Първо чух плътен мъжки глас да произнася името ми и със силен английски акцент да пита: „Дали съм попаднал на човека, когото търся?“ Бях заспал дълбоко. Умът ми блуждаеше по безкрайно оризище в дъждовна буря и не можех да разбера какво става. Чаршафите още пазеха блед спомен за следобедното любене, но фактите от живота ми не се съгласуваха с действителността, сякаш бях загубил представа къде точно се свързват с нея, подобно на неправилно закопчана жилетка. Мъжът повтори името ми.
— Дали съм попаднал на човека, когото търся?
— Да — отвърнах. Името, което той произнесе, не звучеше съвсем като моето, но все пак разбрах, че звънят на мен. Известно време в слушалката се чуваше упорито пращене, сякаш се блъскаха две различни въздушни маси. „Сигурно Сумире се обажда от Гърция“ — помислих си. Подържах слушалката настрани от ухото си в очакване да прозвучи нейният глас. Но когато отсреща заговориха, не бе Сумире, а Миу.
— Навярно знаете коя съм. Сумире споменавала ли ви е за мен?
— Да — отвърнах.
Гласът й звучеше изопачен, сякаш от някаква неорганична материя, но това не ми попречи да доловя напрежението в него. Като че ли нещо твърдо и студено, като облаци изкуствен лед, потече от телефона в стаята ми и окончателно ме разбуди. Седнах в леглото и хванах по-добре слушалката.
— Налага се да говоря бързо — напрегнато рече Миу. — Обаждам се от един гръцки остров и е почти невъзможно да се свържа с Токио, без връзката да прекъсне. Опитвах много пъти и най-сетне успях. Така че, ако не възразявате, ще прескоча формалностите и ще говоря по същество.
— Разбира се — казах.
— Можете ли да дойдете тук?
— Имате предвид в Гърция?
— Да. И то колкото се може по-скоро.
Избърборих първото, което ми хрумна:
— Нещо се е случило със Сумире ли?
Последва кратка пауза, колкото Миу да си поеме дъх.
— Все още не знам. Но ми се струва, че тя би искала да дойдете тук. Сигурна съм.
— Така ли мислите?
— Не мога да говоря за това по телефона. Всеки момент може да ни прекъснат, освен това въпросът е деликатен и предпочитам да поговорим на четири очи. Ще ви платя пътните разходи. Просто елате. Колкото по-скоро, толкова по-добре. Купете си билет — първа класа, какъвто искате… и елате.
Новият учебен срок започваше след десет дена. Трябваше да се върна дотогава, но щях да успея, ако веднага заминех за Гърция. До началото на занятията се налагаше да отида един-два пъти до училището по работа, но можех да помоля някой колега да ме замести.
— Почти сигурен съм, че мога да дойда — рекох. — Да, мисля, че мога. Но къде точно трябва да замина?
Тя каза името на острова. Записах го на обложката на една книга, която бе до възглавницата ми. Звучеше някак познато.
— Пътувайте със самолет от Атина до Родос, после се качете на ферибота. До острова има ферибот два пъти дневно, сутрин и вечер. Ще ви посрещна на пристанището. Ще дойдете ли?
— Мисля, че да. Ще се оправя някак. Само че… — не успях да завърша, тъй като връзката се разпадна. Внезапно, насилствено, както се отсича въже с брадва. И отново се чу онова ужасно пращене. Почаках около минута със слушалката до ухото си и с надеждата пак да ни свържат, но остана само неприятният шум. Затворих телефона и станах от леглото. В кухнята изпих чаша студен чай от ечемик и като се облегнах на хладилника, се помъчих да се съсредоточа.
Действително ли възнамерявах да се кача на самолета и да полетя за Гърция?
Отговорът бе да. Нямах друг избор.
Извадих от лавицата голям атлас на света, за да разбера къде се намира островът, за който ми бе казала Миу. Но въпреки указанията й, че е близо до Родос, не беше лесно да го открия сред неизброимите острови и островчета, осеяли Беломорието. Накрая обаче успях да намеря името му, напечатано със съвсем ситни букви. Островче близо до турската граница. Толкова малко, че дори не можеше да се определи формата му.
