Спутник, моя любов

15

Един неделен следобед телефонът ми иззвъня. Беше втората неделя от новия учебен срок17, започнал през септември. Приготвях си късен обяд и трябваше да изключа газовата печка, преди да вдигна слушалката. Телефонът звънеше настойчиво — поне така ми се стори. Бях сигурен, че е Миу, с вести за изчезналата Сумире. Но не беше тя, а моята приятелка.

— Можеш ли да дойдеш веднага? — попита направо, пропускайки обичайните приветствия, нещо, което неприсъщо за нея. — Много е важно.

По гласа й се усещаше, че се е случила някаква неприятност. Дали съпругът й не бе узнал за нас? Поех си дълбоко дъх. Ако в училище разберат, че спя с майката на един от учениците си, определено щях да изпадна в много неловко положение. В най-лошия случай можех да загубя работата си. Но в същото време си помислих, че ще трябва да се примиря с това. От самото начало знаех на какви рискове се излагам.

— Къде си? — попитах.

— В един супермаркет — отвърна тя.

Взех влака до Тачикава и в два и половина бях пред супермаркета, намиращ се близо до гарата. Беше зноен ден, сякаш лятото се бе върнало, но аз бях със светлосив костюм, бяла риза и вратовръзка — облеклото, с което тя бе поискала да съм.

— Така повече приличаш на учител — каза тя — и ще направиш по-добро впечатление. Понякога имаш вид на студент — добави.

На входа на супермаркета попитах някакъв младеж, който събираше на едно място количките за пазаруване, къде е офисът на охранителната служба. Той ми обясни, че е от другата страна на улицата, на третия етаж на пристройката — неугледна триетажна сграда, в която дори нямаше асансьор. Пукнатините по бетонните й стени сякаш казваха на минувачите: „Не се безпокойте за нас. Тази сграда така или иначе е обречена, много скоро ще я съборят.“ Заизкачвах се по тясното, протрито стълбище, открих вратата с табелка „охрана“ и почуках тихо няколко пъти. Отвътре се обади плътен мъжки глас. Отворих вратата и видях приятелката си и сина й, седнали пред едно бюро, с лице към униформен служител от охраната. Само тримата бяха вътре.

Стаята бе средна по размер, нито голяма, нито прекалено малка. Покрай прозореца бяха наредени три бюра, до отсрещната стена имаше заключващ се метален шкаф. На стената между тях висеше график на дежурствата, а на метален рафт бяха поставени три шапки на охранителите. Зад една врата с матирано стъкло в другия край на стаята явно се намираше помещението за отдих, където охранителите можеха да подремнат. В офиса нямаше почти никакви предмети за украса. Нито цветя, нито картини, нито дори календар. Само един твърде голям кръгъл часовник на стената. Стаята изглеждаше оголена и пуста, подобно на забравено от времето кътче от древен свят. На това отгоре имаше особена миризма — на цигарен дим, мухлясали бумаги и пот — просмуквала се в стените години наред.

Дежурният охранител бе набит мъж в края на петдесетте си години, с мускулести ръце и голяма шава, покрита с гъста, прошарена коса. Косата му беше пригладена с гел, от който се носеше миризма на евтина бръснарница. Пепелникът пред него бе препълнен с угарки от цигари „Севън стар“. Когато влязох, той свали очилата си с черни рамки, забърса ги с кърпичка и пак си ги сложи. Може би винаги правеше така при запознанство с нови хора. Без очилата, очите му ми се видяха студени като лунни камъни. Когато пак си сложи очилата, студенината отстъпи място на властно, настойчиво взиране. И в двата случая това не бе поглед, който караше хората да се чувстват спокойно, като у дома си.

В стаята беше ужасно задушно; макар че прозорецът бе широко отворен, вътре не навлизаше свеж въздух. Проникваше само уличният шум. Пневматичните спирачки на голям камион, който спря на светофара на червено, изсвистяха дрезгаво, напомняйки ми за звука от тенор-саксофона на Бен Уебстър в по-късните му години. Всички бяхме плувнали в пот. Приближих се до бюрото, представих се и връчих на охранителя служебната си визитна картичка. Той я взе мълчаливо, сви устни, гледа я известно време, после я постави на бюрото и вдигна очи към мен.

— Какъв млад учител — рече. — От колко време преподавате?

Дадох си вид, че се замислям леко, после отвърнах:

— От три години.

— Хмм — каза той. И не обели нито дума повече. Но мълчанието му беше твърде красноречиво. Той взе картичката ми и отново прочете името, сякаш искаше още веднъж да се увери в нещо.

— Накамура, началник на охраната — представи се, без да ми предложи своята визитна картичка. — Вземете си някой стол и седнете. Съжалявам, че е толкова горещо. Климатикът е повреден, а днес е неделя и няма кой да дойде да го поправи. Можеше поне вентилатор да ми дадат, ама нейсе. Едва се диша в тоя пек. На вас не ви ли е топло? Свалете си сакото, ако желаете. Едва ли ще свършим скоро, а като ви погледна, ми става още по-горещо.

