Сраснати

Преша Сигнус

Преша разказва на Брадуел всичко, което е научила, включително теорията си за смъртта на Лев Новиков и странните символи и фрази, които се повтаряха неведнъж – преплетените змии, бълнуванията на Уилъкс, че е изкован от огъня и пречистен от пламъците, озадачаващата комбинация от цифри, поезията и появата на второто ù име, Бриджит. После двамата си поделят работата. Тя се заема с числата, от които Уилъкс бе обсебен, а Брадуел се съсредоточава върху думите и символите. Използват Финън на смени – който издава доволно бръмчене, когато не бездейства – и се разбират да не се прекъсват, освен ако не е абсолютно наложително.

При все това Преша долавя всяко движение на Брадуел. Понякога си поема дъх, сякаш иска да каже нещо. Тогава тя спира и го пита:

– Какво има?

Вдига поглед, взирайки се в нея. Очите им се срещат. В такива случаи ù се струва, че Брадуел губи мисълта си. Но той свежда поглед към листовете пред себе си и отвръща:

– Нищо. Опитвам се да подредя пъзела.

Свечерява се и Брадуел започва да кашля, сякаш има круп; гърдите му свирят. Седи на леглото, леко прегърбен, и с всеки пристъп дробовете му се напрягат да краен предел.

– Да излезем на въздух – предлага Преша.

Финън пиука.

– Ти също може да дойдеш.

Обличат си палтата, а птиците на Брадуел помръдват с крила. На излизане Преша му показва лицето на стената, което ù напомня за Фандра.

– Имах приятелка, която приличаше на това момиче. Фандра.

Брадуел се вглежда.

– Сестрата на Горс? Тя бе една от последните, които... – Отново го задушава кашлица. Поема си дълбоко дъх. – Една от последните, които се възползваха от нелегалната мрежа, преди да я закрием.

– Бяхме като сестри, но един ден тя просто изчезна.

Излизат навън. Финън ги следва по петите. Щом залоства вратата, Преша пита Брадуел докъде се е простирала нелегалната организация.

– Опитвахме се да изведем хората оттук, само че териториите околовръст са опустошени. Надявахме се, че някъде отвъд има оцелели, които живеят в мир и добруване. Един ден, след като се опитаха да избягат, Горс се върна и каза, че е изгубил Фандра.

– Защо закрихте нелегалната организация? – Отправят се към овощната градина, като се провират под устремените към земята клони и стъпват по възлестите коренища.

– Много хора заминаха, малцина се върнаха. Разказваха ужасяващи истории. Някои просто изчезнаха, а други загинаха. Накрая изгубихме надежда. Или кураж, а може би и двете. – Брадуел спира да си поеме дъх. Обляга се на едно дърво. – Все още се надявам, че има оцелели, но в същото време ме е страх, че може всички да са загинали. Това не ми дава мира.

– Но ако не се бяха опитали да избягат, вероятно щяха да бъдат заловени от ОСР и да участват в Лова на хора, дори по-лошо, да послужат за живи мишени. Не са имали избор. А ти си помагал с каквото си можел.

– Съжалявам за Фандра – казва Брадуел

Тя поклаща глава.

– Все още се надявам. Просто не мога иначе.

Продължават нататък, минават покрай съборени конюшни и изпотрошена оранжерия. Финън бръмчи подире им, използвайки ръцете си, за да преодолее неравностите по пътя – корени, камъни и парчета стъкло. Брадуел диша дълбоко.

Преша зърва общежитието, където Уилда вероятно се приготвя за лягане. Втренчва се в един от светещите прозорци. Уилда. Иска ù се да я успокои, че се опитват да намерят решение.

Брадуел спира при циментовата стена, защитена от рухнала училищна сграда и останала непокътната от взривната вълна. Когато се приближава, Преша вижда какво е привлякло вниманието му – очертанията на човешка фигура – някой се е навел да вдигне нещо и в същия миг тялото му се е изпарило.

– В града имаше много такива следи – казва Брадуел. – Край някои от тях изградиха малки олтари.

– Дядо винаги ми ги показваше. Като малка се плашех, защото ми приличаха на мрачни призраци.

– Аз мисля, че са красиви – възразява Брадуел.

– Така е. – Преша си спомня как я бе упрекнал, че съзира красота навсякъде, само не и в себе си. Свежда поглед към главата на куклата – грозна, очукана и изцапана с пепел. Вярно е, казва си тя наум.

Внезапно духва силен вятър, после замира. Финън се свира между краката на Брадуел.

– Мисля, че Партридж е прав – казва Преша.

Брадуел не обича, когато Партридж се оказва прав.

– За какво? – пита неохотно той.

– Символът върху Финън не е знак за авторско право, както смяташе ти, всъщност е числото пи. – Щом чува името си, Финън присветва с лампички. – Уолронд ни дава указание. Отначало най-добрите от най-добрите са били двайсет и двама и от тях Уилъкс е избрал седем. Щом потърсих информация за пи, Финън ми обясни, че хората изразяват пи като три цяло и четиринайсет, но също и като двайсет и две делено на седем. Нали помниш, че с Ел Капитан преброихме думите в двете послания от Купола?