Извадих паспорта си от едно чекмедже и проверих докога е валиден — все още беше. После събрах всичките си налични пари и ги натъпках в портфейла си. Не бе голяма сума, но на сутринта можех да изтегля още от банката. Имах някакви спестявания и почти не бях пипал премиалните си за лятото. С тях и с кредитната си карта щях да успея да събера достатъчно пари за билет до Гърция и обратно. Сложих кат дрехи в спортен сак от изкуствена кожа, а също и несесер с тоалетни принадлежности. И два романа от Джоузеф Конрад, които отдавна се канех да препрочета. Поколебах се дали да си взема банския и в крайна сметка все пак го взех. „Какво пък“ — рекох си, — „може докато стигна до острова, проблемът, какъвто и да е той, да е вече решен и всички да са здрави и щастливи, а Слънцето да си пече кротко на небето. Защо в такъв случай да не поплувам, преди да стане време за връщане?“ Разбира се, такъв изход щеше да е най-добрият за всички, но засега можех само да мечтая за него.
Щом свърших с приготовленията за път, изключих осветлението, прислоних глава на възглавницата и се опитах да поспя. Беше три и нещо, така че още можех да подремна, преди да съмне. Но не можах да заспя. Онова пронизително пращене сякаш бе заседнало в кръвоносните ми съдове. Накъде дълбоко в ухото си чувах гласа на мъжа, който викаше името ми. Включих осветлението, станах отново, отидох в кухнята, направих си чай с лед и го изпих. Опитах се да повторя наум целия си разговор с Миу, дума по дума. Всичко, което каза, бе твърде неразбираемо, неконкретно, с двусмислени намеци. Но от думите й можех да отделя поне два факта. Записах си ги на лист от бележник.
1. Нещо се е случило със Сумире. Но Миу не знае какво.
2. Трябва да отида там колкото се може по-скоро. Според Миу Сумире също иска да направя това.
Погледнах написаното. После подчертах някои думи.
1. Нещо се е случило със Сумире. Но Миу не знае какво.
2. Трябва да отида там колкото се може по-скоро. Според Миу Сумире също иска да направя това.
Нямах никаква представа какво е могло да се случи със Сумире на онзи малък гръцки остров. Но бях сигурен, че е нещо лошо. Въпросът беше — колко лошо? До сутринта не можех да сторя нищо. Седнах на стола, вдигнах крака на масата и в очакване на утрото се зачетох в една книга. Струваше ми се, че нощта никога няма да свърши.
На разсъмване се качих на влак до Шинджуку по линията „Чуо“, там се прекачих на експреса Нарита, който ме откара до летището. В девет часа̀ започнах да обикалям гишетата за билети, за да разбера накрая, че от Нарита до Атина няма директен полет. След няколко опита се сдобих с билет бизнес класа на авиокомпания „КЛМ“ до Амстердам. Там можех да се прехвърля на самолет за Атина, откъдето да поема за Родос по вътрешната линия на авиокомпания „Олимпик“. Служителите от „КЛМ“ щяха да се погрижат за всичко. Стига да не възникнеше допълнителен проблем, двете прехвърляния щяха да минат съвсем гладко. Този бе най-бързият начин да стигна, където отивах. Билетът ми за обратния полет беше без обозначена дата и можех да се върна по всяко време през следващите три месеца. Платих с кредитна карта.
— Ще оставите ли багаж на гардероба? — питаха ме.
— Не — отвърнах.
Имаше време до полета, така че закусих в ресторанта на летището. Изтеглих малко пари от банкомат и купих пътнически чекове в долари. От книжарницата на летището се снабдих с пътеводител на Гърция. Името на острова, което ми каза Миу, не фигурираше в малката книжка, но имаше полезна за мен обща информация за валутата, климата и други съществени неща. С изключение на историята на Древна Гърция и класическата драма, знаех много малко за тази страна, почти толкова, колкото за геологическата структура на Юпитер или за охладителната система на двигателя на „Ферари“. Нито веднъж в живота си не бях помислял за пътуване до Гърция, не и преди два часа̀.
Малко преди дванайсет се обадих на една от колегите ми. Казах й, че с мой роднина се е случило нещастие и се налага да замина.
— Ще се върна в Токио след около седмица. Можеш ли да ме заместиш? В училище до началото на занятията остана за довършване още малко работа.