Постъпих както ми бе казано, взех един стол и си свалих сакото. Потната риза бе прилепнала към тялото ми.

— Знаете ли, винаги съм завиждал на учителите — подзе охранителят. На устните му заигра принудена усмивка, но погледът му на дълбоководен хищник шареше по лицето ми в търсене и на най-леките признаци на раздвижване. Беше любезен с мен, но привидно. Думата учител прозвуча като обида.

— Имате цял месец отпуска през лятото, че и отгоре, не ви се налага да работите в неделя, не давате нощни дежурства и при това непрекъснато ви правят подаръци. Чуден живот, ако ме питате. Понякога ми се ще да бях се учил по-здраво и да бях станал учител. Но така ми било писано и ей ме на — охранител в супермаркет. Не ми дойде умът в главата — и толкоз. Сега все казвам на децата си, като пораснат — да станат учители. Каквото и да приказват хората, учителите живот си живеят.

Моята приятелка беше със семпла синя рокля с къси ръкави. Косата й бе вдигната елегантно нагоре. Носеше малки обеци. Беше обута с бели сандали с токчета. На коленете си държеше бяла чанта, а върху нея — кремава носна кърпичка. Виждах я за първи път след завръщането си от Гърция. Тя не проронваше дума, а само поглеждаше с подпухнали от плач очи ту мен, ту охранителя. По всичко личеше, че е много притеснена.

Разменихме си бегъл поглед, после се обърнах към сина й. Той се казваше Шиничи Нимура, но съучениците му бяха дали прякора „Моркова“. Със своето слабо, издължено лице и рошава коса на сплетени кичури, момчето наистина приличаше на морков. И аз обикновено го наричах така. Беше кротък, обаждаше се само ако го питаш нещо. Добре се учеше; прилежно си пишеше домашните; винаги си вършеше прилежно работата, когато беше дежурен по почистването. Не създаваше никакви проблеми. Но не беше инициативен и нито веднъж не вдигна ръка в клас. Съучениците на Моркова не изпитваха неприязън към него, но той не се ползваше с особена популярност сред тях. На майка му това не й харесваше особено, но от моята гледна точка на преподавател той беше добро дете.

— Предполагам, че майката на момчето вече ви е казала всичко по телефона — каза охранителят.

— Да — отвърнах. — Хванали са го да краде в магазина.

— Точно така — потвърди охранителят и постави на масата картонена кутия, която дотогава лежеше в краката му.

После леко я тикна към мен. Вътре имаше осем еднакви малки телбода, все още опаковани. Взех един и го разгледах. На етикета с цената пишеше 850 йени.

— Осем телбода — отбелязах аз. — Това ли е всичко?

— Да. Това е всичко.

Върнах телбода в кутията.

— Значи общо прави 6800 йени.

— Правилно, 6800 йени. Вероятно си мислите: „Момчето краде. Това, разбира се, е престъпно деяние, но защо толкова шум за осем телбода? Та той е още ученик. Е? Прав ли съм?“

Не отговорих.

— Нормално е да мислите така. Щото е самата истина. Има много по-лоши престъпления от това, да откраднеш някакви си осем телбода. Преди да стана охранител, бях полицай, така че знам какво говоря.

Докато приказваше, охранителят ме гледаше право в очите. Издържах погледа му само за да не си помисли, че съм враждебно настроен към него.

— Ако му беше за първи път — тоест магазинът, — нямаше да го правим на голям въпрос. Все пак работим в сферата на обслужването и няма защо да се създава излишно напрежение. Обикновено довеждам детето тук, в тази стая, сплашвам го малко — и толкова. При по-сериозни случаи се свързваме с родителите и им казваме да обърнат повече внимание на детето. Не съобщаваме в училището. По възможност гледаме всичко да се уреди мирно и тихо — такава е политиката на магазина по отношение на детските кражби. Само че това момче не краде за първи път. Засичаме го вече три пъти. Цели три кражби! Представяте ли си? И на това отгоре при първия и втория път той отказа да ни съобщи името си и къде учи. Спомням си всичко, защото пак аз се занимавах с него. Не обелваше дума, каквото и да го питахме. „Правеше се на ударен“ — както казвахме в полицията. Държеше се много лошо — никакви извинения, никакви признаци, че съжалява за постъпката си, непрекъснато се инатеше и гледаше да протака. Рекох му, че ако и този път не ми каже името си, ще го предам на полицията, но и това не помогна. Никаква реакция. Не ми оставяше друго, освен да го принудя да ми покаже картата си за пътуване, за да разбера как се казва.

