Сраснати

Партридж Студ

Партридж е готов за път. Картите са свити на руло в раницата му, музикалната кутия е в джоба на палтото му, а мускалите са увити около кръста му с парче чаршаф. И все пак, когато на сутринта вратата на мазето се отваря с гръм и трясък, той е замаян от нахлулата прашна светлина и студения въздух.

– Време е! – извисява глас Майка Хестра.

Почти не е мигнал. Буболечката се бе дотътрила до единия ъгъл, където, разтърсвана от гърчове, най-сетне откри миша дупка и изчезна в нея. Масивният крак се загнезди в съзнанието му. И макар вече да не усеща пулсиране зад клепачите, той се бои да заспи, тъй като веднага ще му се присъни как отново и отново открива майка си в академията; окървавеното ù ампутирано тяло лежи под трибуните на спортното игрище, в притихналата библиотека и, което бе най-лошо, в научната лаборатория – сякаш е обект, който учителят му очаква да подложи на дисекция. Знае, че тя е мъртва, но окото ù ще вземе да потрепне. Най-добре да не спи.

Поема нагоре по тесните дървени стъпала. Вятърът духа на пориви. Небето е прорязано от тъмни надвиснали скелети на сгради. Навремето тук е имало хубав квартал – редици кремави къщи, които сега приличат на избелели кости.

Зърва Лайда, застанала на ъгъла на срутена къща. Пелерината ù пада на дипли около тялото ù, а в ръцете си държи копие с тънко острие на върха. Отначало долавя в очите ù страх, ала щом го вижда, усмивка озарява лицето ù. Кожата ù блести от восъчния серум. Сините ù очи са насълзени – но дали защото се радва да го види, или заради вятъра? Косата ù е поизраснала, покривайки главата ù с мек пух, и подчертава красивите черти на лицето ù. Изпитва желание да се спусне към нея, да я вдигне и целуне. Ала Майка Хестра ще го разбере погрешно, ще сметне това за проява на агресия и може да го нападне. Не е позволено да остава насаме с Лайда. Това бе едно от многото условия – пълна закрила над момичето.

Той се усмихва и ù намига. Тя също му намига в отговор.

Лайда се приближава към Майка Хестра и разрошва косата на Сайдън.

– Ще пътуваме в колона – казва Майка Хестра.

– Илиа няма ли да дойде? – пита Партридж.

– Развила е инфекция от пепелта в дробовете. Затова ще остане тук и да се надяваме, че ще се оправи.

– Прегледа ли я лекар? – пита Партридж.

– Какъв лекар очакваш да повикат? – отвръща остро Лайда.

–Тя е поредната жертва на кръвопийците – отбелязва хладно Майка Хестра, измервайки с очи Партридж. – Те създадоха пепелта, от която дробовете ù са болни. Един ден това ще стане причина за смъртта ù. Поредното убийство.

– Аз не съм палач – отвръща Партридж отбранително. – По време на Детонациите бях дете. Знаеш добре това.

– Палачът си остава палач – заявява Хестра. – Подредете се в колона.

Лайда застава зад Майка Хестра, а Партридж се нарежда най-отзад, на три стъпки от Лайда. Усеща лекота в стомаха си. Сърцето му бие учестено.

– Здрасти – прошепва той.

Лайда извива ръка зад гърба си и му махва.

– Липсваше ми – прошепва той.

Тя го поглежда през рамо и се усмихва.

– Без приказки! – кресва Майка Хестра. Как изобщо го е чула?

Копнее да разкаже на Лайда за мускалите, за крака на буболечката, за странното усещане, че това му е познато отнякъде. „Трябва ни план“ – иска му се да ù каже. Нали тъкмо това ги бе събрало – планът му да открадне нож от изложбената зала и ключовете ù от витрината с ножовете. Немислимо е да остане под опеката на майките до края на живота си. Но от друга страна, двамата с Лайда просто няма къде да избягат. В безизходица са. Дали и тя си мисли същото? Вероятно.

Канят се да напуснат Разтопените земи, насочвайки се към Мъртвите полета, които са пусти, ветровити и опасни. Представя си как изглеждат отстрани – Майка Хестра, облечена в кожи и накуцваща под тежестта на сина си, Лайда с широката си пелерина и самият той, озъртащ се нервно наоколо.