— Няма проблеми — отвърна тя. Не бе трудно да се договорим. Много пъти си бяхме помагали така. — Закъде заминаваш? — попита.
— За Шикоку — отговорих. Просто не можах да й кажа, че ще пътувам за Гърция.
— Съжалявам, че е по неприятен повод. Но гледай да се върнеш навреме за началото на учебна година. И ми купи сувенир, ако може.
— Разбира се — казах. По-късно щях да измисля как да уредя това.
Отидох в салон за пасажери бизнес класа, излегнах се на един диван и задрямах. Сънят ми бе неспокоен. Светът изгуби своята реалност. Цветовете станаха неестествени, отделните предмети — бутафорни, детайлите им — абсурдни. Фонът беше от папиемаше, звездите — от алуминиево фолио. Виждаха се лепилото и главичките на пироните, които ги придържаха. Непрекъснатите оповестявания по високоговорителите на летището пробягваха през съзнанието ми. „Пътуващите за Париж с редовен полет 275 на авиокомпания «Еър Франс»…“ В средата на този несвързан сън — или неустойчиво будуване — си помислих за Сумире. Подобно на кадри от стар документален филм, в главата ми хаотично изплуваха откъслечни спомени за места, където сме били заедно, и за моменти, които сме преживели. Но в суматохата на летището, със сновящите насам-натам пътници, нашият общ малък свят изглеждаше нищожен, безпомощен, несигурен. И на двама ни не достигаха познания и способности да го променим към добро. Нямахме надеждна, яка опора. Бяхме просто жалки, дребни същества, носени от един упадък към друг, две същества на път да се превърнат в нищо.
Събудих се, облян в неприятна пот, ризата ми бе прилепнала към гърдите. Тялото ми бе отпуснато, краката ми — отекли. Имах чувството, че съм погълнал покрито с тежки черни облаци небе. Сигурно съм изглеждал пребледнял, защото служителка от персонала на салона, която минаваше наблизо, ме попита загрижено лошо ли ми е.
— Добре съм — отвърнах, — голяма жега е.
— Да ви донеса ли някаква студена напитка? — попита тя.
Помислих малко и си поисках бира. Тя ми донесе хладна влажна кърпа за лице, бира „Хайнекен“ и пакетче солени фъстъци. Избърсах потта от лицето си, изпих половината бира и се почувствах по-добре. Успях да поспя още малко.
Самолетът излетя от летище Нарита по разписание, в посока към Северния полюс и кацна в Амстердам. За да поспя по време на полета, изпих две-три уискита, а когато се събудих, хапнах малко. Почти нямах апетит и се отказах от закуската. Не исках да мисля за нищо, затова, когато бях буден, се съсредоточавах върху Конрад.
В Амстердам се прехвърлих на друг самолет, пристигнах в Атина, отидох на летището, обслужващо вътрешни полети, и почти без да се наложи да чакам, се качих на „Боинг-727“ за Родос. Самолетът беше претъпкан с бодри младежи от цял свят. Всички бяха добили загар, бяха по тениски или с тънки пуловери без ръкави и джинси със сцепени крачоли.
Много от момчетата бяха решили да си оставят бради (или може би бяха забравили да се обръснат), имаха рошави дълги коси, събрани на тила в конска опашка. С плътните си бежови панталони, бяло поло с къси ръкави и тъмносиньо памучно сако аз изглеждах съвсем не на място. Дори бях забравил да си взема слънчеви очила. Но кой можеше да ме вини? Само преди няколко часа седях в апартамента си в Кунитачи и си блъсках главата над въпроса, какво да правя с насъбралите се отпадъци13. На гишето за информация на родоското летище попитах къде мога да се кача на ферибота до острова. Оказа се, че пристанището е наблизо. Може би щях да успея да хвана вечерния ферибот.
— А дали има места? — попитах за всеки случай.
— Все ще се намери място за още един човек — отвърна жената на гишето, която бе с остър нос и на неопределена възраст. — Това да не е асансьор? — добави тя и махна недоволно с ръка, сякаш искаше да се отърве от мен.
Хванах такси и поех към пристанището.