Охранителят направи пауза — изчакваше ме да осмисля всички тези подробности. Все още ме гледаше право в очите, а аз все така не извръщах поглед встрани.

— Да ви кажа сега какво е откраднал. Да се чуди човек защо тъкмо такива неща, в които няма нищо привлекателно. Първия път — петнайсет автоматични молива на обща стойност 9750 йени. Втория път беше задигнал осем пергела за 8000 йени. Иначе казано, всеки път краде множество еднакви предмети, и то не за да ги използва самият той. Прави го просто за удоволствие, или пък с намерението да продаде тези вещи на приятелите си в училище.

Опитах си да си представя как през обедната почивка Моркова продава откраднатите телбоди на съучениците си. Но не се получи.

— Не ми е съвсем ясно — рекох. — Защо краде от един и същ магазин? Нали така има по-голяма вероятност да те хванат и да ти наложат по-тежко наказание? Ако веднъж вече са те пипнали и те познават, а искаш да се занимаваш с това безнаказано, не отиваш ли да крадеш в друг магазин?

— Мен ли питате? Може би той посещава със същата цел и други магазини. Или пък нашият му е любим. Може да не е харесал физиономията ми. Откъде да знам? Аз съм един обикновен охранител в супермаркет и не е моя работа да вниквам в разните подробности. Не ми плащат за това. Ако действително искате да знаете, питайте него. Вече три часа седи тук, а не съм чул и дума да каже. Чудна работа. На пръв поглед изглежда послушно момче, а е толкова опърничав. Затова се наложи да ви извикам. Съжалявам, че е през почивния ден… Между впрочем, още като влязохте забелязах, че имате хубав тен. Не че това има връзка с въпроса, който обсъждаме, но сигурно сте ходили някъде на почивка през отпуската си?

— Не, не съм ходил на някакво специално място — отвърнах.

Въпреки това охранителят продължаваше да се вглежда многозначително в лицето ми. Сякаш бях особено важен елемент в този ребус.

Отново взех телбода и го разгледах внимателно. Беше най-обикновен, малък телбод, какъвто има във всеки дом или офис, от най-евтините канцеларски принадлежности. Охранителят извади цигара „Севън стар“, постави я между устните си и я запали със запалка „Бик“. После леко се извърна настрана и издуха облак дим.

Обърнах се към момчето и попитах тихо:

— Защо телбоди?

Моркова, който през цялото време бе със забити в пода очи, вдигна бавно глава и ме погледна. Но не каза нищо. Тогава за първи път забелязах, че лицето му е съвсем променено — странно безизразно, с разсеян, празен поглед.

— Някой принуди ли те да го направиш? От страх ли постъпи така.

Пак никакъв отговор. Трудно беше да се каже дали е чул думите ми. Отказах се да му задавам други въпроси. В този момент нямаше никакъв смисъл да го питам каквото и да било. Той беше напълно неконтактен.

— Е, господин учителю, какво предлагате да правим? — обърна се към мен охранителят. — Плащат ми да обхождам магазина, да наблюдавам мониторите, да залавям крадци на местопрестъплението и да ги водя тук, в тази стая. Съвсем друг въпрос е какво да се прави после. Особено трудно е, когато си имаш работа с деца. Какво ще ме посъветвате да направя? Сигурен съм, че сте по-компетентен от мен в тази област. Дали просто да не предоставим случая на полицията? Този вариант ми се струва най-лесен. Да не си губим повече времето, щом като и без това само тъпчем на едно място.

Всъщност в този момент си мислех за съвсем друго. Занемарената малка стая на охраната на супермаркета неволно ми напомни за полицейския участък на гръцкия остров. След като си спомних това, вече не можех да спра да мисля за Сумире. За нейното изчезване.

Отне ми известно време докато разбера какво се опитваше да ми каже този човек.

— Ще кажа всичко на баща му. Ще държа детето изкъсо. Постоянно ще му повтарям, че кражбата е престъпление, докато не го разбере. Обещавам да не ви причинява повече главоболия — повтаряше монотонно майката на Моркова.

— С други думи, не искате да се стига до съд. Казвате го вече за кой ли път днес — отегчено промърмори охранителят и тръсна леко цигарата си в пепелника. После пак се обърна към мен и рече: — Според мен три кражби са вече прекалено много. Някой трябва да сложи край на това. Вие как смятате, учителю?

Поех си дълбоко дъх и се върнах в настоящето. Към осемте телбода и септемврийския неделен следобед.

— Не мога нищо да кажа, докато не поговоря с момчето — отвърнах. — Той е умен и никога досега не сме имали никакви проблеми с него. Не знам защо е извършил такава глупава кражба, но ще се опитам да поговоря с него спокойно, без бързане. Мисля, че тогава ще мога да разбера какво го е подтикнало към тази постъпка. Много съжалявам за причинените ви неприятности.

