Сраснати

Лайда Телена клетка

Лайда отново прекрачва в рамката на месинговото легло и свива колене към гърдите си – студено е. Не е сигурно дали майките ще дойдат да я вземат. Във всеки случай сега е сама. Била ли е някога сама? Наистина сама? Свободна?

Тя не прилича на заключената в клетка телена птица, която преди време бе направила. Не е толкова крехка. Като стегнат възел е. Каквато е била в самото начало – купчина клетки, подредени така, че да образуват нея, а не някого друг. Нея. И сега не ù се вярва, че е сама тук. Ето в какво се бяха превърнали клетките. В някого, който вече не е момиче, който няма да последва Партридж, поел към стария им живот. В момента тя не прекосява Мъртвите полета, влачейки се подире му. Прекрасното усещане за свобода не може с нищо да се сравни; но се смесва с острата болка от липсата на Партридж. За миг я обзема носталгия по момичето, което е била, преди да каже на Партридж, че не може да тръгне с него. Това момиче също го няма вече. Превърнала се е в друг човек, когото почти не познава. Различна е. Тя вдига лице към небето, защото може, защото то е там. Отново вали сняг. Толкова лек, че не е сигурна дали пада надолу, или се носи нагоре.

Сняг.