частен университет в Токио. Но въпросното учебно заведение никак не й се хареса. Намираше го за напълно изостанало, потискащо, разочароващо и силно го ненавиждаше — а състудентите си (боя се, че и аз бях в това число) смяташе за отчайващо глупави, посредствени хора. Ето защо не е чудно, че го напусна съвсем внезапно, когато й оставаше само година до завършването. Бе стигнала до заключението, че пребиваването там си е чиста загуба на време. Струва ми се, че постъпи правилно, но — ако ми бъде позволено едно банално обобщение — нали и без това се случват доста безсмислени неща в този далеч от съвършенството свят? Махнете всичко безсмислено от несъвършения живот, и той ще изгуби дори своето несъвършенство.

Сумире беше непоправима романтичка, изцяло погълната от себе си — твърде наивна по отношение на световните дела, за да се движи в крак със света. Намереше ли сродна душа, можеше да приказва с часове, но ако събеседникът не й беше по вкуса — а това се отнасяше за повечето хора по света, — тя почти не обелваше дума. Пушеше като комин и когато пътуваше с метрото, винаги губеше билета си. Вглъбяваше се в себе си и понякога забравяше да се храни, бе кльощава като сирачетата от войната по старите италиански филми — кожа и кости, само очите й светят. Добре би било да ви покажа нейна снимка, но за съжаление нямам нито една. Никак не обичаше да се снима и не желаеше да остави на потомците портрет на художничката като млада. Ако имаше запазена фотография на Сумире, направена по онова време, тя несъмнено щеше да е ценен документ за това, колко особени наглед могат да бъдат някои хора.

Спомените ми за тези събития изплуват хаотично. Жената, в която се влюби Сумире, се казваше Миу. Поне така й викаха всички, на галено. Не знам истинското й име — факт, който по-късно ми причини главоболия, но нека не избързвам. По народност Миу беше корейка, но не знаела и дума корейски, докато не решила да усвои този език, когато била на около двайсет и пет години. Бе родена и израснала в Япония, бе учила във френска консерватория и освен японски говореше свободно френски и английски. Винаги бе изискано, безупречно облечена, носеше дребни, но скъпи украшения и караше дванайсетцилиндров тъмносин „Ягуар“.

Когато за първи път срещнала Миу, Сумире заговорила за романите на Джак Керуак. По онова време бе силно запалена по Керуак. Всеки месец сменяше своя литературен идол и точно тогава се случило той да е излезлият от мода Керуак. Все носеше някой оръфан екземпляр с подгънати краища от „По пътя“ или „Самотният странник“, пъхнат в джоба на палтото й, и го прелистваше винаги, щом намереше сгода. Попаднеше ли на изречения, които й харесваха, тя си ги отбелязваше с молив и ги запаметяваше, сякаш бяха будистки сутри. Любимите й редове бяха от един епизод в „Самотният странник“, в който героят бди да не стане горски пожар. Керуак прекарва три месеца сам в хижа на върха на висока планина, където работи като пожарникар.

Сумире особено много харесваше следния откъс:

— Не ти ли иде просто да се влюбиш в това? — попита ме тя. — Всеки ден заставаш на върха на планината, завъртваш се на триста и шейсет градуса, и гледаш дали някъде не се вдига черен дим от пожар. И толкова. Привършил си работата си за деня. През останалото време можеш да четеш, да пишеш, да правиш каквото си поискаш. Нощем около хижата ти се навъртат рунтави мечки. Това се казва живот! В сравнение с него да учиш литература в университета е като да отхапиш горчивия край на краставица.

— Съгласен съм — отвърнах, — но все някой ден ще ти се наложи да слезеш от планината.

— Както обикновено, моите трезви, банални съждения не я вълнуваха особено.

Сумире искаше да прилича на герой от роман на Керуак — див, невъзмутим, безпътен. Мотаеше се, пъхнала ръце дълбоко в джобовете на палтото си, с несресана коса, и гледаше с блуждаещ поглед небето през очилата си с черни пластмасови рамки, като на Дизи Гилеспи, които тя носеше въпреки перфектното си зрение. Бе неизменно облечена с едно много широко палто от туийд, купено от магазин за дрехи втора употреба, и бе обута с чифт груби, тежки обувки. Сигурен съм, че ако можеше, би си пуснала брада и мустаци.

Сумире не беше кой знае каква красавица. Бузите й бяха изпити, устата й — малко широчка. Носът й бе дребничък и чип. Тя имаше изразителни черти и чудесно чувство за хумор, при все че почти никога не се смееше с глас. Беше нисичка на ръст и дори когато бе в добро настроение, приказваше така, сякаш бе готова да се хвърли в бой. Не помня някога да е използвала червило или молив за вежди и доста се съмнявам, че знаеше, че съществуват различни по размер сутиени. Но въпреки всичко това, нещо в нея бе много привлекателно. Не е лесно да се опише с думи, но когато човек я погледнеше в очите, винаги можеше да го зърне, отразено дълбоко в тях.