Без оръжие се чувства уязвим и безполезен. Майка Хестра носи кожена торба със стрели, преметната на гърба ù. Ще му се и той да разполага с нещо, каквото и да е. Беше свикнал с всевъзможните месарски ножове и куки на Брадуел. Всъщност изпитва странно облекчение от факта, че в Купола бе подложен на специално кодиране на мускулите за сила, бързина и ловкост. Стомахът му се обръща от странната признателност, която изпитва към баща си за приеманите стимуланти.

Мъртвите полета, ширнали се пред тях, са изпепелени по време на Детонациите. Оттогава са голи – без дървета и нова растителност, прорязани единствено от останките на разбития магистрален път, гниещи ръждясали автомобили, разтопена гума, сринати магистрални бутки.

Партридж разтрива премръзналото си лице. Свива ръце в юмруци. Ужиленото от буболечката място е все така болезнено. Студът го пронизва до кости, чак до върха на отрязаното кутре, което звучи абсурдно, но е самата истина.

Сега трябва да са предпазливи. Тук-там в пясъка, който се вдига на спирали, различават очертанията на заоблен гръбнак. Пясъчните създания са твари, сраснали се по време на Детонациите със земята или със самите руини, и сега ловуват наоколо. Бронирани с пръст, камък и пясък, те се срещат във всякаква големина и форма. Дебнейки от земята, обграждат жертвата си и нападат. Но пясъчните създания познават майките. И се боят от тях.

Лайда забавя крачка – изостава от Майка Хестра и се приближава до Партридж. Нарочно ли? Той ускорява темпо.

– Имаше ли такъв кучешки студ като бяхме малки? – обажда се той.

– Навремето имах синьо палтенце и ръкавички, свързани с връвчица, която се промушваше през ръкавите, за да не ги изгубя. Трябва да се държим един за друг – казва тя, – за да не се изгубим. – После спира. Той продължава да върви към нея. Лайда се озърта към Майка Хестра и се обръща към него. Той я целува. Това е по-силно от него. Тя докосва набързо бузата му – кожата им, покрита с восъчния серум, е странна на допир. – Случи се нещо – добавя тя – с Илиа.

– Какво? – пита Партридж.

– Знае много тайни. Казва, че може да умре, преди да е изпълнила дълга си. Не спира да говори за семето на истината.

– Да не би да има халюцинации? Какво означава всичко това?

– Не знам – отвръща Лайда и преди да са дали повод на Майка Хестра да ги смъмри, се обръща и поема бързо напред да заеме мястото си в колоната.

Майка Хестра спира в подножието на възвишение. Долу се вижда разрушена бензиностанция и наполовина затънал в пясъка билборд.

– Стойте тук. Ще ви повикам, когато е безопасно да ме последвате.

Партридж проследява с поглед главичката на детето, подскачаща на хълбока ù, докато жената се спуска по една стръмнина, водеща към разрушената магистрала.

– Още не мога да свикна.

– С кое?

– С децата, сраснали се с телата на майките си. Това ме изнервя.

– Аз пък мисля, че е хубаво наоколо да има деца – отвръща Лайда. Заради ограничените ресурси в Купола само определени двойки получават правото да се възпроизвеждат. Тази размяна на думи сякаш отваря пролука помежду им. – Във времето Преди имаше толкова много деца – добавя тя. – Но не и сега. – Времето Преди е израз, използван от несретниците. Нима вече е започнала да възприема привичките и езика на майките? Промяната го изпълва с безпокойство. А тя е единственият човек тук, който наистина го разбира. Ами ако се превърне в една от тях? Ненавижда се за начина, по който разсъждава – това разграничаване на ние и те – но то е втъкано в самата му същност.

– Щастлива ли си тук? – пита той.

Тя го поглежда през рамо.

– Може би.

– Нямам предвид точно тук. А по принцип. Като онези хора, които започват да си подсвиркват, щом се събудят. – Не е възможно да е щастлива затова, че е тук, нали?

– Не умея да свиря с уста.

– Лайда – казва той толкова настойчиво, че сам се учудва – не искам да се връщам. Само че е неизбежно. Няма такова място у дома. – В мислите си Партридж чува гласа на баща си: „Всичко свърши, Партридж. Ти си един от нас. Върни се у дома.“ Вече няма дом.