— Много бързам — рекох на шофьора, но той като че не обърна внимание на думите ми. Колата беше без климатик и през отворения прозорец нахлуваше горещ, прашен въздух. Шофьорът през цялото време ломотеше на развален английски някаква гневна филипика относно единната европейска валута. Съгласявах се с него от учтивост, но всъщност не го слушах, а гледах менящия се пейзаж вън. Родоските улици бяха облени в ослепителна светлина. Небето беше безоблачно и нямаше и намек за дъжд. Слънцето нажежаваше каменните фасади на къщите. Слой прах покриваше чворестите дървета покрай пътя, под чиито сенки или под опънати тенти седяха хора и почти безмълвно съзерцаваха света. Започнах да се питам, дали не съм попаднал на погрешно място. Ала написаните с гръцки букви ярки реклами на цигари и узо по протежение на цялото шосе от летището към града, разсеяха всичките ми съмнения, че съм в Гърция.
Вечерният ферибот все още бе на пристанището. Оказа се доста по-голям, отколкото си бях представял. В задната му част имаше специално място за автомобили и два средни по размери камиона, пълни с хранителни продукти и разни дребни товари, и едно старо „Пежо Седан“ вече чакаха корабът да отплава. Купих си билет, качих се и тъкмо заех мястото си на един шезлонг, когато отвързаха въжето към кея и двигателите забучаха. Въздъхнах и вдигнах поглед към небето. Сега ми оставаше само да чакам корабът да ме отведе там, където отивах — на острова.
Свалих пропитото си с пот прашно сако, сгънах го и го натъпках в сака. Беше пет часът следобед, но слънцето бе още високо и окъпваше всичко наоколо в ярка светлина. Под брезентовия навес откъм носа полъхваше ветрец и аз почувствах, че спокойствието ми полека-лека се възвръща. Мрачните мисли, връхлетели ме на летището в Нарита, бяха изчезнали, макар все още да усещах в устата си лека горчилка.
На палубата имаше само неколцина туристи и аз си помислих, че островът, към който се бях отправил, явно не може да се похвали с особени забележителности. Повечето пътници бяха местни жители, предимно възрастни хора, които очевидно работеха в Родос и се връщаха вкъщи в края на деня. Държаха внимателно в краката си пакетите с покупки, сякаш бяха леснораними животинчета. Лицата им бяха гравирани с дълбоки бръчки и почти лишени от емоция. Сякаш безпощадното слънце и тежкият физически труд бяха заличили изражението им.
Имаше и няколко млади войници с ясни, още детински погледи. Плътните им ризи с цвят каки бяха почернели на гърба от пот. Обгърнали с ръце тежките си наглед туристически раници, направо на палубата седяха двама души с вид на хипита. И двамата бяха кльощави, с дълги крака и мрачни физиономии.
Имаше и една гръцка девойка с дълга пола. Беше черноока хубавица. Вятърът вееше дългата й коса, докато тя оживено си бъбреше с приятелките си. Около ъгълчета на устата й играеше лека усмивка, сякаш предстоеше да й се случи нещо много приятно. Златните й обеци проблясваха ослепително на слънцето. Войници се бяха облакътили на перилата, пушеха със сериозни физиономии и от време на време хвърляха бегли погледи към момичето.
Пиех лимонадата, която си бях купил от бюфета на ферибота, и гледах дълбокото синьо море и малките островчета, покрай които преминавахме. Всъщност повечето бяха не острови, а по-скоро напълно безлюдни скали в морето. Накацалите по върховете им бели морски птици оглеждаха морската шир в търсене на риба и не обръщаха никакво внимание на кораба. В подножието на скалите се разбиваха вълни и ги опасваха с ослепителна ивица бяла пяна. Сегиз-тогиз зървах и някой обитаем остров, обрасъл с упорити и яки наглед дървета, а склоновете му бяха осеяни с къщи, оградени с бели дувари. В тесните заливчета се поклащаха боядисани в ярки цветове лодки. Високите им мачти чертаеха дъги в такт с движението на вълните.
Седящият до мен сбръчкан старец ми предложи цигара.
— Благодаря — усмихнах се и му показах с жест, че не пуша. Тогава той ми подаде ментова дъвка. Приех я и след като му благодарих, продължих да съзерцавам морето и да дъвча дъвка.