Защо да не го кажа направо — бях влюбен в Сумире. Любовта ме обзе още с първите думи, които си разменихме, и скоро разбрах, че няма връщане назад. Тя задълго бе единствената, за която можех да мисля. Помъчих се да й разкрия чувствата си, но не успях да намеря подходящите думи. И може би е добре, че стана така. Ако бях в състояние да й се обясня в любов, тя просто щеше да се изсмее.

Докато двамата бяхме приятели, аз ходех с още две или три момичета. Не че не мога да си спомня точната цифра. Две, три — зависи как брои човек. Като се прибавят и онези, с които преспах един-два пъти, списъкът ще стане малко по-дълъг. Когато се любех с тези момичета, мислех за Сумире. Или поне пазех образа й в някое кътче на ума си. Представях си, че тя е в прегръдките ми. Малко мерзко от моя страна, но просто не можех иначе.

Нека сега да се върна към първата среща на Сумире и Миу.

Миу била чувала и преди за Джак Керуак и имала смътен спомен, че той е някакъв писател. Но що за писател, не можела да си спомни.

— Керуак… Хм… Той не беше ли спътник?

Сумире не схванала какво има предвид. Ножът и вилицата застинали в ръцете й и се позамислила.

— Спътник ли? Имаш предвид първия изкуствен спътник, който бе изпратен от руснаците през петдесетте? Джак Керуак е американски белетрист. Струва ми се, че съвпадат по време, но…

— По онова време не са ли наричали така писателите като Керуак? — попитала Миу. Тя очертала с върха на палеца си едно кръгче върху масата, сякаш паметта й била някакъв причудлив съд, в който искала да намери опипом нужния й спомен.

— Спътник…?

— Нали имаше такова литературно направление? Както знаеш, писателите се подреждат в различни писателски школи. Например Шига Наоя е от школата Ширакаба1.

Най-накрая на Сумире й просветнало.

— А, битник!

Миу леко докоснала ъгълчетата на устните си със салфетката.

— Битник, спътник… Не мога да ги запомня тия термини. Разните там реставрации Кемму2 или Рапалските договори. Древна история.

За кратко се възцарило мълчание, извикващо представа за хода на времето.

— Рапалските договори ли? — попитала Сумире.

Миу се усмихнала. Тъжна, сърдечна усмивка, подобна на отдавна скътана скъпоценност, извадена от дъното на скрин. Очите й пленително се притворили. Тя протегнала ръка и с дългите си, тънки пръсти нежно разрошила и без това чорлавата коса на Сумире. Този жест бил толкова внезапен и все пак естествен, че Сумире неволно му се поддала и на свой ред се усмихнала.

От този ден насетне Сумире започнала да нарича Миу моят любим спътник. Обичала звученето на тези думи. Напомняли й за кучето Лайка, за изкуствения спътник, реещ се безшумно сред космическия мрак. От миниатюрния му илюминатор гледат черните, блестящи очи на Лайка. Какво ли вижда тя сред безкрайната вселенска самота?

Разговорът за спътника се провел на тържество по случай сватбата на братовчедка на Сумире, в луксозен хотел в Ака-сака. Сумире не била в особено приятелски отношения със своята братовчедка; всъщност изобщо не можела да я понася. Подобен род гощавки бяха истинско мъчение за нея, но от тази не успяла да се измъкне. Нейното място и това на Миу се оказали съседни на масата. Миу не се впуснала в подробности, но като че ли давала уроци по пиано, или нещо такова, на братовчедката на Сумире — помагала й да се подготви за приемните изпити в консерваторията. Познавали се отскоро, но Миу била поканена на сватбата и решила да отиде.

В мига, когато Миу докоснала косата й, Сумире се влюбила в нея. Сякаш, докато вървяла през обширно поле, била поразена от внезапна мълния. Преживяла нещо като божественото откровение за твореца. Ето защо в този момент за нея нямало никакво значение това, че се случило да се влюби в жена.

Не мисля, че Сумире изобщо бе имала нещо като интимен приятел. В гимназията дружала с няколко момчета, с които ходела на кино или да поплуват заедно. Не бих могъл да си представя някоя от тези връзки да е станала особено сериозна. Сумире бе твърде погълната от желанието си да стане писателка, та да се влюби истински в някого. Ако в последните класове на гимназията е правила секс или нещо подобно, сигурен съм, че е било не толкова от сексуално желание или любов, колкото от „литературно любопитство“.

— Знаеш ли, така и не мога да разбера какво нещо е сексуалното желание — рече ми тя веднъж със сериозно изражение. Това се случи малко преди да напусне института, струва ми се. Беше пресушила пет бананови дайкирита и бе доста наквасена. — Как изобщо настъпва то, на какво може да се оприличи? Ти как би го описал?

— Сексуалното желание не е нещо, което човек разбира с ума си — изложих поредното си съвсем уместно становище. — То просто съществува.