– Какво има тогава?

Опитва се да си представи как е изглеждало това място, преди да бъде изпепелено и завзето от пясъка.

– Усещане – отвръща Партридж.

– Усещане за какво?

– За нещо съвършено, което не можеш да имаш. Което е било откраднато. Домът е бил нещо съвсем обикновено. – В този миг вижда как Майка Хестра и Сайдън се катерят по следващото възвишение. Жената би могла всеки миг да им махне да я последват. – Знам какво има в мускалите – додава той. – Направих малък експеримент.

– Експеримент ли?

– Видях как веществото в тях кара клетките да растат. Капнах мъничко върху крака на една буболечка и той взе да расте, да расте, да расте. Баща ми иска съдържанието на мускалите, чието действие е изключително мощно.

– Също като онова момче, което спечели първа награда на научното изложение миналата година.

– Какво? За кого говориш?

– Не знам името му. Но той е победител всяка година.

– Арвин Уийд ли?

– Да! Точно така се казва.

– И за какво толкова е спечелил наградата Уийд?

– Ти беше ли там?

– Да. Смътно си спомням как обикаляме павилионите с Хейстингс.

– Аз бях в отбора, който разработи почистващ лосион за чувствителна кожа.

– Браво!

– Не се дръж снизходително.

– Извинявай. Не исках да прозвучи така. Все пак аз не направих нищо, дори вулкан с готварска сода.

– Но Арвин Уийд беше документирал как е регенерирал крака на една мишка, изгубила крайника си в капан.

– Шегуваш ли се? – Ала изведнъж си спомня, че Хейстингс бе подхвърлил нещо саркастично: „Отлична работа, Уийд, открил си мишката с три и половина крака. Удивително“. – Уийд го бе изгледал ядосано и щом Хейстингс се отдалечи, той хвана Партридж за ръка и му каза, че би трябвало да е заинтригуван от експеримента му, защото може да спаси много хора. „Ще спасяваш хора с помощта на мишки с три и половина крака?“ – бе попитал Партридж.

Споменът за това го разстройва.

– Божичко – прошепва Партридж. – Вече го е открил! Значи Куполът е имал достъп до съдържанието на мускалите. А когато баща ми е наредил да ме проследят до бункера на майка ми, е търсел другите две, липсващата съставка и формулата. Още тогава е бил крачка напред. Вече притежава едно от трите неща, за да обърне процеса на ускорената клетъчна дегенерация и да спаси живота си. – Изведнъж всичко се превръща в състезание, в което води баща му. А той е знаел, бе казала майка му, че мозъчните стимуланти накрая ще го погубят, само че се е надявал да намери решение и щом го намери, да живее вечно. – Ами ако баща ми никога не умре?

– Всички бащи умират.

Партридж се замисля за масивния крайник на буболечката.

– Но моят баща не е като другите. – Той се пресяга и улавя ръката на Лайда. Тя изглежда изненадана от неочаквания жест. – Нужен ни е план как да се върнем в Купола и когато това стане, как да се доберем до истината.

Тя се взира в него с насълзени от страх очи.

– Ще намерим начин – казва той. – Всичко ще е наред.

– Седж не извади този късмет – отвръща тя.

Години наред баща му го бе оставил да живее с убеждението, че по-големият му брат Седж се е самоубил. Но истината е, че бащата на Партридж уби първородния си син. Колко пъти Партридж си бе представял как Седж пъха дулото на пистолета в устата си? Всичко е било лъжа. Но сега брат му е наистина мъртъв. „Всичко свърши, Партридж. Ти си един от нас. Върни се у дома.“ Отвращава го най-вече начина, по-който баща му бе изрекъл тия думи – с една особена топлота в гласа, сякаш обича сина си, сякаш изобщо познава това чувство. Нищо не е свършило. Той не е един от тях. За него дом не съществува.

– Той може да те убие – казва Лайда. – Знаеш това.

– Да, знам – кимва Партридж.

Едно пясъчно създание внезапно се надига от земята толкова близо до Лайда, че пясъкът се раздвижва и тя губи опора под краката си.

