Сраснати

Лайда Девет

Леглото ù е деветото отдясно. Мястото е ново, стаята също – но временно, разбира се, тъй като майките са в непрекъснато движение. Само нейният номер е постоянен. На следващото място, където отидат, пак ще е девети номер, дори да става дума само за дървени скари на пода или за тела в някоя мръсна къща. В краен случай гробове.

Но защо номер девет? Щом я намериха, майките ù предоставиха това легло, което бе принадлежало на майка, загинала в неотдавнашното сражение. На Лайда ù се струва жестоко да заеме мястото ù. Трудно ù е да лежи тук; в леглото тупти нечие сърце… чуждо сърце. Но няма избор. Майките вярват в реда.

Нощ е. В стаята е тъмно. Някои деца още се мятат в постелята, опитвайки се да заспят. Чува ги, че молят за вода, а майките мънкат под нос и шептят вечерните си молитви. Като заклинание, което ù помага да заспи.

Но не и тази нощ. Току-що са ù казали, че най-сетне ù разрешават да се срещне с Илиа. Откакто се върна, искаше да я види всеки ден, но ù съобщиха, че е под карантина, тъй като е доста зле. Накрая обаче откликнаха на молбите ù. Илиа е на предела на силите си.

– Обвивката на душата ù е износена – казва Майка Хестра. – Часът ù скоро ще удари.

Лайда отпуска глава на възглавницата. До нея е Фридъл. Дадоха ù го, когато пристигна. Сега трябва да се грижи за него вместо Преша. Крилцата му проскърцват, но въпреки това все още лети бързо. Тя го погалва по главицата.

Като малка имаше плюшена калинка, с която спеше. Трябваше сама да се приготвя за лягане. Майка ù се придържаше към възпитателен метод, който учеше родителите да не отиват при децата си, ако нощем ги повикат. А сега за нея се грижат толкова много майки. Чувства се в безопасност. Спечелила си е мястото тук с усилна работа. Мускулите ù горят от умора. Учи се да мята стрели – занимание, при което най-важно е движението на китката. Упражнява се да изкормва пясъчни създания и зверове, да мъкне пръст от наскоро изкопана дупка, да изравя корени и да бели кората им.

През цялото това време се опитва да не мисли за Партридж. Майките са ù внушили, че мъжете са слабост. Те предават любовта ти. Партридж не е чудовище. Той не е от онези мъже, които майките мразят. Но се бои, че колкото повече ù липсва – лицето му, кожата, начина, по който я гледа – и колкото повече се надява, че ще го види отново, толкова повече ще загуби.

Вратата се отваря и в стаята нахлува светлина. Майка Хестра прошепва името ù.

Лайда потупва набързо Фридъл и се втурва към вратата.

– Време е – казва Майка Хестра и я отвежда в малка стая в дъното на коридора. Лайда трябва да разкаже на Илиа за черната кутия – семето на истината.

Илиа изглежда изпита и бледа. Лицето ù е открито, осеяно със следи от изгаряния и белези от Детонациите и от посегателствата на Ингършип. Може би най-сетне се е примирила с обезобразените си черти или просто е прекалено изтощена, за да ги крие. Лайда сяда на стола до леглото ù. Илиа е втренчила поглед в тавана. Лайда взима ръката ù в своята и прошепва името ù. Илиа не отговаря.

– Семето на истината – започва Лайда – се намира в добри ръце. Пази се от хора, които знаят какво да правят с него. Добри хора.

Илиа не помръдва. Дали изобщо я чува?

– Илиа – прошепва Лайда. – Истината е в добри ръце. Ти изпълни своя дълг. – Боже! Нима ù разрешава да умре? Лайда е научена да се бори със смъртта. Един ден баща ù се разболя; а на следващия вече го нямаше – бяха го изолирани. Не ù позволиха да се сбогува с него. Накрая им съобщиха, че е мъртъв. Но от майките знаеше, че смъртта е част от живота.

Лайда вдига поглед към Майка Хестра.

– Отдавна ли е в това състояние?

– Тя е между живота и смъртта.

– Илиа – продумва Лайда отново. – Знам какво имаше предвид, като каза, че изкуството ти липсва. Знам, че говореше за Арт Уолронд.

Клепачите на Илиа потрепват. Тя обръща глава и се втренчва в Лайда.

– Семето наистина е живо. То е съхранено. Изпълнила си онова, което е поискал от теб.

– Арт – прошепва тя. – Видях го. Той е там и ме чака.

Очите на Лайда се наливат със сълзи.

– Можеш да отидеш при него – прошепва тя. – Вече всичко е наред.

Илиа я поглежда отново. Докосва лицето ù.

– Ако имах дъщеря... – тя слага ръка на сърцето си и затваря очи.

– Илиа – прошепва Лайда. – Илиа! – Направи нещо? – казва на Майка Хестра. Мисля, че тя...

– Отива си – отвръща спокойно майката. – Вече ти казах. Тя си отива и това е нормално.

Лайда се взира в гърдите на Илиа. Но те не помръдват.

– Отиде си.

– Да.

Майка Хестра я хваща за ръка и казва:

– Да тръгваме. Ние ще се погрижим за тялото ù.

– Остави ме да поседя до нея.

– Добре – отвръща Майка Хестра.

Лайда затваря очи и изрича молитвата, която преди време шепнеше на плюшената калинка и в която се говори за радостта от зората.

После се връща в легло номер девет. Поглежда Фридъл и другите хора, които спят дълбоко. Иска ù се да им каже: Един човек умря. Току-що един човек ни напусна завинаги. Но няма смисъл да ги буди. Това е естествено. Смъртта е част от живота.

Ляга и се опитва да заспи, но мислите не ù дават мира. Представя си как Илиа и Арт Уолронд се събират на място, което прилича на рай. Възможно ли е това? Спомня си Партридж. Къде ли е сега? Дали е в безопасност? Дали мисли за нея?

Ти се сбогува, но аз не. Защото един ден пак ще се намерим. Сигурен съм в това.

Той се бе върнал към предишния им живот – с правила и строг ред, с хавлиени кърпи, колосани ризи и прясна боя. Хората разчитат на него. Куполът променя хората – но не само с кодиране и лекарства, а и с душния въздух, който дишат. В Купола тя приемаше това, което ù се казваше. Боеше се най-вече да не разочарова хората. Можеше, стига да бе търсила, да открие истината. Ала беше приела – с лекота, готовност и радост – че хората отвън са безчовечни. Не презира старата си същност, а се страхува от нея. Животът в плен бе удобен и щеше да си го живее, ако имаше избор. Ако ù бяха казали, че един ден ще сподели съдбата на нещастниците отвън, щеше да съжали новото си аз. Но за свой късмет сега е навън.

Щом се уверява, че всички са заспали, дори и Фридъл, тя изважда музикалната кутия, която Партридж ù подари. Навива я и повдига капака. Няколко ноти се отронват. Дали Илиа и Арт чуват мелодията? Къде отива душата след смъртта?

Лайда прибира музикалната кутия под възглавницата си.

Нима е възможно Партридж да запомни външния свят – странната представа за него – след като вече е в Купола?

Тя ще бъде заличена. Не се съмнява в това. Куполът няма да позволи да съществува.

Веднъж вече го остави да си тръгне. Но с всеки изминал ден сякаш го оставя отново и отново.

Свива юмруци. Дали ще ме намери отново? Но после си казва: „Не. Не може да искаш това. Остави го намира.“

Разтваря ръце, разперила широко пръсти.