Тя ме гледа внимателно известно време, сякаш бях апарат, движен от неизвестен дотогава енергиен източник. След това загуби интерес, вторачи се в тавана и разговорът постепенно затихна. Явно бе решила, че няма никакъв смисъл да разговаря с мен на подобни теми.

Сумире бе от град Чигасаки. Родният й дом се намирал досами морския бряг и често се чувало сухото почукване на носените от вятъра песъчинки по прозорците. Баща й бил зъболекар и имал частен кабинет в Йокохама. Бил изключително красив, особено впечатление правел безукорно правилният му нос, благодарение на който приличал на Грегъри Пек в „Омагьосан“3. Според Сумире нито тя, нито брат й наследили красивия нос на баща им. Тя намираше за странно това, че гените, създали въпросния нос, просто изчезнали. Твърдеше, че ако действително са били погребани завинаги на дъното на генетичния басейн, значи светът се изражда. Толкова възхитителен бил този негов нос.

Бащата на Сумире бил почти митичен герой за жените в областта на Йокохама, нуждаещи се от зъболечение. В кабинета си винаги носел хирургическа шапка и широка маска, така че пациентите виждали само очите и ушите му. Но дори в този вид било очевидно, че е много привлекателен. Красивият му, мъжествен нос внушително се подавал изпод маската, събуждайки неприлични асоциации, и карал пациентките му да се изчервяват. Миг по-късно — без да ги е грижа дали здравната им осигуровката ще покрие разходите — те се влюбвали.

Майката на Сумире починала едва на трийсет от вроден порок на сърцето. Сумире още нямала навършени три години. За майка си имаше само един смътен спомен — за мириса на кожата й. От нея бяха останали само две-три фотографии — една от сватбата й и няколко моментални снимки със Сумире, направени веднага след раждането й. Сумире обичаше да вади стария си фотоалбум и да ги разглежда. Майката на Сумире като външност не била нищо особено, меко казано. Най-обикновена къса прическа, неугледно облекло, неприятна усмивка. Имаш чувството, че ако направи крачка назад, ще се слее със стената. Сумире се стараела да запечата в своята памет лика на майка си, защото тогава не било изключено двете да се срещнат насън, да се хванат за ръце, да си побъбрят до насита. Ала нищо не се получавало. Струвало й се, че уж е запомнила това лице, но споменът за него много скоро избледнявал — дотолкова, че ако срещнела майка си на улицата посред бял ден, щяла да я отмине, без да я познае.

Бащата на Сумире почти не говорел за покойната си съпруга. Не бил словоохотлив човек и се стремял да не се поддава на емоциите — сякаш те били нещо като устни инфекции, които искал да избегне. Сумире не помнеше някога да го е разпитвала за майка си. Само веднъж, когато била съвсем малка, неизвестно по какъв повод го попитала: „Що за човек беше майка ми?“ Съвсем ясно си спомняше този разговор.

Баща й извърнал поглед и се позамислил, после рекъл: „Тя имаше много добра памет. И красив почерк.“

Какъв странен начин да обрисуваш някого. Сумире очаквала с открито сърце да чуе топли думи, които да бъдат източник на утеха за душата й, да й служат като стълб и опора в несигурния и труден живот тук, на тази трета планета от слънчевата система. Чакала, затаила дъх, отгърнала първата снежнобяла страница на бележника си. Но уви, красивият й баща не съумял да изрече тези думи, думите, които й били най-потребни.

Той се оженил повторно, когато тя била шестгодишна, и след две години се родил малкият й брат. И мащехата й не блестяла с хубост. На това отгоре нямала особено силна памет и почеркът й не бил кой знае какво. Но като човек била добра и справедлива. Малката Сумире, нейната заварена дъщеря, извадила късмет. Не, късмет не е точната дума — все пак баща й бил този, който избрал тази жена за своя спътничка в живота. Той може да не бил идеалният баща, но при избора на съпруга знаел какво прави.

През дългото и трудно девичество на Сумире обичта на мащехата й към нея била безусловна. Дори когато Сумире заявила, че възнамерява да напусне института и да пише романи, нейната мащеха — макар и да имала собствено мнение по въпроса — уважила решението й. Тя винаги се радвала, че Сумире проявява толкова силна любов към четенето, и поощрявала литературните й занимания.

Мащехата успяла да придума баща й и двамата решили да издържат Сумире, докато навърши двайсет и осем години. Ако впоследствие не е способна да си изкарва прехраната с писане, да се оправя както може. Ако не била мащехата й да се застъпи за нея, било напълно възможно Сумире да се окаже захвърлена — без средства, без необходимите умения за оцеляване — в дивата пустош на грубата, лишена от чувство за хумор действителност. Но, разбира се, Земята не се върти около Слънцето просто за да могат хората на всяка цена да си прекарват добре живота на нея.

Сумире срещна своя „любим спътник“ две години и нещо, след като заряза следването.

