В стаята не се чува нищо друго освен бръмченето на бръмбарите в аквариума. Партридж е занемял, потресен от ужасното предателство. През всички тези години е вярвал, че така наречените приказки за лека нощ са истина. Докато беше извън Купола смяташе, че баща му и останалите важни клечки са измамили хората. Ала изведнъж се оказа, че всички са знаели – всички, които преди Детонациите са били достатъчно възрастни, за да си осигурят място в Купола – учителите му, треньорите, бръснарят, жените, които всеки ден идваха да чистят апартамента, служителите в лабораториите, възпитателите в общежитията.
– Всички ли? – ахва Партридж.
– Всички.
Той тръсва глава. Значи, планът му да каже истината на хората и да им даде шанс да изберат по-добрия начин на живот, е обречен на провал.
– Не мога да повярвам. Как е възможно да живеят с тази мисъл?
– Мнозина не успяха да се примирят. Затова трябваше да приемем самоубийството като социално допустимо явление, което се оказа доста удобно. По този начин се контролира ръстът на населението и всяко самоубийство освобождава място за появата на бебе, което няма нужда да научава истината и което ще бъде закърмено с новата история.
Партридж затваря очи.
– Знаели са... от самото начало...
– Партридж, революция няма да има. Онези, които бяха способни да поведат хората на бунт, бяха убити преди или по време на Детонациите. – Партридж се замисля за родителите на Брадуел. – С изключение на малцина.
– Лебед.
– Нашият водач беше майка ти. Ние не сме най-силните, нито най-смелите. А просто хора, които водеха двойствен живот и въпреки че знаехме истината, можехме да продължим напред. Освен нас не е останал никой друг. Вярно, че сме малко, но ставаме все по-силни и дръзки. – Гласингс опира лакти на коленете си. – Виж – започва той тържествено. Партридж осъзнава, че ще чуе нещо ужасно, което завинаги ще промени живота му. Усеща как още неизречените думи натежават във въздуха. Как хвърлят сянка върху лицето на Гласингс. – Има нещо, което трябва да...
– Почакай.
Единственото му желание е да бъде още няколко минути с Гласингс, просто да поседят, сякаш са баща и син. Иска му се отложи момента на истината.
– Разкажи ми първо за бръмбарите. Засега... – Ръцете му треперят. Той ги сключва една в друга. – Бръмбарите – казва той. – Да караме едно по едно.
– Добре – съгласява се Гласингс. – Пуснахме хиляди бръмбари. А също и други насекоми. Всъщност те са киборги. Снабдяват ни с информация и можем да ги контролираме от разстояние.
– Могат ли да бъдат проследени?
– Не. Това е най-хубавото. Разбира се, хората на Уилъкс са му занесли няколко буболечки. Той знае, че има врагове. Всъщност това го държи във форма. Само че не знае нито кои са те, нито какво искат.
– Вие сте луди! – избухва Партридж, но тогава се сеща, че Гласингс е бил негов учител и се извинява: – Съжалявам, сър, но трябва да проумеете, че баща ми ще намери начин да ги проследи. Никога не би позволил съзнателно настроени срещу него сили да разполагат със свое разузнаване.
– Още не ни е разкрил – отвръща Гласингс. – Ние сме предпазливи. Налага се да бъдем, за да оцелеем.
– Ами мъжът и жената, които ме прикриваха в асансьора?
– Ето го доказателство. Разполагаме със здрава мрежа и можем да ти помогнем да направиш каквото трябва.
Партридж се обляга назад. Моментът на истината.
Изведнъж в погледа на Гласингс се прокрадва умора. Професорът изглежда по-стар, отколкото Партридж го помни.
– Трябва да убиеш баща си – казва той.
– Не – поклаща глава Партридж.
– Слушай – изрича бързо Гласингс. – Ще се погрижим за всичко. Има едно хапче. Ще стане за нула време. Отровите не могат да бъдат проследени. А ти можеш да стигнеш до него. Все пак си негов син.
– Няма да го направя. – Усеща, че му прилошава.
Гласингс не казва нищо. Изглежда замислен и непоколебим.
– Няма да убия баща си. Това ще означава да стана като него. Нима не разбираш?
– Ами ако стане при самозащита? – казва ядосано Гласингс. – Навън се е случвало да нараниш някого, нали?
– Навън се налага да вършиш неща, за които после съжаляваш. Там е пълно със зверове, пясъчни създания, групита и войници от Специалните сили.
Гласингс се изправя и минава зад креслото. Сграбчва облегалката и казва:
– Тук не става дума за възмездие. Целта ни е да спрем баща ти. Той все още е много опасен.
– Мислиш ли, че не знам това?
– Нима не би убил човек, за когото знаеш, че ще продължи да убива?
Партридж иска веднъж завинаги да сложи край на това – на жестокостта на баща си, на смъртоносното му завещание. Наистина би могъл да се добере достатъчно близо до него. Би искал секунда преди да издъхне, баща му да разбере, че синът му го е извършил. Представя си внезапния проблясък на ужас в очите му. Но това е нещо, което не може да направи.
– Трябва да се опитам да поведа хората тук с достойнство.
Гласингс сяда отново. Притиска юмруци. После, без да поглежда Партридж, заявява:
– Той има големи планове за теб.