Минаваше седем, когато фериботът достигна острова. Слънцето вече не напичаше толкова силно, но небето сияеше като преди и лятната светлина стана като че още по-ярка. На белите стени на една сграда на пристанището с огромни черни букви бе написано името на острова, досущ като грамадна фирмена табела. Фериботът акостира бавно на кея и пасажерите, нарамили багажа си, заслизаха един по един по подвижното мостче. До пристанището имаше кафене на открито и посрещачите чакаха там.
Още със слизането на брега се огледах за Миу. Но не се виждаше жена, която би могла да е тя. Няколко пъти при мен идваха съдържатели на странноприемници да ме питат има ли къде да нощувам, не търся ли хотел. „Не, не търся“ — отвръщах, поклащайки глава. Въпреки това, преди да се отдалечи, всеки ми пъхваше в ръката визитката си.
Слезлите заедно с мен от кораба се пръснаха във всички посоки. Натоварените с покупки закрачиха тежко към домовете си, туристите се запътиха към хотелите и странноприемниците. След кратки прегръдки или ръкостискания посрещаните и техните завръщащи се близки или приятели също поеха нанякъде. Двата камиона и пежото слязоха на брега и потеглиха с бръмчене. Дори скупчилите се на пристанището любопитни котки и кучета не след дълго се махнаха. Останахме само няколко почернели от слънцето старци, разполагащи с много свободно време, и аз, оглеждащ се нелепо със сака си в ръка.
Седнах в кафенето, поръчах си чай с лед и се запитах какво да правя по-нататък. Нямах голям избор. Нощта наближаваше, а островът ми бе напълно непознат, не знаех кое къде се намира и как изобщо стоят нещата тук. Казах си, че ще почакам малко и ако никой не дойде да ме посрещне, ще пренощувам някъде и на сутринта ще се върна на пристанището с надеждата Миу да се появи. Нима е забравила за срещата? Или се е объркала? Не вярвах. По думите на Сумире Миу обича реда и точността и не можех да допусна, че ще ме остави да я чакам. Ако не бе успяла да дойде на пристанището, сигурно имаше някаква сериозна причина за това. Или пък не бе предполагала, че ще пристигна толкова скоро.
Бях много прегладнял. Имах чувството, че от глад съм станал прозрачен. Навярно от свежия морски въздух организмът ми изведнъж бе осъзнал, че от сутринта не съм хапвал нищо. Не исках да изпусна Миу, затова реших да потърпя още малко и да я почакам в кафенето. От време на време покрай мен минаваха местни жители и ме поглеждаха с любопитство.
От павилиона близо до кафенето купих брошурка на английски за историята и географията на острова. Прелистих я, отпивайки от невероятно блудкавия чай с лед. В зависимост от сезона, тук живеели от 3000 до 6000 човека. Лете населението нараствало поради туристите, а зиме намалявало, тъй като местните жители отивали да търсят работа другаде. На острова нямало развити нито промишленост, нито селско стопанство — отглеждали само маслини и няколко вида плодове. Местен поминък били риболовът и събирането на сюнгери. В началото на двайсети век много островитяни емигрирали в Америка. Повечето се заселили във Флорида, където успешно прилагали уменията си за риболов и събиране на сюнгери. Дори имало град във Флорида с името на острова.
На върха на един от хълмовете се намирала военна радарна станция. Близо до пристанището имало втори, по-малък порт за военни патрулни катери. Тъй като границата с Турция била съвсем близо, гърците я държали под постоянно наблюдение, за да предотвратят нелегалното преминаване и контрабандата. По тази причина в града имало военни. Когато възникнел конфликт със съседна Турция — всъщност доста често се случвали дребни стълкновения, — активността в пристанището чувствително се повишавала.
Преди повече от две хиляди години, когато гръцката цивилизация била в пълния си разцвет, оттук минавал главният търговски път за Азия и островът бил важно пристанище. По онова време хълмовете били покрити с широколистни дървета, използвани за направа на кораби. Но настъпил упадъкът на гръцката цивилизация, дърветата били напълно изсечени (разкошната растителност никога вече не се възстановила), а блясъкът и славата на острова бързо потънали в Лета. После дошли турците. Тяхното господство се отличавало с изключителна жестокост. Ако нещо не им харесвало, отрязвали, без да им мигне окото, ушите и носовете на хората така, сякаш кастрели дървета. Поне го пишеше в брошурата. В края на деветнайсети век, след безбройни кръвопролитни сражения, островът най-сетне извоювал независимостта си и над пристанището заплющял синьо-белият гръцки флаг. Сетне дошли войските на Хитлер. Немците издигнали по върховете на хълмовете радарна и метеорологична станция, за да наблюдават акваторията на острова. Оттам имало най-добра видимост. Английски бомбардировачи, излетели от Малта, хвърлили бомби над станцията, но улучили не само военната база, а и пристанището, като потопили голям брой рибарски лодки и убили неколцина невинни рибари. При тази атака загинали повече гърци, отколкото немци. И днес имало очевидци на събитието, които си го спомняли с мъка и гняв.