По онова време живееше в едностаен апартамент в Кичиджоджи, с минимум мебели и максимум книги. Ставаше от сън по пладне и следобед се разхождаше в парка Инокашира с ентусиазма на поклонник, запътил се през горите към светите места. При хубаво време сядаше на някоя пейка, нагъваше сух хляб, пушеше цигара след цигара и четеше. Ако беше студено или валеше дъжд, влизаше в някое старинно кафене, където гърмеше класическа музика, свиваше се на протритото канапе, четеше и слушаше със сериозно изражение симфонии на Шуберт, кантати на Бах… Вечер изпиваше една бира и се гощаваше с готова храна, която купуваше от близкия супермаркет.

До единайсет часа седеше зад писалището си, на което винаги имаше термос с горещо кафе, голяма чаша (подарена й от мен за рождения й ден, с изрисуван Снафкин), пакет цигари „Марлборо“, стъклен пепелник. И примитивен компютър, разбира се, с по един знак на всеки клавиш.

Дълбока тишина. Умът й е бистър и ясен като нощното небе зиме. Голямата мечка и Полярната звезда са там горе, блещукащи светлинки. Сумире има толкова произведения за написване, толкова истории за разказване. Ако можеше само да открие правилния изход за тях, тези горещи мисли и идеи щяха да бликнат като лава, която да се втвърди в непрекъснат низ от художествени произведения, каквито светът никога не е виждал. Хората щяха да облещят очи от почуда при внезапния дебют на този многообещаващ млад писател с рядък талант. На вестникарските страници за културни събития щяха да се появят нейни снимки, на които тя е самоуверено усмихната, а редакторите щяха да изтъркат прага на дома й.

За съжаление не се случи нищо подобно. Сумире съчини началото на няколко произведения и края на други. Но никога не написа такова, което да има и начало, и край.

Не че изпадна в творческа криза, съвсем не. Тя пишеше непрекъснато — всичко, което й хрумнеше. Проблемът бе, че пишеше прекалено много. Човек би си помислил, че трябва само да отстрани всичко излишно и готово. Но при нея нещата не бяха толкова прости, тъй като никога не можеше да реши какво е необходимо да махне и какво да остави. Когато на следващия ден препрочиташе напечатаното вечерта, й се струваше, че или не може да се изхвърли нито дума, или всичко трябва да се унищожи. Понякога в пристъп на отчаяние накъсваше на парчета целия ръкопис и го предаваше на кофата за боклук. Ако бе зимна нощ и в стаята на Сумире гореше камина, със сигурност би станало по-топло и всичко това щеше да напомня Бохеми на Пучини, но в едностайното жилище на Сумире, разбира се, нямаше камина. Каква ти камина — там нямаше телефон, нито дори що-годе прилично огледало.

През почивните дни тя събираше на куп черновите си и се отбиваше в квартирата ми. Естествено, това бяха онези чернови, които имаха късмета да избегнат унищожението. Все пак те оформяха порядъчна купчина. Сумире показваше ръкописите си само на един-единствен човек в целия свят. На мен.

В института бях с два курса по-напред от нея и учебните ни програми бяха различни, така че нямаше голяма вероятност да се засечем. Запознахме се съвсем случайно. Беше през май, в първия понеделник след поредица от пролетни празници. Бях застанал на автобусната спирка пред главния вход на института и се бях зачел в роман на Пол Низан, на който се бях натъкнал в една антикварна книжарница. Някакво нисичко момиче близо до мен се повдигна на пръсти, погледна книгата и ме попита: „Защо пък тъкмо Низан?“ Въпросът бе зададен с твърде враждебен тон, сякаш тя търсеше повод за кавга. Стори ми се, че й се искаше да запрати нещо с ритник във въздуха, но поради липса на по-подходяща мишена, бе решила да атакува моя избор на четиво.

Сумире и аз много си приличахме. Ненаситно да четем книги за нас бе така естествено, както да дишаме. Винаги когато имахме свободно време, си намирахме някое тихо кътче и прелиствахме страница след страница, до безкрай. Японски и чуждестранни романи, новоизлезли произведения и класика, авангардни творби и бестселъри — имаше ли в книгата нещо, което даваше храна за ума, ние я прочитахме. Често киснехме по библиотеките, прекарвахме по цели дни в бродене по антикварните книжарници в Канда или в „Мека“ в Токио. Никога не съм срещал друг човек, който като нея да чете така жадно и задълбочено най-различни книги, и съм убеден, че бе останала със същото впечатление от мен.

Завърших института приблизително по времето, когато Сумире го напусна, но и след това тя се отбиваше в квартирата ми два-три пъти месечно. От време на време ходех в нейния апартамент, но там бе тясно за двама и повечето пъти тя идваше при мен. Разговаряхме за романите, които бяхме прочели, разменяхме си книги. Често се случваше да приготвям вечеря за двама ни. Нямах нищо против готвенето, а пък и Сумире по-скоро би умряла от глад, отколкото да си сготви нещо. За да ми се отблагодари, тя ми правеше подаръци, донасяше най-различни неща от фирмите, където работеше на непълен работен ден. Веднъж от склад на фармацевтична компания домъкна шест пакетчета презервативи, по дванайсет във всяко. Навярно те все още се търкалят на дъното на някое чекмедже.

