Спутник, моя любов

3

Денят след сватбата, понеделник, бил дъждовен. Дъждът завалял малко подир полунощ и не престанал до сутринта. Ласкав, приятен дъждец, който обилно напоил пролетната земя и кротко раздвижил стаилите се в нея безименните твари.

Мисълта, че отново ще се срещне с Миу, изпълвала с трепет Сумире и тя не можела да се концентрира. Имала чувството, че стои сама на върха на хълм и вихърът я връхлита от всички страни. Сядала зад писалището си, както обикновено, палела цигара и включвала примитивния си компютър, но колкото и да се взирала в екрана, не й хрумвало нито едно изречение. Беше невъобразимо такова нещо да се случи на Сумире. Тя се отказвала, изключвала компютъра, лягала в стаичката си с незапалена цигара между устните и се отдавала на безцелни размишления.

„Щом дори само при мисълта, че ще се видя с Миу, се вълнувам така, колко ли тежко щеше да ми е, ако на тържеството се бяхме сбогували и край — писано ни било да е последната ни среща — разсъждавала тя. — Дали просто не копнея да бъда като нея — красива, изискана зряла жена? Не, не е това — отхвърляла тази мисъл Сумире. — Искам да съм близо до нея, искам да я докосвам. Нещо по-различно е от възхищение.“

Сумире въздъхнала, погледала известно време тавана, после запалила цигара. „Доста е странно наистина — помислила си тя, — на двайсет и две години се влюбих за пръв път в живота си и да се случи да е в жена.“

Ресторантът, в който Миу запазила маса, бе на двайсетина минути път пеша от метростанция „Омоте Сандо“. Не беше лесно да го откриеш, ако не знаеш къде се намира, и определено не бе заведение, в което се отбиваш пътьом, за да се нахраниш. Дори името му бе трудно за запомняне, ако не ти го повторят няколко пъти. На входа Сумире казала името на Миу и била отведена в малко уединено помещение на първия етаж. Миу вече била там, пийвала си минерална вода „Перие“ с лед, залисана в обсъждане на менюто с келнера.

Носела тъмносиньо поло, памучен пуловер в същия цвят и бели вталени джинси. Косата й била прибрана с тъничък сребърен фуркет. В единия ъгъл на масата били оставени светлосини слънчеви очила, а на стола до нея — ракета за скуош и спортен сак „Мисони“. Навярно преди да се прибере вкъщи след няколко следобедни игри на скуош, била дошла да се срещне със Сумире. Бузите й били все още леко зачервени. Сумире си я представила в спортния клуб, под душа, как трие тялото си със сапун с екзотичен аромат.

Когато Сумире влязла в стаята — облечена с обичайното си яке на рибена кост, със сиво-кафяв панталон и със съвсем рошава коса, като на сираче, — Миу вдигнала поглед от менюто и се усмихнала ослепително.

— Преди няколко дни ми каза, че ядеш всичко, нали? Струва ми се, че не би имала нищо против аз да поръчам и за двете.

Сумире отвърнала, че е съгласна.

Миу избрала едно и също за себе си и за Сумире. Основното ястие било риба, печена на скара, в зелен сос с гъби. Парченцата рибено филе били отлично зачервени, изглеждали изящни, почти високохудожествени, по начин, за който знаете, че е най-добрият. Към рибата имало гночи от тиква и салата от крехки листа на цикория. За десерт поднесли крем брюле, който Сумире изяла сама. Миу не го докоснала. Накрая пили еспресо. Сумире забелязала, че Миу много внимава какво яде — вратът й бил тънък като стъбълце, на тялото й нямало нито грам излишна тлъстина. Едва ли й се налагало да пази диета. По-скоро била изключително стриктна по отношение на храната, досущ като някоя спартанка, откъсната от света в планинска крепост.

Като се нахранили, си побъбрили на общи теми. Миу поискала да узнае нещо повече за миналото на Сумире, която отговаряла на въпросите й съвсем честно и добросъвестно. Разказала на Миу за баща си, за майка си, за училищата, в които ходела (и които ненавиждала), за наградата, която спечелила на олимпиада по литература — колело и многотомна енциклопедия, — за това, как напуснала университета, как живее сега, един живот, лишен от особено вълнуващи събития. Ала Миу слушала затаила дъх, сякаш й разправяли за далечна страна с удивителни нрави и обичаи.

Сумире също искала да разбере колкото се може повече за Миу, но онази явно не обичала да говори за себе си.

— Моят живот ли? — отвърнала уклончиво тя с лъчезарна усмивка. — Не е особено интересна тема за разговор. Предпочитам ти да ми разкажеш за себе си.

Обядът приключвал, а Сумире не била научила кой знае колко. Миу разказала само за баща си, който направил голямо парично дарение на родното си градче в Северна Корея и построил със свои средства няколко обществени сгради за жителите. От благодарност те му издигнали паметник от бронз на централния площад.

— Това е малко планинско градче — пояснила Миу. — Може би защото бях там през зимата, но ми се видя много унило — червеникавокафяви канари, склонове, осеяни с криви, изкорубени дървета. Веднъж, още като малка, баща ми ме заведе там — на откриването на паметника. Събраха се всичките ни роднини, плачеха и ме прегръщаха. Не можех да разбера нито дума от онова, което ми говореха. Помня, че бях изплашена. За мен този град бе просто селище в непозната, чужда страна.