— Явно не схващам нещата както трябва — рече охранителят с неодобрителен поглед зад очилата си. — Това момче, Шиничи Нимура, е ваш ученик, нали? Виждате го всеки ден в училището, така ли е?

— Да, така е.

— Той е в четвърти клас, което означава, че от година и четири месеца е ваш ученик. Нали не греша?

— Да, прав сте. Миналата учебна година ми повериха неговия клас.

— Колко ученици има в класа?

— Трийсет и пет.

— Значи спокойно можете да наблюдавате всички. Изобщо не сте подозирали, че с това момче ще има някакви проблеми, както твърдите. Не сте забелязали никакви признаци, така ли?

— Не съм.

— А се оказва, че за половин година е извършил три кражби, ако не и повече, засега не знаем за други. При това винаги действа сам. Никой не го кара насила да краде. Не става въпрос и за моментно хрумване, или защото откраднатите вещи са му необходими. Не го прави и за пари. Майка му твърди, че джобните пари, които му дава, са му повече от достатъчни. Явно краде заради самата кражба. Иначе казано, момчето има проблем. Не е ли така? Или пак ще кажете, че не сте забелязали нищо, никакви признаци?

— Като педагог бих искал да кажа следното. Твърде често подобни постъпки, особено при децата — имам предвид повторните опити за кражба в магазин, — нямат криминален характер, а по-скоро са следствие от лека форма на емоционален дисбаланс. Моя е вината, че не съм бил достатъчно бдителен. В противен случай може би щях да забележа нещо. Но при децата с нарушено емоционално равновесие невинаги е лесно да се открият външни признаци. Ако простъпката се разгледа сама по себе, отделно от всичко останало, и после се накаже детето, основният проблем няма да се премахне. Докато човек не открие истинската причина и не се заеме с нея, проблемът ще продължи да се появява, макар и под друга форма. Често, извършвайки кражбата, детето се опитва да каже нещо на възрастните, да им изпрати някакво послание. И дори това да не е най-ефикасният метод за справяне с проблема, много е важно да се отдели време за дълъг разговор с детето, за да се изяснят нещата. Просто не може да се направи друго.

Охранителят изгаси цигарата си и дълго ме гледа с полуотворена уста, сякаш бях някакво странно наглед диво животно. Пръстите му върху масата бяха ужасно дебели, като десет дребни, покрити с черна козина твари. Колкото повече ги гледах, толкова по-трудно ми беше да дишам.

— Всичко това в института за подготовка на учители, или както там се нарича, ли ви обясниха?

— Не непременно там. Това е елементарна психология, пише го във всяка книга.

— Пише го във всяка книга — вяло повтори той. После взе кърпата си и избърса потта по дебелия си врат. — Лека форма на емоционален дисбаланс, казвате. Какво ще рече това? А, учителю? Когато бях полицай, от сутрин до вечер общувах с психически неуравновесени хора. Отдалеч си личеше, че имат проблеми. Светът е пълен с такива хора. Направо с лопата да ги ринеш. Ако всеки път бях изслушвал всеки от тях и ако се бях опитвал да схвана какво искат да ми кажат, какво им е „посланието“, щяха да са ми необходими още десет мозъка, че и повече.

Той въздъхна и върна кутията с телбоди под бюрото.

— Да, вие сте напълно прав. Децата имат чисти сърца. Телесното наказание е лошо нещо. Всички хора са равни. Не бива да се съди за човека само по успеха му в училище. Дайте с часове да водим разговори, за да намерим решение на проблема. Е, какво пък, може и така. Но с това светът ще стане ли по-добро място за живеене? В никакъв случай. По-лошо ще стане. Как е възможно всички да бъдат равни? Никога не съм чувал за такова нещо. Помислете сам — в Япония всеки ден 110 милиона души се избутват взаимно с лакти, за да си пробият път. Опитайте се да ги направите до един равни. Би било истински ад. Лесно се приказват такива неща, но пет пари не струват. Затворете очи, преструвайте се, че не виждате какво се върши, и нека другите да му мислят. Кротувайте си, пейте си „Доброто старо време“18, връчвайте на децата дипломите им и всички да си живеят доволно и честито. Кражбата — това е послание на детето. Не се безпокойте за последствията. Защо не, нали така е по-лесно? Обаче кой после ще чисти боклука? Такива като мен, ето кой. Може би си мислите, че го вършим, защото ни харесва, а? Мнозина като вас правят кисели физиономии и си казват: „Е, какво са 6800 йени?“, но помислете за хората, от които той е откраднал, поставете се на тяхното място. Тук работят стотина души и повярвайте, те определено правят разлика между една и две йени. Когато съберат постъпленията в касовия апарат и има 100 йени несъответствие, работят извънредно. Знаете ли колко изкарват на час касиерките в този супермаркет? Защо не разкажете за това на учениците си?