Романите — по-точно фрагментите от романи, — които написа Сумире, не бяха чак толкова слаби, колкото й се струваше. Вярно, че понякога стилът й наподобяваше одеяло от кръпки, съшито в абсолютна тишина от група опърничави стрини, всяка със свой вкус и свои болежки. Като към това се добавят и особеностите на нейната маниакалнодепресивна личност, нещата понякога ставаха неуправляеми. Отгоре на всичко Сумире полагаше отчаяни усилия да съчини мащабен реалистичен роман в духа на грандиозните творения на деветнайсети век, натъпкан до краен предел с всевъзможни феномени на душата и на ориста човешка.

Текстовете на Сумире не бяха лишени от недостатъци, но в тях се усещаше удивителна свежест, чувстваше се старанието й правдиво и искрено да пише за онова, което бе важно за нея. При това не се опитваше да имитира нечий стил, нито пък ловко да вмъква някакви маниерни, дълбокомислени съждения. Това най-много ми харесваше в съчинителството й. Нямаше да е правилно текстовете й да се лишават от силата на нейната непосредственост, само и само да придобият удачна, лесносмилаема форма. Не беше необходимо да се насилват нещата. Все пак животът бе пред нея и тя разполагаше с достатъчно време да поеме по които си иска пътища. Както се казва, добре вирее онова, което расте бавно.

— Главата ми е като някакъв абсурден хамбар, претъпкан с неща, за които искам да пиша — казваше тя. — Образи, сцени, откъслечни фрази… всички са ярки и живи в ума ми. Пиши! — викат ми те. Струва ми се, че е на път да се роди страхотен разказ, че пишейки, ще се пренеса на някакво съвсем ново място. Проблемът е, че щом се приземя до писалището и започна да пиша, разбирам, че нещо много съществено е изчезнало безвъзвратно. Очаквала съм да се получат кристали, но няма нищо подобно — само дребни речни камъчета. И не съм пренесена никъде.

Сумире се намръщи, взе от земята може би двеста и петдесетото си камъче и го хвърли в езерцето.

— Сигурно ми липсва нещо. Нещо много важно, което непременно трябва да притежаваш, за да станеш писател.

Надвисна мъртва тишина. Сумире като че искаше да чуе моето съвсем банално мнение.

След малко заговорих.

— Много, много отдавна в Китай имало градове с високи крепостни стени с огромни, величествени порти. Тези порти не били просто врати, през които хората влизат и излизат, те имали много по-важно значение. Съществувало поверие, че тези порти са обитавани от духа на града. Или поне, че би трябвало да са обитавани от него. По същия начин в средновековна Европа се смятало, че катедралата и централният площад са душата на града. Ето защо дори днес в Китай са запазени множество възхитителни порти. Знаеш ли как са ги строили китайците?

— Нямам представа — отвърна Сумире.

— Изкарвали каруците си и отивали по места, където някога са се водили сражения. Там събирали вече избелелите кости, заровени в пръстта или разпръснати наоколо. В Китай, с неговата богата история, на всяка крачка се натъкваш на такива места, някогашни бойни полета — така че не им се налагало да търсят костите далече. На входа на града издигали огромна порта и вграждали костите в нея. Вярвали, че по този начин отдават почит на загиналите воини и те ще продължат да защитават града. Има и още нещо. Когато портата била готова, китайците водели там няколко кучета, прерязвали им гърлата и напръсквали портата с кръвта им. Само чрез смесването на прясната кръв с изсъхналите кости древните души на загиналите щели да се съживят като с магия. Поне такова било поверието.

Сумире мълчаливо чакаше да продължа.

— Когато пишеш книги, става почти същото. Събираш купища кости и издигаш чудесна постройка, но истински жива, дишаща книга така и не се получава. В известен смисъл историите нямат почти нищо общо с този свят. Истинската история се нуждае от магическо кръщение, за да се съединят отсамното и отвъдното.

— Искаш да кажеш, че трябва да изляза и сама да намеря своето куче?

Кимнах.

— И да пролея прясна кръв?

Сумире прехапа долната си устна и потъна в мисли. После хвърли още няколко нещастни камъчета в езерцето.

— Никак не ми се иска да убивам животни.

— Е, това е само една метафора — рекох. — Не се налага да убиваш…

Както обикновено, бяхме седнали един до друг в парка Инокашира, на любимата пейка на Сумире. Пред нас бе езерцето. Нямаше вятър. Окапалите листа бяха като залепени на водната повърхност. Някъде в далечината бе запален огън, защото миришеше на дим. Във въздуха се носеха аромати от края на есента. Далечните звуци се чуваха съвсем ясно.

— Според мен ти се нуждаеш от време, за да натрупаш опит — казах.