– Какви планове?
– Разбрах, че иска да се задомиш, да докажеш, че си станал благоразумен.
– Оженил се е отново. Знаеше ли за това?
– Направиха го, без да вдигат много шум.
– Айралийн е моя доведена сестра. Той иска да се обвържа с нея.
Гласингс се дръпва рязко назад.
– Но това е кръвосмешение.
– Не и технически погледнато, но при всички положения е лудост.
– Той обича да контролира всички изкъсо. – Поглежда косо Партридж. – Ами Лайда?... Жива ли е?
Откъде Гласингс знае за Лайда?
– Научил си, че е била изведена от Купола?
– Като примка, с която да те накарат да се върнеш. Да, имахме наши хора в рехабилитационния център. Дори пазачът, който я придружи до изхода, беше от нашите. Тя добре ли е?
– Надявам се. – Помни я как пее на сцената – същата тази сцена над главите им – как музиката се лее от душата ù.
– Може да опиташ с Айралийн.
– Какво? Не искам да я използвам.
– Ами ако тя също има полза от това? Не е добре да я пренебрегваш. Партридж знае, че Гласингс е прав.
– Говори се, че баща ти иска да ти покаже как управлява тук, а после да прехвърли нещата в твои ръце. Сега следващият в йерархията на Купола е Форстийд.
– Форстийд, точно така. Бях забравил за него.
– Откакто баща ти взе да остарява и да става все по-слаб, той стана лице на управляващото тяло на Купола. Но Уилъкс би предпочел теб.
– Защо?
– Истината ли искаш да чуеш?
Партридж кимва.
– Защото смята, че може да те манипулира.
– Не доказах ли вече, че това не е...
Гласингс накланя глава и вдига вежди.
– Да разгледаме фактите – казва той. Това е един от любимите му изрази като учител по история на света.
В крайна сметка се оказа, че Партридж бе избягал от Купола само за да открие по-късно, че това е било част от плановете на баща му. Уилъкс се бе надявал, че той ще го отведе при майка си, и тъкмо това бе станало. А сега Партридж е в Купола, защото баща му бе заплашил, че ще убие много хора, ако не се върне.
– По дяволите! – ругае Партридж.
– Помисли си хубаво за баща си, Партридж, и кое е добро за всеобщото благо.
– И това е убийството?
– Обещай ми само да си помислиш.
Партридж впива ръце в страничните облегалки на креслото.
– Каква е следващата ми стъпка?
– Трябва да откриеш баща си, да се сближиш с него. Не можеш да направиш нищо, без да спечелиш доверието му и без да се сдобиеш с информация.
– Ти ли ще ме заведеш? – пита Партридж.
– Ако го направя аз, връзката ни ще излезе наяве.
– Но освен това ще означава, че си лоялен към баща ми.
– Не искам да привличам внимание върху себе си.
– Кой тогава?
– Може би някой от другите учители. Близък ли си с някого от тях?
– Холенбек. – Учителят по природни науки. – Прекарах със семейството му няколко коледни ваканции.
– Холенбек е идеален за целта. Той е от хората, които спазват стриктно правилата. Ще се свърже с тях веднага, щом се видите. Именно той им заведе Арвин Уийд, за да могат да се възползват от гения му.
– Видях Арвин – отвръща Партридж, – докато ме подлагаха на пречистващи манипулации.
– Арвин е много важен за нас. Уилъкс възлага на него всичките си надежди. Смята, че момчето може да открие лек. Кара го да работи до пълно изтощение.
– Арвин не е ли на наша страна?
– Беше. Но Уилъкс оказва силно въздействие върху хората. Сигурен съм, че му е обещал нещо. Кой знае обаче дали Арвин ще издържи? – Гласингс вдига поглед към Партридж. – Затова трябва да бъдеш много внимателен.
– Няма да позволя на баща си да ме манипулира, нито пък смятам да го убивам. Какво следва при това положение?
– Ако промениш решението си...
– Дори няма да имаме връзка.
– Ще бъдем наблизо.
– Предполагам, че трябва да тръгвам. – Партридж става и поема към стълбата.
Гласингс също се надига от креслото.
– Партридж – казва му той, – знаеш, че нямам собствен син. Може би никога няма да имам при всички тези забрани. Но ако имах, бих се радвал да прилича на теб.
Партридж усеща как гърлото му се свива. Свежда очи към обувките си, а после среща погледа на Гласингс, който му се усмихва – с тъга и гордост.
Партридж също се усмихва.
– „Чудно варварство“ – споменахте този израз в една лекция за древните култури. Това все още важи за нас, нали така?
Гласингс кима.
– Ето, видяхте ли, че съм слушал лекциите ви? Някои от тях са се запечатали в съзнанието ми.
– Бъди внимателен.
Без всякаква Причина му отдава чест.
Гласингс му отвръща със същото.
Партридж се качва по стълбата, отваря капака и излиза на сцената. После поема с бързи крачки зад кулисите, следвайки знаците към изхода. Накрая стига до една врата и я отваря, очаквайки да вдъхне студения въздух.
В следващия миг се оказва навън.
Макар че тук никой не може да излезе навън в пълния смисъл на думата.