— Що за паметник бе това? — попитала Сумире. Не познавала човек, на когото приживе да е вдигнат паметник.

— Просто обикновена статуя. Такива се срещат навсякъде. Но е доста странно, когато собственият ти баща е превърнат в бронзова статуя. Само си представи: отиваш в Чигасаки, а там, на площада пред гарата, е издигнат паметник на баща ти. Ще се почувстваш особено, нали? Баща ми всъщност бе доста нисък, но статуята го показва като истински великан. Тогава бях само на пет години, но си помислих: „Нещата невинаги изглеждат такива, каквито са.“

„Ако вдигнат паметник на баща ми — помислила си Сумире, — на него той сигурно ще изглежда по-скромен, по-обикновен. Тъй като от плът и кръв е твърде хубав.“

— Бих искала да продължим вчерашния си разговор — подзела Миу, когато им поднесли втора чашка кафе. — И така, би ли искала да работиш за мен?

Сумире умирала за една цигара, но там нямало пепелници. Задоволила се с глътка леденостудена „Перие“.

Отвърнала искрено.

— А какво точно ще работя? Както ти казах вчера, вършила съм само проста физическа работа, нормална никога не съм имала. Нямам и прилични дрехи — онези, които носех на сватбата, бях взела от една позната.

Миу кимнала с непроменено изражение. Навярно очаквала такъв отговор.

— Мисля, че общо взето разбрах що за човек си — казала тя — и че ще се справиш с работата, която искам да ти предложа. Останалото няма значение. Важно е само едно: дали искаш да работиш с мен, или не. Просто си помисли: да или не.

Сумире заговорила, като внимателно подбирала думите си.

— Наистина се радвам, че получавам такова предложение, но в момента най-важното за мен е да напиша роман. По тая причина напуснах университета.

Миу погледнала Сумире право в очите. Сумире почувствала този кротък поглед и лицето й пламнало.

— Нали не възразяваш да кажа онова, което мисля? — попитала Миу.

— Разбира се, че не. Говори направо.

— Може да не ти стане особено приятно.

За да покаже, че ще го понесе, Сумире свила устни и я погледнала в очите.

— Понастоящем ти едва ли си способна да напишеш нещо стойностно, нещо, което си струва труда, колкото и време да посветиш на него — казала Миу спокойно, но твърдо. — Имаш талант. Сигурна съм, че някой ден ще станеш много добра писателка. Не го казвам просто така, наистина го вярвам. Чувства се, че притежаваш естествена дарба. Но още не й е дошло времето да се прояви. Още не си готова, нямаш достатъчно сили, за да отвориш тази врата. Не смяташ ли?

— Време и опит — обобщила с две думи Сумире.

Миу се усмихнала.

— Така че заповядай да поработим заедно. Няма да сбъркаш, ако направиш този избор. А когато почувстваш, че моментът е настъпил, не се колебай да зарежеш всичко и да пишеш романи колкото искаш. Ти си от хората, на които им е необходимо повече време, отколкото на другите, за да открият себе си, да реализират способностите си. Ами ако навършиш двайсет и осем години, а още не си получила своя шанс, родителите ти престанат да ти помагат и останеш без стотинка — тогава какво ще правиш? Вероятно ще погладуваш малко, но пък ще понатрупаш опит, полезен за един писател.

Сумире се наканила да отвърне, понечила да отвори уста, но не се получило. Просто кимнала.

Миу протегнала дясната си ръка към средата на масата.

— Дай си ръката — рекла.

Сумире се подчинила и Миу хванала ръката й така, сякаш се опитвала да я обвие с топлата си и гладка длан.

— Не се притеснявай. Не ме гледай с такъв мрачен поглед. Ще видиш, че ще се разбираме чудесно.

Сумире преглътнала слюнката си и някак успяла да се успокои. Имала чувството, че под втренчения поглед на Миу постепенно се смалява. Още малко — и щяла да изчезне напълно, като оставено на слънце кубче лед.

— Да започнем следващата седмица. Бих искала да идваш в офиса ми три пъти седмично — в понеделник, сряда и петък. Можеш да пристигаш в десет сутринта и да си тръгваш в четири. Така ще пропускаш най-натовареното време. Не мога да ти плащам много, но и работата не е тежка и ще имаш време да четеш, когато не си заета. Единственото ми условие е два пъти седмично да взимаш частни уроци по италиански. Вече знаеш испански, значи няма да ти бъде особено трудно. Бих искала през свободното си време да упражняваш и английския си и да шофираш. Е, как ти се струва, ще се справиш ли?

— Мисля, че да — отвърнала Сумире, но гласът й прозвучал така, сякаш вместо нея говорел друг човек, който дотогава не бил в стаята. Няма значение какво се иска или ми се заповядва да правя, сега на всичко ще кажа „да“, помислила си тя.

Без да сваля поглед от нея, Миу все още държала ръката й. Дълбоко в черните зеници на Миу Сумире съзряла своето отражение. Сторило й се, че собствената й душа се оглежда там като в огледало. Този неин образ много й харесвал и в същото време я плашел.

Миу се усмихнала. В ъгълчетата на очите й се появили очарователни бръчици.

— Хайде да ми дойдеш на гости. Искам да ти покажа нещо.