Като на повечето гръцки острови, и тук равнините били малко — почти цялата територия се заемала от стръмни, скалисти хълмове. Единственото място, пригодно за живеене, било част от южния бряг досами пристанището. Не много близо до това място имало красив, тих плаж, но пътят дотам минавал през остри скали. На по-леснодостъпните места нямало такива хубави плажове и може би затова островът не бил посещаван от много туристи. По билата на хълмовете се намирали няколко православни манастира, ала монасите се придържали към строгите забрани и не се допускали случайни посетители.
Доколкото разбрах от прочетеното, това бе един обикновен гръцки остров, който с нищо не се отличаваше от останалите. Неизвестно защо обаче неколцина англичани го намерили особено пленителен (британците са си малко особняци) и с голямо усърдие построили цяла колония летни вили на едно възвишение близо до пристанището. В края на 60-те години на двайсети век тук се заселили няколко английски писатели и съзерцавайки синьото море и белите облаци, пишели романите си, някои от които получили висока оценка от страна на критиката. Благодарение на това островът се сдобил в британските литературни кръгове със славата на романтично кътче. Впрочем местните жители не проявявали почти никакъв интерес към този забележителен момент от културата на своя остров.
Прочетох всичко това, за да отвлека вниманието си от измъчващия ме глад. Затворих брошурата и отново се огледах. Старците в кафенето не преставаха да гледат морето, сякаш участваха в състезание по дълго взиране в една точка. Вече беше осем часът и гладът ми прерасна в истинска физическа болка. Някъде печаха месо, риба на скара, и миризмата стисна стомаха ми като енергичен мъчител. Не можех повече да търпя. Станах, взех сака си и тъкмо се канех да ида да потърся ресторант, когато забелязах една жена.
Тя се спускаше бързо по каменните стъпала, осветена от ко̀сите лъчи на залязващото слънце, което най-сетне бе започнало да потъва в морето. Бялата й, дълга до коленете пола се поклащаше леко. Бе обута с полукецове, а краката й бяха стройни като на момиче. Носеше светлозелена блузка без ръкави, шапка с тясна периферия и малка дамска чанта през рамото. Походката й бе толкова непринудена, толкова обикновена, тя така естествено се вписваше в пейзажа, че отначало я помислих за местна жителка. Жената обаче се насочи право към мен и колкото повече се приближаваше, толкова по-ясни ставаха азиатските черти на лицето й. Почти машинално седнах на стола, после пак станах. Жената свали слънчевите си очила и произнесе името ми.
— Съжалявам за закъснението — каза тя. — Трябваше да отида до полицейския участък и цялата бумащина там отне страшно много време. Освен това изобщо не предполагах, че ще пристигнете днес. Очаквах ви най-рано утре по обяд.
— Нямах никакви проблеми с транспорта — рекох аз. Полицейски участък?
Миу ме погледна право в очите и едва забележимо се усмихна.
— Щом с вас всичко е наред, нека отидем някъде да хапнем и да си поговорим. От сутринта не съм яла нищо. А вие? Гладен ли сте?
— Много.
Тя ме заведе в една таверна на тиха уличка близо до пристанището. Току до входа бе поставено барбекю, на което се печаха най-различни пресни морски деликатеси. Миу ме попита обичам ли риба и аз отговорих утвърдително. Тя се обърна към сервитьора и поръча нещо на развален гръцки. Отначало той донесе гарафа бяло вино, хляб и маслини. Без тостове и други церемонии си наляхме и започнахме да пием. За да намаля пристъпите на глада, хапнах малко от твърдия хляб и няколко маслини.