— Време, за да натрупам опит — унесено повтори Сумире и вдигна поглед към небето. — По отношение на времето нищо не може да се направи, то просто си тече. А за опита не ми говори. Не че се гордея с това, но аз не изпитвам никакво сексуално желание. А какъв опит може да има един писател, ако не чувства страст? Ще е като готвач, който няма апетит.

— Не знам къде може да се е дянало сексуалното ти желание — казах на шега. — Може би просто се е скрило някъде. Или е излязло да се поразходи и е забравило да се върне. Изобщо любовта е доста шантаво нещо. Може да дойде съвсем ненадейно и да те грабне. Или пък да се появи утре. Знае ли човек.

Сумире отвърна поглед от небето и го насочи към лицето ми.

— Като торнадо?

— Да, така е.

Тя се замисли.

— Някога виждал ли си истинско торнадо?

— Не — отвърнах. За щастие в префектура Токио не се срещат торнада.

И ето че след около половин година Сумире внезапно и абсурдно бе завладяна от една любов, подобна на торнадо, точно както бях предрекъл. Тя обикна жена със седемнайсет години по-възрастна от нея, нейния „любим спътник“.

Когато на сватбеното тържество Сумире и Миу се озовали на една маса, като повечето хора в такава ситуация те се представили една на друга. Сумире мразеше името си и по възможност се стараеше да го скрие. Но ако някой те пита как се казваш, не можеш да не му отвърнеш — от учтивост.

Според баща й името Сумире било избрано от покойната й майка. Тя много харесвала песента „Теменужка“ на Моцарт и отдавна била решила, че ако й се роди дъщеря, ще я нарече Сумире. На полѝцата с грамофонни плочи във всекидневната им имало плоча с песни на Моцарт, без съмнение тъкмо онази, която слушала майка й, и когато била малка, Сумире внимателно поставяла тежката дългосвиреща плоча върху диска на грамофона и слушала песента отново и отново. Изпълнявала я Елизабет Шварцкопф с Валтер Гийзекинг на пианото. Сумире не разбирала текста, но слушайки изящната мелодия, била сигурна, че в песента се възхвалява красотата на теменужките, нацъфтели по ливадите. Представяла си такава гледка и тя много й харесвала.

Ала когато била в прогимназията, попаднала в училищната библиотека на японски превод на песента и преживяла истински шок. В текста ставало дума за невинна теменужка, която си растяла на воля на ливадата, докато безгрижната дъщеря на някакъв овчар не я стъпкала с крак. Момичето дори не забелязало, че е смачкало цветето. Оказало се, че песента е по стихотворение на Гьоте, но Сумире не намерила в него никаква утеха или поука.

— Как е могла майка ми да ми даде името на такава ужасна песен? — рекла Сумире намръщена.

Миу оправила крайчетата на салфетката върху коленете си, усмихнала се неопределено и погледнала Сумире. Очите на Миу били удивително дълбоки, смесица от отсенки, но ясни и безоблачни.

— А мелодията на песента хубава ли е?

— Да, песента сама по себе си е прекрасна.

— Ако музиката е очарователна, мисля, че това е достатъчно. Все пак не всичко на този свят може да бъде красиво, нали така? Майка ти сигурно много е обичала тази песен, толкова много, че текстът не я е дразнел. Ако продължаваш да гримасничиш така, рано-рано ще се сдобиеш с бръчки.

Сумире престанала да се мръщи.

— Може би си права. Но аз се почувствах толкова разочарована. Та нали единственото нещо, което ми е оставила мама, е това име. Е, разбира се, и мен самата.

— Името Сумире е хубаво. На мен много ми харесва — казала Миу и леко наклонила глава, сякаш за да разгледа нещата от друг ъгъл. — Между впрочем, баща ти също ли е тук?

Сумире се огледала. Залата била доста голяма, но баща й бил висок и не било трудно да го открие. Той седял две маси по-нататък от тяхната, обърнат в профил, и разговарял с някакъв нисък, възрастен човек в полуофициален костюм. На лицето му греела усмивка — толкова чистосърдечна и топла, че можела да разтопи глетчер. Меката светлина на полилеите подчертавала красивия му нос, напомняйки за силует от епохата рококо, и дори Сумире, която била свикнала с неговия лик, се развълнувала от красотата му. Баща й напълно хармонично се вписвал в това официално тържество. Самото му присъствие придавало на атмосферата блясък и великолепие, подобно на букет свежи цветя в голяма ваза или на ослепителна смолисточерна лимузина.

Когато го видяла, Миу за миг онемяла. Сумире дочула дишането й, като шум от бархетна завеса, дръпната настрани в тиха утрин, за да проникне слънчевата светлина и да събуди някой много важен гост. „Може би трябваше да си нося театрален бинокъл“ — помислила си тя. Ала била свикнала да вижда какво драматично въздействие оказва на хората външността на баща й — особено на жените в средна възраст. Какво е хубостта? Каква е нейната стойност? — не преставала да се чуди тя. Но никой не можел да й даде смислен отговор на тези въпроси. Ясно било едно: в красотата има нещо въздействащо на хората.