Не отвърнах. Майката на Моркова мълчеше, момчето също. Дори охранителят, уморен от говорене, потъна в мълчание. В другата стая се чу звън на телефон и някой вдигна слушалката още при първото позвъняване.

— Така, и какво ще правим? — попита той.

— Какво ще кажете да го провесим от тавана с краката нагоре и да го държим така, докато не поиска прошка? — казах.

— Добра идея! Но нали знаете, че след това ще се озовем на улицата.

— Тогава не ни остава нищо друго, освен търпеливо да беседваме с него колкото време е необходимо. Нямам никакви други идеи.

Някакъв охранител почука на вратата и влезе.

— Накамура-сан, дайте ми ключа от склада — рече.

„Накамура-сан“ се порови в чекмеджето на бюрото си, но нищо не можа да намери.

— Няма го — каза. — Странно. Винаги тук го държа.

— Много е важно — рече другия човек. — Ключът ми трябва веднага.

Съдейки по начина, по който си говореха двамата, бе ясно, че ключът действително е много важен и че не е трябвало да се държи тук. Двамата претършуваха всички чекмеджета, но така и не намериха въпросния ключ.

През това време ние тримата просто седяхме мълчаливо. Няколко пъти майката на Моркова ме погледна умолително. Моркова пък все така не откъсваше поглед от пода и не реагираше на ставащото. Разни мисли хаотично минаваха през ума ми. В стаята беше много задушно.

Човекът, дошъл за ключа, се отказа от търсенето и излезе, мърморейки си под нос.

— Е, засега толкова — каза сухо и делово г-н Накамура, като се обърна към нас. — Благодаря ви, че дойдохте. Приключихме. Останалото предоставям на вас и на майката на момчето, на ваша отговорност. Но нека едно да е ясно — ако той още веднъж извърши същото, няма да се отърве толкова леко. Надявам се, че ме разбирате. Не искам да си създавам главоболия, но работата си е работата.

Майката кимна, аз също. Моркова като че ли нищо не бе чул. Станах. Двамата бавно и уморено последваха примера ми.

— Още нещо, вече последно — рече охранителят, все още седнал и вдигна поглед към мен. — Знам, че ще прозвучи грубо, но все пак ще го кажа. Гледам ви и си мисля, че във вас има нещо, което не ми е симпатично. Млад, висок, правите добро впечатление, имате хубав тен, мислите логично. Всичко, което говорите, е правилно. Убеден съм, че родителите на учениците ви много ви харесват. Но как да ви кажа… Още щом влязохте, нещо във вас ме накара да се почувствам засегнат и просто не мога да го преглътна. Не е нищо лично. Така че не се сърдете. Просто нещо ме безпокои. Но какво ли е то, питам се?

— А може ли аз да ви питам нещо лично? — казах.

— Питайте.

— Ако хората не са равни, то вие какво място заемате сред тях?

Охранителят Накамура пое дълбоко дим от цигарата си, поклати глава и бавно заиздишва дима. Имаше такова изражение, сякаш се канеше да натрапи мнението си.

— Не знам — отвърна той. — Но вие не се безпокойте. Във всеки случай двамата с вас заемаме различни места.

Тя бе паркирала червената си „Тойота Челика“ на паркинга на супермаркета. Извиках я настрани, за да не чуе момчето, и я попитах дали е съгласна да се прибере сама.

— Искам да си поговорим с него насаме — рекох. — После ще го изпратя до вкъщи.

Тя кимна. Понечи да каже нещо, но така и не отвори уста, качи се в колата, извади слънчеви очила от чантата си и запали двигателя.

След като тя замина, заведох Моркова в едно приятно наглед кафене, което видях наблизо. Вътре работеше климатик и най-сетне се съвзех от жегата. Поръчах чай с лед за себе си и сладолед за момчето. Разкопчах най-горното копче на ризата си, свалих вратовръзката и я пъхнах в джоба на сакото. Моркова продължаваше да мълчи. Изражението и погледът му бяха същите като в стаята на охраната. Изглеждаше напълно отнесен, сякаш бе решил да си остане такъв. Прилежно поставил малките си ръце на коленете, той не вдигаше очи от пода. Аз изпих чая си, но Моркова не докосна сладоледа, който постепенно се разтопи в чинийката. Момчето като че дори не забеляза това. Седяхме един срещу друг, потънали в неловко мълчание, като скарани съпрузи. Всеки път, когато сервитьорката се приближеше до нашата маса, изражението й ставаше напрегнато.

— Случват се и такива неща — рекох най-накрая. Не че се опитвах да разчупя леда. Думите сякаш сами се изтръгнаха от сърцето ми.

Моркова бавно вдигна шава и се обърна към мен. Не каза нищо. Затворих очи, въздъхнах и пак се възцари мълчание.