Миу беше красива. Веднага отбелязах това като очевидна истина. Не, всъщност не беше чак толкова очевидно. Може би сериозно се заблуждавах — бях приел лековерно за истина нечий сън. Сега, като се замисля, не мога да изключа напълно подобна възможност. Единственото, което мога да кажа със сигурност, е, че тогава тя ми се стори изключително красива.
На тънките й пръсти имаше няколко пръстена. Единият беше обикновен, венчален. Докато се опитвах да подредя първите си бегли впечатления от нея, Миу ме гледаше с кротък поглед и от време на време отпиваше от виното си.
— Имам чувството, че вече сме се срещали — рече тя. — Може би защото непрекъснато слушам за вас.
— Сумире също ми е говорила много за вас — казах.
Лицето й засия. Само когато се усмихваше, в ъгълчетата на очите й се появяваха очарователни бръчици.
— Излиза, че вече се познаваме.
Кимнах утвърдително.
Най-много ми допадна у нея това, че не се старае да скрие възрастта си. Според Сумире тя трябва да беше на трийсет и осем или трийсет и девет. И действително изглеждаше на толкова. При все че с прекрасната си кожа и стройното си, стегнато тяло и с помощта на малко грим лесно можеше да мине за не повече от трийсет. Но не си правеше това усилие. Явно приемаше за напълно естествено, че с годините възрастта започва да личи, и се примиряваше с промените, носени от времето.
Миу сложи маслина в устата си, а после взе костилката с пръсти и досущ като поет, премахващ излишните препинателни знаци от току-що написан стих, я остави грациозно в пепелника.
— Извинявайте, че ви се обадих посред нощ — поде тя. — Тогава почти нищо не можах да ви обясня, защото бях толкова объркана, че не знаех откъде да започна. Все още не съм се успокоила напълно, но тогавашното ми притеснение вече се поуталожи.
— Какво, за Бога, се е случило? — попитах.
Миу сключи ръце върху масата, раздели ги, после пак ги събра.
— Сумире изчезна.
— Изчезна?
— Като дим — отвърна Миу и отпи глътка вино. После продължи: — Дълга история. Мисля, че ще е най-добре да започна отначало и да разкажа всичко подред. Иначе може да пропусна някой нюанс. Само по себе си случилото се е твърде деликатно. Но нека първо да приключим с яденето. Ситуацията вече не е такава, че всяка секунда да е от значение, а и умът работи зле на празен стомах. Освен това тук е доста шумно за нормален разговор.
Ресторантът бе пълен с гърци, които говореха на висок глас и ръкомахаха енергично. За да се чуваме, двамата с Миу се накланяхме един към друг над масата и докато разговаряхме, главите ни почти се докосваха. След малко сервитьорът донесе голяма чиния, пълна със салата по гръцки и една едра печена бяла риба. Миу посоли своята порция, изстиска върху нея половин лимон и я поля с малко зехтин. Аз направих същото. Съсредоточихме се върху яденето. Първо трябваше да уталожим глада, както бе казала тя.
— Колко време можете да останете тук? — попита ме.
— Учебната година започва след седмица — отвърнах — и трябва да се върна дотогава. В противен случай ще си имам неприятности.
Миу само кимна. После сви устни и като че започна да пресмята. Не каза нищо от рода на: „Не се безпокойте, ще се върнете дотогава“ или „Питам се дали всичко ще се уреди толкова скоро“. Просто явно си направи някакви свои изводи, скъта ги някъде и продължи да се храни мълчаливо.
Когато привършихме с яденето и минахме на кафето, тя заговори за парите, които бях похарчил за самолетни билети.
— Имате ли нещо против да приемете сумата в пътнически чекове в долари? Бих могла да я преведа и на ваша сметка в йени, след като се върна в Токио. Как предпочитате?
— Мога и сам да покрия тези разходи — отвърнах. — В момента не съм закъсал за пари.
Но Миу настоя да плати.
— Нали аз ви помолих да дойдете — каза.
Поклатих шава.
— Не че ми е неловко да приема пари от вас или нещо подобно. Просто след още малко време щях да дойда тук по своя воля. Това се опитвам да кажа.
Миу помисли малко и кимна.