Усъвършенстваното зрение на Патридж се изостря. В мига, в който съществото разтваря челюсти, той отскача и още във въздуха нанася ритник в каменната глава на звяра. Със задоволство усеща как главата му издрънчава при сблъсъка с крака му.

Лайда става, стиснала копието в ръка.

Пясъчнто създание приковава поглед в Партридж.

– Хайде – подканя го той. – Ела тук!

Тялото му гори от нетърпение да влезе в схватка. Сърцето блъска в гърдите му; усеща мускулите си напрегнати, преливащи от енергия.

Но тогава Майка Хестра надава вик от възвишението отвъд магистралата, привличайки вниманието на пясъчното създание. Точно когато звярът се обръща, тя грабва стрела от кожената торба, изстрелва я сръчно въпреки огромното разстояние и го уцелва в слепоочието. Пясъчното създание рухва на земята.

– Защо го направи? – кресва Партридж. – Бях го приклещил!

Лайда се приближава към пясъчното създание, докато живата съставка на организма му се отцежда в пясъка, след което изважда стрелата и изтрива тъмната кръв в полата си.

– Наистина ли го беше приклещил?

– Разбира се.

Тя поклаща укорително глава.

– И сама щях да се оправя.

Партридж въздъхва дълбоко.

– Добре ли си?

– Добре съм. – Тя изтупва пясъка от пелерината си. В погледа ù се долавя непознато изражение.

Майка Хестра им махва да тръгват и когато наближават, Лайда виква:

– Още колко остава?

– Около четири километра. Не разваляй колоната. И без приказки.

Вървят, потънали в мълчание, както им се струва, часове наред. Накрая стигат до редица разрушени затвори, два от които все още се издигат на мястото си. Железните им скелети и части от основата са непокътнати, но всичко останало е пометено. Отвъд затворите се виждат останките на фабрика. Единият комин все още стърчи на покрива, ала другите два са повалени като отсечени дървета.

Майка Хестра спира пред дълга назъбена пукнатина в пръстта и парче ламарина, захваната за земята с две ръчно изработени панти. Тя оглежда далечните скелети на сградите. Навярно там има друга майка, застанала на пост, защото Майка Хестра вдига ръка в очакване на знак. Партридж обхожда с поглед цялата конструкция, но не зърва жива душа.

Накрая Майка Хестра е доволна. Вероятно е получила отговор в знак, че наоколо е чисто. Не след дълго тя казва:

– Пристигнахме. – Сетне под силния напор на вятъра повдига металния капак на земята.

Отворът отвежда в тъмен тунел.

– Какво има долу? – пита Лайда.

– Подземно влакче – отвръща Майка Хестра. – Разбрахме, че е тук, след като проследихме маршрута на метрото към предградията. По време на Детонациите тунелите са се извили нагоре. – Партридж си представя как мотрисите изтласкват тонове земя, образувайки това възвишение. – Разбрахме какво представлява дългата пукнатина в земята още щом я открихме, и тогава започнахме да копаем.

– Имаше ли хора долу? – пита Лайда, надничайки в дупката.

– Бяха умрели много преди да ги открием. Погребахме ги както подобава. Нашата Добра майка искаше да им отдадем почит, задето ни дадоха това, от което се нуждаем. В Мъртвите полета има много такива. Но в повечето случи се налага да копаеш, за да стигнеш до тях.

Лайда пропълзява вътре на четири крака. Ала Партридж не е така нетърпелив. Онези, които не са загинали от сблъсъка, са били погребани живи.

– Първо дамите.

Майка Хестра поклаща глава и отсича:

– Влизай.

Партридж коленичи на студената твърда земя. А Майка Хестра влиза след него в прохода и затръшва вратата след себе си. Обвива ги плътен мрак.

Неочаквано в края на тунела грейва ярка светлина. Лицето на Лайда изплува пред очите му, окъпано в златисти отблясъци.

– Изглежда идеално – казва тя и за миг Партридж си представя, че в края на тунела го очаква цялото му детство – шарени великденски яйца, бебешки зъбки, баща му, претрепващ се от работа архитект, чиновник на средна възраст, и майка му, която тъпче мокро пране в сушилнята. Домът, който бяха откраднали от него. Съвършен, като че ли някога е имало нещо съвършено.