– Двайсет и две плюс седем е двайсет и девет – отвръща той. – Може да е съвпадение.

– Всяко съвпадение трябва да бъде внимателно обмислено. Мозъкът на Уилъкс все още работи с фикс-идеи. Пи е безкрайно число. Но което е по-важно, то е неделима част от окръжността. Куполите са окръжности. А Уилъкс е бил обсебен от куполите.

– Хм – изсумтява Брадуел, сякаш отстъпва от позициите си. – Куполи. Да допуснем, че Уолронд е създал празен файл за формулата, за да послужи като улика, а после я е скрил другаде. Във видеозаписа споменава, че трябва да надникне в бъдещето.

– Аз също мислих за това – отвръща Преша. – Трябвало е да надникне в бъдещето, за да намери сигурно скривалище за формулата. Може би Уилъкс е решил да пощади някои места, които е смятал за свещени. Той е отговарял за Детонациите – за планираното унищожение – така че е имал властта да го стори.

– Уолронд го нарече романтик, нали? – казва Брадуел. – Може би куполите са били специални за него.

– Именно – отвръща Преша.

– Но куполи е имало навсякъде, във всяка култура. Кой е бил най-ценният?

– Тук вече удряме на камък. – Тя докосва фигурата на стената.

– Уилъкс е изписал числа, смесени с букви. Опитвам се да открия нещо с помощта на Финън, но няма съвпадения.

– Кои са числата?

– Двайсет точка шейсет и две, четирийсет и две точка нула три, NQ-четири.

– Приличат на координати.

– Не намирам нито едно място на планетата, което да отговаря на тези координати.

Брадуел поглежда към небето. Отслабнал е, станал е по-изпит, а скулите му – по изразителни.

– Може би не са за тази планета.

– Ако формулата е скрита някъде във вселената, спукана ни е работата.

– Звездите също имат координати. – Брадуел свежда поглед към Финън. – Използвай числата, които Преша ти е дала, и провери дали не се отнасят за някой от обектите над нас – съзвездия, звезди, планети.

Финън забръмчава тихичко, докато яйцето в него се върти. Преша не знае много за нощното небе. Звездите са скрити от пепелта толкова отдавна, че човек рядко може да ги зърне. Дядо ù обичаше да чертае схемите им – Орион, Голямата мечка, Млечния път. Беше ù споменал, че има легенди за звездите, но нищо повече. Накрая Финън грейва в светлина, разкривайки бавно въртящ се модел на нощното небе. Появяват се думите: ректасцензия: 20.62 ч.; деклинация: +42.03°; квадрат: NQ4; зона: 804 кв градуса, изписани до съзвездие с името Северен кръст (Cygnus).

– Сигнус? – изрича смаяно Брадуел. – Всички пътища водят до тази дума.

– Какво имаш предвид?

– Днес размишлявах върху второто ти име – обяснява Брадуел. – „Бриджит‟ означава огнена стрела. Бриджит е и име на светица, а преди това на езическа богиня. Свързва се с огъня, била е покровителка на поетите, знахарите и ковачите. Поставила е началото на оплакването на мъртвите – начин за изразяване на скръбта чрез жалостиви вопли и ридания. Изгубила е сина си. Лицето ù е било наполовина красиво, наполовина грозно.

Преша забива поглед в земята. Усеща обгорените места на окото си – пареща треска, сякаш току-що се е изгорила, която плъзва по цялото ù лице. Описанието не отговаря ли и на самата нея – наполовина нормална, наполовина обезобразена?

– Но най-важното, Преша, е това, че неин символ е бил лебедът.

Вятърът опарва очите ù. Тя вдига ръка и докосва медальона във вдлъбнатината на ключицата ù. Лебедът е била майка ù, а не тя. Поглежда мрачното небе, премрежено с воал от пепел. Обзема я чувството на дълбока загуба, залива я непреодолима скръб, примесена с объркване.

– Майка ти неслучайно е искала да ти го остави – казва тихо Брадуел. – Това е чудесно завещание. Да наследиш тази част от нея.

– Само че аз не го искам. Какво от това, че е била жената лебед? Била е заложница на двама силни мъже. Криела ме е, сякаш съм позорна тайна? Аз не съм лебедът. И не искам да имам нищо общо с нейното завещание.

– Съжалявам – казва Брадуел. – Мислех, че това ще те направи щастлива.

Тя посочва светлината – същата, която мислеше, че идва от стаята на Уилда.

– Ако искаме да спасим Уилда, единственият важен въпрос е защо Уилъкс е бил толкова обсебен от лебеда. Какво е означавал той за него? Върху това трябва да се съсредоточим. Да си поставим проста и ясна цел. – Тя опира длани на очертанията върху стената. – Спомена нещо за огъня. Бриджит е била олицетворение на огъня, огнена стрела. А Уилъкс е написал, че е възроден сред пламъци. Какво означава това?