— Много съм ви благодарна. Задето дойдохте. Не мога да изразя с думи колко…
Когато излязохме от ресторанта, залезът бе обагрил всичко наоколо в различни цветове, сякаш на небето се бяха разплискали всевъзможни бои. Въздухът бе така наситеносин, че този цвят сякаш с всеки дъх се разливаше по белите дробове. Заблещукаха дребни звезди. Местните хора се бяха навечеряли и, нетърпеливи да дочакат настъпването на късния летен залез, бяха наизлезли да се поразтъпчат. Семейства, съпружески двойки, приятелски компании се разхождаха недалеч от пристанището. Нежен мирис на море — такъв е той в края на деня — обгръщаше улиците, по които крачехме с Миу. Отдясно имаше ред магазини, малки хотели, ресторанти с маси на тротоара. В малките прозорци с дървени капаци блестяха уютни жълти светлини, а от радиоприемниците се лееше гръцка музика. Отляво бе морската шир. Тъмни вълни се разбиваха тихо в кея.
— Още малко и следва нанагорнище — предупреди Миу. — Можем да тръгнем или по стръмните стъпала, или по наклонената пътека, но по стъпалата се стига по-бързо. Имате ли нещо против да вървим по тях?
— Не, нямам — отвърнах.
Заизкачвахме се по тесните каменни стъпала, успоредно на наклона на хълма. Бяха много и стръмни, но в походката на Миу не се забелязваха никакви признаци на умора. Тя нито веднъж не забави крачка. Долният край на полата й се вееше закачливо насам-натам, току пред погледа ми, а почернелите й от слънцето, добре оформени прасци се открояваха на светлината на почти пълната луна. Аз се изморих пръв. Наложи се да спра и да си поема дълбоко дъх. Колкото повече се изкачвахме, толкова по-дребни и по-далечни ставаха светлинките на пристанището. Преди броени минути около мен имаше хора, всеки зает с нещо, а сега всички бяха погълнати от тези безименни пламъчета. Гледката бе толкова впечатляваща, че ми се прииска да я изрежа с ножици и да я закрепя с карфица на стената на паметта си.
Домът, в който бяха отседнали Миу и Сумире, бе малка къща с веранда, обърната към морето. Бели стени, керемиден покрив, врата, боядисана в тъмнозелено. Домът бе ограден с каменен зид, обрасъл с красиви червени бугенвили. Миу отвори незаключената врата и ме покани да вляза.
Вътре беше приятно прохладно. Имаше дневна стая, средна по размери трапезария и кухня. На белите, измазани с хоросан стени висяха няколко картини — абстрактна живопис. В дневната имаше канапе, лавица за книги и стереоуредба. По-нататък — две спални и малка, но чиста наглед и облицована с плочки баня. Домът бе прост и уютен и нито един предмет не се набиваше на очи.
Миу си свали шапката и остави чантата си на масата в кухнята. Попита ме дали искам нещо за пиене, или веднага ще взема душ.
— Първо ще взема душ — отвърнах.
Измих си главата и се избръснах. Изсуших си косата със сешоар и се преоблякох с чиста тениска и шорти. След всичко това най-сетне започнах да се чувствам нормално. Под огледалото в банята имаше две четки за зъби — синя и червена. „Коя ли е на Сумире?“ — запитах се.
Върнах се в дневната и заварих Миу, удобно разположила се в едно кресло, с чаша бренди в ръка. Тя ме покани да се присъединя, но на мен ми се пиеше студена бира. Намерих в хладилника „Амстел“, взех си една и я излях във висока чаша. Миу дълго мълча, потънала в креслото си. Не че се опитваше да намери подходящите думи за начало на разказа си, а по-скоро блуждаеше по безначалните и безкрайни криволици на паметта си.
— Откога сте тук? — осмелих се да наруша мълчанието.
— Днес е осмият ден — отвърна тя, след като помисли.
— А Сумире тук ли изчезна?
— Да. Като дим.
— Кога се случи това?
— Преди четири дена, през нощта — рече тя и зашари с поглед из стаята, сякаш търсеше следа. — Не знам откъде да започна.
— Сумире ми писа, че от Милано сте заминали за Париж. После сте пътували с влак до Бургундия и там сте отседнали в някакво селце, в обширния дом на ваш приятел, нещо като имение.
— Добре тогава, ще започна оттам.