— Все още не съм казвал на никого за това — рекох. — През отпуската си пътувах до Гърция. Нали знаеш къде се намира Гърция? Спомняш ли си, в часа по обществознание гледахме един филм на видео? В Южна Европа — там, където е Средиземно море. В Гърция има много острови, отглеждат маслини. През пети век преди новата ера е разцветът на гръцката цивилизация. Атина е родното място на демокрацията. Там е умрял Сократ. Взел е отрова. Ето къде ходих. Красиво място. Но не отидох там на почивка. На един малък гръцки остров се загуби мой приятел и аз заминах да помогна за издирването му. Но не го намерихме. Той просто изчезна. Като дим.

Морковът ме гледаше с леко отворена уста. Изразът на лицето му си оставаше безжизнен, но в очите му се появи лъч светлина. Значи ме слушаше.

— Обичах приятеля си. Много го обичах. За мен той беше най-важният човек на света. Качих се на самолета до Гърция и заминах, за да го намеря. Но се оказа напразно. Не можах да го открия. Ако е загинал, значи вече нямам приятели. Нито един.

Говорех не толкова на Моркова, колкото на себе си. Разсъждавах на глас.

— Знаеш ли какво най-много искам да направя сега? Да се покатеря на някое високо място, такова като пирамидите. Колкото по-високо, толкова по-добре. Откъдето всичко се вижда като на длан. Да застана на самия връх, да обхвана с поглед целия свят, да видя какви гледки ще се разкрият пред мен и със собствените си очи да се убедя, че онова, което е изчезнало, повече няма да се намери… Не знам… Може би всъщност не искам да видя това. Може би не искам да видя нищо повече.

Сервитьорката дойде, взе чинийката с разтопения сладолед и остави сметката.

— Още в детството си се чувствах самотен. Имах родители и по-голяма сестра, но не намирах нищо общо с тях. Те не ме разбираха. Дори често си мислех, че са ме осиновили. Взели са ме от свои далечни роднини, които по някаква причина не са можели да ме отгледат. Или пък от дом за сираци. Сега разбирам колко глупава е била тази моя идея. Родителите ми не са хора, които ще осиновят безпомощно сираче. Така или иначе, не можех да приема факта, че имам кръвна връзка с тези хора. Беше ми по-лесно да мисля, че са ми напълно чужди.

Често си представях далечен град. Там бе домът на истинското ми семейство. Съвсем скромна къщичка, но топла и гостоприемна. Всички се разбират взаимно, всеки говори каквото му е на сърцето. Вечер се чува как мама шета в кухнята, приготвя вечерята и се носи топъл, приятен аромат. Ето къде се чувствах у дома си. Рисувах този дом във въображението си и винаги бях част от картината.

В реалния ми дом имахме куче. То бе единственото същество, с което се разбирах и което обичах истински. Най-обикновено псе от смесена порода, но много схватливо. Каквото му кажеш, веднага го запомняше. Всеки ден го извеждах на разходка в парка. Сядах на някоя пейка и му говорех за най-различни неща. Чудесно се разбирахме. Това бяха най-щастливите мигове от детството ми. Но когато бях в пети клас, кучето попадна под камион близо до дома ни и загина. Родителите ми не ми позволиха да си взема друго. Казаха, че кучетата са немирни и мръсни животни и изискват много грижи.

Когато кучето ми умря, задълго се затворих в стаята си, никъде не излизах, непрекъснато четях. Светът в книгите ми се струваше много по-жив и истински от реалния. Пред мен се разгърнаха такива картини, които никога преди не бях виждал. Книгите и музиката бяха най-добрите ми приятели. Имах няколко добри приятели в училище, но никога не срещнах такъв, пред когото да мога да разкрия сърцето си. С тях се виждах всеки ден, приказвахме си, играехме футбол. Когато обаче имах проблем, с никого не говорех за него. Сам мислех, сам взимах решение, сам действах. Не че се чувствах самотен. Струваше ми се, че просто не може да бъде другояче. В края на краищата човек трябва сам да се справя в живота.

Но когато постъпих в университета, се сприятелих с този човек, за когото ти говорех, и започнах да мисля по-иначе. Стигнах до заключението, че навикът да мислиш за всичко сам спъва развитието ти, защото така се придържаш към една-единствена гледна точка. И тогава почувствах, че е много тъжно да бъдеш съвсем сам.

Какво е самотата? Тя е като чувството, което те обзема, когато в дъждовна вечер стоиш при устието на голяма река и дълго гледаш как водните потоци се вливат в морето. Някога случвало ли ти се е? Да застанеш при устието на голяма река и да наблюдаваш как тя се влива в морето?

Моркова не отговори.

— На мен ми се е случвало — рекох.

Моркова ме гледаше ококорено.

— Наблюдаваш как водата на цялата тази река се смесва с морската вода и ти става тъжно и самотно… Не знам защо. Но наистина е така. Трябва да опиташ някой път и ще се убедиш.