— Какво е за теб да имаш такъв хубав баща? — поинтересувала се Миу. — Питам просто така, от чисто любопитство.

Сумире въздъхнала — за кой ли път й задавали този въпрос.

— Не бих казала, че това ми харесва особено. Всички си мислят едно и също: „Какъв красавец. Истинско чудо! А дъщеря му… ами тя не е нищо особено. Сигурно е някакъв атавизъм.“

Миу се обърнала към Сумире, издала леко напред брадичка и се загледала в лицето й, сякаш се любувала на красиво платно в картинна галерия.

— Нима винаги си смятала така? — попитала я. — Много грешиш. Ти си хубаво момиче. Поне колкото баща си. — После протегнала ръка и съвсем непринудено докоснала пръстите й. — Сама не знаеш колко си привлекателна.

Лицето на Сумире пламнало. Сърцето й силно затупкало. Сякаш влуден кон се понесъл в галоп по дървен мост.

После двете потънали в разговора си и почти не забелязвали какво става около тях. Сватбарите се веселели, държали речи (в това число и баща й), храната никак не била лоша. Нищичко от това обаче не се запечатало в паметта на Сумире. Какво яла — месо или риба? Показала ли добри маниери — използвала ли нож и вилица, или нагъвала с пръсти и облизвала чиниите? Нямаше никаква представа.

Двете разговаряли за музика. Голяма почитателка на класиката, Сумире от малка обичала да се рови в сбирката с грамофонни плочи на баща си. Оказало се, че двете с Миу имат сходни вкусове. И двете обичали музика за пиано и смятали, че Соната № 32 на Бетховен е абсолютният връх в музикалната история и че несравнимото й изпълнение от Вилхелм Бакхаус за компанията „Дека“ е наистина съвършено. Какво очарование, каква радост от живота струели от нея!

— Ти с какво се занимаваш? — попитала Миу, когато разговорът им за музиката приключил.

— Напуснах института — обяснила Сумире, — работя тук-там, пиша романи.

— Какви по-точно? — попитала Миу.

— Сложно е за обяснение — отвърнала Сумире.

— А какви книги обичаш да четеш?

— Не е възможно да ги изброя всичките. Напоследък чета Джак Керуак.

Оттук тръгнал разговорът им за „спътника“.

Ако не се смятат някои леки четива за убиване на времето, Миу почти не била докосвала романи.

— Никога не мога да си избия от главата мисълта, че всичко в тези книги е скалъпено — обяснила тя, — затова не изпитвам никакво съпричастие към героите. Винаги е било така.

По тая причина четенето й се ограничавало до книги, представящи действителността такава, каквато е, най-вече книги, които й помагали в работата.

— Какво работиш? — попитала Сумире.

— Работата ми е свързана главно с други държави — отвърнала Миу. — Преди тринайсет години на мен се падна да поема управлението на търговската компания на баща ми. Готвех се за пианистка, но баща ми почина от рак, майка ми беше с разклатено здраве и освен това не говореше японски свободно. Брат ми бе още ученик в гимназията. Аз бях голямото дете в семейството, така че по неволя трябваше да стана управител на компанията. Животът на доста наши роднини зависеше от нея и не можех с лека ръка да я оставя да отиде по дяволите.

Тя направила кратка пауза и въздъхнала.

— Компанията на баща ми първоначално внасяше сухи храни и лековити билки от Корея, но понастоящем търгува с най-различни стоки. Дори с части за компютри. Официално аз се водя шеф на компанията, но съпругът ми и по-малкият ми брат са поели управлението и не ми се налага да ходя често до офиса. Сега имам свой бизнес.

— Какъв по-точно?

— Главно внос на вино. От време на време организирам концерти. Доста пътувам до Европа и обратно, тъй като този бизнес зависи изключително от личните контакти. Влагам много усилия и съумявам съвсем сама успешно да конкурирам някои от водещите фирми на пазара. Но поддържането на бизнеса на нужното ниво отнема доста време и енергия. Не може иначе, струва ми се… — Тя вдигнала поглед, сякаш си спомнила нещо. — Между другото, ти говориш ли английски?

— Не много гладко, но мисля, че се справям. Обичам да чета на английски.

— Как си с компютрите?

— Не особено добре, но използвам един примитивен компютър за текстообработка. Сигурна съм, че ако се заема сериозно, бих могла да се справя.

— Имаш ли шофьорска книжка?

Сумире поклатила глава. Когато била в първи курс в института, се опитала да вкара на заден ход в гаража волвото комби на баща си и счупила вратата на колата в един стълб. Оттогава почти не шофирала.

— Добре. А можеш ли да обясниш с около двеста думи каква е разликата между знак и символ?

Сумире вдигнала салфетката от коленете си, докоснала леко с нея устните си и пак я върнала на същото място. Какво ли замисляла тази жена?

— Между знак и символ?

— Въпросът ми няма никакво особено значение. Просто един пример.

Сумире отново поклатила шава.

— Нямам никаква представа.