– Не знам.

– Рано или късно ще трябва да приемем, че има загадки, които не можем да решим. – Замисля се за глупавите любовни стихове на Уилъкс и за онези проклети преплетени змии, които неспирно е рисувал. Може да са просто налудничавите драсканици на лабилен млад човек, направени без особена причина.

– Ще успеем да намерим достатъчно отговори. Спомни си какво каза Уолронд – кутията е ключът към следващия ни ход. Това е всичко, от което се нуждаем.

– Значи не задаваме правилните въпроси – казва Преша.

– Какво имаш предвид?

– Не съм сигурна. Явно второто ми име означава нещо, но какво значат имената на Партридж и Седж?

– Знаеш ли трите им имена?

Тя поклаща глава.

– Ингършип веднъж назова Партридж с цялото му име. Знам, че първото е Рипкард, но другите не помня.

– Ами Седж?

Тя свива рамене.

Брадуел казва на Финън да покаже пълната биография на Елъри Уилъкс.

Над главите им лумва конус от ярка светлина; на фона ù се появява документ.

– Двама сина – прочита тя. – Рипкард Крик Уилъкс и Седж Уотсън Уилъкс.

– Уотсън и Крик – казва развълнувано Брадуел.

– Кои са те?

– Двамата учени, открили структурата на ДНК.

– Но каква връзка има това? – въздиша Преша.

– Змиите – отвръща Брадуел.

– Какво за тях?

– Нали каза, че винаги били по две, преплетени една в друга?

Тя кимва утвърдително.

– ДНК, двойната спирала. Така изглежда структурата на ДНК.

Това обяснение само подклажда гнева ù.

– Фантастично – процежда със сарказъм. – Само че с нищо не ни помага. Да не говорим, че става прекалено лично. Уилъкс си играе с нас. Не му ли стига, че уби майка ми? – За първи път го изрича на глас. Усеща напиращите сълзи, буцата, заседнала на гърлото ù. Тя се опира на стената и затваря очи, полагайки усилия да не заплаче.

– Преша – обръща се към нея Брадуел, – нормално е да си ядосана и да скърбиш за нея.

– Не ми се говори за това.

– Според мен трябва да говориш.

– Не искам. – Тя забива поглед в силуета на стената. Призрачно момиче по всяка вероятност. Изпарило се само за миг.

– Преша – подема отново Брадуел, – говоря сериозно. Това ще те изяде отвътре. Повярвай. Преша – подема отново Брадуел, – говоря сериозно. Това ще те изяде отвътре. Повярвай. Знам го от опит.

– Но ти не говориш за тях.

– За родителите ми?

Тя кимва.

– Толкова дълго бях ядосан и на моменти все още изпитвам гняв. Но сега е различно. Оттогава мина много време.

Тя поглежда към силуета на стената и се навежда да провери дали формата пасва на тялото ù.

– Защо мислиш, че е протегнала ръка?

– Може би е намерила нещо, което е изгубила.

Преша се опитва да си представи момичето, изпарило се толкова бързо, че от него бе останала само сянката му.

Отново поглежда към общежитията.

– Искам да видя Уилда.

– Ами рискът от зараза?

– Знам, че не бива да я доближавам. Искам само да се уверя, че е добре. Вие се върнете във вилата и потърсете още информация за лебедите, съзвездието Сигнус и Бриджит. Всичко, което успеете да откриете.

– Сигурна ли си, че искаш да отидеш сама?

– Да.

– Добре.

Тя става и поема към общежитието, но след малко спира. Има нещо, което не ù дава мира.

– Когато ние... – Как да се изрази? Когато лежахме на студената земя, почти голи, и умирахме прегърнати?

Но не се налага да го каже. Брадуел се досеща какво я тревожи.

– Да, в гората.

В гората. Какво облекчение, че вече има как да го наричат. В гората. Това е за предпочитане пред голи, умиращи, легнали един до друг, прегърнати.

– Точно така – отвръща тя, – в гората. Нали помниш, че казах: „Коляното сърби. Слънцето го няма.” А ти знаеше какво означава това. Знаеше за какво говоря. Откъде обаче? Какво следва от този израз?

– Баща ми бе запленен от Япония. Именно там се натъкна на историите за сраствания, причинени от бомбите в Нагасаки и Херушима. Знам малко японски, ти също, или поне си знаела като дете. Нали ти казах, че спомените са в теб.

– Говорила съм японски? Значи не става дума за коляно, което сърби, и за слънце, което се скрива?

Връща се мислено към времето след Детонациите и към новите спомени, изплували наскоро в паметта й: овъглената овца, тялото, разтърсено от електричество, труповете в реката. Знаела е друг език. Потърсила е утеха в старите си знания.

– Ти броеше – казва Брадуел. – Едно, две, три, четири, пет. Тогава започнах да броя с теб.