Взех сакото си и сметката и бавно станах. Поставих ръка на рамото на Моркова и той също стана. Излязохме от кафенето.

Вървяхме половин час, докато стигнем до тях. Крачехме един до друг в пълно мълчание.

Близо до дома им имаше малка река, над която се минаваше по бетонен мост. Всъщност тя трудно можеше да се нарече дори река, защото повече приличаше на разширен отводнителен канал. Когато на това място е имало обработваема земя, водата сигурно е била използвана за напояване. Сега обаче бе мътна, със слаба миризма на прах за пране. Не беше ясно дали изобщо има вода. Речното корито бе обрасло с летни бурени, някаква изхвърлена книга с комикси лежеше разтворена на дъното. Моркова спря на средата на моста, надвеси се над парапета и погледна надолу. Застанах до него и също се загледах. Дълго стояхме така. Той навярно не искаше да се прибере вкъщи. Разбирах го добре.

Моркова пъхна ръка в джоба на панталона си, извади някакъв ключ и ми го подаде. Най-обикновен ключ, с прикачена към него червена пластинка, на която пишеше „Склад № 3“. Ключът за склада, който охранителят Накамура безуспешно търсеше. Сигурно Моркова беше останал за момент сам в стаята, бе намерил ключа в чекмеджето и го беше пъхнал в джоба си. Да, това момче бе пълно с невъобразими загадки. Изключително странно дете.

Взех ключа, подържах го в дланта си и почувствах колко е тежък — сякаш по него бе полепнало бремето на задълженията и отговорностите на маса хора. Ключът ми се стори ужасно мизерен, мръсен и някак еснафски. След кратко колебание го пуснах в рекичката. Чу се тихо цопване. Не беше дълбоко, но водата бе мътна и ключът мигом изчезна. Двамата с Моркова гледахме известно време надолу, застанали рамо до рамо на моста. Почувствах се някак ободрен и ми стана по-леко на душата.

— Вече е късно да го връщаме — казах повече на себе си. — Сигурен съм, че имат резервен ключ, щом като складът е толкова важен за тях.

Подадох му ръка и Моркова я пое кротко в своята. Усетих в дланта си малките му тънки пръсти — усещане, което много отдавна бях изпитал някъде — къде ли бе това? После се запътихме ръка за ръка към дома му.

Майка му ни чакаше вкъщи. Беше се преоблякла в спретната къса бяла блуза без ръкави и плисирана пола. Очите й бяха зачервени и подпухнали от плач. Вероятно през цялото време, откакто се беше върнала, бе плакала сама. Съпругът й държеше агенция за недвижими имоти в града и в неделните дни или беше на работа, или ходеше да играе голф. Тя каза на Моркова да се качи в стаята си, а мен ме заведе не в дневната, а в кухнята. Влязохме и седнахме на масата. Може би там й беше по-лесно да говори. В кухнята имаше огромен хладилник с цвят на авокадо, разтегателна маса в средата на помещението и слънчев, обърнат на изток прозорец.

— Той като че изглежда малко по-добре отпреди — промълви тя. — Когато влязох в стаята на охраната, направо не знаех какво да правя. Никога не съм го виждала такъв. Сякаш беше не там, а в друг свят.

— Не бива толкова да се безпокоиш. Всичко ще се оправи, но трябва да мине малко време. Засега е по-добре да не му задаваш никакви въпроси. Просто го остави на мира.

— Какво правихте двамата, след като си тръгнах?

— Приказвахме си — отвърнах.

— За какво?

— Ами за нищо особено. През повечето време говорех аз. Каквото ми хрумне.

— Искаш ли нещо студено за пиене?

Поклатих глава.

— Вече не знам как да общувам с него — каза тя. — И колкото повече време минава, толкова по-малко знам.

— Не е необходимо да се насилваш да водиш разговори. Децата си имат собствен свят. Щом пожелае да говори, той сам ще го направи.

— Но почти не говори.

Седяхме на различни краища на масата и се стараехме да не се докоснем случайно. Водехме този принуден разговор точно като на среща между учител и майка на трудно дете. Докато приказваше, тя кършеше пръсти, после нервно ги сплиташе или ги стискаше в юмрук. Неволно си мислех за нещата, които тези пръсти ми бяха правили в леглото.

— Няма да съобщя в училището за случилото се — рекох. — Ще си поговоря с него на спокойствие и ако има някакъв проблем, ще се заема с него. Така че не се притеснявай. Той е умно и добро момче; постепенно всичко ще си дойде на мястото. Преживява нещо, но то е временно. Най-важното сега е ти да запазиш присъствие на духа.

Повтарях бавно и спокойно тези думи отново и отново, за да стигнат до съзнанието й. Това като че ли й помогна да се поуспокои.

Каза, че ще ме закара до квартирата ми в „Кунитачи“.