Миу се усмихнала.

— Ако нямаш нищо против, бих искала да ми кажеш какво умееш да правиш. В какво си особено добра? Като изключим това, да четеш много романи и да слушаш музика.

Сумире поставила спокойно ножа и вилицата върху чинията си, вторачила се в пространството над масата и се замислила.

— Може би ще ми е по-лесно да изброя нещата, които не мога да върша. Не мога да готвя и да чистя. В стаята ми цари пълен хаос и непрекъснато губя разни вещи. Обичам музиката, но съм напълно лишена от слух, пея адски фалшиво. Непохватна съм, не мога да шия. Липсва ми чувство за ориентация и винаги бъркам ляво и дясно. Когато съм ядосана, често троша предмети — чинии, моливи, будилници. Не мога да се овладея, макар и впоследствие да съжалявам. Нямам никакви спестявания. Стеснителна съм с непознати — и аз не знам защо — и почти нямам приятели.

Сумире млъкнала за малко, колкото да си поеме дъх, и продължила:

— Обаче мога доста бързо да набирам текст, без да гледам буквите на клавиатурата. Не съм спортна натура, но освен от заушка, не съм боледувала сериозно през живота си. Никога не закъснявам за среща. Не съм придирчива към храната. Не гледам телевизия. Понякога проявявам глупаво самохвалство и почти никога не се оправдавам. Приблизително веднъж месечно раменете ми така се схващат, че не мога да спя, но през останалото време спя като пън. Мензисът ми преминава леко. Нямам нито един развален зъб. И съм „на ти“ с испанския.

Миу вдигнала очи.

— Говориш испански?

Когато била в гимназията, Сумире прекарала един месец в Мексико, на гости на свой чичо, който се занимавал там с търговия. Използвала максимално тази възможност да усвои езика. В института също учила испански.

Миу хванала с два пръста столчето на чашата си и леко я завъртяла, сякаш завивала винт на някаква машина.

— Съгласна ли си да поработиш в моята фирма? Как ти се струва това предложение?

— Да поработя ли? — Понеже не била съвсем сигурна какъв израз на лицето би бил най-подходящ в такава ситуация, Сумире останала с обичайното си намусено изражение. — Никога през живота си не съм имала истинска работа и дори не съм сигурна как трябва да отговоря, ако някой се обади по телефона. Гледам да не ползвам градския транспорт преди десет часа сутринта и, както навярно си забелязала вече, не умея да любезнича.

— Всичко това не е от значение за мен — само казала Миу. — Между впрочем, свободна ли си утре по обед?

Сумире машинално кимнала. Дори не й се наложило да се замисли. Та нали свободното време било основният й капитал.

— Хайде тогава да обядваме заедно. Ще запазя маса в някое тихо ресторантче наблизо — рекла Миу. Сервитьорът донесъл нова бутилка червено вино и Миу му поднесла чашата си да я напълни, после я разгледала внимателно на светлината, вдишала аромата на виното и бавно отпила първата глътка. В цялата тази поредица от движения имало нещо от естественото изящество на кратка каденца, доведена до съвършенство от даровит пианист след дългогодишно изпълнение.

— Като се видим, ще обсъдим подробностите. Днес ми се иска само да се забавлявам. Знаеш ли, това бордо никак не е лошо. Къде ли го правят?

Сумире престанала да се мръщи и без заобикалки попитала Миу:

— Но как така? Ние току-що се запознахме. Почти нищо не знаеш за мен.

— Да. Може би си права — съгласила се Миу.

— Тогава как изведнъж реши, че мога да ти бъда полезна?

Миу завъртяла с кръгообразни движения виното в чашата си.

— Аз винаги преценявам хората по лицата им — отвърнала тя. — Казано накратко, твоето лице ми харесва. Харесвам начина, по който се променя изражението ти.

Сумире внезапно почувствала, че не й достига въздух. Зърната на гърдите й се втвърдили под роклята. Тя машинално протегнала ръка към чаша с вода и я изпила на един дъх. Някакъв сервитьор с лице на хищна птица начаса се появил зад гърба й и отново я напълнил, като добавил и бучки лед. На Сумире с нейния объркан разсъдък потракването на ледените кубчетата звучало досущ като стонове на разбойник, затворен в пещера.

Сигурно съм се влюбила в тази жена, осъзнала тя и се сепнала. Няма никакво съмнение. Ледът е студен, розите са червени. Влюбена съм. И любовта ме отнася нанякъде. Безсилна съм да се измъкна от този мощен поток. Няма никакъв шанс. Напълно е възможно да ме завлече на особено, непознато място. Но то може и да е много опасно, може там да се е притаило нещо, което да ме нарани дълбоко, смъртоносно. Възможно е накрая да изгубя всичко. Но връщане назад няма. Мога само да се оставя на този поток. Дори това да означава да изгоря в него, да бъда погубена завинаги.

Сега, след случилото се, разбирам, че нейното предчувствие се е сбъднало сто и двайсет процента.