— Мислиш ли, че синът ми се досеща? — попита ме, когато спряхме на един светофар. Тя, разбира се, имаше предвид нашите отношения.

Поклатих глава.

— Как ти хрумна?

— Помислих си го, докато ви чаках сама вкъщи. Не че има причина, но той има силна интуиция и със сигурност разбира, че със съпруга ми не сме в добри отношения.

Премълчах. Тя не каза нищо повече.

Спряхме на паркинга точно след пресечката, където се намираше моята кооперация. Тя дръпна ръчната спирачка и изключи двигателя. Той замлъкна и след спирането на климатика в колата се възцари неловка тишина. Разбирах, че иска да я прегърна тук и веднага. Представих си гъвкавото й тяло под блузата и устата ми пресъхна.

— Мисля, че ще е по-добре да не се срещаме повече — казах твърдо.

Тя не отвърна нищо. Седеше с ръце на волана и се взираше в масломера. Лицето й беше безизразно.

— Много мислих за това — продължих. — Не ми се струва правилно да съм част от проблема. Не мога да помогна за решаването му, ако наистина съм част от него. Не е добре за много хора.

— За много хора ли?

— Най-вече за сина ти.

— И за теб ли?

— Да. Разбира се.

— Ами аз? И аз ли влизам в това число?

„Да“ — искаше ми се да кажа. Но не можах да изрека тази дума. Тя сне тъмнозелените си очила „Рей-Бан“, после пак ги сложи.

— Знаеш ли, не ми е лесно да го кажа, но ако не те виждам повече, ще ми е много тежко — рече.

— И на мен ще ми е тежко. Бих искал да продължим както досега. Но не е правилно.

Тя въздъхна дълбоко.

— А какво всъщност е „правилно“? Ще ми обясниш ли? Наистина не разбирам какво. Знам кое е погрешно. Но как да разбера кое е правилно?

Нямах добър отговор на този въпрос.

Тя като че всеки момент щеше да се разплаче. Или да извика. Но успя някак да се овладее. Пръстите й стиснаха силно кормилото, ръцете й се зачервиха.

— Когато бях по-млада, с мен разговаряха всякакви хора — рече. — Разказваха ми за какво ли не. Най-различни истории — увлекателни, красиви, странни. Но от определен момент нататък никой вече не разговаряше с мен. Абсолютно никой. Нито съпругът ми, нито детето ми, нито приятелите ми… никой. Сякаш в света не бе останало нищо, за което да си струва да се приказва. Понякога имам чувството, че тялото ми е прозрачно и през мен се вижда всичко.

Тя пусна кормилото и задържа ръцете си пред себе си.

— Но ти едва ли ще ме разбереш.

Опитах се намеря подходящите думи, но напразно.

— Благодаря ти за всичко, което направи днес — рече тя, след като събра мислите си. Гласът й беше спокоен, почти такъв, какъвто бе обикновено. — Не мисля, че бих се справила сама. Много ми е трудно. Добре, че беше до мен. Много съм ти благодарна. Знам, че ще станеш чудесен учител. Вече почти си станал.

Присмиваше ли ми се? Вероятно. Не… Думите й прозвучаха с известна ирония.

— Още не съм — рекох. Тя се усмихна леко, с ъгълчетата на устните си. И с това разговорът ни приключи.

Отворих вратата на колата и слязох. В този летен неделен следобед Слънцето светеше по-слабо. Но все още трудно се дишаше и, когато стъпих на земята, усещането в краката ми бе някак странно. Тя запали двигателя на своята „Челика“ и си замина от живота ми. Като че завинаги. Свали стъклото и ми махна леко. Аз също вдигнах ръка.

Вкъщи свалих потната си риза и я пъхнах в пералнята, взех си душ и си измих косата. Отидох в кухнята, привърших с приготвянето на обяда, който бях зарязал преди да изляза, и го изядох. После се настаних на канапето и отворих една книга, която съвсем скоро бях започнал да чета. Но не можах да прочета и пет страници. Отказах се, затворих книгата и известно време мислих за Сумире. Сетне за ключа, който бях хвърлил в мътната рекичка. И за ръцете на приятелката ми, стиснали кормилото. Този дълъг ден най-сетне бе отминал, оставяйки след себе си рой хаотични мисли. Въпреки че се къпах дълго и старателно, тялото ми още бе пропито с миризма на цигарен дим. Ръката ми пазеше някакво особено, остро усещане — сякаш бях съсякъл нещо живо.

Бях ли постъпил правилно?

Не ми се струваше така. Бях сторил само онова, което ми бе необходимо на мен самия. Има съществена разлика. „За много хора ли? — бе попитала тя. — И аз ли влизам в това число?“

Всъщност в онзи момент мислех не за много хора, а единствено за Сумире. Не за онези, които са далеч, и не за всички нас тук.

Единствено за Сумире, която не беше никъде.